В този текст поставям в отношение трите понятия - опозиция, човешка среда-култура и отворена система. Същевременно поставям в отношение и трите външни предмета, които се означават от тези понятия. Проблемът е, че значенията на тези понятия не представят точно съответните външни предмети. Към това разминаване се добавя и друго разминаване - между тези три понятия и двете теми, които те визират.
Първата от тези две теми съвпада с едно от понятията – тя е за човешката среда-култура. Втората тема е за нещо по-неявно – за начина, по който се разбира тази среда-култура. Този начин може да е вътрешен за нея и да й принадлежи, но може и да е външен – някой не от тази култура може да се опитва да я разбере. Което показва защо свързвам разбирането за култура с понятието “отворена система”. Културата е отворена и когато за нея мисли човек от нейната среда, но е още по-отворена, когато за тази култура мисли някой, който е от друга среда. Така че и в двата случая, макар и в различна степен, разбирането е някакво отвън, което се опитва да влезе в някакво вътре.
Но щом е така, това означава, че човешкото разбиране е и опит за промяна, и опит за отваряне на нещо отворимо, което може би е и по начало отворено. Така и самото разбиране не е само за онова, което се разбира. То трябва да е разбиране и за понятията, с които разбира. Което е и основанието в този текст да поставя темата за културата, която е в центъра на моето разбиране, в отношение с две избрани понятия - “отворена система” и “опозиция”. Не пропускам “отворена система”, защото човешката култура е отворена система. Но защо и “опозиция”? Защото дихотомното противопоставяне на две страни, с което започва едва ли не всяко разбиране, е именно опозиция.
За понятието опозиция –
Много често разбирането, а и говоренето за нещо започва с чиста опозиция. Във вероятeн втори етап валидността на тази чиста опозиция може да се подкрепи с един-два примера за реални опозиции. Всъщност колкото по-реални са те, толкова повече не съвпадат с началната чиста опозиция. Ако това разбиране-говорене не е методично, то се отплесва в изброяване и на други реални опозиции. Така може да се стигне до очертаване на цяла мрежа от реални опозиции. Което не би било неуместно, защото реалните човешки среди са представими като такива мрежи.
Когато мислим и говорим, мислим и говорим за нещо определено. При опита то да се представи по-точно, едното, което става, е да се представят и другите неща, с които това нещо е свързано, като те или само се изброяват, или се представя и връзката-мрежа помежду им. Но става и друго - заедно с мрежата, която ги свързва, тези неща се имплицират смислово в основното, което е предмет на това мислене-говорене. В този случай то е кратко. Защото, макар и да е станало масивен знак, в който са насложени повече значения, нещото предмет на това говорене е все пак едно и означаването му не се нуждае от много думи.
Както казах по-горе във връзка с опозициите, а и повторих във връзка с т.нар. нещо, налице са две възможности - това нещо да се представи в отношение и с други неща, като то се разгърне в мрежа и цяла среда или те всичките заедно със средата да се насложат смислово в това нещо. Има и трета възможност – това нещо и мрежата-поле от повече неща, свързани или насложени в него, да не се разбират статично пространствено, а времево реалностно като протичане, ставане и промяна. В този трети случай ставащото едно или ставащото поле-мрежа от повече неща става низ от моменти на следващи едно след друго няколко различни по-прости наслагвания на това едно с тези повече неща.
Ако някой мисли-говори за чистата едра опозиция добро-зло като за реална, той може да насложи в нея и други опозиции. В този случай той не би пропуснал опозицията идеално-реално, защото тя е свързана с добро-зло и е чест негов синоним. Ние мислим, разбираме и говорим така – служим си с едни думи като означаващи, които означават обаче и друго, иначе наричано с други думи; в този случай обаче не ползваме тези думи, а само смисълът им, който наслагваме в онова, което казваме. Така става и когато някой говори за добро и зло – той може да говори за тази опозиция, но да наслагва в нея и смисълът на опозицията «идеално- реално».
Разбира се, тази втора само смислово насложена опозиция е частичен синоним на експлицитната «добро-зло». От тук и получаващата се многозначност. Идеалното може да е доброто, а реалното да е злото. Може и друго – самото добро-зло да е идеалното, а реалното да са средните случаи на смесено добро-зло. Реални освен това могат да бъдат и трите споменати положения – мрежата от повече опозиции, тяхното наслагване в масивен общ знак или представянето им в протичане, съставено от моментите на повече различни наслагвания. Но защо впрочем тези възможности са повече и се пражда многозначност?
Защото, когато се говори за добро-зло, не се уточнява дозата на реалното в това, което се означава чрез тези две думи. Те се употребяват и когато с тях се означава и съвсем ниска доза на реално. Същото става и когато двете думи се свързват в опозиция. Малка доза реално има и в съвсем чистата опозиция «добро-зло». Какво имам предвид в това твърдение? Това, че, понеже опозицията «добро-зло» е съставена от две противоположни страни, те могат и да прехождат една в друга. В този случай опозицията става и нещо реалностно, представящо прост модел за свят с две страни, които могат и да се преобразуват една в друга. Това се отнася и за всички чисти опозиции. Всички те са и едри модели за възможни човешки светове.
Така е, защото всяко човешко казване не е само мислене, но и представяне на възможен свят. Също и опозициите и те са прости анализи-мисления, но и прости модели за свят, развити на дихотомен двоичен принцип. Дозата на реалното в подобен модел естествено се повишава, ако той се представи като мрежа от повече страни, неща и проявления или като наслагване на различно съчетани страни, неща и проявления в следване на моменти в хода на протичане.
Но все едно какви са вариантите на изказваното по-реално, първото по-реално след идеалното, което е едно, са двете негови противоположни страни. Затова толкова често човешките разбирания-мисления-говорения започват с основна опозиция. На свой ред преминали и през други фази – например на повече опозиции, разположени в мрежа или на същото представено реалностно като протичания на различни моменти, тези започнали с една основна опозиция разбирания-мисления-говорения често се завръщат финално към нея.
Разбира се, това не се отнася за всички разбирания-говорения, въпреки че самото повтаряне на началото е чест случай и в тях, но особено в музикалните протичания. Какво мотивира това завръщане към началната опозиция, когато едно разбиране-говорене започва с такава опозиция? Това, че разбиращите-говорещи държат повече на модела-парадигма за свят, който им служи като инструмент за разбиране, и по-малко на реалното, което се представя чрез него. Или, казано по-просто, в човешките разбирания-говорения се държи повече на принципа на разбиране и по-малко на реалното, което се разбира.
От тук и високата стойност на опозициите, които като изход към реалното правят от едното, което може само да се сочи или назовава с една дума, двете на неговото по-реално, което се изказва с две думи. Има, както казах, и трето словесно още по-реално – когато тези две станат повече и това доведе и до употреба на повече думи. Но какво в самите опозиции поддържа тази висока тяхна стойност? Това, че те свързват мислимото и реалното уравновесено и че дозата и на двете в тях е еднакво малка.
Разбираме тази ценност по това, че веднага след изказването на една опозиция, в която разбирането на реалното и представянето му са в равновесие, започва неравновесие между разбраното и представеното. То е проявено в това, че разбраното е постоянно по-малко от представеното. Затова и разбраното е непременно по-кратко от представеното. Това състезаване между по-кратко и по-дълго се пренася и вън от речта. Започва един вид неуспешна гонитба между словесно представеното реално и външното реално.
Словесното се опитва да догони изплъзващото му се рeално, да го хване и да се покрие с него. То го прави, като се стреми да стане по-съдържателно и да произведе по-разгърнат модел на реалното. Но външното реално е подвижно – и защото самото то се движи, но и защото разбиращият го разбира пулсиращо – ту по-обхватно, ту по-частично. Така че външното реално постоянно се изплъзва на разбирането и остава по-разгърнато от онова, което то успява да представи. Това е и причината да нарастват, а и да не замлъкват и текстовете на разбирането, но да нараства и обхватът на достъпното външно. Именно в това нарастване нараства и самата човешка среда-култура.
За понятието човешка среда-култура –
Лесно е да кажем «реалния свят» и да решим, че сме в него, като посочим това-онова. Във всички случаи обаче става дума не само за посочима външна среда, но и за непосочима символична идеалност. За назоваване на сложното сплитане на едното с другото отдавна ни служи латинската дума култура. Склонни сме да смятаме, че сме в средата на определена култура, която наричаме и с име. Естествено не винаги казваме култура, говорим и за страна, и за места, които са части от страни, за държави и континенти. Днес говорим и за общество, знаейки, че идеите за страна-държава, общество и култура се разминават.
Но и извън тази сложност културата е и вътрешно сложна. Между другото и поради наслагването на повече култури в нея. Живеейки в средата на българската култура, живеем в тази страна и в средите на балканската, европейската и съвременната световна култура, без да сме във всички тях еднакво реално. Знаем освен това, че този списък е по-дълъг, а и че не е точно определен. Спорим по имената на тези култури, а и по това всяка от тях в какво е проявена. Броят на тези култури зависи и от ситуацията, в която мислим и говорим по въпроса.
Входът към по-конкретно мислене-говорене за една култура е назоваването на две основни нейни страни. Те често са нещо пространствено – запад и изток или север и юг. Културата е свят и в този смисъл е и място върху земната повърхност. За това място се мисли и вертикално. В българската среда има Балкан, който е горе, и полета, които са долу. Вертикалното обаче може да е и в по-идеален план и да бъде йерархия от по-висока и по-ниска култура. Йерархията може да се преобръща, високото да заема мястото на ниското и да става по-неценно от него. Става и друго – гледната точка на света-пространство се сменя от гледната точка на времето-реалност.
Но става и трето - отделените страни в една култура могат да се обособяват в различни култури. Те могат и да се приближават една към друга и дори да се смесват. Културите съществуват пулсиращо в ход от такива раздалечавания и приближавания и са толкова по-живи, колкото повече опозиции се преплитат в тях. Разбира се, не всички опозиции в една култура са еднакво витални. Има и по-основни, които са по-силно проявени. Но основното никога не е само едно. Затова и няма чисти култури, тъй като спорът по основното рядко се успокоява в съгласие. Няма чиста култура и в случая, когато някакви хора са съществували по-дълго затворено. Колкото и затворена да е, реалната човешка култура се дели вътрешно и продължава да се дели дори когато за едно отделено се обяви, че не й принадлежи.
В тази връзка се разбира и не маловажното, че културите зависят и от начина, по който те мислят за себе си, но и от онова, за което не мислят. Така че не е без значение дали в една културна среда са активни базовите различия между мъжете и жените или напротив е активно тяхното размиване. Същевременно независимо от това, което мислят и не мислят, културите непременно са зависими от ресурсите на човешките тела и природата на животните, с които се живее, а и на природната среда, от която се черпят енергии и материал за произвеждане на предмети.
Не е без значение дали нуждата от такива енергии и предмети е по-висока или по-ниска. Техният брой и характер е в основата на развитието и разширяването на отделните култури, а и на тяхното свързване в цивилизации. И все пак, и в миналото, и в съвременността, не са малко на брой случаите на затворени култури. Разбира се, степените на затваряне са различни. В някаква ниска степен всяка култура се затваря към нещо за известно време, което може и да е полезно за нея. Когато затварянето е по-пълно, то вреди на културата, която го прави.
Знаем защо. По-радикалната затвореност предполага да се запазва без промяна предметната среда, начините на хранене, празнуване и жизнено възпроизвеждане, а това е невъзможно. Човешкото съществуване е обмяна с природната среда и е зависимо от нейното променяне, което, така или иначе, не може да се задържа и да се контролира успешно. Което не означава, че след като непромяната не може да се оценности и да се превърне в основен принцип на културното човешко живеене, може да се оценности и да се превърне в такъв принцип постоянната насочена напред промяна, което става тенденция в европейското културно реагиране от 18-и век насам.
Промяната и непромяната са думи и като думи изглеждат различни неща. Но те не са прости неща, а свързани едно с друго прояви на няколко отворени едно към друго неща. Което означава, че не може да има непроменяне без промяна и че не е възможно добрата промяна да се отделя от други промени, считани за лоши. От тук и последствието, че всички радикални проекти и за непромяна, и за прогресивна промяна опират – проектите за непромяна до блокиращи ги промени, а проектите за прогресивна промяна до блокиращи ги други промени.
Кои са промените, които блокират проекта за непромяна? Първата е агресивното намаляване на броя на тези, които са в тази среда, и тяхното разделяне на по-добри, притежателите на средата, и на по-лоши, считани за чужди. Втората промяна е пространственото разширяване на тази затворена среда, агресията към външни чужди, които заедно с тяхната земя-среда биват поглъщани в своето. Третата промяна е също агресивното усилване на своето с обичаи, религия и митология, наложени и в своя първоначален вътрешен, но налагани и в по-късно разширения свой свят.
Така или иначе, никое пазене на своето като то, което означава и като непроменимо, не може да се опази от променянето му в още по-то, което означава и ставане по-силно. Това по-силно често води до съсипване на своето. Не е по-постижимо и обратното – като се осъзнае принципната променимост на това свое, то да се променя само нарастващо прогресивно. Не може, защото промяната е и нещо негативно, което поставя под въпрос самото съществуване. Това се отнася и за отделните живи същества, и за цели човешки групи, а и за цялото човечество и всичко живо не поради друго, а защото всяко живо и неживо, също и цялата земя, е в отношение и с друго, но и със среда, от която зависи.
Обръщам внимание на последствието от това твърдение, което се налага на човешката реч. След като всяко нещо освен че е то и се нарича с тази дума, е и друго било свързано с друго, било свързано със средата, в която съществува, т.е. бидейки отворено, то в по-добрия случай трябва да се назовава и с друго име, а в още по-добрия тези две назовавания трябва да се умножат и в повече думи, а и в значения. Което и става в практиката на редовото говорене, без да се осъзнава, че това скачане от едно към друго е именно негова проява.
Същото се отнася и за комплексното нещо човешка култура. То също не е строго идентичен на себе си предмет. Аз съм този, който съм, и имам своя история, която ме обяснява в някаква степен. Но участвам и в голям брой други истории със събития, които ме правят зависим, но които и зависят в нарастваща пропорция все по-малко от самия мен. В нарастваща пропорция аз съм във все по-голяма асиметрия с неясното цяло на все по-трудно определима среда.
В подобно отношение, макар и на относително по-малка асиметрия, съм и със средата, която съм определил като своя. Така че, докато се задържам в нея, не бива да пропускам идеята за т.нар. асиметрия. А тя се пропуска. Вярва се, че отделното човешко същество се помества цялото в своята среда. Няма значение обаче дали тази среда е първобитен етнос, народ, нация или човечество. Така или иначе, това поместване е невъзможно да стане по пълен начин. Както и да е приучено и каквото и да е усвоило, отделното човешко същество е и нещо външно на която и да е среда, то е природа в културата, каквато са и човешките предмети, с които си служим в културната среда.
Отделното човешко същество не е част от само привидно по-голямото на обществената и културната среда. То е в асиметрично отношение с тези среди и постоянно вкарва в тях своята отделност с две противоположни проявления – на асоциален хаос, но и на по-висша социалност. Човешкото културно живеене разчита на това отношение на асиметрия и е наистина двоен пропуск да не се разбира както потенцията, която поражда за отделното човешко същество неговата заедност с тази социална и културна среда, така и потенциите, които то на свой ред поражда за тези среди.
От тук е и ползата нашето разбиране да не спира до инстанцията на културата, като я оценностява заради нейното по-трайно битие в сравнение с по-ограниченото по време на отделния човек. Защото по-дълго съществуващото културно човешко е съществувало по-кратко от природното в този човек, в което е заложен изумително дълъг комплексен опит.
Опрени на живото усилено от културната среда отделно човешко същество, е добре да осъзнаем и отворения характер на човешката среда-култура, това нещо над живота, което парадоксално е неотделимо от него. Също като този живот и човешката култура, и самият отделен човек са между силните прояви на онова, което определяме с не особено лекото за разбиране на смисъла му име «отворена система».
За понятието отворена система -
Когато кажем «култура» или «природа», мислим повече за означеното реално положение, отколкото за свързаните с него понятия. Реалното положение е едно или друго посочимо в околната културна и природна среда. Реално в някаква степен е и непосочимото в тези две среди, в още по-ниска степен са реални и самите тези две непосочими среди. Именно затова те се сливат с понятията за тях, което като че ли ни пречи да различим личното от неличното колективно в представите, на които отговарят тези понятия, а после да отделим и основното значение в тях от едни или други съставящи ги подзначения.
Не съществува общоважима методика за отделянето на всичко това едно от друго. Въпреки че са налице големи философски опити да се изработи такава методика, редовото говорене, разбиране и мислене се опират на това неотделено и смесват понятията с реалните положения, които се означават от тях.
Различно е, когато се говори не за «култура» или «природа», а за «опозиция» и «отворена система». Те ни се явяват като понятия-инструменти за разбиране, а след това евентуално някой си дава сметка, че означават и реални неща. Казвам «някой», тъй като и при редовото, и при научното говорене понятията-значения по-скоро не се отделят, а се смесват с визираните от тях реални неща. Както вече казах, в практиките на говоренето, разбирането и мисленето е по-функционално да не се очертава границата между представата за нещо и значението за него и между тях двете и евентуалното външно, което те сочат.
В първия раздел на този текст казах в какъв смисъл и в каква степен «опозиция» сочи нещо реално. Повтарям го, защото този механизъм на различаване е същият и при «отворена система». Казах, че веднъж има реални опозиции, значи реални отношения между две неща или между две страни в едно нещо (тогава говорим за дихотомия), а втори път е налице модел за свят, очертаван от една чиста опозиция. Първото съществува, защото в реалните две страни на една реална опозиция (те затова се наричат и с други думи) това опозитивно качество наистина съществува.
Но съществува словесно и второто - нещото-модел за свят, което се представя от една чиста опозиция. И то съществува по двоен начин – веднъж защото става дума за словесно правен предмет, но и втори път, защото той е знак за нещо външно, което, макар и в слаба степен - като общоважимо качество, също е налице като външен референт. «Опозиция», а и нейният частичен синоним «дихотомия» са стари понятия. Тяхната понятийност се поддържа и от това, че те се представят от думи-чуждици. Разбира се, за разлика от «дихотомия», «опозиция» е по-всекидневна дума.
Не е така при «отворена система», въпреки че думата «система» е станала по-всекидневна от «опозиция». «Отворена система» е понятие. То е създадено в 20-и век, за да се подчертае с добавката «отворена» зависимостта на този вид система от среда. Понятието възниква в биологията, във физиката и теорията на информацията и дължи разпространението си на немския социолог Никлас Луман. Опирайки се на изследвания на южноамерикански учени, въвели идеята за т.нар. автопоетичност (от стгр. autopeiesis), той ползва в своята социална теория и тази идея, и отворена система.
Taка или иначе, твърди именитият немски социолог, не само всичко живо е в отношение със среда, с която обменя енергия и материя, същото се отнася и за всичко живо социално и значи и за самия човек. Идеята «отворена система» влиза и в антропологията. Едни от най-авторитетните съвременни общи положения за човешката култура, които дължим на американския антрополог Клифърд Гийрц, са развити на основата на тази идея. Това, което добавям аз, е в посоката на човешкото разбиране.
Правя тази добавка, тъй като не в малка степен съвременното разбиране е застопорено от ценените и от науката, и от всекидневните практически нужди, точни понятия и идентични на себе си неща. Големите негативни последствия от това застопоряване са логиката на непротиворечието и стабилната всекидневна представа, че и предметите, и човешките същества са напълно идентични на себе си, поради което и се сочат добре от думите, с които се наричат. Какво по-точно имам предвид, като твърдя, че идеята за отворена система трябва да навлезе в човешкото разбиране?
Първо, нуждата да се разбере, че понятията-думи «отворена-» и «затворена система» ни казват, че наричаните с тях неща са отворени или затворени спрямо друго, което не е толкова отворено и затворено, а не че това нещо е напълно отворено или затворено. Това е известно и не е голям проблем да се разбира. Проблем е другото, което се отнася до словесното удвояване на външните реални неща с един вид повтарящи ги словесни предмети, които не ги повтарят точно и поради това, че независимо дали става дума за живи организми или за мъртви предмети, в човешкото слово и едните, и другите са отворени. В какъв смисъл?
В този, че са отворени и към други неща, с които се свързват в трето, което поради това се нарича и с друго име, и към среда, с която се свързват и също образуват трето, което също се нарича при нужда с друго име. Т.е. твърдя, че всички неща, за които става дума в една реч, са принципно отворени като словесни предмети. Това е и масивната причина човешкото говорене и мислене да се занимават постоянно с преименуване и правене на нови предмети.
Несъвпадането на външните предмети и на същите тези предмети в казването и мисленето не само пречи на човешкото разбиране. То и разчита на него. Между другото и защото това несъвпадане води и до възможността несъществуващото външно да се проектира словесно, което в редица случаи преминава и в действително създаване на това несъществуващо. Така че науките не само познават съществуващото в природата и човешкия свят, те и подготвят определено несъществуващо да започне да съществува. Добавям в идеята за отворена система този семантичен компонент не без умисъл. Смятам, че той е от значение за по-точното разбиране на онова, което наричаме култура.
Биологическите единици са винаги отворени системи. В тази отвореност влиза и някаква автопоетичност, значи и степен на активност за пораждане на несъществувало до този момент. Тази автопоетичност нараства при животинските видове на земята. Тя е по-висока при човешкото същество, разбира се, и поради по-широката среда, която то развива. Това обаче е така само по принцип. Иначе остава зависимостта и от природата, и от културата. Тази зависимост в определени случаи отслабва, а в други се засилва. Силното и слабото се редуват в неравен ход. В по-добрия случай човек разбира това, което предстои, и реагира съответно, но така и не може да насочва този ход.
Това се отнася и за като че ли по-неговата човешка среда-култура. И поради останалата й сложност, за която вече говорих, но и поради тази, че като реално и идеално пространство, в което се движат отделни човешки същества, полето на човешката култура е във функционално разноречие и с всички тях заедно, и с по-малки техни групи, но и с всяко отделно човешко същество. Така в културното пространство се образуват голям брой двустранности между култура и некултура, които при това се наслагват една върху друга. Тази двустранност е налице и във всяко човешко същество, и във всяка подсреда на културата, и в цялата култура, която естествено се дели в себе си на култура и некултура, т.е. природа.
Какво представлява тази двустранност? Комплекс от два допълващи се ресурса, които ту се приближават един към друг и дори се свързват за кратко, ту се раздалечават и дори се противопоставят един на друг. В това приближаване и раздалечаване така и не престава онова, което мотивира тяхното допълване – това, че всеки черпи от другия едно или друго липсващо му съдържание. От тук и последствието, че по системата на това разбиране те и двата са и нещо друго, което трябва да се нарича и с друго име. Казваме им култура и природа, но е нужно да употребяваме за по-доброто им назоваване и други имена.
Заключение -
А ето и двата извода, които е редно да се направят. Първият е, че затвореното и отворенето не са ценности сами по себе си. Затворенето е винаги в някаква степен и отворено и винаги става негативно, когато е прекалено затворено. Същото се отнася и за отвореното. Има отвореност, която е функционална и поддържа съществуването на това отворено, но прекалената отвореност го разгражда и то престава да съществува актуално.
Вторият извод е, че същото се отнася и за мисленето и правенето. И те също не са ценности сами по себе си освен в някакво отношение и за някакво време. Затова и може би мисленето в чисти опозиции е колкото мислене, толкова и правене. Правене е, защото така се поражда модел и значи и проект за свят. Което продължава и в други фази с други дози на словесно мислене-правене, което преминава и в несловесно мислене-правене и което на свой ред преминава и в правене на онова, за което преди това е било предимно мислено.
На свой ред и онова, което по-горе разделих на три теми и изказах, като разгледах тези теми поотделно, в едно безсловесно мислене-правене може да се раздели и по други начини и да се свърже и в други единства. Без да бъдат същите, те би трябвало да са подобни. Защото ние мислим, говорим и правим-вършим, каквото мислим, говорим и правим-вършим, вариативно в започващи и завършващи протичания.
Има и други образни аналогии, с които бих могъл да представя относително точно това, което твърдя в този текст. Но, струва ми се, че нито една от тях не би била толкова успешна, колкото аналогията с някаква музика. Е, при условие, че успея да я открия. Това и се питам в заключение. Ако някой ме помоли да представя с музикална аналогия онова, което твърдя в този тричастен текст, аз с каква музика бих си послужил?