ФОРУМ -
АРХИВ
|
ЗА БЕЗРЕДНИЯ РЕД, КОМПРОМИСА И МЪЛЧАНИЕТО |
Богдан Богданов |
|
За тези, които участват в този форум, не е изненада, че в случвалото ми се през годините, съм следил подмолността на определени истини. Те могат да се сведат до три. Първата от тях е, че границите на всяко нещо, идея, събитие или факт са нестабилни. Поради което, когато мислим и говорим за нещо, го поместваме в мрежа от повече неща, наричаме го и с други думи и пораждаме текст. Втората истина е, че когато обсъждаме нещо с практическа цел, тази дължина става неуместна, заковаваме нещото за думата и не му позволяваме да мърда. И третата истина - правим второто временно, на пръв поглед в противовес на първото, но всъщност заради него, защото двете се свързват по много начини в една или друга протичаща динамична истина. Не съм сигурен, че щях да достигна до горната теза, ако не беше социалистическото минало и ако негативният белег, че съм израсъл във фашистко семейство, не ме изправи пред толкова компромиси, породени от безредния ред на тогавашното общество. Разбира се, за достигането до тази теза няма как да не са си казали думата и образованието, което получих, и сплетените една в друга истории – на семейството, на езика и страната ми, на телесната ми нагласа и дългата история на организма, в чиято среда живея толкова години. Та поради тази преплетеност мълчах и не посмях да стопя в едно или друго просто по-сложната истина на това, което споделям и коментирам сега. Но то може и трябва да се изкаже просто – допуснах да влеза в тогавашния безреден ред. Така заплатих трите неща, които би трябвало да ми се полагат – да пътувам в чужбина, да се подложа на операция от сърце на Запад и да се хабилитирам. Много по-късно разбрах в какво се изразява основно безредният ред – във външна приемлива привидност, преиначавана от нещо вътрешно, което не може да бъде външно, защото е морално недопустимо. Постъпих безредно защото бях принуден от обстоятелствата, а и защото така постъпваха и други. Да, но имаше и такива, които не постъпваха така. Имаше и друг избор, свързан с обществено отпадане и физическо страдание. Избрах по-безвредното с надежда, че бидейки умен и честен, ще обезмисля безредието. Да, но освен че това е несигурно, има и пределно ясен негатив – влязъл съм в самото безредие, като съм приел, че нещо може да изглежда някакво, но да е всъщност друго. Отдавна знам, че тази разлика е вредна и се боря с нея посредством известната на моите близки не само теза, но и практика, която нарекох конструктивна недискретност. Да, така смятам - няма нищо по-здравословно от недискретността онова, което казваш на себе си, да казваш и на тези, които са до теб. Дори когато то засяга и буди недоумение. Обясних защо не споделих по-широко това, което коментирам сега. Но все едно - обстоятелствата помогнаха и премълчаното е навън. Да, но остава мъчнотията със сложното и простото, това, че сложното го замъглява и, нанасяйки върху него по-късни дела, го обезвинява или усилва. Именно поради това го изказвам. Не защото се чувствам виновен, че съм се оказал в безредния ред, а защото този ред в някаква степен продължава да определя живота ни и да ни кара все по-императивно и да го назовем по-точно, и да се заемем с ограничаването му. Това се отнася и до многото други проявления на безредния ред, справянето с които е по-сложно и иска повече време. С особена сила обаче то се отнася до конкретното безредие на иначе отменената институция на Държавна сигурност. Защото чрез битуващите и по днешните обществени върхове бивши нейни велможи тя продължава да спъва хода на съвременния живот. По закона от 2006 година, стъкмен, за да се покаже на Европейския съюз, че се разплащаме с тоталитарното минало, вините са изравнени. Всички знаем обаче, че прословутият параграф 12 на този закон прикри редовите вербовчици, поддържали безредието, и още по-виновните стоящи над тях негови строители. Тъй като безредието беше многостепенно, представям си какво биха казали те – че е дошло от фаталния небългарски център, който чрез тях простите изпълнители, неможещи да направят нищо, е осъществявал своите цели. Тези неможещи обаче са постигали тогава не неща, което им са се полагали. Но, така или иначе, случилото се трябва да се опише в термините на дискурсивната история. Защото доведе до престъпления, грабежи и убийства, но и защото отгласите му продължават. Най-обхватният от тях - нарушеният режим на конкретната истинност. Е, това да бъде грижа на възпитанието и образованието, а и на всеки от нас в плана на истината. Но има и по-реални отгласи като съсипващата сегашното ни обществено благо престъпност и корупция, заченати именно тогава. Съществен епизод в това минало на неправомерно заграбване беше развихрилото се след 1989 година изнасяне и лично ползване на българските капитали от определена обществена прослойка. Огромна, все още оставаща неразкрита акция, в която се обогатиха толкова хора. Така, с един вид държавно разбойничество, беше заченат по-едрият днешен частен капитал и горният пласт на сегашния частен сектор. Очевидно новото ни общество разчита на тях, още повече че не в толкова малък брой случаи те се развиха с честните усилия и къртовския труд на облажилите се да се опетнят от това разбойничество. Да, но има и друг по-съществен негативен нанос - заченатият по този начин капитал продължава да е интимно прикачен за държавни институции, от чиято сегашна безредност зависи. Така че някой по-предвидлив от станалите по този начин богати би могъл да съобрази, че в името на капитала и по-истинското частно би било полезно да похарчи не особено голяма сума, с която да се спонсорира написването на дискурсивната история на прехода у нас след 1989 година. Тя е повече от необходима, защото би показала и петната, но и позитивите на това уникално преобразуване на масивното социалистическо безредие в сегашния ставащ все повече и повече законов и все повече и повече обществен ред. Това беше основанието да подкрепя без колебание да бъде отличена, в рамките на наградите Паница за гражданска доблест, Комисията по досиетата. Решението предходи непосредствено оповестяването на новата серия сътрудничили на ДС, в която фигурирах. За някои от участниците в екипа на журито, определило наградите, това беше парадокс. За мен не беше. Законът е половинчат и продължава да изравнява вините, но Комисията, която го прилага, работи граждански дисциплинирано. Без да е пряко особено ефикасна, това, което тя прави, е с позитивни последствия. Както стана и при това оповестяване – онези, които биха искали безредието да продължи, започнаха да го ограничават. Правителството притисна президента, а той на свой ред правителството. Стана ясно, че свързаните с крайното безредие на ДС, трябва да напуснат високите държавни служби поради опетняването на страната и българския данъкоплатец. Делът на личното е по-лесен за преценка. Преди повече от трийсет години съм се подвел, че към нищо незначещите донесения за това, което съм виждал в постигнатата едва след 38-ата ми годишнина чужбина, и онова, което са правили партийните членове във Факултета по класически и чужди филологии в СУ, съм бил подтикнат от непредолими обстоятелства. Не съм схванал, че така съм станал оръдие в ръцете на комунисти от по-висок ранг, които чрез безпартийни са си мислили, че контролират други комунисти. Не съм разбрал и по-общото, че и тази дейност, а и ред други в условията на тогавашния безреден ред са били в най-добрия случай привидности, обезмисляли тогавашното ми съществуване. Разбрах го по-късно, след като опитах и другото безмислие, което се поблазних да приема – да бъда посланик. Показателно беше как реагираха близките и приятелите ми. Най-близките нямаха проблем – в една или друга степен те знаеха. Пред другите близки и приятели, които познават делата ми, бях извинен по друг начин. Те знаеха, че дълги години и в Отворено общество, и още повече в Нов български университет се занимавах с делата на другите, не със своите, доколкото едното може да се отдели от другото. Но понеже всеки става пример, тези, за които бях станал пример, не се почувставаха добре. Особено недобре се почувстваха онези, които ме смятат за демократ. Има такава повърхностна квалификация и в биографията ми в този сайт. Да, но в моите писания по темата аз настоявам, че демокрацията е сложен модел, в който влиза и доза недемократичност. Затова и в устроения йерархично обществен живот няма нищо по-трудно от това да се построи сменима йерархия. А и другото, което научих постепенно – колкото и разгърнато демократично да е, никое нормално общество не поглъща целия човек. Както обществото е ресурс, от който черпи отделният човек, така и той е ресурс, от който черпи обществото. Разбира се, това не се отнася за безредното общество, което коментирам – безредието му е и поради това, че се опитва да погълне целия човек, не успява и в безсилието си развива престъпността, която крие с идеология. Така че смятащите ме за демократ да прочетат по-внимателно онова, което съм писал по въпроса. По-трудно е с онези, които са минали през партийната безредност, било като лично са членували в партията, било като са били или са влезли в комунистически семейства, които пряко или и косвено са ги бранили от ДС. Между тях са по-суровите ми съдници. Разбира се, цялата партия не беше в социалистическата олигархия. Обикновените комунисти не се различаваха особено от редовите хора, които не бяха нито горе, нито долу в низината на останалите без собственост, на изселените, на пратените в лагери, на избитите и пропъдените в провинцията и чужбина. Случаите бяха много. Едни само поради това, че са от такова семейство, трябваше също да са в партията. Мнозина бяха просто партийци. Други използваха партийното членство за влизане в действителния горен слой, осигуряващ мечтаното по-добро битие. Там е проблемът – че някои днес смятат обикновеното скромно членуване в партията за честно битуване тогава. Но тази партия създаде безредния ред. Някои го осъзнават, но считат тази опетненост за по-малка. Че е невярно се разбира от несъзнателния импулс да укорят несъответно. Несъответно означава, че укорявайки, укоряват и себе си. Някои по този начин се укоряват за това, че са били в партията, други че и в партията, и извън нея не са постигнали нищо. Има и друга категория близки, склонни да ме укорят. Това са демократите-политици, на които днешна България дължи голямата макропромяна в икономиката и законовата структура на собствеността. Би трябвало да сме им дълбоко благодарни за това, което направиха. Както знаете, по български по-скоро ги укоряваме - че в името на компромиса на прехода, постигайки горното, не дръзнаха да се намесят в политическата и обществената система и допуснаха елементи от миналото безредие да преминат в сегашния ред. Е, на тях, на преминалите през компромиса, е по-лесно да се каже, че както миналото не може да се отсече от настоящото, защото влиза в него, така не може да се назове толкова сигурно и опетненото в реалния човек. Защото то винаги преминава в друго. Както в моя случай то парадоксално премина в по-пълното разбиране и на онзи, и на сегашния свят, без което никое от добрите постигания, с които съм свързан, не би било възможно. Преди повече от 10 години, по време на фаталното управление на БСП, когато губейки властта партийната върхушка легитимира корупцията, НБУ беше неукрепнал и заплашен от помитане. Тогава открихме прекрасната Иванка Апостолова и нейната свързаност с партията ни спаси. Това беше отличен компромис, защото тя беше образован и умен човек, който зае мястото на ректор по възможно най-съответния начин. Този компромис беше подпрян от коригиращи го действия, така че в един момент НБУ стана адекват на обществото на прехода и пое по пътя на закрепването и успеха. Не казвам, че този адекват не е нещо временно. Но така се строи – посредством работни модели, които лека-полека поемат по пътя, който прави от тях действителни общества. Разгърнатата демокрация е нещо прекрасно. За да се разгърне обаче, отначало са й нужни хора, които да се нарекат десни и леви. После следва другото нужно – да станат такива. Добре знаем, че нашите леви само се наричат така, а всъщност са всякакви с желанието да бъдат някакви по-горе над масата на останалите долу обикновени. Така беше по времето на социалистическата олигархия, такъв е духът в БСП и днес. Но знаем също, че и нашите десни, поради липсата на обществената основа, унищожена от осъществявалата безредния ред толкова десетилетия партия, са по-скоро все още нарекли се отколкото такива, водени повече от идеи, спомени и различавания и по-малко от действителното дясно. Дали може да има истинско дясно в България? Може. Някога, макар също в затруднен ход, то е започнало да става, спряла го е промяната в 1945 година. Но спряното може да се събуди - и поради примера на Европейския съюз, и поради вече започналото на границата на 20- и 21-и век обществено устрояване. Да, но истинското дясно се случва по-реално, ако младите живеят и се формират в по-малки цялостно устроени обществени места. Обществото се строи не само отвън с примери, и не само отгоре със закони и държавен ред, но и отдолу с малки общества, в които дясното се усвоява като начин на живот. Така че другите въпроси, които повдигна пред мен и свързаните с мен хора моето опетняване, са по-лесни и за отговаряне, и за практическо решаване. По-трудният въпрос е нуждата от такова разбиране на продължилия десетилетия безреден ред в България, което да позволи да се отървем от остатъците му по-скоро. Въпросът е труден и поради много други причини, но и поради опростяващата наклонност бавно оформящият се в страната ни съвременен либерално-демократичен ред да се представя за абсолютно светъл по същия начин и със същата реторика, с която се говореше за комунизма. Лъжата в случая е в опростеното говорене. Докато лъжата в комунизма не е от говоренето, а от самия комунизъм. Тя извира и от многото реални подмени на едно с друго, към които комунизмът подтиква, но и от дълбината на лъжовното интелектуално усилие и вяра, подхранвани от него, че цялото може да се построи докрай и че построеното може да се различи изцяло от онова, което го е предхождало. Оттук и мизерното обществено последствие, че обявеното равенство се оказа не само грубо неравно, но и държавно престъпно. Безредният ред на комунистическата държава породи несравнимо по-голяма престъпност от тази, с която се справяше. При това не само я породи, но я и препредаде в дълги вълни към последвалото време. Борбата с вълните е ясна. Всеки участва с това, което може. Като интелектуалец и достатъчно възрастен аз имам задачата, с която започнах – да помогна да не се заблуждаваме, че истината е една и пределно ясна и да разберем, че както мисленето, така и живеенето са протичания, в които простото и сложното се свързват в много комбинации в хода на безброй постигания. Те, разбира се, се пръскат. Добре е обаче и да преминават към едно или друго по-голямо постигане, в което всеки от нас да изпитва двойната радост – че се усилва от многото други хора, с които е заедно, но и че всички се нуждаят от това той да бъде именно този, който е. Такава е моята мислителна формула за обществото с по-добър ред.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
Коментари по темата |
|
Quo usque tandem abutere, бивши венцехвалци, patiencia nostra? Quam diu etiam furor iste vostros nos eluded? Quem ad finem sese effrenata iactabit audacia? Защо хората си издигат кумири? За да могат после с перверзно удоволствие да ги събарят! Това никога не мога да разбера, и затова няма да участвам в събарянето. Четох и Д. Камбуров, и Е. Григоров в "Култура", но не мога да не си помисля горното. Това са хора, които смятам за интеректуалци, но тук нещо са се объркали. Колкото до НБУ, това е несъмнено едно от най-хубавите неща, които са се случили в България през последните двадесет години. Semper sit in flore! |
Тема № - 35 |
Коментар № - 4249 |
|
Marcus urelius - 2011-02-27 13:04:13 |
|
|
Повод да се включа във форума на проф. Богдан Богданов ми даде публичната изява на доц. Димитър Камбуров на страниците на вестник „Култура”, брой 6 (2624) от 18 февруари 2011 „Иронии на спарагмоса”. За игнорентите всред читателите на вестника изрично е пояснено, че спарагмос, от гр. "разкъсване", е ритуално убийство и (чрез разчленяване) разкъсване на животно или човек.
Няма да се спирам на написаното за Богдан Богданов, а на това, що се отнася до Нов български университет. Защото ми се струва, че наред с голямото уважение към неговия създател, се промъква и една неизказана завист за постигнатото от НБУ.
Самата аз съм била повече от 35 години преподавател в Медицинския университет в София. Професор доктор на науките. И не съм забравила каква гордост за нас, преподавателите, бе, че в МУ започнаха да се записваха като студенти млади хора от Африка, арабския свят и особено от съседна Гърция. Сред арабските студенти имаше и силни студенти, ученолюбиви, амбициозни. Знаехме, че, като цяло, гръцките студенти няма да блестят с познания, тъй като тези от тях, които са показали отличен успех, имаха свободен (и безплатен!) достъп до Атинския университет, в който дори и храненето на обяд бе безплатно. Но чуждестранните студенти носеха за университета ни пари, респ. за министерството (защото често парите не достигаха до факултетите). Знаехме, че всяка загуба на такъв студент би се отразила ако не на бюджета на университета, то на надстоящите структури. Държахме сме се много любезно, но строго. Изисквахме много, но и с много труд наливахме в главите им това, което следва да знаят, щом ще получат български дипломи. Но беше почти немислимо да отстраниш чуждестранен студент поради слаб успех.
Не мога да кажа, че нямаше и злоупотреби по време на изпитите на тези студенти. Вземане на пари, подаръци, гостувания в Гърция, че дори и в Мексико. Бяха давани и скъпи подаръци като кожено палто и магнетофон, за които вече завършил в Пловдив арабски студент беше представил фактури за закупуването им, а милицията ги откри у преподавателката. Не знам дали студентът бе наказан, но преподавателката отиде в сливенския женски затвор. Не след дълго любопитните й колеги бяха отишли да я зърнат в момент, в който водят жените-затворнички да се окъпят в Сливенските бани и „мило” й помахнали с ръка. На връщане доцентката се хвърлила под влака…
С разказаното не искам в никакъв случай да хвърля петно върху ВУЗ-а, в който е била преподавател.
Сигурно когато се заплаща, в образователната система, особено в частните училища, могат да попаднат и слаби по възможности, но платежоспособни деца, които искат да се дипломират. Защо обаче в сегашната криза и в сегашния отлив от някога много ценени професии, например тази на музикантите (певци, инструменталисти, музиколози), на физиците и др., учебните заведения биха се радвали да запишат и по-посредствени студенти, стига да има такива желаещи? Защото няма как да организират съответната учебна година и съответната учебна дисциплина, респ. да осигурят хорариума и заплатите за преподавателите. Понякога в някои ВУЗ-ове трябва да се намерят трима-четирима души, за да се сформира курс/преподаване и да има хляб за съответните педагози. Освен това, при сегашната система може би не е лесно да пишеш двойка. Кой може да си позволи да отстрани студент поради окончателна слаба оценка? Та нали с отстраняването му, полагащата му се (на университета) субсидия отпада? Освен това, „удря” и норматива на поне няколко колеги.
Софийският университет е най-старият наш университет. Престижен. И да получиш образование там беше и остава много голяма чест. А и да работиш като преподавател – също. Но една част от СУ-преподавателите търсят хонорара и на НБУ и други институции. Защото всеки има нужда от средства, тъй като в момента само за мръсния въздух, който дишаме, не плащаме. А заплатите са минимални. За пенсиите на преподавателите и да не говорим…
С покойния, нелепо загинал в автомобилна катастрофа известен наш физик академик Матей Матеев, като разхождахме сутрин кучетата си, често говорехме за това, че никой не иска да стане студент по физика. Това значи ли, че Софийският университет е станал по-слаб? Не, не е станал по-слаб. Но всеки търси професия, с която да се реализира (и финансово!) в това време, в което у нас има работа за архитекти, проектанти, за специалисти в икономическите и данъчни дисциплини, в сферата на компютрите и програмирането. Те са търсените. Може ли някой преподавател да каже, че СУ е виновен за това, че физиката няма кой да я учи? А има ли все още кой да я преподава?
Преди известно време вестник „Култура” отпечата списък на имената на над 230 наши учени, работещи в чужбина, които се обръщаха към правителството за спасяване на БАН и за повишаване на планираните оскъдни средства за образование, наука и култура. Сред тях имаше не по-малко от 70-80 физици на ключови позиции в различни водещи американски и европейски научни средища. Ето ги къде са (също) нашите учени и деца! По света. Това е реалността и нека да не виним НБУ, че в него се обучават срещу заплащане и по-посредствени студенти. И другаде биха били взети те, стига да отидат.
Впечатли ме още една фраза във въпросния текст на доц. Камбуров: „Чистите тоалетни малко попречиха НБУ да се плъзне по вълната на чалгата.” Ако трябва да съм по-точна, следва да кажа, че тя не ме впечатли, а ме отврати.
Чистите тоалетни изискват ежечасни усилия (организационни и хигиенни) и същевременно възпитават. Носят култура, колкото и „фекално” да звучи това. Добавям и това, че в тоалетните на НБУ редовно се слагат и подменят кадастрони, на които съответните лица с нагон към графитите изливат своите чувства, желания, че и въжделения. Без да се налага да се чистят или пребоядисват стените. И това възпитава. Но и този подход изисква опит, култура и организационни усилия.
В НБУ – аз не мога да говоря за образованието, което там се получава, макар че познавам и преподаватели, и възпитаници на това заведение – като разгледах сайта му, видях, че съвсем не са малко хората от СУ и от БАН. Е как така на едното място преподават или правят наука добре, а на другото – не? И ако не им харесва стилът и нивото на работата им в НБУ, защо приемат компромиса да са там?
Както и да чета и каквото и да чета за ирониите на спарагмоса, не мога да се освободя от усещането си за непомерна завист към проф. Богдан Богданов. И поради семейния му произход, възпитанието, образованието и културата, и поради книгите, прочетени и написани, и поради блестящата му мисъл и дълбаене в думите и в себеусещането си. И в търсенето на възможности да осъществи новото, да обогати хората, които контактуват с него. И да им помогне да живеят сред красота и ред. Само нагаждачите, които са отишли в НБУ за повече пари, бих могла да причисля към, почти цитирам, показващите „насилено добро настроение на една измъчена либералност”.
А как се създава и как се управлява едно такова голямо заведение в днешното ни време на разрушени йерархии, на безскрупулно и безхаберно търсене на възможност да се изявиш и реализираш, много често там, където (съвсем!) не ти е мястото…
Проф. Богдан Богданов е класик и в пряк, и в преносен смисъл. НБУ е истински оазис не само всред неуютния квартал, в който се намира. Показателен „детайл” е наличието и на… лапидариум в прекрасно поддържания двор на НБУ. А попадали ли сте в „лапидариума” на Н*А в София? Знаете ли какво представлява той? Попаднах на него, насочвайки се към паркираната в двора на Академията кола, след концерт. Един-единствен „отломък”: мраморен бюст на П. И. Чайковски с… откършен нос. В пряко съседство с него – някога емайлирана тенджера, в която се сипва помията на академичната кучка. Тя, след като се нахрани, влиза в коридора, грижливо изтрива муцунката си о канапето, след което блажено се изляга върху него за сън. Апропо, сещам се за изразителния лаконичен виц от последните години: „Как се става студент в НМА? С молба ОТ Ректора!” Защото преди години, след сериозния подбор от множеството кандидат-студенти, приетите подаваха молба ДО Ректора да бъдат записани за студенти. А сега било: „Хайде, моето момче/момиче, да станеш студент при нас!...” В думите ми не търсете злоба и ирония, макар че пиша по повод „иронии”. Словата ми са констативни, за съжаление!
Проф. Богдан Богданов е написал това, което е искал да напише. Наистина не би следвало някой да се мъчи да го „разкъсва”, защото човекът е единно цяло. От онова, което носи у себе си от вековете, и това, което сам създава в своя век. Оставете проф. Богдан Богданов да върши своето дело с цялата креативност, на която е способен! |
Тема № - 35 |
Коментар № - 4206 |
|
Професорката - 2011-02-20 19:46:44 |
|
|
Георги Гочев Втори, Пламене,
Много се радвам, че не е страхът, който притеснява! В такива случаи обичам аз да греша.
Вие самите казвате и показвате как могат да бъдат намерени обществата от нормални (толерантни, позитивни, креативни) хора - например като се излезе от вестниците и вестникарските форуми, а още по-добре и отпред телевизорите. Няколко пъти съм повдигала една лична тема във форума – мисля, че съм съхранила прилична степен на нормалност и чрез съзнателно избягване на телевизия. Никога не съм имала телевизор в дома си. Много беше смешно на предишното преброяване, в чиито въпросник имаше два въпроса за телевизорите у дома – колко са черно-белите и колко са цветните. Преброителката три пъти не вярваше на ушите си, като и казвах „нула” телевизори и от единия, и от другия вид. Аз пък много се ошашавих, като поиска да запише колко точно книги има в дома ни и й казах, че трябва да дойде на другия ден, за да мога да преценя поне приблизително. Оказа се, че и това не е нужно, защото максималният зададен брой не беше голям и отговорих лесно - "повече от ...". А в настоящето преброяване въпросът за книгите отсъстваше. Добре поне, че имаше въпрос за интернет.
Има едно хубаво нещо на полуграмотните злобари – повечето от тях нямат сили и ентусиазъм за повече от седмица. Видя се и в конкретния случай. Седмица-десетина дни трябва да изтрае човек и толкова. Зная това от активното ми участие в редактирането на българоезичната Уикипедия преди няколко години (и сега участвам, но малко). Тогава работех ентусиазирано, опознах и се включих в прекрасната общност на уикипедианците-постоянни-редактори – чудно общество (наистина общество, а не само общност) на компетентни, толерантни работохолици, които могат да бъдат и много инатливи, когато се налага да се взаимодейства с полуграмотната злоба. Когато за пръв път ми се случи да се боря с някакъв нацист, който всеки ден триеше старите гръцки имена на някои български градове, много се уплаших. Всеки ден изписвахме по две-три страници доказателства какъв е смисълът редом със Созопол да стоят Созополи и Аполония, редом с Асеновград – Станимака и Стенимахос, редом с Мелник – Меленико и пр. Събрах материали сигурно за няколко научни статии. При това бяхме двама компетентни редактори срещу самотен гръкомраз. На четвъртия ден, когато гръкомразът поиска да представя сканирано свидетелство на раждане на някоя прабаба, на което да пише, че е родена в Станимака, за да бъде убеден, че има нужда да се изписват старите имена на градовете в Уикипедия, приплаках на колегата (преподавател в друг университет и много стар уикипедианец), че вече не издържам - докога ще доказваме топлината на топлата вода, какво се прави в такива случаи. Колегата ми каза – спокойно, тези не издържат повече от седмица. Ще си поспорим, поспорим, на него ще му омръзне и ще спре. Винаги било така, освен с някои патологични случаи, но на тях администраторите им налагат тотална забрана за редактиране. Така и стана – гръкомразът се запиля нанякъде.
Та, общности от нормални хора има, и не само тук в този форум. Мрежата е един чуден начин такива общности и общества да бъдат намирани бързо и не много трудно. Дано да останете в нашето :-), щом ви е харесало.
Пламене – пишем си за нас, за наше удоволствие. Пишем си, за да си поддържаме нивото на духа, мисълта и поведението, а ако може – и да си го развиваме. А в такива случаи като с Георги Гочев Втори – може да изпълним и функцията на общество, което да приеме и други, на които им се случва да изпитат нужда от общностна подкрепа и подобни на нашите удоволствия.
|
Тема № - 35 |
Коментар № - 4146 |
|
Росица Гичева - 2011-02-10 00:49:57 |
|
|
Два примера от днес:
Близо до града има химическо производство с опасни за здравето суровини. Доста хора роптаят, но когато им предложих да се подпишат под писмо до кмета, ВСИЧКИ отказаха с аргумента "Няма смисъл..." (Спомнете си масовото подписване на искане за промяна на Конституцията и "срещу" монополите)
Учениците от 10-ти клас гледат телевизионно интервю със съученички от същия клас, спечелили две от 50-те стипендии на Пощенска банка за есета (между над 2000 участника в конкурса). Всички неприкрито ЗЛОБЕЕЛИ!
Та за какво и за кого пишем? |
Тема № - 35 |
Коментар № - 4145 |
|
Пламен Г. - 2011-02-09 20:56:14 |
|
|
Здравейте. Мисля, че не страх притеснява толерантните хора да пишат, а липсата на общество, което да ги приема (може би тук има такова общество...) И въпреки че си обясняваме предубежденията (обяснени още преди 65 години от Теодор Адорно и колектив), все не ни се ще да приемем, че това е толкова масово тук, в България, ще ни се да не сме черногледи... а омразата остава (Иво Андрич, "Едно писмо от 1920"). Дали омразата и квалификациите могат да се преодолеят? Как, когато се "изливат" от медиите? В моя неголям град телевизията и вестниците като Weekend (и Слави, Росен и т.н.) се приемат безкритично и с възторг! (Щом проф. Инна Пелева изгради свой труд изключително върху статии на Уикенд, как да им се сърдим...) Имах възможност да поработя с чужденци - не чух злобна дума от никого... Уважават институциите си, защото считат, че са техни! Заедно се стремят към общи цели, защото съзнават, че това е основно условие за просперитет! Пиша това, защото не всички познават провинциалните нрави днес. Ако ви се струва емоционално, не го публикувайте... |
Тема № - 35 |
Коментар № - 4135 |
|
Георги Гочев - 2011-02-08 21:40:38 |
|
|
Здравей, Георги Гочев ІІ, и ние ти благодарим! Днес си празнувахме втората година на форума и точно когато трябваше да си тръгваме открихме твоя коментар и много му се зарадвахме - решихме, че той ще ни е подаръкът за днес. Докато те четях - пак през мислите ми преминаха всички онези коментари, които ни наричат клакьори и ченгесари без да ни познават, както и онези коментари, за които редакторът на "Либерален преглед" обяви, че са писани от един и същи човек... коментарите, които си позволиха да се опитат да ни вземат от професор Богданов... които ни взеха от приятелите, които ни взеха от Платон, от празниците, от Херодот, от форума...
Това, което казваш за професор Богданов - е страхотно. Подсети ме, че съм си оставила няколко страници от "Мит и литература", които ще си прочета сега - пак като за подарък. И имам да пиша един текст, да се сдобрявам с един човек, който ми липсва, да напиша коментар на Роси и въобще да си възродя темата за любовта и да карам професор Богданов да напише книгата, с която започнахме форума - казва се "Любов и разказ".
|
Тема № - 35 |
Коментар № - 4123 |
|
vesselina vassileva - 2011-02-05 00:55:16 |
|
|
Добре дошъл, Георги Гочев (втори?, защото ние си имаме един Георги Първи),
Аз пък съм сигурна, че има много нормални хора като теб/Вас, въпреки че при четене на вестникарските форуми изглежда, като да няма. Има – но не пишат нито говорят открито, за подписване с истинското име – и дума да не става. Не знам дали е остатъчен страх от комунистическото време, или съвсем оправдан страх от настоящето, в което живеем, както го нарече професор Димитров – комунизъм 3.
В този смисъл е разбираема радостта от виждането наяве на един нормален, мислещ, свободен и смел човек.
Още по-голяма ще е радостта ни, ако не само четете, но и пишете-разговаряте с нас.
|
Тема № - 35 |
Коментар № - 4121 |
|
Росица Гичева - 2011-02-04 23:18:35 |
|
|
Благодаря на всички коментатори. Досега четях само коментарите към вестникарски статии - коментари, пълни с омраза и лични пристрастия (а както е казал Кант: Чистият разум, т.е. разумът свободен от чувствени подбуди, егоистични пристрастия и предубеждения, се оказва обществено съзнание, обществен разум). Ще чета този форум често, за да се уверявам, че има и нормално мислещи хора - обществен разум.
Що се отнася до проф. Богданов, виждам бъдещето му като творец - изследовател в областите, в които е всепризнат авторите. Стига "политика"! |
Тема № - 35 |
Коментар № - 4120 |
|
Георги Гочев - 2011-02-04 19:11:05 |
|
|
Много хубава връзка си дал, Боре. Много хубаво о-духотворява тази Ива, която в края на текста защитава дисертацията си, сякаш в слънчевата стая, в която са майка й и баща й – или – не – сякаш те могат да прелитат и да бъдат с нея винаги... Обичам текстове за истински неща и които разказват за истинското бъдеще. Натрових се от текстове, които си смучат от собствената отровна кръв като вампири и които не знаят с какво ще станат по-добри и какво всъщност ще правят днес, утре, които се опитват да убият и нас... Всеки, докато пише текст, трябва сигурно да се пита – кого обича...
Браво на Михаил Иванов. При мен в НБУ в момента не е слънчево, но все едно, че е - през прозореца ми се виждат - 7 елхи в мъглата, която е също като в любимата ми английска поговорка - "всеки облак има сребърен обков" и отивам да пия кафе, а след това трябва да погледна за последно коректурата на "Критика на думите" на Чапек, в която току що открих страхотна нещо: "Омир не се е радвал толкова на творческата си божественост, колкото на геройската божественост на Ахил."...
Хубав ден!
|
Тема № - 35 |
Коментар № - 4026 |
|
vesselina vassileva - 2011-01-21 10:01:29 |
|
|
Ето един текст, който непременно трябва да намери място и тука:
http://omdabg.com/nova_joomla/index.php?option=com_k2&view=item&id=1177%3A%D0%B7%D0%B0-%D0%B4%D0%BE%D0%B1%D0%BB%D0%B5%D1%81%D1%82%D1%82%D0%B0-%D0%B8-%D0%B4%D0%BE%D1%81%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%B0&Itemid=142 |
Тема № - 35 |
Коментар № - 4024 |
|
Борислав Георгиев - 2011-01-21 06:42:52 |
|
|
|
|