Поставяйки в отношение идеите за текст и култура,  в следващите редове тълкувам техните значения и реалните им проявления в човешката среда. Между тези проявления е и това, че текстът е основно средство за набавяне на смисъл. Което е и основанието цяла епоха във втората половина на 20-и век да се занимава с културните последствия от появата на книгата в човешкия свят.
       Естествено има разлика между книгата и записания текст. Тази разлика обаче не е съществена и не поставя под въпрос вярното твърдение, че и в записания текст, и в книжното печатно слово в по-висока степен отколкото в човешката устна реч, се фиксира определен смисъл. Същевременно независимо, че е така, това фиксиране е само в по-висока степен. Между разбраното от който и да е прочетен текст и фиксирания в него смисъл винаги има разлика. Записаният текст напомня музикална партитура, която се изпълнява по различни начини независимо, че между тези изпълнения е налице подобие.
       В това е по-точният въпрос, който се повдига - какъв е делът на онова фиксирано, което остава във всички прочити на един текст. Понеже това не е лесно да се установи, то е заместено от две противоположни само приблизително верни твърдения - едното, че фиксираният в един текст смисъл достига без препятствие до читателя, а другото, че всеки прочит на текст води до различен смисъл. Но това не е единственият проблем при разбирането на текст. Проблем се поражда и от различния обхват на понятието за текст.
       Дотук имах предвид неговото тясно основно значение на записан текст и печатна книга. Разликата между тях е, че днес текстове се записват не само на хартия, а и дигитално, и визуално. Дигиталният запис се чете по същия начин, както се чете една книга. Така е и при визуалния запис. И при него записаното може да се изслушва и изцяло, и на части. Така че е без значение дали става дума за печатна книга или за дигитален и визуален запис – те всички са в кръга на тясното значение на думата текст. Но както издава визуалният запис, понятието за текст има и по-широк обхват, в който влизат и устните текстове.
       В този случай често се говори не за текст, а за писана и устна реч. Текст обаче представя по-добре общото за тези два вида реч определение, че те са служещи си с промени и варианти свързвания на речеви единици в обща словесна надединица. Текстът е именно тази надединица. Разбира се, има добри теории, които се занимават с това. Проблемът е успоредно да се опишат и разликите между устния и записания текст, както и да се разбере, че също като повечето понятия-всекидневни думи, текст е отворено идея с повече значения и проявления.В тях влиза и следното не маловажно несравнимо по-широко проявление.
       На пръв поглед то е като че ли метафора, която се произвежда от едра аналогия - между записания и устния текст и следването на моменти в несловесните човешки и несвързаните с човека протичания на време. Въпросът е дали това е само метафора, на която не бива да се обръща внимание, или напротив се визира реалната единица на т.нар. времево протичане, която е съвсем на място в идеята за текст?

Формулираната в заглавието тема естествено насочва към научно коментиране. Но тя реагира и на една не незначителна обществена нужда – да се запази авторитетът на писания книжен текст, очевидно изгубил трайното значение, на което се е радвал в продължение на столетия. Едрите решения на този проблем са две. Можем да си останем в културата на книгата и да се отнесем към другата на неползването на книги като към некултура. Второто решение е в името на запазването на общото поле на културата да разширим идеята за текст и да приемем, че  са писани и текстовите изяви в Интернет и Фейсбук и че младите, които четат само там, все пак четат и пишат.
       Но проблемът остава, тъй като не малък брой съвременни хора изобщо не четат и пишат. Тогава дали да не разширим обхвата на онова, което е текст, по втория от изложените по-горе начини? Редно е да го направим. Или казано по-точно, редно е да го правим, когато се налага. А какво е основанието? Това, че макар и да съществуват предимно устно, тези нечетящи и непишещи съвременници също живеят текстово, защото ползват устното човешко слово. Добавя се и следното основание - че всяка човешка среда се дели на страни в отношение една към друга.
       Страните, разбира се, са повече, но те могат да се сведат до тези две - едната, в която се общува по-пряко и по-косвено чрез устно слово, а другата, в която косвеното общуване развива и този вариант това да става посредством записани текстове, набавящи смисли, произведени в миналото, а и другаде. Което означава, че съществуването в средата, ползваща книги, е проява в това културно поле на по-висока култура, която влияе, но и зависи от другата по-ниска в същото това поле.
       В по-реален план обаче тези отношения са повече, сложно са насложени едно върху друго и съответно са натоварени с повече смисли. Като казвам “в това културно поле”, имам предвид и културата на страната, в която живеем, и по-трайната обща култура на езика, в който това по-високо и по-ниско са свързани, но и още по-трайната култура на човешката реч, налице във всички човешки езици. В това е и проблемът - че в съвременния свят вниманието е насочено към различното и че то често се разбира отделно от другото, с което е свързано.
       Ние живеем в нашата висока книжна култура, без да осъзнаваме достатъчно, че тя не само е в отношение с другата по-ниска некнижна и зависи от нея, но че по особен начин я включва. Същото се отнася и за писания книжен текст. Струва ни се, че текстът е в написаността и фиксираността на смисъла, докато той не само зависи от тях, а и ги прекрачва, като включва и устността, а и споменатото несловесно протичане на време.

Но защо се заплитам  в обясняване на тези понятия, след като всеки знае усетно от езика, който говори, какво означават думите текст и култура? Обясняването отнема време, а е и несигурно, тъй като  обясненото се съгласува трудно с езиковата усетност. В по-добрия случай те се допълват, в по-лошия обясненото отстъпва на усета. Би било лесно второто да се поправя, ако съвременността не беше изработила цяла мислителна платформа, в която отказът от обясняване е свързан с масивно полуобяснение. Ето неговата постановка.
       На своя всекидневен език съвременният човек трябва да се занимава с едни или други по-конкретни теми. Знанието е в подробностите и реалната уникалност на разглежданото. Не бива да се заорава в понятия и общи теми. Самите думи и синоними свършват речево, посредством аналогиите и сравненията, до които водят, работата на понятията. По същия начин повечето предмети, факти и детайли добре насочват вниманието към онова, което действително съществува – видимият свят тук и сега, вече отминалият и осъществимият бъдещ.
       Като постсоциалистическо същество, а и в книжната среда, в която живея, аз постъпваме различно – зает съм с изясняване на общи идеи и понятия. Знанието, което ме привлича, не е толкова в подробностите, колкото в по-общото, което не непременно е имплицирано в тях. Това по-общо обаче потиска интереса към подробностите и оригиналността на фактите и малките истини. Някой дори би казал, че аз се държа мислително немодерно, защото не съм задоволен от конкретния свят, в който живея. Да, но това не е моят конкретен живот, а само една по-обща културна нагласа. Бих я нарекъл култура на истината с голяма буква.
       Тя наистина се различава от като че ли по-съвременната култура на малките истини и факти. Мога да се изразя и по друг начин и да кажа, че първата от тези две култура, моята, зачита цялото на същността или природата, докато втората търси гъмжилото от отделни неща в самата реалност, за които се твърди, че се разбират като такива, каквито са. Това разделяне обаче е само най-едра опозиция, маркираща не друго, а голямата мислителна промяна станала в днешния вече по-широк и отворен свят.
       Старият възглед, че човекът и човешките феномени имат трайна непроменима природа и същност, е отстъпил на новия различен - че тази природа и същност са нещо исторически променящо се и културно зависимо от също променящата се и винаги различна човешка среда. След бурното развитие в новото време отначало на историята, а по-късно на антропологията и културологията днес знаем като че ли сигурно, че природата на човешкото същество е историческа и културна. Така е, но само по принципа на едрата опозиция.
       След възторга от различното модерно, историческата промяна и пълното различие постепенно става ясно друго, това, че в нас и край нас е налице и старата природа, и то по двойния начин – веднъж реално в самите неща, но и втори път в естествената реч, с която си служим. В нейните означавания съвсем не е отпаднал старият навик човек да търси постоянно и да спира до определени истини - и факти, и малки като че ли конкретни истини, но и големи трайни положения.
       От тук и особената двойност, че изложената по-горе модерна платформа на знание е само преден фронт на желано мислително поведение, който тихомълком се съчетава със задния фронт на старото мислене за природи, същности и трайни истини. Така се стига и до парадокса, че съвременните идеи за история и култура се ползват като означаващи не друго, а именно природа, същност и истина.
       Повлияно от неравното в това отношение всекидневно слово, става неравно и съвременното хуманитарно изразяване. Иначе леко и достъпно, то се справя като че ли с ред по-тънки различавания, подчертаващи релативните стойности на обсъжданите предмети. Но те преминават неусетно и в малки трайни истини за същността на тези предмети, а притеглят и по-големи истини, които като малките започват да се разбират опредметено все едно, че са неща в непосредствения свят, който ни заобикаля. Вярно е, че моето умозрително изразяване по общите теми, с които се заех, има и постсоциалистически привкус.
       Но е вярно и че това изразяване не може да остане в миналото и да се замени от представената модерна платформа. И поради други причини, но и защото тя внушава, че всеки човек, стига да се изразява прозрачно, разполага с реч-средство за назоваване на фактите и малките истини, които са в нашия поглед. Да, но ние не разполагаме с реч, която се усъвършенства само стилистично. Ползваме различни речи, определени от различните макросмисли, поддавани им от различните времена, в които живеем. Защото далеч не живеем в едно единно време.
       И всеки от нас, и мнозина заедно пребивават по-дълго и в други времена и, разбира се, също и в по-универсалното време на една или друга истинност. Истинността е нещо променливо. Вярно е, че отвреме-навреме определени истини се радикализират. Но това е не друго, а само опит някакви всички, които започват да вярват в една радикална истина, да се свържат за винаги. Така или иначе, тези опити се провалят. И в човешкото говорене, и в писаните текстове, няма най-добро, което може да се ползва трайно и за винаги.
       Какво има? Само по-добро, което може да се ползва по-дълго. Има и по-добро от него, което обаче не е повече от по-добро. То е гъвкавото преминаване от едното на големите истини към другото на по-малките. Само това преминаване е в състояние, и то в известна степен, да ограничи идеологическата лъжовност на нашите заключения и да ги направи по-съответни на реалността в момента на това обсъждане или на това правене на нещо.

По-общото понятие за култура въвежда към разбирането на по-конкретното за текст. Първо, защото културата е един от контекстите, от които зависи текстът, и, второ, защото и самата култура съществува катo макротекст в смисъл, че се променя, протича и има история. Кои са основните прояви на това, което наричам култура? Първата и като че ли най-съществена е, че културата е по-традиционната страна в живота на една човешка общност, която се различава от другата на нейното по-актуално съществуване. Тези две страни са в допълващо се динамично отношение в историческото цяло на едно общество.
       Добър пример е редуването на делник и празник в хода на културното съществуване. То е старо положение и продължава в съвременното редуване на делнични и празнични дни. Една част от многото съвременни празници са по-отскоро създадени нови празнувания за отбелязване на важни обществени събития, които се допълват от различни видове стари празнувания с по-дълга традиция, пазещи традиционното частично и модифицирано. 
       Културата е предметна среда-хабитат от вещи, инструменти, домове, градове и селища. Тази среда е отделена и различна от свързаната с нея природна среда, но е и зависима от нея, като често й влияе, което влияе и на нея. Тези две среди – човешкият предметен хабитат и природната среда съществуват, а и се разбират ту отделно, ту неразличимо свързано една с друга. В подобно отношение на ту отделно, ту заедно са и човешкото тяло и човекът като мислеща, осъзнаваща и изпитваща единица. 
       Културата е набор-система от културни институции и институционализирани събития в едно протичащо културно време, в което те се редуват – напр. събитията на кръщаването, сключването на брак и погребването. Културата, която е и набор-система от места, средства и начини на общуване, е и комплексна комуникационна среда. Комплексна означава, че общуването в нея се осъществява и пряко, и косвено – посредством предмети, вещи и текстове. По тези два начина протича общуването и между отделните човешки същества, и между единиците на по-малки и по-големи човешки групи.
       Изброените начини на общуване се редуват, но те и се наслагват един върху друг в протичащото културно време. В тези т.нар. начини на общуване влиза и интересуващото ни косвено общуване посредством текст. То може да става и между отделни хора – например между читателя на един текст и неговия автор, може да става и между групи от хора, но може да става и вътрешно в отделния човек между две негови страни. Именно в това се изразява и разбирането на един писан текст в акта на неговия прочит.
       Културата е набор-система и от идеални положения-ценности и символи, които регулират културното поведение на отделните хора и човешките групи. Именно така се бележи, че човешките поведения принадлежат на определена културна среда. Средата обаче се и променя от тези поведения, защото, следвайки нейните правила и норми, те се отклоняват от тях и ги променят, като така променят и самата култура. Културата е по-конкретен вторичен свят, който се наслагва над по-големия земен природен и космически. Този механизъм на делене-обособяване и наслагване се повтаря и вътре в културата-свят.
       Всяка култура е и една, и се дели на повече култури по вертикал и хоризонтал. Тези повече култури се свързват и участват и в съседни, и в други култури. Така отделните култури се свързват една с друга и прехождат към единиците на по-големи култури. Българската култура е и балканска, и европейска, и градска и прочие други култури. От тук и последствието, че културното живеене прави сложна личната идентичност на тези, които живеят в границите на една култура.
       Да се живее културно означава да се влиза в мрежа от повече идентичности, предлагани от тази културна среда и придобивани в една или друга комбинация. В този смисъл културата е и набор от форми за идентифициране, които могат да се комбинират по много различни начини. Разбира се, има разлика между резултата от несъзнатото комбиниране и това, което се осъзнава. Осъзнатото комбиниране може да се провежда и по-сложно, т.е. да става с по-голям набор от идентичности, но може да става и радикално по линията на само една от тях. Което оказва влияние върху неосъзнатата идентичност на този човек, но влиза и в противоречия с нея.
       Всеки участващ в мрежата от повече култури в границите на една култура може и да я променя, като я разширява с нови съставки. Но, общо взето, особено в съвременния свят, културите са и външно отворени една към друга, и то в процеса на разширявания, в които участват голям брой хора. Такива разширения са започналата да се прави по-активно през 19-и век и набираща все по-голяма скорост на разширяване и утвърждаване световна култура и ставащата все по-реална, но и все по-комплексна европейска култура.
       Също като живото човешко същество, на което е масивна проява, културата е отворена комплексна автопойетична (самоподдържаща се и правеща се) система. Което означава, че тя хем е определена, хем е недостатъчно определена, свързана с друго и продължаваща да се определя. Човешката култура постоянно се свързва и с външната земна природа, и още по-пряко с тялото на човешкото същество, като образува с тях временни по-големи системи.
       Човешката култура е настроена 1. консервативно – съхранява, съзнателно и несъзнателно, някакво статукво, което се приема за добро, и 2. адаптивно – грижи се несъзнателно, но също и съзнателно, за промени, за да избягва нещо по-лошо или да постига нещо по-добро. В името на запазването на статуса, а и на промяната с оглед на адаптирането към променените условия човешката култура е настроена 3. когнитивно – постоянно познава и определя. Това познаване и определяне протича по много допълващи се начини. Едновременно с това човешката култура е настроена и 4. моделно – строи модели с оглед на нещо по-добро, което предстои да се постигне.
       Тези модели се различават от реалното, което се познава чрез тях с оглед на неговата промяна. По-често обаче реалното се познава и моделира едновременно в един и същ акт. Което има лошата страна, че моделът се обърква с културната реалност, но и добрата, че по този начин познаващият разбира, че тази реалност не е лесно отделима от по-доброто, което той желае и проектира. Така е, защото този така разбиращ е вътре и в едното, и в другото. Именно такъв е характерът на моделиращото реалността осмисляне в по-успешните текстове и особено в по-успешните литературни текстове.

Понятието за текст, както на ред други езици, така и на български се представя от латинската дума textus. Тя отдавна не се възприема като чуждица. Такъв е и случаят с латинската дума култура (cultura). Другото общо между тези две успешни чуждици е, че те означават на латински, и пряко, и косвено, горе-долу онова, което означават днес във всички езици, които са ги заели. На латински текст означава строеж, структура, тъкан, сплитане и свързано изложение. Т.е. първичното значение на textus e максимално близо до вторичното, което думата е развила по-късно.
       Историята на научното понятие текст започва в първите десетилетия на 20-и век. Причината за това е настъпилото тогава размиване на границите между големите хуманитарни научни дисциплини и съответно между областите, с които те се занимават. Трудността да се разбере и да се определи по-точно какво е литература и какво нелитература и на свой ред да се различи мисленето от говоренето и казването извеждат в преден план по-общата идея за текста.
       Съвременните научни дисциплини, които се занимават с понятието за текст, са, от една страна, текстовата лингвистика, а, от друга, философската херменевтика, семиотиката и аналитичната философия. Не случайно казвам “от една и от друга страна”. Текстовата лингвистика разглежда текста по-формално на равнището на езика като реч, като не надхвърля обхвата на фразата. Докато другите споменати дисциплини се интересуват от текста като насочена към означаване референция. Второто има особен ефект в епохата на европейския структурализъм, който първоначално се занимава с референцията, но по-късно, повлиян от лингвистиката, загърбва и тази тема, а и темата за значението и смисъла.
       Ранното семиотично разбиране за текста в лингвистиката на Карл Бюлер поставя началото на по-късното, продължило десетилетия научно разбиране в по-широк план, което се опитва да свърже лингвистиката и семиотиката в един вид наука за текста. Този по-широк план се оказва с постоянно различен обхват, което в края на краищата поставя под въпрос и самата наука за текста. Показателно в това отношение е озаглавяването на преведената на български книга (2003 г.) на големия специалист по темата Франсоа Растие “Изкуства и науки за текста”. Не без връзка с това заглавие Растие постановява в заключението на своята книга, че текстът може да се определи и разбере по-точно само в контекста на културата.
       Ще вляза в разбирането за текст с коментар на определението, предложено от Растие. То е, текстът е автономна езикова поредица (устна или писмена), представляваща емпирична единица и произведена от един или повече субекти на изказването в установена социална практика. Доброто на това определение е, че текстът е определен не само формално като речева единица, но и в комуникативен план. Във формалния план обаче е подчертана само свързаността или, казано с термин, само кохезията на текста.
       Идеята за езикова поредица в определението представя недостатъчно подчертано другите два основни белега на текста – че той е нещо разчленено (дискурсивно), в което се отделят подединици и че представлява протичане. Именно поради това, че са протичания и траят в някакво време, и писаният, и устният текст попадат в по-едра категория заедно с несловесните музикални текстове, а и с всяко наблюдаемо протичане на културно организирано време – например на ритуал или празник. Знаем добре, че тази по-едра категория на протичания на културно време метафорично също се нарича текст.
       Що се отнася до комуникативния план, определението на Растие спира до едрата схема “предавател и получател” и до идеята за социална практика. В комуникативният акт обаче т.нар. предавател е и сам по себе си, и същевременно е свързан и с други. Следователно той ползва повече контексти при оформянето на текста. Същото се отнася и за получателя.
       В цитираното определение освен това няма идея, че с общуващите с текста евентуално става промяна. Липсва идея и за другата промяна, която следва от разбирането на текста – за това, че, бидейки с определено значение, защото се отнася към някакъв референт, било като го сочи и обсъжда, било като го поправя или изцяло прави, текстът се променя в хода на своето разбиране, защото значението му прераства в смисъл.Този коментар е само пример за това, че когато разглеждаме един текст сам по себе си, а не в текстовия му контекст, очакваме от него пълнота, каквато той няма.
       В книгата на Растие има и други определения за текст – и негови, и на други автори, които се допълват, така че в края на краищата липсващата пълнота се набавя. Е, тя не е осъзната и изведена, но, така или иначе, е налице в големия текст на книгата. По-важно е да се формулира обаче защо отделните определения остават принципно непълни. Защото не само представят предмета, който определят, но правят и друго – съобразяват се с една авторитетна колективна позиция по въпроса. Именно поради това тези определения предпочитат едно наместо друго.
       Т.е. те представят своя предмет като че ли неутрално и обективно, но всъщност правят това в предпочитан контекст, от който стават зависими. Така че освен когнитивно тези определения постъпват и прагматически, без да отделят едното от другото. Което е налице и в коментираното определение на Франсоа Растие. То спира при идеята, че текстът е езикова единица, без да каже в какво по-точно е проявена тя. По-нататък, съвсем в духа на по-късната структуралистическа идеология, в книгата не се повдига въпрос и за евентуалния референт на текста.
      Да, но, както вече казах, това определение на Растие влиза в неговата книга в мрежа от други определния. Така че онова, което е останало неразгърнато или незасегнато в неговото определение, всъщност е визирано в другите определения в цитирани от него книги. Например в цитирана от Растие сборна книга (1992 г.) един от авторите - Жак Пере, е определил текста като “множество от фрази, свързани в трансфазово единство, сочещо свят”. Което на свой ред е разгърнато още по-пълно от френския философ Пол Рикьор в неговата книга Du texte à l’action: Essai de hérmeneutique II(1986 г.).
       Текстът според Рикьор е динамично протичащо значение, което той получава от своя автор и от свързан с него контекст. Както текстът се откъсва от автора си, за да стане достояние на други, смята Рикьор, така и неговото значение се променя в различни смисли в хода на своето ползване и разбиране. Преходът от творческото разбиране, което поражда текста, към многото форми на ползване и разбиране, които също са правене, се успоредява от другия преход - от собственото значение на текста към неговото присвояване и преобразуване в смисъл от онези, които го ползват и разбират.
        Аз представям  в случая едновременно три текста и ги смесвам. Казаното от Растие за Рикьор, онова, което сам съм научил от текстове на Рикьор, и онова, което съм добавил към неговите възгледи по темата. Т.е. съобщавам за усвоеното, продължавам усвояването и същевременно присвоявам. Науката е упражняване на точност, но и развиване. Ученият трябва да бъде точен спрямо съществуващите текстове, но и спрямо някакъв предмет, за който става дума. Което означава той да критикува други текстове и да убеждава някаква аудитория в правотата си. Т.е. научното по неизбежност е и един вид реторическо действие.
       За да различа в някаква степен едното от другото, оставям настрана определението на Растие и се обръщам към понятието за текст. Най-сериозното разширяване на съвременното разбиране на феномена на текста, като операция по оформяне на значение и набавяне на смисъл, става в случилото се в 90-те години на 20-и век ползотворно завръщане към изоставената в епохата на по-късния структурализъм идея за т.нар. съдържание. 
       Текстът започва да има определено значение, не само като сочи нещо определено вън от себе си, но и като го разгръща в себе си като определен предмет. Когато този предмет се разглежда в предния план на текста, това е т.нар. съдържание. То има и по-заден план на конкретен свят, за който може да става дума и по-пряко в текста, но който на свой ред може да включва и не непременно осъзната от автора на текста идея за цял свят. 
       Тази идея, налице в споменатото по-горе определение на Жак Пере, остава все още неразработена.
       Тя е неразработена и за голямата подкатегория на литературните текстове, за която идеята за свят е безспорно приложима, но и за общата категория на текста, в която особена преднина има другата подкатегория на нелитературни текстове. Причината за това неразработване е останалото неразгърнато в теорията за текста разбиране за контекст и по-точно тази негова проява - че всеки текст съдържа в себе си контекст, който насочва към ползването и разбирането на текста, но че, от друга страна, за разбирането си текстът се опира и на външен контекст.
       В което е и една от разликите между литературните и нелитературните текстове. Литературните текстове непременно развиват в себе си контекстове. И т.нар. цял свят в един литературен текст е вътрешен контекст. Този вътрешен контекст в някаква степен съответства на външен и го сочи, като същевременно го преправя, а в някои случаи и прави. Нелитературните текстове или сами представят подобен контекст, или, сочейки нещо конкретно от него, си набавят нужния за разбирането си цял свят от външен контекст. Така че, за да има текст, непременно се развива и идея за цял свят.
       Можем да прекалим реторично и да кажем, че именно благодарение на текстовете ние разполагаме и с идеи за цял свят. Примерно, за да бъдат ясни и ефективни, визуалният текст на една реклама и съответно изказаното или внушеното в рекламата твърдение се нуждаят от подкрепата на простото външно за нея контекстово твърдение, че благополучието в света, на който се опира рекламният текст, се свежда до неподлежаща на дискутиране ценност, обединяваща всички живеещи в този свят-контекст. Иначе рекламният текст би бил невъзможен.
       Този контекстов свят или твърдението в какво е проявено основно живеенето в този свят, в протичане, насочено към постигане на определено благо, при нелитературните текстове, общо взето, се набавя вън от тях. Разбира се, понеже не всичко е пределно осъзнато и може да се представя по идеален аналитичен начин, и в случаите, когато един рефлексивен нелитературен текст се занимава именно с представянето на контекст, и тогава в хода на разбирането му също се добавя нещо отвън от един или друг контекст, който допълва и прави по-пълно твърдението за контекста.
       Така че всички текстове са устроени и вътрешно двутекстово, и външно се допълват с текстове, особено с такъв насочващ разбирането класификационен текст-контекст. Същото се отнася, разбира се, и за подкатегорията на литературния текст.
       Да, но в тази категория от текстове има особеност, която прави литературния текст смислово по-сложен – в литературния текст са включени повече контексти. Не поради друго, а за да може и с тях, и посредством различните видове реч, използвани от литературния текст, да се моделира по-цял свят. Именно това търси онзи, който ползва литературни текстове и произведения на изкуството като театъра и киното – цялостни модели за свят, служещи за набавяне на липсващ смисъл. Разбира се, не изобщо и за винаги, а с оглед на конкретен момент на разбиране. 
       Парадоксът в този общ възглед за текст, който представям, е, че за да се разбере това общо, е добре на него да се погледне не откъм по-простото на по-краткия нелитературен текст, а откъм по-сложното на смисловата манипулация в литературния текст. Склонни сме да останем при разбирането, че за разлика от нелитературния текст, в който се сочи нещо определено и се постъпва мисловно дискурсивно, в литературния текст се изобразява. Обичайните дискусии по темата са дали изобразеното е реално, или не. Ако трябва да се отговори общо, то не е нито само реално, нито само нереално, а моделно. Което означава хем реално, хем такова, каквото реалното трябва да стане.
       Да, но общата идея за текста сочи, 1. че, от една страна, и в нелитературните текстове става подобно моделиращо смесване на реално и все още нереално, което е редно да стане реално, и 2. че и в литературните текстове многостепенното сложно моделиране на свят и реалност не е само в името на изобразяването, но и на по-ефективното мислене. В литературните текстове също се мисли и също се конструират значения, които подканят към ползване. Те обаче не са просто значения, а са обработени и като смисли, и то още преди да станат смисли в хода на разбирането си от ползващите текста, независимо, че тези ползващи могат да ги опростят и да ги превърнат в по-ясни значения отколкото са те в този протичащ текст.
       В заключение формулирам и другото знание за общото на текста, което добавям към двете събудени в 90-е години на 20-и век идеи за референта и света. Принос за него има особено аналитичната философия. То е, че няма текст, който да има само експлицитно значение. Дори когато текстът е кратък и е открито референтно насочен към външен предмет, той непременно развива в себе си една или друга имплицитност, която го усложнява вътрешно още преди да бъде разбиран от някого. Защото всеки текст е непременно форма на едно или друго вече започнало различаване, поради което и така лесно идеята за текста става символ на човешкия живот и човешкото културно съществуване.

Нищо не пречи да внуша и да си самовнуша, че това, което представих като тълкуване на понятието за текст, е момент от съвременната история на разбирането на текста, която, така да се каже, завършва с него. Това не е така. Доколкото има такава история, тя е неравна, отклонява се от предишния си път и не е насочена към ясна цел. Онова, което казах за референта и развиващия се на неговата основа вътрешен предмет на текста, в който непременно има място и идеята за свят, продължава да е неразработено и остава застопорено от идеологии. Всеки от нас мисли лично и отговаря за това, което казва, но и всеки попада в идеологически заедности, които, както могат да подемат казаното и да му придадат сила, така могат и да го задържат и отклонят в нежелана посока.
       Всяка реална история, а и малката история на разбирането за текста е построена само идеологически идеално прогресивно напред. Иначе тя се лута като всичко човешко. Затова и не твърдя, че това, което изложих, е наука. То е опит да убедя и себе си, и прочелите този текст, че с мисленето по темата правя и наука, но правя и другото по-конкретно, което споменах в началото. С това свързано разбиране по темите за културата и текста се опитах да предложа и решение по формулирания съвременен проблем. Дано това, което предложих, не само да е добре свързано, но и да послужи за решаването на този проблем!