ФОРУМ -
АРХИВ
|
Последната дума на Марк Аврелий |
|
|
ГEOPГИ ГОЧЕВ
“Последната дума на Марк Аврелий”, маслена картина от Йожен Дьолакроа, 1844 г. Поглеждаме първо към централната фигура, тази на болния император. Могъщ, тежък торс, който треската е обезкръвила и превърнала в сиво зеленикава маса. Скоро тя ще превземе целия човек. Но било поради силната болка, било поради живеца, опазен в късчето лазурно син поглед, Марк Аврелий се е освободил за миг от нея, надигнал се е изпод пръстената си покривка, за да каже още нещо на своите служители и близки. Поантата на неговото управление! Тя засяга навярно човека, на когото императорът се е опрял с лявата си ръка. Няма да узнаем какво е казаното, но по приведените и посърнали погледи на присъстващите разбираме, че е нещо злокобно, вещание за лоша съдба, която не може да се отмени или поправи. Разбираме и кой ще бъде нейният изпълнител. Комод, в ярко червена дреха, с разточителни златни украшения, гледа напред ликуващ и безразличен към ставащото. Енергията на властта е предадена. Докато светлината от фигурата на баща му постепенно изстива, той вече блести, грее. Но не с топлината на есенното слънце, а зареден като светкавица.
***
С какво е бил изкушен Дьолакроа, за да представи в толкова мащабна картина – три и половина на два и половина метра – последните мигове на Марк Аврелий? Донякъде стоик във възгледите си за живота, същевременно художник, изследващ и предаващ върху своите платна най-вече природата на човешките вихри, Дьолакроа трябва да е бил привлечен от несъответствието между сдържаността, която е откривал и в стила, и в идеологията на “Към себе си”, една от любимите му книги, и факта, че императорът е избрал за свой наследник в много отношения краен и невладеещ себе си човек. Ето импулса за драматичния сюжет, в който Марк Аврелий ще изиграе бащата, опростил на смъртното си ложе своя блуден син, без да породи у него желаната промяна. Дали Дьолакроа всъщност не е смятал записките на Марк Аврелий за тъжен документ на бащината заблуда? Или дори за неин инструмент? Имал е известно основание. Първо, защото интелектуалната култура в средата на XIX в. е обичала, от една страна, пищните изневери между идеалното и реалното, от друга, разказите за провалящи се мъдри монарси и умиращи заедно с тях добре планирани империи. И второ, защото за читателя от онази епоха, образован по подобие на Дьолакроа да мисли философията преди всичко като дисциплина на трансцендентното съзерцание, а стоицизма като доброволен отказ от илюзиите за тотална революция и щастлива република, “Към себе си”, образцов текст на стоическата философия, е бил може би най-вече нещо като законник на търпеливостта и снизхождението към злото в непосредствения живот. Изглежда така и затова, защото Марк Аврелий не говори никъде за делничните си грижи конкретно. Сякаш повтарящи се гънки върху тъканта на дните, бръмчене на муха в затворена стая, те не заслужават отделно внимание. Част от семейството на императора също попада в тази категория. Комод не е споменат в записките, ако не се брои общото и двусмислено в последната си фраза изречение от гл. 17 на Първа книга: “На боговете дължа... че ми се родиха деца, нормални телом и не ненадарени.” Луций Аний Вер, природеният посредством осиновяванията на Антонин Пий брат, с когото Марк Аврелий е трябвало осем години да дели управлението на империята, понасяйки, ако се съди по късноантичните и византийските хронисти, ленив и доста разпуснат характер, е пестеливо и мило обрисуван на същото място със следните думи: “На боговете дължа... че случих с такъв брат, чийто характер можеше да ме подбуди да се заема със себе си и който ведно с това ми доставяше радост с преценките и обичта си”. Сбита и кротка оценка е получила пак там и Аниа Галериа Фаустина, съпругата на императора, за която след всяка от многобройните й бременности се говорело, че по-пламенно е гледала към гладиаторските школи, отколкото към леглото на Марк Аврелий: “На боговете дължа... че имах такава жена, толкова покорна, любеща и скромна”. В цитираните изречения Комод, Луций Вер и Аниа Фаустина, навярно поне в известна степен проядени от злото, което им се приписва, се появяват пред нас поправени и цели. Едва ли обаче Марк Аврелий просто си е затварял очите за техния живот; още по-малко вероятно изглежда това, да се е опитвал да ги оневини пред себе си, като им придаде някои приятни качества по начина, по който добронамерен или работещ по дворцова поръчка портретист смекчава свирепия поглед на Комод или изпъва нероновската гуша на Луций Вер, добавяйки към лицата им кръгче мека брада или благородна къдрица. Те са за Марк Аврелий много по-истински и реални, много по-ценни лишени от имената си, лишени от индивидуалните си черти, спасени от блатото на слуховете и превърнати в типови образи и положения, отколкото като конкретните личности, с които е трябвало да се среща и общува, на които е трябвало да се доверява, които е трябвало да обича. Ценни с какво? Обичани заради какво? Заради искрата вечен и божествен ум, която според стоицизма на Марк Аврелий се съдържа във всичко съществуващо. Като част от божествената промисъл, която е наредила вселената, съществуващото не може да бъде в никакъв случай, в никое свое конкретно проявление, в никое отделно човешко мнение, което го претегля и преценява, изцяло зло, изцяло грозно или изцяло вредно. Затова когато се проявява външно като грозно и зло, на него трябва да се гледа повече като на нестанало добро, като на неулучило своето място полезно, като на скрито в несъвършенството или развалата очарование – каквото имат, казва Марк Аврелий, шуплите на хляба, клюмналите жита, бръчката върху лъвското чело (“Към себе си”, III. 2). Истински умният човек, следователно, не бива да отвръща поглед от злото, което го е споходило – било то досаден просител или трънак по пътя му; не бива и да се оплаква от него, а да различава вложения в него от природата щастлив божествен принцип от съпътстващите го неблагополучни обстоятелства и неправилни човешки мнения. Да се оплакваш, да мърмориш, да показваш, че ти е досадно – това е много по-вредно от онова, от което се оплакваш, мърмориш или търпиш досада. Защото по този начин превръщаш злото в нещо съществуващо, оттам в божествено дело принцип, който противоречи на като цяло щастливо устроения от боговете свят така, както отокът и туморът, изродени и болни клетки, противоречат на тялото (II. 16; IV. 29). Разкриването на принципите от наноса на повратливите обстоятелства и мнения се осигурява най-напред чрез способността на вътрешната реч да представя отделния човек като ограничен и йерархично построен сбор от трайни общи положения и елементи. Когато Марк Аврелий пита сам себе си какво е и какъв ред представлява, той винаги си отговаря общо и несложно. Съставен съм, казва той (II. 2; III. 16), по подобие на света като организъм съвкупност от три основни елемента – тяло, душа и ум – между които само умът е вечен и божествен и по тази причина той именно заслужава да бъде пазен строго като вътрешна цитадела и ценен като ръководно начало. Никакъв копнеж за оригиналност на съществуването. Никаква грижа заедно с типовото да се изрази и индивидуалното в лицето и характера. Никаква грижа да се подчертаят различното и странното в съдбата, перипетиите в личната история. Единствената индивидуална промяна, за която Марк Аврелий говори пряко и положително в текста на записките, засяга осъществяването на принадлежността му към класа на знатните римляни. Цялата Първа книга е посветена на нея. Но и тя трябва да се разглежда повече като прелюдия към усвояването на изкуството да се разбира по-добре и по-цялостно организмът на общото, отколкото като апология на пътя към изявяване и обособяване на личното. Понеже сполучил на добри предци и способни учители, които изброява много сърдечно, младият Марк Аврелий усвоил не само качествата, които щели да му позволят да направи бързо и лесно обществена кариера; научавайки се да общува сдържано с другите и да говори убедително пред тях, научавайки се също да мисли и да се изказва за нещата винаги в общи положения, се научил постепенно да говори и със себе си вярно, открито и поучаващо, да използва реториката и философията като уреди за по-съответно на вселенския строй вътрешно администриране, които ставали толкова по-безценни и незаменими, колкото повече му се налагало да управлява и урежда делата на другите хора, а като император на Рим и делата на света. В епохата на Марк Аврелий идеалът на космополитизма, изкован от киници и стоици през IV-III в. пр. Хр., претърпява значително преобразуване вследствие на това, че светът, в който се разпростира империята, е станал вече твърде голям и необятен, твърде шарен, неравен и сложен, за да продължава да бъде изразяван като хомогенната, като цяло пасивна даденост, пред която до този момент човекът е могъл спокойно да заявява omnia mea mecum porto, “нося всичко мое със себе си”. Превърнал се в океан от хора, предмети и нрави, той се проявява сега заедно като изкушение и заплаха. Така да бъдеш гражданин на света, се разделя през II-III в. на две идеологии и поведения. От една страна, поведението, запазено за огромната маса професионални и наемни войници, за бедняците, бродягите и хитрите безделници, населяващи книгите на Лукиан и Апулей: да не те свърта на едно място и да изпитваш остър глад да пътуваш, изобщо да гледаш към човешкото пространство като към арена на романово приключение. От друга страна, поведението, обикнато от богати интелектуалци като Плиний Млади и Тацит: да се чувстваш най-свързан със света тогава, когато си сам или в малка компания и общуваш било чрез книгата, която ти четат, било в съзерцаване на природата, с принципите, по които си устроен и ти самият, и другият човек, който живее далеч от теб в Британия или в източните провинции на империята. Що се отнася до Марк Аврелий, навярно и поради това, че като император не е могъл да не пътува, той е един от първите мислители, които разбират осъщестяването на самотното общуване със света не като физическо оттегляне от него, а като потапяне в разговор с вътрешното същество. “Търсят”, казва той, “усамотение – на село, на брега на морето, в планината. Ти също имаше навика да се отдаваш на подобни желания. С една дума, това е крайно наивно, след като в който час пожелаеш, можеш да се оттеглиш в себе си. Никъде другаде човек не се уединява по-спокойно и безгрижно тъй, както в своята душа, особено притежаващият вътре в себе си ония блага, в които като се взре, постига пълна лекота и удобство.” (IV. 3). Въпреки пестеливата и делова нагласа, която се усеща в този пасаж, императорът, изглежда, е уважавал и пъстротата на света. По начина, по който другаде я описва, много проникновено и увлечен да изброява, разбираме, че изпитва удоволствие от нея. Същевременно обаче предупреждава на немалко места, че взирането в различието на отделните неща води до заблуждение за тяхната същност. В действителност те не са толкова различни, колкото ни изглеждат, не са толкова отделни, колкото се представят, а част от общия организъм, без познаването на който и те не могат да бъдат познати. Е, тогава как да гледаме по правилен начин на света – без да отхвърляме неговото умножаващо се постоянно богатство, но и без да загубим дирята на общото в него? Като от птичи поглед, който вижда обхватно разнообразието и заедно с това поради дистанцията го опростява: “Който съчинява слова за хората”, казва Марк Аврелий в гл. 48 от Седма книга, “той също като от някакво високо място трябва да обгръща с поглед ставащото долу на земята: стада, войски, обработване на земята, сватби и разтрогвания, раждания и кончини, съдилищна гълчава, пустеещи земи, различни варварски племена, празници и траурни оплаквания, пазарища, пъстрата смесица и реда от свързването на противоположности.” Обаче колкото и отдалеч и общо да гледаме към света, в някакъв момент, бидейки и копнежни същества, допускаме част от него да се отдели от цялото, да се приближи твърде близо до нас, да окупира мислите ни. В такъв случай, съветва Марк Аврелий, човек трябва строго да се изобличи в незнание и поучи по начина, по който ранната атическа комедия осмивала и отнемала важността на могъщите атински политици със своята “възпитателна откровеност” (XI. 6). Според императора тя се състоява като ненатраплив спрямо другите хора вътрешен речеви кинизъм: като метод свободно да заменяме във вътрешния си диалог думата, която означава нещо силно желано от нас, с друга, означаваща нещо, което в същата степен ни отблъсква. Марк Аврелий дава запомнящ се пример как да отпъдим представата чрез подмяна на нейното означаващо в гл. 13 от Шеста книга, където апетитно изпеченото месо е преименувано в “труп на риба, птица или прасе”, ароматното и изтънчено фалернско вино в “сок от грозде”, красивата пурпурна наметка, обличана по време на празник, в “овча вълна, боядисана с кръв на мида”, любовния акт в “търкане на черво и след известен спазъм изпускане на слуз”. Тези вътрешни разговори трябва да се разгарят и протичат бурно поради една съществена причина. Марк Аврелий смята, че човек не трябва да отлага и бави преборването със своето незнание, защото единствената действителност, в която истински живее и която губи със смъртта си, е настоящето (II. 14). А то е кратко, преходно и без памет за нищо друго, освен за божествените принципи, които обаче не са непосредствено проявени в него. Със следващия пасаж от гл. 17 на Втора книга Марк Аврелий е успял да покаже накратко и много силно и цялата тъга на това разбиране, и източника за нейното преодоляване: “Времето на човешкия живот е миг, същността нещо изтичащо. Възприятията замъглени, връзката на тялото като цялост лесно разрушима, душата блуждаеща, съдбата непредвидима, пребъдването на името спорно. Накратко казано, всичко свързано с тялото е река, а всичко, принадлежащо на душата, сън и дим, животът е война и пребиваване на чужденец, бъдната слава – забрава. Какво може да ни напъти тогава? Само едно – философията. Тя е в това да пазим вътрешния си бог неопетнен и безметежен, надмогнал удоволствието и мъката, да не допускаме да върши нещо напосоки, лъжливо и лицемерно и да изпитва нужда някой да прави или да не прави нещо. Освен това да приема случващото се и отреденото нему като идващо някъде оттам, откъдето е дошъл сам той. И във всички случаи да очаква смъртта със спокойната мисъл, че тя не е друго, а разпадане на елементите, които влизат в състава на всяко живо същество.” Според този пасаж речта на философията, наш наставник и утешител, се състои от три свързани пласта. На един пласт тя трябва да критикува наличните мнения и да осветлява принципите, скрити под тях. На втори пласт трябва да изказва неразкрасено и пряко тези принципи като идеални положения за следване в живота. И на трети пласт, доколкото трябва да държи човека събран в самия него и готов да напусне във всеки един момент живота спокойно и без брожение, тя трябва да представлява и отчет, обобщение, набор от последни думи. Може би голяма част от въздействието, което имат върху нас записките на Марк Аврелий, се дължи именно на това, че стилово те успяват да изразят тези три пласта на философската реч, без да ги разделят. Когато Марк Аврелий говори, той ни критикува, напътства и се разделя с нас. Картината на Дьолакроа днес е изложена в музея за изящни изкуства в Лион. Марк Аврелий цитирам по превода на проф. Б. Богданов, първо издание 1986 г.; второ преработено 1997 г.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
Коментари по темата |
|
Не знам защо, но "спасител" ми звучи като анаграма на "неволя".
Приказката за спасителя и приказката за неволята.
Весели празници! |
Тема № - 52 |
Коментар № - 6107 |
|
Йордан Ефтимов - 2011-12-28 17:12:12 |
|
|
Честито Рождаство Христово!
Спасител се роди! |
Тема № - 52 |
Коментар № - 6106 |
|
nkioseva - 2011-12-27 13:25:46 |
|
|
Да бе, да. Повлачам крак(?). На Маркиза.
Да ви честитя Новата 2012 го(а!)дина на всеобщите ужасии. Да минат по медиите като по вода.
Здраве!
Радост!
И всичко останало от живота! |
Тема № - 52 |
Коментар № - 6105 |
|
Дмитрий Варзоновцев - 2011-12-26 21:26:56 |
|
|
Честито Рождество Христово!
Бъди силен и бодър, Форуме!!!! И ти, НБУ!
Веднага се вижда, как омръзналият ви маркиз никъде не използва
тъжните въпросителни на Дякона Левски (????).
Вярно, пуснал си е „Стъклен дом”, но държи в око и вехтия си монитор.
И отпива от чашка червено за здравето на всички
четящи и пишещи люде.
|
Тема № - 52 |
Коментар № - 6104 |
|
Dekarabah - 2011-12-26 20:31:20 |
|
|
Чувствам се много приятно задължен да благодаря на благородния Кондотиер!
Оценката му за упоритото маркизово нещо, наподобяващо стил, дадена от стилист и ерудит, какъвто е той самият, е дар за ветерана, топло припомнящ жилавата гротескност на социализма и последвалото го нашенско битие.
Надявам се, бог здраве да дава на всички ни, да послужа още с чест под знамената на форумната „Венеция”.
С уважение и вярност!
|
Тема № - 52 |
Коментар № - 6098 |
|
Dekarabah - 2011-12-20 12:41:44 |
|
|
Здравейте от мен! Включвам се отново в разговора за стила, нормата и литературния текст.
Първо, нещо за стила и нормата. Стилът действително, както пише Морис, може да се разглежда като индивидуална проява на някаква норма. В този смисъл смятаме и казваме, че като развиваме собствен стил, избягваме от уравновиловката на общия стил, който е нормата. Същевременно обаче един силен стил може да се превърне на свой ред в норма и да породи подражания, но редом с тях и други стилове, които искат да се различат от него и да го преборят. Изобщо въвеждането на темата за нормата беше уместно, защото не можем да мислим добре за стила, без да мислим и за онова, спрямо което, в имитиране или съревнование, той се поражда.
Обаче и Нинел беше, изглежда, в известно отношение права да мисли за момент стила и нормата като синоними. Защо? Защото развитият собствен стил, независимо дали литературен или някакъв друг, прави в идеален план по отношение на индивида същото онова, което прави нормата по отношение на обществото – осигурява образец за успешно повторение на действие или процес. Но наистина е много мъчно темата да се задълбочи и да се каже какви са силите, които изпълват този образец-норма и карат хората да го следват. Едната сила е тази, за която споменава Дмитрий и потвърждава в последното си включване Морис – грижата за по-голяма ефективност на действието. Има обаче и друга, не по-малко мощна – тази на навика, на грижата нещата да бъдат или поне да изглеждат същите.
В този втори смисъл нормата има и времево измерение. Проф. Богданов е казал това кратко и силно в последния си коментар с фразата, която гласи “човекът има време и затова е многонормен”. Бих разширил казаното по следния начин: Човек има желание да произвежда собствено време и прави това, като произвежда собствени събития или става част от чужди. Същевременно обаче, доколкото живее в по-голям човешки свят с много по-дълга история от неговата собствена, човек се явява и един вид постоянно претърпяващ време. Което претърпяване на време сякаш се проявява и усеща най-вече тогава, когато, следвайки или подчинявайки се на някаква норма, повтаряме това, което милиони други хора са правили или правят по същия начин.
Следването на образеца-норма, Морис, обаче не отговаря непременно на нашата лична идея за щастие. Оттам и големият дебат от втората половина на XVIII в. насетне – когато се появява разбирането, че всеки има право да бъде щастлив по собствена мяра – за присъщата ценност, от една страна, на трайните етико-политически норми, от друга, на индивидуалните желания. Двете големи общи направления в този дебат са добре известни и от днешния обществен дискурс: направлението на така наречения от Кант категорически императив (или деонтологическо направление), според който по стоически истинското щастие се състои в следването на задълженията-максими-закони, които ти налагат светът и образцовите обществени порядки, които той е развил; и направлението на утилитаризма, според което щастието се определя от целта на отделното разумно действие. Това второ направление, усилено от идеята за либерална демокрация, може да се определи и като една от доминиращите етически идеологии на съвременността. Под някаква форма тук във форума Нинел подкрепя силно именно него.
И двата големи философски дискурса – и този на кантианския категорически императив, и този на утилитаризма – изхождат обаче от едно общо положение, което ми се струва невярно или поне оспоримо. То е, че на нивото на световата действителност нормите са в хармонично отношение една спрямо друга. (От тази гледна точка няма особена разлика дали в духа на платониците, стоиците и Кант те се считат за нещо естествено, или в духа на софистите и утилитаристите за културна конвенция.) Същото разбиране, впрочем, откриваме и в “Към себе си” на Марк Аврелий.
Докато литературните текстове признават чрез действията и претърпяванията на своите герои повече или по-малко наличието на конфликт между световите норми. Негов двигател в общия случай е насочеността на човека към промяна и чрез нея към произвеждането на собствено време, в което произвеждане на собствено време той по необходимост трябва да сменя една норма с друга и така постоянно да изпада в противоречие и несъответствие спрямо това, което е бил.
Връщам се накрая към стила на литературния текст. Стилът може да смекчава несъответствието между нормите и идентичностите, както и да го изтъква. Съответно, както каза проф. Богданов, той може да представя и света като по-нареден или по-разбъркан. Пруст, който е вярвал в принципната нареденост на своя свят на едри буржоа и аристократи, но същевременно е виждал на много места и провала на неговите ценности, е потвърдил и оправдал чрез разказа си съществуването на второто, като един вид го е поставил под покровителството на първото, превърнато в равен и цялостен стил на неговия текст.
Но което е може би вярно за Пруст, е може би вярно и за писането в нашия форум. Виждате как пише например Маркиза, особено в коментарите, в които разказва нещо. Това, което той общо твърди в разказите си, е, че нормите в социалистическия свят, а донякъде и в днешния, са привидни и валидни за определен кръг от хора. Възгледът не е само негов, споделят го мнозина. Става обаче собствено негов чрез особения стил, с който е направен. Изкусно и красиво изречено, иронично и същевременно топлещо, твърдението на Маркиза е загубило категоричността си и по този начин е станало по-убедително, по-комплексно и сложно, но и по-общо. Тъкмо благодарение на стила той може да преминава, както е направил в последния си коментар, свободно от времето на Марк Аврелий към съвременна Япония, Испания и България.
В отговор на шегуването на проф. Богданов за котката, а и за да внеса нещо от нормата на другите дни, в които за малко бях, ще се подпиша под този коментар другояче.
|
Тема № - 52 |
Коментар № - 6097 |
|
Gattamelata - 2011-12-19 23:41:51 |
|
|
Пропуснах да попълня наратива си (във вида му по-скоро на тъжен комикс) с малка графикатура (с преклон и лично възхищение от черно-бялото на проф. Иван Газдов) около „непрекъснато нарастващите потребности на обществото”, в смисъла на „задаващата се гибел” на кибуците в Израел.
Уважаеми г-н Фадел, напоследък все повече ми се иска директно да потърся от Вас извинение и разбиране за антихристските петна в говоренето си. Още повече, в навечерието на светлия Празник, към който ни носят дните ни.
Дали ще бъда прав в думите си или поначало се лутам в грешния път, но за мен въпросът за „нарастването на потребностите” отпадна още по времето на социализма (поне в моя живот). Не защото в представата и амбициите ми се беше закотвило неразбираемото в онова време vivere parvo. По-скоро, някакъв пресантиман ме караше да не вярвам в преместването на реки от север на юг, после – в строежите на гигантски заводи, далеч от ресурсите за преработка, във „впрягането” на мирния атом, накрая от генната „женитба” на картофа и жабата. И овладяването на Космоса за „мирни цели”.
Ще кажете: старик дурак. А на оглупяващия маркиз му се струва, че има още някои пропуснати възможности да оцеляване. И едната от тях е – да намалим остротата и темпото в печеленето и харченето на финикийски знаци. Нещо от този сорт, оставям го на доц. Кьосева. И на Occupy Wall Street. И на демонстрациите в Москва.
С една дума, Морис, нашият Господ винаги знае накъде вървят човеците.
Благодаря ти за неотклонността!
|
Тема № - 52 |
Коментар № - 6096 |
|
Dekarabah - 2011-12-19 22:15:34 |
|
|
Малък „наратив” , инспириран ( у лесния за провокиране „разказвачески субект” на наша милост) първом, от откровено разгърнатия либертариански дискурс на доц. Кьосева, (много интересен и приемлив за мен). Второ, енергизиран от благосклонното отношение на проф. Богданов към наративното в значимите му протичания, но и в миниатюрните му проявления. И трето, от въпросите на участниците към доц. Кьосева, примерно, тези на Морис : „Как се решава къде свършват потребностите? Кой може да знае ясно какви са му потребностите? Кой може да каже какви са потребностите на другите?”.
Макар и аз да бързам в отсъствието на нашия гостолюбив „котарак” да потанцувам в замъка, като маркиз и „свързан герой”, ще почна с това. В начинанието на Марк Аврелий за заселване и оземляване на неримляни в северно-дунавските области на империята, кой знае защо, ми се привижда някакво „предлибертианство”. Иска ми се да предположа, че в подобна политика, както и в освобождаването и оземляването на роби, императорът-философ е търсел нещо като минимализиране на имперската норма, а защо не и утвърждаване на общностната и индивидовата свобода – производителна и духовна.
Позволявам си това „опростимо” съждение само и единствено, за да поднеса с повече сигурност и близък експириънс следните въпроси: „С какъв и доколко справедлив модел на оземленост разполагат днешните българи? С какви икономически и законови свободи или незасукани държавни протекции разполагат у нас хората, наумили си да се занимават и препитават със селско стопанство? По-точно да правят онова малко и средно фермерство, съставящо гръбнака на този отрасъл в богатите и произвеждащите страни, към които сме се взрели (сега даже с голяма доза андрешковско самодоволство, защото и те са в блатото на кризата). Да, ама те като се измъкнат оттам, землищата им пак ще са опънати с посев по конец, до доилните им с по 5-10 крави пак ще идва стерилна цистерна в точен час, в пек и в сняг. Чувал съм, в Япония преобладаващата част от средните земеделци имат по 20-30 декара земя. Заможни, свободни люде, с планове за години напред, с големи фамилии. А щом им се сторело изгодно и спестяващо разходи за собствена нова техника или самостоятелни пазарни позиции, сдружавали се в кооперативи. Ние пък оттам се връщаме, но от друга „норма” на коопериране, правена от чапаевци с пищов на кръста.
Като споменах Япония, да ви кажа и какво мернах онзи ден по телевизията (любимо, все по-утешително занимание на потъващата в зимния сън на кризата наша славна народност). В селище в префектура Фукушима занаятчия, майстор на чеканка (създаване на релефни изображения върху метални листове) изгубва при цунамито безценния си набор от четири или петстотин саморъчно направени длета от стомана, подобна на тази на самурайските мечове. Поогледал се човекът, пък седнал и с мноого труд и майсторлък пак си направил същия комплект. За да продължи „мъчителната скука” на това, което родът и общността му правят от столетия. Японска му работа, колко ли сериала и новинарски акценти е изтървал през това време.
Връщам се към земеделието с една историйка от Испания, от това лято, бях за няколко дена. Настаниха ни в хотелче до морето. Чувам, още първата нощ, жаби крякак. На другия ден надникнахме. Зад хотела – нивица с някакви местни марули. Искат много вода, та ги заливат нощем, от това и жабокрекът. Подпитахме. Местен човек не си продава нивата, макар да е на първа линия на най-скъпия курорт, а гледа марули и друг зеленчук. Продава ги пресни, без транспорт, на тузарите хотелиери и ресторантьори. Чу се даже, че последните му завиждали на печалбите. Ще кажете, Испания и тя се тресе…Зарекъл съм се, ако ми позволи кесийката, догодина пак да отида към този край, обзалагам се, че в онази нивица пак ще има марули и жаби. А между нашите черноморски хотели и хинтерланда им ще видите само пущинак и тук -там някое пусто голф игрище.
Наративът ми стана обстоятелствен и брадат като стар виц. В началото си бях наумил само едно възпоминание за риба и рибни продукти от моя крайморски край. Ще го добавя и него. Край града ни има няколко езера. Едното е било преди пет-шест десетилетия едно от най-богатите на видове и улов на риба в Европа. Днес в него има само шаран и толстолоб, изкуствено зарибяван, с неизтощим мирис на мазут. Езерото бе пожертвано заради могъщата рафинерия, подхранваща и до днес колите ни - първа, втора и трета употреба – с бензин и дизел. Ние си свиркаме, говорим пътем с джиесемчета и си караме. Тия дни току се и прекръстваме, да не ни палнат нощес. И ядем „суши” от Япония и превтасала руска сельодка.
По подобен начин си изтървахме и морския улов. Тази година не сафрид, ами и попче не излиза. А какви времена бяха. Помня старите градски хали как се пълнеха с черноморска скумрия и не се купуваше – иска чистене, пържене, глезотии. После, „безпричинно” този вид намаля и изчезна, паламудът се позадържа, гонейки само сафрида, но и той завехна, заслабна, стана деликатес. По едно време се появи митичният риболов на моруна, преди 20-25 годинки, парагади, пата-кюта, по 400 кила моруни се ловяха. Изчезна и тя, уплаши ли се, не минава вече по нашите брегове. Мина се на акула, макар да има поверие, че рибар, който я лови, си дави късмета. Проядоха я първо курортистите, после и местните. Изяде се и тя. Последното лято пък се почна една стрелба и мушкане с канджи по започналата да се повъзстановявава делфинова популация. Защото късала мрежи, докато се прибира уловената с голямо дебнене цаца…Голяма битка, братя и сестри. А вие тук искате да говорим за норми, потребности, общности и разумен свободен избор.
За накрая съм ви запазил едно „крилато” изречение, чуто от юношеските ми уши по времето, когато се затриваше споменатото езеро край нашия град: „Абе, ние тука бензин ли ши праим, или шарани ши въдим и патки ши ловим…” Патките са във връзка с прелета на дивите гъски над тази съдбовна „дестинация” от прелетната Виа Понтика. Думите са на „водещ ум” от управленския слугинаж, вложил „хеопсов” размах в отровната пирамида, предназначена за обработка на беден на въглеводороди съветски нефт. Не че можем без него, поне на този етап от нашите либертариански полети.
Такива ми ти, маркизки наративи…За да е весело и да не се забравя.
|
Тема № - 52 |
Коментар № - 6093 |
|
Dekarabah - 2011-12-19 19:41:16 |
|
|
Много добър и навременен коментар на проф. Богданов. Именно в перспективата на нормата, Дмитрий, можем да определим действието. Всяко действие като съзнателна постъпка изпълнява определена норма. Когато правим нещо, се стремим да го правим добре, тоест да осъществяваме норма.
На действието се противопоставя реакцията, която е чисто ситуативно поведение. Тя е "рекция на", отговор на нещо, което ми се случва. Именно понеже не реализира норма, тя често е несъзнателна. Различните действия осъществяват различни норми, ето защо, както подчертава проф. Богданов, нормите са множество. |
Тема № - 52 |
Коментар № - 6092 |
|
Морис Фадел - 2011-12-19 18:08:16 |
|
|
Преди много време употребих за себе си поговорката “Когато котката я няма, мишките танцуват”. Тогава аз бях котката. Сега котката е Георги, още го няма и ето мишките, една от тях и аз, разиграха темата, така че до какво ли не се стигна. Виновникът съм аз, а още повече Нинел Кьосева. Появи се понятието норма. Пуснах го съвсем по детски угодливо, защото Георги ме изкритикува, че не го употребявам в “Какво е литература-та”, както пък членува Веселина и както на свой ред угодливо приех.
Та понятието, Дмитрий, си е съвсем на място по темата. Въпросът е в разликата между текста в идеален план, който говори по темата норма с примери, и реалните текстове, каквито са и реалните протичания и случвания на нещо в живота. В реалните протичания почти никога нормата, която мотивира, не е една. Натрупват се повече норми, а също и противоположни. Затова и един и същ човек може да смята, че има нужда само от толкова, колкото да си засити глада, и същевременно постоянно да го увеличава. Човекът има време и е многонормен, и онези прости рибари са такива. Нормите им са поне две и двете са свързани с ценности. Човешките ценности, също като нормите, реално са знаково напластени. Тази напластеност естествено поражда проблеми.
Моля ви правете разлика между ценното и на двете противоположни норми в идеален план и тяхното сборичкване и наслагване в реален план, което може да се разгърне и в нелитературен разборен текст-коментар, но и в наратив. Наративите, доколкото мислят, защото те не само мислят, но доколкото мислят, мислят косвено и една от проявите на тази им косвеност е да разплитат такива проблемни струпвания не с доводи и аргументи пряко, а косвено с навързване на събития. Което не означава, че някой персонаж в наратива няма да се обади и пряко, като приведе аргументи и доводи в защита на едната или на другата норма. И точно в това е богатството на добрия наратив – че което на места прави пряко, го поставя в отношение и към косвено твърдение с друг смисъл. Това е и основанието да се твърди, че литературата прилича на живота, а аз да не се задоволявам с това, ами и да казвам защо, че и да твърдя, че добрата литература е несравнимо по-умна и от най-умната философия.
|
Тема № - 52 |
Коментар № - 6091 |
|
Bogdan Bogdanov - 2011-12-19 12:56:57 |
|
|
|
|