ФОРУМ -
АРХИВ
|
ЗА БЕЗРЕДНИЯ РЕД, КОМПРОМИСА И МЪЛЧАНИЕТО |
Богдан Богданов |
|
За тези, които участват в този форум, не е изненада, че в случвалото ми се през годините, съм следил подмолността на определени истини. Те могат да се сведат до три. Първата от тях е, че границите на всяко нещо, идея, събитие или факт са нестабилни. Поради което, когато мислим и говорим за нещо, го поместваме в мрежа от повече неща, наричаме го и с други думи и пораждаме текст. Втората истина е, че когато обсъждаме нещо с практическа цел, тази дължина става неуместна, заковаваме нещото за думата и не му позволяваме да мърда. И третата истина - правим второто временно, на пръв поглед в противовес на първото, но всъщност заради него, защото двете се свързват по много начини в една или друга протичаща динамична истина. Не съм сигурен, че щях да достигна до горната теза, ако не беше социалистическото минало и ако негативният белег, че съм израсъл във фашистко семейство, не ме изправи пред толкова компромиси, породени от безредния ред на тогавашното общество. Разбира се, за достигането до тази теза няма как да не са си казали думата и образованието, което получих, и сплетените една в друга истории – на семейството, на езика и страната ми, на телесната ми нагласа и дългата история на организма, в чиято среда живея толкова години. Та поради тази преплетеност мълчах и не посмях да стопя в едно или друго просто по-сложната истина на това, което споделям и коментирам сега. Но то може и трябва да се изкаже просто – допуснах да влеза в тогавашния безреден ред. Така заплатих трите неща, които би трябвало да ми се полагат – да пътувам в чужбина, да се подложа на операция от сърце на Запад и да се хабилитирам. Много по-късно разбрах в какво се изразява основно безредният ред – във външна приемлива привидност, преиначавана от нещо вътрешно, което не може да бъде външно, защото е морално недопустимо. Постъпих безредно защото бях принуден от обстоятелствата, а и защото така постъпваха и други. Да, но имаше и такива, които не постъпваха така. Имаше и друг избор, свързан с обществено отпадане и физическо страдание. Избрах по-безвредното с надежда, че бидейки умен и честен, ще обезмисля безредието. Да, но освен че това е несигурно, има и пределно ясен негатив – влязъл съм в самото безредие, като съм приел, че нещо може да изглежда някакво, но да е всъщност друго. Отдавна знам, че тази разлика е вредна и се боря с нея посредством известната на моите близки не само теза, но и практика, която нарекох конструктивна недискретност. Да, така смятам - няма нищо по-здравословно от недискретността онова, което казваш на себе си, да казваш и на тези, които са до теб. Дори когато то засяга и буди недоумение. Обясних защо не споделих по-широко това, което коментирам сега. Но все едно - обстоятелствата помогнаха и премълчаното е навън. Да, но остава мъчнотията със сложното и простото, това, че сложното го замъглява и, нанасяйки върху него по-късни дела, го обезвинява или усилва. Именно поради това го изказвам. Не защото се чувствам виновен, че съм се оказал в безредния ред, а защото този ред в някаква степен продължава да определя живота ни и да ни кара все по-императивно и да го назовем по-точно, и да се заемем с ограничаването му. Това се отнася и до многото други проявления на безредния ред, справянето с които е по-сложно и иска повече време. С особена сила обаче то се отнася до конкретното безредие на иначе отменената институция на Държавна сигурност. Защото чрез битуващите и по днешните обществени върхове бивши нейни велможи тя продължава да спъва хода на съвременния живот. По закона от 2006 година, стъкмен, за да се покаже на Европейския съюз, че се разплащаме с тоталитарното минало, вините са изравнени. Всички знаем обаче, че прословутият параграф 12 на този закон прикри редовите вербовчици, поддържали безредието, и още по-виновните стоящи над тях негови строители. Тъй като безредието беше многостепенно, представям си какво биха казали те – че е дошло от фаталния небългарски център, който чрез тях простите изпълнители, неможещи да направят нищо, е осъществявал своите цели. Тези неможещи обаче са постигали тогава не неща, което им са се полагали. Но, така или иначе, случилото се трябва да се опише в термините на дискурсивната история. Защото доведе до престъпления, грабежи и убийства, но и защото отгласите му продължават. Най-обхватният от тях - нарушеният режим на конкретната истинност. Е, това да бъде грижа на възпитанието и образованието, а и на всеки от нас в плана на истината. Но има и по-реални отгласи като съсипващата сегашното ни обществено благо престъпност и корупция, заченати именно тогава. Съществен епизод в това минало на неправомерно заграбване беше развихрилото се след 1989 година изнасяне и лично ползване на българските капитали от определена обществена прослойка. Огромна, все още оставаща неразкрита акция, в която се обогатиха толкова хора. Така, с един вид държавно разбойничество, беше заченат по-едрият днешен частен капитал и горният пласт на сегашния частен сектор. Очевидно новото ни общество разчита на тях, още повече че не в толкова малък брой случаи те се развиха с честните усилия и къртовския труд на облажилите се да се опетнят от това разбойничество. Да, но има и друг по-съществен негативен нанос - заченатият по този начин капитал продължава да е интимно прикачен за държавни институции, от чиято сегашна безредност зависи. Така че някой по-предвидлив от станалите по този начин богати би могъл да съобрази, че в името на капитала и по-истинското частно би било полезно да похарчи не особено голяма сума, с която да се спонсорира написването на дискурсивната история на прехода у нас след 1989 година. Тя е повече от необходима, защото би показала и петната, но и позитивите на това уникално преобразуване на масивното социалистическо безредие в сегашния ставащ все повече и повече законов и все повече и повече обществен ред. Това беше основанието да подкрепя без колебание да бъде отличена, в рамките на наградите Паница за гражданска доблест, Комисията по досиетата. Решението предходи непосредствено оповестяването на новата серия сътрудничили на ДС, в която фигурирах. За някои от участниците в екипа на журито, определило наградите, това беше парадокс. За мен не беше. Законът е половинчат и продължава да изравнява вините, но Комисията, която го прилага, работи граждански дисциплинирано. Без да е пряко особено ефикасна, това, което тя прави, е с позитивни последствия. Както стана и при това оповестяване – онези, които биха искали безредието да продължи, започнаха да го ограничават. Правителството притисна президента, а той на свой ред правителството. Стана ясно, че свързаните с крайното безредие на ДС, трябва да напуснат високите държавни служби поради опетняването на страната и българския данъкоплатец. Делът на личното е по-лесен за преценка. Преди повече от трийсет години съм се подвел, че към нищо незначещите донесения за това, което съм виждал в постигнатата едва след 38-ата ми годишнина чужбина, и онова, което са правили партийните членове във Факултета по класически и чужди филологии в СУ, съм бил подтикнат от непредолими обстоятелства. Не съм схванал, че така съм станал оръдие в ръцете на комунисти от по-висок ранг, които чрез безпартийни са си мислили, че контролират други комунисти. Не съм разбрал и по-общото, че и тази дейност, а и ред други в условията на тогавашния безреден ред са били в най-добрия случай привидности, обезмисляли тогавашното ми съществуване. Разбрах го по-късно, след като опитах и другото безмислие, което се поблазних да приема – да бъда посланик. Показателно беше как реагираха близките и приятелите ми. Най-близките нямаха проблем – в една или друга степен те знаеха. Пред другите близки и приятели, които познават делата ми, бях извинен по друг начин. Те знаеха, че дълги години и в Отворено общество, и още повече в Нов български университет се занимавах с делата на другите, не със своите, доколкото едното може да се отдели от другото. Но понеже всеки става пример, тези, за които бях станал пример, не се почувставаха добре. Особено недобре се почувстваха онези, които ме смятат за демократ. Има такава повърхностна квалификация и в биографията ми в този сайт. Да, но в моите писания по темата аз настоявам, че демокрацията е сложен модел, в който влиза и доза недемократичност. Затова и в устроения йерархично обществен живот няма нищо по-трудно от това да се построи сменима йерархия. А и другото, което научих постепенно – колкото и разгърнато демократично да е, никое нормално общество не поглъща целия човек. Както обществото е ресурс, от който черпи отделният човек, така и той е ресурс, от който черпи обществото. Разбира се, това не се отнася за безредното общество, което коментирам – безредието му е и поради това, че се опитва да погълне целия човек, не успява и в безсилието си развива престъпността, която крие с идеология. Така че смятащите ме за демократ да прочетат по-внимателно онова, което съм писал по въпроса. По-трудно е с онези, които са минали през партийната безредност, било като лично са членували в партията, било като са били или са влезли в комунистически семейства, които пряко или и косвено са ги бранили от ДС. Между тях са по-суровите ми съдници. Разбира се, цялата партия не беше в социалистическата олигархия. Обикновените комунисти не се различаваха особено от редовите хора, които не бяха нито горе, нито долу в низината на останалите без собственост, на изселените, на пратените в лагери, на избитите и пропъдените в провинцията и чужбина. Случаите бяха много. Едни само поради това, че са от такова семейство, трябваше също да са в партията. Мнозина бяха просто партийци. Други използваха партийното членство за влизане в действителния горен слой, осигуряващ мечтаното по-добро битие. Там е проблемът – че някои днес смятат обикновеното скромно членуване в партията за честно битуване тогава. Но тази партия създаде безредния ред. Някои го осъзнават, но считат тази опетненост за по-малка. Че е невярно се разбира от несъзнателния импулс да укорят несъответно. Несъответно означава, че укорявайки, укоряват и себе си. Някои по този начин се укоряват за това, че са били в партията, други че и в партията, и извън нея не са постигнали нищо. Има и друга категория близки, склонни да ме укорят. Това са демократите-политици, на които днешна България дължи голямата макропромяна в икономиката и законовата структура на собствеността. Би трябвало да сме им дълбоко благодарни за това, което направиха. Както знаете, по български по-скоро ги укоряваме - че в името на компромиса на прехода, постигайки горното, не дръзнаха да се намесят в политическата и обществената система и допуснаха елементи от миналото безредие да преминат в сегашния ред. Е, на тях, на преминалите през компромиса, е по-лесно да се каже, че както миналото не може да се отсече от настоящото, защото влиза в него, така не може да се назове толкова сигурно и опетненото в реалния човек. Защото то винаги преминава в друго. Както в моя случай то парадоксално премина в по-пълното разбиране и на онзи, и на сегашния свят, без което никое от добрите постигания, с които съм свързан, не би било възможно. Преди повече от 10 години, по време на фаталното управление на БСП, когато губейки властта партийната върхушка легитимира корупцията, НБУ беше неукрепнал и заплашен от помитане. Тогава открихме прекрасната Иванка Апостолова и нейната свързаност с партията ни спаси. Това беше отличен компромис, защото тя беше образован и умен човек, който зае мястото на ректор по възможно най-съответния начин. Този компромис беше подпрян от коригиращи го действия, така че в един момент НБУ стана адекват на обществото на прехода и пое по пътя на закрепването и успеха. Не казвам, че този адекват не е нещо временно. Но така се строи – посредством работни модели, които лека-полека поемат по пътя, който прави от тях действителни общества. Разгърнатата демокрация е нещо прекрасно. За да се разгърне обаче, отначало са й нужни хора, които да се нарекат десни и леви. После следва другото нужно – да станат такива. Добре знаем, че нашите леви само се наричат така, а всъщност са всякакви с желанието да бъдат някакви по-горе над масата на останалите долу обикновени. Така беше по времето на социалистическата олигархия, такъв е духът в БСП и днес. Но знаем също, че и нашите десни, поради липсата на обществената основа, унищожена от осъществявалата безредния ред толкова десетилетия партия, са по-скоро все още нарекли се отколкото такива, водени повече от идеи, спомени и различавания и по-малко от действителното дясно. Дали може да има истинско дясно в България? Може. Някога, макар също в затруднен ход, то е започнало да става, спряла го е промяната в 1945 година. Но спряното може да се събуди - и поради примера на Европейския съюз, и поради вече започналото на границата на 20- и 21-и век обществено устрояване. Да, но истинското дясно се случва по-реално, ако младите живеят и се формират в по-малки цялостно устроени обществени места. Обществото се строи не само отвън с примери, и не само отгоре със закони и държавен ред, но и отдолу с малки общества, в които дясното се усвоява като начин на живот. Така че другите въпроси, които повдигна пред мен и свързаните с мен хора моето опетняване, са по-лесни и за отговаряне, и за практическо решаване. По-трудният въпрос е нуждата от такова разбиране на продължилия десетилетия безреден ред в България, което да позволи да се отървем от остатъците му по-скоро. Въпросът е труден и поради много други причини, но и поради опростяващата наклонност бавно оформящият се в страната ни съвременен либерално-демократичен ред да се представя за абсолютно светъл по същия начин и със същата реторика, с която се говореше за комунизма. Лъжата в случая е в опростеното говорене. Докато лъжата в комунизма не е от говоренето, а от самия комунизъм. Тя извира и от многото реални подмени на едно с друго, към които комунизмът подтиква, но и от дълбината на лъжовното интелектуално усилие и вяра, подхранвани от него, че цялото може да се построи докрай и че построеното може да се различи изцяло от онова, което го е предхождало. Оттук и мизерното обществено последствие, че обявеното равенство се оказа не само грубо неравно, но и държавно престъпно. Безредният ред на комунистическата държава породи несравнимо по-голяма престъпност от тази, с която се справяше. При това не само я породи, но я и препредаде в дълги вълни към последвалото време. Борбата с вълните е ясна. Всеки участва с това, което може. Като интелектуалец и достатъчно възрастен аз имам задачата, с която започнах – да помогна да не се заблуждаваме, че истината е една и пределно ясна и да разберем, че както мисленето, така и живеенето са протичания, в които простото и сложното се свързват в много комбинации в хода на безброй постигания. Те, разбира се, се пръскат. Добре е обаче и да преминават към едно или друго по-голямо постигане, в което всеки от нас да изпитва двойната радост – че се усилва от многото други хора, с които е заедно, но и че всички се нуждаят от това той да бъде именно този, който е. Такава е моята мислителна формула за обществото с по-добър ред.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
Коментари по темата |
|
ЙЕ,
Може и да си прав, но дано да не си – знам, че и ти би се радвал! И не само се надявам, но съм и впрегнала всичките сили на косматото и твърдо свое сърце (вид душа по Платон), за да стане този разказ понесен.
Много по-лесно се понася разказът на „Животът на другите”. Ако беше видял другия филм, за който професор Богданов говори в дневниковия си коментар от предишната тема – El mar! Гледах и него, за да разбера какво казва в коментара си. Твърдото ми космато сърце щеше почти да се пръсне, но не се пръсна. Аз също бих могла да се идентифицирам с единствената оцеляла – монахинята, чиято религия са другите хора, която живее техните животи, подкрепя другите да стоят прави и понасящи.
А трагическият герой не може да понесе, защото е сам, и защото другите само гледат.
|
Тема № - 35 |
Коментар № - 3909 |
|
Росица Гичева - 2011-01-15 05:37:59 |
|
|
Роси,
моля ви, вижте и книгата на Веселин Бранев "Следеният човек". И на всяка цена - "Поробеният разум" на Чеслав Милош. След това вече можем да говорим по същество.
Бих добавил фокус върху разнообразието на текстовете, които обединяваме под названието "доноси". От такива, каквито публикува като извадки от своето досие Цветан Марангозов (http://www.slovo.bg/old/litforum/007/donosyt.htm), през двете книги на Жерминал Чивиков по темата до "Досието на Доган".
Не е необходимо време. Ако искаме дебат за реалния живот през комунизма, имаме на какво да се опрем. Лошото е, че изобщо не става дума за това. Говорим за изострена ситуация на "за" и "против", за некритичен прозелитизъм и безогледна употреба от конкуренти. Тоест ние не сме историци, а на първо място - живеещи в историята, съучастници в исторически процес. Тоест далеч по-отговорни.
Но нека се върна към голямата тема: страшна ли е информацията от 14 декември? За мен - не. Това е важна точка в политическата борба, но дали по-важна от момента, когато беше политически унищожен Петър Берон? От друга страна, за познавач на политическата демагогия в зората на античната демокрация като проф. Богданов едва ли е ужасяваща новост нападката над неговата личност, нападка, която има далеч по-мащабен обект за острелване?
Но тази нападка все пак е на негов гръб и ние само бегло можем да си представим какво напрежение създава тя в живота на един възрастен човек.
Затова не бих водил в този момент публична дискусия за досиетата и антропологическия капан на реалния социализъм. Знам за ситуацията с Пол де Ман и обвиненията в колаборационизъм с нацистите. Също и за Ханс-Роберт Яус и членството му в СС като 19-годишен младеж. Чел съм и "Люспенето на лука" на Гюнтер Грас. Това са случаи, които трябва да помним като разправи с умовете на свето време. Да си интелектуалец е трагически избор, но трагедията на интелектуалеца може да придобие вида на разказ, който не може да се понесе. |
Тема № - 35 |
Коментар № - 3908 |
|
ЙЕ - 2011-01-15 01:41:12 |
|
|
Анета, успях току-що да видя "Животът на другите".
Все още нямам думи, не знам дали ще имам.
Искам да ти благодаря, че говори за този филм, за да ни изкушиш да го видим и ние.
Много от нас сме живели и това по различни начини. Едни повече и по-буквално. Нашето поколение - по-малко, но сме и подразбирали понякога, или усещали.
Знам, че има написана една история от българин, Бог да го прости, който май че е преживял и нещо подобно на това, което ще да е разказано в романа "Соната от Добрите хора". Не искаше да се публикува приживе, а чак когато умрат всички участници в разказаните му спомени. Много от участниците познавах лично и от техни разкази се досещам за някои неща, които трябва да са написани в текста. Не съм го чела и много се надявам моментът на публикуването да настъпи преди да умра и аз, за да мога да помогна да излезе.
|
Тема № - 35 |
Коментар № - 3905 |
|
Росица Гичева - 2011-01-14 20:35:09 |
|
|
И аз като Мария, не мога да се стърпя. Защото от няколко години наблюдавам НБУ, преди като студентка в бакалавърска и магистърска праграма, а сега като докторант. Избрах този университет, защото беше най-свободното място в България. Защото можех да си избера какво, кога и кого да слушам. Постепенно опознах системата вътре и установих, че всичко става възможно, заради усилията на кръг от хора, ръководени от професор Богданов. Не съм изкушена от класическата филология или античната философия, за да мога да преценя какъв е приносът на професора за науката, но мога да преценя какъв е приноса му за развитието на университета. Това е мястото, където студента наистина е студент, и където той може да се движи свободно. И макар да си плаща прескъпо, защото това беше мнението на много хора около мен преди да запиша НБУ, той знае за какво си плаща. За хубавите зали, пълни с техника, за системата за електронно обучение, за малкото бюрокрация, за възможностите за практики, за отношението на преподавателите към него, които изискват толкова, колокото е необходимо, понякога повече, но отношението им не е пълно с презрение, както съм чувала за преподаватели в други университети.
Не е нужно много. Макар и доста трудно достъпен, лесно можете да хванете една маршрутка или автобус и да си направите една разходка до университета. Да поразгледате средата, в която учат студентите, да посетите кафетата, компютърните зали и библиотеката, с различните фондове и достъп до реномирани западни издания он-лайн, за които иначе се плаща абонамент. Да, високи са ни таксите в сравнение с други университети, но ако правим такова сравнение, нека да продължим. Какво получаваме ние срещу тези такси и какво получават другите студенти? Какво отношение, какво обучение, каква среда? Идете и вижте. Лесно е да се критикува. С всяка нова учебна година имаме все повече и повече придобивки.
Така смятах, докато не станах докторант. И за да не бъда обвинена в еднопластовост и пристрастност мога да ви кажа какво установих благодарение на дългия си престой в НБУ.
Първо, установих, че всичко което става или не става, се дължи на професор Богданов. Ако нещо става всички се оправдават с него, ако не същото. Второ, както и в други университети и тук департаментите са нееднородни и разделени на клики и групи. И пълни с интриги. При последната програмна реформа например лесно може да видите професор Богданов чии курсове станаха задължителни. Курсовете на ръководителите на департаментите и близките до тях. В такива курсове се включват и тези докторанти, които са близки с тях. Останалите кучета ни яли. И понеже години наред си общувам с мои колеги установих, че бавно и последователно избираемостта на курсовете, онова което беше най-привлекателно за мен и колегите ми в НБУ, изчезва. Последната реформа на практика сви бакалавърските специализации до два семестъра, което не дава възможност за никаква специализация. Даже напротив. Департаментите и факултетите се напълниха с бюрократи, които ако се опиташ да си разрешиш един проблем те прехвърлят един към друг, от един отдел на друг, и в крайна сметка става ясно, че ако искаш да постигнеш нещо, трябва пак да стигнеш до професорр Богданов. Някой директори нищо не правят, преподаватели не идват повече от един ден в университета, други късат студентите по 6-7 пъти, познайте защо, във факултетите нищо не можеш да направиш, поне в бакалъварски и магистърски.За него да не говорим. От базов съм се откъснала отдавна.
Кафетата са доста скъпи, в книжарниците се предлагат консумативи на много по-високи цени от града. Какво обядват студентите, професор Богданов, знаете ли? И цял ден на сандвичи изкарва ли се, или на скъпи манджи. Знаете ли къде обядват служителите ви, и защо ходят по съседните кафета и столове? Защото се готви вкусно и евтино. Знаете ли как се прибират студентите вечер след 21 от лекции? Когато почти няма маршрутки и се напъхваме в последната в 21.15 като прасета.
Много съм Ви благодарна и на Вас лично, че получих този шанс да завърша НБУ, и да продължа да бъда част от него, но за доброто на Университета, професоре, срещайте се със студентите поне веднъж в семестъра, ама сам, без представители на администрация, на преподаватели или на студентски съвет, и тогава ще чуете много за това какво се прави във Вашия университет, и в моя. Много ме боли, защото за почти 10 години освен положителната промяна в сградите, в заобикалящата ни среда, промените в програмите, в отношението към студентите, по-скоро са отрицателни, отколокото обратното. Срещнете се с бакалаври, с магистри с докторанти и чуйте, вижте техните неволи. Не това, което чувате от департаменти, декани, заместник-ректори.
И тогава ще можете да направите много повече. Или поне се надявам. Успех, професор Богданов.
|
Тема № - 35 |
Коментар № - 3904 |
|
Мира - 2011-01-14 19:00:28 |
|
|
Невена, ако сте съществуващо лице изобщо, -оставете!
Няколко часа се борих за достъп-ето това е простото. А за другото вече и не става дума! |
Тема № - 35 |
Коментар № - 3893 |
|
Дмитрий Варзоновцев - 2011-01-13 22:33:15 |
|
|
Невена, мисля, че на твоя въпрос трябва да се отговори на ниво какво се е случило във всичките тези години след 1989 година. За да се види гадостта на тайните на онзи режим е нужна не просто една демокрация, ами една силна демокрация, защо сега повече откогато и да е нужно най-сетне, най-накрая да се отдели кое кое от това, което е създало тази система и това, което я прави жизненa дори сега, като призрак който ходи...
Невена, добре е, че попита, не се отказвай да питаш и да пишеш. Това, което е най-важно в този момент не е да замълчим като преди. А обратното – да разберем нещата, да осветим тези места, които досега не са били видени, защото, ако сега не гледаме с отворени очи и не се сложи край на машината за провокации, тя ще остане за утре. За още 20 години, за твоите студенти като станат преподаватели и...
Да не съдим така лесно със задна дата. Да съдим, ако настояваме да съдим другите, за това, което става сега, което стои пред нас. А аз, която съм на хиляди километри от България, виждам най-сетне разговор за неща, за които все се e говорило половинчато без да се настоява да се осмислят скритите места не като просто дефект на системата, грешка на някого или жестока вина, а като ЗАЩО СА СЕ СЛУЧИЛИ, В КАКЪВ КОНТЕКСТ Е БИЛО ВЪЗМОЖНО ТОВА И НЕ ДРУГО? На на никого не му е лесен този разговор. На тези, на които им е лесно, те не питат такива неща, те наистина мълчат.
|
Тема № - 35 |
Коментар № - 3892 |
|
Aneta de la Mar - 2011-01-13 19:17:42 |
|
|
Изживях няколко неприятни часа-паролата ми за достъп до пощата отказа! Ето го страхът. Но като започнах да възстановявам се панирах и пропуснах дополнитената точка.
Като я забелязах-отвори се
То предупреждавам- не отворяюте посмата с молба да възстановите адреса на ПОЗНАТИТЕ ви лица! |
Тема № - 35 |
Коментар № - 3891 |
|
Дмитрий Варзоновцев - 2011-01-13 18:22:42 |
|
|
Възможно е и просто недоразумение. Но моят адрес вече е невалиден. Така че който е да публикува с този адрес от моете име - не е. И така се случва-може би просто сесия... Студентите шегуват. |
Тема № - 35 |
Коментар № - 3890 |
|
Дмитрий Варзоновцев - 2011-01-13 17:16:23 |
|
|
Здравейте, следя форума отдавна. Никога няма да си простя, ако не се присъединя към него, защото отдавна течащото обсъждане стана вече достатъчно лично, конкретно и недопускащо отсъствие. Преди повече от десет години реших да остана в България и в Софийския университет, а не да използвам хилядите възможности за друг живот, в друга страна с цел учене. Причината беше желанието ми да продължа класическото си образование от НГДЕК именно в катедрата по класически филологии в СУ. Бяха ме възпитали в уважение и оценяване на личности и авторитети като проф. Руска Гандева, проф.Богданов, доц.Анна Николова и по-младите, като Виолета Герджикова. Исках да стана част от тях, да продължа делото им. Това решение осмисли и определи живота ми за следващите години на моята младост. В университета не беше лесно. Имаше битки, които не очаквах и отношение, което не ми харесваше. Но останах, защото исках да поема всичко, което моите авторитети можеха да ми дадат. Не останах излъгана, всичко си струваше. Нито за момент не се усъмних, че е имало смисъл да остана тук заради двамата, които до голяма степен са дали облика на катедрата. Доц. Николова стана кръстница на моето дете, а проф. Богданов мой курсов ръководител. Не можех и да мечтая за по-смислен академичен живот и общуване. И все пак, така и не се научих да се приемам само като академична личност, исках да се превърна и в истински гражданин на Новото, отворено общество, което се строеше. Прекрасното беше, че негов стожер и основател бе не друг, а отново моят авторитет проф. Богданов. Смятах, че в тази двоичност на неговата личност се крие най-голямото постижение и повод за гордост, които тази бедна държава можеше да има. Простете, но вероятно разбирате, че след 14 декември тази двоичност се разруши. Не мога да не страдам, да не питам, да не се съгласявам. Разбирам невъзможната сложност на всичко, което се случи, благодаря на проф. Богданов за вчерашния му текст. И все пак, за да има смисъл в това разсипване на дадеността, не смятате ли, че непрекъснато трябва да си повтаряме, че ако има грях, то не е онзи случил се след 1979г., а онзи на мълчанието след 89-та. Нима идването на новия ред на нетоталитаризъм не трябваше да окрили всички смазани от комунизма да не спират да говорят за него. Да обвиняват, да признават, да изобличават, да искат изминалите години никога да не се забравят, за да не се повторят. Мълчанието на демокрацията капсулира комунизма и му позволи да се съхрани и до днес. До степен, че можем да си позволим да омаловажим престъпленията, които е извършвал. |
Тема № - 35 |
Коментар № - 3889 |
|
Marta Metodieva - 2011-01-13 15:32:55 |
|
|
Искам искрено на благодаря на проф. Богданов за бързия и директен отговор. Въпреки че не съм сигурна, че го разбирам, т.е. че го приемам лично, защото аз не съм можела да възприемам делата му, и в двата университета, а и останалите му публични изяви и текстовете му, като отговор, защото не знаех за съществуването на въпроса доскоро. Когато узнах, ми беше първо мъчно, стреснато също, въпреки че мотивите са ми ясни, не съвсем подробно, но ми е ясно как е функционирала тази идеология и тази машина и как човек често е трябвало да се бори за полагащите му се права и по този начин, и напълно съзнавам, че има момент и на щастлива случайност, освен на личен избор, че в моето семейство не се е случило нещо подобно. Но въпросът ме вълнува - и той не се е породил поради някакво конкретно лично изостряне от нещо в тази тема (затова и не исках да засягам изобщо въпроса за отношенията между хората, занимаващи се именно с това, с което и аз се занимавам, за да не излезе така), а ме вълнува от самото начало на появата на тази информация и задавах този въпрос на всички, с които сме си говорили по темата, включително неколцина форумци. Може би е грешка, че сега за първи път го задавам по този публичен начин на самия проф. Богданов и сигурно има личен мотив, доколкото съм очаквала явно да получа нов аргумент за разговорите, които се случва да водя и с други хора, които са по-остри от мен. Позволих си и да задам въпроса, защото се чувствам като достатъчно отстранена лично от ситуацията, за да мога изобщо да го задам, защото все пак не съм познавала проф. Богданов през 1980-те, въпреки че ги помня добре. И не го задавам от някакви ревизионистки подбуди, разбира се (и мисля, че бивши студенти в този смисъл няма), интересува ме наиситна доколко неговият отговор щеше да е по-приносен, ако беше изказан по-рано и си мисля, че възможността именно проф. Богданов да го беше направил е съвсем логична; в този смисъл очаквах, че има и нещо, за което аз не се сещам, от типа на все още действащо влияние на тези служби, на сериозни и конкретни заплахи, които подобни хора са получавали, за да не разкриват дейността си (защото наистина примери на споделени сътрудничества преди огласяването им почти няма), сигурно не разбирам и в пълнота потенциала на онзи ред, може би наистина Платон, например, нямаше да е преведен, ако не се беше случил този компромис и така да излиза, че аз действително нямам право и е неморално да задавам този въпрос. Но той беше насочен по-скоро към времето сега и към неслучилата сега се възможност за едно по-добро и по-навременно разбиране на определени страшни неща от доста близкото минало и до поправяне, от друга страна, на някои очевидни несъвършенства в закона за досиетата, който разкрива някои, но други скрива добре (ето детайл: говори се много за партийците тогава (според мен те също изобщо не са невинни), но сега в този план са в една по-неизгодна позиция: те се знаят, тях ги сочат, докато другите, докато са скрити, - не...
Благодаря още веднъж на проф. Богданов за отговора.
Иначе, съжалявам, че включването ми предизвика коментарите, които предизвика, явно трябва да послушам Станислав Стоянов да не се меся във форума, като - разбира се - безкрайно излагащото го предложение с какво вместо с форума да се занимавам - няма да коментирам.
|
Тема № - 35 |
Коментар № - 3888 |
|
НП - 2011-01-13 15:19:45 |
|
|
|
|