БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ

ЗА ГОВОРЕНЕТО КАТО ДЕЙСТВИЕ 2. Богдан Богданов

За задачата на този текст и основанията да се заема с темата за говоренето  Задачата, която си поставям, e да коментирам съвременната постановка, че редовото човешко говорене е един вид правене и в този смисъл е и действие. Но ще направя това не по обичайния научен начин с разделяне на говоренето на видове актове, а прагматически - с оглед на тяхното смесване в реалното говорене.

В съвременната теоретическа лингвистика и аналитичната философия основателно се смята, че по-доброто познаване на редовото говорене е действителният вход към налагащото се по-реалистично разбиране на човешкото съществуване. Водени от навиците на традиционното научно подхождане обаче, учените в тези области загърбват реалното човешко говорене, в което т.нар. говорни актове се смесват, а и самото говорене не е само говорене. Така, въпреки не малко изключения, продължава да бъде неосъзнато тъкмо това, което се налага от задачата за по-реалистичното разбиране на човешкото съществуване – особената модулна логика на редовото говорене.

В какво е проявена тaзи логика? В механизъм от две различни допълващи се постановки за отношението на думите и езиковите изрази към външното, което се означава с тях. Едната е, че те го представят точно,  а другата е, че не го представят по съответен начин. Което налага казаното веднъж да се каже и втори, и трети път. От тук и типичната проява на редовото говорене като поредица от казвания на едно и също по няколко начина така, щото останалото неуточнено в предишното да се уточни в следващото. Това, разбира се, никога не се случва задоволително, поради което и говоренията, и писаните текстове нарастват и на свой ред се допълват от други говорения и текстове.

Това, разбира се, представя само условно ситуацията на редовото говорене, тъй като то по-често не е за едно нещо, което се уточнява, а за повече неща едновременно. Основанието е, че и самите външни неща са в отношение, което налага да се представят свързано, но и това, че и в редовото, а и във всяко друго говорене става дума не само за посочими или непосочими съществуващи неща, а и за такива, които не съществуват, но се представят за съществуващи, и то като се смесват със съществуващите. Това уточнение също не повишава особено валидността на казаното по-горе за механизма на редовото говорене поради неговия отворен характер.

Какво означава “отворен”? Първо това, че редовото говорене е в асиметрично отношение с различни свои видове, с които се смесва, но и второ, че в него не само се говори, а се намесват и други неговорни човешки действия, които на свой ред влизат в асиметрично отношение с редовото говорене. Като казвам видове редово говорене и видове действия, едно от които е говоренето, не твърдя, че те  са точно това, което казват имената им, когато са употребени. Имената сочат техните чисти видове, докато употребени те се смесват, поради което тези чисти губят ясното си очертание.

Видове има и самото говорене. В този текст ме занимава редовото или т.нар. всекидневно говорене. Съобразно онова, което току-що казах за чистите видове, то е условен едър вид, който се различава от друг такъв едър вид – от научно-философското говорене. Като деления на говоренето тези два вида говорене естествено и си приличат. Научно-философското говорене е и редово в редица отношения, а и редовото говорене изпълнява някои от функциите на научно-философското. В случая обаче обръщам внимание на разликата между тях.

Според научно-философското говорене основните значения на думите и особено на думите-термини са понятия, които представят и същността на нещата и, доколкото тя ги означава добре, и самите неща. Така че това говорене развива понятието същност и дори осъзнава неговата двоякост – това, че то означава веднъж средното общоважимо за всички неща от един вид, но втори път и тяхното идеално. Разбира се, в определени случаи, като не осъзнава тази двоякост, научно-философското говорене заприличва на редовото. И все пак разликата остава. Въпреки че самата идея за същност е налице в редовото говорене, то няма понятие за нея.

Но и друга по-определена разлика – редовото говорене не различава значенията от нещата, а постоянно залепва основните значения на думите и езиковите изрази за самите неща и по този начин внушава, че думите са нещата и нещата са думите. Същевременно то има и усет, че това е по-скоро практически ред и го коригира с друга постановка - че думите и езиковите изрази не представят точно и същността на нещата, и още по-малко самите тях. От тук и последствието, че за разлика от по-монотонното научно-философско говорене, което търси и определя същността на нещата, редовото комбинира на практика двете постановки и за същност, и за отношението на думите и нещата и като променя предмети, понятия и определения, изразява в някаква степен подвижността на самите неща.

Но, както казах, научно-философското говорене не е  изцяло различно от редовото, особено защото не е в състояние освен с уговорени понятия да не си служи и с голям брой редови думи, които не определя. Затова, както допуска лошото на редовото говорене, като опредметява думи и значения, то следва и доброто на неговата модулна логика, която отчита пулсиращото съвпадане-несъвпадане между думите, термините, езиковите изрази, значенията и означаваните от тях неща.

Това пулсиращо съвпадане-несъвпадане е според мен най-важната проява на редовото говорене. Именно неговото осъзнаване наложи развития и преди, а и застъпвания и сега възглед за т.нар. междинно говорене, което в моята книга “Разказ, време и реалност в старогръцката литература” нарекох “диатрибно”, а сега наричам “прагматическо говорене”. Това т.нар. средно говорене в една възможна степен осъзнава неосъзнатата модулна логика на редовото говорене. Но, така или иначе, то е по-скоро идеал и само подход,  който може да се следва от всяко говорене, което желае да подобри своето рефериране към реалното.

Човешката традиция обаче е вървяла по друг път и е постигала ефекта на тази идеална средна реч с разнобой между поне две допълващи се речи. Човешкото същество отдавна си служи с някакви две, които противопоставя или допълва – философия-наука и всекидневна реч, устно и написано, литература-поезия и неслово-музика, изобразено, което не се движи, и движещо се, мислене и говорене, светско и несветско. Това изброяване може да се изпълни и по-коректно. Но, така или иначе, да се съществува в тази традиция означава да се оперира с поне две различни положения, които се противопоставят и допълват, без никое от тях да придобива постоянно предимство.

Същевременно колкото по-отворен става човешкият свят, толкова по-открито тази постановка се поставя под въпрос и се търси формулата на нейната логика. След дългото избягване на това в идеала на мисленето във философията и науката, в началото на 20-и век се случи първото приближаване към тази логика с усложненото разбиране за мислене във феноменологията. То продължи в кратка епоха на ценене на разбирането, а после и на изстъпили и заменили и мисленето, и разбирането езиковост и говорене. В едно време, което продължава, човешкото слово и говоренето стават по-реалното поле за наблюдаване на всъщност преплитащите се в него говорене, мислене, разбиране, вярване и правене. 

Тогава защо в този текст се заемам с говоренето, а не с тази свързаност? Защото тя не е пряко достъпна за никоя реч. По-достъпна е, и то косвено, за речите на поезията и литературата. Също косвено представянето й изглежда достъпно и за т.нар. прагматическо говорене. Което прави възможно да се отговори защо се насочвам към темата за говоренето.

Защото човешкото говорене не се е оценностило и не е претърпяло прекаленото отделяне от всичко друго, с което е свързано, докато това се е случило и с мисленето, и с разбирането, и с вярването. Затова и повече от тях говоренето се оказва в състояние да представи не просто самото себе си, а това съдружие, което изразява и което сочи още по-комплексната дейностност на човешкото съществуване, ненаблюдаема сама по себе си, но толкова същностно мотивираща самото говорене.

За различните видове редово говорене  С “говорене” означавам не друго, а устното слово, което естествено се свързва и с многовидовата категория на записания текст. Тогава защо говоря за говорене, а не за устно слово? Защото в “говорене” е изразена външната ситуация на говоренето и неговото протичане, докато в “устно слово” те не са изразени. При това не би трябвало да се оставя без внимание и важното за получаващия се смисъл в хода на едно говорене асиметрично отношение между неговата външна ситуация и словесното му протичане, които ту съвпадат, ту не съвпадат.

И на български, и на езиците, които познавам, а може би и на повечето езици, се прави разлика между казване, говорене и разговаряне. Тези три вида на редовото говорене не са различени случайно. Говоренето и разговарянето са по-дълготрайни актове на устно слово, докато казването е по-краткотрайно. То е такова и самостоятелно, но и като съставка на говоренията и разговарянията. Въз основа на това те могат да се определят и като низове от отделни казвания-твърдения, свързвани в общо по-комплексно твърдение.

Възможно е и друго разделяне на редовото говорене на видове - по сюжета на онова, за което се говори. Първият вид от този тип е краткото перлокутивно казване, когато някой подтиква някого да направи или да каже нещо. Вторият вид е говоренето, в което се обсъжда или построява предмет. Третият вид е съобщаващото говорене, в което се коментира нещо случило се или можещо да се случи, будещо интерес или тревога. Този трети вид може да се свърже с втория, защото и той е като че ли говорене по предмет. Но има разлика между предметността на предметите и на случванията. Предметите са нещо пространствено и в случаите, когато не са посочими, докато случванията и събитията са нещо и времево проявено.

Това различаване не е без значение, тъй като и устните говорения, и писаните текстове освен че визират някакъв предмет, правят това на фона на един вид скица за свят-реалност. Разбира се, едни го правят по-цялостно, други по-знаково схематично и съответно едни го правят с внимание към пространството-свят, а други към времето-реалност. Но и второто съществено, което налага различаването между предмет и събитие - в идеята за предмет се смесват външните посочими и непосочими предмети. Тяхното допълнително смесване със събитията прави прекалено метафорична и трудно използваема идеята за предмет.

Двата дележа на видове, които представих, са когнитивни класификации-парадигми, които не съществуват особено реално. По-реално съществуват техните видове, които се преплитат в реалните говорения. Именно от тях ние ги екстрахираме и ги представяме в по-чист вид. Едно реално говорене може да бъде и перлокутивно, но то и съобщава нещо, обсъжда определен предмет и тема, но то може и да коментира нещо случило се или предстоящо да се случи. В него могат да се обсъждат и самите говорещи, а и да се очертава скица за свят-реалност. Затова е и толкова сложна работа да се опише по-точно едно конкретно говорене.

Ще представя и трети възможен дележ на редовото говорене на видове. Казвам “възможен”, защото са възможни още деления на основата на други белези. Не пропускам обаче този дележ, тъй като той е по признак, който позволява да се изкаже съществената проява на редовото човешко говорене според гледната точка на този текст. Според нея  редовото говорене се дели на следните два вида. Първият вид е краткото говорене-казване, което не очертава вторично място-време, а вторият вид е по-дългото говорене, което очертава такова място-време, като го наслагва върху първичното, в което се осъществява.

Така че признакът, който определя тези два вида, е неразвиването или развиването на свое особено място-време. При първия вид мястото-време е едно и също за външната и вътрешната ситуация на говорене, докато при втория вид то се дели на две подобно-различни места-времена. В ред говорения се наблюдава засилен интерес към времето, докато в други говорения интересът е насочен повече към мястото и пространството. Но, така или иначе, и във всяка човешка дейност, и в редовото говорене грижата е да се означават и построяват и места, и времена. 

Ако се върнем към първия от тези два вида - към краткото казване, чийто признак е, че то не е откъснато от средата-време, в която се осъществява, не наблюдаваме ли в него особен начален вид говорене, което все още не е говорене? И не разбираме ли по това, че на практика говоренето означава и ситуация, в която определящата го функция все още може да не е налице? А коя е тази функция? Не е ли развиването на своя особена ситуация на вторична среда-време, наслагвана върху първичната на външната ситуация на това говорене.

Ето два примера – слушането на лекция в аудитория и четенето на книга независимо къде. Те са ситуации, защото започват, протичат и приключват. Но понеже са човешки ситуации, се делят на външно по-малко и вътрешно повече словесно. Външното е първичният акт на ставащото в аудиторията слушане или протичащото където и да е четене, а вътрешното е вторичният смислов акт, който се осъществява в протичащото слово на лекцията и четения текст. Този вторичен по-словесен акт се наслагва върху външно ставащото и комплицира неговия смисъл. Двете се свързват от общото протичащо време, което обаче, понеже е човешко, се дели на две протичания, влизащи в отношение на свързване и отделяне.

Това съществено в човешкото говорене и голямата особеност на човешкото съществуване   Твърдението, че по-дългите устни говорения и писаните текстове развиват своя вторична среда-време, която наслагват върху първичната, в която се осъществяват, насочва вниманието към важната особеност на човешкото съществуване - че човекът, и като отделно същество, и групово, поради словото и паметта си винаги и във всичко поражда своя конкретна среда-време, чрез която се полага в големия свят-време.

В една или друга степен това става и при животните, които живеят по-социално и чиято памет-опит също ги кара да развиват по-особен свят-време, чрез който се полагат в по-големия свят-време. Вероятната разлика е, че ние разполагаме и с идея за цял свят-време и че, бидейки по същество празна, тази идея постоянно се пълни със съдържание с оглед на нови и нови различни ситуации.

Големият ресурс на това пълнене е човешката материална и символна среда. Пълненето става и по ред други начини, но и с помощта на много видове писани текстове и голям брой говорения. Има тенденция да се следва един или друг добър начин на пълнене. Начините обаче по-често се комбинират, както се комбинират и смислите в многозначното човешко слово, като се наслагват по няколко и влизат в подвижно знаково отношение помежду си. Това е и вероятно по-собствено човешкото, което ни различава от животните.

Която предполагана разлика не отменя дълбинната прилика на този основен и за животните, и за хората акт – да бъдат в поне двоен свят, на това място-време, но и в място-времето на възможно по-цял свят. Така че човешкото говорене е и оправяне с някакво външно пространство-време. То, от една страна, се възприема и представя, но, от друга, се замества със скица-дубликат, с вторично време-пространство, което пулсиращо ту съвпада, ту не съвпада с външното.

Защо тази сложнотия на земното биологично съществуване се повтаря в човешкото говорене? За да се премоделира образеца на особената работа-действие по полагане на подвижен организъм в среда-време и по свързване-различаване от нея, при което се допуска и малкото отделно да има свой живот, но и постоянно този живот да се допълва с друг по-едър живот. Искам да кажа с това, че и говорното, и духовното в човека не са просто пълно преодоляване на биологичното, а вътрешно за него компромисно надхвърляне, което, като ползва неговия модел, един вид го разширява.

Опит за определяне на т.нар. прагматическо говорене Така излезе, че говорене е синоним на редово говорене. Като повечето понятия, които обсъждам в този текст, и тези понятия са отворени към други понятия и означават отворени предмети - отворени към своите видове, които съществуват по-реално от самите отворени предмети и влизат в асиметрично отношение с тях. Което между другото означава, че те не са само техни подединици, а са такива и на други отворени предмети, които се наричат с други думи. Наклонен съм да смятам, че това се отнася не само за тези две понятия и означаваните от тях предмети, но и за всички по-еднозначни понятия и означаваните от тях предмети. Това обаче се отнася за тях не когато се разглеждат класификационно теоретически, а когато са употребени редово в едно реално слово. Което е и най-същественото, осъзнавано от т.нар. прагматическо говорене.

Така че, изказано с формула, прагматическо е всяко говорене, в което се прави разлика между едно понятие и основното му значение и референтите, към които те се отнасят, но в което се осъзнава и обратното, че те напротив съвпадат и не се различават. Да се разбира прагматически означава - 1. да се разбират предмети, отворени към други предмети, на които отговарят отворени понятия, означавани и с повече думи, и 2. да се разбира, че в определени случаи тези предмети стават съвсем идентични на себе си, а и понятията-значения и думите, с които се означават, стават опредметени словесни корелати, които като че ли съвпадат с означаваните външни предмети. Което не е друго, а осъзнатата модулна логика на редовото говорене.

Прагматическото говорене е изискване за по-високо осъзнаване на онова, което прави редовото говорене, но и разбиране, че това осъзнаване е по особен начин пулсиращо и в този смисъл постижимо само частично. Какво друго постига това прагматическото говорене? Като осъзнава, че самите външни предмети, за които се говори, се свързват постоянно и навън в по-едри предмети и че такъв най-едър предмет има и зад идеята за общ свят-реалност, с оглед на по-съответното рефериране към тази особеност на външното реално прагматическото говорене ползва редове от частични синоними за назоваването му и повече дефиниции за неговото определяне, удовлетворявайки така и ставащото в неговия ход правене на несъществуващи предмети и на несъществуващ свят-реалност.

По-подробно за външните предмети и техните словесни корелати В едно реално говорене става дума за различни външни предмети. Те обикновено са повече, въпреки че има и такива говорения, които са за един предмет. Един вид предмет е и това, че едно говорене държи да е по определена тема. Редовите говорения обикновено смесват външните предмети и техните словесни корелати. Но, както вече казах, те и ги различават. Така че външните предмети, за които става дума в едно говорене, са едно, друго са техните словесни корелати, които съвпадат или не съвпадат с тях, и трето получаващият се от тяхното свързване общ предмет-тема.

Добавя се и това, че една част от тези словесни корелати нямат външно съответствие, а по-скоро или го проектират, или го представят като действително съществуващо. Както току-що казах, външните предмети, към които се реферира в едно говорене, независимо дали и как съществуват, и техните вътрешни корелати, от една страна, съвпадат или се настоява, че съвпадат, но, от друга, не съвпадат. Това се означава понякога и едновременно, но в повечето случаи едно след друго в редуващите се фази на говоренето. Което става ресурс за допълнителен смисъл. Но и друго – и във външния свят, към който се реферира, и в речта на едно говорене има не само отделни предмети, а и променлива тяхна среда-фон, която също става своеобразен предмет.

Ние наричаме тази среда-фон или по-скоро външното, което се означава с нея, ту свят, ту реалност, като я объркваме с идеята за цял свят-реалност, но тя е нещо подвижно и променящо своя обхват - и вън от нас, но и вътре в нашите говорения. Тя обаче е нужна, тъй като не може да има възприятие само за един предмет без фона на цялото на свят-реалност, а и да се визира само един предмет, особено когато това визиране е по-дълго. Визират се повече предмети, тъй като те са естествено свързани един с друг. Което въвлича и този непосочим макропредмет свят-реалност, който се развива и вътре в речта и също като отделните предмети ту съвпада, ту не съвпада с предполагания външен свят-реалност.

Така  външното отношение между отделно и свързано с друго по различни начини се пренася и в онова вътрешно в човешкото слово, което някога Платон и Аристотел са нарекли подражание (mimesis), а по-късно други мислители са нарекли отразяване (reflexio). Към това подражаване-отразяване се добавя в по-близката съвременност и т.нар. правене, което е налице и в нашите като че ли несловесни възприятия и още повече в нашето говорене.

Ние виждаме съществуващи външни предмети, които можем и да посочим, виждаме и различни техни свързвания, които по-често не могат да се посочват, но благодарение на думите могат да се назовават. Голямата част от тях са вече назовани. Други обаче не са и се назовават сега, трети се преназовават, четвърти се изработват и стават реални посочими предмети. Гледната точка на външните посочими и непосочими предмети е нещо неотменимо в човешкото говорене. 

Столът е посочимо, а любовта непосочимо нещо. Знаем, че любовта е чувство и състояние, т.е. че не е нещо посочимо, но думата за нея опредметява нейното основно значение. Това позволява да смятаме любовта за нещо, да ползваме значението й, а в определени случаи и да го уточняваме, като спорим по него. Това е породило и други символи, също и божии персонажи с човешки образ. Практически дележът на посочими и непосочими предмети изглежда безспорен. Но не е така и поради външни, и поради вътрешни причини.

Външните причини. В света отделното е условно, а не реално отделно. Това се отнася и за камъка, опрян неотделимо в друг камък, но още повече за дървото. Наричаме го с тази дума и мислим за него като за отделно нещо, но то, първо, плавно преминава чрез корените си в земята, от която черпи влага и, второ, се свързва с другите дървета в гората и въздуха, от който черпи кислород. Добавя се и реалната разлика между живото и изтръгнатото с корените си дърво, която естествено налага употребата и на други думи, а и на фрази и текстове, съставени от повече думи.

Бихме искали да говорим с отделни думи с ясни значения и точни референти. Израз на същото искане са и кратките ясни и верни казвания. Да, но те се налагат само практически и въпреки че са ефективни, почти винаги нарушават една или друга по-сложна референтност. Този стремеж към яснота се поддържа и от самата човешка предметна среда, в която предметите са по-категорично отделени един от друг и могат да се посочват. Същевременно не е точно така.

Наричаме масите с това име и поради формата им, и поради функцията, която имат. Тази функция се пази от практическото правило, че на масите не се сяда. Да, но когато са по-ниски, върху тях може и да се сяда. А и някой може да създаде маса, върху която основно да се сяда, което да постави под въпрос и функцията, и името на масата. Практиката включва човешкото разбиране, затова и по-точното практическо разделяне между нещата и думите в определени случаи е невярно.

Понеже е словесно, човешкото същество възприема и мисли чрез думи. Когато тези думи реферират към нещо посочимо, те означават и него, но и всяко друго като него и по този начин означават и целия клас от такива предмети. Думата маса означава и тази маса, и всяка друга, а и целият такъв клас. Да, но класовете са два – един идеален в съзнанието ни, в който няма разлика между неговите членове, и друг външен реално създаден в човешката среда, в който напротив има разлика между неговите членове често дотам, че за някои от тях се използват и други думи, за да се каже по-точно какво са.

Работата на човешкото разбиране се усложнява не толкова от посочимите, колкото от т.нар. непосочими предмети. От една страна, и към тях се отнасяме по навика, създаден ни от посочимите предмети и вървящата заедно с този навик неосъзнавана идея, че светът е видимо набор от отделни неща и по-малко видимо от реално съществуващи класове.

Какво прави този навик с непосочимите неща – превръща видовете им в един вид членове на класа, представян от думата за непосочимото, като поради думата и основното й значение няма съмнение, че нещото, което тя означава, съществува. То и затова се опредметява. Вярно е, че в съзнанието на отделните говорещи представата, която отговаря на този предмет, е различна, като най-често е представителен пример, а тези примери са различни, което довежда и до спорове по въпроса. Но, така или иначе, редовото говорене не върви по пътя на усложнената логика на Аристотел, на феноменологията от началото на 20-и век или на знаковото мислене от Сосюров и Пърсов вид.

Редовото говорене постъпва по друг начин. Има ли дума, опредметява нейното основно значение, превръща го в предмет и без да осъзнава, трупа едно след друго повече определения за него, които ту съгласува, ту не съгласува, като в края на краищата прави две внушения - че думите съвпадат с нещата, които означават, но и не съвпадат с тях. В този смисъл, макар и неточно, редовото говорене е по-точно сега и тук и става още по-точно, поставено в отношение с други говорения, а и неговорения. Към което се добавя още нещо – че тази неточност е и един вид правене.

Човекът казва, че нещо е такова, но казва и че то трябва да стане такова. Говоренето е и един вид проектиране. Оттук и реалната сериозна игра в него по обмяната между споменатите две проявления на същността – едната на средното общоважимо и другата на идеалното положение, което е редно да се постигне. Гледната точка на външните посочими предмети владее редовото говорене и го дърпа към опредметяване на значенията на думите. Има обаче и втора гледна точка – че думите не само сочат, но и правят. Как впрочем?

По споменатия начин, че човекът стъкмява нови неща и класове от такива неща в своята предметна среда, но и словесно насилва разните видове непосочимости да се събират в по-общото на думи със значения магми, от които бавно изкристализират едни или други основни значения, налагани от практиката на по-честата им употреба. Вярва се, че реалното е вън от нас, но то е и вътре в речта ни. Ние постоянно стъпваме в следата на едно особено като че ли словесно по-реално, което неуморно гони да достигне винаги бягащото пред него като че ли несловесно още по-реално, което, така или иначе, остава недостигнато.

Затова и запазвам в този текст думата предмет и не я заменям с обект, за да може тя да продължи да свързва външното реално с вътрешното в словото и речта. Това е нужно, тъй като вътрешното на съзнанието и словото е и вън в човешката среда и човешкото разбиране, но и защото вътрешното е в голямата си степен и проект за правене, което завършва и в можещ да се направи нов човешки предмет.

По идеята “динамичен предмет” В този текст настоявам, че външните предмети, които се визират в едно говорене, могат и трябва да се различават от техните говорни корелати. Освен това смятам, че има и външни предмети, които са подвижни, но че истинският подвижен предмет, който се нарича динамичен, е вътрешният предмет-словесен корелат на един или друг външен предмет. Този вътрешен предмет става динамичен поради словото. Затова дори когато означава външен подвижен предмет, този вътрешен динамичен предмет е подвижен по различен начин от външния.

Именно за да изразя по-точно тази словесна подвижност, заех от семиотиката на Пърс идеята “динамичен”, която визира подвижния предмет в трифазовата процедура на семиозиса. Но си позволих две промени. Отнесох идеята до предмета в говоренето, а не в мисленето и замених в Пърсовия термин “динамичен обект” обект с предмет. Така създадох и известно двусмислие, след като, както току-що казах, някои от външните предмети, които се визират в едно говорене, са също подвижни и променящи се.

Но, така или иначе, идеята за предмет се оказа необходима, защото, както е редно да се прави разлика между външните предмети и техните словесни корелати, така и не бива да се допуска пълното им различаване. А именно това става с въвеждането на иде ята за обект. Много недействителни предмети само проектирани в словото се появяват в човешката среда и стават действителни. Тази идея не е налице в прагматическата семиотика на Пърс и именно необходимостта тя да се подчертае е дълбинното основание да заменя в заетия от неговата теория термин “динамичен обект” обект с предмет.

Според Пърс динамичният обект е една от трите фази, през които преминава знакът в своя семиозис. Семиозисът е непрекъснатото мислене, самият мисловен процес. При Пърс мисленето е в големия свят и човекът мисли, защото го постига, докато според мен мисленето е нещо свързано с биологическото съществуване на човека и само го допълва, без да го надхвърля и без да отваря човека към големия свят, както смята Пърс. Затова и правя разлика между мисленето в по-тесен и по-широк смисъл на думата, като въвеждам и идеята за особеното мислене-разбиране-вярване-правене в  говоренето.

За голямото минало от Декарт до Пърс няма разлика между едното и другото. Така или иначе, мисленето е само идеалното мислене по законите на една или друга логика. Големият парадокс е, че търсенето и намирането по научно-философски път на такова логика е в основата си същото оценностяване на идеите за мислене, което прави и всекидневното човешко съзнание. Това оценностяване вдъхновява Декартовата максима „Мисля значи съществувам“, но също и по-сложната идея за семиозиса на Пърс.

Понеже човешките неща са асиметрични, това обяснява парадоксa, че не друг, а Пърс е първият съвременен мислител, показал косвено, че не логическото мислене и не семиозисът са особено характерното за реалното мислене, което аз наричам говорене, а неговото спиране в едни или други истини. При Пърс това спиране става по правило в края на семиозиса посредством т.нар. финален интерпретант. Докато според мен то се поражда постоянно в реалното говорене, и то не само при неговото завършване и започване, но и в хода на протичането му.

За двете поддействия в човешкото говорене   След като човешкото говорене е  действие, естествено е то да се дели и на поддействия. Няма обаче нищо по-подвеждащо от поясняването на нещо с неизяснено предикатно име. Това правя и аз, като наричам говоренето действие. За мен действието се различава от обикновеното вършене по това, че в него се постига промяна и е налице резултат. Аз обаче постъпвам нерефлективно говорно и не уточнявам това значение, изглежда понеже смятам, че то е общоприето. Да, но не е така. Действие е отворена многозначна идея. Затова и говорно това по-еднозначно понятие се откъсва от евентуалното си основно значение и лека-полека с нанизване на синонимни твърдения става многозначно.

Което е една от проявите на модулната логика на редовото говорене. Така че би било по-коректно и към предикатното име действие да се подходи като към идея с отворен характер, т.е. да се постъпи така, както вече постъпих с говоренето. Това обаче не се налага, след като съм подходил към самото говорене като към отворен предмет и вече съм казал, че понеже влиза в двойно асиметрично отношение със своите евентуални видове и изброените други човешки действия, с които се преплита, то и не може, и не бива да се изяснява с едно предикатно име или една дефиниция. А как би трябвало да се постъпи?

Да се влезе в по-дълъг говорен ред, в който говоренето да се изясни посредством повече предикатни имена и дефиниции, които да влязат в отношение помежду си и по този начин да се изкаже по-косвено онова, което не може да се изкаже пряко. Защо? Защото никое от тези предикатни имена и дефиниции не сочи определена същност или основно значение, отнасящи се само за говоренето. Те сочат едно или друго по-общо, за което се полага, че го определя. Но това по-общо го определя само в тази гледна точка, а не изобщо.

Затова е и по-истинно да се заяви, че тези по-общо са винаги повече и че този, който определя говоренето така, го определя не обективно, а прави избор, който е такъв и такъв поради тези и тези основания, валидни не изобщо, а в това определяне. Именно с оглед на подобна истинност, първо, трябва да сведа повечето предикатни имена и дефиниции, с които може да се определи човешкото говорене, до няколко основни прояви, а след това да се насоча към една от тях, за да развия в нейната гледна точка определени заключения, налагани от задачата, която си поставих в този текст.

Аз вече направих това свеждане и сега го повтарям с други думи. Повечето предикатни имена и дефиниции, с които се обяснява човешкото говорене, са сводими до следните три прояви. Първата е, че всяко реално говорене се преплита с мислене, разбиране, вярване и правене. Втората е, че то се дели на външна по-несловесна и вътрешна по-собствено словесна ситуация, които се допълват. Третата проява, свързана с втората, е, че това реално говорене произвежда необходим в този момент и на това място смисъл, но урежда и отношение не само с този момент-място, но и с неговия фон свят-време.

Насочвам своя избор към третото, защото постулирането, че говоренето е такова действие, допуска разделянето му на две подействия, които се редуват и комбинират по различни начини в неговото протичане. Говорещите си оправят отношението с някаква среда-свят-реалност и се полагат в нея, като разчитат на тези две поддействия, сочейки тази среда-свят-реалност за съществуваща по определен начин посредством репрезентиране, и доправяйки, оправяйки и правейки я наново посредством рефлектиране.

Идеята за реалност не е нещо просто и едносмислово. В нея се преплитат две идеи. Едната е за средата вън от нас, значи и за пространството и света - реалност означава и свят. Другата е за времето и промяната на този свят. Това второ по-специфично значение се смесва със значението свят, не без истинното внушение, че  пространството и времето са две проявление на едно и също, което затова и се нарича ту свят, ту реалност. В тази двусъставна идея се намесва и не маловажният смисъл, че светът-реалност е набор-структура от съществуващи неща, едни посочими и съществуващи по-отделно, други непосочими, често съставени от повече предмети.

Такъв най-едър съставен предмет е самият свят-реалност, в чието съществуване никой не се съмнява. Но и двете – и съществуващите неща, и съществуващият свят-реалност са и образци, по които в човешката реч се пораждат и несъществуващи неща, а и несъществуващи светове-реалности. Затова и поддействията на говоренето са две – репрезентирането с посочваща функция и рефлектирането, подготвящо нещо, което евентуално ще може да се посочи.
Това, че тези поддействия са две, е обичайно за един тип говорене, което може да бъде и теоретично, и редово. То започва с опозицията на някакви две, преминава през по-простото й радикално разбиране,  след това евентуално влиза в по-сложното, че нейните два елемента са само частично противопоставени. В по-добрите случаи на поглед към реалното се добавят и други опозиции, чрез които обсъжданият предмет се разбира по-усложнено. Възможни са и още фази. Но, така или иначе, когато завършва, този тип говорене обикновено повтаря финално първата фаза и подчертава началната опозиция, от която е започнало.

Какво представлява подобна опозиция? Нужен свят-реалност, в който се полага нещо обсъждано. В случая светът е силно стеснен и сведен до две противоположности. Нашите говорения често произвеждат такъв род прости светове. Изобщо говоренията държат повече на схемите за свят, които употребяват в прецедурата на своето разбиране, отколкото на конкретните неща, които разбират чрез тези схеми. В случая за това помагат не малко и латинските чуждици репрезентиране и рефлектиране. Те правят внушение за определеност и сигурност най-напред с частичната опозиция, на която са членове, а после и с това, че като термини, развити на латинска основа, звучат относително еднозначно.

Репрезентирането Исторически то се свързва с авторитетната тръгваща от Аристотеловото схващане за мимезис дълга история на т.нар. репрезентативно разбиране. Но има и втори аргумент, който прави този термин добър. С репрезентиране доста съответно се представя действително вършеното и ставащото в човешкото говорене, това, че то реферира към посочими и непосочими предмети, като ги представя знаково чрез думи и изрази или ги разгръща в описания, и същевременно като поражда и нужни несъществуващи предмети.

Това е условие, за да става и другото в този акт – комуникирането между субекти, които се свързват помежду си, но които и поотделно, и като цяло се свързват и със средата, в която се говори, и то често така, че се променят и те, и самата среда. А и като всичко друго, което означава такъв подвижен предмет, репрезентирането, проявено в сочене на външен предмет и на среда-свят-реалност, е не само сочене, но е и правене-пораждане на двете. Именно по този начин то става и презентиране.

Има обаче такова ставане и в самото репрезентиране. Преди да бъде казване и говорене, то е най-напред буквално посочване на нещо, след това е вторично словесно сочене посредством отделни думи, след това е сочене посредством повече думи и цели фрази. Например едно съществително името се уточнява с епитет, после с повече думи и накрая от тази фраза може да се развие и пространно описание.

Говоренията стават в среди и представят предмети и среди, но както предметите, така и средите нито са точно определени, нито са сами по себе си. Те и се трупат едни върху други, като влизат по този начин в подвижни знакови отношения. Така в човешките говорения се представят по-съответно - и многозначността на думите и фразите, а и подвижността на външните предмети и среди. Което е от особено значение за словесното репрезентиране на външните среди, тъй като особено практическото говорене спира тяхната подвижност и намалява обхвата им. От тук и голямата нужда този обхват да се възстановява от други непрактически говорения.

В говоренето се репрезентират не само среди и предмети, т.е. свят. Репрезентират се и протичания, и ставания, т.е. и реалност-време. Един род описания са именно такива следвания в естествено време. Те не би трябвало да се смесват с фабулите с вероятни, но измислени събития, в които се поражда смисъл от отношението между тях. Разбира се, няма бариера между описанията на следващи в естествено време случвания, в чиито ред не се поражда допълнителен смисъл, и фабулите, в които такъв смисъл се поражда. Няма такава бариера, тъй като участващите в случващото се в естествено време хора реагират и фабулно и теглят към това обикновеното случващо се да се разбира и събитийно.

В моята употреба терминът репрезентиране изглежда на място и защото позволява с махане на началното “ре” да се различат двете представяния, които стават и в изкуството и литературата, а и във всяко говорене – първото на представяне на действително съществуващи неща и второто на такива, които не съществуват, но се представят като съществуващи. Именно на тази основа репрезентирането става презентиране, представяне и на несъществуващи неща, и на цели несъществуващи среди. Това е естествен ход в човешкото говорене - мислещият говорещ човек постоянно смесва реалното с възможното. Иначе недостатък спрямо реалното, това смесване е и инструмент за пораждане на бъдещо реално.

Рефлектирането Този термин е възникнал метафорично и не е безспорно утвърден, тъй като етимологичната му идея, която смесва латинските “reflexio” и “reflexus”, не отговаря точно на придадената му идея за разсъждаване и мислене. Има такава тенденция в човешкото говорене – в един род по-добри термини етимологичната и вторично насложилата се идея да съвпадат. Такава по-добри думи са широко разпространената латинска заемка “култура”, а и “репрезентиране”.

Казано по-уточнено, в моите текстове “рефлектиране” означава усиленото аналитично разбиране на нещо, което в следствие на това от обичаен предмет става нещо друго с различен обхват и друга характеристика. Рефлектиране е методичното осъзнато мисловно действие по преобразуване на един предмет в друг. То е проявеното в говоренето т.нар. мислене в по-тесен смисъл на думата.

Това, което затвърждава употребата на получилата се двойка репрезентиране и рефлектиране, както вече казах, е истината на частичното им противопоставяне. И наистина, ако, от една страна, в говоренето нещо се представя като съществуващо или трябващо да съществува, т.е. се представя като нещо първично, от друга страна, още с употребата на думата, с която се назовава, то се свежда до вторичността на някакво значение, което е и вход към можещата да се уточнява негова многозначност.

Т.е. ако репрезентирането е действието по бораването с нещата в човешкото говорене, значи и по занимаването с по-скоро външния свят-реалност, рефлектирането е страната на занимаването със значенията на тези неща, което, като подготвя едно или друго необичайно тяхно разбиране, насочва и към нещо, което като че ли все още не съществува, а и към свят-реалност, който не съвпада със съществуващия.

Доколкото тези две поддействия са налице в едно реално говорене, те обикновено се редуват. По-честият случай обаче е, че те се смесват и наслагват, като се редуват моменти на различни комбинации от двете. Това комбиниране е възможно още повече защото те си приличат по функция – прицелът и при едното, и при другото е справянето с външната реалност или, казано по-точно, със ставащия двойнствен говорен предмет при неговото отнасяне към външния предмет, за който се говори.

Двойнственото при т.нар. рефлектиране е, че този външен предмет може да се разбира и сам по себе си, но и заедно с друг, което да прави от него друг предмет. Затова и рефлектирането често е проявено като две съждения за съществуване, които се свързват и съгласуват и с две съждения за значение. Двойнствеността при т.нар. репрезентиране е подобна. Тя възниква от това, че представяното може да се представя и отделно, но и свързано с друго, от което то става и друго.

Естествено и при рефлективното, и при репрезентиращото поддействие не е без значение дали предметите, за които става дума, се разбират и представят статично или динамично като ходове на промяна. Вторият случай усложнява двете поддействия, а и самото говорене, разбира се, при условие, че те са равностойни в него.  Защото определени говорения са по-цялостно репрезентиращи, а други по-цялостно рефлективни. Което не отменя правилото, че във всяко от тях е налице и другото в по-ниска доза. В по-чистото рефлективно говорене рефлектирането може да се редува с паузи на репрезентиране, но и самото рефлектиране може да пулсира между различни свои прояви.

В този пункт следва и третото особено, характерно за поддействието на рефлектирането – това, че отвреме-навреме то спира в едно или друго по-константно положение истина. Спира рефлектирането, без да прекъсва самото говорене, което продължава вариативно в синонимни твърдения по тази истина или в изброяване на примери, които я потвърждават.

За т.нар. спиране до определена истина  Гледано формално, това спиране също може да се смята за поддействие на говоренето. Но то не е негово поддействие, а отказ от по-нататъшно уточняване какъв е предметът, за който се говори, или каква е средата-време, в която е този предмет. Спирането до определена истина е един вид пазене на важно значение.

Както казах в друга връзка, първият съвременен мислител, който коментира това, е Чарлс Пърс. В системата на непрекъснатия семиозис според него, след ред други интерпретанти, които участват във вътрешното движение в знака, това движение, с намесата на т.нар. финален интерпретант, спира окончателно. Понеже Пърс поставя равенство между самото мислене и редуването на знаци-репрезентамени с вътрешна трифазова процедура, които преминават през основа, интерпретант и динамичен обект, това спиране може да е и своеобразен край на акта на самото мислене.

Аз обаче правя разлика между мисленето в по-тесен и в по-широк смисъл на думата. Според мен второто е реалното мислене, което и спира по-често отколкото това става по модела на Пърс. Именно такова е то в редовото говорене - постоянно спирано от паузи на постигана истина. Както вече казах, спира рефлектирането, но не и говоренето. Затова и както има реални говорения, които не казват нищо и са по същество мълчания, така има и реални мисления, в които няма мислене в тесния смисъл на думата, няма това, което Чарлс Пърс нарича семиозис.

Но, така или иначе, е налице редовото говорене и ефектът на неговата модулна логика, т.е. това, че понеже думите не представят добре реалните неща, казаното веднъж трябва да се каже наново и наново по други начини. В следствие на това човешкото същество разполага и постоянно си служи със следния разделителен усет - че някои имат този талант да назовават отведнъж самото реално по съответен и на него, и на ситуацията на казване начин, но че повечето от нас не могат, поради което и назовали нещо по един начин, те го назовават и по втори, и по трети.

В това продължаващо казване, като се казва и по други начини, казаното един вид се усилва. Но се усилва и самото говорене, веднъж като става по-дълго с повтаряне по различен начин на същото, но и втори път с вплитане в него на другите основни човешки действия, които изброих - мисленето, разбирането, вярването и правенето. Но защо да не се добави и пеенето? Не би ли било редно, след като говоренето става с глас, а гласът, дори и когато е монотонен, припява, което означава и добавя смисъл?

Не го правя, защото ме спират този текст и идеята за спирането. Говоря за основни най-чести действия, между тях и за тези две, разбирането и вярването, които са в основата си именно това - спирания в истини. Човекът и не би говорил поради тази нужда да достига до истина. Затова и в своето говорене той някак мълчи, докато репрезентира, и заговорва едва в акта на рефлектирането, и то, за да облекчи и него с паузите на по-сигурни истини. Защото т.нар. репрезентиране, то цялото е като че ли по същество такова спиране, вършено в името на самото реално, което,  за да може да се представи, е нужно да не се рефлектира.

Така е обаче само по принцип. Иначе са налице реални случаи на съчетаване и дори на усилване на репрезентирането с рефлектиране. Такъв случай е знаменитото Прустовото споменно репрезентиране. То е не просто усилено посредством рефлектиране, а е и повдигнато в степен посредством него, и то така, че поставя под въпрос самото рефлектиране.

И все пак нека да повторя - разгледаното спиране е функция на рефлектирането. Така е защото, за да се влезе в рефлективен ход по преобразуване на определени предмети, това става в среда, в която определени предмети не понадлежат на промяна и са константно истинни. Затова и човешкото рефлектиране не може да рефлектира за всичко и съответно никое рефлективно говорене не може да бъде изцяло рефлективно. За да може да се каже и да се мисли за нещо в по-тесния смисъл на думата, за да може то да се преобразува в друго, то трябва да е в отношение с такова, което е постоянно същото и значи по същество е изложено на репрезентиране.

Би било генерално само така, ако човешкото говорене беше едно и ако беше стопроцентово вярно, че като действие то се дели на двете поддействия на репрезентирането и рефлектирането. Това обаче е само частично вярно. Човешкото говорене не е само действие. В него гъмжи от повече възможности, които никога не са реализирани едновременно. Затова и външното, значи и самото говорене, налагат повече решения.

Първото е разгърнатото в този текст. Наричам го условно реторически хитруване с множене на нива на разбиране и усложняващи подходи. Второто е това да не се говори и просто да се мълчи. И третото е да се говори, но с пълно неразличаване между говорене и външен свят и вярване, че те съвпадат. От тук и не малкият брой и устни, и писани текстове във всяко време, които се представят и приемат за стопроцентово истинни. Редовото човешко същество вярва и неуморно търси именно такива повсеместно верни текстове, в които няма никаква разлика между казано и външен свят.

За човешката нужда от стопроцентова истина
  В този текст, който също не може да се отърве напълно от тази нужда, аз твърдя, че такива текстове няма, но че не друго, а тази нужда е породила и продължава да поражда големия брой философски и научни теории, които дължат своя висок авторитет не на друго, а основно на това, че се предлагат и приемат като стопроцентово истинни.

Ще дам пример с теорията за комуникацията. Понеже и тя е текст, значи и говорене, и тя, за да изкаже своето съществено, трябва да постави под въпрос казаното преди нея, значи вече обичайното, и да навлезе в рефлектиране. А за да може да рефлектира, тя трябва да се облегне на непроменимост. Генералното заключение на тази теория е, че комуникацията е общуване между комуниканти, които си обменят нужна информация и послания.

Да, но това, че в следствие на тази обмяна, се променят комуникантите, както се променя и самата среда, в която става това общуване, изпада от полезрението на говорещия теоретично. Теоретичното говорене обаче също е редово говорене и в него естествено няма постоянен контрол това да не става. То става, защото научното говорене трябва да е ясно, но и защото е налице и нуждата онзи, който говори по темата, да не престава да бъде идентичен на себе си. Затова и участващите в така определената комуникация си обменят информация и послания, но не се променят.

Както вече казах, реалната комуникация е и отворен предмет и в този смисъл освен комуникация тя е и нещо друго. От което би трябвало да последва различаване между реалното комуникиране и представеното идеално. Но наместо това е последвала подмяна на реалното комуникиране с идеално и рефлектирането по въпроса е спряло до тази истина. Разбираме функцията на това спиране – то е един вид подмяна, мотивирана от повика за непротиворечивост и достатъчна определеност на онова, което се разбира.

Да, но доколкото това е човешко разбиране, в него освен онова, което се прави, насочено към определяне на нещо конкретно, се прави и друго – следва се и определена идея за благо. В случая тя е възглед за доброто на теоретичното разбиране, което е идеалност, прикриваща определени затруднения, изпитвани от всяко човешко същество. Същественото в нея е пригодността за това прикриване. А то е проявено не в друго, а в свеждане на реалната комуникация, която е по-многозначна, до формулираното по-еднозначно и вярата, че има такова говорене, което може да изкаже тази истина.

Истините обаче никога не са нещо само по себе си. Те са винаги казвания, които се потвърждават външно. Така затрудненията, които се прикриват и в този смисъл отлагат за решаване, опират до нуждата тяхната заплетеност да не се назовава и да се замества с непротиворечива трайно значеща еднозначност. Но кои са тези затруднения? Може би най-съществената е, че човешкото същество говори и мисли за променящи се неща в променяща се среда не пряко, а косвено с посредничеството на постоянно свързване и отвързване от други като него, които постоянно го усилват, за да може то, надхвърляйки се, да се вписва в средата-свят, в която е.

Реалното редово говорене предлага решение – от една страна, добър брой константни значения и истини, които пораждат един вид константна среда, в която, бидейки само по себе си, човешкото същество е и постоянно по различен начин свързано. Но, от друга страна, това говорене е и протичане, в което това константно става друго константно, редуващо се с първото, така че говорещият и слушащият  разбират косвено, че константностите са в ситуацията на този момент, но че в протичанията, в които се участва, има и други спирания с други константности и че никоя константност не е абсолютно константна.

Което успокоява и другото затрудняващо словесното  човешко същество, това, че неговото “себе си” не е чак толкова уникално, а че е по-скоро пулсация между относително различното и редуващите се едно след друго свързвания с различни всички. Ето и един от конкретните инструменти за осъществяване на това постоянно нагласяване на “себе си” наново - личното местоимение в множествено число “ние”. Ясна непроменима по форма дума, то е винаги с различен обхват, разбира се, при условие, че не уточняваме кое е човешкото множество, означавано в този момент в него.

И научно-философското говорене, и голям брой редови говорения го ползват постоянно. И аз го ползвам в този текст. Пиша мотивиран от извънтекстовия аргумент, че ако бъде изложено това основно, което обсъждам, познаването и усвояването му ще доведат до по-добър ред в човешкото говорене, а и до благо за някакви всички с неясно какъв обхват. Така че и аз, съставяйки този текст, градя въображаемо “ние”, което може да стане и по-реално, ако евентуално се приеме от мнозина изложената прагматическа теза за говоренето и неговите две поддействия. Разбира се, при условие, че не се питам колко по-точно трябва да бъдат тези мнозина.

Първо заключение - по темата за репрезентирането и рефлектирането   За сега прозвучава някак истинно, че т.нар. репрезентиране в човешкото говорене е механизъм на пауза в рефлектирането, или казано по друг начин, че то е спиране на онова, което е по-собствено текстовото в текста на едно говорене. Репрезентирането е сякаш твърдение, че няма и не може да има абсолютно текстов текст и че всеки текст развива паузи за представяне на едно или друго външно реално. Защото по-истински съществува като че ли реалното, докато рефлектирането, значи и самият текст не съществуват толкова истинно.

Но дали това определение на говоренето не поставя под въпрос равенството на двете поддействия, които според казаното в по-предишния раздел се комбинират в по-цялото на всяко говорене? Донякъде да, но донякъде и не. Този отговор е допустим, когато става дума за отворен подвижен предмет и отворено понятие, каквото е човешкото говорене. Реалното говорене е и своеобразно казване само отвреме-навреме срещу лицето на една по-важна от него реалност, която постоянно го изключва, въпреки че същевременно и го включва.

Да, но репрезентирането и рефлектирането са и равностойни елементи, които се допълват и всеки от които прави и нещо, което другото не може. Кои са тези неможения? Посочимото е винаги предметно изразено и може да се представя. Същевременно има безброй непосочимости. Те могат да се представят в определен род текстове. Което обаче не е репрезентиране. Казано по-точно, то е презентиране на въобразено.

Друг е режимът на справянето с непосочимото при рефлектирането. Залепено за думата и фразата, които го означават, то става предмет на обикновено твърдение, че казаното съвпада със своето значение. Което е и проста репрезентация поради опредметяването на това значение, от което следва и внушението, че думата-значение-нещо съществува реално. Разбира се, това е вярно в един смисъл, но в друг е невярно. Така е, защото не става дума само за казване.

Казването е и недовършено действие, което може да завърши. И то наистина завършва отвреме-навреме с реално произвеждане на посочими предмети. Толкова многото посочими предмети, които ни заобикалят в човешката среда, не са съществували по-рано. Някой някога ги е произвел, първо, словесно, а после и реално. Веднъж произведени, те са продължили да се възпроизвеждат и ето че сега съществуват и могат да се посочват.

Второ заключение за възможното по-реалистично разбиране на човешкото съществуване Тези посочими предмети съществуват свързано в това, което наричаме човешка материална среда и което преминава не без конфликти в другата, свързана с нея природна среда, в единството на някакъв неясно дали и колко единен свят. Делими или неделими, тези две среди – човешката и природната, се свързват не само защото и двете са съставени от отделими по-неподвижни и по-подвижни предмети. Те са свързани и защото тези предмети неудържимо прехождат един в друг, като същевременно посочимите също неудържимо преминават в непосочими.

Не само в по-пряката човешка среда, но и в света, който човек усвоява и като че ли никога няма да усвои до край, границата между само мислимото непосочимо и предметно осъщественото посочимо, а и между мисленето, говоренето, разбирането, вярването и правенето е постоянно размита. Което позволява да се обърна към първоначално повдигнатия въпрос и да му отговоря по-точно. Човешкото говорене не само външно се мотивира от едно или друго последващо правене, то е и вътрешно пропито от правене горе-долу по същия начин, по който и човешкото правене е пропито от толкова степени и форми на говорене, мислене, разбиране и вярване.

От което следва и възможността да се твърди, че и самото човешко съществуване може да се разбира като неравен ход на свързване на тези отделни дейностни проявления, които постоянно се свързват и отделят и поради друго, но и с оглед на евентуалното им по-добро свързване. Съществуването ни е като че ли и за това – за едно или друго по-добро, което бихме постигнали. Особено защото има едно такова по-добро, което остава непостигнато – това да не се умира. Спрямо него е наистина без значение, че някой живее повече от друг. Но когато по-дълго живеещите се умножат значително, това по-дълго някак започва да клони към съвсем дългото на неумирането. 

Задачата обаче не е този факт да се радикализира лъжовно и да се схваща като поет път нанякъде, където може и да се стигне, а да се разбере, че има разлика между живота като факт, притиснат от настанило се върху него твърдо понятие, и реалния живот, който се опитва да си надхвърли границите, значи и да не бъде просто живот, а и друго, което трябва и да се нарече по друг начин. Това е и по-същественото в т.нар. прагматическо говорене, за което пледирах в този текст.

Трето заключение за случващото се при мълчането  Въпреки че няколко пъти повторих, че реалното редово говорене е и мислене, разбиране, вярване и правене, в казаното до тук се промъкна и това твърдение - че има такъв вид говорене, наречено прагматическо, което в по-висока степен постига свят-реалност. Как? С един вид хитруване, за което говорих в този текст. Разбира се, добавих, че освен редовото и прагматическото говорене, което е подобрен вариант на редовото, има и две други две възможности – да се говори с вярата, че има пълно съвпадане между говорено и реално, но и да не се говори, а да се мълчи.

Независимо от това т.нар. прагматическо говорене продължи да бъде най-доброто, което може да направи човешкото същество с оглед на желаното постигане на света-реалност. То може да е най-доброто, но е говорене, а в човешкия живот няма само говорене. Затова и по-истинно спрямо онова, което се случва на човека, е да призная, че съм искал да говоря за говоренето отворено, но не съм успял и съм говорил за него по-затворено. А не би трябвало, защото реалното редово говорене е и другото, което съм казал, че е, но и защото въпреки усилието му да е само говорене, то е и своего рода мълчане.

Както и говоренето не е само говорене, така и мълчането не е само мълчане. В него също като в говоренето се прави и постига нещо, което не бива да се пропуска в края на този текст. Подпомогнат от емоционалния си опит и от думите и текстовете, с които разполага в себе си, но и невъзпрепятстван от тях, млъкващият човек получава шанс да възприеме по-знаещо реалния свят, а и да стане по-чувствителен към улавянето на красивото. Като казвам да възприеме, имам предвид и да чуе шумовете, тишината, но и човешката музика, както и да съзре по-знаещо направеното от човека – построеното и нарисуваното.

Така че преплетено с разбиране, вярване и правене, а и с мълчане, човешкото говорене не е само по себе си в живота на човешкото същество. То допълва мълчаливото проникване в реалното и във всички случаи не може да го изпълни само. Между другото не може и защото е много по-лично белязано от ставащото в мълчание. Което и позволява в това така ставащо по-безпрепятствано да навлиза емоционалният опит на другите хора, а и на животните. Този чужд емоционален опит не просто влиза в нас, когато сме в това състояние, той се свързва с нашия по-личен опит и го усилва по този начин.

Затова и ценим толкова, първо, чувствата и емоциите и, второ, любовта – това отваряне на нашето тяло към тялото на другия обичан, но и отваряне на нашата лична символна нагласа към различната символна нагласа на обичания човек. Добре усещаме резултата - усилват се сетивата ни и като че ли започваме да виждаме и възприемаме по-пълно, по-надалече, по-цветно и повече от обичайното. Поради оценностяванията и опредметяванията, налагани от говоренето и от практическите нужди обаче, иначе толкова ценената от нас любов бързо се свежда до едно или друго нейно проявление, а и до доброто на обичта, в което тя прехожда.

Говорих по-горе за нещо различно – за любовта като за екстаз на светово разширяване. То не е онова  идеално, за което говори Платон в “Пир” - разширяване към пълно знаене, което се случва мигновено и в което сетивното и интелектуалното, личното и неличното се сливат. Имам предвид едно по-реално разширяване, което става сега и тук и което е личен по-пълен момент на въздигащо удоволствие на досег с един като че ли виждан свят. Но всъщност този свят не просто се вижда, а виждащият се свързва с него. От там е и позитивът на това удоволствие – виждащият става за момент по-участващ в този свят.

Което човешко възприемане не е постоянно, но не е и отделен миг. То е пулсиращо. Всички, въпреки различното си символно устрояване, имат подобно усещане в моментите на това разширяване независимо как го постигат – с любов, с наркотик или по-кротко със слушане на музика и други визуални, слухови и тактилни единения. Но, така или иначе, вижданият свят е с различен символен строеж при различните хора. А и най-важното, поради което развих това трето заключение – този по-широк свят се постига в мълчание.

Съвсем вярно е, че това се постига и с религиозна вяра, а и с помощта на общ символ за някакви всички. Който обаче е общ само по форма, а иначе е винаги личностно модифициран по ненаблюдаеми и неподдаваши се на контрол начини. От тук е и онова съществено, на което обръщам внимание – че с тази възможност разполага и всеки невярващ и че преди да бъде религиозна, вярата е способност на всяко човешко същество за моментно разширяване на своята представа-идея за свят.




Коментари по темата
Благодаря и за отговора, и за въпросите, Рени. В не малка степен подбуден от коментарите ви и този род въпроси, уточних ред твърдения в Говорене 2, а добавих и нови. Мислех получилото се да отлежи още, но с оглед на добрия разговор утре ще го публикувам. Така че направете и свързването на двата коментара, прочетете и моето Говорене 3 и тогава ще отговоря на въпросите ви. С пожелание да ви спори!
Тема № - 82 Коментар № - 7628 Bogdan Bogdanov - 2013-11-17 08:02:35
Уважаеми, проф. Богданов, благодаря Ви за куража, който ми давате и за хубавите думи за моите текстове. Ще слея двата текста, както ме съветвате, около процесите на означаване. Надявам се това да допринесе за проясняване на прагматистката традиция. Не всичко от Вашите резерви към тази традиция засега разбирам, например, на какво се дължи остротата, за която говорите? На недостатъчното усъмняване, което тази традиция развива към обектите на своите анализи или на анализационните й практики, в които усъмняването е недостатъчно? Аз мога да говоря само донякъде за Пърс, като кажа, че едно от първите неща, които научих е неспокойствието, с което този философ се отнася към постоянно обновяваните от него тези и системи. Прав сте за неговото време, тогава, с огромна скорост се правят повечето от великите открития във физиката, математиката и химията, а логиката, която той иска да види като „точна наука” е трябвало да ги следва отблизо, ако не да ги изпреварва. И разбира се, след като откритията са направени в лабораториите и осмислени от логици - експериментатори, мисълта е на почит. Във връзка с това се осмелявам да попитам за нещо от Вашата тема за говоренето, която очаквам да прочета в по-цялостен вид, както обещавате, с огромно нетърпение. Моля, да ми простите наивността, която със сигурност ще прозвучи във въпросите ми. С тези въпроси, мисля, че отговарям и на първата Ви покана, да взема отношение към написаното от Вас за говоренето, като приложа наученото от мен за Пърс.

Различава ли се, според Вас подготовката ни за говорене от тази за мислене? Как обосновавате необходимостта от отделяне на говоренето от мисленето за целите на познанието? Защото, според мен, Вие като че ли го отделяте, като казвате „праксисно говорене”(вероятно, синоним на „редово говорене”?). Това не е ли придаване на онтологичност на говоренето, което повече не може да се разглежда като продължение на мисленето, защото не е в единен поток с него? Не е ли самото говорене праксис, поредица от актове, които няма как да не са осъзнавани, ако водят до съответни действия? Не е ли говоренето един от инструментите на мисленето, каквито са например, сетивата за артистите или мистериозните жестове за шаманите? Според Пърс, ние мислим в нещо като полуготови схеми. Когато назоваваме нещо, ние изпълваме схемата с качествата на назованото, т.е. ние раз-познаваме назования обект всеки път в потока мислене-изразяване. Това е така, защото за Пърс този процес протича като анализ, завършващ със заключение, обратно на Кантовия синтез. В кой момент се отделя „говоренето в праксиса” от мисълта, респективно, от подготвената за двата акта схема? Какви качествени разлики в характеристиките на говоренето като израз на мисленето и на мисленето като още неизразено говорене налагат такова различаване?

Благодаря Ви за усилията да бъдат прояснени тези концептуални въпроси и за възможността да обменяме идеи и опит тук.

Тема № - 82 Коментар № - 7627 Рени Янкова - 2013-11-16 16:55:39
Благодаря за отговора, Рени. Забавих се, защото се колебаех как да отговоря – дали по-подробно, или по-кратко, а и защото междувременно поправях “Говоренето като действие 2”. То вече стана 3. Послужи и това, което казвате за прагматизма. Осъзнах, че макар и да следвам Пърсовото значение “действие”, което е и в заглавието, поблазнен от идеологията на прагматизма, съм въвел неправомерно идеята за прагматическо говорене. В новия вариант на текста говоря не за прагматическо, а за праксисно говорене. Оправих и други формули, промених уводните думи за задачата, отстраних и цели пасажи. Нека текстът да постои. Ще го публикувам, когато се убедя, че е наистина готов. Но защо искам да отговаря по-кратко?

За да уважа вашето внимателно приближаване към текстовете на Пърс. Затова и ви карам да представите не цялостен текст върху неговата философия, а да свържете в евентуаелен по-къс заглавен текст по-предишния и предишния си коментар по развитите в тях две теми. Ако не го направите, това няма да намали отрадното впечатление, което оставихте, с вашите коментари. В мен обаче има и острота, която, каквото и да правя, не успявам да преодолея. Не на последно място не успявам и защото от тази острота има и полза. От тук и моят коментар за цитираните от вас думи на Пърс “Точно както казваме, че тялото е в движение, а не че движението е в тялото, трябва да казваме, че ние сме в мисълта, а не че мислите са в нас”.

Пърс е повярвал на тази словесна формула. Да, но същата дума не означава непременно същото нещо. Особено по отношение на мисълта Пърс не е можел да го разбере, тъй като и той, а и цялото време до него, са вярвали твърдо, че мисълта е в света и космоса и че висшето същество човек я постига със своя разум, логика, философия и наука. Припомням и споменатата от вас знаменита идея на Пърс за материята. Тя също е в духа на йерархията на по-висшето и по-нисшето, пропито от по-висшето, но забавено и утежнено от своята материалност.

Тази презумция е всъщност онова тромаво, попречило да се разбере тогава, че словесната работа по смисъла непременно завършва с външна окончателна истина. Тя обаче не е само нещо съзнавано, а в не малка степен е и несъзната. Великата функционална истинност, формулирана от Пърс, е друга – 1. че винаги едно означава и друго, и то не окончателно, а сега и тук, и 2. че тази истинност е едно, а външната истинност е друго, въпреки че те се наричат с една и съща дума. Е, второто Пърс не го е изказал твърдо.

Аз, Рени, съвсем очевидно така и не бях особено кратък. Пожелавам ви успех в прекрасното начинание.
Тема № - 82 Коментар № - 7625 Bogdan Bogdanov - 2013-11-10 10:10:45
Проф. Богданов, благодаря Ви за коментара към новия ми текст, за детайлно разяснената гледна точка и за дискусионните въпроси, които произтекоха от задочния ни разговор върху семиотиката и философията на Пърс. Разбирам, че говоренето по тази проблематика изисква употребата на специфичен научен жаргон, който е трудно да се опрозрачни. Моля за извинение, че като човек, работещ с Пърсовата терминология, все още ми е трудно да я направя ясна до степента, до която би ми се искало. Тук е мястото да кажа, че съвсем скоро предстои излизането на български на книгата „За Пърс”, която синтезирано и ясно обяснява основните концепции от неговата еволюционна философия. Ако въпреки това, смятате, че един уводен текст за Пърс ще е полезен за повече колеги, с удоволствие ще опитам да направя нещо по-цялостно на основата на бъдещата ми дисертация.

Ще започна с отговора си на Вашия първи имплицитен въпрос. Пърс има един цитат, който гласи: „Accordingly, just as we say that a body is in motion, and not that motion is in a body we ought to say that we are in thought and not that thoughts are in us CP 5.289 Fn P1 p 173, (W2: 227, Fn)”. (Точно както казваме, че тялото е в движение, а не че движението е в тялото, трябва да казваме, че ние сме в мисълта, а не че мислите са в нас”. Смятам, че обучавайки се в Пърсовата система на мислене, трябва първо да се науча да се разполагам удобно там, преди да мога да коригирам каквото и да е от неговите твърдения. Тъй че, да, вярвам, че съществува такава система, която си струва да бъде усвоена. Разбрах това от момента, в който се почувствах малко по-уверена за части от нея и започнах да разпознавам „знанието-вярване” (че знаем нещо добре). То се изразява в цитатничене или обобщения от синекдохичен тип – върху някоя част се обобщава нещо приблизително, а после се надгражда собствено мнение – истината за оригиналните мисли се разпръсва мощно. Тук се простира, например, изцяло погрешното разбиране за прагматизма като за нещо, което задължително има приложен (практически) характер. Това е същото като да казваме, че емпирицизмът трябва да се изказва само върху лабораторни експерименти, феноменологизмът – само по обгледни предмети и все в тази линия. В действителност, прагматизмът добива своята идентичност, както и името си от това, че извлича основните си тези „в действието”, като следи ефектите, развити от мислените обекти, а не самите обекти”. Дали има повече от „един предмет Пърс” – със сигурност „да”. Ще ми се с моята дисертация и няколкото години работа върху този предмет да мога да го видя умножен. Но, може би ми е още рано.

Известно е едно иронично изказване на Пърс за Хегел. Пърс го подозира приблизително в същото, в което Вие подозирате Пърс – че се поддава на онтологизирането на думата, когато тя сякаш започва да означава концептуално. Така Пърс се „учудва” защо Хегел не е създал следния силогизъм:

Вали или не вали,
не вали,
следователно, вали.

В немалкото като обем логическо доказателство с формули за погрешността на твърдението, че може да съществува такъв силогизъм, Пърс добавя и нещо, което ясно показва, че той има разбиране за трансформациите на отделното в общо и обратно, за което и Вие говорите. Той казва, че денят, като един по-голям интерпретант на хубавото и лошото време, които пък са интерпретанти на дъждовно и недъждовно е именно онова „по-цялостно”, което снема противоречието при двете. Затова и аз дадох примерите за концепцията за “effete mind” при Пърс, която е именно средата, осигуряваща континуалността на трансформациите или контекста на познанието. Затова и подчертавам, че говорим за елементи на семиозиса само условно, макар и дори йерархично, а понякога и отделно, но само евристично. В действителност, разбирането за непрекъснатост и равнопоставеност по значение на тези елементи е дефинитивно и тяхната „отделност” е само мислима, а не реална в динамичния поток на общото им движение ad infinitum. Тъкмо там, в този динамичен поток, всеки елемент развива своята Първичност – т.е. съвкупността от актуализираните чисти качества, които взаимодействат до Вторичност, а после се отливат в матриците на интепретантите като форми на Третичност. Това е в пълно съгласие с описаното от Вас съ-съществуване на предмети-обекти-думи, които, както и да се натрупват, отделят или заживяват собствен живот, могат да бъдат анализирани в знаци, категории или концепции.

Това разбиране може да се допълни с много силното разграничение, което Пърс прави между реално и съществуващо. Той прави тази разлика по много поводи, но най-ярко тя е изразена в неговото разбиране за съществуването на Бог. Съществуването, според Пърс е форма на Вторичност, свързана с взаимодействие, реакция с други тела, докато реалност е много по-широко от съществуване. Пърс дори изказва мисълта, че всичко, което съществува е реално, но не всичко реално, съществува. Наглед парадоксалното твърдение е, всъщност чисто прагматистко – реалното е онова, което съществува и влияе, но не винаги реагира с Друго, т.е., Пърс говори за ефектите на предметите. Това е по повод на трансформациите на обектите един в друг, в един вид или в нов, в един интерпретант или в следващ. Тук непременно трябва да се добави и еволюциония възглед на Пърс за вселената, за да се проясни още повече това разбиране.

Що се отнася до работата на „говоренето”, следя Вашите разсъждения, но ми липсва компетентност да изкажа мнение. Много е добре, че имаме разграничението език-реч, което прави Сосюр и върху което строи концепциите си лингвистичната семиотика, а днес нейните нови видове. Във философски аспект, за който нямам право да се изказвам цялостно, знам, че се говори за речта като за „език в употреба” при Витгенщайн, за видовете речеви актове при Остин и Сърл, както и за онази семиотика, която с различни спадове и върхове има своите научни постижения. Основното откритие на аналитичната философия, което, според проф. Младенов съществува още у Пърс е, че и употребите на езика почиват върху правила. Те много трудно се поддават на анализ и още по-малко на формулиране, тъй като са позиционно-променливи. От Вашите трудoве разбирам, че употребите на езика, за които Вие предпочитате думата „говорене” участват в „правенето” както казвате, на значения. Това правене също е с непостоянен профил, то е правене-довършване, наново създаване или ново-присъединяване. Следващата стъпка в изучаването на този феномен, вероятно ще бъде към разкриване на това, дали правилата тук са зададени „по природа” или се създават на момента и със само актуални значения. Полезността на Пърс тук, основно с неговата теза за навика, е безспорна.
Тема № - 82 Коментар № - 7624 Рени Янкова - 2013-11-04 19:07:10
За много години, професор Богданов! Бъдете жив и здрав и както се казва - да илядите!
Тема № - 82 Коментар № - 7622 Борислав Георгиев - 2013-11-02 08:39:21
Благодаря ви, Рени. И този път по темата за обекта сте се изказала като че ли максимално изчерпателно, а и в контекст, обхващащ и темата за материята. И е било редно, щом като непосредственият обект е и нещо реално съществуващо. Аз пак повтарям поканата си. Наистина ви моля да свържете тези два коментара, да включите и още и да ни представите по-цялостната картина на Пърсовата мисъл. И двамата знаем, че това ще бъде съкращаване, което не може да бъде обхватно точно.

Разбирам, че вярвате в идеята, че има такъв предмет - “самия Пърс” и че не ви смущава онова, което ме смущава мен. Че този предмет не е един, а че става дума за повече предмети, които преливат един в друг по същия начин, както преливат един в друг повечето предмети, за които говорим на нашия беден всекидневен език. По това, което казвате, е ясно, че Пърс е влязъл в латинското substantia и старогръцкото hypokeimenon и е разбирал, че те са носители на качества, от които може да се черпи ту така, ту иначе.Пърс обаче не е имал нужда да разбере, че говоримият език прави от някои от тези качества значения и че тези значения само донякъде се трупат при една дума, а по-често се свързват с други думи.

Затова редовото говорене, говорейки за едно, сменя думата със синоним. Но със смяната на думата то сменя и предмета. Говорещият като че ли сменя темата и заговорва за друго, но всъщност от един предмет той прави друг не просто различен от предишния. Говорещият говори за един динамичен променящ се предмет. Вие някак го казвате, но не мога да преценя в каква степен предаватe мисълта на Пърс и в каква я поправяте.

Но, така или иначе, с реалният предмет в света, с непосредствения обект на Пърс, става същото, което става с динамичния обект в семиотичния процес – предметът става друг, без да престава да е този, който е. Става друг, защото е свързан с други предмети и постоянно прераства в по-големи предмети. Един от тези по-големи предмети е и самата наричана, предполагана или само усещана реалност.

Примерите, които дава Пърс са знаменити, но като истински учен и мислител той спира в името на яснотата до определени пунктове. Прави го и защото се поддава на отделността на думите и не разбира, че бурята и ясното време тази сутрин не са само отделни непосредствени предмети, но и влизат и в субстанцията на времето, без която би било невъзможно и случването на бурята. Т.е. аз твърдя, че предметите са един върху друг и вън от нас, но не по същия начин, както са в думите или мисълта ни. Това едното да съвпада с другото е силно желано и е централно усилие в науката и философията.

Така е и при китайската ваза. Тя гъмжи не само от повече качества и значения, които могат да се избират. За това служат и думите, които са такива вече сторени избори. Затова и колкото максимално да е идентична на себе си, китайската ваза може да се нарече и с друга дума и в този смисъл да стане и в речта динамичен предмет, каквато е и сама по себе си. Но защо Пърс не го коментира? Защото бидейки той и напускайки общоприетото по революционен начин, не може да го напусне напълно. Затова и преди да представим уникалната му мисъл, трябва да отделим в нея онова контекстуално малко неуникално, от което тя е била зависима.

Тези мисли, Рени, са породени от вашия коментар по темата за обекта. Но все едно. Още веднъж ви благодаря и ви моля да не се отказвате от споменатото по-пълно представяне на философската мисъл на Пърс.
Тема № - 82 Коментар № - 7620 Bogdan Bogdanov - 2013-10-30 10:37:09
Забелязах, че съм пропуснала да дам библиография в края на коментара ми за непосредствения и динамичния обект, затова я прилагам тук.

Библиография:

Младенов, Иван (2011) Отклонена литература. Прагматистки прочит, С.: Парадигма.

Deledalle, Gérard (2000) Charles S. Peirce’s Philosophy of Signs. Essays in
Comparative Semiotics, Bloomington and Indianapolis: Indiana University Press.

Peirce, Charles S. (1931-1958) Collected Papers of Charles Sanders Peirce. Vols. 1-6, edited by Charles Hartshorne and Paul Weiss. Cambridge, Mass.: Harvard University Press, 1931-1935. Vols. 7-8, edited by Arthur W. Burks. Cambridge, Mass.: Harvard University Press, 1958.

Schelling, Friedrich Wilhelm Joseph (1978) System of Transcedental Idealism [1800], translated by Peter Heat, University Press of Virginia
Тема № - 82 Коментар № - 7617 Рени Янкова - 2013-10-26 16:40:51
Благодаря на проф. Богданов за коментара по моя текст за интерпретанта. Наистина разбирането на Пърсовите концепции изисква задълбочаване и стремеж да се вникне не само в отделното, в изграждащите части (като интерпретанта, обекта, знака или семиозиса), а да се проумеят сложните отношения, в които тези концепции влизат или биха могли да влязат. Затова оценявам поканата на проф. Богданов да допълня предишния си коментар, като този път поставя акцент върху Пърсовия обект и ролята му в знаковия процес. Представянето на разбирането на Пърс за обекта на знака е и мой косвен „коментар” на текста на проф. Богданов по същата тема. Подчертавам, че за да бъде пълно представено това разбиране, трябва да се излезе от тясно семиотичната концепция, развита основно в кореспонденцията му с Виктория Лейди Уелби и да се привлекат множество тези от цялостно семиотичния дух на философията на Пърс – от категориите, прагматизма, обективния идеализъм, фалибилизма. Такова по-общо представяне, към каквото ме подканва проф. Богданов може да се осъществи в друг самостоятелен текст.

________________________________________

Освен знак и интерпретант, Пърсовият семиотичен модел съдържа обект, способен не просто да повлиява, а да определя посоката на интерпретацията. Но не трябва да се забравя, че тук говорим само за условно отделяне и посока на въздействие (за целите на вникването в проблема), защото процесът на означаване е неделим и безкраен. При Пърс същността на обекта и функцията му в знаковия процес изглеждат ясни – той може да бъде изцяло ментален феномен или да притежава материални характеристики, но винаги стои в началото на семиозиса като поражда интерпретанта. Дори разграничението между непосредствен и динамичен обект в Пърсовите трудове не изглежда проблематично, но това е въпрос, изискващ по-задълбочено вглеждане.

Терминът „обект” е прекалено обобщен за Пърс, който се стреми към прецизност в разработването на всяка концепция. Относително късно, след 1903 г., в доктрините му се появява разграничението между непосредствен и динамичен обект, според което обектът в семиотичната верига има двойно съществуване. Първият вид обекти Пърс определя така: „Познанието само по себе си е интуиция за обективния елемент, който следователно можем да наречем непосредствен обект” (CP 5.238). Но нека разгледаме и друго, по-детайлно обяснение на въпроса:

"Трябва да се направи разграничение между Непосредствен обект – или обектът, представен чрез знака – и Реален (не, защото Обектът може да бъде и изцяло въображаем, затова трябва да избера друг термин), по-добре е да се каже Динамичен Обект [...] Знакът не може да изрази, а само да посочи и да остави на интерпретатора да го разкрие чрез сроден опит [...] Например представете си, че се събуждам сутрин преди съпругата ми, след това и тя се събужда и пита: „Какъв е денят?” Това е знак, чийто Обект, като израз, е времето, но чийто Динамичен Обект е впечатлението, което аз вероятно ще получа, надзъртайки през завесите на прозореца [...] Да предположим, че аз отговарям: „Има буря”. Това е друг знак. Неговият Непосредствен Обект е представата за настоящите метеорологични условия, доколкото тази представа е обща в моята глава и в нейната – не характера на представата, а идентичността й в моя и в нейния разум" (CP 8.314).

Тук Пърсовото разграничение изглежда ясно и повечето коментатори, сред които Еко и Деледал, обобщават, че непосредственият обект е установената обща представа, която всички, възприемащи знака имат, а динамичният е актуалното събитие, което извиква представата в съзнанието. Самият Пърс посочва, че първият тип обект има качеството на правило или закон, а вторият – на актуално събитие и сякаш това напълно изчерпва въпроса. Но ако в това се състои цялото разбиране за двата вида обекти, то слага крайна точка в процеса на интерпретацията. Подобна формулировка означава, че човек разполага с голям, но краен брой втвърдени представи (непосредствени обекти), които могат да бъдат актуализирани от различни събития (превръщайки се в динамични обекти). Вече видяхме, че според Пърс обектът поражда интерпретанта и ако се допусне, че непосредственият обект е единствено общо правило или закон за разбирането на един феномен, как неограниченият семиозис би бил възможен? Но преди да продължим с анализа е необходимо уточнението, че обектът, знакът и интерпретантът не са самостоятелно съществуващи феномени. Пораждането и трансформацията им е възможна само при протичането на знаковия процес – това е същността на семиозиса и условието за неговата непрекъснатост. При Пърс всеки елемент е еднакво важен за пораждането на останалите два, но това не изключва наличието на вътрешна динамика във феномена, независимо дали говорим за обект, за знак или за интерпретант. Оттам идва и видовото разпадане на трите части на семиотичната верига, което проследяваме в настоящия и в предишния текст.

За да се разбере в дълбочина същността на непосредствения обект и отношението му към неограничения семиозис, е необходимо да бъде предложена различна хипотеза, чиято валидност трябва да бъде проверена чрез Пърсовата концепция за еволюционната космология. За да съществува неограничен семиозис, в началото на интерпретативната верига трябва да има феномен, който дори и оформящ определена представа, съдържа потенцията да се актуализира и по други начини. Затова тук ще допуснем, че непосредственият обект съдържа не само установено правило за разбиране, но и всички потенциални проявления на един феномен, които могат да се актуализират при различни условия. Тогава непосредственият обект има характеристиките на субстанция. Терминът „субстанция” означава феномен, чието съществуване е независимо от външната реалност, но е възможно да бъде оформен в знак. Вече видяхме, че когато непосредственият обект застане в началото на интерпретативна верига, той се актуализира и се превръща в динамичен. Следователно Пърс не говори за два същностно различни обекта, а за двете страни на едно явление. Пърс прави и следното уточнение: „Непосредственият обект на всяко познание и на всички мисли [...] е Възприятието” (СР 4.539). Но възприятието е субективно явление, то се мени в различните моменти или при всеки възприемащ. Например ако на двама души едновременно бъде показана китайска ваза и всеки трябва да определи предмета с една дума, единият би могъл да каже, че тя е продълговата, а другият, че е бяло-синя. Освен това, всеки от тях би приел описанието на другия за вярно, без то да отхвърля валидността на личното субективно възприятие, изразено със знака „бяло-син” или „продълговат”. От примера става ясно, че вазата, като непосредствен обект съдържа различни качества, които се актуализират чрез личното възприятие, за да формират в разума на всеки интерпретатор актуален динамичен обект. Така е възможно за единия вазата да е продълговата, а за другия да е бяло-синя, но въпреки това и двамата ще имат в разума си сродни концепции, които няма да се изключват взаимно. Различията ще се дължат на индивидуалните възприятия и на факта, че непосредственият обект е изпълнен с потенциалност. Той съдържа безброй много характеристики, чрез които може да се актуализира във всеки един момент, превръщайки се в динамичен обект. Така и в примера на Пърс, метеорологичните условия, разглеждани като непосредствен обект на знаковия въпрос: „Какво е времето?”, съдържат потенцията да бъдат изразени чрез различни динамични обекти (дъждовно, слънчево, облачно), според актуалните или реалните (както Пърс ги нарича) метеорологични условия в конкретния момент.

„Динамичният обект принадлежи към света на съществуващото. Непосредственият обект принадлежи към света на дискурса, тоест на мисълта като правило или закон, който организира света на съществуващото чрез неговите вътрешно присъщи потенциалности” (Deledalle 2000: 51). Тезата в този цитат повдига един съществен въпрос: Принадлежи ли непосредственият обект към света на навика, изразен тук с термините „правило” и „закон”? От друга страна, не трябва ли логиката в цитата на Деледал да е обратна? Самият Пърс отбелязва, че непосредственият обект е част от света на съществуващото, защото притежава субстанциални качества, които могат да бъдат актуализирани. Докато динамичният, съдържайки потенцията да бъде изговорен (думите са едно от първите проявления на знака, описани още от Платон и Аристотел), придобива форма и застава в началото на семиотичния процес.

Остава въпросът – дали непосредственият обект може да е едновременно проявление на навика (защото съдържа правило за разбиране), но и да бъде изпълнен с потенция? За да се стигне до отговора, е необходимо отклонение от основното питане. След като непосредственият обект има субстанциален характер, той трябва да притежава определени качества. Пърс прави обобщение, върху което стъпва и цялата му еволюционна космология, развита в късните есета: „материята е изтощен разум (effete mind), вкаменени навици, превърнати във физически закони” (CP 6.25). Първо е необходимо пояснение на термина „изтощен разум”, който остава сред най-загадъчните и неразработените в трудовете на Пърс. Споменат само два пъти в есетата му, за него могат да се дадат косвени характеристики. Но Младенов посочва, че Пърс едва ли би възразил на следните формулировки на термина, въпреки че те не се срещат в трудовете му: „междинна степен на органичния и неорганичния свят”, „общ контекст на цялото познание”, „потенциал или континуална материя”, „замръзнал опит”, „източник за активирането на слоя от клишета, в който се съхранява миналият опит” (Младенов 2011: 148). Тогава изтощеният разум може да се разбира като субстанция и градивна единица на вселената. Той съхранява опита и е „условие за съществуването на паметта” (Младенов 2011: 148), а реалността съдържа потенциал да се превърне в изтощен разум. Вселената и реалността при Пърс са управлявани от правила (те са lаwful), което ги прави „разбираеми”. Така реалността се „подчинява на регулярност и представлява потенциал за поява, чрез самоактуализиране, на нещо различно от нея, например на идея […] Идеята винаги съдържа условия, при които се реализира, а това я прави „интелигентна по дефиниция” (Младенов 2011: 206). Реализацията на идеите е съпроводена с реакция, а когато се добави и повторяемост, движението от жив към изтощен разум става очевидно. Пърс приема съществуването на „твърда реалност”, независима от мисълта на когото и да било за нея. А идеята за материята като разум е формирана под влиянието на немския философ Фридрих Шелинг: „Материята не е нищо друго освен разум, уравновесен в своите действия” (Schelling, F. W. J. 1957: 120) и може да бъде разбирана като разум в състояние на застиналост.

Отклонението по-горе беше необходимо, тъй като при Пърс много идеи, включително тази за материята, имат собствена дефиниция, различна или разширена в сравнение с традиционната. И тук отговорът на конкретния въпрос, дали непосредственият обект принадлежи към сферата на навика, не би бил убедителен, ако предварително не бъде изяснена концепцията на Пърс за материята. Вече беше доказано, че непосредственият обект може да се разглежда като материя или субстанция, защото представлява сбор от качества, които могат да се реализират при определени условия. А в същото време остава независим от мисленето за него. След като реалността съществува като втвърден слой от мисловни клишета, а материята се управлява от закони, при повторяема актуализация последните формират навици. Ако неизброимото количество непосредствени обекти във вселената нямаше потенцията да създава знаци, за чиято интерпретация да се установяват навици, познанието в света не би могло да нараства. Следователно тезата, че непосредственият обект принадлежи едновременно към сферата на навика и към тази на потенциалността не трябва да се разбира като противоречие. Благодарение на своята многопластовост той гарантира безкрайността на семиозиса. Със способността си да актуализира различни качества, но и да установяват правила за разбирането на знаците, непосредственият обект отваря пред разума вратите към натрупването на познанието.
Тема № - 82 Коментар № - 7616 Рени Янкова - 2013-10-26 10:23:14
Сърдечно благодаря на Рени за това пълно излагане на възгледите на Пърс за интерпретант. Наистина е подвиг постигнатата от нея чистота на израза и точност в предаването на пътя, по който е преминала мисълта на Пърс. Науката е и това – стремеж за възможно по-точно представяне на едно дело. Делото на Пърс е необичайно. Той се е отказал от редовите обществени престижи и облаги в името не на твърдата общоважима истина, която е прицелът на философите от Платон до неговото време, а на една друга истина - на по-реалната динамична. От там и острата необходимост в неговите съчиненията от това тя да се изказва постоянно наново, но и компромисът, че в онова време, когато науката и философията са все още мислене, мисленето на Пърс е отворено, продължаващо и безкрайно. Затова и емоцията в неговите текстове не е само различна от мисълта, а и разгърната във видове, както е разгърната във видове и самата мисъл.

Същото е и при значението, а и при знака. Всичко е делимо на подкатегории, някои от които са готови да преминат от своята категория в друга съседна. В моя поглед, разбира се, достатъчно ленив, за да обхване пълно тази подвижност, проблемите са два. Първият е, че Пърсовото мислене е поело в себе си самото говорене, което е винаги започваща и завършваща ситуация, а не една и съща постоянно повтаряща се схема. Но понеже Пърс е във времето на мисленето, той, от една страна, отхвърля тази проста схема, но, от друга, я заменя със сложна, която, както се разбира, не може да бъде постоянно една. Което поражда втория проблем – че системата на Пърс е не само трудна, но и невъзможна за усвояване и прилагане. Защото усвояването е винаги присвояване и опростяване. Т.е. то е винаги говорене, което опростява, за да разбере, но и за да приложи.

Така съм постъпил и аз в този заглавен текст с тезата на Пърс за интерпретанта. Постъпил съм не като тънко и пълно мислещ-говорещ, а като говорещ, който примъква към тънкото мислене-говорене обичайното по-грубо и наедро, което се ползва от всички. Това не е оправдание, защото аз добре знам, че в човешките говорения всяко в името на едно пропуска друго. Ето аз не съм пропуснал нещо, което обичайно се пропуска – въпроса за предмета на говоренията. В Пърс този предмет е просто обект. На Пърс дължим идеята за неговата подвижност, но не и това, че тя е и вътрешно словесна, и външно действителна като промяна на нещо, а е и преход от едното към другото и обратно.

Това мое самочувствие в този случай е и практически мотивирано - подканвам Рени да напише подобен текст-коментар по темата за предмета-обект в Пърс. Знам, че това е гледна точка, която естествено ще повлече и всичко друго. Моля я да го направи, защото това, което тя ни представи, е наистина безупречно. Добре знам, че по много причини Рени няма каже нито добра, нито лоша дума за този заглавен текст. Няма да се докача от тази й дискретност и обещавам, че ако тя се съгласи, да свържем предишния и следващия нейн коментар в заглавна статия за семиотическите възгледи на Пърс. Има нужда от такава статия в този раздел на моя сайт, а и изобщо в големия “форум” на нашия университет.
Тема № - 82 Коментар № - 7611 Bogdan Bogdanov - 2013-10-16 11:06:08
Здравейте!

Казвам се Рени Янкова и съм докторант на проф. Иван Младенов, с когото вече три години работим върху концепциите на Пърс и неговата архитектонична система на познанието. Искрено се радвам, че тези идеи вече не са terra incognita в България и намират поле за дискусия в различни статии и в този форум, за което благодаря на проф. Богданов. Ще се възползвам от възможността да коментирам Пърсовата концепция за интерпретанта, засегната в текста на проф. Богданов. Но преди да отворя тази тема, ще направя уговорката, че концепциите на Пърс са свързани в цялостна система на познанието и че би било трудно, дори погрешно някоя от тях да бъде изолирана и коментирана самостоятелно. Именно на този подход се дължат много неточности и грешки, които се откриват в коментарната литература върху Пърсовите тези. По тази причина моят коментар няма как да засегне единствено логическия интерпретант, а ще се разпростре върху двете триади от интерпретанти и отношенията, които се създават между тях. За да се постигне яснота по отношение на Пърсовите концепции те ще бъдат анализирани в контекста на неговата философска система, а не въз основа на отделни цитати или части от есета. Затова и коментарът ми стана по-дълъг от очакваното, но се надявам на разбиране от участващите в този форум.

-----------------------------------------------------------

Динамиката на семиотичното мислене и знакът, в ролята на посредник между разума и външната реалност, за Пърс са спиралата, по която се завърта всяко познание за света. Той разгръща концепцията за знака под общия знаменател на активността, като взема под внимание динамичния характер на външната реалност. Така Пърс поставя акцент върху отношенията, които знакът създава или е способен да създаде. За него „знак е нещо, A, което означава някакъв факт или обект, B, за някаква интерпретираща мисъл, C” (CP 1.346). Знакопораждането не е директна връзка между външен обект и знак. Тя е предпоставена от функцията на интерпретанта, който се явява „поредица от поведенчески нагласи, с които възприемателят трябва да влезе във връзка, за да разбере знака” (Младенов 1991: 25). Именно интерпретантът дава възможност да се говори за семиозиса като безкраен процес, защото позволява на другите два елемента да влязат в следваща триада, като промени позицията си.
Но при Пърс концепцията за интерпретанта се изменя и развива с времето. Постоянно в нея остава твърдението, че той е ментална същност и може да съществува като мисъл или чувство. Тук е необходима уговорката, че „чувство” се използва не във всекидневния си смисъл на емоционален феномен, а като вид възприятие, което е още неосъзнато и принадлежи към сферата на чистата потенция. Отначало Пърс допуска само съществуването на актуални мисли и чувства, които се превръщат в интерпретанти. Но това слага преграда пред знаковия процес, като го ограничава до сигнификацията, случваща се тук и сега. Тогава, каква е ролята на феномените, които имат потенциала да бъдат знаци, но все още не са изречени? За да реши този казус, в по-късните си есета Пърс доразвива концепцията и включва в нея и възможните интерпретанти. Той продължава да разработва идеята за интерпретанта, въпреки че междувременно създава доктрината на прагматизма и метафизичната си серия есета. В писмо до Виктория Лейди Уелби от март 1909 г. Пърс разграничава непосредствен, динамичен и краен интерпретант: „Моят непосредствен интерпретант се съдържа във факта, че всеки Знак трябва да има интерпретативност още преди да получи интерпретант” (SS: 111). Непосредственият интерпретант е чистата потенциалност на знака да пренася значение, той е ядро, от което сигнификацията би могла да възникне. Но тази възможност би могла да остане и нереализирана, защото съществуването на този вид интерпретант не зависи от взаимодействието му с външната реалност. Той не се подчинява на нейните условия, защото е само възможност за протичането на знаков процес.

Като всяка потенциалност в света, непосредственият интерпретант може да бъде актуализиран от външен обект или феномен. Тогава той се превръща в динамичен интерпретант, който е „единично, актуално събитие” (SS: 111). Според Пърсовата дефиниция, при протичането на всеки индивидуален акт на означаване динамичният интерпретант може да бъде различен, защото е „директният ефект, произвеждан от Знака върху Интерпретатора” (SS: 110). Така един знак и един обект могат да имат различни динамични интерпретанти според условията, в които се реализират. Динамичният интерпретант е този, който гарантира непрекъснатото знакопораждане в света, или безкрайния семиозис.

Дотук концепцията на Пърс за видовете интерпретанти не поражда противоречия. Едва ли може да се спори, че феномените носят потенциал за означаване, или пък с факта, че един знак може да придобива различни значения според средата и интерпретатора. Но определенията, които Пърс дава за същността и функцията на третия тип интерпретант, наречен „краен“, не са така категорични. В същото писмо до Лейди Уелби, той пише: „Крайният интерпретант е това, към което е насочена актуалността” (SS: 111). А на друго място го определя като това, което „се отнася към начина, по който Знакът има за цел да представи връзката си с Обекта” (СР 4.536). Веднага след това Пърс допълва: „Признавам, че моята собствена концепция за този трети интерпретант все още не е напълно свободна от замъгленост” (пак там). Как да се разбира тогава крайният интерпретант? Ако динамичният е самостоятелно, актуално събитие, то „крайният интерпретант е правило”, което би могло да се формира у интерпретатора (Deledalle 2000: 74).

Но ако знакът има способността да пренася различни значения според промените в своя динамичен интерпретант, как е възможно съществуването на постоянен краен интерпретант, който е правило? За да бъдат обяснени тези две на пръв поглед противоречиви тези, мисленето за тях трябва да бъде разширено чрез други Пърсови концепции. Ключова за правилното решаване на проблема е Пърсовата тенденция за установяване на навици (habit-taking tendеncy). Тя въплъщава естествения стремеж на разума към установяване на правила за мислене, а оттам и за действие, с цел спестяване на ментална енергия във всекидневния живот. На този принцип са подвластни не само хората, а всичко във вселената. Но установяването на навици или правила също е потенциалност. То може да се случи по отношение на даден феномен, но може и да не се случи. Ако разгледаме крайния интерпретант в светлината на habit-taking tendеncy, противоречието му с динамичния силно намалява. „Крайният интерпретант установява в рамките на дълъг период от време тенденция към привикване” (Mladenov 2006: 45), а динамичният е актуално събитие, което вече се случило и е определило значението на знака. Според неговата актуалност, крайният интерпретант може да доведе до пораждането на навик (но това може и да не се случи), който е потенциално заложен. Така двете идеи не си противоречат, а се допълват. Дотук можем да обобщим, че Пърсовата концепция за интерпретанта съдържа две потенциалности и една актуалност, които правят знаковия процес динамичен и безкраен. Наличието на повече потенция във феномените в сравнение с реалното им осъществяване, е идеалистично. От друга страна, проблемът за видовете интерпретанти се съотнася и към една късна идея на Пърс – тази за тихизма (tychism), или за съществуването на абсолютен шанс във вселената, от който започват всички нови процеси.

Свързването на идеята за крайния интерпретант с навика дава отговор на още един въпрос: Как е възможно приблизително еднаквото тълкуване на знака от всички членове (не задължително хора) в дадена група? Много изследователи от Античността до XIX век обясняват този факт с тезата за общата конвенция за значението. За разлика от тях, Пърс дава напълно различен отговор с идеята за навика, който се формира, защото съществува като потенциалност у човека и у всички феномени в света. Дори бегло сравнение на двете тези показва неяснотата при първата и логичната последователност при втората. Ако приемем идеята за конвенцията в общността, която фиксира значението на знака, веднага се пораждат други въпроси: Кога и как се случва тази конвенция? Защо всички участници в групата я приемат (това е твърде идеалистична представа)? Имало ли е знак и какъв е бил статутът му преди да се достигне до общото съгласие за него? Тезата за общата конвенция не може да премахне тези неясноти, което поражда недоверие към нея. От друга страна, Пърсовото обяснение, че всичко във вселената върви от хаос към детерминираност чрез постепенното установяване на все повече навици във всички области, е твърдение, което не оставя неясноти.

Разработвайки идеята за знака през годините, Пърс често я променя и допълва. Освен горната класификация на интерпретантите, той дава и втора, в която ги разделя на емоционален, енергетичен и логически. Първият съответства на чувството, което възниква при възприемането на знака. „Ако знакът произведе някакъв друг значим ефект, това ще се случи чрез посредничеството на емоционалния интерпретант, а този следващ ефект винаги съдържа напрежение. Него аз наричам енергетичен интерпретант” (СР 5.475). За да определи природата на този „следващ ефект”, който има ментален характер, Пърс го означава с термина „логически интерпретант” и описва неговото значение и действие така: „единственият ментален ефект, който може да бъде произведен и който не е знак, но има важно приложение, е промяната на навика (habit-change), или промяната в човешката нагласа за действие” (СР 5.476). Отнасянето на логическия интерпретант към сферата на навика насочва много изследователи към идеята за близост, дори за тъждественост между него и крайния интерпретант от първата триада.

Пърс никъде не съпоставя двете класификации на интерпретантите, нито посочва коя от тях има по-голямо значение в неговата семиотична доктрина. На места дори заменя крайния интерпретант с термина „нормален интерпретант”, без да дава обяснение за причината. И все пак, защо са необходими две триади от интерпретанти, които са концептуално близки, но въпреки това никога не се сливат в обща доктрина? Деледал посочва, че първата (непосредствен, динамичен и краен интерпретант) е ограничена до нивото на интерпретативния процес, а втората (емоционален, енергетичен и логически интерпретант) е свързана със знаковия процес. (Deledalle 2000: 44).

Като отправна точка за разплитането на мистерията с двете триади ще приемем ранното твърдение на Пърс, че интерпретантът може да бъде мисъл или чувство. Тогава дали първото изброяване не съдържа мисли-интерпретанти, а второто – чувства-интерпретанти? Въпреки че Пърс никъде на прави подобно уточнение, би било ползотворно да се анализира тази хипотеза, защото концепцията за интерпретанта е една от най-неясните при Пърс, а двете самостоятелни триади внасят допълнително объркване. Да започнем с това дали мисълта притежава характеристиките на непосредствения, динамичния и крайния интерпретант. Пърс разглежда разума като безкрайна сфера на потенцията за възникване на мисли, които по своята природа са знакови (непосредствен интерпретант). Когато е вече оформена, мисълта се превръща в актуално събитие, като един знак би могъл да породи различни мисли-интерпретанти според условията и интерпретатора (динамичен интерпретант). При възприемането на знака винаги се открива стремеж към установяването на навик за неговото разбиране, който фиксира значението (краен интерпретант). Пърс посочва, че до голяма степен мисленето се управлява от втвърдени навици, чийто брой непрекъснато нараства.

От друга страна, определени типове знаци (например музикалните) пораждат чувство, което е емоционален интерпретант. Това чувство може да произведе определен ефект върху интерпретатора – да се превърне в мисъл. Но Пърс посочва, че целта на всяка мисъл е да доведе до действие. Така емоционалният интерпретант съдържа потенцията да се трансформира в енергетичен. Следователно възникването на нов тип чувство поражда нова мисъл, която води до нов тип действие (енергетичен интерпретант), което може да наруши или да промени установените навици (логически интерпретант). Разгледани чрез концепциите за интерпретанта-мисъл и интерпретанта-чувство, двете триади на Пърс придобиват много по-голяма прецизност при анализа. Така можем да заключим, че ако първоначално знакът поражда чувство, говорим за емоционален, енергетичен и логически интерпретант, а ако поражда мисъл – за непосредствен, динамичен и краен. Чрез тези две триади Пърс постига не само детайлност в анализа на знаковия процес, но и разширява концепцията си за навика. В края на първата верига крайният интерпретант се явява проявление на тенденцията за установяване на навици и на естествения стремеж на разума да работи с нарастващ брой втвърдени значения. От друга страна, логическият интерпретант в края на втората триада запазва динамиката, като допуска възможността за изменение на съществуващите навици или за пораждането на нови. Следователно отъждествяването на краен и логически интерпретант е неточно. Ако то бъде прието за истинно, автоматично ще се елиминира динамиката в знаковия процес, а навикът ще придобие формата на постоянен феномен, неподатлив на промени и обновление. А сама по себе си липсата на динамика, в която и да е концепция на Пърс е сигурен сигнал за грешка в разбирането й.

Тъй като въпросът за разбирането на двете триади от интерпретанти по Пърс и до днес е спорен, ще разгледаме още едно по-обширно Пърсово обяснение за втората триада:

„Емоционалният интерпретант”, както го наричам, може да съдържа много повече от чувството на разпознаване; в някои случаи той е единственият същински ефект, произвеждан от знака. Така, изпълнението на част от концертно произведение е знак. То изразява и би трябвало да изразява музикалните идеи на композитора; но те най-често се състоят просто в поредица от чувства. Ако знакът произведе някакъв друг значим ефект, той ще го направи чрез емоционалния интерпретант, а такъв последващ ефект винаги съдържа усилие. Него наричам енергетичен интерпретант. Усилието може да бъде мускулно, както е при командата да се свали оръжието; но то е много по-често усилие върху Вътрешния Свят, ментално усилие. То никога не би могло да има значението на интелектуална концепция, защото е индивидуален акт, докато концепцията има обобщена природа. Но какъв друг последващ ефект може да има?
В по-нататъшните опити да се установи природата на този ефект, би било полезно да възприемем означение за него и аз ще го нарека логически интерпретант [...] Можем ли да кажем, че този ефект е мисъл или ментален знак? Няма съмнение, че може да бъде [...] тогава не може да съществува последен логически интерпретант за една концепция. Доказуемо е, че единственият ментален ефект, който може да бъде произведен по този начин и не е знак, но има общо приложение, е промяната на навика"(CP 5.475-6, курсивът е на автора).

В тази втора триада знакът първо поражда чувство, което може да задвижи интерпретативния процес в нова посока. Вече видяхме, че в началото на първата триада стои впечатление, пораждащо мисъл, която с времето има потенцията да се втвърди в общовалидно правило или в навик за разбирането на знака. Тази триада е още едно проявление на тенденцията за установяване на навици. Пърс посочва, че крайният интерпретант се отнася към начина, по който всеки разум работи, следователно той може да се приеме за ментален навик, валиден за определена група. Движението е от индивидуалното към общото, от потенцията към детерминираността. И все пак, какво е новото във втората триада и защо е необходима тя? Започвайки с чувството (емоционален интерпретант) и с индивидуалното ментално усилие (енергетичен интерпретант), което се поражда, Пърс връща процеса обратно към частния случай на интерпретация. А в заключение, на различни места, прави две на пръв поглед противоречащи си обобщения. Цитатът по-горе завършва с твърдението, че логическият интерпретант се отнася към промяната на навика, докато на друго място Пърс казва, че „остава само навикът като същност на логическия интерпретант” (CP 5.486). По тази причина често се приема, че крайният и логическият интерпретант са едно и също. Вярно е, че и в двата случая Пърс говори за формирането на навик, но има една съществена разлика, която се пропуска Сама по себе си първата триада звучи завършено и ясно следва Пърсовата еволюционна космология. Защо тогава е необходима втората? Тя гарантира динамиката и свободата навикът да бъде изменян с времето. Тази втора триада дори косвено загатва как това изменение е възможно. Първата триада започва с лично впечатление и мисъл, и приключва с формирането на общовалиден ментален навик – краен интерпретант. Втората триада връща процеса обратно – към индивидуалното чувство, което ще породи ментално усилие и възможност за преосмисляне на вече втвърдените навици, за да доведе евентуално до тяхната промяна.

Тезата, че логическият интерпретант води до изменение на съществуващите навици чрез формирането на нови, намира косвена подкрепа и в друго Пърсово твърдение:

"[...] логическите интерпретанти ни стимулират към различни доброволни действия във вътрешния ни свят. Представяме си себе си в множество ситуации, подтиквани от различни мотиви; проследяваме алтернативни линии на поведение, които догадката е оставила отворени пред нас [...] Тогава логическият интерпретант трябва да е в относително бъдеще време. Тук трябва да се добави и съждението, че може би не всички знаци имат логически интерпретант, а само интелектуалните концепции и подобните на тях; това са всички с обобщено значение или тясно свързани с общите концепции, както ми се струва. Това показва, че логическият интерпретант трябва да се мисли в бъдеще време и в условното наклонение „би било” (would-bе)" (CP 5.481-2, курсивът е на автора).

Какво означава тази условност на логическия интерпретант? Тя може да бъде обяснена именно с връщането от детерминираност в края на първата триада към динамиката и потенциалността в началото на втората. От друга страна, става ясно, че интерпретацията на знака невинаги води до установяването на нов навик, изместващ стария. Така логическият интерпретант има потенцията да възникне, когато се породи ново чувство и нова мисъл, но някои концепции (навици за мислене) са толкова устойчиви в разума, че трудно позволяват да бъдат отхвърлени. Затова Пърс посочва, че логическият интерпретант трябва да се мисли в бъдеще време, като възможност за изменение, а не като задължително такова.

От анализа на концепциите по-горе може да се направи още едно заключение. И днес съществува установеното разбиране, че навиците се променят при възникването на нов тип мисли (които най-общо наричаме идеи или убеждения), тоест – при появата на нов тип динамичен интерпретант. Но внимателното проучване на двете Пърсови триади сочи, че това твърдение е погрешно. Втората верига на интерпретантите ясно показа, че за да се стигне до изменение на навика, в началото на процеса трябва да стои нов тип чувство. Само то има достатъчно сила, за да задвижи разума в нова посока и да доведе до промяна в навиците за мислене. От Пърсовата класификация на интерпретантите може да се изведе следното заключение, което обогатява разбирането за навика и знаковия процес – че обновлението на навика започва винаги от чувството.

Сложността на проблема за интерпретанта идва от неговата динамика, от факта, че той е едновременно нещо лично и нещо общовалидно, че е устойчив, но може и да се променя. Всъщност двете триади интерпретанти при Пърс са вход към безкрайния семиозис и към еволюцията на мисленето. Първата триада дава обяснение на проблема, как интерпретацията на знака изминава пътя от личното възприятие и мислене до формирането на общовалиден навик за разбиране, засягащ цялата група. В нея се съдържа дълго търсеният отговор за едновременния личностен и колективен характер на знаците. Втората триада посочва пътя на обновление на мисленето за знака, възникването на нови чувства, пораждащи нови значения, които могат да се превърнат в нови навици за мислене.


Библиография:

Младенов, Иван (1991) Семиотика, сега?! – В: Семиотика: Между нещата и думите, С.: Наука и изкуство.

Deledalle, Gérard (2000) Charles S. Peirce’s Philosophy of Signs. Essays in
Comparative Semiotics, Bloomington and Indianapolis: Indiana University Press.

Hardwick, Charles (1977) Semiotic and Significs. The Correspondence between Charles S. Peirce and Victoria Lady Welby, Bloomington and London: Indiana University Press.

Mladenov, Ivan (2006) Conceptualizing Metaphors. On Charles Peirce`s Marginalia, London and New York: Routledge.

Peirce, Charles S. (1931-1958) Collected Papers of Charles Sanders Peirce. Vols. 1-6, edited by Charles Hartshorne and Paul Weiss. Cambridge, Mass.: Harvard University Press, 1931-1935. Vols. 7-8, edited by Arthur W. Burks. Cambridge, Mass.: Harvard University Press, 1958.



Тема № - 82 Коментар № - 7610 Рени Янкова - 2013-10-15 19:15:57
1  2  3 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ
 БОГЪТ, КОЙТО ВЯРВА В МЕН, Е РАЗКАЗ. Веселина Василева
Коментари: 0 Прочитания: 65185

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ СВЯТ - втори преправен вариант. Богдан Богданов
Коментари: 26 Прочитания: 92890

 Възгледите на един освободен роб за свободата
Коментари: 1 Прочитания: 13671

 „ОДИСЕЙ“ ИЛИ ЗА ИЗГРАЖДАНЕТО НА СМИСЪЛ ОТ ДЪЛБИННАТА СТРУКТУРА. Орлин Тодоров
Коментари: 0 Прочитания: 16865

 Безсмъртието на душата. Богдан Богданов
Коментари: 5 Прочитания: 39326

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ ОБЩ СВЯТ. Богдан Богданов
Коментари: 4 Прочитания: 17352

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ, ТРЕТА КНИГА
Коментари: 4 Прочитания: 26098

 EПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 11. ЗА ЧИСТОТАТА
Коментари: 9 Прочитания: 24858

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – втора част
Коментари: 6 Прочитания: 20480

  ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – първа част
Коментари: 6 Прочитания: 28140

 
 
 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA