Темата-проблем, която ме подтикна към есето “Дървото на живота”, а сега и към този текст, е утвърдената идея, че човешката духовност е нещо по-висше от по-нисшето земно биологическо съществуване. Аз, разбира се, я променям, като казвам “човешка духовност”. Конотацията е, че духовното е отвъдно за човека и e дар божи. Което кореспондира със светската представа, че като комплексни феномени и светът, и човешкият свят са устроени йерархично като по-ниско материално, което се въздига до по-високо идеално, и като по-нисък реален живот, който прехожда в по-висок духовен.

Тази йерархия е траен човешки стандарт за разбиране, който не се поставя под въпрос. Може би и поради това, че е видимо налице в изправеното човешко тяло и йерархично устроената човешка среда, а насочва и невидимия механизъм на човешкото разбиране. Така или иначе, в почти всички случаи на разбиране на нещо ние започваме и завършваме с йерархично противопоставяне между едно по-ниско сложно реално и друго по-високо просто идеално. Парадоксът е, че именно това по-добро ме подбуди да прогоня от моя речник обичайните идеи за дух и духовност, като породи и моето недоверие към обективистичното научно разбиране.

Е, това недоверие приключи със сигурното убеждение, че специализираният научен език е затвор, който осигурява благото на наистина авторитетна, но симулативна заедност, която обаче непременно откъсва от възможното по-добро разбиране - от това да разбирам, каквото разбирам, като проблем и за самия мен. Но се изправих и пред втори проблем, породен от не малкото на брой дебнещи в речта ценности като духовното, за които само се твърди, че са ценности, без да се пита защо. Какъв е по-точно проблемът при разбирането на духовното?

Това, че идеята, че то е проста неподлежаща на обсъждане ценност, противопоставена на неценността на материалното, телесното и биологическото, не е цялото разбиране за него, а само началото, което  има и среда, а и край. В този край, както и в началото, духовното и материалното наистина могат се поставят в опозиция и да се разбират като чисти противоположности. В средата обаче това разбиране се усложнява и духовното и материалното се оказват свързани и зависещи едно от друго не само различително като чисти противоположности, но и с подобия, в които те се преплитат.

Тази двупринципна среда включва и преобразуване на едното в другото и обратно и прилича на самата реалност. Докато началото и краят са еднопринципни различителни твърдения, в които няма или има съвсем малко реално. Но, така или иначе, тази истина, че вярното е един ясен принцип, се е наложила. Знаем кой е големият виновник за това. Навикът да боравим с отделни неща, наричани с отделни думи, и последвалото вярване, че нещата са само това, което са и което думите назовават добре, че масата е маса, а столът е стол и че двете не могат да бъдат нито другото, нито каквото и да е друго.

Да, но езиците, които говорим, не могат да произведат безкрайно много думи, които да означат само това, което означават. Което несъмнено е недостатък на езика, но е и своеобразна истина. Като си променят корените и с добавяне на суфикси и префикси, думите стават други думи, без да се различават напълно от произвелите ги думи. Разбираме функцията на тази двойност. Тези така различни, но и подобни думи хем добре сочат нещо навън, хем по пазения в тях корен, се разбира, че нещата в света не са само отделени едно от друго, но че всяко означава косвено и друго. То може да се нарича пряко с друга дума, но се означава и косвено в променения корен.

Разбира се, това не е повсеместно правило. В повечето случаи това не става. Така е и при маса и стол. Те са маса и стол, но са и домашни предмети. Въпреки че няма такова нещо домашен предмет, те го носят в себе си и както се различават едно от друго, така и не се различават в това общо, което ги свързва. Разбира се, в езика има и думи като “нещо”, които напротив означават само общото и побират всичко отделно, също и това, което не само не съществува посочимо, но и изобщо не съществува. Наистина щяхме да сме улеснени, ако това общо, което се сочи от корените, а и от доловимите етимологии, беше винаги налице и отговаряше на външната предметност.

То обаче не е винаги налице, а и когато е налице, обикновено не отговаря на външната предметност. А и друго. Когато са налице, повечето коренни означавания и етимологии са вътрешни означавания, които се разминават с външното, което евентуално ще означат. Тогава те за какво служат? Те са, първо, вътрешни означавания-подготовки за предстоящо външно означаване. Второ, пораждат смисловия разнобой и двузначността, необходими при словесното означаване. Но има и трето, което е важното в нашия случай.

Означават самия механизъм на свързване на два смисъла. Този механизъм е същият и при свързването на два словесни предмети в един, но и на два външни предмета в един. Ние живеем в свят, който е заразен от тази двойност. Тя е налице и в нашата дума “дух”, а и във външното, което й съответства. То е едно и изглежда едно, но това едно е съставено и подвижно. Та това е въпросът – как се е породила тази двойност в “дух”. Според мен ето така.

Като всички живи същества на земята ние вдишваме въздух със състав, който ни е необходим. Това, което издишваме, е същият въздух, от който сме извлекли нужното. Редовото издишване е “издишване”, но има и последно издишване “издихание”. Това, което вдишваме и издшваме, е с материален състав, но то е леко и като че ли не е материално. Което позволява да се противопоставя на плътното видимо материално и да започне да означава струващото ни се безплътно нематериално идеално. Така с промяна в корена на “дъх” са били произведени двете думи “душа”, и “дух”, означили това идеално, но коренът е продължил да ги свързва и с “дъх” и “дишане”.

Разбира се, в различните езици тези две думи са образувани от други корени, но механизмът на двойния смисъл е същият. Същото е и това, че при възникнала дума-идея тя дърпа към външен предмет, който да й съответства. Бидейки нещо идеално, тези два предмета на душата и духа във всички езикови среди се противопоставят, първо, на самото материално и всяко материално, но, второ, и на това материално, с което разполагаме – собственото тяло, веднъж обзето от душа и дух, т.е. живо благодарение на тях, и, втори път, ставащо мъртво, когато те го напускат.

Бидейки две идеални неща, те могат да бъдат отделени едно от друго, но могат и да се свързват, като по-висшето на духа-разум става част от душата. Платон още се колебае по този въпрос, но в по-късната античност духът става божественото, което се вселява в нас и което ни напуска, когато умираме. Що се отнася до душите, те могат да бъдат индивидуално безсмъртни, но духът като че ли непременно се завръща в божията идеалност. Разбира се, не е лесно да се каже колко от това, което твърдя, е дело на велики умове и точно на кои и колко е по начало вложено в самата човешка реч. Но, така или иначе, изглежда безспорно, че и латинските animus и animа, и славянобългарските “дух” и “душа” са еднокоренни синоними и освен основното значение, които имат, крият в своя корен и второ значение.

Което и твърдя в този текст. Не че духовното е просто дума без външно съответствие, а че външното, което му съответства, е поне двусъставна, и то променлива и разгръщаща се цялост. Затова и, като се има предвид, че всички ценности са недвусмислени положения, които не са съставени, става ясно, че това съставено духовно не е можело нито да се осъзнае, нито да се оценности. Което обаче ни най-малко не му е пречило да съществува.

Има добри примери, които го показват. Като дървото, което тръгва от семе, пуска корени в земята, което е и свързано, но и отделимо от нея, а и включвано от земята и въздуха в какви ли не цялости. Имаме в погледа най-видимата от тях - гората. Но кое е духовното в случая? Механизма на това прехождане към друго, който включва и отмирането на едно в името на друго. Това духовно не е отделно от материалното, а е вътре в него като негов живот и организация, които влекат и към това и то, и те да се нарекат, за да станат това, което са.

В това е и въпросът, който се повдига. Дали духовното е самото това назоваване, или то става това, което е, благодарение на него? Второто е реалният план на духовното. Казано с парадокс, духовното не е отделно от онова, което довежда до него. То е самото живеене, което мъкне в себе си и това, че то се изправя срещу себе си. Което изправяне обаче е просто отместване-разширяване на себе си. От тук и моето твърдение, че реалното духовно е самото материално, можещо да прехожда в такова материално, което започва да се разбира.

В това разбиране естествено има и първи момент на пълно противопоставяне. Именно с него започва тази протичаща двусъставност, за която говоря. Но само започва, като понякога и завършва така. Както вече казах, това протичащо разбиране има и среда, в която същото става различно. От тук следва и необходимостта да се твърди, че освен комплексен феномен, духовното е и комплексна идея-знак за този феномен. От тук и другата необходимост да се схване, че двете са свързани и че, за да се разбере феноменът, трябва да се разбере и неговото знаково устрояване. При което се случва и ето какво.

Понеже казваното по-накратко за феномена е по-бедно от самия феномен, в знаковата идея има опит да се улови и това несъвпадане посредством двата или трите плана в нея. В тази знакова идея има преден план на дума, представа или емоция с по-тясно значение и заден план на по-широко значение. Както не съвпадат или, по-точно казано, както полусъвпадат знакът и феноменът, така не съвпадат или полусъвпадат предният и задният план на знака. Според това семиотично разбиране “духовно” е по-тясно означаващо, което представя друго, свързано с него по-обхватно означавано.

А то какво е? Може да е изразено в по-малко или повече проявления, но непременно е осъзнавано и назовимо време на промяна. Духовното може да спира промяната с назоваване на нещо по прост начин, но, от друга страна, то може и в речта, и дейностно да навързва повече прости неща в един вид динамични разбирания и представяния, модели, за следващи разбирания и представяния. А в какво е разминаването между означаващото духовно и означаваното духовно? В прекия смисъл на думата духовно означава не само просто и ясно, но и нематериално. Да, но в  означеното освен в речи и текстове, то е проявено и в дейности, които пораждат човешка среда, пълна с посочими материални неща.

Т.е. чрез означаемото духовно означаващото го придобива и материален вид. От тук и необходимостта това комплицирано духовно да се уточнява. Което аз правя така. Първо, казвам, че означаващото духовно и озачавяното духовно попадат в общ знак, в който те не съвпадат. Но казвам и второ - че това несъвпадане не е грешка, а правило, защото именно по този начин се провежда намесващото се в разбирането правене. По този начин аз разбирам не просто семиотично, но и прагматистки. Кое е това правене в случая? Това, че се стремя, като разширявам смисъла на духовно, да направя, сега за сега, само с езикови средства, цялото човешко да стане духовно. Мога са спра до тук, но мога и да продължа, защото добре знам, че говоренето и казването са не само вън, но и са вътре в неговоренето-правене.

Това е дълбинното основание Чарлз Сандърс Пърс да смята, че знакът включва не само означаващото и означаемото, казано с понятията на Сосюр, но и самия предмет като обект, за който се говори. Аз различавам този словесен предмет от външния предмет, който се означава с него, но, следвайки разбирането на Пърс, че  означаваното постоянно се върти и подменя с означаващото, казвам, че в получаващата се при това въртене неистина, че цялото човешко е духовно, вече е започнала работата, която би могла да доведе и до резултата това да се случи. Но нека да оставя настрана заплетеното отношение между двете или трите съставки на знака и да се обърна към формулираната по-горе тяхна свързаност в първо по-просто и по-лесно за казване и второ по-необичайно и по-трудно назовимо.

Второто според мен има за образец онова, което прави или което се случва с всяка клетка в нашето тяло. Всяка клетка има определено време на живот с промени и събития, или, казано с метафора, всяка клетка има свой малък текст. Да, но клетката се свързва с други клетки от различен вид в орган, който подменя своите клетки и добавя друг “текст” към “текста” на отделната клетка. На свой ред органите влизат в “текста” на някакъв организъм, който си има свой “текст” и т.нат. В това “по-нататък” влизат големите текстове на важния орган на човешкия мозък и текстовете на закачените за мозъка външни своеобразни органи на предметната среда и човешкото общество.

Идеята на обичайното несъставено ясно духовно е разгърната като теза в диалога “Федон” на Платон. Тази теза е жизнено силна и ние продължаваме да смятаме, че простото идентично на себе си е по-трайно и безсмъртно за разлика от сложното неидентично, което непременно се разпада и в този смисъл е смъртно. Именно на тази основа Платон развива своята идея за безсмъртната душа и безсмъртните образци-идеи. Днес не мислим за тях онтологично. Смятаме, че те са моделиращи форми, налице в нашата реч, мислене, представи и дейности.

Да, но продължаваме да ги смятаме за по-висши и трайни положения. В жизнено-морален план духовното е вярване и радикално отстояване на принципи. Един такъв радикално настроен норвежец причини смъртта на повече от 70 души. Този безумен акт продължава да ни занимава. Но нека да го загърбим и да обърнем внимание на радикалностите на всяко редово говорене, в което принципите и чистите идеи, ако не обземат цялото говорене, са непременно налице в неговото начало и край.  Особено когато са по-продължителни, нашите мисления, обсъждания и правения са ситуации с такива по-радикални начало и край.

Те започват от нещо просто, което изглежда непроблемно, след това то се проблематизира и усложнява, за да премине накрая в също просто и непроблемно, което повтаря началното, но може и само да му прилича, а да се различава от него, но не и да не бъде просто и непроблемно. Ако обичаме да слушаме музика, бихме забелязали, че и музикалните творби ползват тази структура. Но все едно, особено средите на нашите по-дълги разговори и обсъждания усложняват едно или друго изходно положение, което усложнение на свой ред обикновено се уталожва в техния край.

Този свръхмодел на структурирано време е по-наблюдаем в речта, особено в записаната реч. Но той организира времената и на нашата вътрешна мисловна и емоционална реалност, и на нашите външно действия. Така или иначе, това е вторият начин, по който човекът сам или заедно с други се справя с времето и промяната или, по-точно казано, със сложната среда на много времена и промени, в която живее – той познава тази среда и постоянно я моделира наново. Което моделиране също спира времето и промяната, но като ги запечатва в протичането на преносим и приложим и в друго време модел за такова протичане.

Това може да става само паметно, може да се отпечатва в устен разказ или писан текст, може да бъде построено като соната за пиано, може да бъде филмът “Дървото на живота”, може да бъде “текстът” на случващото се в моето тяло или на случващото се в световната икономика и вселената. Разбира се, формулираното по-горе е средното по-добро положение, в което т.нар. духовно или човешко е проявено като по-цялостна ситуация на свързване на едно първо просто разбиране на принципи с друго второ на тяхното преплитане, преминаващо в трето подобно на първото.

Разбира се, че може да се остане само в първото и да не се преминава към второ. Изповядването на принципи може да преминава във второто на радикални действия, което като че ли повтаря първото. Възможно е и друго - структурирането на време да се съчетава или да се прави косвено само с репрезентации и така да се изразява и внушава сложно устроена представа-емоция, от която да следва действие или бездействие.

Тези варианти откриват погледа към голям брой асиметрии. Асиметрията е налице и в представения по-горе среден случай на по-пълно протичане. Съвсем ясно асиметрично е отношението между по-простото на принципите и тяхното свързване в модел за организирано време-реалност. Свързани един с друг, те влизат и в по-сложното на тяхното смесване, което може да се представя и посредством събития в реда на някакво време-реалност. Тези събития може да са измислени, да не са се случили и да са само модел за реалност.

Ето как в това мое говорене се породи модел от опозицията между симетрия и асиметрия. Започнах да твърдя, че има асиметрия между биологическото устрояване на равнището на клетката, на органа, организма и т.нар. духовно и че за да се разбере по-точно човешкото съществуване, то трябва да се представи не като пълен разнобой с това биологическо, а като форма на временно съгласуващи се, но все пак оставащи асиметрични страни, какъвто изглежда е и принципът на цялото земно съществуване.

Духовното и изобщо човешкото са особен асиметричен опит за такова пререждане на земното биологическо, което едновременно да му прилича и да се различава от него. В тази ситуация на говорене аз мога да спра до тази истина и да я направя непроблемна. Да, но аз не искам да постъпя по този симетричен начин с изстъпилия термин-идея асиметрия. Затова казвам, че той е само относително подходящ и не изпадам в безпроблемността, на която съм изложен. Мога да се съпротивя на пълната истина на предикатното име асиметрия, да го превърна в субект и значи в сюжет на разглеждане и да не позволя на обсъждането да прекъсне.

Това обаче не би означавало, че разглеждайки го по този начин, ако в един момент се уморя или реша да постъпя практически, няма да попадна на истината или, по-точно казано, на предистината на друго предикатно име, което също да прекъсне обсъждането. Текстовете, които ни занимават, а и текстът на нашият живот, са протичания, които прекъсват поради опиране до изникнала истина, която се оказва силно нужна и в този смисъл изключителна.

Разбира се, тези протичания са като че ли с по-висока стойност, когато са в модела на самата протичаща реалност. Но, така или иначе, всички текстове непременно завършват с една или друга истина, която слага край на тяхното протичане и ги стопява, за да започне протичането на друг текст. Така аз мисля и за живота, а и за собствения си живот. Смятам, че в гледната точка на толкова много случващи се протичания истините са своеобразни паузи между едно протичане, което престава, и друго, което започва. Та ето тази е случващата се истина-пауза в края на този текст за духовното.