БОГДАН БОГДАНОВ

22 февруари 2009

Благодаря сърдечно на всички участвали в разговора, но особено на тези, които са коментирали по-пряко поетичната книга на Миглена Николчина и моя отзив за нея. Така или иначе в споделените впечатления и бележките на участниците добре се е попълнило онова, което не е казано в моя отзив, и ясно са се очертали възможните теми за разговор, а и сдържаният, умен и диалогичен характер на форума.

Което ме задължава да се извиня, че се забавих със следващите текстове. Вече съм ги подготвил и мога да обещая, че в началото на всяка нова седмица за в бъдеще форумът ще предлага нов текст за обсъждане. Като казвам «нов текст», имам предвид и мои, но и чужди текстове, на други хора. Между възможните други на първо място посочвам Миглена Николчина, която скоро ще помоля да представи един отличен свой текст за Сафо.
Та форумът ще бъде тематичен - в едрия план  литература - старогръцка литература и в по-конкретния план на темата за любовта.

На никого не бива да се пречи да говори пряко за любовта. Аз обаче въвеждам особена гледна точка, като свързвам идеите за литература и любов. Те са свързани и във вече представения отзив. Както ще се разбере от следващия текст, увод към моя бъдеща книга, мен ме занимава не самата любов, а говоренето за любовта. Не защото вече не изпитвам любов, а защото разбирам, че и любовта, и много други неща, които преживяваме, са непременно ословесени. Какво имам предвид, като казвам ословесени. Това че са означени като някакви, независимо дали предикатът, с който се означават, е кратък като абстрактната идея за нещо, или е дълъг, сложен и изтънчен. Което с още по-голяма сила важи за означаването на любовта в полето на литературата.

Оттук и заглавието на моята бъдеща книга «Любов и разказ в старогръцката литература». То, разбира се, е неточно и би трябвало да бъде «Любов и дискурс в старогръцката литература». Защо предпочитам «разказ»? Поради чепатия термин «дискурс», чиито значения уточнявам в работата, но и поради особената пригодност на идеята за разказ в случая. В литературата словесното нещо любов се изказва в какви ли не дискурси, разказът обаче е с особено предимство между тях. Така е и извън литературата – любовта е какво ли не, но, разбира се, най-вече е протичане на събития, в чийто ход става показателна промяна.

Кои са външните основания да се заема с тази книга. На първо място е желанието да споделя опита от ръководен от мен магистърски курс по темата в Софийския университет. На второ място е желанието в края на кариерата си на преподавател по старогръцка литература да  представя своя предмет по по-добър теоретичен начин. Добавят се и две светски основания. Горе-долу осемдесет години след книгата на Александър Балабанов (първият професор по старогръцка литература у нас),  озаглавена «Любов и поезия», имам амбиция да повторя, да разширя и да задълбоча неговата разработка. И второто светско основание. Възпитан и изграден интелектуално в епохата на структурализма, искам да повторя коригиращо «Фрагменти на любовния дискурс» на Ролан Барт. Коригиращо защото не съм настроен така скептично като него в годините, когато публикува този знаменит текст (между другото също подготвен в семинар).

За разлика от вдъхновения кротък мек прочит на Барт аз чета своите текстове с един вид методически скепсис, като се опитвам да различа това, което се твърди в тях, от онова, което нанася върху текстовото им значение моето разбиране на читател и тълкувател. Решителното различаване, разбира се, е невъзможно. Но, така или иначе, четенето и разбирането на един литературен текст е толкова неравно и криволичещо, колкото неравен и криволичещ е и смисловият ход на самия текст. Което и смятам, че е редно да показва един добър литературен анализ. Този възглед за литературния текст и неговото разбиране дължа на определени влияния. Дължа го на феноменологията, херменевтиката и прагматическата семиотика на Пърс.

Много повече съм задължен обаче на подхода към смисъла и разбирането не във философията, а в диалогичната херменевтика на Платон. Именно поради това ми се струват по-успешни вече готовите анализи на Платоновоте диалози «Пир» и «Федър» от моята бъдеща книга и затова тях най-напред ще споделя с участниците в този форум. Разделям този текст на три порции – първата порция е въведението към бъдещата книга «Любов и разказ» и уводната част за диалога, втората е анализът на «Пир» и третата - анализът на «Федър».

Мнозина ще се разочароват от сухотата на моето говорене по темата за любовта и ще изоставят форума. Естествено ще се появят нови участници. Надявам се обаче, че една част от тези, които се разочароват, ще се поблазнят от идеята за ословесеността и ще останат. И като останат, ще направят ценни уточнения, които на мен няма как да ми дойдат наум. Това е и очакваното благо от този форум – да накарам други да кажат това, което аз не мога да кажа.

Но мечтая и за друго – да се образува вълна от текстове по комплексната тема литература-старогръцка литература-любов, някои от които да влязат и в това титулно място. Мечтая още форумът да прерасне в нова версия на семинара «Науката - разбирана и правена». Мога да продължа тази мечта, да премина към университета, да прехвърля и границите му.

Затова по-добре да спра и да кажа просто «На добър час»!

ЛЮБОВ И РАЗКАЗ

За целите и задачите на тази книга

Задачата на тази книга е да покаже в поредица от анализи как се достига до оформено съдържание и значение в един литературен текст. Наедро казано, това става с един вид смислово пресичане - на извънлитературните значения на определени ситуации и идеи с допълнителното значение, което те получават от литературния дискурс. Така, като го изпълват със съдържание и същевременно се доозначават в него, извънлитературните ситуации и идеи се свързват с дискурсните форми в особената смислова фигурация на литературния текст. Такава е грубата формула за създаването на един литературен текст, както подобна в обърнат ред е и формулата за неговото разбиране.

Oтношението между ситуации и идеи, дискурси и текстове в тази формула е опростено. Първото опростяване е по темата дискурси. Литературата наистина е система или, по-точно казано, насочен към система набор от дискурси. Дискурси са големите жанрови дискурси, също и участващите в различни жанрови дискурси дискурси от друг разред като повествование, разказ и описание. Списъкът е дълъг и крайно неуточнен. В тази работа аз въвеждам необходимо според мен деление от два класа дискурси на т.нар. репрезентиране и т.нар. рефлектиране. Правя го, защото смятам, че всички литературни текстове се организират като ред и отношение на форми за репрезентиране на нещо и форми за рефлектиране по неговия смисъл. Разбира се, литературните репрезентирания са и косвено рефлектиране и на свой ред литературните рефлектирания непременно съдържат някаква доза репрезентиране.

Това не е трудно да се изкаже по принцип. Проблемът е в тезата, че дискурсите не са празни форми, а носители на минимален смисъл, който доозначава външните ситуации и идеи, попадащи в литературния текст. Понеже текстът е сложно образувание от дискурси от различен разред, това смислово доозначаване е многостепенно и неравно и трудно се представя по аналитичен линеен начин. Тази многосмислова неравност е «светая светих» на литературния текст. Докато идеалът на научните аналитични текстове е линейната смислова равност. Да, но тази равност е само идеал и всъщност научните текстове са също смислово неравни. Това се отнася и за литературните анализи, които познавам, и за моите анализи в тази книга – те са неравни текстове, в които линейните аналитични изкази се комбинират с по-усложнени смислово реторични формули.

Второто опростяване във формулата за отношението между ситуации и идеи, дискурси и текстове става по темата ситуации и идеи. Особено що се отнася до ситуациите, моята формула внушава, че те идват от самия живот. Да, но в човешката среда всичко е означено и дискурсно белязано. Също като литературата и извънлитературната среда е набор от дискурси. Ситуациите и идеите, или по-кратко казано, темите, които получават допълнително осмисляне от дискурсите в границите на една литература, са означени дискурсно и извън литературата.

Големият въпрос е какво представлява неозначеното, преди да се означи? На основата на това питане се оформя и по-конкретният въпрос има ли такова нещо любов, което е самата любов? Несъмнено има, но то е закрито за принципно словесния човек. Независимо от това той го търси. Най-напред в самата реалност. Понеже човешката реалност е словесна, любовта естествено се оказва това, което е максимално безсловесно в нея. Всички знаем кое е то. Не всички обаче сме наясно защо то толкова занимава съзнанието ни. Причините са много, но при словесния човек има и още една – защото е максимално несловесно и неозначено. Да, но максимално не означава никак. Затова и любовният акт или сексът, за които намекнах, лесно губят референтната си стойност и тръгналите по тази линия на разбиране започват да търсят любовта в нещо друго неозначено. И го намират. Например в насилието – над себе си или над любимия човек.

Но, така или иначе, това търсене е неуспешно. Защото поради принципната си дълбинна ословесеност човекът не може да постигне нищо по пределен иманентен начин като самото него. Той постига разбиращо и осмислящо, а това означава, че за да постигне, трансцендира към друго. Което се отнася и за любовта. И тя, за да бъде постигната разбиращо, трябва да се отнесе към предикат, а това няма как да не я преобразува в друго. Разбиращото постигане е свързване в структура от неща и отношения. Или казано по друг начин, човекът има свят, като хем го има, хем постоянно го доправя и прави наново. Що се отнася до намирането на самата любов, тази насоченост към правене на свят, естествено му пречи да постигне чисто и необъркващо самата любов.

Да, но има изходи от тази трудност и те са дадени в самата реч. Първият изход е тавтологията. Любовта е любов и толкова, тя е нещо определено, което съществува. Може да се изпитва, показва, но не и да се обсъжда. Вторият изход е минималното изясняване, което спира при първия попаднал предикат и опредметява него. Третият изход е най-добрият и най-неосъзнато ползваният. Той ни се предоставя от човешката смислова среда, която винаги разполага с различни системи за означаване. Нещото любов се постига компромисно с преозначаване. Означавал съм го по един начин, преситил съм се и преминавам към друг. Предишното заприличва на празно говорене, новото ме събужда и радва. Затова и твърдя, че второто е вярно, че съвпада със самата реалност. Е, не за дълго.

Такива сме, постоянно преозначаваме. Бягаме от любовта в текста в името на любовта, после бягаме от текста в любовта отново в името на любовта. Така или иначе, нашата реалност винаги е текст, независимо от увереността, че това е чиста реалност. Що се отнася до любовта, разбира се, никое твърдение за нея не е чиста реалност. Поради две причини, които не са лесни за осъзнаване. Първо поради това, че бидейки човешки словесни същества, които постоянно се свързват помежду си по много преки и косвени начини, ние нямаме чисто своя реалност, в която да не е намесен коефициентът на обща реалност. И второ защото и общата, и своята реалност, и тяхната свързаност не са само нещо дадено, а постоянно стават и се създават в някакво отношение, за да се приложат. Така че непостигането и изплъзването на любовта е един от многото изрази на това постоянно ставане и правене с оглед на някакво прилагане.

В случая и за любовта, и за литературата говоря по този модел за човешка реалност. От който модел е насочен и моят възглед, че доброто разбиране на литературата предполага да се разбира преходът от извънлитературното към литературното означаване и обратно. Затова и разбирането на литературата като система от дискурси налага те да се разглеждат освен сами по себе си и в отношение помежду си, също и в отношение с едни или други нелитературни дискурси. За съжаление това не се прави. В теорията не е разработена такава методика, а и не е лесно да се изработи добра класификация на литературните и нелитературните дискурси. Да не говорим, че що се отнася до старогръцката литература, не се разполага и с достатъчно сведения за второто.

Разполагаме обаче с модел за смисловата обмяна между нелитературата и литературата. Имам предвид вътрешния дискурсов разнобой, който е налице във всяка литература. Ето как е проявен той в мрежата на жанровете на ранната старогръцка литература. Най-напред епосът, тази първоначална поетическа литература, развива противопоставянето между висок героически епос и по-прозаически дидактичен. Същото прави и по-късно оформилата се архаическа лирика, като от една страна се дели на по-поетична и по-малко поетична и от друга страна като цяло се противопоставя смислово и светово и на епоса. Големият бум на нелитературността в старогръцката литературата е появата на прозата, която се противопоставя и на епоса, и на високо литературната атическа трагедия. Която пък се понижава прозаически от по-прозаичната стара атическа комедия. Отгърнем ли на свой ред комедиите на Аристофан, няма как да не забележим подобното редуване на по-литературно поетическо и по-нелитературно прозаическо изразяване в тях.

Така е, и отделните литературни текстове, и литературите като цяло копират модулната човешка среда и развиват в себе си поставящи ги под въпрос нелитературни зони. Проблемът е, че тази дискурсна модулност е несигурен инструмент за разбиране, защото анализиращият текстовете на една литература няма как да не бъде и редови читател. Така и аз, като анализирам текстове на старогръцката литература, неизбежно смесвам предполагания извънлитературен контекст на тази литература със съвременния извънлитературен контекст, от който завися. Разбирането е винаги аисторично.

То е такова и в случаите на следване на историческа схема. Което се разбира от характерните за него две грешки. Ще дам пример със старогръцката литература. Първата грешка е, че нейният контекст се смята за приключил. Да, но той не е приключил, голям брой негови положения са живи в съвременната европейска среда. Тези живи положения са в отношение с приключилите. Оттук и по-доброто разбиране, че контекстът на старогръцката литература е приключило-неприлючила неидентична на себе си цялост. И втората грешка в два варианта – този приключил контекст или се идеализира, или напротив се смята, че е абсолютно неприключил, че не се различава от нашия съвременен контекст, че е теоретична измислица и всъщност не съществува.

Дали може да се постъпи по по-добър начин? Донякъде. Като се осъзнаят във възможната степен компонентите на това универсализиращо смесване и се предположи каква е разликата между тогавашното осмисляне, за което има белег в достигналите до нас текстове, и наслагващото се върху него наше сегашно разбиране. Каквато е и задачата на херменевтическия прочит по темата за любовта в старогръцката литература в тази книга. 

И една заключителна бележка. Доброто съвременно разглеждане на една литература, което тълкува нейните текстове в контекста на извънлитературната среда, би трябвало да наблюдава литературното осмисляне на много ситуации и идеи едновременно. Това обаче е непосилна задача, особено при неразработена и неуговорена методика. Оттук и работното изоставяне на многото други теми, с които се занимава старогръцката литература, и насочването на вниманието към по-лесното за представяне литературно означаване на темата за любовта. Разбира се, има теми, които са по-представителни за старогръцката литература. Такава свръхпредставителна тема е благополучието. Без да е централна и толкова честа, темата за любовта има две предимства – държи литературата отворена към нелитературната среда и бързо става предмет на разбиране поради универсалния опит, който върви заедно с нея. 

ИДЕОЛОГИЯТА НА ЛЮБОВТА В ДИАЛОЗИТЕ  «ПИР» И «ФЕДЪР» НА ПЛАТОН
                       

1. Диалогът като форма и смислова среда

Както при всеки друг жанр, така и при диалога има разногласие, кои са белезите, които го определят. Колкото по-голям е историческият обхват на текстовете, по които се правят заключения, толкова по-малко на брой са тези белези. Историята на диалога започва с достигналите до нас сократически диалози на Платон и Ксенофонт, преминава през диалога на философите перипатетици, за чиито особености по-пряко свидетелстват диалозите на Цицерон и Сенека, и влиза в дългата история на много запазени диалози в християнската и съвременната европейска литература. Общите белези, които се регистрират в този обхват, имат формален характер и бележат дискурса на жанра по-скоро като рамка отколкото като пазена в традицията трайна форма за особено осмисляне.

Формалният белег на диалога, прякото разменяне на реплики между разговарящи, и съответно смисловият белег, че разговарящите разглеждат определена тема по диалогичен критически начин, не са достатъчна опора за очертаване на трайните белези на жанра. Защото формалният белег може да се разбира по друг начин и съответно смисловият може да се формулира по-широко, какъвто е случаят с т.нар диалогичност в теорията на Михаил Бахтин. Оттук и парадоксът, че смисловият белег е проявен в текстове, които формално не са диалози, и обратно че текстове, които са формално диалози, не са изпълнени по смислово диалогичен начин.

Това разминаване е налице в Платоновите диалози, които показват много случаи на косвено отношение между формалното обменяне на реплики и диалогичността по същество. Обмяната на реплики може да е пряко представена, може да се преразказва, може да бъде с фиктивен персонаж, може да бъде вътрешна реч на някой със себе си. Същевременно диалогичността може да се проявява като смяна на тон, настроение и дискурси, като пораждане на друго ниво на смисъл. На тази основа на различно проявена диалогичност диалогът влиза в отношение с други малки антични жанрове – с т.нар. симпозиум, с киническо-сократическата диатриба диалог с фиктивен опонент, проявен в прочутия Soliloquium на Свети Августин, и със сатирата пародия, повлияла сатирико-пародийните диалози на Лукиан.

Общото се отнася за всички литературни жанрове - отношението между формата и трайната смисловост, определящо един жанр, е по принцип косвено и нестабилно, поради което става и мотор за развитието на жанра съответно за пораждане на нови жанрове. Нестабилното отношение на форма и смисловост може да се представи наедро като двуфазов процес. От една страна, е фазата на проникването на формата в специфичната смисловост и на преоформянето на формата поради това проникване. От друга страна, е фазата на раздалечаване на формата от смисловостта, проявено като формализиране на формата и като опит съдържанието да стане независимо от нея. Сократическите диалози на Платон и Ксенофонт и научните перипатетически диалози са пример за такива две фази в античната история на диалога - първата на приблизеност на форма и смисловост и втората на тяхното раздалечаване.

Въпросът е, че същото колебание между приблизеност и раздалечаване на форма и смисловост откриваме между диалозите на Платон и Ксенофонт, но и вътре в Платоновите диалози. От една страна, е «Пир», в който диалогичната форма и диалогичната смисловост са приближени и свързани, от друга страна, е «Тимей», в който диалогичната форма и представеното трактатно съдържание са раздалечени и като че ли независими едно от друго. Но, така или иначе, и в двата случая става дума за променливо отношение между форма и типова смисловост. Именно то най-вече налага едни или други особени решения в текстовете на конкретните диалози. Така че зависи дали гледната точка на наблюдение е жанрът или конкретният диалог. Несъмнено много по-определено текстово изразено е отношението на форма и смисловост в конкретния диалог.

Това отношение, разбира се, е зададено и в плана на жанра. Въпросът e колко широк е този план и дали става дума за диалога изобщо, за античния диалог, или по-тясно за сократическия диалог. Зададеното е по-сигурно, когато се разглеждат текстове, между които има реални отношения на заемки, подражания и алюзии. Именно такъв е случаят със създадените в нишата на т.нар. сократически диалог, диалози на Платон и Ксенофонт. Можем да говорим по-уверено за нормативното отношение на форма и смисловост в тази жанрова ниша. Което не отменя естественото разминаване между зададената от жанра норма и нейното реализиране в конкретните диалози. Още повече че освен обективна потенция за структура т.нар. жанрова норма е и построена от нас парадигма за разбиране.

Формалните и смисловите белези на сократическия диалог

Сократическият диалог и свързаният с него сократически симпозиум се създават от ученици на Сократ по примера на вече съществуващи в атинския 5-и век пр.Хр. диалози. Разполагаме с по-сигурни сведения за анонимни малки диалози за седемте мъдреци и за анекдотични диалози между прочути мъже, автор на които е бил Ион от Хиос. От диалозите на Платон и по-специално от «Евтидем» разбираме, че преподаващите в Атина във втората половина на 5-и в.пр.Хр. софисти култивират т.нар. еристически диалог, от който имало и писани образци. Еристическият диалог, както и софистическата устна и писана лекция, разпространявана като книга, са двата негативни образеца, които вероятно стумулират пораждането на Платоновия, а може би и на сократическия диалог. 

Историята на сократическия диалог е невъзстановима. Не може да се прецени и сведението от Аристотел, че негов създател бил Алексамен от Теос. До нас са достигнали незначителни фрагменти от диалози на Сократовите ученици Есхин, Евклид, Федон и Антистен. В голямата биография на Платон в третата книга на «Животът на философите» от Диоген Лаерций има сведения за положителните образци, послужили на Платон при създаването на диалога – диалозите в атическата комедия и прозаическия мим на сицилийския комедиограф Софрон. За нуждата на нашето типово описание на сократическия диалог обаче е без значение кой е бил неговият създател, както и какви образци е ползвал. Така или иначе не малкият брой достигнали до нас диалози на Платон и Ксенофонт и особено разнообразната постройка на Платоновите диалози добре удостоверяват отношението на форма и смисловост, което смятаме за определящо за общата структура на т.нар сократически диалог.

Названието сократически насочва към персонажа на Сократ, водещо лице в повечето сократически диалози. Оставяме настрана въпроса за евентуалната разлика между действителния Сократ и неговата фигура в диалозите. Приликите между Платоновия и Ксенофонтовия Сократ са добър указател за чертите на реалния Сократ. По-съществено за типа на жанра обаче, е, че водещ, неводещ и дори отсъстващ в някои от достигналите до нас диалози на Платон и Ксенофонт, образът на водещия същинския разговор сочи съществено за жанра положение - сократическата диалогична ситуация е между неравни, между знаещ философ диалектик, който води разговор с незнаещи събеседници, наклонни да знаят, но недостигащи до пълно знание. Знаенето един вид се отлага и предстои – при Ксенофонт, защото засягането на един въпрос не изчерпва други въпроси, а при Платон, защото, каквото е тълкуването на авторитетна школа в съвременното платонознание, пълното знание не е постижимо в рамките на писания диалог.

Въпросът е дали структурата на сократическия диалог трябва да се търси в в т.нар същински диалог, занимаващ се с определена тема, или по-широко в отношението между рефлектирането в него и репрезентирането на пораждаща се и протичаща ситуация на разговор. Това репрезентиране липсва в някои от достигналите до нас диалози на Платон и Ксенофонт. Показателно е, че в тях отслабва и самата диалогичност и че иначе диалогичното по форма рефлектиране по определена тема в този случай протича по-едномерно рефлективно. Което негативно указва, че съществено за сократическия диалог е влизането в отношение на двете страни - на аналитичното разглеждане и на репрезентирането на диалогична ситуация. Те са зависими една от друга, щом като наличието на репрезентиране усилва диалогичността, а липсата я намалява.

Какво представлява това репрезентиране на пораждаща се диалогическа ситуация в сократическия диалог? То има външна страна на възникващо любопитство да се научи нещо конкретно от някого. Тази ситуация може да се представя като случайна среща и въвеждащ разговор, може да се преразказва или да не се описва как се е достига до нея. Външното на тази ситуация на среща отвежда до представяне на другото по-основно, на събирането на разговарящи, които влизат в дискусия по определена тема. В текстовата рамка, която води до тази дискусия или извежда от нея, има диалози и описания. Те са налице и в развиващите се паузи. Малките диалози в увода, в паузите и епилога, са с равностойни реплики и се различават от неравностойно организирания същински разговор.

Та вече поставеният въпрос е дали т.нар. репрезентиране в уводно-паузно-епилогичната част на сократическия диалог е неутрален текст рамка, или има смислово отношение към рефлектирането в същинския разговор в диалога. Моят отговор е, че има такова отношение. В тази рамка се репрезентира ситуация на частно общуване, което става на особени частни места и в особено частно време, които способстват да се развият и темите, и личностно насоченото поведение на участващите в същинския диалог. Независимо дали се представя реално случило се частно общуване, или то е измислено, във външната конкретност на тази репрезентация се конструира профилът на повтаряща се ситуация на събиране в неформална група на свободни образовани мъже, които изпадат във въздигащо над всекидневността свободно време (schole) за обсъждане на едно или друго по-общо в отношение към също обсъждани жизнени ценности и  идеали.

Това събиране в неформална група на свободни образовани мъже за изпълване с достойно съдържание на времето на общо schole не е без връзка с темите на протичащия в това време разговор. (Което е парадоксално подчертано от изместването на значението «свободно време» към значението «научно занимание и изследване» в по-късната употреба на старогръцката дума schole.) Изпадането в ситуацията на питане и обсъждането на повдигнатите въпроси са в отношение едно към друго, или казано по друг начин, оформянето на свободно време за питане по по-общото подкрепя и преминава в разговарянето за това по-общо. Това изглежда определя жанровата структура на сократическия диалог. Що се отнася до конкретните диалози, както казах в друга връзка, в тях тези две страни могат да са раздалечени, да си влияят слабо една на друга или изобщо да не си влияят, но могат и да са приближени и произведеният в едната смисъл да преминава в смисъла, произвеждан от другата.

Така че независимо от недоверието, което Платон е изпитвал към писаното слово и ясната теза, че то е незавършено и се нуждае от устната помощ на своя автор, Платоновите писани диалози са все пак завършени текстове със свой особен смислов потенциал. Принос за компромисното им завършване и за реализирането на този потенциал в един вид особено значение има доближаването на двете коментирани страни - на т.нар. репрезентиране на среща за общо прекарване на свободно време и на разгръщащото се в това време рефлектиране в хода на същинския разговор. Свързването на едното с другото придава различен характер на предполаганата устна философия на Платон. В текстовете на написаните диалози пълната устна философия за малцина знаещи се превръща в диалогично философстване, приближено до нефилософското живеене. Тази приблизеност на диалогична философия и живот, при всичките видими разлики между Платоновите и Ксенофонтовите диалози, изглежда е смисловото общо, което ги свързва в жанровата ниша на сократическия диалог.