В този заглавен текст доразвивам втората част на публикуваното тук преди година есе “За духовното”. Правя това в гледната точка на опозитивните идеи-метафори симетрия и асиметрия. Знаем от практиката на редовото разбиране, че симетрия означава съгласуване и хармония, а асиметрия обратното. Асиметрия обаче означава и един вид частично съгласуване между елементите на една отворена система, което допуска те да участват и в други отворени системи. На това второ значение обръщам внимание в този текст.

Откриваме асиметрии навсякъде и във всичко. Първата базисна реална асиметрия е може би тази между големия свят, с който се занимават космологията и астрофизиката, и малкото човешко същество, което съм. И втората асиметрия – между битието на това същество и реалността на толкова човешки заедности, наричани с толкова имена и разглеждани от толкова науки. И третата – между това, което аз мисля за себе си и света, и онова, което другите мислят за мен и него. Опитвайки се да разбера как започва едно мислене, а и моето по темата асиметрия, забелязвам, че в повечето случаи се тръгва от опозиция.

Ето и сега при обзелата ме опозиция асиметрия-симетрия веднага се поражда друга разделителност - дали да си представя тази опозиция идентична с евентуалното реално, което означава, или да сметна, че реалните опозиции са нещо по-сложно от идеята за опозиция. Аз несъмнено правя разлика между ясното противоположно в идеята и реалните опозиции - двата елемента в тях според мен се отнасят по-сложно и нееднозначно един към друг. Но веднага се повдига въпрос, дали опозициите съществуват реално независимо от идеята за опозиция?

Изглежда не е така, защото, когато  говоря за реално проявени асиметрии, употребявам и други думи. Техният брой намалява от вмъкващата се в реда им опозиция негативно-позитивно, защото наричам симетрията съгласуване и хармония, но също и смесване, а асиметрията - несъгласуване и дисхармония, но и частично съгласуване. И все пак повечето думи усложняват идеята за асиметрия. Което е и словесният начин, по който с изместващи значението синоними внушавам, че нещото, за което говоря, действително съществува.

Да, но не винаги успявам да го направя. Обикновено бързам към резултата на определена истина и не различавам идеята от онова, което соча с нея. Дори го правя несъзнателно в името на симетрия, която смятам за вярна - между моите мисли и твърдения и онова, към което те се отнасят. Именно тази симетрия е моят критически прицел в този текст. Критически, разбира се, и спрямо моето собствено говорене. Също и в случая на това говорене в първо лице. Правя го вероятно, защото казваното ме засяга. Но дали не и поради друго? Дали не и за бъда по-убедителен за тези, които ще прочетат този текст? От което дали не следва и една невярна симетрия?

Именно така става. За да бъда по-убедителен, аз загърбвам две асиметрии. Първата е, че моето «аз» не е толкова идентично на себе си, а е по-скоро асиметрична пулсация между малкото по-конкретно, което съм, и по-голямото, което съм заедно с други. Но загърбвам и втората асиметрия-пулсация, определяща интимното ми същество - между плътта, която съм, и нейната свързаност с определена предметна среда и обгръщаща тази среда символична аура. Външната задача в случая, а и навиците на говоренето и мисленето потискат тези две асиметрии и правят от мен хармонично устроено идентично на себе си човешко същество.

Зачитам това и знам, че то е и идеал, с който се съобразявам. Но знам също, че по-реално гледано, съм устроен асиметрично и нецялостно в ред от работещи несъответствия, разминавания и допълвания. Проблемът обаче не е да го знам и да убедя и други, че е така.  Проблемът е в моята зависимост от традиционната символична аура, която постоянно ползвам. Тя именно поддържа гледната точка на симетрията. Като говоря за символична аура имам предвид и този труден за разтрогване съюз – между всекидневното практическо съзнание и идеологията на хуманитарните и обществените науки, които заемат голямата част от работното ми време.

Това прави техният масив - загърбва работещите дисхармонии на предметите, които се разглеждат и изучават от тези науки. Което се налага не от друго, а от простия принцип на симетрията и хармонията. Защо става така? Защото те се наричат науки, но са по-скоро редови разбирания, поддържащи свещените за всяко редово разбиране опозиции на материално и идеално, на тяло и душа-дух и на биологично и духовно. Разбирането в масива на хуманитарните и обществените науки, които ме занимават, започва, протича и завършва с утвърждаването на тези три опозиции. «Светая светих» на традиционния начин-ред за разбиране, от тях следват и ред водещи принципи.

Между които е и този най-свят – че истинната е винаги проста и ясна. Кое впрочем е вярното в този принцип? Това, че реалното сложно може и бива да се изказва и просто. Знаем защо. Защото това улеснява възприемането и прилагането му. Което обаче означава и нещо необичайно - че преминаването от сложното към простото е само превод и че те двете са съотнасящи се асиметрични твърдения.

Ето и добрият пример. Разделянето и ценностното противопоставяне на духа-душа и тялото е ограничена, а не пълна истина. Защото е начало на по-сложно разбиране, според което те двете в един момент започват да проникват едно в друго в името на трето. Така че и по начало не са разделени. С дележа и оценностяването им само започва едно разбиране-особено човешко действие. То има следния и корелат – човекът-душа-дух постепенно все по-широко разбиращо прониква в средата-свят, в която живее. Двете взаимозависимо се усилват.

Такъв е и случаят с простото и сложното. Простото е начална фаза в процедура по достигане до сложното. В тази не кратка процедура това сложно става и различно, защото се променя единицата, която се разбира. Та въпросът е не кое от двете – простото или сложното да се предпочита, а как те да се свързват в мислене, което разбира, че когато се мисли по- последователно, става и това – едното се преобразува в друго.

Дали има нещо по-сложно от работата на една жива клетка и нейното участие във функционирането на телесен орган, а и във функционирането на този орган в човешкия организъм, подсигурен с работата на толкова жлези, а и на нарасналия в черепите ни мозък? Дали клетката, органът и организмът са идеално симетрично съчетани в тази цялост, или напротив са относително асиметрично свързани така, че да могат да се пораждат и други свързвания, и други отворени единици? И дали тази нагласа не е само сложна, но и по-умна и в този смисъл по-духовна от простите етически, естетически и логически принципи, които смятаме, че ни насочват? Отговорът е позитивен и върви заедно с оценностяване, а и с настояване да допуснем асиметрията и по-сложното в начина, по който мислим за себе си и другите хора.

Знаем обаче, че ще изпаднем в обичайната двойност - да мислим за себе си по-несъвършено и да търсим в науката, която осмисля живота ни, липсващия смисъл. Затова и моят повик за приемането на асиметрията е насочен като че ли повече към онова, което става в областта на науката. Природните и технологическите науки са по-умно приближени към асиметрията поради неизбежното емпирическо знание и прилагане. Но, както казах, не е така в масива на хуманитарните и обществените науки.

Ще дам пример с историята. Тя е между големите постижения в съвременния свят след Ренесанса и Европейското просвещение. Което не е без връзка с другото голямо съвременно осъзнаване – че живеенето на всички нива е протичане с промени. Няма нищо живо, затова и човешко без промяна и в този смисъл без история. Да, но наричаме история един вид повествование за събития и промени в политическия живот на някаква обществена единица със субекти издигнати хора и институции, въпреки че има повече видове история, някои неразгърнати, а други все още непоявили се. От тук и въпросът дали съвременната история е проявила по-пълно своята функция.

По-скоро не. Проблемът не е в разбирането на принципа на промяната, а в това, че реално променящото се е едно в едно отношение, но и повече от едно, защото е съставено от подединици в асиметрично отношение с него. Същото може да се каже и така - че промяната става на много нива или че едновременно стават повече промени, като всяка от тях развива и своя история, която не влиза точно в цялото на едната история. Точно в това е недостатъкът на голям брой истории на Франция или България, написани с идеологическата идея, че Франция и България са идентични на себе си единици.

Да, но Франция влиза и в отворената история и съответно единица, която наричаме Европа, а някои области на Франция имат и свои особени истории, непълно подчинени на централната френска и още по-малко на още по-голямата европейска. Същото се отнася и за единицата България, в която се вмъкват сложно много и различни протичания и истории, някои от които са толкова бавни, че не ги смятаме за история. Като историята на българската природна среда, която в по-горния си пласт е като че ли променяща се, но в дълбочина е по-скоро същата, каквато е била и преди образуването на българската държава.

Така че, от една страна наистина появата на историята в съвременните науки е равносилно на революция. Революция е, защото историографията е наука, която се занимава с описването и разбирането на истината на протичането на реалната история. Да, но ако това не се схваща като комплексния предмет, за който говоря, а се мисли за проста идентична на себе си единица, тази история става операция по заместване на реалното комплексно с желано некомплексно и престава да бъде и история, и наука. Едно от големите последствия в тази операция в съвременните социални и обществени науки, е плоската прекалена историчност, при която се оказва парадоксално, че развиващото се, без да губи името и същността си, се развива изцяло към постоянно отварящо се пред него бъдеще.

Което е типично симетрично разбиране. Картината на по-вярната за мен история е различна. В комплексното нещо, което се развива, т.е. което се пази и което същевременно се променя във времето, има повече истории. Така е, защото това комплексно нещо влиза в други още по-комплексни неща, но и защото в него стават и ред бавни протичания, които всъщност са по-скоро непротичания и не са представими на езика на обичайната събитийна история. Затова е и редно да смятаме, че поради тази комплексност историята на нищо не може да бъде изцяло само история.

В какво е голямата трудност това да се осъзнава, а и да се прави? В практическата необходимост това, което се излага, да бъде просто, което означава и постоянно същото. Ако думата е за развитие и история, значи и тази история трябва да бъде все същата, а и развитието й да бъде еднолинейно. Да, но реалната история включва и подлинии, и отклонения, а и периоди на недвижение и непромяна. От друга страна, това пък, което се развива, се дели на подединици и подистории. Добавя се и сложността, до която води и хвалената в този текст гледна точка на асиметрията.

Повечето идеи, които представям и коментирам в този текст, не са мои. Понеже се отнасят до единици на живото – и в живия свят на земята, и в единицата човек, която сме, е ясно, че поради сложността на тези единици, досегашните научни истории за тях, са все още само наченки на история, а не истории в по-пълния функционален смисъл на думата. От което следва своеобразно увисване на моя повик за коригиране на прекалено симетричната идея за свят в масива на обществените и хуманитарните науки – той  зазвучава като празен зов.

От тук и нуждата от обратен завой. Не е ли по-добре и за мен, който пише този текст, и за тези, които ще го прочетат с разбиране, да се обърнем към другото - към по-сигурното поместване на асиметрията в личното мислене и разбиране и към компромиса да не й пречим да заеме полагащото й се място в тази по начало двуфазова нагласа, която имаме - на преминаване през редуващите се гледни точки на очевидно непреодолимата пълна симетрия и на другата като че ли по-частична и затова по-близка до реалното на асиметрията?