ФОРУМ - АРХИВ

ЗА БЕЗРЕДНИЯ РЕД, КОМПРОМИСА И МЪЛЧАНИЕТО
Богдан Богданов

     
За тези, които участват в този форум, не е изненада, че в случвалото ми се през годините, съм следил подмолността на определени истини.  Те могат да се сведат до три.

Първата от тях е, че границите на всяко нещо, идея, събитие или факт са нестабилни. Поради което, когато мислим и говорим за нещо, го поместваме в мрежа от повече неща, наричаме го и с други думи и пораждаме текст. Втората истина е, че когато обсъждаме нещо с практическа цел, тази дължина става неуместна, заковаваме нещото за думата и не му позволяваме да мърда. И третата истина - правим второто временно, на пръв поглед в противовес на първото, но всъщност заради него, защото двете се свързват по много начини в една или друга протичаща динамична истина.

Не съм сигурен, че щях да достигна до горната теза, ако не беше социалистическото минало и ако негативният белег, че съм израсъл във фашистко семейство, не ме изправи пред толкова компромиси, породени от безредния ред на тогавашното общество. Разбира се, за достигането до тази теза няма как да не са си казали думата и образованието, което получих, и сплетените една в друга истории – на семейството, на езика и страната ми, на телесната ми нагласа и дългата история на организма, в чиято среда живея толкова години. Та поради тази преплетеност мълчах и не посмях да стопя в едно или друго просто по-сложната истина на това, което споделям и коментирам сега.

Но то може и трябва да се изкаже просто – допуснах да влеза в тогавашния безреден ред. Така заплатих трите неща, които би трябвало да ми се полагат – да пътувам в чужбина, да се подложа на операция от сърце на Запад и да се хабилитирам. Много по-късно разбрах в какво се изразява основно безредният ред – във външна приемлива привидност, преиначавана от нещо вътрешно, което не може да бъде външно, защото е морално недопустимо.

Постъпих безредно защото бях принуден от обстоятелствата, а и защото така постъпваха и други. Да, но имаше и такива, които не постъпваха така. Имаше и друг избор, свързан с обществено отпадане и физическо страдание. Избрах по-безвредното с надежда, че бидейки умен и честен, ще обезмисля безредието. Да, но освен че това е несигурно, има и пределно ясен негатив – влязъл съм в самото безредие, като съм приел, че нещо може да изглежда някакво, но да е всъщност друго. 

Отдавна знам, че тази разлика е вредна и се боря с нея посредством известната на моите близки не само теза, но и практика, която нарекох конструктивна недискретност. Да, така смятам - няма нищо по-здравословно от недискретността онова, което казваш на себе си, да казваш и на тези, които са до теб. Дори когато то засяга и буди недоумение. Обясних защо не споделих по-широко това, което коментирам сега. Но все едно - обстоятелствата помогнаха и премълчаното е навън.

Да, но остава мъчнотията със сложното и простото, това, че сложното го замъглява и, нанасяйки върху него по-късни дела, го обезвинява или усилва. Именно поради това го изказвам. Не защото се чувствам виновен, че съм се оказал в безредния ред, а защото този ред в някаква степен продължава да определя живота ни и да ни кара все по-императивно и да го назовем по-точно, и да се заемем с ограничаването му. Това се отнася и до многото други проявления на безредния ред, справянето с които е по-сложно и иска повече време. С особена сила обаче то се отнася до конкретното безредие на иначе отменената институция на Държавна сигурност. Защото чрез битуващите и по днешните обществени върхове бивши нейни велможи тя продължава да спъва хода на съвременния живот. 

По закона от 2006 година, стъкмен, за да се покаже на Европейския съюз, че се разплащаме с тоталитарното минало, вините са изравнени. Всички знаем обаче, че прословутият параграф 12 на този закон прикри редовите вербовчици, поддържали безредието, и още по-виновните стоящи над тях негови строители. Тъй като безредието беше многостепенно, представям си какво биха казали те – че е дошло от фаталния небългарски център, който чрез тях простите изпълнители, неможещи да направят нищо, е осъществявал своите цели. Тези неможещи обаче са постигали тогава не неща, което им са се полагали.

Но, така или иначе, случилото се трябва да се опише в термините на дискурсивната история. Защото доведе до престъпления, грабежи и убийства, но и защото отгласите му продължават. Най-обхватният от тях - нарушеният режим на конкретната истинност. Е, това да бъде грижа на възпитанието и образованието, а и на всеки от нас в плана на истината. Но има и по-реални отгласи като съсипващата сегашното ни обществено благо престъпност и корупция, заченати именно тогава.

Съществен епизод в това минало на неправомерно заграбване беше развихрилото се след 1989 година  изнасяне и лично ползване на българските капитали от определена обществена прослойка. Огромна, все още оставаща неразкрита акция, в която се обогатиха толкова хора. Така, с един вид държавно разбойничество, беше заченат по-едрият днешен частен капитал и горният пласт на сегашния частен сектор. Очевидно новото ни общество разчита на тях, още повече че не в толкова малък брой случаи те се развиха с честните усилия и къртовския труд на облажилите се да се опетнят от това разбойничество. Да, но има и друг по-съществен негативен нанос - заченатият по този начин капитал продължава да е интимно прикачен за държавни институции, от чиято сегашна безредност зависи.

Така че някой по-предвидлив от станалите по този начин богати би могъл да съобрази, че в името на капитала и по-истинското частно би било полезно да похарчи не особено голяма сума, с която да се спонсорира написването на дискурсивната история на прехода у нас след 1989 година. Тя е повече от необходима, защото би показала и петната, но и позитивите на това уникално преобразуване на масивното социалистическо безредие в сегашния ставащ все повече и повече законов и все повече и повече обществен ред.
 
Това беше основанието да подкрепя без колебание да бъде отличена, в рамките на наградите Паница за гражданска доблест, Комисията по досиетата. Решението предходи непосредствено оповестяването на новата серия сътрудничили на ДС, в която фигурирах. За някои от участниците в екипа на журито, определило наградите, това беше парадокс. За мен не беше. Законът е половинчат и продължава да изравнява вините, но Комисията, която го прилага, работи граждански дисциплинирано. Без да е пряко особено ефикасна, това, което тя прави, е с позитивни последствия.

Както стана и при това оповестяване – онези, които биха искали безредието да продължи, започнаха да го ограничават. Правителството притисна президента, а той на свой ред правителството. Стана ясно, че свързаните с крайното безредие на ДС, трябва да напуснат високите държавни служби поради опетняването на страната и българския данъкоплатец.

Делът на личното е по-лесен за преценка. Преди повече от трийсет години съм се подвел, че към нищо незначещите донесения за това, което съм виждал в постигнатата едва след 38-ата ми годишнина чужбина, и онова, което са правили партийните членове във Факултета по класически и чужди филологии в СУ, съм бил подтикнат от непредолими обстоятелства. Не съм схванал, че така съм станал оръдие в ръцете на комунисти от по-висок ранг, които чрез безпартийни са си мислили, че контролират други комунисти. Не съм разбрал и по-общото, че и тази дейност, а и ред други в условията на тогавашния безреден ред са били в най-добрия случай привидности, обезмисляли тогавашното ми съществуване. Разбрах го по-късно, след като опитах и другото безмислие, което се поблазних да приема – да бъда посланик.

Показателно беше как реагираха близките и приятелите ми. Най-близките нямаха проблем – в една или друга степен те знаеха. Пред другите близки и приятели, които познават делата ми, бях извинен по друг начин. Те знаеха, че дълги години и в Отворено общество, и още повече в Нов български университет се занимавах с делата на другите, не със своите, доколкото едното може да се отдели от другото.

Но понеже всеки става пример, тези, за които бях станал пример, не се почувставаха добре. Особено недобре се почувстваха онези, които ме смятат за демократ. Има такава повърхностна квалификация и в биографията ми в този сайт. Да, но в моите писания по темата аз настоявам, че демокрацията е сложен модел, в който влиза и доза недемократичност. Затова и в устроения йерархично обществен живот няма нищо по-трудно от това да се построи сменима йерархия.

А и другото, което научих постепенно – колкото и разгърнато демократично да е, никое нормално общество не поглъща целия човек. Както обществото е ресурс, от който черпи отделният човек, така и той е ресурс, от който черпи обществото. Разбира се, това не се отнася за безредното общество, което коментирам – безредието му е и поради това, че се опитва да погълне целия човек, не успява и в безсилието си развива престъпността, която крие с идеология. Така че смятащите ме за демократ да прочетат по-внимателно онова, което съм писал по въпроса.

По-трудно е с онези, които са минали през партийната безредност, било като лично са членували в партията, било като са били или са влезли в комунистически семейства, които пряко или и косвено са ги бранили от ДС. Между тях са по-суровите ми съдници. Разбира се, цялата партия не беше в социалистическата олигархия. Обикновените комунисти не се различаваха особено от редовите хора, които не бяха нито горе, нито долу в низината на останалите без собственост, на изселените, на пратените в лагери, на избитите и пропъдените в провинцията и чужбина. Случаите бяха много. Едни само поради това, че са от такова семейство, трябваше също да са в партията. Мнозина бяха просто партийци. Други  използваха партийното членство за влизане в действителния горен слой, осигуряващ мечтаното по-добро битие.

Там е проблемът – че някои днес смятат обикновеното скромно членуване в партията за честно битуване тогава. Но тази партия създаде безредния ред. Някои го осъзнават, но считат тази опетненост за по-малка. Че е невярно се разбира от несъзнателния импулс да укорят несъответно. Несъответно означава, че укорявайки, укоряват и себе си. Някои по този начин се укоряват за това, че са били в партията, други че и в партията, и извън нея не са постигнали нищо.

Има и друга категория близки, склонни да ме укорят. Това са демократите-политици, на които днешна България дължи голямата макропромяна в икономиката и законовата структура на собствеността. Би трябвало да сме им дълбоко благодарни за това, което направиха. Както знаете, по български по-скоро ги укоряваме - че в името на компромиса на прехода, постигайки горното, не дръзнаха да се намесят в политическата и обществената система и допуснаха елементи от миналото безредие да преминат в сегашния ред.

Е, на тях, на преминалите през компромиса, е по-лесно да се каже, че както миналото не може да се отсече от настоящото, защото влиза в него, така не може да се назове толкова сигурно и опетненото в реалния човек.  Защото то винаги преминава в друго. Както в моя случай то парадоксално премина в по-пълното разбиране и на онзи, и на сегашния свят, без което никое от добрите постигания, с които съм свързан, не би било възможно.

Преди повече от 10 години, по време на фаталното управление на БСП, когато губейки властта партийната върхушка легитимира корупцията, НБУ беше неукрепнал и заплашен от помитане. Тогава открихме прекрасната Иванка Апостолова и нейната свързаност с партията ни спаси. Това беше отличен компромис, защото тя беше образован и умен човек, който зае мястото на ректор по възможно най-съответния начин. Този компромис беше подпрян от коригиращи го действия, така че в един момент НБУ стана адекват на обществото на прехода и пое по пътя на закрепването и успеха. Не казвам, че този адекват не е нещо временно. Но така се строи – посредством работни модели, които лека-полека поемат по пътя, който прави от тях действителни общества.

Разгърнатата демокрация е нещо прекрасно. За да се разгърне обаче, отначало са й нужни хора, които да се нарекат десни и леви. После следва другото нужно – да станат такива. Добре знаем, че нашите леви само се наричат така, а всъщност са всякакви с желанието да бъдат някакви по-горе над масата на останалите долу обикновени. Така беше по времето на социалистическата олигархия, такъв е духът в БСП и днес. Но знаем също, че и нашите десни, поради липсата на обществената основа, унищожена от осъществявалата безредния ред толкова десетилетия партия, са по-скоро все още нарекли се отколкото такива, водени повече от идеи, спомени и различавания и по-малко от действителното дясно.

Дали може да има истинско дясно в България? Може. Някога, макар също в затруднен ход, то е започнало да става, спряла го е промяната в 1945 година. Но спряното може да се събуди - и поради примера на Европейския съюз, и поради вече започналото на границата на 20- и 21-и век обществено устрояване. Да, но истинското дясно се случва по-реално, ако младите живеят и се формират в по-малки цялостно устроени обществени места. Обществото се строи не само отвън с примери, и не само отгоре със закони и държавен ред, но и отдолу с малки общества, в които дясното се усвоява като начин на живот.

Така че другите въпроси, които повдигна пред мен и свързаните с мен хора моето опетняване, са по-лесни и за отговаряне, и за практическо решаване. По-трудният въпрос е нуждата от такова разбиране на продължилия десетилетия безреден ред в България, което да позволи да се отървем от остатъците му по-скоро. Въпросът е труден и поради много други причини, но и поради опростяващата наклонност бавно оформящият се в страната ни съвременен либерално-демократичен ред да се представя за абсолютно светъл по същия начин и със същата реторика, с която се говореше за комунизма.

Лъжата в случая е в опростеното говорене. Докато лъжата в комунизма не е от говоренето, а от самия комунизъм. Тя извира и от многото реални подмени на едно с друго, към които комунизмът подтиква, но и от дълбината на лъжовното интелектуално усилие и вяра, подхранвани от него, че цялото може да се построи докрай и че построеното може да се различи изцяло от онова, което го е предхождало. Оттук и мизерното обществено последствие, че обявеното равенство се оказа не само грубо неравно, но и държавно престъпно. Безредният ред на комунистическата държава породи несравнимо по-голяма престъпност от тази, с която се справяше. При това не само я породи, но я и препредаде в дълги вълни към последвалото време.
 
Борбата с вълните е ясна. Всеки участва с това, което може. Като интелектуалец и достатъчно възрастен аз имам задачата, с която започнах – да помогна да не се заблуждаваме, че истината е една и пределно ясна и да разберем, че както мисленето, така и живеенето са протичания, в които простото и сложното се свързват в много комбинации в хода на безброй постигания. Те, разбира се, се пръскат. Добре е обаче и да преминават към едно или друго по-голямо постигане, в което всеки от нас да изпитва двойната радост – че се усилва от многото други хора, с които е заедно, но и че всички се нуждаят от това той да бъде именно този, който е. Такава е моята мислителна формула за обществото с по-добър ред.


ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.


      


Коментари по темата
Просто настръхвам, като прочета твърдения от вида на следното: "Важните неща в живота са много простички и обикновено не изискват дългословни философски тиради."
Тема № - 35 Коментар № - 3975 Борислав Георгиев - 2011-01-17 05:49:58
Към К. Несторова: Когато се подписах като "Доц. д-р Борислав Георгиев", това беше в отговор на e-mail от колега преподавател, получен на служебната ми поща, който ми препоръча да се подписвам с двете си имена, за да не изглежда анонимно.
Тема № - 35 Коментар № - 3974 Борислав Георгиев - 2011-01-17 05:43:59
Към К.

Аз така ли съм казала, че сте "протеже" - нямам тази дума в речника си, което е странно. Много се радвам, че сте си изградила свят. Сегашният ви коментар ми звучи някак по-човешки. Има само две неща, които не ми харесват. Думичката "инакомислещите" - влезте в Медиапул и прочетете “инакомислещите”, или в Гласове, или в Е-вестник. Аз не влизам да ги чета, защото ги четох - същите хора със същите фрази - преди една година, когато правих сайта на Вера Мутафчиева. “Инакомислещите” - просто не са мислещи - те концентрират думите си в 80 символа, така както позволява съответния форум, в който никой не ги чете сериозно - дори съответната медия – но те си пишат, все едно се изпреварват в постигане на по-съвършена злоба. Днес майка ми (карам майка ми да чете и да ми преразказва цензурирана версия, за да не се ядосвам и да не беснея.) каза, че е видяла и един интересен коментар в Медиапул за текста на професор Богданов - една жена била написала: "чета и мисля, мисля, мисля".

Ето това е правилната позиция, казаното от тази жена. Дори и за нас е правилно, които пишем в този форум - защото нещата са сложни. Въпросът е как да се променят към добро. За себе си професор Богданов ги е променил - достатъчно и предостатъчно. Но какво ще правим с нас? Какво ще правим с тези, които пишат дълги есета за компютърни стихотворения и за Мефистофел в "Гласове" или пък сравняват професор Никола Георгиев и професор Богданов - за да кажат, разбира се - кой е по-злобен и низък - а със сигурност не познават нито един от двамата – а аз ги познавам и двамата и ми става мъчно – за тази тъпота да сравняваш това, което не познаваш, за да преценяваш. Какво мнение се получава така? Не искам и да си помислям за “инакомислещите”, които като лешояди прехвърчат от жертва на жертва из форумите - с едни и същи имена и с едни и същи коментари - например онази Христина Василева – за която вече писах – била си публикувала същия коментар в Медиапул. Какво да мисля за човек, който написва нещо супер злобно и без никаква връзка, а после го публикува във всички форуми? Очаква да се чуе, някой да я одобри и да я хареса ли? Ами какво казва тя? Няма как да постигне харесването по друг начин. Това е страшно. Много голяма част от злобата в човека се ражда точно от това простичко нещо - желанието да те харесат, да постигнеш нещо повече, да станеш по-ценен. Ако не те харесат – злобата, която е в нас – излиза и започва да обикаля из форумите, из колегите, из съседите, из приятелите, из роднините - при познати и непознати хора - и така до края на живота – нищо не правиш, а само си разхождаш злобата, за да я излееш от себе си някъде.

Това мисля за повечето “инакомислещи” днес, които "коментират" текста на професор Богданов. Пропуснах да включа и коментарите, които задължително включват в цялата си злоба - цитат от Библията – а, човек, за да цитира текст от Библията, първо трябва да има този текст в себе си, но все едно – в тези коментари не само тогава злобата се превръща в грях.

И второто, което не ми хареса, са тези изкрещяни “НЕ СА”. Правите онова голямо разминаване, което бележи раждането на идеологиите - съпоставяте/изравнявате две много различни неща – 1.професор Богданов, който е реален човек и 2. една въобразена от вас общност на депресираните честни хора. От, една страна, професор Богданов, който години на ред дава образование и работа на много хора в България - не зная точно колко души работят в НБУ - като наистина много голяма част от тези хора също са спасени от провинцията – от друга страна, въобразените идеални хора, които не познавате, нямат имена и събират всички качества, които ви се иска да носят – страдание, простота, благородство, честност, отшелничество, доброта.

Това си мисля, че не можете да осъзнаете: противопоставянето [реален човек - въображаема общност].

Хората, които пишем в този форум в момента пишем за реален човек – професор Богдан Богданов, когото познаваме и виждаме всеки ден. Всички останали пишат за несъществуващи неща - и вие не познавате тези неуспели хора, над чиято съдба ни карате да плачем, но и да съществуваха те са направили своя избор - останали са верни на себе си. Нали?

Но кое придвижва?... Може би трябва и аз да мисля, мисля, мисля...

Иначе - да - кой знае какво хубаво нещо щеше да има на мястото на НБУ - някое ново АОНСУ, за което не е важно реалното, а - идеалното несъществуващо. Имате ли конкретна идея какво щеше да има на мястото на НБУ? Или и това е мечтание - също като въобразените хора? И двете неща ни обръщат към миналото – към това – какво е могло да бъде... но не е така.

Ако нямаше НБУ не мислите ли, че пак щеше да има - но вече реално - много хора, които да НЕ СА учили в университета, НЕ СА направили кариера, НЕ СА открили университети, НЕ СА написали книги, а са платили жестоката цена да живеят невидим живот някъде из провинцията.

Думи няма да спестим. Дано да ви стане още по-безкрайно интересно при нас.
Тема № - 35 Коментар № - 3973 vesselina vassileva - 2011-01-17 01:22:52
Г-жо Несторова,

Много се радвам, че се появихте отново и с име! Много се радвам, че реагирахте на моята арогантна провокация. Аз владея разни техники, с които обичам да се опитвам да измъквам доброто от хората. Арогантността е една от тях и я прилагам в определени случаи – най-често във форумно общуване. В житейски общувания имам и други тактики, някои много тихи и скромни - например християнският принцип за подаване на другата буза, като ти ударят едната - но процесът на вадене на доброто в този случай е много болезнен (ако все пак го има доброто). Този, който е поощряван да удря колкото му душа поиска, може да не се усети, да се поддаде твърде много на злото в себе си и да си докара истински позор накрая, защото забравя да крие злодеянията си и те стават ужасно публични. Затова, даже и аз предпочитам тактиката на арогантността – тя на външен вид е нелицеприятна, но процесът на вадене на доброто е сравнително безболезнен.

Много съм съгласна с Вас в позицията Ви: „Важните неща в живота са много простички и обикновено не изискват дългословни философски тиради.”, само с една добавка - „Важните неща в живота МОГАТ ДА СЕ ИЗКАЖАТ И много простичко”. Точно това направих, като се опитах да Ви кажа, че на всички, на абсолютно всички! човеци ни се полагат някои основни човешки неща – живот, здраве, храна, покрив, работа, свобода (физическа и мисловна) и достойно съществуване. И че да се осъжда някой, че не е жертвал живота си, здравето си, свободата си и работата си, не е много редно, ако, разбира се, се осъзнават тези простички важни неща в живота. Като не се осъзнават пак не е редно да се осъжда, но някак може да бъде разбрано.
За трети път ще кажа в този форум: Аз съм напълно убедена, че за никоя идея, ама за никоя, камо ли за дясната, не си струва да се жертва човешки живот, здраве, свобода, достойно съществуване, възможност за създаване.

Тези простички неща могат да се изкажат и със житейска ситуация. Представете си, че сега сте (да речем) арабист. Поръчала сте някакви важни книги (стара персийска поезия, да речем), които са дошли в посолството на Иран. Отивате и ги вземате. На другия ден ще ви привикат в ДАНС. Представете си, че Ви казват следното: Имаме данни, че сте ходила в посолството на вражеска страна и можем да Ви осъдим за шпионаж. Ще си затворим очите, обаче, ако се съгласите да ни сътрудничите и да донасяте за това, какво виждате и разбирате ...(някъде си).
Искате да ми кажете, че Вие гордо ще се съгласите да бъдете осъдена и затворена в затвор за шпионаж, какъвто Вие не сте извършвала (за книжките с красивата персийска поезия), ще оставите децата си без майка, мъжа си - на чалгаджийките, родителите си - в старчески дом, и ще откажете да сътрудничите с гордо вдигната глава и с песен на уста, и ще влезете в затвора, където ще ви съсипят физически и психически (ще Ви измъчват, изнасилват, ще Ви държат без хора, без храна или на мухлясала и изгнила храна, ще стоите мръсна, ще ходите по нужда в леген, който ще стои седмици в килията от няколко квадратни метра, без небе, без слънце, без комуникация, ще Ви тровят и ще Ви унижават сигурно в продължение на тридесет години)?
Много е важно също да може да се измислят мотиви - каква може да е идеята, заради която бихте го направила това? Кое е това простичко нещо, което в такава ситуация би било по-важно от Вашия живот, здраве, семейство, свобода? Може би Вашите бъдещи неслучили се студенти по персийска литература? Да не Ви обвинят Вашите неслучили се студенти в мерзост? И в каква мерзост по-конкретно и простичко? Децата, мъжът Ви, родителите Ви и Вие самата, представям си – кучета Ви яли, това поведение препоръчвате. Това някак го разбирам. Кое е другото, по-ценно от тези неща, заради които бихте направила жертвата? Това не мога аз да го измисля/предположа и съм абсолютно съгласна съм да ме наречете наивна за това.

Другото, което ще коментирам е следното:
„Ама нямало да го има НБУ без професор Богданов. Никой не знае какво друго щеше да има на негово място.”

Аз съм историк. Може би заради това нямам умения да предполагам и да зная как биха се развили нещата, ако нещо в миналото се беше случило другояче. И в историята, и в живота, не можем да върнем лентата и да променим случилото се. Можем само да го осмислим по друг начин, както много на място казва и Иво Инджев в този разговор, който не случайно пуснах за гледане във форума.
Когато трябва да оценявам или да правя равносметка на настоящето, не ме интересува какво е можело да имаме налично, ако професор Богданов се беше оставил да умре гордо и с песен на уста – дали в затвора за шпионаж, дали от сърдечния си проблем. Сигурно е можело да има налични всякакви неща. Ами то би трябвало и да ги има - да не би като е останал жив професор Богданов, да им е попречил да ги има? Професор Богданов, като е успял да се съхрани жив, не е попречил на някого другиго да създаде, каквото е можел и с каквато компетенция е разполагал. Професор Богданов не е разрушил нищо ценно, създадено от друг (на Вас, като негова бивша студентка, разрушил ли е нещо, отнел ли е нещо?). Не само че не е разрушил, той е създал нещо ценно (и не само едно нещо) - голямо обществено благо, от което всеки, който желае и може, се е възползвал. НБУ е единственото място в България, от местата които познавам, в което се живее и работи в значителна степен по-европейски, по-демократично и по-свободно. Е, и със страшно много работа (в пъти повече от други университети), но това е част от европейското, което на много от българите им е трудно да се съгласят да приемат, защото повечето сме мързеливи (средностатистически). Казвам това, след 18 години работа в Нов български университет, минала съм почти през всичките периоди на всякакви трудности, успехи и неуспехи. Реших да отида в НБУ, защото познавах професор Богданов като преподавател и знаех, че това ще е място, в което ще мога да работя със свобода, достойно и с удовлетворение от развитието си. Знаех го предварително, защото съм бивша негова студентка, точно като Вас (ако Вашето твърдение е вярно). Разбира се, представата за свобода на различните хора е различна – напълно е възможно моята представа за свобода да не е като Вашата, и затова твърдението ми не бива да Ви подвежда, че свободата, достойнството и удовлетворението да работиш в НБУ ще се хареса на всекиго, включително и на Вас.

Аз обаче имам подозрения, че и на Вас би се харесала тази свобода и достоен професионален живот, на каквито ние се радваме в НБУ, и то не защото някой е благоволил да ни ги дава, а защото ни се полагат, а и на Вас се полагат (странно ми е, как се е случило, като сте била студентка на професор Богданов, да не сте го научила поне от него това нещо). Полагат се, ама в България не се дава да се полагат, дори и след падането на комунизма. Страшното става, когато и хората забравят (или не знаят), че им се полагат. В НБУ има един човек, който не е спирал да се грижи тези простички и важни неща да продължават да ни се полагат. Затова повечето от нас, които разбираме какво става, се радваме, че той не се е оставил да умре героично преди тридесет години, па макар и на цената на толкова жесток компромис.
Тема № - 35 Коментар № - 3972 Росица Гичева - 2011-01-17 00:48:20
За здравето, благодаря. За пестенето на думи, К. Несторова, не съм съгласна. Тука в този Форум няма ограничение кой да говори и с колко думи. Ние не икономисваме нито мисълта, нито думите, нито темите. Говорим с много думи за да разберем нещата в тяхната сложност, защото знаем, че нищо не е само това, което е, че бес усилието на нас хората, няма как да дойде разбирането наготово, някъде отгоре или отдолу. И затова не сме като тези блогове и форуми, които човек по-добре да не чете, че току виж освен друготе е забрави как се пише и говори на нормален български.

Второто нещо, с което не съм съгласна е, че тези, които не са били вербувани от ДС не са учили и затова не могат да се изразяват. А техният глас ние тука вув Форума ще заглушим и няма да искаме да ги изслушаме. Тука не мерим хората по количеството на думи, както казах, а по това дали с мисленето си форумците могат да спомогнат за разбирането на сложните неща. Стремим се да не опростяваме нещата, защото точно опростяването води до най-много грешки. И ако прочетеш, К. Несторова, за какво сме говорили преди няколко месеца: за историята, за истината в историята, за това как се строи тази истина в дискурси, за какво е текст, контекст и т.н. ще разбереш, че сме били подготвени да обсъдим темата, която сега се появи. Знам, че нашият разговор изненадва хората. Изненадал е тебе, например. Една от многото заслуги на проф. Богданов е, че създаде това пространство за разговор не само като място за свобода, анализ, мислене, креативност, търсене на нещо ново, различно от останалото в куберпространството, но може би сега и той самият е изненадан от това, което чете написано от нас. Но той знае, че правим това, на което сме били верни от самото начало: ние сме търсещи хора и когато трябва да разберем нещо, няма да го оставим на мира, ще търсим разбиране в диалога. А сега търсим защо се стигна до “този нарушен режим на истината“ и какво да правим днес за да не остане истината вън от демократичното ни общество, а свободата погазена и някои да хулят, да хулят, вместо да седнат да помислят кое кое е не само от една единствена гледна точка.

Коментарът за този “някой частично успял интелектуалец“ няма изобщо да го тълкувам. Замълчавам пред тези твои думи от уважение към всички интелектуалци и мъдри хора, учили или не по време на комунизма.
Тема № - 35 Коментар № - 3971 Aneta de la Mar - 2011-01-17 00:32:14
Да започна с това, че не ми е ясно как вторият ми пост не се появи, а Борислав го зачете с реплика. Неведоми са пътищата компютърни. Опитвам пак.
Много се изговори тук против инакомислещите, стана ми безкрайно интересно да ви чета и се изкушавам да пиша.
Най-напред отговор на В. Василева - никога не съм била ничие протеже, та не изпитвам нужда да се разграничавам от когото и каквото и да било. Слава Богу, има места на този свят, където е възможно да си изградиш име, без да си човек на този или онзи.
Второ, страшно ми става, като чета колко хора тук се смятат за простветлени по някакъв странен начин, та дори и с призиви да спасят такива като мене, които, видите ли, не били прозрели... Младите наивни, а старите - арогантни...
Важните неща в живота са много простички и обикновено не изискват дългословни философски тиради.
Питаше се по-долу, как е можел да откаже човек сътрудничество, защо не говорели тези хора. Ами как да говорят, котато те НЕ СА учили в университета, НЕ СА направили кариера, НЕ СА открили университети, НЕ СА написали книги, а са платили жестоката цена да живеят невидим живот някъде из провинцията. Ако пък посмеят да се обадят, хоп, появава се някой частично успял интелектуалец, който им казва, че те и без това си били некадърни, пък системата им виновна.
Ама нямало да го има НБУ без професор Богданов. Никой не знае какво друго щеше да има на негово място.
Бъдете здрави и си пестете думите!
К.Несторова
Тема № - 35 Коментар № - 3970 бивша студентка - 2011-01-16 22:50:11
Много истини и НЕистини (с тях няма да се занимавам) се казаха във форума:
1. все едни и същи плащаме цената (Кастор);
2. че ако проф. Богданов беше избрал друго нямаше да има нито НБУ, нито този форум (Кастор), нито място за тези дето така са се разлаяли напоследък;
3. всеки има право на грешка, слабост или както искате го наречете, но всеки има и право да поправи стореното, необходимо ли е да припомням кой е пазел дрехите на войниците, който замеряли с камъни св. Стефан и какво е станало с него по-нататък в християнската история?
4. Искам да попитам тези дето бълват огън и жупел - те знаят ли какво e писано за ДС (и въобще писано ли е нещо?) от Професора, защото - както в миналото така и днес, много хора, които обичат да пишат без да им се заплаща и без да имат каквато и да било изгода, пишат защото са фенове на този "спорт" - те по-добри ли са? Това че нямат картончета означава ли, че те са честни и почтени? По-добри ли са тези, който са от семейства на активни борци и са получили образование извън страната и които са писали само за пари???

Когато темата за агентите и досиетата стана модерна и актуална, попитах майка си знае ли кой в нейната служба, от нейните роднини е бил сътрудник, тя не знаеше и не искаше да знае, попитах я и дали са и предлагали - слава Богу не са, но тя ми каза, че е щяла да приеме, само ако това ще бъде добре за мен, за нейното дете!!!

Много точно го е написала В. Василева - "всеки има нужда от сърце", и всеки родител прави най-доброто за своето дете! Греша ли?

Не виждам нужда да има нужда от извинение, оправдание или каквото ще да е от страна на Б. Богданов.
Думите на Ст. Тафров важат и за Б. Богданов "С цялата си дейност през последните години доказва къде стои. Това е, което заслужава уважение“.
Някъде в Светото писание се казва „по-делата им ще ги познаете”. Познавам проф. Б. Богданов по делата, радвам се, че по делата опознах и други...
Бъдете здрави и щастливи всички, които пишете и четете, за мен винаги е било удоволствие да го (Ви) чета!

П.С. Надявам се скоро да има нова тема!
Тема № - 35 Коментар № - 3967 Един фeн - 2011-01-16 20:10:49
Роси, благодаря ти за линка по темата, която ме заинтересува кой как е влязъл или се е разминал с ДС.

Аз се наистина се замислих кой се е спасил от ДС, но след като изслушах разговора, завърших тотално заинтересувана от съдбата на Иво Инджев. Отдавна исках да зная какво става с него. Четох преди три години, че на неговия син му е било отказана виза за да влезе в Куба по причини, че свободната журналистика няма място на този остров и той е искал да пише по тема дисидентите там и какво става. А аз, както ви разказах, отидох в Куба и не само отидох...

Та, за Иво Инджев. Няма как да не цитирам неговите думи в нашия разговор, защото той е в нашата темата и то отдавна и има връзка между неговата съдба и тази на Професор Богданов. И това не е случайно.

Иво Инджев разказва накратко как е бил оклеветен и преследван през всичките годините на демокрацията за да стане изкупителна жертва, защото едно от нещата, които е направил е, че като журналист в БТА е приел да бъде кореспондент в Ливан, но при условие, че работи за ДС. Инджев обяснява, че не се е колебал да приеме работата като журналист, защото винаги, винаги е искал да бъде журналист и това да стане журналист по време на жестоката Гражданска война в Ливан през 80-те години за него е било един огромен шанс да работи като репортер на мястото на събитията за да може да отрази и анализира тази война в медиите. (Това го цитирам по повод страшния въпрос “как разбира някой, че нещо му се полага?“. Моят отговор е, когато се работи като професионалист, няма значение в какъв политически режим се живее - тогава се знае това. Но не, когато си следва порочната практиката да се пъха носа в ЖИВОТА НА ДРУГИТЕ и да се отрязва с лека ръка: “на тебе ти се дава, на тебе ти се отнема, а ти мълчи и не питай защо трябва да мълчиш!“).

Но има един важен момент, защо точно на Иво Инджев са му предложили това така изгодно място за журналист, след като се знае, че всички партийни журналисти се избиват да станат кореспонденти и кой знае какви доноси са писали помежду си за да си навредят един на друг и така някой да постигне този пост и материалните облаги да се живее в чужбина, докато се изпълнява? Отговор от Иво: защото никой не е имал смелостта да отиде в Ливан, в държава дето падат бомби и човек спи с въз главица на главата си, за да заглуши гърмежите. Инджев каза, че така продължава да спи и до днес. (Разбирам го тотално: и аз, която живея в държава, в която също има война знам какво значи да не спиш от изстрели и да слушаш как днес са били убити само 20 – 30 души и това не е голяма новина).

Тези, които имат полза от системното опетняване на името на Иво Инджев след 1989 до днес, особено след отваряне на досиетата, действат следвайки презумпцията: “Ние ще го върнем там, където е бил за да го омаскарим. Непрекъснато ще казваме, че той е един от нас.“ (Цитирам Инджев).

В края на разговора дипломатът Стефан Тафров казва това за Иво Инджев: “Дори Иво да е проявил някаква моментна слабост в младостта си, той многократно е изкупил това с дейността си през последните 20 години. Многократно. И има сериозни заслуги за свободната българска журналистика и българската демокрация... Яд ме е, че Държавна сигурност продължава толкова години след това да причинява тези неща, които виждаме. Това е възмутителното.... Той дава пример как трябва да се реагира... С цялата си дейност през последните години доказва къде стои.Това е, което заслужава уважение.“

“ДОКАЗВА КЪДЕ СТОИ“

“ЗАСЛУЖАВА УВАЖЕНИЕ“

И Иво Инджев, и Професор Богданов и всички, които са преследвани и оплюти с цел да станат жертви без да бъде оценено това, което са направили и правят за демокрацията и свободата днес в нашето общество, заслужават истинска гражданска подкрепа. И ако има място за компромис в тази ситуация, тука, сега, той е да мислим по този начин и да не дадем тази подкрепа.
Тема № - 35 Коментар № - 3965 Анета де ла Мар - 2011-01-16 19:14:04
Криста-Мария Зиланд символизира края на доносничеството като дошъл отвътре, но тя символизира и края на любовта. "Какво имате сега? Нито можете да пишете, нито имате любов." – казва един от лошите герои, визирайки конкретното на Криста-Мария, но и общото – защото в случая любовта не можа да победи вината, нито пък вината успя да допусне пътища за други случвания, които да променят злото.

Днес, наистина, се включваме точно тук в преобразуването на световете. Смъртта е лесна, но тя автоматично блокира две неща - мисленето и говоренето, изстрелвайки по скалата до крайна степен - разбирането. Но това разбиране - достигнало максимални стойности в смъртта - при това положение спира да има каквото и да било значение. И това е едно от присъствията на еднородното при нас. Божественото не ни дава да достигаме до пълното разбиране, то даже на най-добрите души разрешава да го зърнат за малко и след това да си го припомнят. Да не говоря, че Божественото не разрешава и на самите богове да стоят постоянно при него, ами ги хвърля и запокитва на земята - при човешкото, където нещата са сложни.
Тема № - 35 Коментар № - 3963 vesselina vassileva - 2011-01-16 18:14:51
Добре вмъкнахте в темата и филма "Животът на другите".

Това, което ме смущава много, и за което писах и в някой от предишните си постинги е именно необходимостта да има отговорност и откритост.

Отговорността на така наречените "политици-демократи" и "десни".

Защото какво виждаме във филма?

Една открита система, където всеки може да отиде и види своето "досие".

Една "читалня", където можеш да видиш не само собственото си битие през погледа на другите, а и самите други. На човека, който те е подслушвал, и който е работил за системата като редови служител на всемогъщата ЩАЗИ.

И после да се разходиш на улицата и да го срещнеш отново в друга роля. В друг епизод и да видиш съдбата му в новото общество.

А какво стана в България? Колко е лесен достъпа до собствените ни досиета?

И защо Комисията по досиетата обявява така наречените "агенти", т.е. граждани сътрудничили на Държавна сигурност, а нищо не се казва за редовите служители, за тези които са вербували, подслушвали и какво ли не още?

Къде са те сега, с ккаво се занимават?

Истината е половинчата.

Защото това, което се случва във филма по скоро поставя акцента не върху съдбата на сътрудничелите, а върху поведението на служителите. А един такъв "сътрудник", като Криста-Мария Зиланд, просто не успя да приеме факта на своето "сътрудничество" и се самоуби. От любов.

Ето за това говори, според мен, професор Богданов, когато казва "Постъпих безредно защото бях принуден от обстоятелствата, а и защото така постъпваха и други. Да, но имаше и такива, които не постъпваха така. Имаше и друг избор, свързан с обществено отпадане и физическо страдание. Избрах по-безвредното..."

И слава Богу, защото сега нямаше да го има този Форум.
Тема № - 35 Коментар № - 3961 Кастор - 2011-01-16 17:52:37
1  2  3  4  5  6  7  8  9  10 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 121459

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 129590

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 21866

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 34348

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 136601

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 100832

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 32010

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 19750

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 183820

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 63134

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA