|
ФОРУМ -
АРХИВ
|
ЗА БЕЗРЕДНИЯ РЕД, КОМПРОМИСА И МЪЛЧАНИЕТО |
Богдан Богданов |
|
За тези, които участват в този форум, не е изненада, че в случвалото ми се през годините, съм следил подмолността на определени истини. Те могат да се сведат до три. Първата от тях е, че границите на всяко нещо, идея, събитие или факт са нестабилни. Поради което, когато мислим и говорим за нещо, го поместваме в мрежа от повече неща, наричаме го и с други думи и пораждаме текст. Втората истина е, че когато обсъждаме нещо с практическа цел, тази дължина става неуместна, заковаваме нещото за думата и не му позволяваме да мърда. И третата истина - правим второто временно, на пръв поглед в противовес на първото, но всъщност заради него, защото двете се свързват по много начини в една или друга протичаща динамична истина. Не съм сигурен, че щях да достигна до горната теза, ако не беше социалистическото минало и ако негативният белег, че съм израсъл във фашистко семейство, не ме изправи пред толкова компромиси, породени от безредния ред на тогавашното общество. Разбира се, за достигането до тази теза няма как да не са си казали думата и образованието, което получих, и сплетените една в друга истории – на семейството, на езика и страната ми, на телесната ми нагласа и дългата история на организма, в чиято среда живея толкова години. Та поради тази преплетеност мълчах и не посмях да стопя в едно или друго просто по-сложната истина на това, което споделям и коментирам сега. Но то може и трябва да се изкаже просто – допуснах да влеза в тогавашния безреден ред. Така заплатих трите неща, които би трябвало да ми се полагат – да пътувам в чужбина, да се подложа на операция от сърце на Запад и да се хабилитирам. Много по-късно разбрах в какво се изразява основно безредният ред – във външна приемлива привидност, преиначавана от нещо вътрешно, което не може да бъде външно, защото е морално недопустимо. Постъпих безредно защото бях принуден от обстоятелствата, а и защото така постъпваха и други. Да, но имаше и такива, които не постъпваха така. Имаше и друг избор, свързан с обществено отпадане и физическо страдание. Избрах по-безвредното с надежда, че бидейки умен и честен, ще обезмисля безредието. Да, но освен че това е несигурно, има и пределно ясен негатив – влязъл съм в самото безредие, като съм приел, че нещо може да изглежда някакво, но да е всъщност друго. Отдавна знам, че тази разлика е вредна и се боря с нея посредством известната на моите близки не само теза, но и практика, която нарекох конструктивна недискретност. Да, така смятам - няма нищо по-здравословно от недискретността онова, което казваш на себе си, да казваш и на тези, които са до теб. Дори когато то засяга и буди недоумение. Обясних защо не споделих по-широко това, което коментирам сега. Но все едно - обстоятелствата помогнаха и премълчаното е навън. Да, но остава мъчнотията със сложното и простото, това, че сложното го замъглява и, нанасяйки върху него по-късни дела, го обезвинява или усилва. Именно поради това го изказвам. Не защото се чувствам виновен, че съм се оказал в безредния ред, а защото този ред в някаква степен продължава да определя живота ни и да ни кара все по-императивно и да го назовем по-точно, и да се заемем с ограничаването му. Това се отнася и до многото други проявления на безредния ред, справянето с които е по-сложно и иска повече време. С особена сила обаче то се отнася до конкретното безредие на иначе отменената институция на Държавна сигурност. Защото чрез битуващите и по днешните обществени върхове бивши нейни велможи тя продължава да спъва хода на съвременния живот. По закона от 2006 година, стъкмен, за да се покаже на Европейския съюз, че се разплащаме с тоталитарното минало, вините са изравнени. Всички знаем обаче, че прословутият параграф 12 на този закон прикри редовите вербовчици, поддържали безредието, и още по-виновните стоящи над тях негови строители. Тъй като безредието беше многостепенно, представям си какво биха казали те – че е дошло от фаталния небългарски център, който чрез тях простите изпълнители, неможещи да направят нищо, е осъществявал своите цели. Тези неможещи обаче са постигали тогава не неща, което им са се полагали. Но, така или иначе, случилото се трябва да се опише в термините на дискурсивната история. Защото доведе до престъпления, грабежи и убийства, но и защото отгласите му продължават. Най-обхватният от тях - нарушеният режим на конкретната истинност. Е, това да бъде грижа на възпитанието и образованието, а и на всеки от нас в плана на истината. Но има и по-реални отгласи като съсипващата сегашното ни обществено благо престъпност и корупция, заченати именно тогава. Съществен епизод в това минало на неправомерно заграбване беше развихрилото се след 1989 година изнасяне и лично ползване на българските капитали от определена обществена прослойка. Огромна, все още оставаща неразкрита акция, в която се обогатиха толкова хора. Така, с един вид държавно разбойничество, беше заченат по-едрият днешен частен капитал и горният пласт на сегашния частен сектор. Очевидно новото ни общество разчита на тях, още повече че не в толкова малък брой случаи те се развиха с честните усилия и къртовския труд на облажилите се да се опетнят от това разбойничество. Да, но има и друг по-съществен негативен нанос - заченатият по този начин капитал продължава да е интимно прикачен за държавни институции, от чиято сегашна безредност зависи. Така че някой по-предвидлив от станалите по този начин богати би могъл да съобрази, че в името на капитала и по-истинското частно би било полезно да похарчи не особено голяма сума, с която да се спонсорира написването на дискурсивната история на прехода у нас след 1989 година. Тя е повече от необходима, защото би показала и петната, но и позитивите на това уникално преобразуване на масивното социалистическо безредие в сегашния ставащ все повече и повече законов и все повече и повече обществен ред. Това беше основанието да подкрепя без колебание да бъде отличена, в рамките на наградите Паница за гражданска доблест, Комисията по досиетата. Решението предходи непосредствено оповестяването на новата серия сътрудничили на ДС, в която фигурирах. За някои от участниците в екипа на журито, определило наградите, това беше парадокс. За мен не беше. Законът е половинчат и продължава да изравнява вините, но Комисията, която го прилага, работи граждански дисциплинирано. Без да е пряко особено ефикасна, това, което тя прави, е с позитивни последствия. Както стана и при това оповестяване – онези, които биха искали безредието да продължи, започнаха да го ограничават. Правителството притисна президента, а той на свой ред правителството. Стана ясно, че свързаните с крайното безредие на ДС, трябва да напуснат високите държавни служби поради опетняването на страната и българския данъкоплатец. Делът на личното е по-лесен за преценка. Преди повече от трийсет години съм се подвел, че към нищо незначещите донесения за това, което съм виждал в постигнатата едва след 38-ата ми годишнина чужбина, и онова, което са правили партийните членове във Факултета по класически и чужди филологии в СУ, съм бил подтикнат от непредолими обстоятелства. Не съм схванал, че така съм станал оръдие в ръцете на комунисти от по-висок ранг, които чрез безпартийни са си мислили, че контролират други комунисти. Не съм разбрал и по-общото, че и тази дейност, а и ред други в условията на тогавашния безреден ред са били в най-добрия случай привидности, обезмисляли тогавашното ми съществуване. Разбрах го по-късно, след като опитах и другото безмислие, което се поблазних да приема – да бъда посланик. Показателно беше как реагираха близките и приятелите ми. Най-близките нямаха проблем – в една или друга степен те знаеха. Пред другите близки и приятели, които познават делата ми, бях извинен по друг начин. Те знаеха, че дълги години и в Отворено общество, и още повече в Нов български университет се занимавах с делата на другите, не със своите, доколкото едното може да се отдели от другото. Но понеже всеки става пример, тези, за които бях станал пример, не се почувставаха добре. Особено недобре се почувстваха онези, които ме смятат за демократ. Има такава повърхностна квалификация и в биографията ми в този сайт. Да, но в моите писания по темата аз настоявам, че демокрацията е сложен модел, в който влиза и доза недемократичност. Затова и в устроения йерархично обществен живот няма нищо по-трудно от това да се построи сменима йерархия. А и другото, което научих постепенно – колкото и разгърнато демократично да е, никое нормално общество не поглъща целия човек. Както обществото е ресурс, от който черпи отделният човек, така и той е ресурс, от който черпи обществото. Разбира се, това не се отнася за безредното общество, което коментирам – безредието му е и поради това, че се опитва да погълне целия човек, не успява и в безсилието си развива престъпността, която крие с идеология. Така че смятащите ме за демократ да прочетат по-внимателно онова, което съм писал по въпроса. По-трудно е с онези, които са минали през партийната безредност, било като лично са членували в партията, било като са били или са влезли в комунистически семейства, които пряко или и косвено са ги бранили от ДС. Между тях са по-суровите ми съдници. Разбира се, цялата партия не беше в социалистическата олигархия. Обикновените комунисти не се различаваха особено от редовите хора, които не бяха нито горе, нито долу в низината на останалите без собственост, на изселените, на пратените в лагери, на избитите и пропъдените в провинцията и чужбина. Случаите бяха много. Едни само поради това, че са от такова семейство, трябваше също да са в партията. Мнозина бяха просто партийци. Други използваха партийното членство за влизане в действителния горен слой, осигуряващ мечтаното по-добро битие. Там е проблемът – че някои днес смятат обикновеното скромно членуване в партията за честно битуване тогава. Но тази партия създаде безредния ред. Някои го осъзнават, но считат тази опетненост за по-малка. Че е невярно се разбира от несъзнателния импулс да укорят несъответно. Несъответно означава, че укорявайки, укоряват и себе си. Някои по този начин се укоряват за това, че са били в партията, други че и в партията, и извън нея не са постигнали нищо. Има и друга категория близки, склонни да ме укорят. Това са демократите-политици, на които днешна България дължи голямата макропромяна в икономиката и законовата структура на собствеността. Би трябвало да сме им дълбоко благодарни за това, което направиха. Както знаете, по български по-скоро ги укоряваме - че в името на компромиса на прехода, постигайки горното, не дръзнаха да се намесят в политическата и обществената система и допуснаха елементи от миналото безредие да преминат в сегашния ред. Е, на тях, на преминалите през компромиса, е по-лесно да се каже, че както миналото не може да се отсече от настоящото, защото влиза в него, така не може да се назове толкова сигурно и опетненото в реалния човек. Защото то винаги преминава в друго. Както в моя случай то парадоксално премина в по-пълното разбиране и на онзи, и на сегашния свят, без което никое от добрите постигания, с които съм свързан, не би било възможно. Преди повече от 10 години, по време на фаталното управление на БСП, когато губейки властта партийната върхушка легитимира корупцията, НБУ беше неукрепнал и заплашен от помитане. Тогава открихме прекрасната Иванка Апостолова и нейната свързаност с партията ни спаси. Това беше отличен компромис, защото тя беше образован и умен човек, който зае мястото на ректор по възможно най-съответния начин. Този компромис беше подпрян от коригиращи го действия, така че в един момент НБУ стана адекват на обществото на прехода и пое по пътя на закрепването и успеха. Не казвам, че този адекват не е нещо временно. Но така се строи – посредством работни модели, които лека-полека поемат по пътя, който прави от тях действителни общества. Разгърнатата демокрация е нещо прекрасно. За да се разгърне обаче, отначало са й нужни хора, които да се нарекат десни и леви. После следва другото нужно – да станат такива. Добре знаем, че нашите леви само се наричат така, а всъщност са всякакви с желанието да бъдат някакви по-горе над масата на останалите долу обикновени. Така беше по времето на социалистическата олигархия, такъв е духът в БСП и днес. Но знаем също, че и нашите десни, поради липсата на обществената основа, унищожена от осъществявалата безредния ред толкова десетилетия партия, са по-скоро все още нарекли се отколкото такива, водени повече от идеи, спомени и различавания и по-малко от действителното дясно. Дали може да има истинско дясно в България? Може. Някога, макар също в затруднен ход, то е започнало да става, спряла го е промяната в 1945 година. Но спряното може да се събуди - и поради примера на Европейския съюз, и поради вече започналото на границата на 20- и 21-и век обществено устрояване. Да, но истинското дясно се случва по-реално, ако младите живеят и се формират в по-малки цялостно устроени обществени места. Обществото се строи не само отвън с примери, и не само отгоре със закони и държавен ред, но и отдолу с малки общества, в които дясното се усвоява като начин на живот. Така че другите въпроси, които повдигна пред мен и свързаните с мен хора моето опетняване, са по-лесни и за отговаряне, и за практическо решаване. По-трудният въпрос е нуждата от такова разбиране на продължилия десетилетия безреден ред в България, което да позволи да се отървем от остатъците му по-скоро. Въпросът е труден и поради много други причини, но и поради опростяващата наклонност бавно оформящият се в страната ни съвременен либерално-демократичен ред да се представя за абсолютно светъл по същия начин и със същата реторика, с която се говореше за комунизма. Лъжата в случая е в опростеното говорене. Докато лъжата в комунизма не е от говоренето, а от самия комунизъм. Тя извира и от многото реални подмени на едно с друго, към които комунизмът подтиква, но и от дълбината на лъжовното интелектуално усилие и вяра, подхранвани от него, че цялото може да се построи докрай и че построеното може да се различи изцяло от онова, което го е предхождало. Оттук и мизерното обществено последствие, че обявеното равенство се оказа не само грубо неравно, но и държавно престъпно. Безредният ред на комунистическата държава породи несравнимо по-голяма престъпност от тази, с която се справяше. При това не само я породи, но я и препредаде в дълги вълни към последвалото време. Борбата с вълните е ясна. Всеки участва с това, което може. Като интелектуалец и достатъчно възрастен аз имам задачата, с която започнах – да помогна да не се заблуждаваме, че истината е една и пределно ясна и да разберем, че както мисленето, така и живеенето са протичания, в които простото и сложното се свързват в много комбинации в хода на безброй постигания. Те, разбира се, се пръскат. Добре е обаче и да преминават към едно или друго по-голямо постигане, в което всеки от нас да изпитва двойната радост – че се усилва от многото други хора, с които е заедно, но и че всички се нуждаят от това той да бъде именно този, който е. Такава е моята мислителна формула за обществото с по-добър ред.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
Коментари по темата |
|
„Така че аз имам задачата да отговоря на въпроса, а вие като малко общество с наистина по-голяма различителна способност, надявам се, ще преведете този отговор на речите на по-конкретния реален живот. Защото доброто съществуване, наречено по-горе условно дясно, е и това – способност за преминаване от една към друга реч.”
Bogdan Bogdanov - 2010-12-20 09:30:07
Един възможен превод, който направих вечерта преди публикуването на този титулен текст, без да знам, че правя превод не само от гръцки, ами и от непубликувания още текст.
Кратка пиеска.
Автор на музиката, стиховете, аранжимента и изпълнението – Сократис Маламас.
Превод (буквален) на български език – Лелята на Сократ.
„Казах ти всичко” - http://www.youtube.com/watch?v=YUPSfeRyG-w
Много пъти ти говорих с пръст (земя) по устата,
казах ти всичко каквото научих – научих го с тялото.
Половината съм душа, половината – тяло, а преживяното ми е звярр,
Половин живот разпилях, за да живеят и двете.
Колкото и парченца да можеш да свържеш,
Не ще ти стигнат за миг да ме усетиш/разбереш.
Казах ти всичко, сега ме целувай!
Водата ме обичаше, но небето ме живееше.
Когато измервах какво мога – земята не ме побираше.
(поглед – „Дано ми бъде простено!”)
Ловувах красотите, а ме открадна тъгата.
Истините ми са - ти, когато плачеш, и ударите на сърцето ми.
Колкото и парченца да можеш да съединиш,
Не ще стигнат за миг да ме усетиш/разбереш.
Казах ти всичко, сега ме целувай!
|
Тема № - 35 |
Коментар № - 3805 |
|
Лелята на Сократ - 2011-01-11 03:20:38 |
|
|
Много хубава формула, проф. Богданов: да преминаваме към едно или друго по-голямо постигане, в което всеки от нас да изпитва двойната радост – че се усилва от многото други хора, с които е заедно, но и че всички се нуждаят от това той да бъде именно този, който е.
Пожелавям я за себе си и за всички хора, с които споделям този свят!
|
Тема № - 35 |
Коментар № - 3804 |
|
Истинският Сократ - 2011-01-11 00:56:50 |
|
|
Да, правилно. По ред.
Никак не беше този ред безреден-безправен беше. А правилата Бол.
Просто залостваха каквото и да било движение. Дори и в рамките на реда.
Бях направил студенски клуб-Москва1970. Имаше Doors,Freesh Cream,Mayall.Спорове, дискусии, но и просто лайф, общуване, купон.
Всяка вечер след суматоха сядахме за последната приказка и ..чашка. И винаги стоеше един млад и с нищо не запомнящ се човек. Ниоткуда. Та именно той даваше оценката и ...разрешавал да дишаме понататък.
Аз познавах Cream на московския рок. У Стаса Намина (Анастаса Микояна3) был даже дома.
По същото време четох "Малая логика" Гегеля.
Просто не съм съгласен, че не е имало люфт, процеп в системното оглеждане и контрол.
Но до известна степен.
През 75 като асистент предтавих варинат на дисертацията. Ето тогава изникна същият човечец, но вече в други пропорции и компетенции.
Дима, ти защо не си още в Партията. А "не съм готов още".
Ще ти дам ти една готовност.
Взеха ме с квалификация-не е искрен. Но взеха. С жена "иностранка"-българка.
Странна и витиевата беше Системата. Тогава. Времето явно изтичаше през дупките на безкрайния купон на властта.
Смятам, че това не беше нито само симптом на скорото разпадане, нито просто умора.
Обезсилваха се , наричаните днес, гражданските импулси.
Стратгията е проста-ако не си против властта, действай...докато не се уморишь или да не се включишь.
Тук идва моята 1979. Компромис между смъртната умора и тоталното включване.
Откъде беше умората? Никой не ме пречеше да правя някакви ужасяващи експерименти с наличното безумие, но всеки опит от това безумие да се оформи нещо консистентно и самостойно...
Нет не репресия-технология. Нищо няма за пари, всичко е с бумаги и с тройно, четворно повече от нужното...бумажни пари. Включващ ли се - бъдещето на тогавашния Ходорковский ти е сигурно.
Но бумажните пари тогава означаваха бумажния живот. Отдалеч прилича на истниски. Само да не се доближаваш много.
Тогава,през 60-80 се готвеше и се оформяше сегашното пост-преходно общество и там, и тук. Тогава започна и масовият "изход" на хората, които биха били способни да счупят тази бутафория.
Не знам мен ме минаха преките напъни да се включа било то в прехода, било то против.
Не вярвам, обаче и в някаква сатанинска предопределеност на механизмите.
Имаха и продължават да имат функция - да поддържат реда в безредието. Или безредието чрез реда.Ето няколко мисли на Р.Нисбет
...Постигането на невъзможното - това е крайна цел на метафората. От нея извират религии, пророчества и догми. Както видяхме, от нея също така поизлизат онези възгледи за света, които се простират от Хезиод до съвременния марксизъм. Ние не бихме се справили без метафората. Както многократно
... Думи като „западане", „застаряване" и техните производни оставят такова впечатление в нашето съзнание, че понякога сме склонни да мислим погрешно, че не само римските институции остаряват и се покваряват в своето съществуване, но и дори по-късните поколения римляни, физическите поколения страдат от същото остаряване на вътрешното си устройство, същата дегенерация на инстинкта и естествената доблест. По такъв начин културните, социални и политически измерения на упадъка се свързват неуловимо с физическите или биологичните и ние добиваме единната представа не просто за една култура, а за един народ, преминаващ от младостта през зрелостта към старостта и смъртта.
...Метафората за растежа е интегративна не само в чисто исторически смисъл, тя е интегративна в нейния социален и психологически ефект върху групите - национални, етнически и други. Да се вярва, че нечия национална идентичност е следствие от многовековен растеж, бавен, постепенен и непрекъснат; един зададен в себе си процес и резултат, или следствие от иманентни фактори, с външното и случайното, отстъпили на заден план; с усещането за цел или съдба, разгръщащи се постепенно -това дарява нацията с определено величие, което трудно може да се получи по друг начин. Взрете се в учебниците по американска (или френска, или руска, или немска, или английска) история. Колко жизнеспособно щеше да е националното единство» колко дълбоки щяха да са източниците на патриотизма, ако всичко беше представено като малко или повече инцидентно от действията и взаимодействията на случайни събития, от целите и съдбините на други нации и народи?
...Обаче промяната не е „естествена", не е нормална, далеч не е така вездесъща и постоянна. Такава е стабилността. Ако изоставим метафората и конструираните социални системи, към които я прилагаме, и ако погледнем реалното социално поведение - във времето и на мястото. - ние отново и отново откриваме, че устойчивостта във времето е далеч по-разпространеното състояние на нещата. Също така промяната често се бърка и с обикновеното раздвижване, с активността, с движението и взаимодействието. Без всякакво съмнение, те са постоянни и вездесъщи. Но както веднага се досещаме, нито една от тях не е синоним на промяната. Те могат да бъдат страни на дадена промяна, но самите те не са промяна.
....„Когато не е необходимо да се променя, е необходимо да не се променя." Тези знаменит афоризъм на политическия консерватизъм е всъщност най-убедителният принцип, за който човек може изобщо да се сети при едно сравнително изучаване на социалното поведение: той е проверен в огромната литература върху човешките обичаи и традиции, при сравнителното изследване на социалните групи и организации, от конкретните истории на местности и райони и от онова, което сме научили от социалната психология за човешките навици и нагласи. ....изолацията е един от най-често срещаните контексти на културната и социална инерция. Сега можем към това да прибавим следващото наблюдение, че събитие от вида, който наричаме „намеса" или „нахлуване" в тази изолация, е един от най-често срещаните от всички източници на промяна -на видимата, значителна промяна на институциите, обичаите, вярванията, ценностите и идеите
Та в контеста на тази дума системата е като тази сива сова, която излиза в сумрака за да плете историята.
|
Тема № - 35 |
Коментар № - 3803 |
|
Дмитрий Варзоновцев - 2011-01-10 23:03:47 |
|
|
В известен смисъл разбирам професор Богданов.
Защото това, за което говори е една лична драма. Или поне аз така я усещам.
Познавам времето, за което говори добре. Не само от личните ми впечатления и преживявания, а и от съдбата на цялото ми семейство.
Достоен е този текст. Даже повече. Трудно ми е да го определя.
По-скоро искам да напиша нещо по прочетеното.
Има една група, която професор Богданов е пропуснал. И която мълчи сега. Аз я наричам - групата на "подмазвачите". Мълчи, защото не знае какво да каже.
Ако каже - "браво", не се знае утре кой в какви позиции ще бъде. Ако каже - "разпни го", пак същото.
Понякога тук, във форума, срещам такива. Лесно се познават. И е добре да замълчат.
Както и групата на бившите агенти. До които Закона не е стигнал още. И няма да стигне. Като ректорите, деканите и раководителите на катедри в университети. Или институти. Или директорите на училища. Или учителите, чиито "донесения" са довеждали до "обществено отпадане и физическо страдание" на техните ученици или студенти.
Не съм и предполагал, че мога да работя в Идеологическия отдел на ЦК на БКП, в Института за съвременни социални теории или Института по история на БКП, или Института по културата или ...или ...или... Много са гнездата на комунистическата власт. Но ето, че се наложи.
Много може да се напише, но това е началото. Коментарите на текста са излишни. Важно е да продължим да пишем и споделяме личните си преживявания от режима. Само който не е живял тогава, може да не ни разбере.
Струва ми се, обаче, че "физическото страдание", за което говори професор Богданов, не го е подминало.
Текстът му е достатъчно показателен за това. Страданието продължава. И именно то, според мен, стои в основата на неговия плам и желание за промяна. Не само на историческото време.
|
Тема № - 35 |
Коментар № - 3801 |
|
Кастор - 2011-01-10 21:36:16 |
|
|
Влизам в коментара с мълчание. С мълчанието, с което се влиза пред олтар. Пред олтара на личната история и истина. В храма на човешкото достойнство, избрало конструктивната недискретността като философия. Всяка лична история е храм на съществуването. В него трябва да се броди на пръсти, с приемането на всеки детайл като даденост, допринасящ за съзиждането. |
Тема № - 35 |
Коментар № - 3795 |
|
Мария - 2011-01-10 14:47:54 |
|
|
|
|
|
|