За задачата и основанията да се заема с тази тема Задачата, която си поставям, e да предложа aргументи в подкрепа на тезата, че човешкото говорене не e и правене, както обикновено се смята, а действие. Говоренето е едно от многото действия в праксисното човешко съществуване. Това се удостоверява косвено и от глаголните имена, с които наричаме тези действия. В гледната точка на този текст те са пет - говорене, мислене, разбиране, вярване и правене.

Не е трудно да се установи, че думите правене и действиe са доста пълни синоними и че, също като правене, и действие означава както вършене без достигане до резултат (латинското agere), така и правене, което достига до резултат (латинското facere). От там следва въпросът дали тази двузначност е недостатък или предимство за значението на тези думи, а и по-общото питане да не би за да им се осигури еднозначност, научните езици не наричат своите понятия с чуждици. Това се случило и с правене и действие, които в научните говорения се представят и с чужди имена - правенето с actus, a действието с actio и praxis.

Но дали тези две понятия в следствие на това са придобили еднозначност? По-скоро не. Наречени с чужди думи, те са станали по-неподвижни етикети и са се отделили от думите правене и действие, но не и от тяхната двузначност. Това повдига въпроса дали не е по-полезно тя да се изкаже и обсъди. Какво би се установило обаче в това обсъждане? Че двете значения на действие и правене само изглеждат твърдо положение, но че са всъщност практическо задържане до този по-тесен смисъл в един иначе подвижен по-широк поток от значения.

Въпреки че не е глаголно име, действие означава дълбинно най-напред протичане, в чийто ход стават и чисто външни случвания, но и събития, резултат от човешки действия, мотивирани от причини, цели и идеали. Едва на второ място следва по-тясното значение на вършене-правене, т.е. тази двузначност, която като че ли се представя от думата действие. В това е и нашата заблуда – че вниманието ни се насочва към по-точното непосредствено значение. Докато думите, също и българското действие, разчитат на  съотнасянето и наслагването на поне две значения – на разбираната или неразбирана етимология на думата и на нейното най-често значение, което смятаме за основно.

Има ред случаи, в които първото в една или друга степен съвпада с второто. По-често обаче те не съвпадат. Което прави от думите своеобразни калейдоскопи, представящи всъщност потока от смисли, означаван от тях. Това е и необичайното, за което настоявам в този текст - че не само редовите думи, но и думите-понятия, означават подвижни смислови потоци. Затова и почти винаги не малък обхват от техния смисъл остава не добре назован и от българските, но и от чуждите думи. Такъв е и случаят с думата-понятие действие-actio-praxis. Затова и, за да се нарече по-точно онова, което тя означава, в определени случаи се употребяват и други думи.

Така възникват синонимите и в научната, и в редовата човешка реч. Дори и по-пълните синоними като правене и действие на български, и те са своеобразна реакция спрямо техния всъщност много по-подвижен смисъл. Именно неговото ограничаване е прицелът на научното говорене, което назовава с чуждици своите понятия. Така се е случила и синомията на латинското actio и старогръцкото praxis. Много време преди да попадне на praxis, научното говорене спира подвижната идея за действие с помощта на латинските actio и actus.

Това, че на латински actio означава само действие в смисъла на “вършене”, а не на “правене”, а actus - други неща, които не са предмет на термина акт, не е попречило с първото да се означи съставеното от повече действия действие, а с второто - отделното действие-правене. Така в научната традиция, последвала книгата на Джон Остин “Как с думите се вършат неща”, са били наречени отделните актове в човешкото говорене и се е породил проблемът, който обсъждам в този текст.

Понеже съвременното научно говорене оценностява различаването, то вярва повече в реалността на отделните говорни актове и загърбва действителното по-реално – това, че тези актове се редуват и наслагват в реалното говорене и че то, въпреки че го наричаме говорене, не е само говорене, но включва и мислене, разбиране, вярване и правене, и то не постоянно, а променливо в зависимост от ситуацията на ставащото в този момент говорене. Заедно с незабелязването на това съвременното научно говорене прави и друг пропуск - не осъзнава динамичната логика на човешкото говорене.

Това, че всяко реално човешко говорене комбинира поне две допълващи се постановки за отношението на думите и езиковите изрази към външното, което означават - едната, че го представят точно,  а другата, че не го представят по съответен начин. Което налага казаното веднъж да се казва и втори път, а и това, че като поредица от казвания на едно и също по повече начини човешкото говорене почти винаги уточнява в някакво следващо недоуточнено предишно. Изобщо да се съществува човешки означава едно и също да се казва и да се прави по повече начини, които да се допълват вариативно и в действията на един човек и на човешка група, но и в действията на други хора и други човешки групи.

И в индивидуален, и в групов план човешкото съществуване е несекваща вариативност, устремена към съгласуване на две съгласувания – на едно казано или правено с друго казано или правено, но и на всяко от тях с външно, към което то реферира. Това съгласуване постоянно не се постига, поради което кратките казвания прерастват в по-дълги говорения и едни говорения преминават в други. Този възглед, разбира се, опростява макроситуацията на човешкото говорене.

Основно защото реалните говорения реферират към повече неща едновременно. От тук е и последствието, че реалните устни текстове са устроени не само като редове от значения, които следват едно след друго, но и като наслагвания на повече смислови редове в променливо знаково отношение помежду им. Това важи особено за случаите, когато говоренията са по-дълги, но се отнася и за по-кратките като че ли едносмислови казвания. Две са основанията за това редуване-наслагване в едно човешко говорене.

Първото е самото рефериране, това, че външните неща, за които става дума, съществуват и поотделно, но и заедно с други неща, което налага за тяхното по-точно назоваване да се употребяват и други думи с други значения. Второто основание е вътрешно словесно. То е, че в човешкото устно слово освен посочими и непосочими съществуващи се визират и несъществуващи неща, които се представят за съществуващи, и че по този начин се произвежда словесно и адекват на визирания свят, но също и негова схема, която се ползва и при последващи подобни визирания. 

Поради отворения характер на реалното човешко говорене това уточнение също не представя адекватно неговата работа. Причините са две. Първата е, че реалното говорене никога не е издържано само в един от своите видове, а комбинира няколко вида. Втората причина е казаното в началото - че реалното говорене е и мислене, разбиране, вярване и правене.

От което се поражда и следният парадокс, че със същите думи и изрази, с които представя една или друга мислима идеалност, говорещите назовават и по-реалното, в което тази идеалност се комбинира с други идеалности. А това има следното последствие - че в идеален план мисленето и говоренето са наистина две различни действия, докато в по-реалния план на онова, което се твърди с тези думи, говоренето е и мислене, както и мисленето е и говорен акт, също и в случаите, когато то протича на ум.

Наред с реалното говорене в този текст ме занимават и неговите два по-едри вида - редовото всекидневно и научно-философското говорене. Бидейки максимално различни едно от друго като идеални видове, в плана на реалното говорене те се преплитат. По-реалното научно-философско говорене е и редово в редица отношения, а и реалното редово говорене се държи и научно-философски. Това не отменя разликите помежду им и особено тази разлика, че в научно-философското говорене основните значения на думите и преди всичко на думите-понятия са осъзнати и дефинирани.

Именно на тази основа научно-философското говорене развива понятието същност, като осъзнава и двоякостта, че същност означава средното общоважимо за нещата от един вид, но и техния идеален образец. Разбира се, това не пречи едно научно-философско говорене да не осъзнава тази двоякост и да прилича в това отношение на редово говорене. То продължава обаче да бъде научно-философско, ако спазва другата по-основна отлика от редовото говорене и не смесва думите и езиковите изрази с нещата, т.е. не практикува т.нар. опредметяване. Да, но, както твърдя в този текст, това е само една от проявите на редовото говорене, която при това не е нещо твърдо спазвано.

Защото някои редови говорения имат и усет, че това опредметяване е по-скоро практически ред, който се коригира с друга постановка - че думите и езиковите изрази не представят точно и същността на нещата, и още по-малко самите тях. От тук и последствието, че за разлика от по-монотонното по-последователно устроено научно-философско говорене, редовото комбинира на практика две постановки и за същност, и за отношение на думи и неща и като променя словесните неща и разбирането за тях, не рядко изразява и променимостта на самите външни неща, които визира.

Същевременно реалното научно-философско говорене не е  изцяло различно от редовото. Особено поради това, че освен с уговорени понятия то си служи и с редови думи, които не определя. Такъв би бил и случаят в този текст, ако аз не бях представил значението на думата-понятие действие. Така че научно-философското говорене допуска и лошото на редовото говорене – това, че то опредметява основните значения на думите и ги слива с нещата, но то следва и доброто на неговата логика, която отчита пулсиращото съвпадане-несъвпадане между думите, термините, езиковите изрази, значенията и означаваните от тях неща.

Това пулсиращо съвпадане-несъвпадане е според мен основната проява на редовото говорене. Именно тя наложи развития и преди, а и застъпвания и сега възглед за това междинно научно-редово говорене, което по-рано нарекох “диатрибно”, а в този текст наричам “праксисно”. Основното, което твърдя за него, е, че то не се различава по принцип от редовото говорене, защото осъзнава позитива на неговата динамична логика и търси начини да я ползва. Разбира се, това т.нар. праксисно говорене, уважаващо не друго, а действието в човешкото означаване, е трудно осъществимо като пълен последователен акт.

За това пречи не малко и фактът, че реалните говорения смесват повече видове говорене. Но много повече пречи дълготрайният навик, това, че в човешката среда ефектът на тази особена средна реч от много време се постига практически по друг начин - с разнобой между поне две допълващи се речи и изобщо с комбиниране на някакви две, които се противопоставят и допълват: философия-наука и всекидневна реч, устно и написано, литература-поезия и неслово-музика, изобразено, което не се движи, и движещо се, мислене и говорене, светско и несветско.

Това изброяване може да се изпълни и по-коректно. Но, така или иначе, в руслото на досегашната традиция човешките същества продължават да оперират с едни или други поне две различни, и то така, че на практика никое от тях не придобива предимство независимо от вярата, че това е възможно, а и независимо от нуждата те да се свържат в едно. Което на свой ред подтиква тази стара практическа постановка за разбиране да се постави под въпрос и да се направи опит да се открие и осъществи можещото да го замести едно.

След дълго неповдигане на въпроса и поддържане на идеала на развиващото се, но и зорко пазено непротиворечиво научно-философско мислене, в началото на 20-и век се случва първото приближаване към това едно в усложненото разбиране за мислене във феноменологията. После то продължава в кратката епоха на херменевтиката с ценене на разбирането и преминава в постепенно изстъпващите проблематики на езиковостта и говоренето. Още по-късно във време, което продължава, тези две проблематики се опитват да достигнат и до по-реалното, което заслужава да се изследва –  преплитащите се говорене, мислене, разбиране, вярване и правене.

Тогава аз защо се заемам с говоренето, а не с това преплитане? Защото то не е пряко достъпно за никоя от съществуващите речи. По-достъпно е, но само косвено, за поезията, литературата и музиката. Пожелателно и с един вид теоретическа идеализация аз се опитвам да го направя достъпно и за т.нар. праксисно говорене. Но не е сигурно дали това ще бъде успешно. От тук необходимостта и от този опит – това т.нар. преплитане да се потърси там, където то е сигурно налице, в реалното човешко говорене.

Кое го прави възможно? Основно това, че  за разлика от мисленето, разбирането, вярването, а и правенето, говоренето не се е оценностило толкова силно и не е претърпяло прекалената отделеност, която се е случила на тях и която несъмнено пречи това смесване да се наблюдава в техните проявления. Реалното говорене като че ли е в по-висока степен е в състояние да покаже и това смесване, а чрез него косвено и трудно наблюдаемата комплексна  човешка дейностност, проявена по-наблюдаемо не другаде, а именно в човешкото говорене.

За различните видове говорене С “говорене” означавам не друго, а устното слово. Но защо говоря за говорене, а не за устно слово? Защото в “говорене” е изразена външната ситуация на неговото протичане, докато в “устно слово” тя не е изразена. Това различаване между външна и вътрешна словесна ситуация е необходимо. То позволява да се разбере важното за получаващия се смисъл в хода на едно реално говорене асиметрично отношение между неговата външна ситуация и словесното му протичане, които ту съвпадат, ту не съвпадат едно с друго.

И на български, и на езиците, които познавам, а може би и на повечето езици, се прави разлика между казване, говорене и разговаряне. Тези три вида говорене не са различени случайно. Говоренето и разговарянето са по-дълготрайни актове на устно слово, а казването е по-краткотрайно. То е такова и самостоятелно, но и като съставка на говоренията и разговарянията. Което позволява те двете да могат да се определят и като низове от отделни казвания-твърдения, които се свързват в общото по-комплексно твърдение на това говорене и разговаряне.

Възможно е и друго разделяне на говоренето на видове - по сюжета на онова, за което се говори. Първият вид от този тип е краткото казване, с което някой подтиква някого да направи или да каже нещо. Вторият е говоренето, в което се обсъжда или построява предмет. Третият е съобщаващото говорене, в което се коментира нещо случило се или можещо да се случи. Този трети вид може да се свърже с втория, защото и той е като че ли говорене по предмет.

Но има разлика между предметността на предметите и на случванията. Предметите са нещо пространствено и в случаите, когато не са посочими, докато случванията са нещо времево проявено. Това различаване не е без значение, тъй като и устните говорения, и писаните текстове освен че визират някакъв предмет, правят това на фона на скица-модел за свят-реалност. Но и второто съществено, което налага различаването между предмет и събитие - в идеята за предмет се смесват външните посочими и непосочими предмети. Тяхното допълнително смесване със събитията прави прекалено метафорична и трудно използваема идеята за предмет.

Двата дележа на видове, които представих, са класификации-парадигми, които не съществуват особено реално. Те са проявени по-реално, когато се преплитат в реалните говорения. Именно от тях ние ги извличаме и представяме в по-чист вид. Реалните говорения обаче в една или друга доза са смесици от подтикване някой да направи нещо, съобщаване-коментиране на случило се, обсъждане на предмет и тема, но и обсъждане на говорещите или на отсъстващите от това говорене. Добавя се и възможността да се визира и обсъжда и самата среда, в която се случва това говорене, както и по-широкото на свързания с нея свят-реалност. Затова е и толкова сложна работа да се представи по-точно протичането на едно реално говорене.

Ще представя и трети възможен дележ на видове. Казвам “възможен”, защото са възможни още деления на основата на други белези. Не пропускам обаче този дележ, тъй като той е по признак, който позволява да се изкаже може би най-съществената проява на човешкото говорене в гледната точка на този текст. Човешкото говорене се дели на следните два вида. Първият е краткото говорене-казване, което не очертава вторично място-време, а вторият е по-дългото говорене, което очертава такова място-време, като го наслагва върху първичното, в което се осъществява. Признакът, който отделя тези два вида, е неразвиването или развиването на свое място-време.

При първия вид това място-време е едно и също за външната и вътрешната ситуация на говорене, докато при втория вид то се дели на две подобно-различни места-времена. В ред говорения се наблюдава засилен интерес към времето, докато в други говорения интересът е насочен повече към мястото и пространството. Но, така или иначе, във всяка човешко действие, и в редовото говорене грижата е да се означават и построяват и места, и времена. 

При първия от тези два вида на краткото казване, чийто признак е, че то не е откъснато от средата-време, в която се осъществява, наблюдаваме особен начален вид на говорене, което сякаш все още не е говорене. Така разбираме, че на практика говорене може да означава и ситуация, в която определящата функция може още да не е налице. Тази функция е според мен развиването на своя особена ситуация на вторична среда-време, наслагвана върху първичната външна ситуация на това говорене. Ето два примера - слушането на лекция в аудитория и четенето на книга независимо къде.

Те са човешки ситуации, защото започват, протичат и приключват, но и се делят на външно по-несловесно и  вътрешно по-словесно. Външното е първичният акт на ставащото в аудиторията слушане или на ставащото където и да е четене, а вътрешното е вторичният смислов акт, който се осъществява в протичащото слово на лекцията и четения текст. Този вторичен по-словесен акт се наслагва върху външно ставащото и комплицира неговия смисъл. Двете се свързват от общото протичащо време, което обаче, понеже е човешко, освен, че е едно, се дели и на тези две протичания, които влизат помежду си и в това комплексно пулсиращо отношение на свързване и отделяне.

Това съществено в човешкото говорене и голямата особеност на човешкото съществуване   Твърдението, че по-дългите устни говорения развиват своя вторична среда-време, която наслагват върху първичната, в която се осъществяват, насочва вниманието към следната важна особеност на човешкото съществуване - че човекът, и като отделно същество, и групово, поради словото и своята памет винаги и във всичко поражда по-конкретна среда-време, чрез която се полага в по-голям свят-време. Това става и при животните, и при тези, които живеят по-социално, но и при онези, чиято памет-опит ги кара да развиват по-особен свят-време, чрез който се полагат в друг външен по-широк.

Вероятната разлика между животните и хората е първо че ние разполагаме и с идея за цял свят-време. Разбира се, тази идея не съвпада с реалния цялостен свят и като всичко друго човешко пулсира между по-обхватно и по-свито. Особеното в това пулсиране е, че в него с наслагване участва и самата човешка идея за цялостен свят-време, която също пулсира между по-пълно и по-празно. В това е и втората разлика между човека и животното – че при човека пълненето на този свят-време се осигурява от човешката символна материална и идеална среда, която предлага цял ред от ресурси, между които и много видове устни текстове.

Естествено в човешката среда е налице тенденция да се следва един или друг основен като че ли най-добър ресурс. По-често обаче тези ресурси са повече и се комбинират и редуват. Което обяснява също и споменатото редуване-комбиниране-наслагване на значения в по принцип многозначното човешко слово. Така или иначе, то също трябва да се добави към другото, което отличава човешкото от животинското. Тази три разлики обаче не отменят дълбинната прилика на коментирания подобен основен и за животните, и за хората акт на полагане в света – това, че и едните, и другите живеят в поне двоен свят, че са и в това място-време, но са и в място-времето на някакъв по-голям свят.

Затова и човешкото говорене освен другото, което прави, представлява и оправяне с някакво външно пространство-време, което се възприема и представя, но което и се замества със скица-дубликат на вторично словесно пространство-време, при това зададено не твърдо и за винаги, а пулсиращо между моменти на несъвпадане с вероятното външно и нестабилни моменти на такова съвпадане.

Това повдига не маловажните въпроси защо тази сложнотия на земното биологично съществуване се повтаря в човешкото говорене и дали тази биологична работа-действие по едновременно свързващо се и различаващо се полагане на подвижен организъм в среда-време, което допуска той да има свой по-особен живот, но и го отваря към друг по-едър, не е нещо по-малко и по-ниско от словесното изразяване и разбиране на тази работа-действие. Или напротив то я повтаря, като в по-добрия случай я надхвърля, а в по-лошия я опростява, и то така, че нейната сложност остава неизразена и неразбрана? На този комплексен въпрос ще се опитам да отговоря във второто заключение на текста.

За динамичната логиката на говоренето  и т.нар. праксисно говорене Повечето понятия, които обсъждам в този текст, са отворени едно към друго, понеже означават отворено съществуващи неща. Те са отворени двойно - и всяко едно от тях към друго, но и всяко към своите видове. Оттук и правилото, че видовете на тези отворени неща съществуват по-реално от самите неща и че тези техни видове са в асиметрично отношение със съответните неща. Което между другото означава и това, че те са видове не само на едно, но и на друго отворено нещо. Именно въз основа на това правило реалното говорене е и мислене и редица видове реално говорене са и видове мислене. 

Което налага повторното коментиране на изтъкнатия основен парадокс на човешкото говорене - че с едни и същи думи-понятия то означава и случая, в който ги разбира сами по себе си теоретически-класификационно, но и случая, когато визира техни реализации, в които това теоретически-класификационно е нарушено. Добавя се и другото, съпътстващо този парадокс - че и в двата случая едното влияе на другото и че нито в първия случай понятието, което се обсъжда, остава несмесено с реални неща, нито във втория случай, когато се обсъжда сложното на така наречената реализация, тя не остава незасегната от чистото понятие.

Което обяснява защо в реалното човешко говорене постоянно се смесват едни или други реални неща с едни или други понятия за тях. Именно за един вид практическо справяне с това в реалното говорене се поражда т.нар. динамическа логика с нейните две допълващи се постановки и именно това се опитва да осъзнае т.нар. праксисно говорене. Изказано с формула, праксисно е говоренето, в което се прави разлика между едно понятие, неговото значение и външните неща, към които те се отнасят, но се осъзнава и обратното - че от време на време понятието, значението и нещото се свързват и не се различават. Същото може да се изкаже и по този начин.

Да се разбира праксисно означава да се разбират неща, отворени към други неща, на които отговарят отворени понятия, наричани и с повече думи, а и да се разбира, че в определени случаи тези така да се каже недостатъчно идентични неща стават напълно идентични, при което и съответстващите им понятията-значения-думи стават неразлични техни опредметени корелати.

Към което се добавя и следното. Че като осъзнава, че самите външни неща-предмети се свързват постоянно и навън в по-едри предмети и че такъв най-едър предмет сочи и идеята за общ свят-реалност, праксисното разбиране-говорене ползва съзнателно  редове от частични синоними за назоваването на тези външни предмети и повече дефиниции за тяхното определяне.

Така праксисното разбиране като че ли става осъзнава в някаква степен и ставащото в неговия ход правене на несъществуващи предмети и несъществуващ свят-реалност, а и функцията на това постоянно смесване със съществуващото - че по този начин се сочи и представя и някакво съществуващо външно, но че то се свежда и до схема с оглед на бъдещо разбиране, което ще си послужи с нея.

За външните неща и техните словесни корелати   В едно реално говорене става дума за различни външни неща. Те обикновено са повече, въпреки че има и такива говорения, които са за едно нещо. Един вид нещо е и това, че едно говорене може да е по определена тема. Редовите говорения обикновено смесват външните неща и техните словесни корелати. Но, както вече казах, те и ги различават. Така че външните неща, за които става дума, са едно, друго са техните словесни корелати, които съвпадат или не съвпадат с тях, и трето получаващият се от свързването им общ предмет-тема. Добавя се и това, че една част от тези словесни корелати нямат външно съответствие, а или го проектират, или го представят като действително съществуващо.

Както току-що казах, външните неща, към които се реферира в едно говорене, независимо дали и как съществуват, и техните словесни корелати, от една страна, съвпадат или се настоява, че съвпадат, но, от друга страна, не съвпадат. Това се означава понякога и едновременно, но в повечето случаи то се представя едно след друго в редуващите се фази на говоренето. Което става ресурс за допълнителен смисъл. Но и друго – и във външния свят, към който се реферира, и в речта на едно говорене има не само отделни неща, а се очертава и тяхната среда-фон, която също става своеобразно нещо, особено когато тя се назовава. Ние наричаме тази среда-фон ту свят, ту реалност, като объркваме тези названия с идеята за цял свят-реалност.

Тази среда-фон е нещо подвижно и променящо своя обхват - и вън от нас, но и вътре в нашите говорения. Тя обаче е нужна, тъй като човешкото възприятие за едно нещо става почти винаги на фона на цялото на свят-реалност, особено когато това възприемане трае по-дълго. Така или иначе, във визирането на едно нещо се намесва и неговата свързаност с други неща, която прераства и в това непосочимо макронещо свят-реалност, което се развива и вътре в човешкото слово и ту съвпада, ту не съвпада с предполагания външен свят-реалност.

Така  това външно отношение между отделно и свързано с друго по различни начини се пренася и в онова вътрешно в човешкото слово, което някога Платон и Аристотел са нарекли подражание (mimesis), а по-късно други мислители са нарекли отразяване (reflexio). Към това подражаване-отразяване се добавя в по-близката съвременност и т.нар. правене, което съвсем очевидно е налице и в нашите като че ли несловесни възприятия и още по-ясно в нашето говорене.

Ние виждаме съществуващи външни неща, които можем и да посочим, виждаме и различни техни свързвания, които по-често не могат да се посочват, но благодарение на думите могат да се назовават. Голямата част от тях са вече назовани. Други обаче не са и се назовават сега, трети се преназовават, четвърти се изработват и стават реални посочими предмети. Гледната точка на външните посочими и непосочими предмети е нещо неотменимо в човешкото говорене. 

Столът е посочимо, а любовта непосочимо нещо. Знаем, че любовта е чувство и състояние, т.е. че не е нещо посочимо, но думата за нея опредметява нейното основно значение. Това позволява да смятаме любовта за нещо, да ползваме значението й, а в определени случаи и да го уточняваме, като спорим по него. Това е породило и други символи, също и божии персонажи с човешки образ. Практически дележът на посочими и непосочими предмети изглежда безспорен. Но не е така и поради външни, и поради вътрешни причини.

Външната причина е, че в света отделното е условно, а не реално отделно. Това се отнася и за камъка, опрян неотделимо в друг камък, но още повече за дървото. Наричаме го с тази дума и мислим за него като за отделно нещо, но то, първо, плавно преминава чрез корените си в земята, от която черпи влага и, второ, се свързва с другите дървета в гората и въздуха, от който черпи кислород. Добавя се и реалната разлика между живото и изтръгнатото с корените си дърво, която естествено налага употребата и на други думи, а и на фрази и текстове, съставени от повече думи.

Бихме искали да говорим с отделни думи с ясни значения и точни референти. Израз на същото искане са и кратките ясни и верни казвания. Да, но те се налагат само практически и въпреки че са ефективни, почти винаги нарушават една или друга по-сложна референтност. Този стремеж към яснота се поддържа и от самата човешка предметна среда, в която предметите са по-категорично отделени един от друг и могат да се посочват. Същевременно не е точно така.

Наричаме масите с това име и поради формата им, и поради функцията, която имат. Тази функция се пази от практическото правило, че на масите не се сяда. Да, но когато са по-ниски, върху тях може и да се сяда. А и някой може да създаде маса, върху която основно да се сяда, което да постави под въпрос и функцията, и името на масата. Практиката включва човешкото разбиране, затова и по-точното практическо разделяне между нещата и думите в определени случаи е невярно.

Понеже е словесно, човешкото същество възприема и мисли чрез думи. Когато тези думи реферират към нещо посочимо, те означават и него, но и всяко друго като него и по този начин означават и целия клас от такива предмети. Думата маса означава и тази маса, и всяка друга, а и целият такъв клас. Да, но класовете са два – един идеален в съзнанието ни, в който няма разлика между неговите членове, и друг външен реално създаден в човешката среда, в който напротив има разлика между неговите членове често дотам, че за назоваването на някои от тях се използват и други думи, за да се каже по-точно какво са.

Работата на човешкото разбиране се усложнява не толкова от посочимите, колкото от т.нар. непосочими предмети. От една страна, и към тях се отнасяме по навика, създаден ни от посочимите предмети и вървящата заедно с този навик неосъзнавана идея, че светът е набор от отделни неща и по-малко видимо от реално съществуващи класове. Какво прави този навик с непосочимите неща? Превръща видовете им в един вид членове на класа, представян от думата за непосочимото на основата на това, че поради думата и нейното ясно основно значение няма съмнение, че нещото, което тя означава, съществува. Това основно значение затова и се опредметява.

Вярно е, че в съзнанието на отделните говорещи представата, която отговаря на това непосочимо нещо, е различна. Най-често това е представителен пример, а тези примери са различни, което довежда и до спорове по въпроса. Но, така или иначе, редовото говорене не върви по пътя на гениалната усложнена логика на Аристотел, на феноменогията от началото на 20-и век или на знаковото мислене от Сосюров и Пърсов вид.

Редовото говорене постъпва по друг начин. Има ли дума, то опредметява нейното основно значение, превръща го в предмет и без да осъзнава, трупа едно след друго повече определения за него, които ту съгласува, ту не съгласува, но в края на краищата се опира на следните две внушения - че думите съвпадат с нещата, които означават, но и не съвпадат с тях. В този смисъл, макар и suma sumarum да е неточно, редовото говорене е по-точно сега и тук и става още по-точно, поставено в отношение с други говорения, а и неговорения.

Към което се добавя още нещо – че тази неточност е и един вид правене. Човекът казва, че нещо е такова, но казва и че то трябва да стане такова. Говоренето е и един вид проектиране. Оттук и реалната сериозна игра в него по обмяната между споменатите две проявления на същността – едната на средното общоважимо и другата на идеалното положение, което е редно да се постигне. Гледната точка на външните посочими неща владее редовото говорене и го дърпа към опредметяване на значенията на думите.

Така или иначе, думите сочат, но и правят. Как впрочем? По споменатия начин, че човекът стъкмява нови неща и класове от такива неща в своята предметна среда, но и словесно насилва разните видове непосочимости да се събират в по-общото на думи със значения магми, от които бавно изкристализират едни или други основни значения, налагани от практиката на по-честата им употреба. Вярва се, че реалното е вън от нас, но то е и вътре в речта ни. Ние постоянно стъпваме в следата на едно особено като че ли словесно реално, което неуморно гони да достигне винаги бягащото пред него като че ли несловесн по-реално, което обаче постоянно остава недостигнато.

Затова и въпреки че употребявам в този текст говорната дума “нещо” като синоним на като че ли по-точното “предмет”, неслучайно не добавям към тези два синонима още по-точното“обект”. Не го правя поради неподходящото етимологично значение на латинската дума обект. За разлика от обект и нещо, и предмет добре назовават и външното посочимо или непосочимо, но и вътрешните словесни предмети-неща, за които става дума в едно слово. Тази връзка е нужна в гледната точка на този текст. Защото ставащото вътрешно в нашето съзнание и слово става и външно в човешката среда. Нашето вътрешно е в не малка степен и проект за правене. В редица случаи тези проекти се осъществяват и навън в направата на нови човешки предмети, несъществували по-рано.

По идеята за т.нар. “динамичен предмет” В този текст настоявам, че външните предмети-неща, които се визират в едно говорене, могат и трябва да се различават от техните говорни корелати. Смятам, че има и външни предмети-неща, които са подвижни и в този смисъл са реално динамични, но че истинският динамичен предмет-нещо е вътрешният словесен корелат на един или друг външен предмет-нещо независимо дали той е реално динамичен. Този вътрешен предмет-нещо става динамичен поради словото. Затова дори когато означава външен подвижен предмет, този вътрешен динамичен предмет е динамичен по различен начин от външния.

Именно за да изразя по-точно тази словесна подвижност, заех от семиотиката на Пърс идеята “динамичен”, която визира подвижния предмет в семиозиса. Но си позволих две промени. Отнесох тази идея до предмета-нещо в говоренето, а не в мисленето и замених в Пърсовия термин “динамичен обект” обект с предмет. Така създадох и известно двусмислие, след като, както току-що казах, някои от външните предмети, които се визират в едно говорене, са също подвижни и променящи се.

Но, така или иначе, идеята за предмет се оказа необходима, защото, както е редно да се прави разлика между външните предмети и техните словесни корелати, така и не бива да се допуска пълното им различаване. Много недействителни предмети само проектирани в словото се появяват в човешката среда и стават действителни. Тази идея не е налице в прагматическата семиотика на Пърс и именно необходимостта тя да се подчертае беше дълбинното основание да заменя в заетия от неговата теория термин “динамичен обект” обект с предмет.

Според Пърс динамичният обект е една от трите фази, през които преминава знакът в своя семиозис. Семиозисът е непрекъснатото мислене, самият мисловен процес. При Пърс мисленето е в големия свят и човекът мисли, защото го постига, докато според мен мисленето е нещо свързано с биологическото съществуване на човека, без да го отваря към големия свят, както смята Пърс. Затова и правя разлика между мисленето в по-тесен и по-широк смисъл на думата, като въвеждам и идеята за особеното мислене-разбиране-вярване-правене в  говоренето.

За голямото минало от Декарт до Пърс няма разлика между едното и другото. Така или иначе, мисленето е само идеалното мислене по законите на една или друга логика. Големият парадокс е, че търсенето и намирането по научно-философски път на такова логика е в основата си същото оценностяване на идеите за мислене, което прави и всекидневното човешко съзнание. Това оценностяване вдъхновява Декартовата максима „Мисля значи съществувам“, но също и по-сложната идея за семиозиса на Пърс.

Понеже човешките неща са асиметрични, това обяснява парадоксa, че не друг, а Пърс е първият съвременен мислител, показал косвено, че не логическото мислене и не семиозисът са особеното характерно за реалното мислене, което аз наричам говорене, а неговото спиране в едни или други истини. При Пърс това спиране става по правило в края на семиозиса посредством т.нар. финален интерпретант. Докато според мен то се поражда постоянно в реалното говорене, и то не само при завършването и започването му, но и в хода на неговото протичане.

За дветe поддействия в човешкото говорене  Тези поддействия са много повече особено ако говоренето се разбира по-широко като структура от външна по-несловесна и вътрешна по-словесна страна в отношение на обмяна и допълване. Но ако погледът се насочи предимно към вътрешнaта страна на говоренето, по-отделимите поддействия в него са две. Едното е репрезентирането и презентирането на нещо или на свързани неща, а другото е рефлектирането, което замества нещото със значение и свързаните неща с мрежа от значения.

Второто на свързаните неща в репрезенирането и на мрежата от значения в рефлектирането в редица говорения прераства в означавана по този начин среда и в по-широкото означаване на свят-реалност. Което се налага и от функцията на човешкото говорене, от това, че между другите възможни поддействия в него, то е и един вид оправяне с някаква среда-свят-реалност, което включва и нейното доправяне, а и правене наново.

Т.нар. репрезентиране и презентиране се подкрепят исторически от авторитетната, тръгваща от Платон и Аристотел, дълга традиция на разбирането за мимезис. Но има и функционално основание тези две думи да са добри термини. То е, че тяхната обща латинска основа представя съответно ставащото в човешкото говорене рефериране към външни съществуващи и несъществуващи неща.

Разбира се, има разлика в степента на утвърденост на двата термина репрезентиране и презентиране. Презентиране е по-нова употреба. Така, с отпадане на представката “re“ може да се нарича представянето на несъществуващи неща в човешкото говорене. Независимо обаче, че те не съществуват или съществуват не като такива, каквито се представят, към тях в човешкото говорене като към съществуващи.

Което показва, че буквалното сочене на нещо във външната среда на едно говорене прехожда естествено във вътрешно словесно репрезентиране-презентиране на това нещо. Външното буквално посочване се преобразува най-напред в отделна дума. Особено ако тя е съществително, може да се разшири с прилагателно, след това те двете могат да нараснат в по-дълга фраза, а тя свой ред може да прерасне в по-кратко или в по-разгърнато описание.

Словесното репрезентиране-презентиране никога не е само. Между другите поддействия, с които то се преплита в едно реално говорене, е и комуникирането между участващите в него субекти. Това може да е обикновена обмяна на послания, но може да визира и промяната на участниците в това говорене и тяхното свързване със средата, в която се говори, а и промените, които стават с тази среда в акта на това говорене.

В реалното говорене се репрезентират и презентират и среди, т.е. и свят, но се представят и протичания-ставания, т.е. и реалности. Един род описания представляват именно такива следвания в естествено време. Те не би трябвало да се смесват с фабулите с вероятни, но измислени събития, в които се поражда смисъл и от друго - от отношенията между тези събития. Разбира се, това не означава, че има твърда смислова бариера между описанията на следващи в естествено време случвания, в чиито ред не се поражда такъв допълнителен смисъл, и фабулите, в които той се поражда.

Т.нар. рефлектиране не е безспорно утвърден термин, тъй като в неговата етимологична идея се смесват значенията на латинските “reflexio” и “reflexus”. Рефлектиране означава в този текст усилено аналитично разбиране на нещо, което в следствие на това губи своето обичайно значение. В резултат и съответстващото на това значение нещо става в една или друга степен друго. Рефлектирането е своеобразен мисловен паралел на репрезентирането и в двата плана – и на нещото, и на повечето неща, защото то свежда нещото до значение и нещата до повече значения. Като оперира с мрежа от съответстващи им значения, като я променя и подлага на преозначаване, рефлектирането стимулира репрезентирането да преминава към презентиране.

Проява на т.нар. мислене в по тесен смисъл на думата в човешкото говорене, рефлектирането е и частична противоположност на репрезентирането, защото за разлика от него то е насочено не към неща, а към значения. И наистина, ако, от една страна, в реалното говорене нещо се представя като съществуващо или нужно да съществува, т.е. ако се представя като нещо първично, от друга страна, още с употребата на думата, с която се назовава, то става вече нещо вторично.

Същото може да се каже и така – че репрезентирането в човешкото говорене е боравенето с нещата и реферирането към външния свят-реалност, а рефлектирането е занимаването със значенията на тези неща, на подготвянето на едно или друго необичайно тяхно разбиране, което прави и това – насочва репрезентирането към все още  несъществуващото, т.е. към работата на презентирането. Тези две поддействия обикновено се редуват в реалното човешко говорене. По-честият случай обаче е, че те се смесват и наслагват, като се редуват моменти на различни комбинации от двете.

Това комбиниране е възможно, защото те си приличат по това, че прицелът и при едното, и при другото е справянето с външната реалност или, казано по-точно, със ставащия двойствен говорен корелат при неговото отнасяне към външното, за което се говори. Двойствеността при репрезентирането се поражда, защото едно представяно може да се представя и отделно, но и свързано с друго, от което то става и друго. На свой ред при рефлектирането двойствеността се поражда, защото за означаването на този предмет е нужно да се направят две съждения за съществуване - едното за него като за отделно съществуващ, а другото за него като за свързан с друг предмет и прерастващ в нов предмет.

Естествено и при рефлективното, и при репрезентирането не е без значение дали нещата, за които става дума, се разбират и представят статично или динамично в ходове на промяна. Вторият случай усложнява двете поддействия, а и самото говорене, разбира се, при условие, че те са равностойно застъпени в него.  Защото определени говорения са по-цялостно репрезентиращи, докато други са по-цялостно рефлективни. Което не отменя правилото, че във всяко от тях е налице и другото в по-ниска доза.

Добавя се и третото особено, характерно за поддействието на рефлектирането – това, че отвреме-навреме то спира в едно или друго по-константно положение истина. Спира рефлектирането, без да прекъсва самото говорене, което продължава вариативно в синонимни твърдения по тази истина или в изброяване на примери, които я потвърждават.

За спирането до определена истина  Гледано формално, това т.нар. спиране също може да се смята за по-самостоятелно поддействие на говоренето. Но то е по-скоро отказ от по-нататъшно уточняване какъв е предметът, за който се говори, или каква е средата-време, в която е този предмет. Спирането до определена истина е един вид пазене на значение.

Както вече казах, първият съвременен мислител, който коментира това, е Чарлс Пърс. В системата на непрекъснатия семиозис според него, след ред други интерпретанти, които участват във вътрешното движение в знака, с намесата на т.нар. финален интерпретант, това движение спира окончателно. Понеже Пърс поставя равенство между самото мислене и редуването на знаци-репрезентамени с вътрешна трифазова процедура, които преминават през основа, интерпретант и динамичен обект, това спиране според него е и своеобразен край на акта на самото мислене.

Аз правя разлика между мислене в по-тесен и в по-широк смисъл на думата. Според мен второто е реалното мислене, което и спира по-често отколкото това става по модела на Пърс. Именно такова е то в редовото говорене - постоянно спирано от паузи на постигана истина. Както вече казах, спира рефлектирането, но не и говоренето. Затова и както има реални говорения, които не казват нищо и са по същество мълчания, така има и реални мисления, в които няма мислене в тесния смисъл на думата, т.е. липсва това, което Чарлс Пърс нарича семиозис.

Но, така или иначе, в него продължава да е налице динамичната логика на реалното редово говорене, това, че понеже думите не представят добре реалните неща, казаното веднъж се казва наново и наново по други начини. Като един вид последствие от това човешкото същество разполага и си служи със следния разделителен усет - че някои имат този талант да назовават отведнъж самото реално по съответен и на него, и на ситуацията на казване начин, но че повечето от нас не могат, поради което и назовали нещо по един начин, го назовават и по втори, и по трети.

В това продължаващо казване, като се казва и по други начини, казаното се усилва. Но се усилва и самото говорене, веднъж като става по-дълго с повтаряне по различен начин на същото, но и втори път с вплитане в говоренето на другите основни човешки действия, които изброих - мисленето, разбирането, вярването и правенето. Но защо да не се добави и пеенето? Не би ли било редно, след като говоренето става с глас, а гласът, дори и когато е монотонен, припява, което означава и това, че така се добавя смисъл?

Ако по начало ме интересува по-дълбинно не друго, а произвеждането на смисъл в човешкото говорене, това произвеждане на смисъл с глас не се ли пренася и в словесния текст на толкова песни, в които и се говори забавено с един вид повторения. Те стигат и до абсурда на кратките набиващи се в ушите твърдения-истини на монотонните изреждания в рапа? Имах преди години много близък приятел, който говореше великолепно точно по този начин. А и нашите обичайни всекидневни казвания на нещо, не са ли и те по подобен начин устроени с повтаряне на една и съща дума и фраза, оцветявана с различен смисъл?

И изобщо “вкусното” говорене на младежите и неуките маргинали, заразено не само с гласови, но и с “телесни” припеви, и то дали също не е говорене? Аз не правя обаче тази добавка, нито изброявам повечето възможни действия в реалното човешко говорене умишлено. Тъй като колкото по-реално то е свързано и с тялото на говорещия, но и с конкретната среда-време, в която се случва, толкова по-голям е техният брой.

В този праксисен, т.е. зачитащ действието рефлективен текст в името на по-общото, което наблюдавам, аз спирам до тези две ограничения – първото, че човешкото говорене се преплита с още четири основни действия - мислене, разбиране, вярване и правене, и второто, че в него се свързват не повече, а основно две поддействия: репрезентирането-презентиране и рефлектирането.

Второто ясно сочи и това значение, до което спирам в този текст по темата за говоренето като действие – до т.нар. “оправяне на отношенията с някаква среда-свят-реалност”. Умисълът е, че въпреки ред други действия-правения, несъмнено налице в реалните човешки говорения, в тези говорения се осъществява едно като че ли най-съществено действие-правене, което изглежда неотменно във всички случаи на човешко осмисляне на нещо посредством говорене - това оправяне на отношенията с някаква среда-свят-реалност.

Първо заключение - по темата за двете поддействия в човешкото говорене   Поне за сега прозвучава истинно, че първото от коментираните по-горе две поддействия, т.нар. репрезентиране-презентиране, е един вид пауза в говоренето-рефлектиране, или, казано по друг начин, че репрезентирането-презентиране е спиране на онова, което е по-собствено текстовото в текста на едно говорене. Това по-текстово е сякаш твърдение, че няма и не може да има абсолютно текстов текст и че всеки текст развива паузи за представяне на едно или друго външно реално. Защото по-истински съществува като че ли то, докато рефлектирането, значи и самият текст в по-тесен смисъл на думата не съществуват толкова истинно.

Дали това разсъждение не поставя под въпрос равенството на двете поддействия в човешкото говорене, които според казаното в по-предишния раздел се комбинират в него? Донякъде го поставя под въпрос, но донякъде не го поставя. Защото реалното човешко говорене е отворен подвижен предмет и означаващо този предмет отворено понятие. Реалното човешко говорене е и своеобразно казване само отвреме-навреме срещу лицето на една по-важна от него среда-свят-реалност, която то постоянно ту включва, ту изключва.

Същевременно съставящите го две поддейстсвия на репрезентиране-презентиране и на рефлектирането са и негови равностойни елементи, които се допълват, като всеки от тях прави и нещо, което другото не може. Посочимото е винаги предметно изразено и може да се представя. Има обаче и безброй непосочимости, за които съществуват косвени начини на представяне. Те също би трябвало да се смятат за репрезентиране. Но няма сигурност в отделянето на тяхното като че ли реално от съвсем нереалното на онова, което изобщо не съществува и което именно поради това не се репрезентира, а се презентира.

Друг е режимът на справянето с непосочимото при рефлектирането. Залепено за думата и фразата, които го означават, то става предмет на обикновено твърдение, че казаното съвпада със своето значение. Което е и проста репрезентация поради опредметяването на това значение, от което следва и внушението, че думата-значение-нещо съществува реално. Разбира се, това е вярно в един смисъл, но в друг е невярно.

Така е, защото не става дума само за казване. Казването е и недовършено действие, което може да завърши. То наистина завършва отвреме-навреме с реално произвеждане на посочими предмети. Толкова многото посочими предмети в човешката среда не са съществували по-рано. Някой някога ги е произвел, първо, словесно, а после и реално. Веднъж произведени, те са продължили да се възпроизвеждат и ето че сега съществуват и могат да се посочват.

Второ заключение - за възможното праксисно разбиране на човешкото съществуване  Тези посочими предмети съществуват свързано в това, което наричаме човешка материална среда. Тя преминава не без конфликти в свързаната с нея природна среда, като двете образуват единството на някакъв неясно дали и колко единен свят. Делими или неделими, тези две среди – човешката и природната, се свързват не само защото и двете са съставени от отделими по-неподвижни и по-подвижни предмети, но и защото тези предмети неудържимо прехождат един в друг, като посочимите преминават в непосочими, а непосочимите в несъществуващи.

Не само в по-пряката човешка среда, но и в света, който човек усвоява и като че ли никога няма да усвои до край, границата между само мислимото непосочимо и предметно осъщественото посочимо, а и между мисленето, говоренето, разбирането, вярването и правенето е постоянно размита. Което позволява да се отговори на повдигнатия въпрос за отношението между биологичното и неговата дали по-духовна проява в човешкото говорене.

Говоренето е не само външно основно човешко действие в отношение с други човешки действия. То е и вътрешно обзето от тези действия в неравния ход на тяхното постоянно наново различно комбиниране. В този смисъл реалното човешко говорене е една като че ли по-наблюдаема проява на самото човешко съществуване, което също може да се разбира като неравен ход от следващи едно след друго действия или, казано по-точно, от едни или други техни наслагвания в трудни за назоваване дейностни съчетания.

Въпросът е защо тези съчетания се менят и не спира нито това наново и наново съчетаване на повече действия, нито тяхното редуване по нови начини. Простият отговор е, че такъв е животът. Но има и по-сложен по-точен. Това не е друго, а модулно търсене, което е налице във всички форми на живот, търсене на по-добро в обмяна със среда и в обмяна между едно и друго отделно, при което те се свързват и в заедно, надстроявано и усилващо тяхната отделност.

Да, но това модулно търсене постоянно се коригира с отпадане-смърт и на отделните, и на заедно съществуващите, което между другото става и с оглед на следващо по-добро в нещо, което наричаме развитие. Животът на нашата земя е като че ли и за това – за едно или друго по-добро, което може да се постигне. Особено защото има такова може би само привидно по-добро, което остава непостигнато – това отделното индивидно и групово да не отпадат и да не се случва онова, което наричаме умиране. Спрямо него е наистина без значение, че един индивид и една човешка група живеят повече от други. Но когато по-дълго живеещите се умножат значително, това по-дълго някак започва да клони и към съвсем дългото на неумирането.

Задачата не е този факт да се радикализира лъжовно и да се схваща като път нанякъде, където може и да се стигне, а да се разбере, че има разлика между живота като факт, притиснат от настанило се върху него твърдо понятие, и реалното живеене, което се опитва да се надхвърли, значи и да не бъде просто живеене, а да стане и друго, което трябва и да се нарече по друг начин. Това е и жизненото по-съществено в т.нар. праксисно говорене, за чието култивиране пледирам в този текст.

Трето заключение - за случващото се, когато  се мълчи   Ние сме привикнали с разликата между говоренето и мълчането и смятаме, че тези две човешки действия нямат друго общо помежду си освен че и двете са човешки състояния-действия. Така или иначе, говоренето не е мълчане и мълчането не е говорене.

Аз въведох в този текст идеята, че трябва да се прави разлика между понятията-чисти значения и думите за тях, с които назоваваме едни или други реални човешки състояния-действия. Затова и казах, че иначе говоренето и мълчането се различават едно от друго, но че в реалното говорене има и мълчане, както и в реалното мълчане са налице и казване, и разбиране. Затова и твърдя, че бидейки и разбиране, реалното човешко мълчане улавя и произвежда смисъл.Това прави възможно да се забележи разликата между смисъла, произвеждан от говоренето, и смисъла, постиган в мълчание.

Те често се различават и се допълват в по-цялото на общо съставено разбиране. Ние разбираме повече от онова, което можем да кажем. Както разбират и неговорещите животни. Що се отнася обаче до нас, които говорим, в определени случаи произведеният с мълчане смисъл противоречи на произведения с говорене, което ни безпокои. Но в други случаи постиганият с мълчане смисъл окръгля смисъла, постиган с говорене, усилва нашето разбиране и ни прави щастливи.

Подпомогнат от емоционалния си опит и от думите и техните смисли, с които разполага, но и невъзпрепятстван от тях, замълчаващият получава шанс да възприеме по-знаещо определени прояви в своята среда-свят, да чуе разбиращо шумовете и човешката музика, но и тишината, да съзре природата, но и толкова многото съградено и изобразено от човека. Така че човешкото говорене не е само по себе си, а се допълва от по-лично белязаното мълчаливо проникване в реалното.

Мълчането способства и за това - емоционалният опит на другите живи същества да влиза в обсега на нашето интимно. Този опит не просто влиза а и усилва нашето лично. Затова ценим толкова чувствата и емоциите и особено обичането и изпитването на любов, това отваряне на нашето тяло към тялото на другия и на нашата символна нагласа към подобно-различната нагласа на обичаното същество. Добре усещаме резултата. Усилват ни се сетивата, като че ли виждаме и възприемаме по-пълно, по-надалече, по-цветно и повече от обичайното.

Разбира се, поради оценностяванията и опредметяванията, които се налагат и от самото говорене, но и от практическите нужди, иначе толкова ценената любов бързо упада и се свежда и до едно или друго нейно отделно проявление, а и до като че ли по-доброто на обичта, в която любовта прехожда. Говорейки за любовта като за екстаз на светово разширяване нямам предвид онова, за което говори Платон в диалога “Пир” - разширяването към пълно знаене, което се случва мигновено и в което сетивното и интелектуалното, личното и неличното се сливат. Имам предвид случващото се по-реално разширяване - ставащия сега и тук личен по-пълен момент на въздигащо удоволствие на досег с един като че ли виждан и изпитван свят.

Този свят не просто се изпитва, изпитващият влиза в него и като че ли участва в ставането му. Това, разбира се, не е постоянно, но не е и отделен миг, а протичане, което пулсира между повече и по-малко. Въпреки различното си устрояване, всички имаме подобно усещане в моментите на изпитване на повече свят независимо от това как го постигаме – с любов, с наркотик или по-кротко със слушане на музика и други визуални, слухови и тактилни единения.

Този виждан и изпитван свят е с различен ритъм на свиване и разширяване и различен пълнеж и обхват при различните хора. Но, така или иначе, той се постига по-добре в моментите на разбиращо мълчание. Вярно е, че се постига и с религиозна вяра, а и с помощта на общ символ, който се възприема, но и се налага на някакви всички. Този символ обаче е личностно модифициран по ненаблюдаеми и неподдаващи се на контрол начини. От което следва и същественото, на което обръщам внимание в това заключение.

С тази възможност да се достига до такъв символ разполага не по-малко от религиозно вярващия и всеки невярващ. Затова и твърдя, че преди да стане религиозна, вярата е и способност на всяко човешко същество за едно или друго моментно разширяване на своята лична символна представа-идея за по-цялостен свят, с която то е непременно снабдено поради това, че е с памет и може да говори. Това е и истинното основание на идеята, че всички човешки същества са равни помежду си. Равни са, разбира се, само потенциално.