ФОРУМ -
АРХИВ
|
Последната дума на Марк Аврелий |
|
|
ГEOPГИ ГОЧЕВ
“Последната дума на Марк Аврелий”, маслена картина от Йожен Дьолакроа, 1844 г. Поглеждаме първо към централната фигура, тази на болния император. Могъщ, тежък торс, който треската е обезкръвила и превърнала в сиво зеленикава маса. Скоро тя ще превземе целия човек. Но било поради силната болка, било поради живеца, опазен в късчето лазурно син поглед, Марк Аврелий се е освободил за миг от нея, надигнал се е изпод пръстената си покривка, за да каже още нещо на своите служители и близки. Поантата на неговото управление! Тя засяга навярно човека, на когото императорът се е опрял с лявата си ръка. Няма да узнаем какво е казаното, но по приведените и посърнали погледи на присъстващите разбираме, че е нещо злокобно, вещание за лоша съдба, която не може да се отмени или поправи. Разбираме и кой ще бъде нейният изпълнител. Комод, в ярко червена дреха, с разточителни златни украшения, гледа напред ликуващ и безразличен към ставащото. Енергията на властта е предадена. Докато светлината от фигурата на баща му постепенно изстива, той вече блести, грее. Но не с топлината на есенното слънце, а зареден като светкавица.
***
С какво е бил изкушен Дьолакроа, за да представи в толкова мащабна картина – три и половина на два и половина метра – последните мигове на Марк Аврелий? Донякъде стоик във възгледите си за живота, същевременно художник, изследващ и предаващ върху своите платна най-вече природата на човешките вихри, Дьолакроа трябва да е бил привлечен от несъответствието между сдържаността, която е откривал и в стила, и в идеологията на “Към себе си”, една от любимите му книги, и факта, че императорът е избрал за свой наследник в много отношения краен и невладеещ себе си човек. Ето импулса за драматичния сюжет, в който Марк Аврелий ще изиграе бащата, опростил на смъртното си ложе своя блуден син, без да породи у него желаната промяна. Дали Дьолакроа всъщност не е смятал записките на Марк Аврелий за тъжен документ на бащината заблуда? Или дори за неин инструмент? Имал е известно основание. Първо, защото интелектуалната култура в средата на XIX в. е обичала, от една страна, пищните изневери между идеалното и реалното, от друга, разказите за провалящи се мъдри монарси и умиращи заедно с тях добре планирани империи. И второ, защото за читателя от онази епоха, образован по подобие на Дьолакроа да мисли философията преди всичко като дисциплина на трансцендентното съзерцание, а стоицизма като доброволен отказ от илюзиите за тотална революция и щастлива република, “Към себе си”, образцов текст на стоическата философия, е бил може би най-вече нещо като законник на търпеливостта и снизхождението към злото в непосредствения живот. Изглежда така и затова, защото Марк Аврелий не говори никъде за делничните си грижи конкретно. Сякаш повтарящи се гънки върху тъканта на дните, бръмчене на муха в затворена стая, те не заслужават отделно внимание. Част от семейството на императора също попада в тази категория. Комод не е споменат в записките, ако не се брои общото и двусмислено в последната си фраза изречение от гл. 17 на Първа книга: “На боговете дължа... че ми се родиха деца, нормални телом и не ненадарени.” Луций Аний Вер, природеният посредством осиновяванията на Антонин Пий брат, с когото Марк Аврелий е трябвало осем години да дели управлението на империята, понасяйки, ако се съди по късноантичните и византийските хронисти, ленив и доста разпуснат характер, е пестеливо и мило обрисуван на същото място със следните думи: “На боговете дължа... че случих с такъв брат, чийто характер можеше да ме подбуди да се заема със себе си и който ведно с това ми доставяше радост с преценките и обичта си”. Сбита и кротка оценка е получила пак там и Аниа Галериа Фаустина, съпругата на императора, за която след всяка от многобройните й бременности се говорело, че по-пламенно е гледала към гладиаторските школи, отколкото към леглото на Марк Аврелий: “На боговете дължа... че имах такава жена, толкова покорна, любеща и скромна”. В цитираните изречения Комод, Луций Вер и Аниа Фаустина, навярно поне в известна степен проядени от злото, което им се приписва, се появяват пред нас поправени и цели. Едва ли обаче Марк Аврелий просто си е затварял очите за техния живот; още по-малко вероятно изглежда това, да се е опитвал да ги оневини пред себе си, като им придаде някои приятни качества по начина, по който добронамерен или работещ по дворцова поръчка портретист смекчава свирепия поглед на Комод или изпъва нероновската гуша на Луций Вер, добавяйки към лицата им кръгче мека брада или благородна къдрица. Те са за Марк Аврелий много по-истински и реални, много по-ценни лишени от имената си, лишени от индивидуалните си черти, спасени от блатото на слуховете и превърнати в типови образи и положения, отколкото като конкретните личности, с които е трябвало да се среща и общува, на които е трябвало да се доверява, които е трябвало да обича. Ценни с какво? Обичани заради какво? Заради искрата вечен и божествен ум, която според стоицизма на Марк Аврелий се съдържа във всичко съществуващо. Като част от божествената промисъл, която е наредила вселената, съществуващото не може да бъде в никакъв случай, в никое свое конкретно проявление, в никое отделно човешко мнение, което го претегля и преценява, изцяло зло, изцяло грозно или изцяло вредно. Затова когато се проявява външно като грозно и зло, на него трябва да се гледа повече като на нестанало добро, като на неулучило своето място полезно, като на скрито в несъвършенството или развалата очарование – каквото имат, казва Марк Аврелий, шуплите на хляба, клюмналите жита, бръчката върху лъвското чело (“Към себе си”, III. 2). Истински умният човек, следователно, не бива да отвръща поглед от злото, което го е споходило – било то досаден просител или трънак по пътя му; не бива и да се оплаква от него, а да различава вложения в него от природата щастлив божествен принцип от съпътстващите го неблагополучни обстоятелства и неправилни човешки мнения. Да се оплакваш, да мърмориш, да показваш, че ти е досадно – това е много по-вредно от онова, от което се оплакваш, мърмориш или търпиш досада. Защото по този начин превръщаш злото в нещо съществуващо, оттам в божествено дело принцип, който противоречи на като цяло щастливо устроения от боговете свят така, както отокът и туморът, изродени и болни клетки, противоречат на тялото (II. 16; IV. 29). Разкриването на принципите от наноса на повратливите обстоятелства и мнения се осигурява най-напред чрез способността на вътрешната реч да представя отделния човек като ограничен и йерархично построен сбор от трайни общи положения и елементи. Когато Марк Аврелий пита сам себе си какво е и какъв ред представлява, той винаги си отговаря общо и несложно. Съставен съм, казва той (II. 2; III. 16), по подобие на света като организъм съвкупност от три основни елемента – тяло, душа и ум – между които само умът е вечен и божествен и по тази причина той именно заслужава да бъде пазен строго като вътрешна цитадела и ценен като ръководно начало. Никакъв копнеж за оригиналност на съществуването. Никаква грижа заедно с типовото да се изрази и индивидуалното в лицето и характера. Никаква грижа да се подчертаят различното и странното в съдбата, перипетиите в личната история. Единствената индивидуална промяна, за която Марк Аврелий говори пряко и положително в текста на записките, засяга осъществяването на принадлежността му към класа на знатните римляни. Цялата Първа книга е посветена на нея. Но и тя трябва да се разглежда повече като прелюдия към усвояването на изкуството да се разбира по-добре и по-цялостно организмът на общото, отколкото като апология на пътя към изявяване и обособяване на личното. Понеже сполучил на добри предци и способни учители, които изброява много сърдечно, младият Марк Аврелий усвоил не само качествата, които щели да му позволят да направи бързо и лесно обществена кариера; научавайки се да общува сдържано с другите и да говори убедително пред тях, научавайки се също да мисли и да се изказва за нещата винаги в общи положения, се научил постепенно да говори и със себе си вярно, открито и поучаващо, да използва реториката и философията като уреди за по-съответно на вселенския строй вътрешно администриране, които ставали толкова по-безценни и незаменими, колкото повече му се налагало да управлява и урежда делата на другите хора, а като император на Рим и делата на света. В епохата на Марк Аврелий идеалът на космополитизма, изкован от киници и стоици през IV-III в. пр. Хр., претърпява значително преобразуване вследствие на това, че светът, в който се разпростира империята, е станал вече твърде голям и необятен, твърде шарен, неравен и сложен, за да продължава да бъде изразяван като хомогенната, като цяло пасивна даденост, пред която до този момент човекът е могъл спокойно да заявява omnia mea mecum porto, “нося всичко мое със себе си”. Превърнал се в океан от хора, предмети и нрави, той се проявява сега заедно като изкушение и заплаха. Така да бъдеш гражданин на света, се разделя през II-III в. на две идеологии и поведения. От една страна, поведението, запазено за огромната маса професионални и наемни войници, за бедняците, бродягите и хитрите безделници, населяващи книгите на Лукиан и Апулей: да не те свърта на едно място и да изпитваш остър глад да пътуваш, изобщо да гледаш към човешкото пространство като към арена на романово приключение. От друга страна, поведението, обикнато от богати интелектуалци като Плиний Млади и Тацит: да се чувстваш най-свързан със света тогава, когато си сам или в малка компания и общуваш било чрез книгата, която ти четат, било в съзерцаване на природата, с принципите, по които си устроен и ти самият, и другият човек, който живее далеч от теб в Британия или в източните провинции на империята. Що се отнася до Марк Аврелий, навярно и поради това, че като император не е могъл да не пътува, той е един от първите мислители, които разбират осъщестяването на самотното общуване със света не като физическо оттегляне от него, а като потапяне в разговор с вътрешното същество. “Търсят”, казва той, “усамотение – на село, на брега на морето, в планината. Ти също имаше навика да се отдаваш на подобни желания. С една дума, това е крайно наивно, след като в който час пожелаеш, можеш да се оттеглиш в себе си. Никъде другаде човек не се уединява по-спокойно и безгрижно тъй, както в своята душа, особено притежаващият вътре в себе си ония блага, в които като се взре, постига пълна лекота и удобство.” (IV. 3). Въпреки пестеливата и делова нагласа, която се усеща в този пасаж, императорът, изглежда, е уважавал и пъстротата на света. По начина, по който другаде я описва, много проникновено и увлечен да изброява, разбираме, че изпитва удоволствие от нея. Същевременно обаче предупреждава на немалко места, че взирането в различието на отделните неща води до заблуждение за тяхната същност. В действителност те не са толкова различни, колкото ни изглеждат, не са толкова отделни, колкото се представят, а част от общия организъм, без познаването на който и те не могат да бъдат познати. Е, тогава как да гледаме по правилен начин на света – без да отхвърляме неговото умножаващо се постоянно богатство, но и без да загубим дирята на общото в него? Като от птичи поглед, който вижда обхватно разнообразието и заедно с това поради дистанцията го опростява: “Който съчинява слова за хората”, казва Марк Аврелий в гл. 48 от Седма книга, “той също като от някакво високо място трябва да обгръща с поглед ставащото долу на земята: стада, войски, обработване на земята, сватби и разтрогвания, раждания и кончини, съдилищна гълчава, пустеещи земи, различни варварски племена, празници и траурни оплаквания, пазарища, пъстрата смесица и реда от свързването на противоположности.” Обаче колкото и отдалеч и общо да гледаме към света, в някакъв момент, бидейки и копнежни същества, допускаме част от него да се отдели от цялото, да се приближи твърде близо до нас, да окупира мислите ни. В такъв случай, съветва Марк Аврелий, човек трябва строго да се изобличи в незнание и поучи по начина, по който ранната атическа комедия осмивала и отнемала важността на могъщите атински политици със своята “възпитателна откровеност” (XI. 6). Според императора тя се състоява като ненатраплив спрямо другите хора вътрешен речеви кинизъм: като метод свободно да заменяме във вътрешния си диалог думата, която означава нещо силно желано от нас, с друга, означаваща нещо, което в същата степен ни отблъсква. Марк Аврелий дава запомнящ се пример как да отпъдим представата чрез подмяна на нейното означаващо в гл. 13 от Шеста книга, където апетитно изпеченото месо е преименувано в “труп на риба, птица или прасе”, ароматното и изтънчено фалернско вино в “сок от грозде”, красивата пурпурна наметка, обличана по време на празник, в “овча вълна, боядисана с кръв на мида”, любовния акт в “търкане на черво и след известен спазъм изпускане на слуз”. Тези вътрешни разговори трябва да се разгарят и протичат бурно поради една съществена причина. Марк Аврелий смята, че човек не трябва да отлага и бави преборването със своето незнание, защото единствената действителност, в която истински живее и която губи със смъртта си, е настоящето (II. 14). А то е кратко, преходно и без памет за нищо друго, освен за божествените принципи, които обаче не са непосредствено проявени в него. Със следващия пасаж от гл. 17 на Втора книга Марк Аврелий е успял да покаже накратко и много силно и цялата тъга на това разбиране, и източника за нейното преодоляване: “Времето на човешкия живот е миг, същността нещо изтичащо. Възприятията замъглени, връзката на тялото като цялост лесно разрушима, душата блуждаеща, съдбата непредвидима, пребъдването на името спорно. Накратко казано, всичко свързано с тялото е река, а всичко, принадлежащо на душата, сън и дим, животът е война и пребиваване на чужденец, бъдната слава – забрава. Какво може да ни напъти тогава? Само едно – философията. Тя е в това да пазим вътрешния си бог неопетнен и безметежен, надмогнал удоволствието и мъката, да не допускаме да върши нещо напосоки, лъжливо и лицемерно и да изпитва нужда някой да прави или да не прави нещо. Освен това да приема случващото се и отреденото нему като идващо някъде оттам, откъдето е дошъл сам той. И във всички случаи да очаква смъртта със спокойната мисъл, че тя не е друго, а разпадане на елементите, които влизат в състава на всяко живо същество.” Според този пасаж речта на философията, наш наставник и утешител, се състои от три свързани пласта. На един пласт тя трябва да критикува наличните мнения и да осветлява принципите, скрити под тях. На втори пласт трябва да изказва неразкрасено и пряко тези принципи като идеални положения за следване в живота. И на трети пласт, доколкото трябва да държи човека събран в самия него и готов да напусне във всеки един момент живота спокойно и без брожение, тя трябва да представлява и отчет, обобщение, набор от последни думи. Може би голяма част от въздействието, което имат върху нас записките на Марк Аврелий, се дължи именно на това, че стилово те успяват да изразят тези три пласта на философската реч, без да ги разделят. Когато Марк Аврелий говори, той ни критикува, напътства и се разделя с нас. Картината на Дьолакроа днес е изложена в музея за изящни изкуства в Лион. Марк Аврелий цитирам по превода на проф. Б. Богданов, първо издание 1986 г.; второ преработено 1997 г.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
Коментари по темата |
|
Здравей Георги,
Не съм те критикувала, а се опитах да те провокирам и стимулирам. Така рядко талантливи хора като теб, трябва да бъдат стимулирани дори чрез провокиране. Въпреки, че оцени моят текст като "критика", ти получи всъщност от мен стимул и доразвиваш тезата си. Марк Аврелий е провокиращ до плюс безкрайност и това направих, следвах го. Той е вън от рамките и заедно с това сме му сложили (или са му слагали векове наред) рамка. Императорът-философ-стоик и Разумната Вселена. Че това не е по обикновените човешки сили. Нито е по четката на Делакроа...
Въпросът е, че не искам да виждам Марк Аврелий мъртъв. Той не е мъртъв за мен, а стои на върха на Капитолийския хълм и изисква от Света, от нас- добри неща, смели неща, "невъзможни" неща. От теб, от мен, от ...
Само не и мъртъв!Защото не е. Стои си там на върха на цивилизования свят, доминира над Вечния град.... и в главите ни.
Това, което винаги съм се питала когато съм гледала точно този Марк Аврелий е - "Защо нямаш милост?"(а Комод имаше) Защо не си имал и нямаш милост към себе си и към нас, дошлите толкова после и след? Това, което изискваш от нас, не е по силите на простия човечец, каквато съм.
И: защо той доминира на Вечния град? Това е може би заради някаква мечта, цел и необходимо усилие, което хората разбират болезнено, че трябва да имат и да направят. За Марк Аврелий! И за себе си, и за децата си, и за децата на техните деца... Колко струва, трябва да попитам. Отговорът е неикономически. Много! Много и на много поколения. Болезнено е, но е необходимо и "любимо" занимание на неколцина, заедно с това. Затова, моля те, продължи |
Тема № - 52 |
Коментар № - 6041 |
|
nkioseva - 2011-12-07 11:33:32 |
|
|
„ Човешката душа се лишава от достойнство най-вече, когато по своя воля се превръща в един вид оток на света. Защото да недоволствува от нещо ставащо, значи да отстъпва от природата, която обхваща като свои части природите на всички останали неща. После — когато се отвръща или се насочва срещу някого, за да навреди, както се случва с душите на разгневените хора. На трето място тя се лишава от достойнство, когато е надмогната от удоволствие или мъка. На четвърто — когато лицемери и върши или говори нещо изкуствено и противно на истината. На пето място — когато не насочва делата и начинанията си към никаква цел, а върши всичко напосоки и без контрол, след като и най-незначителните ни действия е редно да се осъществяват с отнасяне към цел. Цел за разумните същества е следването на разума и закона на най-висшия град и държава.” (глава 16 от Втора книга).
Пълен провал при опита на Маркиза да отговори за себе си в последователен ред на петте условия от тази глава, да премери малкия си „стоически” ръст с тях. Преди всичко, стаената му „стихоплетска” душица отдавна се е превърнала в абсолютно безполезен издатък на едно изначално равно, шаблонно, симетризирано от слепи „геодезисти” земеползване. Сетне, първо, недоволството от много неща, които стават в разрез с маркизовите очаквания и мечтания, е съпътствало целия му разумен живот, отпреди първия прочит на „Към себе си”, а и след това, та до ден днешен. Второ, поне с думи (или с безмълвие) често съм се отвръщал от нещо или издавал гнева си към някого, особено на младини и често, навярно, несправедливо. Трето, „самолекувал” съм душата си, оставяйки я да бъде надмогната от ефимерни удоволствия или самонапомпяща се мъка. Четвърто. Потъвал съм в по-малки и по-продължителни лицемерия, говорил съм неистинно и уклончиво за неща, които не могат и не трябва да бъдат извъртани. И пето. Не сложих ясна посока и по-далечен хоризонт в делата и начинанията си. Задоволявах се с близкото и възможно видимото. Естествено е, при почти пълната липса на „разума на най-висшия град и държава”, в каквато се състояваше маркизовото „стоическо” прехождане, всичко да се е оказало едно тъпчене на място.
Това му е хубавото на Марк Аврелий. Гол, император, дух и тленност, всевластен и разговорлив, опиумно потънал и всевиждащ – никога няма да ни остави да минем несмазани покрай изповедите му.
Само да не си помислите, че Маркиза напълно се отказал от своите поне прокоптонични усилия да се потапя отвреме-навреме в стоическото.
|
Тема № - 52 |
Коментар № - 6039 |
|
Dekarabah - 2011-12-05 20:22:32 |
|
|
Благодаря ви много за коментарите!
Така е, Морис, Марк Аврелий, който говори в “Към себе си”, не е идентичен на самия себе си и не е целият Марк Аврелий. Той, този, който наставлява себе си, е по-скоро проектът на една част от личността – стоикът сигурно би казал, проектът на божествения ум – за оформяне на човек, който ще бъде по-съответен на вечните принципи, по които е създаден и устроен светът.
За Марк Аврелий само тези принципи са действително съществуващи. И той самият съществува само дотолкова, доколкото им е причастен, като ги познава. В този смисъл той говори в записките си не толкова от своето собствено име на конкретен човек, колкото от името на принципа човешко същество в организма свят. И казва съвсем ясно кой е този принцип: смесицата от тяло, душа и ум, в която смесица умът има най-висока стойност и понеже има най-висока стойност, той следва да бъде онзи, който в човека има истинското право да казва “аз”.
Този възглед за себе си не може да не породи несъответствието, за което пише Нинел – между вътрешния образ и външния образ. Със сигурност на императора му се е налагало да позира, да участва в церемонии, да обстрелва животни на лов, да гледа гладиатори в цирка, да наказва, да води войни. Днес ние знаем за това от множеството негови портети и статуи, от хилядите надписи, в които се казва нещо делата му. И като сравняваме със суровия, пестелив тон на личните му записки, се чудим дали това е същият човек.
Въпросът на Морис и критиката на Нинел в крайна сметка опират до разбирането за човешка истина – като истина за това какво е човекът изобщо и в частност, и като истина, която човекът, разбран в някакъв принцип, може да изкаже за себе си и за света. За Марк Аврелий публичната фактическа истина на биографиите, портетите, статуите и надписите няма особена стойност. Тя е просто мнение, което се променя, разпада и изчезва. Него го интересува единствено трайният принцип, вложен в човека. Обаче обемът на този принцип е много малък, дразнещо малък за модерната гледна точка, според която всичко, което човек казва, прави, обича, смята за себе си или другите смятат за него, участва поравно в неговата идентичност.
Накрая дума на благодарност към Борислав. В моя текст той е припознал нещо от Кенет Кларк. Да, много ценя и обичам книгите на Кенет Кларк, особено една, по-малко популярна от “Цивилизацията”, но не по-малко силна – “Как да гледаме картини”. С оглед на разсъждението, което правя малко по-горе, трябва да кажа, че ако разсъждавам за себе си като модерен човек, ще включа в истината за това, което съм, и обичането на книгите на Кенет Кларк. Но и без да съм чел Марк Аврелий, се досещам, първо, че съм стигнал до това обичане по-скоро случайно и че то може да се измени в безразличие или нехаресване или да се замени с обичане на друго; и второ, че ако нещо от това се случи, спокойно ще продължа да бъда човек и да бъда разпознаван като човек, докато ако загубя тялото си или ума си, човешкото ми съществуване ще угасне като човешко.
|
Тема № - 52 |
Коментар № - 6038 |
|
ГГ - 2011-12-04 23:28:01 |
|
|
Това е най-мащабният и най-многопластовият в смислово отношение текст на ГГ, който досега съм чел, откакто надниквам и пописвам от време на време във форума - със силни импликации към съвременността. Преди да вляза във форума, попаднах на поредната прекрасна карикатура на Комарницки: Меркел и Саркози, превъплътени в прословутата сцена от "Титаник" - последния залез, който корабът и голяма част от хората, намиращи се на него, виждат...
Фактът, че текстът донякъде възпроизвежда структурата на любимите ми есета на Кенет Кларк от "Цивилизацията", само усилва това мое впечатление. В крайна сметка, всеки един от нас има в съзнанието си образци и идеали, които се стреми да следва: за някои това е Цветан Тодоров, за други - Ролан Барт, за трети - Умберто Еко, за четвърти - Богдан Богданов и т.н. Преди Лидия Денкова и Христо Тодоров да преиздадат във великолепното издание на НБУ книгата с есетата на Карел Чапек, си мислех, че е мое откритие как би следвало да се пише и разсъждава за езика. Оказа се, че Карел Чапек ме е "изпреварил". Зарадвах се!
Така че - поздравления, ГГ!
|
Тема № - 52 |
Коментар № - 6029 |
|
Борислав Георгиев - 2011-12-03 09:25:59 |
|
|
И аз бих искал да поздравя Георги за този прекрасен текст, който внимателно следи сложността и многообразието на философската реч. Има един въпрос, който отдавна ме спохожда във връзка с книгата на Марк Аврелий и който не бих се поколебал да задам на Георги. Книгата се нарича "Към себе си". Значи философът говори като отделен от себе си. Къде се намира неговата позиция? Къде е ситуиран той, ако не в себе си, защото не мога да се обръщам към себе си и да съм в себе си. Трябва да съм другаде. Къде? Каква е инстанцията, от която говори Марк Аврелий? |
Тема № - 52 |
Коментар № - 6028 |
|
Морис Фадел - 2011-12-03 09:03:29 |
|
|
Колко хубаво, че ГГ представя текст във форума на проф. Богданов. Текстът като вътрешна своя си логика е много добър, безспорно. Изчистен. И тази изчистеност подхожда на Марк Аврелий. Но тази изчистеност е единственото сходство с представата ми за Марк Аврелий. Защо? Това ли е главното и основното, което трябва да се търси в текста и обекта му? В моите представи Марк Аврелий, от изчистността нататък, изглежда съвсем различно. ГГ е подбрал в своя подкрепа и мощната мазка на Делакроа, неговата драматичност и титаничност, за да "визуализира" текста си и Марк Аврелий в 3D...Така като си мисля, може би Делакроа е сбъркал. Трябвало е да нарисува именно Комод! Също и ГГ? Комод е "революцията за хляба" (вмятам, Комод е фиксирал е цените на основните стоки в конюнктура на бързо нарастващи цени - един вид не теоретично, емпирично регулиране на икономиката, без да има зад себе си нито Фридрих Лист, нито Кейнс), груб по лице и характер, по действия, като мазката на Делакроа, но съчувстващ на участта на народа, Комод. Защо философът-император не е видял страданията на народа си, а грубия Комод - да, и е поел риска на емпиричното. Също и: Риска не да се къпеш в изумрудени води и с нега да почиваш под маслиново-сивите сенки, а да мислиш и действаш за доброто нищия и онеправдания. Кой е достоен за Делакроа? И за кого е достоен Делакроа? И Кой е достойният??
Въпреки всичко, най-хубавия паметник за мен на любимия ми Марк Аврелий е този на Капитолия - изчистен, строг и философски дълбок. Не, ГГ, текстът ти не прилича на паметника на Марк Аврелий на Капитолия. За мен.А защо и да прилича. Просто - мое възприятие на Марк Аврелий. |
Тема № - 52 |
Коментар № - 6026 |
|
nkioseva - 2011-12-02 10:57:04 |
|
|
Никога не съм скривал емоцията си от съразмерните, класически-упорни извеждания, към които умеете да подведе и да склоните, уважаеми г-н Гочев! Ще добавя това, че през всичките Ви редове във форума до мен някак все достига, ту по-мажорна, ту почти „безучастна”, самостойната ритмика на една Ваша, собствена модерност. Никога не я предавайте!
Хвалби, учтивости, ще каже маркизата…А маркизът спокойно очаква деня, в който и тя самата със сигурност ще прати нещичко към форума. Паживьом, увидим. Засега се взирам под лупа в грамадното съвършено платно на Дьолакроа. Обзела ме е същата онази стоическа надзастаналост, която пропи тогава по-младия ми дух и разум, с първия цялостен прочит на „Към себе си”. В превода на проф. Богданов, дарен ни в онези перестроечни години, като някакво спасително гълтане на още въздух, та да се изплува още малко нагоре…Нямаше що-годе четящ и хубав човек (поне край наша милост в онова време), който да не се позагледа и поогледа в тази „книжчица”. Скритом я разлистваха и из комитетите и идеологическите отдели. Кой как е чел и какво е разбрал тогава, трудно е да се обхване и потвърди.
За мен безспорно е, че Йожен Дьолакроа в сложното време на живеенето и великанското си творчество е направил своя дълбок прочит на Марк Аврелиевото Свое. Иначе как, бог наш, ще се сътвори платно, което да говори повече от всяка многочасова и многопарична филмова продуция.
До скоро!
|
Тема № - 52 |
Коментар № - 6025 |
|
Dekarabah - 2011-12-01 22:46:20 |
|
|
Благодаря много, Дмитрий!
Частта в моя текст, посветена на Дьолакроа, изпълнява две общи функции. От една страна, показва как контекстът разширява нещо в четения текст за сметка на свиване на друго. Контекстът, в който Дьолакроа чете Марк Аврелий, е действително този, в който Франция тъгува по утопията да бъде щастливо уредена република и същевременно по пресния спомен, че е била за момент могъща империя. В този смисъл далечният преход между Марк Аврелий и Комод навярно се е разглеждал от мнозина като символ на близкия преход между Наполеон I и Наполеон III.
Този преход не е могъл да се представи убедително на тогавашния художествен език другояче, освен в драматичен сюжет. Такъв драматичен сюжет обаче напълно отсъства от записките на Марк Аврелий. Защо тогава съм го добавил? Защото съм искал да представя с актуален поглед и същевременно по-цялостно философията на Марк Аврелий, която философия сама по себе си, първо, няма систематичен характер, и, второ, въпреки че следва популярния жанр на диатрибата, не се стреми да влезе в завършено диатрибично произведение.
Така че този, който иска да представи по-цялостно размислите на Марк Аврелий, е принуден да добави към тях ако не по-силна, то по-завършена парадигма носител. Тази парадигма е инструментална и не е редно тя да се смята за иманентна на коментирания текст; ние я добавяме, за да ни приближи към текста, но сме длъжни, правейки го, да мислим и за разликата между самия текст и текста носител на парадигмата. В това отношение съм следвал примера на великолепната студия на проф. Богданов "Свети Августин и Марк Аврелий, или за разговарянето със себе си". Там проф. Богданов е използвал, за да представи философията на Марк Аврелий, по-разгърнатата парадигма на Августиновите “Изповеди”.
Това е единият път, аналитичното закрепяне за по-разгърната парадигма. Другият път, по който съм тръгнал към същото, е моделирането на сюжетна ситуация. Това може да стане по два начина. Първият е самият коментиран текст или авторът на този текст да станат герои на сюжет. Което в известна степен е направил самият Дьолакроа в картината си. Вторият начин е този, който коментира или анализира, да представи своя коментар като особена сюжетна ситуация. Тоест ситуация, в която има противопоставяне и преход от едно към друго разбиране, от една към друга гледна точка. Което съм се опитал да направя в своя текст.
Осъзнавам обаче и друго, с опита за чието назоваване завършвам: динамичното свързване на различни разбирания и парадигми не може да стане успешно в текста на коментиращия без работа върху стила. Не пиша съвсем академично и знам, че това може да бъде във вреда и чисто и просто поза, ако не се говори как може да бъде в полза. В полза може да бъде, струва ми се, като осигурява на текста цялостност, запазвайки на смислово ниво динамиката между различните речи, които той съдържа. Тази цялостност може, разбира се, да се постигне и на терминологичния език, който използваме в научните си изследвания. Въпросът е до каква степен той, терминологичният език, освен ако не е силно саморефлексивен, не запира динамиката на смисъла?
|
Тема № - 52 |
Коментар № - 6024 |
|
ГГ - 2011-12-01 20:03:34 |
|
|
Изключително интересен и актуален текст представи Георги. Въпреки че го слушах и гледах на едно жюри, сега той оказа върху мен съвсем друго въздействие. Ключ към това въздействие е Делакруа.
Так текстът се оказва една много сложна, но и "ударна" конструкция, в центъра на която се оказва метофората. Делакруа един безспорно "академичен" художник всъщност подготвя френския "реализъм". Това телесно тържество на метафората остава изключително злободневно в една пост-революционна Франция. Предизвестие на последващите революции.
Античният конфликт, който подробно се развива от Георги е този, визуалната метафора на който ни педставя Делакруа.На съвременната му Франция.
Няма да се впускам в подробностите.
Актуалността на текста ,според мен, излиза отвъд рамките на форумния академизиъм по същия начин, по какъв надхвърля френския художествен академизъм и самият Делакруа.
Ситуацията отвъд прозорците на Университета е подобна на тази отвъд стените на галериите и салоните "по онова време"
Поздрави Георги! |
Тема № - 52 |
Коментар № - 6023 |
|
Дмитрий Варзоновцев - 2011-11-30 22:35:59 |
|
|
|
|