Философията на Чарлс Пърс (1839-1914) се отличава със стремеж към създаване на цялостна динамична система на познанието – всъщност, на няколко цялостни системи, според неговите изследователи. Опорните точки в тази философия също са няколко – концепциите за знака, категориите, навика, прагматисткия метод и еволюционната космология. Целта на системата е не само да обхване множеството измерения на опита, но и да се самокоригира, да добавя нови елементи към инструментариума си в синхрон с актуалните научни открития. В основата й е не просто разбирането за знака, а отношенията на нещата в света от гледна точка на една знаковост. Знаковостта е едновременно носител на нещо универсално, осигуряващо всеобщото й разбиране, и на нещо „партикуларно”, характерно за конкретния знак. Тя е нещо като „заготовката” за знака, който става пълен, едва когато се съотнесе към интерпретант в процеса на семиозиса. Разбирането на Пърс за знака е на „атомарно ниво”, което остава същото „по дух” на всички по-високи нива на анализ. Атомарното ниво е за неговата „семейотика”, а по-високите нива, включително – на категориите, са проникнати от същото концептуално разбиране за семиотичното. Така, знакът при Пърс може да бъде сравнен с подобни основни понятия при други мислители като монадите при Лайбниц, ключовото разбиране на отношението субект – природа у Шелинг, реално и съществуващо при британските емпирицисти или категориите при Кант. Обобщено, знакът при Пърс е разбирането за знаковостта като много по-широко явление, представящо вижданията му при всички други анализи. Това разбиране няма нищо общо с развитието на лингвистичния термин за знак. За разбирането на Пърсовата концепция е необходимо обучено навлизане във философската му система с подходи, усвоени предварително. Чрез него външното впечатление за сложност и разпръснатост на Пърсовите идеи изчезва.
      С тези уговорки вече мога да се обърна към представянето на Пърсовите концепции в по-чист вид, без да прилагам към тях собствени хипотези. 

Проблясъкът на знака

Динамиката на семиотичното мислене и знакът, в ролята на посредник между разума и външната реалност, за Пърс са спиралата, по която се завърта всяко познание за света. Той разгръща концепцията за знака под общия знаменател на активността, като взема под внимание динамичния характер на външната реалност. Така Пърс поставя акцент върху отношенията, които знакът създава или е способен да създаде. За него „знак е нещо, A, което означава някакъв факт или обект, B, за някаква интерпретираща мисъл, C” (CP 1.346). Знакопораждането не е директна връзка между външен обект и знак. Тo е предпоставенo от функцията на интерпретанта, който се явява „поредица от поведенчески нагласи, с които възприемателят трябва да влезе във връзка, за да разбере знака” (Младенов 1991: 25). Именно интерпретантът дава възможност да се говори за семиозиса като безкраен процес, защото позволява на другите два елемента да влязат в следваща триада, като променят позицията си.
      Но при Пърс концепцията за интерпретанта се изменя и развива с времето. Постоянно в нея остава твърдението, че той е ментална същност и може да съществува като мисъл или чувство. Тук е необходима уговорката, че „чувство” се използва не във всекидневния си смисъл на емоционален феномен, а като вид възприятие, което е още неосъзнато и принадлежи към сферата на чистата потенция. Отначало Пърс допуска само съществуването на актуални мисли и чувства, които се превръщат в интерпретанти. Но това слага преграда пред знаковия процес, като го ограничава до сигнификацията, случваща се тук и сега. Тогава, каква е ролята на феномените, които имат потенциала да бъдат знаци, но все още не са изречени? За да реши този казус, в по-късните си есета Пърс доразвива концепцията и включва в нея и възможните интерпретанти. Той продължава да разработва идеята за интерпретанта, въпреки че междувременно създава доктрината на прагматизма и метафизичната си серия есета.
      В писмо до Виктория Лейди Уелби от март 1909 г. Пърс разграничава непосредствен, динамичен и краен интерпретант: „Моят непосредствен интерпретант се съдържа във факта, че всеки Знак трябва да има интерпретативност още преди да получи интерпретант” (SS: 111). Непосредственият интерпретант е чистата потенциалност на знака да пренася значение, той е ядро, от което сигнификацията би могла да възникне. Но тази възможност би могла да остане и нереализирана, защото съществуването на този вид интерпретант не зависи от взаимодействието му с външната реалност. Той не се подчинява на нейните условия, защото е само възможност за протичането на знаков процес. Като всяка потенциалност в света, непосредственият интерпретант може да бъде актуализиран от външен обект или явление. Тогава той се превръща в динамичен интерпретант, който е „единично, актуално събитие” (SS: 111). Според Пърсовата дефиниция, при протичането на всеки индивидуален акт на означаване динамичният интерпретант може да бъде различен, защото е „директният ефект, произвеждан от Знака върху Интерпретатора” (SS: 110). Така един знак и един обект могат да имат различни динамични интерпретанти според условията, в които се реализират. Динамичният интерпретант е този, който гарантира непрекъснатото знакопораждане в света, или безкрайния семиозис.  Дотук концепцията на Пърс за видовете интерпретанти не поражда противоречия. Едва ли може да се спори, че феномените носят потенциал за означаване, или пък с факта, че един знак може да придобива различни значения според средата и интерпретатора. Но определенията, които Пърс дава за същността и функцията на третия тип интерпретант, наречен „краен“, не са така категорични. В същото писмо до Лейди Уелби, той пише: „Крайният интерпретант е това, към което е насочена актуалността” (SS: 111). А на друго място го определя като това, което „се отнася към начина, по който Знакът има за цел да представи връзката си с Обекта” (СР 4.536). Веднага след това Пърс допълва: „Признавам, че моята собствена концепция за този трети интерпретант все още не е напълно свободна от замъгленост” (СР 4.536). Как да се разбира тогава крайният интерпретант? Ако динамичният е самостоятелно, актуално събитие, то „крайният интерпретант е правило”, което би могло да се формира у интерпретатора (Deledalle 2000: 74).
      Но ако знакът има способността да пренася различни значения според промените в своя динамичен интерпретант, как е възможно съществуването на постоянен краен интерпретант, който е правило? За да бъдат обяснени тези две на пръв поглед противоречиви тези, мисленето за тях трябва да бъде разширено чрез други Пърсови концепции. Ключова за правилното решаване на проблема е Пърсовата тенденция за установяване на навици (habit-taking tendеncy). Тя въплъщава естествения стремеж на разума към установяване на правила за мислене, а оттам и за действие, с цел спестяване на ментална енергия във всекидневния живот. На този принцип са подвластни не само хората, а всичко във вселената. Но установяването на навици или правила също е потенциалност. То може да се случи по отношение на дадено явление, но може и да не се случи. Ако разгледаме крайния интерпретант в светлината на habit-taking tendеncy, противоречието му с динамичния силно намалява. „Крайният интерпретант установява в рамките на дълъг период от време тенденция към привикване” (Mladenov 2006: 45), а динамичният е актуално събитие, което вече се случило и е определило значението на знака. Според неговата актуалност, крайният интерпретант може да доведе до пораждането на навик (но това може и да не се случи), който е потенциално заложен. Така двете идеи не си противоречат, а се допълват. Дотук можем да обобщим, че Пърсовата концепция за интерпретанта съдържа две потенциалности и една актуалност, които правят знаковия процес динамичен и безкраен. Наличието на повече потенция в явленията в сравнение с реалното им осъществяване, е идеалистично. От друга страна, проблемът за видовете интерпретанти се съотнася и към една късна идея на Пърс – тази за тихизма (tychism), или за съществуването на абсолютен шанс във вселената, от който започват всички нови процеси.
      Свързването на идеята за крайния интерпретант с навика дава отговор на още един въпрос: Как е възможно приблизително еднаквото тълкуване на знака от всички членове (не задължително хора) в дадена група? Много изследователи от Античността до XIX век обясняват този факт с тезата за общата конвенция за значението. За разлика от тях, Пърс дава напълно различен отговор с идеята за навика, който се формира, защото съществува като потенциалност у човека и у всички явления в света. Дори бегло сравнение на двете тези показва неяснотата при първата и логичната последователност при втората. Ако приемем идеята за конвенцията в общността, която фиксира значението на знака, веднага се пораждат други въпроси: Кога и как се случва тази конвенция? Защо всички участници в групата я приемат (това е твърде идеалистична представа)? Имало ли е знак и какъв е бил статутът му преди да се достигне до общото съгласие за него? Тезата за общата конвенция не може да премахне тези неясноти, което поражда недоверие към нея.
      Разработвайки идеята за знака през годините, Пърс често я променя и допълва. Освен горната класификация на интерпретантите, той дава и втора, в която ги разделя на емоционален, енергетичен и логически. Първият съответства на чувството, което възниква при възприемането на знака. „Ако знакът произведе някакъв друг значим ефект, това ще се случи чрез посредничеството на емоционалния интерпретант, а този следващ ефект винаги съдържа напрежение. Него аз наричам енергетичен интерпретант” (СР 5.475). За да определи природата на този „следващ ефект”, който има ментален характер, Пърс го означава с термина „логически интерпретант” и описва неговото значение и действие така: „единственият ментален ефект, който може да бъде произведен и който не е знак, но има важно приложение, е промяната на навика (habit-change), или промяната в човешката нагласа за действие” (СР 5.476). Отнасянето на логическия интерпретант към сферата на навика насочва много изследователи към идеята за близост, дори за тъждественост между него и крайния интерпретант от първата триада. Но тази теза е прекалено спорна, а при по-задълбочен анализ на Пърсовата семиотична доктрина дори могат да бъдат приведени доказателства за обратното.
      Пърс никъде не съпоставя двете класификации на интерпретантите, нито посочва коя от тях има по-голямо значение в неговата семиотична доктрина. На места дори заменя крайния интерпретант с термина „нормален интерпретант”, без да дава обяснение за причината. Сложността на проблема за интерпретанта идва от неговата динамика, от факта, че той е едновременно нещо лично и нещо общовалидно, че е устойчив, но може и да се променя. Всъщност двете триади интерпретанти при Пърс са вход към безкрайния семиозис и към еволюцията на мисленето. Първата триада дава обяснение на проблема, как интерпретацията на знака изминава пътя от личното възприятие и мислене до формирането на общовалиден навик за разбиране, засягащ цялата група. В нея се съдържа дълго търсеният отговор за едновременния личностен и колективен характер на знаците. Втората триада посочва пътя на обновление на мисленето за знака, възникването на нови чувства, пораждащи нови значения, които могат да се превърнат в нови навици за мислене.

Външната орбита

Освен знак и интерпретант, Пърсовият семиотичен модел съдържа обект, способен не просто да повлиява, а да определя посоката на интерпретацията. Но не трябва да се забравя, че тук говорим само за условно отделяне и посока на въздействие (за целите на вникването в проблема), защото процесът на означаване е неделим и безкраен. При Пърс същността на обекта и функцията му в знаковия процес изглеждат ясни – той може да бъде изцяло ментално явление или да притежава материални характеристики, но винаги стои в началото на семиозиса като поражда интерпретанта. Дори разграничението между непосредствен и динамичен обект в Пърсовите трудове не изглежда проблематично, но това е въпрос, изискващ по-задълбочено вглеждане.
      Терминът „обект” е прекалено обобщен за Пърс, който се стреми към прецизност в разработването на всяка концепция. Относително късно, след 1903 г., в доктрините му се появява разграничението между непосредствен и динамичен обект, според което обектът в семиотичната верига има двойно съществуване. Първият вид обекти Пърс определя така: „Познанието само по себе си е интуиция за обективния елемент, който следователно можем да наречем непосредствен обект” (CP 5.238). Но нека разгледаме и друго, по-детайлно обяснение на въпроса:

„Трябва да се направи разграничение между Непосредствен обект – или обектът, представен чрез знака – и Реален (не, защото Обектът може да бъде и изцяло въображаем, затова трябва да избера друг термин), по-добре е да се каже Динамичен Обект [...] Знакът не може да изрази, а само да посочи и да остави на интерпретатора да го разкрие чрез сроден опит [...] Например представете си, че се събуждам сутрин преди съпругата ми, след това и тя се събужда и пита: „Какъв е денят?” Това е знак, чийто Обект, като израз, е времето, но чийто Динамичен Обект е впечатлението, което аз вероятно ще получа, надзъртайки през завесите на прозореца [...] Да предположим, че аз отговарям: „Има буря”. Това е друг знак. Неговият Непосредствен Обект е представата за настоящите метеорологични условия, доколкото тази представа е обща в моята глава и в нейната – не характера на представата, а идентичността й в моя и в нейния разум” (CP 8.314).

Тук Пърсовото разграничение изглежда ясно и повечето коментатори, сред които Еко и Деледал, обобщават, че непосредственият обект е установената обща представа, която всички, възприемащи знака имат, а динамичният е актуалното събитие, което извиква представата в съзнанието. Самият Пърс посочва, че първият тип обект има качеството на правило или закон, а вторият – на актуално събитие и сякаш това напълно изчерпва въпроса. Въпреки че при по-задълбочено вглеждане се открива ясно противоречие с концепцията за безкрайния семиозис, а изясняването му изисква формирането и проверката на хипотеза, изградена върху идеите на Пърс за субстанцията и материята. Но вече беше пояснено, че настоящият текст ще се въздържа от подобни анализи.
      В заключение е необходимо да се уточни, че обектът, знакът и интерпретантът не са самостоятелно съществуващи явления. Пораждането и трансформацията им е възможна само при протичането на знаковия процес – това е същността на семиозиса и условието за неговата непрекъснатост. При Пърс всеки елемент е еднакво важен за пораждането на останалите два, но това не изключва наличието на вътрешна динамика във феномена, независимо дали говорим за обект, за знак или за интерпретант. Оттам идва и видовото разпадане на трите части на семиотичната верига.
      Сложността в разбирането на Пърсовата идея за знака идва от нейната динамика и от непрекъснатото видово разпадане на всеки от елементите. Дотук бяха представени различните интерпретанти и обекти, но истинският взрив на идеите е класификацията на възможните типове знаци, предложена от Пърс. Той прави три основни разделения, които формират „десетзнаково деление” (ten-fold division of signs). Знакът сам по себе си бива три типа – qualisign (качествен), signsign (единичен) и legisign . По отношение на своя обект, той е: icons (иконични знаци), indexes (индекси) и symbols (символи). Tова деление е получило и най-голяма популярност днес. Знакът, представен от своя интерпретант, бива rheme (рема), dicent (дайсънт) и argument (аргумент).

Таблица 1. Десезнаково деление на Чарлс Пърс:

http://triadicworld.blogspot.com/2013/11/blog-post_20.html

Втората и третата класификация от Таблица 1 са добре познати, заради честото им прилагане към визуалните и езиковите знаци, докато на първата е отделяно по-малко внимание. Qualisign е качество, което може да се превърне в знак. Sinsign е актуално събитие, което е знак, но това е възможно само заради неговите качества (той съдържа един или няколко qualisign). „Sinsign, като нещо индивидуално, не може да означава директно нищо общо” (Short 2007: 222). Legisign е закон, който е знак, но най-често е създаден от хората. „Всеки конвенционален знак е legisign. Той не е отделен обект, а общ вид, който […] трябва да бъде значещ” (СР 2.246). Но за да функционира като знак, legisign трябва да носи смисъла на конкретно единично събитие, което да направи значението му устойчиво. Това Пърс нарича replica или „въплътен знак”: „Replica е sinsign. Така всеки legisign изисква sinsigns” (СР 2.246). Репликата е винаги с едно ниво на абстрактност по-ниско от предшестващия я знак в Таблица 1. Така sinsign е реплика на legisign, а qualisign пък е реплика на sinsign. В тази първа трихотомия, въпреки названията, знак в същинския смисъл на думата е само вторият елемент, а другите два имат функциите на предпоставка и на посока за развитие.
      Вторият ред от десетзнаковото деление често е коментиран самостоятелно, защото видовете знаци в него не звучат абстрактно, като тези от първия ред и лесно може да бъде открита връзката им с обекти от външната реалност. Иконичните знаци носят качествени прилики с обекта и в повечето случаи силно го наподобяват. Класически пример за иконичен знак е портретът. Те могат да се отнасят както към съществуващи обекти, така и към представи, които са налице единствено в разума (например, рисунката на еднорог е иконичен знак, въпреки че тези животни не съществуват). Въпреки приликите си с обекта, иконичният знак не е доказателство за неговото реално съществуване. Пърс подчертава, че този тип знак не се основава единствено на приликата, а може да възникне и чрез посочване на различието. Пример за това е пияният човек, който чрез контраста може да бъде иконичен знак, показващ добрите страни на въздържанието.
      За разлика от иконичните знаци, индексите се отнасят към обектите си чрез „реално съответствие” (W2: 56) или чрез „съществуваща връзка” (CP 4.572). Те насочват вниманието към обектите без реално да ги описват. Пример е пръстът, който показва посоката. Пърс обяснява индексите като елементи от нещо съществуващо, които носят идентификация с обекта чрез качествата, които заимстват от него. Индексът е винаги в динамична връзка с външния обект и е знак с непосредствена актуалност. Приликата между иконичните и индексалните знаци може да се открие единствено в това, че те имат силата на знаци независимо дали са възприемани от някого, или не. Пърс дава примера с дупката от куршум, която е знак за изстрел независимо от това дали в конкретния момент тя носи значение за някого.
      Символът не носи реална прилика с обекта (като иконичния знак), нито се подчинява на изискването да посочва реално съществуващ обект (като индекса). Той се поражда чрез асоциативна връзка в съзнанието на възприемащия. Въпреки това, той не може да бъде произволен и винаги е свързан с конкретни качества. Това ясно го различава от другите два типа знаци в съответния ред. „Аз разглеждам Символа като знак, определен от своя динамичен обект единствено в смисъла, в който ще бъде интерпретиран. Той зависи едновременно от конвенция, от навик, или от естествена предразположеност на неговия интерпретант [...] Всеки символ е по необходимост legisigin” (СР 8.335). Пърс посочва, че знаците от втория ред се отнасят винаги към динамичния обект, което гарантира тяхната актуалност.
      Третият ред на Пърсовото деление се прилага най-често към проблемите на езика, но термините rheme, dicent и argument, могат да се отнасят и към други явления. Rheme е знак, независим от конкретните характеристики на обекта. Подходящ пример за него са думите (имената). За своя интерпретант rheme „е Знак за качествена Потенциалност, която представя един възможен Обект” (СР 2.250). Този знак пренася значение, като остава неповлиян от обекта. Вторият тип знак е равностоен на изречение: „Dicent е Знак, който за своя интерпретант е Знак за актуално съществуване [...] Dicisign по необходимост включва Rheme, за да опише факта, спрямо който е интерпретиран” (СР 2.251). Аrgument има силата и структурата на логическо съждение, той „е Знак за закон за своя интерпретант” (СР 2.252). В третия ред от Табица 1 отново можем да проследим движението от чистата потенциалност на знака да бъде разбиран по определен начин (rheme), през посочването на конкретно втвърдено значение (dicent), до причинно-следствена връзка (argument), която задава тенденцията знакът да се интерпретира по точно определен начин – тоест, да се втвърди до познавателен навик.
      В Таблица 1 е показан принципът на формиране на видовете знаци и техните основни характеристики. Чрез нея могат да се изведат и възможните взаимодействия между знаците, като комбинациите не са произволни. Правилото за употреба на таблицата е, че клетките се комбинират само нагоре и наляво. Така Пърс дава десет възможни комбинации, откъдето е изведено и името на модела:

- Rhematic Iconic Qualisign
- Rhematic Symbolic Legisign
- Rhematic Iconic Sinsign
- Dicent Indexical Sinsign
- Rhematic Iconic Legisign
- Dicent Indexical Legisign
- Rhematic Indexical Sinsign
- Dicent Symbolic Legisign
- Rhematic Indexical Legisign
- Argument Symbolic Legisign

Три звезди на познанието

Концепцията, която много изследователи (включително Шорт и Хаусман) посочват сред основните приноси на Пърс към семиотиката и теорията на познанието, е доктрината за категориите. Той самият пише – това е „моят принос към философията” (СР 8.213). През 1867 г. Пърс представя есето On a New List of Categories („За нов опис на категориите”) пред American Academy of Arts and Sciences („Американската академия за изкуства и науки”) след три години „концентрирано мислене почти до полуда, трудно прекъсвано дори за сън” (CP 8.213). Целта на изследването му е да изведе  „кратък опис” с категории, които да бъдат крайни, независими от времето или обекта, към който се прилагат. За целта Пърс ревизира „дългите описи”, създадени от Аристотел и Кант, където категориите са изведени съответно от езика и от принципите за формиране на съждения. Основното несъгласие на Пърс с по-ранните системи е, че към даден обект винаги се отнасят само част от категориите, но никога всички. В „дългите описи” категориите съществуват поотделно, което ги лишава от универсалност. Пърс се концентрира върху създаването на категории, които са динамични и съществуват едновременно, в отношения една към друга. Те са „условия, чрез които индуктивното заключение, както и всяко друго, става разбираемо” (Hausman 1993: 95). Чрез категориите на Пърс не само обектите стават познаваеми, но също и хаосът във вселената бива подреден в логични и универсални заключения.
      Пърсовата система на категориите съдържа три елемента – Първичност, Вторичност и Третичност, и е наричана от изследователите „теорема на Пърс”. Младенов посочва, че валидността на съжденията си относно триадичния характер на категориите, Пърс доказва чрез своя „метод на мислене в грáфи”. Най-общият вид на теоремата гласи, че не е възможно триадичните отношения да се дефинират в по-прости (например бинарни), но всички по-сложни отношения, с четири или повече релати, могат да бъдат сведени до триадични. Теоремата на Пърс трябва да се разбира като обща теорема в математиката, а трите категории имат следните фундаментално нови характеристики:

- Пърсовите категории са прото-категории; те са въплътени в най-простите отношения.
- Категориите са общи, завършени и крайни – нито могат да бъдат добавени повече, нито да бъдат редуцирани до по-малък брой.
- Те са архитектонично построени, произхождат една от друга.
- Те са необратими и континуални.
- Протичат (означават) в една посока, без реципрочност на движението.
- Те са математически, не лингвистично изведени. (Младенов 2011: 205)

За да бъдат универсални, категориите трябва да се отнасят не само към действително съществуващи обекти, но и към такива, за които сме способни да мислим, без значение дали те са реални, или не. Първичността е идеята за нещо, напълно независимо от връзката си с нещо друго. В тази категория знакът е сам по себе си или е „взет като нещо в себе си” (Колапиетро 2000: 91). Категорията Вторичност се проявява, когато идеята за нещо може да бъде мислена чрез противопоставянето й на нещо второ, тя носи идеята за сблъсък. „Вторичността е състояние на битието, което е такова, каквото е, във връзка с нещо второ, но независимо от нещо трето” (СР 8.328). Връзката между Първичност и Вторичност е винаги между два обекта и съдържа вътрешно напрежение или „усилие”, както го нарича Пърс. Когато идеите за двата обекта бъдат съотнесени към идеята за трети, имаме Третичност. Пърс определя последната категория като „състояние на битието, в което бъдещите факти на Вторичността ще придобият детерминиран общ характер” (СР 1.26). Освен връзка между два съществуващи обекта, Третичността е и категория на навика. Тя предпоставя и обяснява Пърсовата идея за тенденцията за нарастване на навиците във вселената.
      Една от най-важните характеристики на Пърсовите категории е, че не могат да съществуват изолирани една от друга, а знакът или който и да е феномен не може да остане само в една от тях. Трите категории се съдържат едновременно в идеята за всеки обект и Пърс илюстрира това с примера за мастилената точка (Първичност), поставена върху лист хартия. При това действие листът веднага се „раздвоява” – като от една страна може да бъде разглеждан като бял, а от друга, като черен. Пърс пояснява, че идеята за Първичност не може да съществува дълго време самостоятелно без да премине към Вторичност. Връзката между листа и точката вече е проява на тази категория. Но свързаността между два обекта може да се изрази още по-ясно, ако поставим втора точка на същия лист и свържем двете с линия. Дори и да не ги свържем, в съзнанието ще се появи връзка между тях на базата на сравнението. Тоест два обекта не могат да бъдат представени без връзка помежду им и в това се проявява категорията Третичност.
      Вторичността е определяна от Пърс като динамичен елемент, свързан с действията и реакциите на противопоставяне и сблъсък: „Вторичността на обекта е изцяло в свойството му да бъде противопоставен или свързан с друг обект” (De Waal 2001: 18). Докато Третичността е медиатор между другите две категории и най-често се отнася пряко към семиозиса: „Третичността включва най-малко три елемента: два свързани обекта и това, което ги свързва” (De Waal 2001: 18). От примера с мастилените точки става явно, че извеждането на категориите не е психичен процес и няма връзка със структурата на езика. Те имат характера на математическа операция, а Пърс ги определя с термина „cenopythagorean”, тоест като нов прочит (префиксът „cenо”- на гръцки означава „нов”) на питагорейската концепция за числата. Питагорейците не схващат числата като чисто количествени признаци, както се разбират днес. Те виждат в тях универсални принципи, които могат да се открият в природата и имат характера на закони. По същия начин Пърс използва числата „едно”, „две” и „три”, когато ги заема като корени на названията на своите категории.

Съвършенството на вселената

Споменаван в много текстове, проблемът за навика е представен в дълбочина в късните метафизични есета на Пърс. Проектът му е те да бъдат обединени в книга със заглавието A Guess at the Riddle („Разгадаване на загадката”, 1887-1888), но това така и не се случва. Метафизичните есета често са пренебрегвани от изследователите заради високата степен на абстрактност. Много от термините в тях остават неразработени от Пърс и значението им трябва да се търси през други негови идеи. Затова текстовете от A Guess at the Riddle са определяни като „бял слон” във философската система на Пърс, а потенциалът им е омаловажаван.
      При Пърс функцията на навика не се свежда само до организирането на човешкото битие, а има много по-широко значение. Той е свойство на всичко във вселената, която се управлява от закони и представлява неограничен, развиващ се разум. В A Guess at the Riddle Пърс изследва нейната еволюция и прави следното обобщение: „[...] три елемента са активни в света: първо, шансът; второ, правилото; трето, тенденцията към привикване” (CP 1.409). Тези елементи носят имената тихизъм (tychism), синехизъм (synechism) и агапизъм (agapism). С първия е определен чистият шанс или случайността:

„[...] елементът на чистата случайност оцелява и остава, докато светът не стане абсолютно перфектна, рационална и симетрична система, в която разумът е най-накрая кристализирал, някъде в необозримото бъдеще” (CP 6.33).

Синехизъм означава тенденцията феномените да траят и да съществуват едновременно, а агапизъм е съзидателната любов и съчувствието. Последният термин е лишен от всякаква метафоричност и трябва да се разбира буквално, защото за Пърс вселената е еволюиращ ум, а любовта е неин градивен елемент, характеристика на движението от жив към изтощен разум. Развитието от случайност към определеност е нормално както за вселената, така и за отделния човек.

„Общите закони на мисленето са най-дълбоките следи от изтощения разум. Оригиналността е резултат от живия разум, когато се сблъска с шаблоните на изтощения. Много скоро търсещата мисъл (познаващият Аз) попада на следите на изтощения разум и поема курса на клишето” (Mladenov 2006: 94).

Според Пърс в първата фаза от развитието си, още преди съществуването на времето, пространството и обектите, вселената е била неоформена и неопределена – абсолютен хаос. Тогава, на принципа на Първичността се появява нещо, наречено „проблясък”. Това е „напълно неопределена и неизмерима потенция” (СР 6.193). Проблясъкът се случва просто защото е възможно да се случи – той е проявление на тихизма. След това се пораждат втори и трети проблясък, които установяват правило (закон). Траенето във вселената е проява на категорията Вторичност и на синехизма, а Третичността формира тенденция.

„Тенденцията за формиране на навици, или тенденцията за генерализиране, е нещо, което израства от собственото си действие, от навика да се формират навици” (СР 8.317).

Това обобщение е валидно за цялата вселена, а навиците са правила, които се увеличават и се „подчиняват на своето собствено действие” (пак там). Така вселената се развива от абсолютен хаос към абсолютен ред, като с времето става все по-детерминирана. Крайната точка на еволюцията Пърс нарича „кристализирал разум”  (crystalized mind). Това е етап, в който ще бъдат създадени логични хипотези за разбирането на всичко. Тази фаза няма да бъде достигната в обозримото бъдеще, затова тенденцията към привикване продължава да действа.
      Но цялата еволюционна космология на Пърс стъпва върху още едно обобщение: „материята е изтощен разум (effete mind), вкаменени навици, превърнати във физически закони” (CP 6.25). Тук е необходимо пояснение на термина „изтощен разум”, който остава сред най-загадъчните и неразработените в трудовете на Пърс. Споменат само два пъти в есетата му, за него могат да се дадат косвени характеристики. Но Младенов посочва, че Пърс едва ли би възразил на следните формулировки на термина, въпреки че те не се срещат в трудовете му: „междинна степен на органичния и неорганичния свят”, „общ контекст на цялото познание”, „потенциал или континуална материя”, „замръзнал опит”, „източник за активирането на слоя от клишета, в който се съхранява миналият опит” (Младенов 2011: 148). Тогава изтощеният разум може да се разбира като субстанция и градивна единица на вселената. Той съхранява опита и е „условие за съществуването на паметта” (Младенов 2011: 148), а реалността съдържа потенциал да се превърне в изтощен разум. Вселената и реалността при Пърс са управлявани от правила (те са lаwful), което ги прави „разбираеми”. Така реалността се „подчинява на регулярност и представлява потенциал за поява, чрез самоактуализиране, на нещо различно от нея, например на идея […] Идеята винаги съдържа условия, при които се реализира, а това я прави „интелигентна по дефиниция” (Младенов 2011: 206). Реализацията на идеите е съпроводена с реакция, а когато се добави и повторяемост, движението от жив към изтощен разум става очевидно. Пърс приема съществуването на „твърда реалност”, независима от мисълта на когото и да било за нея. А идеята за материята като разум е формирана под влиянието на немския философ Фридрих Шелинг: „Материята не е нищо друго освен разум, уравновесен в своите действия” (Schelling, F. W. J. 1978: 120) и може да бъде разбирана като разум в състояние на застиналост.

В търсене на значението

В края на XIX век се появява нов подход към изброените философски въпроси. Част от причините за това са разтърсващите, драматични промени в американското общество. Насилието по време на Гражданската война (1861-1865) засяга не само социалните и икономическите аспекти на живота, но изисква и цялостно нов поглед към реалността. Следвоенната криза съвпада и с тази на философската мисъл, когато става ясно, че кантианството, хегелианството и другите системи от немския класически идеализъм не са способни да обхванат новите научни открития. Необходимостта от обновяване на теориите за мисленето чрез динамичен метод, който да улавя бързите промени в света, отваря пътя за появата на прагматизма. В продължение на десет години Пърс изследва принципите на мисленето, за да изведе своя метод за установяване на значението, наречен „прагматизъм”. Една от целите на доктрината е „да покаже, че много от философските термини нямат смисъл и че някои от големите философски проблеми са причинени от терминологична неяснота” (De Waal 2005: 5).
      Въпреки че Пърс е създател на прагматизма, Уилям Джеймс е този, който го популяризира със статията си Philosophical Conceptions and Practical Results („Философски концепции и практически резултати”, 1898). В нея терминът „прагматизъм“ е използван за първи път писмено. Доктрината на Пърс е силно повлияна от концепцията на британските емпирицисти за опита като единствен източник на реално и истинно познание. Прагматизмът е изследователски метод и няма за задача решаването на всекидневни въпроси, Пърс го прилага предимно към концепции от философията (тези за реалност и истина). Точно обратната позиция заема Джеймс в изследванията си. Затова в късните си трудове, воден от стремежа да отдалечи доктрината си от номиналистичното тълкуване, направено от него, Пърс променя името й на „прагматицизъм”.
      Пътят на Пърс към създаването на прагматизма започва от вече познати философски проблеми – за истината, за реалността, за познанието и значението. Но преди да даде своето решение, той заявява, че е необходимо да се ревизира натрупаното познание за тях. През 1877-1878 г. той пише поредица от шест есета, обединени под общото заглавие Illustrations of the Logic of Science („Илюстрации на логиката на науката”), която предлага нов метод за научно изследване, изграден върху разбирането за лабораторния характер на философията. За да се избегнат грешките и изпадането в мистицизъм, до които някои негови предшественици стигат, Пърс настоява, че „философията трябва да подражава на точните науки в методите си и да работи само с реални предпоставки, подлагани на внимателно изследване и основаващи се на многообразието на аргументите” (CP 5.265). За целта е необходим метод, който да отвежда търсенията в правилната посока. Пърс се противопоставя на виждането на емпирицистите и рационалистите, че познанието е нещо външно за човека, че то „се отпечатва върху разума, който сам по себе си е пасивен” (Mounce 1997: 14).
      В първото есе от „познавателната поредица” – The Fixation of Belief („Установяване на вярването”), Пърс подлага на критически анализ четирите най-разпространени метода за постигане на вярване – метода на упорството, на авторитета, априорния и научния метод. След като посочва грешките, до които водят първите три и ги отхвърля, Пърс определя научния като единствения, водещ до истинно познание. Но за да се стигне до научно изследване, е необходимо в разума да бъдат активни два други феномена – вярването и съмнението. Пърс употребява тези термини без да влага в тях религиозен или психологически смисъл. За него вярването е естествено и необходимо състояние, защото води до спокойствие на разума. От друга страна, съмнението е неудовлетворяващо, то поражда раздразнение и естествен стремеж към постигане на вярване. Последното е възможно само чрез усилие на разума, което Пърс нарича „изследване” (inquiry). Съмнението поражда сблъсък на идеите, който приключва с утвърждаването на вярване. Често се допуска, че човек се стреми не просто към вярване, а към такова, което е истинно. Но според Пърс, разумът е напълно удовлетворен и преминава в състояние на покой, когато постигне каквото и да е вярване. Затова по-скоро се стремим към вярване, което да смятаме за истинно.
      Пърс подчертава, че едно от предимствата на научния метод е, че с него се постига устойчиво вярване, валидно за голяма група хора. Но в същото време то има способността да се самокоригира спрямо новите открития. Другото, което различава научния метод е, че неговите резултати са независими от индивидуалното мислене за тях и са изведени чрез логически анализ. Пърс формулира характеристиките му така:

1. Той представя разликата между правилния и погрешния път за установяване на вярването. При другите методи човек се затваря за всяко външно влияние, което може да промени мнението му.
2. При научния метод може да се започне с факти, които знаем и сме наблюдавали, за да се стигне до онова, което не знаем. Проверката за приложението на метода не се отнася до проявленията на личните чувства, а е свързана със следването на законите на логиката.

Методът на научното изследване и „установяването на новия контекст – на изследването на съмнение-вярване” (Murphey 1961: 159) е пътят, който Пърс изминава към формулирането на прагматистката максима в есето How to make our ideas clear. В него Пърс критикува подходa на Декарт и Лайбниц към установяването на значението на идеите (проясняването им). Като начало той разграничава три степени на яснота. Първата е наречена „субективната осведоменост” и се свежда до способността човек да разпознава една идея и при нормални обстоятелства да не я бърка с друга. Тук се причисляват всички идеи, засягащи познанието за обектите от всекидневния живот (стол, маса, дърво). Втората, по-висша степен на яснота, е тази на абстрактната дефиниция, която се заключава в способността да определяме идеите си в общи термини. Абстрактната дефиниция за обекта включва обобщеното познание за неговите свойства. Основният проблем е, че една такава дефиниция често може да се отнесе към няколко напълно различни обекта, без да дава сигурно познание за същността им. Например, комбинацията от определенията „дървено, с четири крака, използвано в бита” с еднакъв успех може да се отнася към идеята за стол и към идеята за маса. За Пърс проблемът при тази степен на яснота е, че тя не се основава на „водещ принцип”, който еднозначно да посочва значението на идеята. Като алтернатива на концепцията за ясните и отчетливите идеи Пърс извежда своята прагматистка максима, която се явява третото, най-високо ниво на яснота и се превръща в основа на неговия метод:

„Разсъждавайки върху мислимите практически последици от даден обект, ние схващаме самия обект на нашата представа. Тогава нашата концепция за тези последици е цялата ни концепция за обекта” (W3: 266).

След като формулира прагматистката максима и основните принципи на прагматизма, Пърс дава примери за идеите за тежест и твърдост, а резултатите от широко обяснената доказателствена част могат да се синтезират така: Какво означава, че едно тяло е тежко? Според максимата това значи, че при липса на противоположна сила то ще падне. Това е мислимият практически ефект. Според същия принцип, когато казваме, че едно тяло е твърдо, имаме предвид, че при контакт с друг предмет то няма да се надраска. Така последиците, които откриваме чрез прагматистката максима и които са значението на идеята, са втвърдени принципи или навици. Фактът, че едно тяло, оставено без подпора под него, ще падне, е физичен закон. Но за Пърс законите и регулярността във вселената също са проявление на тенденцията да се установяват навици.
      Прагматизмът е подход към реалността и не се изчерпва само с максимата, формулирана от Пърс, въпреки че тя е сърцевината на доктрината. В него се преплитат и взаимодействат още няколко концепции, които трябва да бъдат изяснени. Тъй като прагматисткият метод и Пърсовата идея за научното изследване са свързани, всяко изследване трябва да започне от пропозиции или факти, в които не се съмняваме. Въпреки това Пърс посочва, че е необходимо да се доверяваме на здравия разум и да се отнасяме критично дори към отдавна установени вярвания, ако открием основания за това. Идеята за този „критически комънсенсуализъм” е умерената ревизия, която Пърс прави на Декартовия подход, според който абсолютно всяка част от опита и познанието трябва да бъдат подложени на съмнение. За Пърс е очевидно, че има феномени (математическите и логическите операции например), които е безсмислено да се подлагат на проверка. За него абсолютното усъмняване във всяко вярване е невъзможно, защото би довело до пълна безпомощност при всеки опит за научно изследване. Концепцията на Пърс за критическия комънсенсуализъм изяснява пътя, по който научното изследване трябва да върви, но това е само едната страна на проблема. Другата е концепцията на Пърс за фалибилизма. Той пише, че голяма част от познанието което имаме, е „в основата си правилно” (СР 1.152), но това не означава, че то не подлежи на промени или на пълно отхвърляне някъде в бъдещето, когато науката ще е напреднала дотолкова, че да го анализира по нов начин. Така доктрината за научното изследване би могла да звучи противоречиво. От една страна имаме установено познание, в което не се съмняваме (критическия комънсенсуализъм или здравия разум) и от което всяко изследване трябва да започне, а от друга – всяко познание би могло да съдържа грешка (фалибилизъм), която да се открие и коригира с времето. Тук лесно може да възникне заблудата, че двете идеи си противоречат, но това би било резултат от липсата на цялостен поглед върху философията на Пърс. При коментара или приложението на неговите доктрини е необходимо винаги да се взима под внимание, че те не са затворени, неподвижни теории за познанието и вселената, както е при емпирицистите или при немските идеалисти. Те са динамични, приспособими и самокоригиращи се. Това важи в пълна степен за прагматизма и за метода на научното изследване, които чрез обединяването на критическия комънсенсуализъм и фалибилизма дават стабилна основа за достигане до ново познание, но в същото време остават отворени към преразглеждането на установените вярвания и „твърдите факти”.
      В основата на прагматизма Пърс поставя логическа операция, известна още от Аристотел, но преформулирана и изведена до самостоятелен метод в неговите есета. Това е абдукцията, или ретродукцията, определяна още като „метод на отгатването”. При нея изследователят създава хипотеза въз основа на данни, които смята за истинни. Пърс определя прагматизма като „логика на абдуктивния метод”, но подчертава, че тази операция не дава гаранция за истинност на заключенията.

„Като правило, хипотезата е слаб аргумент. Той често накланя нашите съждения към своите заключения толкова слабо, че не можем да вярваме те да са точни; ние само предполагаме, че това е така” (СР 2.625, преводът е според Младенов 2011).

За Пърс абдукцията не е просто предположение за непознат феномен. Той я извежда до евристичен метод, който комбинира вече установени вярвания, чрез които може да се достигне до ново познание. Въпреки че поставя абдукцията в началото на всяко научно изследване, Пърс не изключва индукцията и дедукцията като необходими участници в познавателния процес. Неговите трудове преобръщат един широко разпространен мит – че всички нови заключения са плод на дедуктивно разсъждение. Точно обратното, в разработките си по логика Пърс доказва, че „всяка тема от научната теория, която днес е потвърдена, е направена чрез Абдукцията” (СР 5.172). А преди това подчертава:
 
„Абдукцията е процес на формиране на обяснителна хипотеза. Тя е единствената логическа операция, която може да представи каквато и да е нова идея; защото индукцията не прави нищо друго освен определяне на стойност, а дедукцията просто включва необходимите последици от чистата хипотеза” (СР 5.171, преводът е според Младенов 2011).

След като поставя абдуктивния метод в ядрото на прагматизма, Пърс се нуждае от „застраховка”, че той ще бъде прилаган правилно. За да се избегнат възможните грешки, той формулира три принципа на абдукцията:

1. Хипотезата трябва ясно да бъде представена като въпрос преди да се извършат наблюденията, които да подложат на проверка неговата истинност. С други думи, трябва да се опитаме да видим какви ще бъдат резултатите, предсказани от хипотезата.
2. Подборът на сходствата трябва да е на случаен принцип. Не бива да взимаме под внимание само определени предсказвания, за които се знае, че хипотезата ще излезе вярна.
3. Неуспехите, както и успехите на предсказванията трябва да бъдат честно отбелязвани. Цялата процедура трябва да е честна и недвусмислена (W3: 331, преводът е според Младенов 2011).

Така научното изследване започва от формирането на хипотеза, а след това преминава през индукцията и дедукцията, за да бъде доказано или отречено това, което е предположено в началото.
      В есетата, включени в Illustrations of the Logic of Science Пърс посочва научния метод като единствения подходящ за провеждането на изследване, защото той гарантира истинност на заключенията, които се отнасят към реални обекти. Така прагматизмът се изправя пред два от най-коментираните въпроси във философията: Какво е истина и реалност? Когато анализира процеса на разширяване на познанието, Пърс посочва, че той е възможен благодарение на серия индукции и хипотези, които са два вида – верни и неверни. Или казано по друг начин, чиито обекти са реални или нереални. Реалното е свързано с идеята ни за съществуващото (being). Ако към обекта могат да се приложат предикати, които да пораждат концепция за него, той е реален. Пърс обобщава, че концепцията за реалното прелива в тази за знаците. В опозиция на Кант, той заявява, че реалното е винаги познаваемо и нямаме способността да мислим абсолютно непознаваемото. То не се свързва с никаква концепция и следователно не носи значение – т.е. не може да се характеризира като „реално”.
      За да обясни термина „реалност”, Пърс тръгва от съпоставянето му с неговата противоположност – фикцията (fiction). Последната е продукт на нечие въображение и запазва характеристиките, които са й придадени от мисълта или въображението. Следователно „реално е онова, чиито характеристики са независими от мисълта на когото и да било” (W3: 271). Според прагматистката максима реалността, като всяка друга идея, и тази трябва да се заключава в мислимите практически ефекти. А единственият ефект от реалните обекти е, че причиняват вярване. Но остава въпросът, как да бъде различено истинното от погрешното вярване. За Пърс решението е в прилагането на научния метод към концепцията за реалното.

„Реалните неща въздействат на сетивата ни според установени закони, и въпреки че възприятията ни са толкова различни, колкото и отношенията ни с обектите, използвайки законите на възприятието, чрез разсъждение можем да установим какви са нещата в действителност, и всеки човек, ако има достатъчно опит и разум за това, ще достигне до единственото истинно заключение” (W3: 254).

Въпреки че в началото на изследването са възможни противоречиви резултати, ако учените усъвършенстват наблюденията си, те непременно ще ги отведат към общо вярване, което е независимо от волята им. Истинното мнение е онова, което ще бъде прието от всички изследователи, независимо от първоначалната им нагласи. А обектът на това изследване несъмнено е реален.
      Прагматизмът е доктрина, която извежда заключенията си от наблюдаваните ефекти, които са винаги действия. Това е подчертано от Пърс дори чрез избора на името й (от гръцката дума „pragma” – дело, действие). Така ефектът от мисълта е винаги действие. И след като в Пърсовата философия съществуването на човека и вселената, които са вид разум, е напълно доминирано от мисленето, необходими са устойчиви вярвания, които да водят до предвидими действия. За да се пести ментална енергия, веднъж достигнатото мнение се втвърдява до навик на разума (habit of mind). Пърс обобщава, че „същността на вярването е установяването на навик” (W3: 263), от което следва, че „цялата функция на мисълта е да създава навици за действие” (W3: 265). Устойчивият слой от мисловни навици е необходимо условие за формирането на хипотези относно непознати феномени. Пърс подчертава, че човек се научава да прави заключения, свързани с познати обекти и ситуации по естествен път, но се изправя пред проблем, когато се сблъска с нещо напълно непознато. Тогава, неизбежно разумът прибягва до своите „водещи принципи” (guiding principles), или до навиците. Такъв водещ принцип е способността да правим определено заключение от конкретна предпоставка. Пърс илюстрира тезата си с примера за медния диск, който бързо минава в състояние на покой, когато бъде поставен между полюсите на магнит. Според навика или водещия принцип в разума, би следвало да заключим, че това е валидно за всяко парче мед (CP 5.367). Добрите навици за разсъждение водят от вярна предпоставка към правилно заключение. Концепцията за навика е не просто допълващ елемент към прагматистките есета на Пърс, тя предлага още един възможен подход към откриването на значението на обекта:

„За да установим значението, трябва просто да определим навиците […] това, което един обект означава, е само сбор от навиците, които той включва. Същността на навика зависи от това, как той би ни накарал да действаме не само при обстоятелства, които се очаква да възникнат, но и при такива, които изглеждат малко вероятни. Какво е навикът, зависи от това кога и как ни кара да действаме” (СР 5.400).

Цитатът по-горе може да се приеме като преформулировка или нова гледна точка към прагматистката максима. Пърс не само поставя фиксирането на значението в центъра на навика, но дава основания да заключим, че „цялото значение е пълният набор от навици съдържащ се в дадено твърдение” (Murphey 1961: 315). Въпреки тенденцията в разума да се натрупват все по-голям брой навици, предпоставящи конкретни действия във всекидневието, мисленето и познавателният процес са отворени и неизчерпаеми, защото „вярването е само етап от менталната дейност, ефект върху нашата природа чрез мисълта, който ще повлияе на бъдещото мислене” (СР 5.397). Но приключването на едно изследване с фиксирането на вярване, което води до определен навик, не слага край на мисленето, а напротив – дава началото на следващо изследване: „тъй като вярването е правило за действие, прилагането на което води отново до съмнение и отново до мисъл, едновременно с това, че е край, то е и ново начало за мисълта” (W3: 263). Подобно на безкрайния семиозис, мисленето и формирането на навици при Пърс също е безкраен процес, който трябва да доведе до едно идеално състояние на вселената, наречено „кристализирал разум”.

Библиография:

Младенов, Иван (1991) Семиотика, сега?! – В: Семиотика: Между нещата и думите, С.: Наука и изкуство.
- (2011) Отклонена литература. Прагматистки прочит, С.: Парадигма

Deledalle, Gérard (2000) Charles S. Peirce’s Philosophy of Signs. Essays in Comparative Semiotics, Bloomington and Indianapolis: Indiana University Press.

Hardwick, Charles (1977) Semiotic and Significs. The Correspondence between Charles S. Peirce and Victoria Lady Welby, Bloomington and London: Indiana University Press.

Mladenov, Ivan (2006) Conceptualizing Metaphors. On Charles Peirce`s Marginalia, London and New York: Routledge.

Peirce, Charles S. (1931-1958) Collected Papers of Charles Sanders Peirce. Vols. 1-6, edited by Charles Hartshorne and Paul Weiss. Cambridge, Mass.: Harvard University Press, 1931-1935. Vols. 7-8, edited by Arthur W. Burks. Cambridge, Mass.: Harvard University Press, 1958.
- (1982- ) Writings of Charles S. Peirce: A Chronological Edition. Vols. 1-6 and 8 (of projected 30), Peirce Edition Project, Bloomington: Indiana University Press.

Schelling, Friedrich Wilhelm Joseph (1978) System of Transcedental Idealism [1800], translated by Peter Heat, University Press of Virginia

Short, T. L. (2007) Peirce’s Theory of Signs, New York: Cambridge University Press.