Истината и нейните прояви

С оглед на вече казаното, че в акта на говоренето се визира нещо и неговото значение, като то същевременно се представя и с повече думи, естествено се повдига въпрос, първо, за това, което ги свързва, но и, второ, за онова, което, след като те са свързани, на свой ред ги свързва с външното, което те означават. За първото липсва термин-понятие, но за второто има. То е съответствие-истина между първото на словесния знак с две съставки и второто на външното нещо. Ние говорим, за да кажем нещо вярно за това външно, а и лъжем поради същото основание.

Да, но има не малък проблем идеята за «истина». Този проблем е, че тя означава две съответствия, които вървят заедно, но не са едно и също и могат да се различават. Първото от тях е, че нещото, за което става дума, съществува, а второто е, че има определени качества и прояви, които правят от него да бъде то, а не друго. Към което се добавя и тази проява, че независимо от думата, с която се изказва, то е и повече неща. При това те не са вътре в него, а са и разместени така, че част от едно образува с част от друго трето, което е и в двете.

Така се добавя и тази проява на неговата истина, че вярното на това нещо е съставено от различни верни, които по подобен начин като нещата, които го съставят, не са само едно в друго, а са хем свързани, хем разместени. В това е и проблемът. Да не би идеята за истина да не изразява тази преплетеност, а да я прикрива? Което впрочем е проблем и на истинните съответствия, които се пораждат от всички съществителни имена.

Няма по-труден въпрос от този за истината. По него има много отговори с дълъг ред терминологични названия, които уточняват идеята или я поставят под въпрос. Има и стабилна не само редова практическа, но и научно-философска позиция, че истината е дума, която не означава нищо определено. Същевременно голям брой стари идеологии са отговорили твърдо истинно на важни въпроси. Проблемът не е в тези отговори, нито в това, че редовите хора ги ползват, а в  повсеместната нужда от истина и в това, че няма моменти на говорене и правене, в които истината да не е твърда гледна точка.

Въпросът не е само за истината, нито само за значението и на тази дума, и на всички останали съществителни имена. Става дума и за значението на всичко казано и написано, т.е. за референтната ефективност на човешката реч. Защо този проблем? Общият отговор е лесен. Защото живеем във външен свят, за който мислим и говорим. Очевидно щеше да бъде по-лесно, ако мислехме и говорехме само словесно за този външен свят и той не пораждаше в нас и чувства, и представи. Но не само е така, ами се добавя и това затруднение, че те, първо, постоянно се свързват с това словесно, а и, второ, бидейки заедно с него нещо вътрешно, веднага стават нещо външно, когато мислим или говорим за тях.

Досегашната наука, а и досегашното редово разбиране, вярват в отделността на действията говорене, мислене, разбиране, чувстване и представяне. Аз се опитвам да убедя в това есе, че те са нещо отделно само парадигмено, а иначе в по-реален план всяко е свързано по различен начин не винаги с всички, а веднъж с едни, а друг път с други. За тази променяща се свързаност не е лесно да се мисли и говори. По-лесно е да се мисли и говори за всяко поотделно.

Не е лесно и друго - да си представим, че вътре в речта думите произвеждат словесни предмети-корелати на съществуващи или несъществуващи външни предмети. Такъв е случаят и с думата «истина» в човешката реч. Тя като че ли няма външен предмет, който да й съответства но, както е и при всички останали съществителни имена, поражда словесен предмет. Естествено този словесен предмет на истина повлича към търсене на външно, което му съответства. Какво би се установило? Че, от една страна, няма такова външно, но, от друга, има, което обаче не е лесно да се посочи и назове.

Във всеки случай това не е невидимата голяма истина, изречена от велики като Буда или Исус и вестена от тях и пророците им. А какво е? Прилича на онова, което казах за науката. Външното на истината, което естествено се нарича истина, е нещо като бавно нарастващо петно върху лицето на земята и частта от вселената. То е своеобразна смесица от знания и решения в човешката среда. Естествено, че не е изключено някакво космическо премеждие да го заличи. Дори е сигурно, че това ще стане, когато нашето слънце избухне и угасне.

Както е доста сигурно, че такова петно би възниквало и другаде, а и друг път дори вселена да е само временна случайност. Защото, така или иначе, ние не разполагаме с реч, която е в състояние да различи случайното, но дълговременно от вечното. Но все едно, сега за сега това, за което говорим, че е истина в единствено число, е далече от съответствието, към което ни влече нейният възможен словесен предмет. Думата «истина» обаче не е само този словесен предмет, който тя означава.

Те е и подлог в нашите «е»-изречения и още по-често е предикатно име в тях, което се отнася към подлози. Това словесно отнасяне е модел за отнасянето към външното, което наричаме рефериране. Или може би е обратно – то е модел за вътрешното отнасяне на предикатно име към името на подлог. Но което и да е модел за другото, е ясно, че те са свързани, защото реферирането към външно има много нива и прояви, на които съвсем очевидно помага нашата реч.

Между тези прояви е и това рефериране, което е наречено кореспондентна истина. Аз вече го поставих под въпрос с твърдението, че думи като маса посочват не само тази маса, но косвено и реалния, и идеалния клас от маси, които естествено не са посочими. Казах обаче и това, че нещото може да не е посочимо, но да съществува. Кореспондентна истина е вярно название и в този случай, особено ако това е уточнено.

То обаче е неточно, когато подмамва, че масата е само маса. Защото тя е и други неща, и то не само когато те са външно свързани с нея и образуват заедно по-едър предмет. Масата е и други неща, които влизат в нейния състав. На първо място тя е и по-общо човешки предмет, който съществува не само абстрахирано от толкова много предмети, но и коефициентно вътре в тази маса. Което означава, че във външния посочим предмет има и друго вярно, което не е посочимо и което е именно това – просто предмет.

Същото се отнася и за толкова обичания и често даван от учените пример за фактите. Те са обикновено нещо случило се, някакво събитие. То е уникално при близък поглед. Най-малкото поглеждане по-отстрани показва, че е многосъбитийност, сведена до едно събитие. Така кореспондентната истина на този факт се оказва множествена, ако мислим за него не парадигмено в единствено число, а множествено като за многозначно име, с което се означават насложени едно върху друго повече събития.

Показах, че т.нар. кореспондентна истина е само неточно наречена проява на като че ли по-точно наречената референтна истина. Но и този епитет не е особено точен поради факта, че като отношение на две страни – на една, която разбира, и на друга, която е предмет на разбиране, превесът в епитета е на първото, и то не точно на разбирането, а на отнасянето, с което започва едно разбиране. Но това е нормално, защото езиковият знак на епитета естествено има по-тясно значение, чрез което се означава друго по-широко означавано. При всички думи е така – те са двойности, чрез които се излиза в реалността.

Освен че сочат нещо външно, езиковите знаци са устроени и вътрешно знаково, в което едно означаващо означава вътрешно означаемо. Така те един вид се упражняват за външната референция с предварителна вътрешна. И понеже всичко човешко е подмолно словесно, боя се, че това, което казвам за езиковия знак, че отнася не само за него, а изобщо а знака. Това е и недостатъкът на знаковите теории, че те обикновено не правят разлика между парадигмената постановка за знака и неговата употреба, която е комплицирана и е и вътрешно знаково устроена.

Ако нещо съществува, но по начини, които изключват показването, добре - така се сочи неговото съществуване, без да се уточнява какво е то. Но как да се нарече соченето на нещо, което изобщо не съществува и по което в човешката реч се поражда словесен предмет без съответствие с външен предмет? В гледната точка на истината би трябвало да има название. Тази истина би трябвало да се нарече модална. Такава е и истината на току-що казаното. Ясно е защо й казваме така. Защото назованото не съществува, но би трябвало да съществува.

Казваме на тази истина «модална» и поради друго по-общо - за да обхванем всички модалности от моженето, биването, трябването и желаенето до пълното идеално, което не съществува, но е нужно да съществува, защото то е налице в човешките действия, мисления и говорения. Какво впрочем представлява т.нар. модална истина?

Всяко казване се занимава с нещо съществуващо, за което твърди, че е такова, затова и обикновено го изразява с фраза-определение с глагол в изявително наклонение. В това казване обаче се добавя конотативна модалност в смисъл, че визираното по-скоро трябва да е такова, въпреки че не е, а и трябва да съществува, въпреки че не съществува. Това е обичайно при почти всички казвания, също и при научните, които постоянно смесват референтната и модалнатата истинност.

Сигурен белег за това смесване е, че макар и във всички езици да са налице модални глаголи за изразяване на изброените модалности, те често не се използват, а значението им се имплицира в глаголи в изявително наклонение. Което придава реторическа двусмисленост на човешкото казване. Тя е нещо  функционално, тъй като и при назоваването на едно реално нещо, а и при неговото разбиране освен че се има предвид, че съществува, то се и доправя, а често и се прави наново, като при това се внушава, че това доправяне-правене е завършено.

Следващата четвърта проява на истина трябва да наречем парадигмена. Това са образците, с които разполагаме в съзнанието си благодарение на езика, който говорим, и опита, с който разполагаме. Ние разбираме света и случващото се посредством думи-класове, опозиции и прочие категории. Те приличат на празни инструменти, които се пълнят със съдържание в момента на разбирането, но не е така. Те са и пълни с предварително разбрано, отбрано и подготвено да послужи и в този смисъл са и схеми с минимално съдържание, което влече към попълване.

Това парадигмено не е само в речта, която оставя и паметни следи в съзнанието ни. Това парадигмено е и в света и в онова по-конкретно, което възприемаме. А там то какво е? Не е посочим предмет, а нещо коефициентно с неясно съдържание. Разбира се, това разделяне е само парадигмено вярно. Това т.нар. коефициентно в света и другото парадигмено в речта и съзнанието са потенциални отделности. В актуалността на нашите възприемания, мисления и казвания те са свързани.

Затова и не различаваме парадигмите от самото реално. Което обаче не само служи, но и обърква. От тук и евентуалната полезност на идеята за т.нар. парадигмена истина при условие, че не я смесваме, доколкото може, с едно или друго реално проявление на истина, в което тя е само съставка. В това изброяване на различните прояви на истинност достигаме и до петата т.нар. ситуативна истина. Тя също е аспект на случващата се референтност.

Ситуативната истина е проява на реализъм и зачитане на случващото се тук и сега означаване. Тя не прогласява в твърденията с глаголни форми в изявително наклонение, че казаното е вездесъщо вярно, а казва, че то е вярно в този момент и за тези слушащи и говорещи. Основното възпрепятстващо вездесъщо вярното е това, че всяко вярно е съставено от повече верни, които са с различна дълготрайност. Естествено, че между тях има и такива, които траят наистина дълго и изглеждат вечни.

Проблемът е, че, бидейки повече, тези истини са насложени знаково. Евентуалното им отделяне е свързано с не малко трудности, но, така или иначе, то завършва с достигане до проста неразложима по-нататък единица, вярна единствено и само парадигмено. Което между другото означава и вярна като слаб, макар и доста широко разпространен коефициент. Не може да се отрече, че тези т.нар. прости парадигмени единици са между най-силните аргументи, които подкрепят вярата, че истината е една и вечна.

Възможното по-добро слово

Не случайно казвам «по-добро» и «възможно». Избягвам внушението за «най-добро», а и твърдението, че има най-добро слово. Има и второ основание да избера тази формула. Бидейки за нас, т.е. можейки да ни направят и по-добри, а и да бъдем по-добре, всички неща в света се делят на повече и по-малко ценни. Поради същото те се делят и на по-добри и по-лоши в сравнение с други неща. Което отвежда и до непосредственото съседство на едно нещо с друго подобно или различно, което го допълва и усилва.

Така е и при реалното слово. То се допълва и усилва външно чрез другото на някакво правене, но се усилва и вътрешно чрез словесното правене в хода на това слово. Така е и при разбирането, което непременно спира до полезна истина не само защото тя е полезна, но и защото е и евентуално по-дълготрайна. Така и едно слово може да бъде добро в тази ситуация, но може да бъде такова и в повече ситуации, т.е. и по-дълготрайно. Именно за такова по-добро слово става дума във финала на това есе.

Кои са неговите белези? Преди всичко то осъзнава своята ситуативност, т.е. че истините в него зависят и от собствената му нагласа, но и от външните обстоятелства в момента на неговото протичане, които са в унисон с тази нагласа.

На второ място е това, че възможното по-добро слово не цени само по-тънкото различаване, или само т.нар. уедряване, а и двете, като ги ползва променливо с оглед на нужното да се каже. На трето място възможното по-добро слово не остава в определен дискурс, а го променя. А и по-нататък, както не смята, че има най-добро слово, не смята и че има най-добър дискурс. Възможното по-добро слово разбира и друго - че всички мисления, говорения и вярвания не само разбират нещо външно на фона на някакъв свят, но и удвояват нещото и този свят, с оглед и на проектиране.

Това слово разбира, че такова удвояване става и със самите разбиращи независимо дали те разбират нещо външно, или разбрат разбраното от друг. Като при това е ясно и друго - защо стават тези удвоявания. Защото така и нещата, и светът, и самите разбиращи се променят с оглед на евентуално по-добро. Това слово следва и необичайното правило, че едно и също е добре да се казва и по повече начини, за да се каже по-добре.

Което «по-добре» и по-точно, има два смисъла. Първият се съобразява с означаваното външно. Именно от него идва тягата едно и също да се казва по повече начини. Но то има и втори смисъл – на ясно и недвузначно твърдение, което се прилага и служи като модел при повторно разбиране. Така че «по-доброто» се оказва веднъж кратко и недвусмислено и втори път по-дълго, ползващо синоними, синонимни фрази и повече определения. То естествено прави и трето – редува ту едното, ту другото. Дали това не създава проблем? Създава, ако смятаме, че едната от двете постановки е по-вярна от другата.

Но не е така. Първото е или факт без фон за цял свят, или е едносмислово парадигмено положение. И двете се приложими. Когато се прилагат, те довеждат до последствия, които поставят под въпрос и факта, и простото парадигмено положение. Това заставя приложилия ги да постъпва и по друг начин и така на дело да потвърждава другата по-сложна истина. Но, така или иначе, той не разбира какво се случва и само установява, че светът и фактите, както и светът и простите принципни положения не съвпадат.

Другото сложно положение не може да се прилага. То обаче е модел за свят и в този смисъл е вярно. И все пак е само по-вярно. Затова и тегли към подобряване чрез още по-пространен текст. В този текст  обаче се изпада в превес на едно от повечето, които са свързани в това положение. Такъв превес претърпява особено т.нар. цял свят, на чийто фон се разбира нещо. Той се оказва среда за свързване на разбираното нещо с други неща. Те отначало са по-малко, но колкото повече се разширява този свят-фон, толкова повече стават и те.

Така това вярно постепенно набъбва, което между другото става за сметка на други неща и страни, които биват загърбвани. Именно в тази насока са верни големите литературни текстове и добрите филми. Те ни служат отлично, но и заблуждават, защото са своеобразни избори на едно за сметка на друго. Кой е проблемът? Той е, че и всеки от нас носи в себе си такъв избор, който обаче никога не съвпада точно с онова, което той чете и гледа. Затова освен че чете и гледа, този всеки не рядко започва и да пише.

В някои случаи някой успява да изрази своя фонов свят и да изпита удоволствие от това. Но, така или иначе, нашите фонови светове са и с различен обхват, а и пулсират между по-обхватно и по-свито. Четем, гледаме филми и пишем, за да нагласим по-добре фоновите си светове, та те поне временно да придобият по-широк и по-постоянен обхват. Но, така или иначе, това е двойно невярно, защото и съвсем широкият обхват, и неговата постоянност са идеализации. От което следва и относително по-вярното действие на нашите събирания в пунктовете, в които можем щастливо да срещнем своите различни светове.

Те са два - истините на неусложнените факти и на простите парадигмени положения. Простото парадигмено е толкова безспорно вярно, колкото безспорно верен е и отделният факт, който трябва да се уважи и да не се променя. А това променяне непременно се случва, когато тези факти започнат да се разбират на фона на цял свят. Така че не са маловажни двата  въпроса, които се повдигат - дали и при първото на безспорния факт няма също свят и ако има, каква е разликата между него и  другия свят, за който твърдим, че е цял. Да, има свят и при първото. Той е практически нецял и представлява среда-набор от различни вещи-думи, идентични на себе си и подчиняващи се на простата логика на непротивореченето.

А какъв е т.нар. цял свят? Различен. В него човешките думи и нещата съвпадат и не съвпадат, като и двете са функционални в речта, която и назовава, и моделира нещата, а и техния свят. Което означава и това, че в този цял свят се създават и реално, но и само речево, и неща, които съществуват, но и неща, които са проектирания за евентуално ново, което да се вреди във вече съществуващото. Така че в този смисъл знаменито казаното от Ницше, че всички факти са интерпретации, е вярно в смисъла на т.нар. цял свят, но не е вярно в смисъла на практическия недвусмислен свят на фактическата истина.

И там е проблемът – че истинностите или системите на истина са две и зависят от двата свята, които ги определят. Макар външният свят да е един, има и построяван от нас практически очовечен свят, който ни улеснява, но който по необходимост удвоява света и истинностите. Ние живеем поради нашата нужда в двоен свят. Редно е да разбираме функцията на тази двойност. По подобен начин е редно да разбираме и функцията на друго като че ли още по-често сдвояване, което става в нашите научни и редови говорения.

То е проявено в един вид едновременно обсъждане на две неща – и на това, което е конкретният предмет на това обсъждане, но и на начина, по който то протича. Всяко добро казване на нещо, колкото и точно да го визира, обсъжда по-малко него и повече парадигмата, с която го обсъжда. Затова и споровете по същество - и в науката, и във всекидневността, не са толкова за самото обсъждано, колкото за начина на неговото обсъждане. Но защо?

Защото в начина или в парадигмата, чрез която се обсъжда, се визира не само обсъжданото, но и другите неща, с които то е свързано. Щеше да е по-лесно, ако те не се променяха и не ставаха ту повече, ту по-малко. Затова обсъждането полага, че те са определен набор. Именно този набор се фиксира косвено от онова, което наричаме парадигма. Парадигмата освен инструмент за разбиране е и модел за свят. Тя е и мрежа от неща, в която участва и нещото, ставащо предмет на обсъждане.

В този смисъл парадигмите са и нещо вече разбрано - в тях става дума за набор от предварително означени неща. Така е. Въпреки че обсъждането е за едно нещо, то трябва да се представи и свързано с други неща в модел за свят. Същото трябва да се каже и за по-сложното на нещото, което наричаме тема. По-доброто обсъждане на една тема става, когато тя контролирано се положи в мрежата на повече теми, т.е. косвено се положи в структура-модел за свят.

Затова и във възможното по-добро слово представеното с една дума е добре да се представи и с повече думи-синоними. Което означава, че построеният словесен предмет в това слово се раздвижва и представя преобразуващо в преход към други предмети. Това може да отговаря и на случващото се с външния предмет, който се обсъжда, но може и да се разминава с него. Така че това възможно по-добро слово би трябвало да се справя и с двете.

В тази връзка възможното по-добро слово би трябвало и да разбира, че няма и не може да има такава парадигма за разбиране и значи такъв фонов модел за свят, който да отговаря на външния свят веднъж за винаги. Какво може? Може те двете да отговарят донякъде на външния свят в момента на това говорене. Но, така иначе, и това е идеално положение. Защото в хода на това слово няма как да не се променя пулсиращо и парадигмата-модел вътре в него, а по същия начин и самият външен свят. Затова и тази парадигма-фонов модел за свят е повече инструментално отколкото реално положение.

Единственото, което може, е, да има съгласие, че тя послужва тук и сега на някакви всички, които участват в разбирането на това слово и които приемат то да е такова не изобщо, а именно тук и сега. Е, възможно е някои парадигми-модели за свят да служат по-дълго от други. Което не означава, че те са по-верни, а само това, че са се задържали в по-дълга употреба.

Този финал е нещо пожелателно и в този смисъл представя идеално положение, което е само далечна цел. Но, така или иначе, това търсене на словото с по-добри възможности няма да престане. Може би защото няма такова слово или защото откриването му е трудно, а може би и защото всичко човешко е такова винаги само в сравнение с друго.