ФОРУМ - АРХИВ

ЛЮБОВ И РАЗКАЗ
Към участниците във форума и за новите теми

БОГДАН БОГДАНОВ

22 февруари 2009

Благодаря сърдечно на всички участвали в разговора, но особено на тези, които са коментирали по-пряко поетичната книга на Миглена Николчина и моя отзив за нея. Така или иначе в споделените впечатления и бележките на участниците добре се е попълнило онова, което не е казано в моя отзив, и ясно са се очертали възможните теми за разговор, а и сдържаният, умен и диалогичен характер на форума.

Което ме задължава да се извиня, че се забавих със следващите текстове. Вече съм ги подготвил и мога да обещая, че в началото на всяка нова седмица за в бъдеще форумът ще предлага нов текст за обсъждане. Като казвам «нов текст», имам предвид и мои, но и чужди текстове, на други хора. Между възможните други на първо място посочвам Миглена Николчина, която скоро ще помоля да представи един отличен свой текст за Сафо.
Та форумът ще бъде тематичен - в едрия план  литература - старогръцка литература и в по-конкретния план на темата за любовта.

На никого не бива да се пречи да говори пряко за любовта. Аз обаче въвеждам особена гледна точка, като свързвам идеите за литература и любов. Те са свързани и във вече представения отзив. Както ще се разбере от следващия текст, увод към моя бъдеща книга, мен ме занимава не самата любов, а говоренето за любовта. Не защото вече не изпитвам любов, а защото разбирам, че и любовта, и много други неща, които преживяваме, са непременно ословесени. Какво имам предвид, като казвам ословесени. Това че са означени като някакви, независимо дали предикатът, с който се означават, е кратък като абстрактната идея за нещо, или е дълъг, сложен и изтънчен. Което с още по-голяма сила важи за означаването на любовта в полето на литературата.

Оттук и заглавието на моята бъдеща книга «Любов и разказ в старогръцката литература». То, разбира се, е неточно и би трябвало да бъде «Любов и дискурс в старогръцката литература». Защо предпочитам «разказ»? Поради чепатия термин «дискурс», чиито значения уточнявам в работата, но и поради особената пригодност на идеята за разказ в случая. В литературата словесното нещо любов се изказва в какви ли не дискурси, разказът обаче е с особено предимство между тях. Така е и извън литературата – любовта е какво ли не, но, разбира се, най-вече е протичане на събития, в чийто ход става показателна промяна.

Кои са външните основания да се заема с тази книга. На първо място е желанието да споделя опита от ръководен от мен магистърски курс по темата в Софийския университет. На второ място е желанието в края на кариерата си на преподавател по старогръцка литература да  представя своя предмет по по-добър теоретичен начин. Добавят се и две светски основания. Горе-долу осемдесет години след книгата на Александър Балабанов (първият професор по старогръцка литература у нас),  озаглавена «Любов и поезия», имам амбиция да повторя, да разширя и да задълбоча неговата разработка. И второто светско основание. Възпитан и изграден интелектуално в епохата на структурализма, искам да повторя коригиращо «Фрагменти на любовния дискурс» на Ролан Барт. Коригиращо защото не съм настроен така скептично като него в годините, когато публикува този знаменит текст (между другото също подготвен в семинар).

За разлика от вдъхновения кротък мек прочит на Барт аз чета своите текстове с един вид методически скепсис, като се опитвам да различа това, което се твърди в тях, от онова, което нанася върху текстовото им значение моето разбиране на читател и тълкувател. Решителното различаване, разбира се, е невъзможно. Но, така или иначе, четенето и разбирането на един литературен текст е толкова неравно и криволичещо, колкото неравен и криволичещ е и смисловият ход на самия текст. Което и смятам, че е редно да показва един добър литературен анализ. Този възглед за литературния текст и неговото разбиране дължа на определени влияния. Дължа го на феноменологията, херменевтиката и прагматическата семиотика на Пърс.

Много повече съм задължен обаче на подхода към смисъла и разбирането не във философията, а в диалогичната херменевтика на Платон. Именно поради това ми се струват по-успешни вече готовите анализи на Платоновоте диалози «Пир» и «Федър» от моята бъдеща книга и затова тях най-напред ще споделя с участниците в този форум. Разделям този текст на три порции – първата порция е въведението към бъдещата книга «Любов и разказ» и уводната част за диалога, втората е анализът на «Пир» и третата - анализът на «Федър».

Мнозина ще се разочароват от сухотата на моето говорене по темата за любовта и ще изоставят форума. Естествено ще се появят нови участници. Надявам се обаче, че една част от тези, които се разочароват, ще се поблазнят от идеята за ословесеността и ще останат. И като останат, ще направят ценни уточнения, които на мен няма как да ми дойдат наум. Това е и очакваното благо от този форум – да накарам други да кажат това, което аз не мога да кажа.

Но мечтая и за друго – да се образува вълна от текстове по комплексната тема литература-старогръцка литература-любов, някои от които да влязат и в това титулно място. Мечтая още форумът да прерасне в нова версия на семинара «Науката - разбирана и правена». Мога да продължа тази мечта, да премина към университета, да прехвърля и границите му.

Затова по-добре да спра и да кажа просто «На добър час»!


ЛЮБОВ И РАЗКАЗ

За целите и задачите на тази книга

Задачата на тази книга е да покаже в поредица от анализи как се достига до оформено съдържание и значение в един литературен текст. Наедро казано, това става с един вид смислово пресичане - на извънлитературните значения на определени ситуации и идеи с допълнителното значение, което те получават от литературния дискурс. Така, като го изпълват със съдържание и същевременно се доозначават в него, извънлитературните ситуации и идеи се свързват с дискурсните форми в особената смислова фигурация на литературния текст. Такава е грубата формула за създаването на един литературен текст, както подобна в обърнат ред е и формулата за неговото разбиране.

Oтношението между ситуации и идеи, дискурси и текстове в тази формула е опростено. Първото опростяване е по темата дискурси. Литературата наистина е система или, по-точно казано, насочен към система набор от дискурси. Дискурси са големите жанрови дискурси, също и участващите в различни жанрови дискурси дискурси от друг разред като повествование, разказ и описание. Списъкът е дълъг и крайно неуточнен. В тази работа аз въвеждам необходимо според мен деление от два класа дискурси на т.нар. репрезентиране и т.нар. рефлектиране. Правя го, защото смятам, че всички литературни текстове се организират като ред и отношение на форми за репрезентиране на нещо и форми за рефлектиране по неговия смисъл. Разбира се, литературните репрезентирания са и косвено рефлектиране и на свой ред литературните рефлектирания непременно съдържат някаква доза репрезентиране.

Това не е трудно да се изкаже по принцип. Проблемът е в тезата, че дискурсите не са празни форми, а носители на минимален смисъл, който доозначава външните ситуации и идеи, попадащи в литературния текст. Понеже текстът е сложно образувание от дискурси от различен разред, това смислово доозначаване е многостепенно и неравно и трудно се представя по аналитичен линеен начин. Тази многосмислова неравност е «светая светих» на литературния текст. Докато идеалът на научните аналитични текстове е линейната смислова равност. Да, но тази равност е само идеал и всъщност научните текстове са също смислово неравни. Това се отнася и за литературните анализи, които познавам, и за моите анализи в тази книга – те са неравни текстове, в които линейните аналитични изкази се комбинират с по-усложнени смислово реторични формули.

Второто опростяване във формулата за отношението между ситуации и идеи, дискурси и текстове става по темата ситуации и идеи. Особено що се отнася до ситуациите, моята формула внушава, че те идват от самия живот. Да, но в човешката среда всичко е означено и дискурсно белязано. Също като литературата и извънлитературната среда е набор от дискурси. Ситуациите и идеите, или по-кратко казано, темите, които получават допълнително осмисляне от дискурсите в границите на една литература, са означени дискурсно и извън литературата.

Големият въпрос е какво представлява неозначеното, преди да се означи? На основата на това питане се оформя и по-конкретният въпрос има ли такова нещо любов, което е самата любов? Несъмнено има, но то е закрито за принципно словесния човек. Независимо от това той го търси. Най-напред в самата реалност. Понеже човешката реалност е словесна, любовта естествено се оказва това, което е максимално безсловесно в нея. Всички знаем кое е то. Не всички обаче сме наясно защо то толкова занимава съзнанието ни. Причините са много, но при словесния човек има и още една – защото е максимално несловесно и неозначено. Да, но максимално не означава никак. Затова и любовният акт или сексът, за които намекнах, лесно губят референтната си стойност и тръгналите по тази линия на разбиране започват да търсят любовта в нещо друго неозначено. И го намират. Например в насилието – над себе си или над любимия човек.

Но, така или иначе, това търсене е неуспешно. Защото поради принципната си дълбинна ословесеност човекът не може да постигне нищо по пределен иманентен начин като самото него. Той постига разбиращо и осмислящо, а това означава, че за да постигне, трансцендира към друго. Което се отнася и за любовта. И тя, за да бъде постигната разбиращо, трябва да се отнесе към предикат, а това няма как да не я преобразува в друго. Разбиращото постигане е свързване в структура от неща и отношения. Или казано по друг начин, човекът има свят, като хем го има, хем постоянно го доправя и прави наново. Що се отнася до намирането на самата любов, тази насоченост към правене на свят, естествено му пречи да постигне чисто и необъркващо самата любов.

Да, но има изходи от тази трудност и те са дадени в самата реч. Първият изход е тавтологията. Любовта е любов и толкова, тя е нещо определено, което съществува. Може да се изпитва, показва, но не и да се обсъжда. Вторият изход е минималното изясняване, което спира при първия попаднал предикат и опредметява него. Третият изход е най-добрият и най-неосъзнато ползваният. Той ни се предоставя от човешката смислова среда, която винаги разполага с различни системи за означаване. Нещото любов се постига компромисно с преозначаване. Означавал съм го по един начин, преситил съм се и преминавам към друг. Предишното заприличва на празно говорене, новото ме събужда и радва. Затова и твърдя, че второто е вярно, че съвпада със самата реалност. Е, не за дълго.

Такива сме, постоянно преозначаваме. Бягаме от любовта в текста в името на любовта, после бягаме от текста в любовта отново в името на любовта. Така или иначе, нашата реалност винаги е текст, независимо от увереността, че това е чиста реалност. Що се отнася до любовта, разбира се, никое твърдение за нея не е чиста реалност. Поради две причини, които не са лесни за осъзнаване. Първо поради това, че бидейки човешки словесни същества, които постоянно се свързват помежду си по много преки и косвени начини, ние нямаме чисто своя реалност, в която да не е намесен коефициентът на обща реалност. И второ защото и общата, и своята реалност, и тяхната свързаност не са само нещо дадено, а постоянно стават и се създават в някакво отношение, за да се приложат. Така че непостигането и изплъзването на любовта е един от многото изрази на това постоянно ставане и правене с оглед на някакво прилагане.

В случая и за любовта, и за литературата говоря по този модел за човешка реалност. От който модел е насочен и моят възглед, че доброто разбиране на литературата предполага да се разбира преходът от извънлитературното към литературното означаване и обратно. Затова и разбирането на литературата като система от дискурси налага те да се разглеждат освен сами по себе си и в отношение помежду си, също и в отношение с едни или други нелитературни дискурси. За съжаление това не се прави. В теорията не е разработена такава методика, а и не е лесно да се изработи добра класификация на литературните и нелитературните дискурси. Да не говорим, че що се отнася до старогръцката литература, не се разполага и с достатъчно сведения за второто.

Разполагаме обаче с модел за смисловата обмяна между нелитературата и литературата. Имам предвид вътрешния дискурсов разнобой, който е налице във всяка литература. Ето как е проявен той в мрежата на жанровете на ранната старогръцка литература. Най-напред епосът, тази първоначална поетическа литература, развива противопоставянето между висок героически епос и по-прозаически дидактичен. Същото прави и по-късно оформилата се архаическа лирика, като от една страна се дели на по-поетична и по-малко поетична и от друга страна като цяло се противопоставя смислово и светово и на епоса. Големият бум на нелитературността в старогръцката литературата е появата на прозата, която се противопоставя и на епоса, и на високо литературната атическа трагедия. Която пък се понижава прозаически от по-прозаичната стара атическа комедия. Отгърнем ли на свой ред комедиите на Аристофан, няма как да не забележим подобното редуване на по-литературно поетическо и по-нелитературно прозаическо изразяване в тях.

Така е, и отделните литературни текстове, и литературите като цяло копират модулната човешка среда и развиват в себе си поставящи ги под въпрос нелитературни зони. Проблемът е, че тази дискурсна модулност е несигурен инструмент за разбиране, защото анализиращият текстовете на една литература няма как да не бъде и редови читател. Така и аз, като анализирам текстове на старогръцката литература, неизбежно смесвам предполагания извънлитературен контекст на тази литература със съвременния извънлитературен контекст, от който завися. Разбирането е винаги аисторично.

То е такова и в случаите на следване на историческа схема. Което се разбира от характерните за него две грешки. Ще дам пример със старогръцката литература. Първата грешка е, че нейният контекст се смята за приключил. Да, но той не е приключил, голям брой негови положения са живи в съвременната европейска среда. Тези живи положения са в отношение с приключилите. Оттук и по-доброто разбиране, че контекстът на старогръцката литература е приключило-неприлючила неидентична на себе си цялост. И втората грешка в два варианта – този приключил контекст или се идеализира, или напротив се смята, че е абсолютно неприключил, че не се различава от нашия съвременен контекст, че е теоретична измислица и всъщност не съществува.

Дали може да се постъпи по по-добър начин? Донякъде. Като се осъзнаят във възможната степен компонентите на това универсализиращо смесване и се предположи каква е разликата между тогавашното осмисляне, за което има белег в достигналите до нас текстове, и наслагващото се върху него наше сегашно разбиране. Каквато е и задачата на херменевтическия прочит по темата за любовта в старогръцката литература в тази книга. 

И една заключителна бележка. Доброто съвременно разглеждане на една литература, което тълкува нейните текстове в контекста на извънлитературната среда, би трябвало да наблюдава литературното осмисляне на много ситуации и идеи едновременно. Това обаче е непосилна задача, особено при неразработена и неуговорена методика. Оттук и работното изоставяне на многото други теми, с които се занимава старогръцката литература, и насочването на вниманието към по-лесното за представяне литературно означаване на темата за любовта. Разбира се, има теми, които са по-представителни за старогръцката литература. Такава свръхпредставителна тема е благополучието. Без да е централна и толкова честа, темата за любовта има две предимства – държи литературата отворена към нелитературната среда и бързо става предмет на разбиране поради универсалния опит, който върви заедно с нея. 


ИДЕОЛОГИЯТА НА ЛЮБОВТА В ДИАЛОЗИТЕ  «ПИР» И «ФЕДЪР» НА ПЛАТОН
                       

1. Диалогът като форма и смислова среда

Както при всеки друг жанр, така и при диалога има разногласие, кои са белезите, които го определят. Колкото по-голям е историческият обхват на текстовете, по които се правят заключения, толкова по-малко на брой са тези белези. Историята на диалога започва с достигналите до нас сократически диалози на Платон и Ксенофонт, преминава през диалога на философите перипатетици, за чиито особености по-пряко свидетелстват диалозите на Цицерон и Сенека, и влиза в дългата история на много запазени диалози в християнската и съвременната европейска литература. Общите белези, които се регистрират в този обхват, имат формален характер и бележат дискурса на жанра по-скоро като рамка отколкото като пазена в традицията трайна форма за особено осмисляне.

Формалният белег на диалога, прякото разменяне на реплики между разговарящи, и съответно смисловият белег, че разговарящите разглеждат определена тема по диалогичен критически начин, не са достатъчна опора за очертаване на трайните белези на жанра. Защото формалният белег може да се разбира по друг начин и съответно смисловият може да се формулира по-широко, какъвто е случаят с т.нар диалогичност в теорията на Михаил Бахтин. Оттук и парадоксът, че смисловият белег е проявен в текстове, които формално не са диалози, и обратно че текстове, които са формално диалози, не са изпълнени по смислово диалогичен начин.

Това разминаване е налице в Платоновите диалози, които показват много случаи на косвено отношение между формалното обменяне на реплики и диалогичността по същество. Обмяната на реплики може да е пряко представена, може да се преразказва, може да бъде с фиктивен персонаж, може да бъде вътрешна реч на някой със себе си. Същевременно диалогичността може да се проявява като смяна на тон, настроение и дискурси, като пораждане на друго ниво на смисъл. На тази основа на различно проявена диалогичност диалогът влиза в отношение с други малки антични жанрове – с т.нар. симпозиум, с киническо-сократическата диатриба диалог с фиктивен опонент, проявен в прочутия Soliloquium на Свети Августин, и със сатирата пародия, повлияла сатирико-пародийните диалози на Лукиан.

Общото се отнася за всички литературни жанрове - отношението между формата и трайната смисловост, определящо един жанр, е по принцип косвено и нестабилно, поради което става и мотор за развитието на жанра съответно за пораждане на нови жанрове. Нестабилното отношение на форма и смисловост може да се представи наедро като двуфазов процес. От една страна, е фазата на проникването на формата в специфичната смисловост и на преоформянето на формата поради това проникване. От друга страна, е фазата на раздалечаване на формата от смисловостта, проявено като формализиране на формата и като опит съдържанието да стане независимо от нея. Сократическите диалози на Платон и Ксенофонт и научните перипатетически диалози са пример за такива две фази в античната история на диалога - първата на приблизеност на форма и смисловост и втората на тяхното раздалечаване.

Въпросът е, че същото колебание между приблизеност и раздалечаване на форма и смисловост откриваме между диалозите на Платон и Ксенофонт, но и вътре в Платоновите диалози. От една страна, е «Пир», в който диалогичната форма и диалогичната смисловост са приближени и свързани, от друга страна, е «Тимей», в който диалогичната форма и представеното трактатно съдържание са раздалечени и като че ли независими едно от друго. Но, така или иначе, и в двата случая става дума за променливо отношение между форма и типова смисловост. Именно то най-вече налага едни или други особени решения в текстовете на конкретните диалози. Така че зависи дали гледната точка на наблюдение е жанрът или конкретният диалог. Несъмнено много по-определено текстово изразено е отношението на форма и смисловост в конкретния диалог.

Това отношение, разбира се, е зададено и в плана на жанра. Въпросът e колко широк е този план и дали става дума за диалога изобщо, за античния диалог, или по-тясно за сократическия диалог. Зададеното е по-сигурно, когато се разглеждат текстове, между които има реални отношения на заемки, подражания и алюзии. Именно такъв е случаят със създадените в нишата на т.нар. сократически диалог, диалози на Платон и Ксенофонт. Можем да говорим по-уверено за нормативното отношение на форма и смисловост в тази жанрова ниша. Което не отменя естественото разминаване между зададената от жанра норма и нейното реализиране в конкретните диалози. Още повече че освен обективна потенция за структура т.нар. жанрова норма е и построена от нас парадигма за разбиране.

Формалните и смисловите белези на сократическия диалог

Сократическият диалог и свързаният с него сократически симпозиум се създават от ученици на Сократ по примера на вече съществуващи в атинския 5-и век пр.Хр. диалози. Разполагаме с по-сигурни сведения за анонимни малки диалози за седемте мъдреци и за анекдотични диалози между прочути мъже, автор на които е бил Ион от Хиос. От диалозите на Платон и по-специално от «Евтидем» разбираме, че преподаващите в Атина във втората половина на 5-и в.пр.Хр. софисти култивират т.нар. еристически диалог, от който имало и писани образци. Еристическият диалог, както и софистическата устна и писана лекция, разпространявана като книга, са двата негативни образеца, които вероятно стумулират пораждането на Платоновия, а може би и на сократическия диалог. 

Историята на сократическия диалог е невъзстановима. Не може да се прецени и сведението от Аристотел, че негов създател бил Алексамен от Теос. До нас са достигнали незначителни фрагменти от диалози на Сократовите ученици Есхин, Евклид, Федон и Антистен. В голямата биография на Платон в третата книга на «Животът на философите» от Диоген Лаерций има сведения за положителните образци, послужили на Платон при създаването на диалога – диалозите в атическата комедия и прозаическия мим на сицилийския комедиограф Софрон. За нуждата на нашето типово описание на сократическия диалог обаче е без значение кой е бил неговият създател, както и какви образци е ползвал. Така или иначе не малкият брой достигнали до нас диалози на Платон и Ксенофонт и особено разнообразната постройка на Платоновите диалози добре удостоверяват отношението на форма и смисловост, което смятаме за определящо за общата структура на т.нар сократически диалог.

Названието сократически насочва към персонажа на Сократ, водещо лице в повечето сократически диалози. Оставяме настрана въпроса за евентуалната разлика между действителния Сократ и неговата фигура в диалозите. Приликите между Платоновия и Ксенофонтовия Сократ са добър указател за чертите на реалния Сократ. По-съществено за типа на жанра обаче, е, че водещ, неводещ и дори отсъстващ в някои от достигналите до нас диалози на Платон и Ксенофонт, образът на водещия същинския разговор сочи съществено за жанра положение - сократическата диалогична ситуация е между неравни, между знаещ философ диалектик, който води разговор с незнаещи събеседници, наклонни да знаят, но недостигащи до пълно знание. Знаенето един вид се отлага и предстои – при Ксенофонт, защото засягането на един въпрос не изчерпва други въпроси, а при Платон, защото, каквото е тълкуването на авторитетна школа в съвременното платонознание, пълното знание не е постижимо в рамките на писания диалог.

Въпросът е дали структурата на сократическия диалог трябва да се търси в в т.нар същински диалог, занимаващ се с определена тема, или по-широко в отношението между рефлектирането в него и репрезентирането на пораждаща се и протичаща ситуация на разговор. Това репрезентиране липсва в някои от достигналите до нас диалози на Платон и Ксенофонт. Показателно е, че в тях отслабва и самата диалогичност и че иначе диалогичното по форма рефлектиране по определена тема в този случай протича по-едномерно рефлективно. Което негативно указва, че съществено за сократическия диалог е влизането в отношение на двете страни - на аналитичното разглеждане и на репрезентирането на диалогична ситуация. Те са зависими една от друга, щом като наличието на репрезентиране усилва диалогичността, а липсата я намалява.

Какво представлява това репрезентиране на пораждаща се диалогическа ситуация в сократическия диалог? То има външна страна на възникващо любопитство да се научи нещо конкретно от някого. Тази ситуация може да се представя като случайна среща и въвеждащ разговор, може да се преразказва или да не се описва как се е достига до нея. Външното на тази ситуация на среща отвежда до представяне на другото по-основно, на събирането на разговарящи, които влизат в дискусия по определена тема. В текстовата рамка, която води до тази дискусия или извежда от нея, има диалози и описания. Те са налице и в развиващите се паузи. Малките диалози в увода, в паузите и епилога, са с равностойни реплики и се различават от неравностойно организирания същински разговор.

Та вече поставеният въпрос е дали т.нар. репрезентиране в уводно-паузно-епилогичната част на сократическия диалог е неутрален текст рамка, или има смислово отношение към рефлектирането в същинския разговор в диалога. Моят отговор е, че има такова отношение. В тази рамка се репрезентира ситуация на частно общуване, което става на особени частни места и в особено частно време, които способстват да се развият и темите, и личностно насоченото поведение на участващите в същинския диалог. Независимо дали се представя реално случило се частно общуване, или то е измислено, във външната конкретност на тази репрезентация се конструира профилът на повтаряща се ситуация на събиране в неформална група на свободни образовани мъже, които изпадат във въздигащо над всекидневността свободно време (schole) за обсъждане на едно или друго по-общо в отношение към също обсъждани жизнени ценности и  идеали.

Това събиране в неформална група на свободни образовани мъже за изпълване с достойно съдържание на времето на общо schole не е без връзка с темите на протичащия в това време разговор. (Което е парадоксално подчертано от изместването на значението «свободно време» към значението «научно занимание и изследване» в по-късната употреба на старогръцката дума schole.) Изпадането в ситуацията на питане и обсъждането на повдигнатите въпроси са в отношение едно към друго, или казано по друг начин, оформянето на свободно време за питане по по-общото подкрепя и преминава в разговарянето за това по-общо. Това изглежда определя жанровата структура на сократическия диалог. Що се отнася до конкретните диалози, както казах в друга връзка, в тях тези две страни могат да са раздалечени, да си влияят слабо една на друга или изобщо да не си влияят, но могат и да са приближени и произведеният в едната смисъл да преминава в смисъла, произвеждан от другата.

Така че независимо от недоверието, което Платон е изпитвал към писаното слово и ясната теза, че то е незавършено и се нуждае от устната помощ на своя автор, Платоновите писани диалози са все пак завършени текстове със свой особен смислов потенциал. Принос за компромисното им завършване и за реализирането на този потенциал в един вид особено значение има доближаването на двете коментирани страни - на т.нар. репрезентиране на среща за общо прекарване на свободно време и на разгръщащото се в това време рефлектиране в хода на същинския разговор. Свързването на едното с другото придава различен характер на предполаганата устна философия на Платон. В текстовете на написаните диалози пълната устна философия за малцина знаещи се превръща в диалогично философстване, приближено до нефилософското живеене. Тази приблизеност на диалогична философия и живот, при всичките видими разлики между Платоновите и Ксенофонтовите диалози, изглежда е смисловото общо, което ги свързва в жанровата ниша на сократическия диалог.




ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
За сложното и простото и означеното и неозначеното

Наистина ми се струва практически вярно, че само по-продължителното преминаване от едно към друго говорене по една тема гарантира, и то донякъде, тя да се представи по-ефективно. Независимо от вече натрупалите се силни коментари този форум е все още само подготовка, която очаквам да прерасне в кръгла маса и семинар, но и да образува немоите текстове, които като един вид addenda et corrigenda ще мога да добавя в края на моята бъдеща книга по обявената тема.

Какво целя с това? Да поставя под въпрос монолога на собствения си ум и да покажа, че съм споделил това, по което съм мислил с можещи хора в състояние да изпълняват не само арии, но да участват и в дуети, терцети, септети и хорове. Разбирате какъв е прицелът на тази метафора. Та в името на този прицел не мога и не бива да обхвана всички въпроси, повдигнати във форума. Още повече, че тези, които са ги повдигнали, са им отговорили. Ще реагирам само на два от въпросите. Защото са важни за бъдещото ни свързване в по-ефективен форум, кръгла маса или каквото друго се получи нататък.

Единият въпрос е за моята дискурсивност, сложност и многомерност, а другият за човешката реалност отношение между неозначени неща, преживявания и чувства и различните форми на означаване на неозначеното. Тези два въпроса са вариант на двата големи екзистенциални въпроса, които скрито или открито са постоянно повдигнати пред всеки от нас. Първият е какви сме и как сме устроени, а вторият е какъв е и как е устроен светът, в който живеем.

Особеното в моя случай е, че аз смятам, че тези два въпроса са свързани и че за да бъде ефективен, техният отговор трябва да бъде сложен. За да разбираме по-точно и пълно и себе си, и света, ние – и всеки поотделно, но и свързани в групи, се нуждаем от комплициран модел на разбиране. Но смятам и друго – че не бива да смесваме модела с реалността. Оттук и необходимостта да уважаваме модела и да работим за осъвършенстването му, без да го въздигаме в ранга на безусловна истина. Защото и в потока на словесната реч, и в потока на вътрешните ни преживявания и моделът, и повдигащите се въпроси, и техните отговори са ту по-пълни, ту частични, ту съвсем прости.

Така че е все едно какво разбираме – себе си, света, друг човек или повече хора заедно, любовта, свободата и прочие. Имаме работа с редуващи се прости и сложни въпроси и съответно с редуващи се прости и сложни отговори. Затова и няма най-добро разбиране на любовта. За любовта е съвсем правомерно да се каже, че е магия и мистерия, за която не бива да се говори, и също толкова правомерно тази мистерия да се ословесява в аналитически, метафорни и символични изкази. Възгледът ми е демократичен, ако някой се опре на тази съвременна норма, за да ме похвали, или софистически, ако опирайки се на друга норма, реши да ме укори. Аз бих предпочел да се каже, че мисля реалистически. Което непременно означава и скептично. Защото да се мисли по този начин означава да се смята, че и най-реалистичният реализъм е само модел за реалност, а не реалност.

Така че по логиката на този модел е редно да бъда критикуван, ако противопоставя сложното на простото и оценностя едното или другото, както е редно да бъда критикуван, ако смятам, че всичко и винаги е ословесено и означено по един начин. Там е работата, че и в речта, и в живота без реч се редуват и нанизват различни форми на означаване и недоозначеност, някой път със страх или с мечта по пълната неозначеност. В това е и силата на Платоновата диалогическа философия – че уважава словото, но и показва как то се опира на пределно означеното неслово на ейдосите.
Тема № - 4 Коментар № - 79 Богдан Богданов - 2009-03-01 12:56:15
Проф. Богданов се представя в обичайната си дискурсивност, която ми се струва, че ни затруднява, нас, обикновените читатели, най-вече с дългите и твърде сложни мисли, които само наглед са опростени, изчистени и много разбираеми.

Дори и да знае човек повече за старата гръцка литература, по-лесно ще му е да си напише свой текст, отколкото разсъждение. Пък и мисълта на проф. Богданов е в един многомерен модел, който естествено той не измисля днеска, ами от много години.

Така че този опит е без друго много интересен. Но пак казвам, не ни е работата да оценяме и да хвалим. Няма той нужда от ласкателства, надявам се. Но ние, които го четем, за да научим нещо повече и да изпитаме удоволствие, можем да не намаляме напрегнатостта му. Ползувам се от случая да изразя и съмнения. Еретично е да се каже, че любовната лудост може да се опише. Но в същото време се съгласяваме, че от любовта става литература. Както и проф. Богданов казва, „Без да е централна и толкова честа, темата за любовта има две предимства – държи литературата отворена към нелитературната среда и бързо става предмет на разбиране поради универсалния опит, който върви заедно с нея.”

Друго, което ми е интересно, е смелото втурване в дълбокото тълкуване на литература и любовен мотив. Що касае въпроса за реалността, проф. Богданов ясно го е рекъл: „Така или иначе, нашата реалност винаги е текст, независимо от увереността, че това е чиста реалност.” Тука особено ме впечатлява мисълта за разработката на темата за реалността и истинността. Ние невинаги си даваме сметка за истинските неща, които са немаркирани, но вървят като текст.

Лично аз ще чета новите текстове, както и коментарите с удоволствие. А ако се направи и кръгла маса или семинар, бих дошъл да слушам, пак казвам, с удоволствие.
Тема № - 4 Коментар № - 78 бъдещслушател - 2009-02-28 12:28:47
Античната литература и култура е добър повод да се обсъжда предложената от Богдан Богданов тема, но мисля, че не бива да се ограничаваме само в тях. Ако се доверим на Ауербах, че Античният епос и Старият завет са двете основни начала на (западно)европейската литература като принципи за изображение, следва да не елиминираме по-нататъшния развой както на литературата, така и на културата, в това число - и на масовата култура. Защото - мисля си - античният епос е първообразът на съвременната масова култура...
Тема № - 4 Коментар № - 77 Борислав Георгиев - 2009-02-28 08:28:17
Подхванатата тема от Борислав Георгиев за различаването на телесното и емоционалното в любовта ми изглежда важна в началото на тази дискусия. Ние днес правим тези различия, както Борислав ни напомни, а правили ли са ги в старогръцката литература (и извън литературата)? И аз започнах да изпреварвам събитията (като Невена Панова) - проф. Богданов може би ще пише за Хезиод и за орфическата литература, в които се зачетох. Продължавам да се зачитам в тези текстове, с идеята че правя заявка и за тези съчинения, ако професорът не ги е планирал. И на старогръцки изглежда съществуват тези разграничавания, поне заради наличието на думите „ерос”, „агапе”, но сигурно съществуват и смесвания -„филотес”. У Хезиод (а и в орфическата литература) Ерос е първоначално възникнала божеска сила (превод на Станка Недялкова):

„ … между боговете безсмъртни най-хубав. Той обезсилва телата, надвива в гърдите на всички хора и всички безсмъртни ума и съвета разумен.” По нататък в Теогония, боговете или „възникват” (без любовна връзка), или „са родени” от две божества чрез филотес (любвна наслада). Дали Ерос е персонификация на божеската сила, която предизвиква филотес (приятелство и съвкупление) не съм сигурна, но може и да е. Ако е така, Хезиодовата Теогония би представила добър пример за използване на сексуална метафора, в опит да се означи идея за иманентната Любов, процедура описана във въведението на проф. Богданов. И у Хезиод Ерос е само един начин за означение, на по-сложно нещо, което съдържа още приятелство/привързаност, харесване, обич, грижа.

Каква ми изглежда по-общата представа за Любовта в Теогонията на Хезиод? Любовта (Ерос-филотес) ми изглежда описана като една от енергиите, силите, които задвижват света (материята?), правят го да съществува във време(то), предизвиквайки промяна. Противопоставянето/враждата/войната е другия тип енергия, която предизвиква движение в света (битките между боговете). Първичните божества, за които говори Хезиод не са антропоморфизирани, за да виждаме в тях просто човешката идея за сексуално съчетаване – Нощта, в любовна наслада с Ереб, ражда Ефира и Деня, Гея (земята) ражда с Уран Океан, Мнемозина (Паметта) и пр.

Любовта у Хезиод ми изглежда идея за енергията на привличането, която довежда до заедност/съединение на две неща, от което съединение се „ражда” нещо трето (ако използваме сексуална метафора). Примерите на Хезиод са в контекста на природата (нощ, ден, земя, небе, океан). Като не мога да избягам от съвременните представи, ще продължа с примери за привличане-съединение-плод и в друг контекст. Това може да се случи в емоционален контекст (приятел-друг приятел-приятелство), и в интелектуален (поет-муза-поема; писател-тема-литературен текст), в духовен (учител-ученик-учение; търсещ Христос-Бог-спасена душа). Дали Хезиод има пред вид и такива контексти – не съм сигурна, само го подозирам. Любовната привързаност/грижа понякога (например в старогръцките мистериални учения) се прехвърля и на плода на съединяването (детето, произведението, учението). Дали пък тази прехвърлена към плода любов е нареченото „агапе”, което после става основно в християнското учение (и литература)?
Тема № - 4 Коментар № - 76 Росица Гичева - 2009-02-27 21:55:03
Благодаря за направените нови коментари, приемам, че е редно да отговоря на поставените въпроси и наистина ще отговоря с коментар, преди да представя следващия обещан текст от "Любов и разказ" - анализа на Платоновия диалог "Пир".
Тема № - 4 Коментар № - 75 Богдан Богданов - 2009-02-27 15:09:53
Във форума – по форумски, абсолютно подкрепям Истинският Сократ, защото форумът е точно това – и дискусия, и диалог, и споделяне в рамките на една общност. А общността в този форум показва свой собствен облик – предопределен дали от провокативната тема за любовта, дали от любимата абревиатура НБУ, или...от комбинацията на тези и още много такива “дали”-та.
И това се случи за сравнително кратък период от време – вижте броя на посещенията, вижте и броя на коментарите. Е, аз се премествам от едната група – в другата. Досега четях кой какво е написал, но ми се иска и аз да напиша нещо, пак провокирана от Истинският Сократ и от неговата идея за ...семинар. Ще си позволя този път аз да провокирам и да “приспособя” наименованието на семинара “Науката – разбирана и правена” в нова тема “Любовта – разбирана и правена”. За взаимосвързаността на “словесното нещо любов” и реалната любов, за разликата между любов, влюбеност и влюбчивост...Впрочем, подкрепям Ирулан – означена и неозначена...любовта е ЛЮБОВ!
Успех на книгата на проф. Богданов, успех и на всички форумци – на тези, които вече писаха, но и на тези, които се колебаят да пишат. Пишете – любовта го заслужава!
Тема № - 4 Коментар № - 74 Eрато - 2009-02-27 14:44:43
ТЕКСТ № 1

ЛЮБОВ И РАЗКАЗИ

Ще се въздържа да наричам това свое първо стъпване на форума коментар. По две причини. Първо, нямам вкус към коментарите, които влизат в един оригинален текст и после забравят да излязат от него; или по-лошо, обикалят около текста, залепвайки като “израстъци” на пре-разказа. На второ място, текстът на Богдан Богданов ми се стори завършен в себе си, подобно на предговор към роман от 16-17 в., където цялото съдържание е изнесено предварително по глави и е сложена точка. Текстът породи у мен още образа на завършен архитектурен план за къща с множество високо вдигнати прозорци и с един – макар и широко отворен вход, приканващ към комуникация: пред входа се виждат фигурите на Барт или Пърс и със сигурност се влиза в лабиринт със сложна конфигурация, но в него нишката на Платон е само една възможна посока.

Ето защо кратките разхвърляни мисли по-долу, оформени най-вече като питания, наричам присъединяване. Присъединяване в елементарния смисъл на правото на философията да се присъедини към гласовете /подходите, дискурсите/ на литературата, семиотиката или антропологията. Присъединяване много повече в смисъла на гръцкото synesis, среща на смисли, която сама по себе си поражда нов, трети вид смисъл или разбиране – без това да е задължително обвързано с логическо подреждане или, просто казано, с необходимостта да му се намери място, уместност. Барт казва, че самият любовен дискурс (отнесен към образа на Сократ) е “атопос”, няма определено място и винаги е маргинален. Вероятно е в тази маргиналност, в изнесеното настрани поле на дискурсите да стават и най-интересните срещи.

Вероятно е още тези срещи да са почти винаги разминавания. Поне аз така разбирам раз-говора или “присъединяването”. Прочитът застава на входа на оригиналния текст, установява с наслада (би казал Ролан Барт) темата и посоката и веднага след това излиза, “разбягва се”, за да построи собствената си къща – близо или далеч. Може би тръгва по своята пътека в “градината с разклоняващите се пътеки”. Такъв тип присъединяване към оригинални текстове и автори прави Борхес. То е също толкова оригинално, “творчество от творчеството”.

Далеч съм от мисълта непредпазливо да слагам големи имена в оправдаването на следващите мисли. Просто “дръзвам” да заявя своето разбиране за коментар, което определено надхвърля дори аналогията с музиката, където една мелодия, една хармония съдържа дисонанси и контрапункт по темата. Тук песента просто е различна и в друг ключ. Само че втората песен е вдъхновена от първата – точно както музикантите се зареждат един друг, привлечени от красотата, в случая красотата на текста. Или както се зареждат философите, защото в говоренето си философът рядко минава без своята тежка артилерия, без онези автори, които стоят на входа на къщата, откъдето той може да тръгне. На входа на моята постройка стоят други автори –и те са Николай Кузански и Симон Вейл, Ясперс и Григорий от Ниса, Шилер и Хана Арент. Местата се менят, а е и трудно човек да си избере шпалира на най-любимите автори, както установих, докато съставях антологията “Философският Ерос. Големите текстове на платоническата любов”. Винаги има и още, и още, и още автори, говорили за любовта, които, макар и подредени в линията на платонизма, създават усещането, че “хубавата” безкрайност неминуемо отива в лоша – и че в един момент човек (както прави Монтен) трябва да си каже: Нека спра да слушам и да кажа нещо на свой глас.

Така се запитах: Добре, може ли изобщо да се говори – да се философства за любовта? И ако може – и трябва да избирам като в “451 градуса по Фаренхайт” кой един-единствен текст за любовта ще взема със себе си? И дали в крайна сметка, колкото и еретично да звучи, няма едно единствено просто разбиране за любовта, което обема в себе си всички останали? Искаше ми се някак да хвана връзка с три елементарни ключа.

Колебанието ми бе особено силно още при двете издания на “Фрагментите на любовния дискурс” на Ролан Барт. Силите ми сякаш отидоха в превода – но си го харесвам, да кажа май нескромно, защото оригиналът наистина е на френски, който не съществува никъде другаде. Дори не може да се каже, че френският на Фрагментите е “език”, до такава степен е извън логиката и нормата на езика, да не говорим за неологизмите на Барт. В предговора на първото издание се опитах да дам думата още веднъж на самия Барт, съставяйки едно въображаемо интервю от по-късни негови изказвания. Самият Барт твърдеше, че любовният дискурс, “тази буря на езика”, която се върти в главата на влюбения, по никакъв начин не прилича на разказ и че “добре построената любовна история с начало, край и криза по средата е средството, което обществото налага на влюбения субект, за да го помири с езика на големия Друг”. С една дума, разказът, историята е насилие – а любовта не търпи насилие и пристягане в оковите на езиковите фигури. Разказът създава “образите” на любовта, но те в никакъв случай не са самата любов, нито я изчерпват..., бидейки само “силуети” на нещо същностно и затова неопределимо, неразказваемо...Барт бягаше всячески от теоретизирането върху любовта – и аз бях длъжна да уважа това, да се съобразя с неговото фундаментално настроение. Защото Ясперс казва, че всяко философстване се осъществява във фундаментално настроение - точно както музикантът взима верния тон и изпълнява всичко според първоначалната настройка. Опитах се дори да вмъкна в предговора някакво свое хайку, за да бъда в духа на Фрагментите, или да напомня за друг голям разказ за любовта – “Майстора и Маргарита” на Булгаков. Опитах се още да се върна по своему към Пирът на Платон и да си отговоря смислено на въпроса, дали този диалог е за любовта?

“Историята” на търсенето на трите ключа продължи и сигурно още продължава, докато се опитвам да завършва своя по-голям и отлаган текст “Философия на нежността”. Но в един момент се насложиха няколко неща, които ако не друго, ми помогнаха за няколко предположения. Тях излагам тук в порядък на присъединяване към написаното от Богдан Богданов.

Първото дойде, когато сравних Семинара върху любовния дискурс на Ролан Барт, четен от 1974 до 1976 г. В Ecole pratique des hautes études, и познатото издание на “Фрагментите на любовния дискурс” от 1977. Семинарът, бележки и лекции, останали неиздадени доскоро, беше около 600 с., а Фрагментите около 300. Самият Барт е “свалил” половината, но многозначителното за мен беше друго. В Семинара, базиран много повече на Лакан и идеята за Бога в женски род, образа на Тя-Бога, или грижата за Малкия Друг (безусловната обич и свобода за другия за разлика от насилието от страна на Големия Друг), присъства основно фигурата на Майката (La Mère). Майката е не само безусловната грижа – другата дума за любовта, но и “логичното полагане на дистанцията”, което значи едно единствено нещо: Да живеем, да продължим да живеем! (Vivons!) В самите Фрагменти е оставена фигурата “Нежност” – и насочването към речта на Агатон в Пирът за Ерос като най-нежния бог, който ходи “по меко”, но липсва Майката. За сметка на това в едно по-късно (1980) интервю Барт се връща към въпроса, кой въщност говори във Фрагментите, кой е “влюбеният субект”: “основна фигура, казва той, е Майката, излиятелното любовно чувство, целящо върховно изпълване”, типа, представен от немския романтизъм и по-специално в песните на Шуберт и Шуман, “една от фигурите, която в моята книга засяга желанието на влюбения субект да създава...”. Самото писане, допълва още Барт, е винаги желание за създаване – за да се оттласне смъртта и усещането за всеобщо унищожение. И това не са концепции, а метафори – метафорите на Ницше за желанието за живот – Vivons!

Следователно самото писане, самото философстване като мисъл-живот-действие, като акт, а не толкова разказът като негово творение е любов, желание да създаваш, да се чувстваш жив; любовта е самият живот, а кой може да разкаже живота? Разказът е творбата, винаги по-ограничена от самия акт на творене.

На това място, ако си послужа с Платоновите думи, си спомних Диотима: хората взимат един вид от любовта и дават името му на любовта изобщо. Днес например еротичната любов на двама става “нарицателно” за любовта изобщо и в този смисъл всеки разказ се “свива” по сюжета на еротичната драма: “с начало, край и криза по средата”. По същия начин навремето се е свивал смисъла на poiesis – творчеството, създаването и поети са били не всички създаващи, а само пишещите поезия. Ако много внимателно слушаме Диотима, ще чуем следното: Целта на любовта не е красивото, а създаването и раждането в красота. А защо именно раждането? Понеже вечното съществуване за смъртния е раждането и любовта е по необходимост /което ще рече естествено/ стремеж за притежание на доброто-и-красивото, тяга към безсмъртие.

По тази логика, ако приемем, че целта на любовта все пак е красивото – то ще приемем и че са възможни разказите за любовта, защото влюбените всеки път ще разказват как се стремят към липсващото, към другото (красивото) – биващо сякаш извън тях. Винаги ще има субект и обект, едно и друго – и това ще прави възможен разказа. Това ще прави единствено възможни множеството разкази от типа 1001 нощ, 1001 ден, където, за да се изрази поне отчасти същността на любовта ще са необходими безброй разкази за безброй “видове” любов, в най-добрия случай преплитани един в друг или разказвани от множество влюбени Шехерезади.

Накратко, предположението ми е, че разказите за любовта отразяват множеството начини, по които се отнасяме към съществуващото, многото образи на любовта, които създаваме – но не ни дават усещането, вчустването в съществуването, не ни дават “същността” на любовта, нейния единен образ. Темата всъщност би могла леко да се обърне и формулира така: “Любов и разкази”. Или, което би било същото: “Съществуване и разкази” – с предполагането, че любовта-битие е единно и разказите за него са много, без всички те да се отнасят конкретно към любовта. Човек може да обича и да не разказва за любовта си. Може изобщо да не говори (много силната любов често мълчи, усещайки безсилието на разказа). Любовта – по едно “любимо” философско определение за тавтологичността на битието - е любов (A=A) и прави от субекта не друго, а съществуващо, обичащо същество – ens amans на Макс Шелер. Самото битие “битийства” по особения ред на любовта (ordo amoris), независимо дали ще отнесем този ред към “реда на сърцето” у Паскал или към “любовта, образ на живота” , към “вчувстването в ценностите на живота, чрез което личността влиза в духовното пространство на свободата” (Августин, Шелер, Недонсел, Марсел).

Най-силното ориентиране към единната, всеобхватна, всесъщностна любов-битие – holos eros – открих в текстовете на Григорий от Ниса и Псевдо-Дионисий Ареопагит. Първият заедно с цялата плеяда на коментарите върху Песен на песните потвърди нещо, което бях доловила у Ницше: за любовта-жизненост може да се говори само с метафори и символи. Метафорите и символите също не могат особено да се разказват – рисуват се с думи. Вторият, Дионисий, привързан навсякъде за своето понятие йерархия, съвсем ясно приема, че любовта е една цялостна, но доколкото редовете на битието са различни и съподчинени, то по-високите редове имат грижата за по-долните и така нагоре до Бога – като на най-високото място е архетипът на всяка грижа, на всяка любов – любовта на Майката. Християнският неоплатонизъм допълва античния с новозаветната любов – там, където на античния ерос не му достига безусловност, отдаденост, жертва и най-вече красотата на “дистанцията”, готовността на любовта да се оттегли и да остави Малкия друг да говори. Повдигнато на много по-висока онтологична степен това твърдение е dunamis, за която в Софистът се казва, че може да действа и претърпява – способността за създаване на “граници”, на отношения вътре в битието – така че да се надмогне не-битието. Ако dunamis е мощта на отнасянето, на връзката не между битие и небитие, а между онова, което е, и онова, което може да бъде – то значи тук имаме и понятието nexus на Кузански, битието-възможност, possest, простото твърдение, че съществува само онова, което може да бъде. Любовта е тази връзка, nexus, обобщава Николай от Куза и точно тя придава истинския онтологичен статус на всичко съществуващо.

Разбира се, би могло да се каже, че говоренето за holos eros или за nexus, за тавтологичността на любовта и образецът на майчината любов е също просто един вид разказ. Изкушаващо е обаче да се свърже този разказ с твърдението на Диотима – целта на любовта е създаването и раждането в красота. Ще се получи тройната връзка на създаване – раждане – грижа. Най-високата онтология ще се окаже същевременно етика и естетика – напълно в духа на Платоновите твърдения в края на VI книга на Държавата: само истината не е достатъчна, необходимо е доброто-и-красивото, които да отговорят “защо нещо по-скоро съществува, отколкото не съществува” (Лайбниц). В тази връзка, казва Ортега и Гасет, съвсем естествено идва и самата философия - нали Ерос освен другото е философ. Но не защото бяга на лов за понятия, както Ехо тича след Нарцис, а защото “по самата си същност философстването е любовен акт”: философията е обхваната от страстта към синтез и затова, търсейки смисъла на нещата, е подбудена от ероса. Размишлението е еротично занимание, понятието – любовен ритуал” (“Нещата и техният смисъл”).

Нека накрая предположа нещо – може би в духа на Песента на битието, както са наричали големия текст Песен на песните: важно е да се чува какво разказват майките и философите. Заради опита на телесното и духовното раждане, заради “носенето на любовта” в буквалния и преносния смисъл, както и на философите – заради духовното раждане и творенето на “понятия в красота”, заради страстта към синтез, общо заради грижата да се надмогне смъртта.

Може би техните разкази ще приличат много на филма “Невероятната съдба на Амели Пулен”, където някак между другото беше “подхвърлен” най-чудния факт на живота: връзките между невроните на новороденото са повече от познатите звезди в галактиката. И майките, и философите биха оценили това, защото, да се позова в заключение на Ортега и Гасет – “във всяко нещо има някаква потенция да бъде много повече, като се освобождава и разпростира, когато друго или други неща влизат във връзка с първите...”. Дали в този смисъл любовта и всяко творчество не е онзи стар анамнесис, опита да се завърнем към тайната на неизчерпаемите връзки? Уайтхед приема такова тълкуване. Но опитът да се преоткрие съдържателността на връзките (nexus) не е възможен без порив “към онези по-висши реалности, които са по-свенливи и не връхлитат върху нас като жертви..., а искат само да пожелаем съществуването им”, да ги видим и заобичаме.

Опитвах се веднъж да обясня това на студентите в часа по темата “Любов”, давайки за домашно разсъждение по мисълта на Симон Вейл: “Човек научава само това, което обича”. Говорех за тези по-висши реалности и най-вече за това, че те не са извън нас, че можем да говорим за “трансцендентна иманентност”. Виждайки неразбирането им, посочих небето – синьо навсякъде, но по различен начин, а на едно място, като петно – съвсем тъмносиньо. Ето това тъмносиньо са висшите реалности, предположих, не можем да ги отделим, но те са знакът на дълбочината.

Предполагам накрая, че в поместения тук текст на Богдан Богданов, някъде в сложната конфигурация на лабиринта тази свенлива онтология на “тъмносиньото” съществува (не знам дали думата свенлива е точна, но я заемам от Ортега и Гасет). Самият Богдан Богданов говореше за една “топла метафизика”. Дали моето предположение е оправдано и най-вече дали holos eros има такава онтологична тежест в разказите за любовта, може да каже само авторът. Отговорите зависят от въпросите – и толкова по-добре, ако пораждат нови въпроси – и нови коментари.

23 февруари 2009
Тема № - 4 Коментар № - 73 Лидия Денкова - 2009-02-27 13:59:30
Здравейте,
от няколко дни пазим един текст на доц. Лидия Денкова, на който се полага специално място във форума, не само защото е цели 5 страници, но защото носи в себе си опита на "любовните фрагменти", "философския ерос", "доброто-и-красивото, които да отговорят “защо нещо по-скоро съществува, отколкото не съществува” (Лайбниц)! Публикуваме го днес, защото той би бил добро място за предстоящия празник и времето около него. Ще го обозначим като Текст № 1, не само защото е хубав, но и за да предизвикаме една добра интрига, а от нея и един по-всеобхватен и свободен диалог:-). Надявам се, ако не друго, то аз поне да успея да напиша собствения си (малък) коментар към началото на тази книга и тази тема, за които си представям какво ще ни правят след време:-)
Тема № - 4 Коментар № - 72 vesselina vassileva - 2009-02-27 13:55:26
Не бях влизал в сайта от известно време и бях приятно изненадан тази сутрин. Това е една малка общност, която надявам се да заработи по проблемите на старогръцката литература, а освен това и да постигне обща мисия – говорене не само с текстове, а и между себе си. И съм сигурен, че тази общност може да се превърне в семинар. Би било добре ако понякога професор Богданов се включи в коментарите, за да се получи дискусия, защото неговият глас би раздвижил диалога.
В момента сигурно всеки се пита “А какво ли би казал професор Богданов?”. Сигурен съм, че професор Богданов “казва” на всеки по нещо, но както той обича – в себе си. Форумите, обаче, много приличат на “отделно и заедно” като последната дума трябва да бъде доминираща. Дълго е времето да се чака до следващата тема, в която той да ни даде своите думи.
Тема № - 4 Коментар № - 71 Истинският Сократ - 2009-02-27 09:31:45
От прочита на големите антични текстове за любовта и от говоренето на проф. Богданов върху тях ми е направило най-вече впечатление следното, което си позволявам да споделя съвсем стегнато (както следва за един форум): че говоренето и писането за любовта е своеобразно довършване, оцелостяване и моделиране на човешката ситуация и човешкото същество в света, което се оказва в режим на недостатъчност, зависимост, скованост, незавършеност именно чрез реалното преживяване на любов.
Тема № - 4 Коментар № - 70 ГГ - 2009-02-26 22:48:27
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 121686

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 129680

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 21980

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 34445

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 136756

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 101221

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 32215

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 19886

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 184016

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 63276

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA