По-точното заглавие на това есе би било “Научното и редовото говорене и общото на говоренето в тях.” То обаче ще послужи за подзаглавие на първата част, в която обсъждам темата за човешкото говорене. Надявам се, че този път го правя по по-ефективен начин. Затова и не изключвам възможността казаното сега да подобри казаното по-рано. Но, така или иначе, не само устните, но и писмените текстове са многотемни протичания. Случили се веднъж, те могат да се поправят само външно - с написване на нови текстове. Затова запазих горното заглавие. Въпреки че в получилата се дълга първа част в центъра на вниманието е отново темата за говоренето, в сегашния текст тя включва незасягани подтеми, а и отвежда до две нови теми. Така е. Опитвайки се да поправим, заговорваме и за друго.

Научното и редовото говорене и общото на говоренето в тях

Възгледът, че по-доброто научно говорене си служи с уговорени понятия, е нещо прието. Същевременно знаем, че и в редовото говорене може да се уговаря, а и да се определя онова, което се твърди. Така е, но това не отменя истината, първо, че между двете говорения има разлика, но и, второ, че тя не е пълна. Защото и научното, и редовото говорене са говорения, а и защото повечето думи и изрази в научната реч са редови всекидневни думи. Тогава кое е различното при понятията и при двете говорения?

Когато става дума за думи-термини, те обикновено са чуждици на латинска основа и не се употребяват във всекидневната реч. От тук и по-същественото, че като чуждици те са предпазени от двата “негатива” на всекидневното казване - от многозначността на редовите думи, но и от противоположния недостатък на т.нар. реифициране, на свеждането им до едно значение, което се слива с думата.  Не всички понятия в една научна реч обаче са термини чуждици. Има и всекидневни думи с по-общо значение като свят, действителност и наука, които се употребяват и в научното, и в редовото говорене.

Интересното е, че и на двете места, въпреки че те са думи-понятия, значението им се смята за ясно и обикновено не се уговаря. Случаите, в които някой философ или учен го прави, са редки. Разбира се, има разлика в употребите на понятията за свят и действителност и на наука. Светът и действителността са като че ли пред погледа, което прави излишно да се определят, докато науката не е пред погледа. Показателно е какво се прави в този случай. Дават се примери. Споменава се прочута научна книга или известно научно откритие. Така се постъпва и в научното, и в редовото говорене, ако нещо не може да се посочи и не е очевидно.

Което потвърждава истинността на твърдението, че преди да бъде редово или научно, всяко говорене е и говорене изобщо. Но какво означава “говорене изобщо”? Означава според мен по-общ режим, налице във всички видове говорене и проявен в две основни действия. Едното е по-вътрешно словесно и представлява заместване на съществително, което се разбира, с друго съществително-значение. Второто е насочено навън и представлява рефериране към външното, което се означава. Това външно може да се подразбира, може да се посочва, може да се уточнява с повече думи, но може и да се описва.

Как се постъпва в случая с “наука”? Първо, това име се пояснява в просто “е”-изречение с предикатно име. Науката е знание. Знанието е набор-клас от различни знания. Сред тях фигурира и науката, която е субект в това “е”-изречение. Макар че и науката може да бъде клас, в случая тя е само член в класа, сочен от предикатното име “знание”. Така науката и знанието се оказват частични синоними. Което е механизмът на това просто “е”-изречение, лежащ в основата на всяко редово предициране.

Ако решим да бъдем по-точни, можем да добавим епитета “научен” и да кажем, че науката е научно знание. Което е вече частична тавтология. Тя отвежда и до тавтологичното определение, че науката е наука. Ние избягваме този род определения. Но, така или иначе, самото обясняване на една съществително с друго съществително, което е частичен синоним на първото, лежи в основата на всяка рефлексивност и в този смисъл на всяко мислене.

Това е и първото, което се прави от общия режим на всяко говорене. То се допълва от вече казаното второ – от т.нар. рефериране към външното, което е предмет на това разбиране. Това външно може да се подразбира, да се сочи реално или да се замества с даване на примери. Но то може и да се разгръща словесно по два начина - или като се нарича с по-дълга фраза, или като се описва подробно.

Тази втора функция на човешкото говорене наричаме представяне или репрезентиране. В по-стари времена тя се е наричала мимезис, също и отразяване. Успехът с назоваването й не е особено голям. Но, така или иначе, по двете функции на човешкото говорене като че ли няма колебание. Първата е рефлексивната на предикацията, в която се свързват две имена, назоваващи нещото и неговото значение, а втората е репрезентирането, по-разгърнатото представяне на външното, означено с тези две имена.

В този пункт възниква не малката трудност да се осъзнае, че в хода на това допълване и при първата т.нар. рефлексивна функция, и при втората на т.нар. репрезентиране се произвежда своеобразен словесен предмет-корелат на външния и че тези два предмета ту съвпадат, ту не съвпадат един с друг. Човешката реч понякога държи на несъвпадането и дори извлича смисъл от него, в други случаи държи на съвпадането, а в трети случаи редува едното с другото. Към това се добавя сложността на означавания външен предмет.

Не рядко той съществува, но не е посочим. По-често изобщо не съществува, въпреки че му се произвежда словесен корелат. Не е по-лесно за обясняване, когато външният предмет съществува, а словесният корелат го променя. Не сме особено улеснени и когато външното може да се посочи. Защото в това посочено се намесва и непосочимият цял клас от предмети, в който влиза посоченото.

“Маса” означава пряко тази посочена маса, но косвено и другите маси, които могат да се посочват, а още по-косвено и целия клас от всички маси в света. При това този клас е двоен - единият е реалният с различаващи се в някаква степен членове, а другият е мислимият, в който между неговите членове по-скоро няма разлика. Т.е. “маса” означава и тази маса, и всяка маса, която може да се посочи, и реалния клас от всички маси, и неговия мисловен вариант. Третото ясно показва, че в голямата категория на референта влизат и нашите мисловни парадигми, емоционални състояния и представи.

Една част от тях са индивидуални и различни при различните хора, друга част са колективни и значи подобни, но повечето представи, които възникват в съзнанието ни, са смесени от едното и другото при липсата на каквато и да е методика за тяхното различаване. От което следва последната като че ли най-съществена трудност – че всичко изброено е нещо отделно само парадигмено, докато в по-реалния план на нашите говорения то е свързано с друго, и то по различен начин в зависимост от момента на това говорене.

Няма убедителна теория на референцията и по пункта за различните видове външно, които се сочат и означават. За което пречи спомената променливост в самото говорене – това, че в определени случаи то различава вътрешните словесни предмети от външните, които се означават с тях, но в други случаи постъпва различно и дори експлоатира смислово тяхното неразличаване. Именно, за да може да се осъзнае тази променливост, аз не приемам наложената от аналитичната философия идея за т.нар. естествен език и я заменям с по-конкретното отворено понятие “говорене”.

Неговото предимство е, че, означавайки протичане, то позволява да се осъзнава редуването на тези две променливи в хода на едно говорене. Но има и второ предимство, което е може би по-важно. Идеята за говорене позволява да се различат двете съставящи страни в акта, които се различават, но и допълват – външният говорен акт-ситуация и вътрешната словесна процедура по оформяне на смисъл.

Казах по-горе, че тази вътрешна процедура съчетава две действия или две функции – замяната на едно име-субект с друго име-значение и представянето на външното, което се означава от тях. Казах и това, че голямата трудност започва с второто действие или втората функция поради обхвата на възможните референти. Те, разбира се, могат да се опростят и да се изброят парадигмено. Така е и в случая с “наука”. След като сме казали, че науката е знание или научно знание, във второто словесно действие можем да изброим по-външните неща, които се означават с тази дума. Науката е и научно говорене, и научно мислене, и научен текст, и научно изследване, а и институция. Науката е и различни науки.

Т.е. “наука” сочи различни единици, но и нещо едно. Така е при всички думи. Независимо какви са реалните единици, които означават, те означават и един словесен предмет, за който особено редовото говорене не се пита дали има външен корелат. Този външен корелат е и причината за субстантивирането на прилагателните, а и на всички други думи в един език. От тук тръгва и объркването, смесването, а и намесата на човешкото слово, първо, в човешкия, а после и в извънчовешкия свят. Защото това, че словото поражда словесен предмет, не означава, че той съществува.

Така е и при “наука”. Образувалият се словесен предмет започва да се търси и външно. Търсенето води до посочване на повече проявления, които като че ли съществуват, но посочването повлича и към това те да започнат да се свързват представно така, щото да замержелее и представата за своеобразен неясен като че ли все още неполучил се външен предмет. Така нашите езици или, казано по-точно, речи и говорения стават и своеобразни творчески актове. Това е и сериозното основание, преди да заговорим за специфичните белези на всекидневното и научното говорене, да се запитаме за базовата проява на самото говорене.

Аз се опитах да предложа формула за тази базова проява, изразена в комбинирането на две действия или функции. Хубаво би било, ако тази формула зависеше единствено от убедителното си изказване. Нейното приемане обаче е комплексен акт, който включва и отпадане на определени положения, превърнали се в навик и получили статута на истини. Безспорно такъв е характерът на упоритото неправене на разлика между парадигмените твърдения по някаква тема и твърденията по същата тема в по-реалните планове на нейното съществуване. Ето пример от темата за говоренето.

Говоренето и мисленето се смятат за ясно различни човешки действия. До, но е така само парадигмено. Иначе в по-реалния план на своята проявеност говоренето и мисленето са свързани едно с друго. Разбира се, има разлика между реалното говорене и реалното мислене. За разлика от реалното мислене реалното говорене е по-добре наблюдаемо като комплекс от външна и вътрешна ситуация. В сравнение с реалното мислене поради по-добрата наблюдаемост при реалното говорене изпъква и тази разлика – че то е протичаща цялост, в която се свързват, но и редуват говорене, мислене, разбиране и вярване.

Не че не е така и при реалното мислене. Но за разлика от говоренето мисленето се е оценностило и упорито се смята за по-добро и по-съответно за човека. Това е прикрило, че то също е комплекс от преплитащи се говорене, разбиране и вярване. На свой ред неосъзнаването на това преплитане е довело и до друго. Понеже реалното мислене винаги е частично и непълно, то тихомълком е било заместено от друго по-добро мислене - от идеалността на едни или други логики. 

Вината за това не е на учените и философите, а на редовата човешка говорност. И онзи, който не знае какво е логика и не би издържал на нейните правила, не пропуска аргумента «логичен», за да похвали или да порицае някого или себе си. Така или иначе, логическото мислене е стабилен идеал, който не се поставя под въпрос.

За да се приеме предложената формула за базовата проява на т.нар. говорене изобщо, пречи и следното липсващо съгласие - че в хода на всяко говорене, а и мислене, се пораждат словесни предмети и че към съществуващите или несъществуващите външни неща се реферира и с думи, и със значения, но и с породени в човешкото слово предметни корелати. Като казвам «при всяко говорене», не твърдя, че във всички реални говорения всички думи пораждат такива словесни предмети. Това става само при някои думи в зависимост от онова, което се подчертава.

Вече казах, че тези словесни корелати съвпадат с означаваното от тях външно само донякъде. Което означава,  че това съвпадане е и несъвпадане. Изброих по-горе основните случаи. Сега разширявам смисъла на честия случай, че на породен словесен предмет може да не отговаря външно съществуващо. Възможно това да се прави за обикновена забава и разтуха, но е възможно и друго – човек да се намесва света и така да проектира несъществуващо, което впоследствие и да се създава. Голям брой предмети в човешката среда са възникнали по този начин.

Та това са двете положения, които би трябвало да се осъзнаят, за да може коментираната формула за базовото проявление на т.нар. говорене изобщо да се приеме. Аз не смятам, че това ще се случи, нито пък че осъзнаването е conditio sine qua non за случването му. Защото то може да се случва и без да се осъзнава. Ето може би най-добрият пример.

По-горе различих т.нар. парадигмено говорене, при което се смята, че отчленените единици съществуват отделно, и другото говорене, в което става дума за реално съществуващи неща. При второто единиците, отделени в първото говорене, се свързват една с друга, независимо от думата, с която се нарича тази свързаност. Второто говорене не знае това, но го коригира на практика, като употребява синоними и така, променяйки образувалия се словесен предмет, го прави по-съответен на променящото се динамично външно, за което става дума.

Така постъпва в целокупен план и самата човешка реч, като се допълва вътрешно с нови и нови видове реч. Разбира се, те са различни само парадигмено, докато в по-реалния план на конкретната реч са свързани една с друга, и то в постоянно различна комбинация. Човешката реч прави същото и външно в реалното пространство, в което се ползва, като се оставя да бъде допълвана от толкова много полуречи и неречи. Кое е последствието? То е, че и думите, и техните значения, а и словесните предмети, които те построяват, не съвпадат с външните неща, които  означават. Много думи и езикови изрази нямат външни съответствия, но и за не малък брой външни неща в една човешка среда липсват думи в езика, който се говори в нея. 

От тук и много сериозната задача на толкова многото науки и други човешки дискурси – да създават думи за ненареченото съществуващо. Подобна е и задачата на човешкото правене в нашата човешка среда – да създава на свой ред предмети за все още само нареченото, което е нужно да съществува.

С оглед на различаването между парадигмено и по-реално е добре да се отстрани възможната заблуда, че казаното до тук, е реално положение. Т.нар. говорене изобщо е парадигмено положение. В по-реален план всяко казване съдържа само някои от неговите белези. Същото се отнася и за т.нар. научно и редово говорене. Те са само едри парадигмени единици в човешкото говорене.

Същевременно както самото говорене съществува парадигмено като идеален набор от признаци, а по-реално е само коефициент на всяко говорене, съставен от някои от тези признаци, така е и при научното и редовото говорене. Те също са идеални набори от специфични признаци само парадигмено, докато реално, са по-реално случване, първо, на коефициента на говоренето изобщо, но, второ, и на техните два преливащи един в друг коефициента. Ясно е кое е реалното. Реалният текст, който се разбира от някого сега и тук.

Освен посочените коефициенти на говоренето изобщо и на научното или редовото говорене, в този реален текст са насложени и коефициентите на други подговорения и стилове. Това наслагване е трудно да се разчлени, а и не би било правомерно да се прави, защото така ще се подмени по-съответното разбиране на този текст. Е, вследствие на това и самото разбиране е особен избор-извличане на едно наместо друго от пластовете в това наслагване. Затова и казваме, че никое разбиране не е пълно усвояване на казаното в един текст, а представлява такава негова версия, която го променя присвояващо.

Говорейки за редовото говорене, на не едно място добавях епитета «всекидневно». Така създадох частичен синоним за утвърденото в аналитичната философия понятие «естествен език». Казах защо предпочетох да говоря за «говорене», а не за «естествен език». Но защо породих чрез епитета «редово» този едър вид говорене, който различих от другия едър вид на т.нар. научно говорене? Защото т.нар. редово говорене гъмжи от подвидове, които не са нито естествен език, нито всекидневно говорене. Между съвсем всекидневното и по-чисто научното има и по-високи говорения, които са с метод, но не са научни. Между тях е и говоренето в този текст.

Що се отнася до научното говорене, аз го нарекох така, опрян на съвременното оценностяване на науката. Да, но, ако и човешкото говорене, а и това, което нарекох редово, нямат история, научното говорене има. От тази история знаем, че преди да е имало науки, е имало философия. Употребяваме тази дума, появила се в европейската традиция, за означаване на същото, което е налице и в неевропейските традиции. Ако решим да се изкажем по-съдържателно, ще кажем, че то е над- или всенаука, опитваща се да обхване и човешкото, и извънчовешкото, и мисленето, и света-космос-вселена.

Така че, зачитайки този исторически план, е редно да усложня епитета «научен» и да нарека научното говорене научно-философско. Редно е да го направя и поради това, че след появата на науките и тяхното приближаване към философията (първоначално те са практически области и не се наричат науки), науката и философията стават две кореспондиращи си подречи в цялото на голяма висока реч, която е наистина по-добре да се нарича научно-философска. Плодотворната обмяна на стилове и съдържания между тези две подречи продължава и в по-ранната съвременност, и в 20-и век. Приближавайки и раздалечавайки се, те са в непрестанен обмен.

Така постоянно има философии, които се държат и като науки, но също постоянно се образуват и науки, настроени философски. Най-добрият пример е развилата се в началото на 20-и век семиотика на Чарлз Сандърс Пърс, която едновременно е и наука, и методология, но и философия. Когато малко по-късно философията наново изпада в чиста метафизика, по-общото мислене за научните методи започва да се нарича епистемология. Разбира се, погиналата като метафизика философия не престава да съществува и продължава да бъде алтернатива на науката и в 20-и век. Философското неуморно се обменя с по-собствено научното.

Така се оформят и повече по-собствено научни речи, но и повече като че ли по-собствено философски говорения. В това убързено развитие не веднъж стават и свързвания като това в семиотиката на Пърс. Философското и научното вървят ръка за ръка и в езиците на съвременната теоретическа биология и на когнитивната наука. Между другото в 20-и век се поражда и литература, която свързва философското и научното в опити да се назове по-добре самото реално. Може би действително новото се постига от бързо редуващите си и приближаващи се един към друг философско-научни стилове на феноменологията, херменевтиката, семиотиката и аналитичната философия.

Именно като последствие от това приближаване постепенно се достига до важните теми, които са предмет на този текст - че мисленето е и говорене, че то зависи от дискурсите, в които протича, и че между научно-философската и редовата човешка реч няма и не може да има бариера.

Но нека в заключението на първата част на това есе да изредя парадигмено специфичните белези, които различават научно-философското от т.нар. редово говорене. Това изреждане няма да зачете положението, че по-доброто от двете говорения е научно-философското, защото, както добре пролича, аз изпитвам недоверие към него. Своеобразен плод на това недоверие е и компромисната теза за съдържащия се във всяко говорене коефициент на т.нар. говорене изобщо. Но кои са все пак специфичните белези на научно-философското говорене?
 

Казано съвсем наедро, то е на определена тема, от която не се отклонява съзнателно. На второ място идва казаното за думите-термини и тяхното отърваване от двете беди на многозначността и т.нар. реифициране. На трето място е правенето на повече дистинкции. Различавайки се от редовото говорене, научно-философското отваря по този начин човешкия опит и човешкото съзнание към повече външни предмети. При това то поддържа тези предмети да имат определено основно значение, като го отделя от предметите и го разглежда като тяхна същност.

Между другите навици, които поражда, по-практическото редово говорене води и до удобното внушение, че предметите, които ни заобикалят, са напълно идентични на себе си. Това внушение преминава и в човешката реч, в която думите започват да се усещат като идентични на себе си неща, неразличими от техните по-чести значения. Е, научната реч, както вече казах, се справя с това - първо, чрез отделяне на значението-понятие от нещото-явление, означавано от него, и, второ, с по-тънки различавания-дистинкции, които правят от това нещо повече неща. Да, но има и втора необичайност, която поставя под въпрос всекидневната практическа предметност.

Тя е, че освен необичайни различавания-дистинкции, могат да се правят и необичайни оприличавания, които произвеждат словесно по-едри външни предмети от онези, с които сме свикнали. Научните говорения би трябвало да правят и такива оприличавания-уедрявания. Понеже дистинкциите се оценностяват и с помощта на специалните чужди термини стават различителен белег за научното говорене, то започва да обръща гръб на уедряванията. Тъкмо срещу това помага философската реч, като допълва ставащото немощно научно говорене с уедрявания, които то не прави.

Разбира се, науката не е само говорене. Тя е и експериментиране, и доказване, и какво ли не още. Като последствие от тези съседства научното говорене преминава в тях, допълва се и придобива ефективности, които няма. Така че към тази изброителна характеристика на научно-философското говорене, която е непълна, би трябвало да се добавят и други проявления от областта на правенето и организирането на науката. Защото е такава логиката на разградените или, казано по друг начин, на отворените един към друг предмети на научното-философското говорене, науката и философията.

Както вече казах, по подобен начин в друго съседство са отворени и научно-философското и редовото човешко говорене. От тук и последствието, че изброените подходи за отделяне на значението от външното, означавано от него, не могат да предпазят научното говорене от характерното за редовото говорене залепване на значението за думата, което наричаме реификация.

Най-добрият пример е опредметяването на практическата идея за човек. Понеже ни служи редово всекидневно, тя неизбежно прониква и в научните речи. Нейното «светая светих» е, че човекът е идентично на себе си същество, напълно различно от всички други живи същества. Така всеки мисли и за себе си, но и за човека като род. Несъмнена е практическата полза от този възглед, но той е неверен. Бидейки човек и наистина стремейки се да бъде само човек, човекът е и животно, ражда се, поглъща храна, отделя, диша, размножава се и умира. Кое е впрочем основното «доказателство», което поддържа пълната разлика между човека и животното?

Двете различни думи за човек и животно и техните идеи, че едното е различно от другото. Да, но има разлика между пълното и частичното различие. Човекът притежава и специфични белези, с които животните не разполагат, а и наистина се стреми да се различава от тях. Въпреки това обаче той се различава от животните само в известна степен. Именно в този пункт на същото-различно започва разликата между всекидневното реифицирано значение и научната идея за човек.

Тя не е толкова лесна за изказване и налага определени езикови умения, които между другото евентуално не позволяват на редовата дума за човек да въвлича в научната област т.нар. реифицирано значение, за което добре знаем, че внушава, че е осъществен неосъщественият идеал за пълната разлика между човека и животните. Знаем добре, че може да се каже «неосъществен», но също и «осъществим». Да, но човешката реч предпочита по-простото на реифицираното значение.

Задачата е ясна, но и трудна – трябва да се разбере и да се изкаже разбираемо разликата между реифицираното значение и научното понятие човек. Трябва да се ползват и двете, където е редно, като при това не се смята, че помежду им няма обмяна и че истината е само на страната на едното или на другото. Не е по-лесно и другото - да се различат ролите на учения в този човек, който си служи с научното понятие, и на редовия човек в този учен, който си служи с редовата дума за човек. Така че проблемът остава.

Той е, че независимо, че може да се определи научно какво се разбира под човек и то да се различи от всекидневното реифицирано разбиране, на практика не съществува гаранция, че второто няма да се промъкне в научното говорене. Затова и колкото и да се стреми да бъде напълно различно, то e само донякъде различно от редовото твърдене на нещо.

Гледано чисто различително, редовото говорене няма белезите на научно-философската реч. Въпреки че и научно-философското говорене зависи от непосредствената среда, в която се случва, тази среда е различена от редовата човешка среда – университетската лекция пред студенти не става на улицата, нито говоренията на конференции и конгреси се случват където и да е. Техните среди им способстват да бъдат лекции, конференции и конгреси. Така е и при редовото говорене.

То обаче се случва навсякъде. Това «навсякъде» помага, но и пречи. Защото в него влиза и редовото разбиране, че предметите са идентични на себе си неща, които се назовават добре от думите и фразите, които ги означават. От тук следва и първото голямо последствие за характера на редовото говорене. То е настроено практически, не дели света на свят и език, смята езика за неутрално добро средство за назоваване и помага да се живее в един свят-език.

Още по-малко редовото човешко говорене прави разлика между езика като парадигмен набор от отделни думи и фрази и човешката реч като своеобразно тяхно разместване с оглед на ново различно означаване. Тук започва и разликата в негова полза. То не различава нито света от езика, нито езика от речта, но ползва речта за разместванията, които позволяват новите различни означавания. Затова и по естествен начин променя темата, по която говори, като намесва и други теми. Това става не само когато се разговаря или някой говори пред слушащо множество, но и когато някой говори на себе си или си мисли нещо на ум.

Така или иначе, в хода на тези говорения темите се преплитат и прерастват в други теми. Защо? Защото в гледната точка на това говорене светът е многотемен и многопредметен. Това, което съществува, са нещата в света и самият свят, а не думите или фразите, които иначе не се различават от нещата. Първенството е все пак на нещата. Същото важи и за думите, фразите и определенията. Те могат да се употребяват в радикален непротиворечив смисъл и значи да се реифицират, но могат и да се заменят неуговорено със синоними, синонимни фрази и определения.

Поне на пръв поглед резултатът е положителен - обсъжданият предмет става подвижен, което означава и това, че става и друг предмет. Така редовото говорене като че ли прави оприличавянията и свързванията, избягвани от научното. Разбира се, тези свързвания не се осъзнават и въпреки че обичайното за редовата реч реифициране се преодолява на практика, то продължава да е налице - във всеки отделен момент вниманието е насочено към една или друга референтна истина.

Тогава кое е неговото по-добро? За първото вече казах – то скача от едно към друго и с вътрешно противоречене и промени на думи и предмети като общ резултат преодолява своите отделни истини и реифицирания. Но има и второ предимство. Редовото говорене зачита това, че във всеки случай на говорене се достига до истина, която освен че визира някакъв външен предмет като такъв, какъвто е, има стойност и на твърдение с валидност сега и тук, за което не се настоява, че е валидно и при други обстоятелства. Т.е. редовото говорене има в нагласата си онова, което не осъзнава – че всяка истина и е конфигурация от повече прояви на истинност.

Редно е да спра до тук. Постъпвайки говорно, а не научно, наруших намерението да представя проявите на т.нар. редово говорене неутрално парадигмено. Вместо това ме обзе нагласата на недоверието към научното говорене и заговорих  оценъчно за по-доброто, с което разполага редовото. Освен това не е сигурно дали говоря за него като за парадигмено положение, а не за моето говорене като за добър негов пример или за коефициента на т.нар. говорене изобщо в редовото говорене. Но има и друго. Навлязох във втората тема на това есе - за истината.