ТЕОРЕТИЧНИ ЕСЕТА И СТУДИИ - АРХИВ

Празникът в традиционната и модерната култура

БОГДАН БОГДАНОВ

Когато говорим за празник в единствено число, говорим с хипотеза. Можем да не я формулираме и само да я подкрепяме с примери, но можем да си и дадем сметка, че в по-реален план празниците са много и много видове, докато това, което наричаме празник в единствено число, е само несигурно обобщение.

Разбира се, има научно говорене, семиотичното, което препоръчва да се тръгне по дългия по-правилен път на доброто различаване между празника като феномен, като понятие-идея-представа и като дума. Що се отнася до феномена, той естествено е исторически, откъдето е и основанието да говорим за празника в античната, средновековната и по-общо в традиционната и модерната култура. Именно тази страна - на феномена разкрива, че  празникът е зависим от друг феномен, свързан с него, от делника и че тази връзка налага и привличането на по-общия феномен на културата. 

Що се отнася до съответните понятия, идеи и представи, те съпровождат феномена на празника и също са с историческо битие. Което изясни в своя доклад професор Божилов, като обърна специално внимание на възгледите на средновековни мислители по този въпрос. Като казвам понятия, идеи и представи, имам предвид обаче и онези, които се ползват в редовото всекидневно говорене по въпроса.

Третата страна е на думата, която обозначава феномена и представя понятието. Отговаряйки на сложността на феномена и многозначното понятие, думата празник има повече значения. Поради практиката на деня обаче те са покрити от едно значение, което много често е прякото значение на думата. Така е и в нашия случай. Да, но другите значения остават. Оттук и компромисното решение на всекидневната реч, която разширява значението на основната дума със значенията на няколко синонима. 

От професор Божилов научихме, че на гръцки има три думи за празник (argia, eorti и teleti), които означават три вида празник. Естествено е неточно да ги предаваме на български все с «празник». Превеждането от един на друг език е трудна работа, защото както значенията на една дума, така и нейните синоними почти никога не съвпадат в два езика. Но все едно и на български разполагаме с повече думи за празник. Една от тях е заетото от гръцки «панаир», означаващо, както знаем, особен вид празник-тържище. Това среднo- и новогръцко paniiri представя днес и на гръцки, и на български древния феномен на големия старогръцки междуплеменен и международен празник (т.нар. panegiuris). Олимпийските игри са именно такъв празник – и в гръцката древност, когато са били създадени, и в нашата съвременност.

По дългия път на различаване на феномена, понятието и думата не върви никой. Да говорим по този начин означава да се заплетем в мрежа, от която няма отплитане. Оттук и практиката на съвременното научно говорене – ограничаването в определено историческо време и опирането на примери от него. Искам да говоря по-общо по темата за празника, но съм античник, фактите и примерите ще бъдат от античната култура. Затова и казвам, че по-общото по темата е само хипотеза. Да, но е редно да си дам сметка и за още една обикновено несъзнавана опора, която ме  насочва.

Колкото и да са подкрепени с тези на големи специалисти по темата, моите възгледи за празник са зависими от имплицитните идеи и значения, които ми налага говореният от мен език. Така или иначе, говоря на български обозначавам феномена на празника с редова дума, значението на чийто корен разбирам. То насочва съзнанието ми към представата за «празно”. Старото вече невалидно изписване и произнасяне „праздник” е по-умерено и казва, че става дума за „празен ден", който се противопоставя на делничния, изпълнен с работа. Очевидно външната идея, която съпровожда българската дума празник, се организира от противопоставяне.

Ето друго по-специално противопоставяне, уловено от други езици. На немски основните думи за празник са две - „Feier” и “Fest”. И двете идват от латински - едното от “feriae”, преминало и в немското “Ferien” («лятна ваканция»), а другото от “festum” или „festus” (“festus dies”), преминало в немското “Fest” и френското „fête”. Тези две думи представят два особени аспекта на празника. Единият е изобщо всякаква празничност, различаваща се от обикновения делник по това, че е празна, докато другият, ясно указан в латинското “festum» и немското «Fest», е с противоположното значение, че празничният ден е пълен с дела и събития, сочещи нещо важно.

Това противопоставяне, веднъж в полза на делника, втори път на празника, представя важна проява на човешкото културно време, това, че в него се редуват две различни времена. Да се живее човешки означава да се преминава от празнично към делнично време и обратно. Празникът е особено организирано протичане на време, по-пълно или по-празно спрямо делничното време, което на свой ред, организирано по друг начин и оразличено от празничното, също се възприема двойно - като пълно в един смисъл и празно в друг. Разбира се, вътре в тези две времена има видове, както и още по-специфични противопоставяния.   

Но да прекъсна теоретичното говорене и да се обърна към примерите. В антична Гърция в класическата епоха жената, особено в Йония, е изключително ограничена. Дотам, че по-възрастната жена излиза от къщи само за да пазарува, и то съпроводена от слугиня. Още по-ограничени са младите жени – те напускат дома само на големи празници. Което е характерно за всички традиционни култури. Жените в класическа Атина обаче имат голям продължаващ няколко дена празник, така наречените „Тесмофории". На него те се ползват с изключителна свобода. Напускат домовете си, празнуват весело и шумно. Общо взето, правят обратното на онова, което правят в делника. В това обратно влиза и регламентираната волност в един от дните на празника да се говорят мръсни приказки и да се правят мръсни неща.

Разбира се, онова волно се различава от нашето днес. Тяхното е сакрално означено. Затова е не само приятно и свързано с разпускане, смях и подигравки, но и страшно, потрисащо, довеждащо до екстаз. Тесмофориите са мистериален празник с две съществени функции – да отваря към поразяващата другост на отвъдното и да възстановява женската природа, нащърбена от отрудеността и несвободата в делника. Жените излизат вкупом извън Атина, отиват при свещена скална цепнатина и пускат в нея живо прасе, символ на случилото се някога с дъщерята на Деметра Персефона, отвлечена от Хадес в подземния свят. Късно вечерта две избрани жени слизат и донасят останките от умрялото прасе. Което е свързано с треперене и ужас. Лиминален ритуал, повтарящ важното, случило се някога, но моделиращо и общото - неизбежния край на всичко живо.

Противопоставих нашето светско волно на онова сериозно със сакрален смисъл. Да, но те не са крайно противопоставени. Има пунктове, в които не се различават. Защото и ние живеем в два свята, въпреки че те не са по-малък и по-голям, а по-скоро два реда. Единият е на делника, в него има разграничения, много отделна неща, много роли. Те уморяват. Затова изпитваме нужда от другия ред на празника, в който разграниченията отпадат, човек изпитва радост от преминаване на граници и така набира нужните сили, за да се справи с по-дълго траещия ред на разграниченията.

Днес това става не само по време на празник. Всеки може да си позволи празнично време и вътре в делника. Но и в този случай личи онова, което е символично усилено в традиционните празници – лиминалната ситуация, необходимостта след времето на разграничения и отделности, наложени от практическия живот, да последва време на преминаване на граници и заличаване на иначе нужните разграничения и отделности. Знаем добре коя е делничната противоположност на здравословното умерено ядене – преяждането, и коя на редовата сексуалност – другата вън от брачния дом и не с обичайния партньор. Тези ползвани отдавна лиминалности са приемливо временно «празнично», което, така да се каже, коригира редното с извънредно.

Двете коментирани делнични извънредности са почти задължителни моменти в традиционните празници. Няма голям традиционен празник без угощение, на което да не се преяжда и препива, нито без една или друга сексуална нередност. Те са налице и в Аристофановите женски комедии, всички своеобразни коментари на празника «Тесмофории». Да се празнува означава да се изпада в прекрачване на граници. Разполагаме с класически примери в българската празнична култура - транса на Нестинарите, танцуващи върху нажежени въглени, или лиминалното изпитване на прага между човешкото и животинското и мъжкото и женското на Кукерския празник чрез преобразяване, в което природните разлики се поставят под въпрос, но и се усилват.   

Проблемът на мисленето по тази тема е в в баланса между приликата и разликата, в преценката по какво днешният празник се различава от онзи в миналото и по какво не се различава. Защото, така или иначе, съвременният човек и съвременният живот са други. С разликата се справяме по-добре поради дълго култивираната историческа нагласа в съвременната хуманитарна наука. Не се справяме с приликата независимо, че ни е ясно, че боравенето с два свята, с две времена и два реда е налице и в оригинала на Кукерския празник, и в днешния му вариант.

Това, което не разбираме, е, че т.нар. лиминалност организира и личното време на всеки човек, а и времето на съвременния делник. В което е и голямата разлика между традиционната и съвременната култура. Делникът в традиционната култура е несравнимо по-еднороден, неговите субекти са едри и групови. Съвременният делник е вътрешно разчленен, поради големия брой и групови, и индивидуални субекти. Оттук вътрешното разчленяване на сегашното делнично време и възможността всеки да произвежда за себе си в него едно или друго малко празнично. 

Ето един пример – четенето на вестници, осведомяващи за случила се лиминалност, от която се потръпва. Без да е ясно дали от действително случилото се, или от репортажното му усилване. Новият «Нощен труд» се купува  трескаво, предимно от жени на възраст, които четат със затаен дъх и изпадат в моментен празник в иначе съвсем редовия делник. Лиминално е и случилото се, за което се научава, но и случващото се в хода на четенето. Друга подобна лиминалност: млад войник, изтезавали го стари войници, след обичайното унизително измерване на спалното помещение го унизили и сексуално.

Поне на пръв поглед същото става и в един род антични празници на посвещаване, особено крайни в силно традиционната спартанска култура. Юношата, който става младеж, преживява подобно насилие. Така се бележи символично трудното прекрачване на прага на мъжкото. Да, но то е с комплексен смисъл и има повече съставки и значения. Освен сексуалната агресия включва и опасни състезания, убийства и други крайности, в които социалното, душевното и телесното са неразличимо свързани. Онези празници са пространства-времена за такива свързвания.

В което е голямата разлика между тогавашната и сегашната лиминалност. Сегашната е несравнимо по-еднозначна. Наскоро научих, че испанската корида става все по-рядка и дори се забранява. Приликата е прилика, но тя и намалява. От най-древното време до най-модерното днес празникът е налице, но е променен. Оттам и въпросът. След като историята е в промяната, каква промяна става в историческия ход на празничната култура? Разбира се, в случаите, когато има история. В Европа по темата празнична култура наблюдаваме такъв ход, който тръгва от античността минава през средновековието и достига до нашата съвременност.

Тази научна среща наистина е среща на специалисти по античност, средновековие и съвременност, на археолози, историци, филолози и историци на изкуството. Значи сме екип, който има нужния състав и компетентност да обсъжда подобна историческа хипотеза. Затова и се заемам да споделя моя вариант, особено след авторитетните доклади на професор Божилов и професор Даркевич, които ни убедиха, че голямата празнична култура на европейското средновековие е добрата гледна точка, която позволява да се погледне и назад към античното време, и напред към европейската съвременност.

Християнското средновековие, от една страна, пази античните лиминални, или, по друг начин казано, мистериални празници. Едни от тях, по-крайните, забранява и преследва, докато други подчинява и включва в християнския празничен цикъл. Което води до големи различия в няколкото християнски вероизповедания и отделните страни, които влизат в тях. От друга страна, в средновекованта християнска празничност става и друго – свързват се двете антични форми на празнуване, по-официалното ново на обществените календарни празници и страничната по-стара линия на мистериалните празници.

При това свързване се преодолява противопоставянето между едните и другите, това, че календарните празници са за празнуваща еднородна социална група от хора, а мистериалните за всеки отделен човек, който празнува. Елементът на пренесения в празника обществен ред се поддържа от йерархията на църковната институция и същевременно е налице в официалното християнско празнуване. Празнува голяма човешка група. Има някакъв ред къде и как се разполагат велможите и как обикновените хора по време на празничната церемония. Да, но празнуващите не са свързани в общ субект, както е в античния обществен празник, групата е комунисна, съставена от равни помежду си, които освен това изпълняват ритуала на молитвата, а и изпитват вяра не само по време на празника.

Което е и собствено революционното в християнската религиозност. Християнството първо в европейската традиция поражда комунисна общност на всички равни помежду си, което я прави по-обхватна от всяка друга общност. Това впрочем, индивидът да бъде субект на празнуването, идва от античния мистериален празник. Но там то не е така ясно проявено. Както не е ясно проявено и другото, че участващите в античните мистериални празници освен че празнуват, изпитват и религиозна вяра. Християнството превръща и едното, и другото в правило, като добавя и третото, също заето от античната мистериална религия – осъзнатата идея за цялостен голям свят със своя история, записана в текстове. Християнската религиозност съчетава тези три страни – комунисната общност на вярващите, личното вярване и идеологията възглед за свят и история, фиксирани в текстове.

Какво се случва с античната мистериална лиминалност в християнското празнуване? Първо, е извадена от празника, по време на който се представя само символично знаково. Второ, е сублимирана и превърната в тема, обсъждана в свещени текстове, и, трето, е укрита и превърната в емоция в личното преживяване на вярващия. Иначе толкова силна в християнската идея за чудото, античната мистериална лиминалност бива разделена на три и, така да се каже, укротена. Така, като свързва полюсите на обществения календарен празник за празнуваща социална група и на мистериалния за празнуващ отделен човек и комбинира чертите на едното и другото, християнството се отървава от плътната езическа мистерия и създава един всепразничен празник.

Разбира се, полюсите на едното и другото в античната култура са само привидно крайни. В нея не се открива нито календарен празник без мистериални следи, нито мистериално празнуване, непоместено в календара. Затова и в плана на хипотезата може да се смята, че в някакво начало празникът е само мистериален, но че промяната налага нови обществено оцветени празници, в които старото заглъхва. Което на свой ред събужда старите мистериални празници. Тези два полюса са като че ли необходими на тази двукултурна култура, която работи с противопоставяния, противопоставяйки, от една страна, празника на делника, а, от друга, полюсите на по-новото, по-обществено насочено календарно и по-старото като че ли по-празнично мистериално.

В класическа Атина има цикъл от Дионисови празници. Те са посветени на различни Дионисовци, някои от които очевидно по-рано са били други божества. Едни от атинските Дионисови празници са изразено мистериални като Антестериите, други не са – като Градските Дионисии, голям годишен календарен полисен, но и международен празник. Върху старата му мистериалност е настанено голямото нововъведение на театралните състезания с трагедии и комедии. Въпреки че е посветено на Дионис, то е мистериално само по форма.  Което в края на 4-и в.пр.Хр. изглежда е едно от основанията, подтикнали възрастния Еврипид да напише трагедията «Вакханки», с която напомня за по-истинските мистериални Дионисови празници. Така е устроена в едър план античната култура като колебаене между един по-светски тукашен човешки свят и друг по-обхватен с голямо отвъдно, което се намесва в тукашното човешко.

Та какво става в историята според тази хипотеза? В античното време от стария само мистериален празник се отделя категорията на календарното празнуване. Античното време поддържа това различаване между едно по-минало минало и друго като че ли по-настояще. После идва християнското средновековие с голямата амбиция за всепразничен празник и всерелигиозна религия. Приета и преобразувана, но и потисната и прогонена, античната мистериална лиминалност се оказва вън от културата на празника. Да, но има и друга голяма култура – на делника. В съвременността, която започва толкова пъти, масивът на мистериалната лиминалност попада в т.нар. от мен многосубектен делник, станал такъв и с усилията на християнството, и на неговия светски вариант, демокрацията.

Резултатът - всяко човешко същество придобива право да моделира в своята лична история т.нар. мистериална лиминалност. Да, но това самостоятелно моделиране не е лесна работа. Има нужда от образци. Тъкмо в това е значителната промяна. По-рано образците са били по-еднотипно задавани от високи текстове и едри ситуации на празнуване. Сега липсващите лиминални структури се черпят все по-индивидуално от литературата, поезията, театъра и музиката, от изобразителното изкуство, от печата, телевизията и киното, от многото видове празнувания, от всекидневните разкази и общувания. Разбира се, не е лесно човек да открие добрия лиминален образец, на който да се опре при съставянето на своето лично време. Още по-трудно е този образец да не важи само в този момент, а да е с по-трайна валидност. 

Но все едно. Това, което нарекох празник и по което представих двете хипотези – за празника изобщо и за неговата история в Европа, наистина е навсякъде край нас. Като човешки същества сме изложени на него и постоянно го пораждаме. Е, колебаем се кое е по-доброто – дали страната на това «винаги и навсякъде», или другата на меланхолично регресивното преживяване на миналото и особено на далечното минало като несравнимо по-съвършено от нашата съвременност.  Повечето занимания с миналото са вдъхновени от второто. Моят случай е различен – ровя се в миналото, за да разбера съвременността. Тя ме засяга повече.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Нямате покой, Веселина.

Ораторството, публичните речи, разбира се, са като празник и изобщо са празнични с неестествеността си, че един говори, и то велеречиво, а други слушат. Не е без значение, че, поне в античността, това става под открито небе. Докато диалозите, въпреки че и те се случват под открито небе както "Федър" и дори "Хармид", са нещо по-малко и частно в сравнение с публичните речи. Затова и по-съответното им място е в някой дом, както е в "Пирът".

Та те, диалозите, се държат всекидневно и като всекидневие спрямо публичната празничност на ораторството. Те са и за по-малко участници, ораторството предполага голямо човешко множество. Обаче зависи, текстът на диалога е неравен, външно може да се оттласква и различава от ораторството, но вътре в себе си може да развива, както и по-рано казах, и по-празнични пасажи. В тях е възможно съответно на това да се променя речта, да получава белезите на празнично слово, значи на поезия или поне да се усилва реторично.

Та това по въпроса ви, Веселина
Тема № - 31 Коментар № - 2863 Bogdan Bogdanov - 2010-09-30 15:32:44
Много хубав коментар на професор Богданов, който спасява празника за мен, тъй като някак си всепразничният празник ми стои далечен с грамадното си значение. Но той поражда още един въпрос, успореден на този за празника-епос-жанр: как се съотнасят празничното, ораторството и диалогът? Особено ораторските речи? Този, който произнася словото и високият герой от трагедията, например? Дали празникът и произнасянето на речи под открито небе някога не бележат две начала, от които се оформят обществените календарни и мистериалните празници? Ясно се виждат периодите на сливане и разделяне на тези начала... Зная, че въпросът ми е много стеснен, но се надявам той да е интересен и за другите.
Тема № - 31 Коментар № - 2860 vesselina vassileva - 2010-09-30 14:35:06
Благодаря на Анета за връзката празник-разказ и за достатъчното обяснение в малкия абзатц, което точно отговаря на това, което и аз мисля и съм казвал. Не по-малко благодаря на Веселина за подемането на въпроса и за усложняването му с опората на мои текстове. Ето какво добавям.

Като неща, като феномени празникът и разказът са свързани. Дори само поради външното, което е изтъкнал Борислав, че няма празник без разкази. Да, наистина няма. Само че едно са външните разкази, това, което се разказва по време на празник, друго разказът на самия празник. То е нещо косвено, самото негово протичане и в този смисъл е разказ в преносен смисъл, нещо, което започва, протича и свършва. Може да е фабула, може да е обикновено повествование, може да е сюжетно с крайно важно събитие. Именно това протичане е средството за постигане на по-голяма съдържателност и означеност, за която говоря в заглавния текст.

Иначе е вярно и другото, за което така питащо сложно говори Веселина. В самото празнуване някакви готови внесени текстове се доозначават от текста-протичане на празника. Е, някои от тези текстове са се откъснали от по-раншни празници и вече съществуват самостоятелно, така че слушането и четенето им поражда ситуацията на нов вече личен празник. А и другото, за което говори Веселина. Освен че са се откъснали от празника самите реални текстове, те пък са се повдигнали в степен по линията на това, че са породили схемите на жанрове. Които схеми също като тях са и схеми за празнуване, т.е. за протичания, в които може да се осмисля и означава в такъв род повдигане в степен, който иначе си съществува и го наричаме празник.

Такива усложнявания. Нищо не пречи да се използват. Все това казвам - щом като мозъкът ни и тялото ни са устроени толкова сложно, какво срамно и лошо има каквото и да подхванем да кажем, да го кажем именно сложно. Да, ама се е наложил такъв възглед - че това, което е вярно, е и просто, и трябва да се казва просто.
Тема № - 31 Коментар № - 2858 Bogdan Bogdanov - 2010-09-30 12:12:24
Така както зад всяка пословица/поговорка стои приказка, така зад всеки празник стои разказ? По време на празник, си припомняме, (пре)разказвайки ги, разни весели (най-вече) случки.
Тема № - 31 Коментар № - 2854 Борислав Георгиев - 2010-09-30 08:24:54
“РАЗКАЗ с ПРАЗНИК. Сякаш “з“-то в двете думи казва: да, има връзка. И то не каква да е.”

Завиждам всеки път за лекотата, с която Анета пише всякакви неща, докато аз две нощи си мисля как да попитам - изравняват ли се например празникът, жанровата система и епосът, след като се оказва, че не текстът, а именно празникът носи утвърдените значения (устността), които всъщност в текста (който – веднъж - може и да не е текст, втори път - може да съвпада с празника, трети път (най-малко) - може да е самият празник) получават преобразуващо претълкуване. Това “преобразуващо претълкуване” го видях в “Мит и литература”, но то е много важно за празника, по някакъв начин спасява от “всепразнични празници”, защото променя установените значения, а от своя страна това създава празника – от друга страна, обаче самият празник спрямо делника също е “преобразуващо претълкуване” – така че ту изпадам от понятието за празник, ту от понятието за текст и се озовавам или в обратното или някъде съвсем другаде – като в зашита андрогинска торба от коремите на много андрогини!:-)

Та текстът е отворен, а утвърдените значения се носят от празника, когато утвърдените значения преминат в текста, те започват да търсят нова среда за означаване (някакви празници) и така се появили жанровете, което означава че жанровете наистина са като почти същински действителни събития-практики, че жанрът също е празник и носи за текста също така предварително зададените значения. Много хубаво се изравняват празникът и жанрът, но професор Богданов обръща назад и казва, че епосът сам по себе си е също нещо като жанр, което означава, че е и нещо като празник – има същите функции – да създава текстове, така както ги създават жанровете (по предварително зададени значения) и така както ги създава празникът. Тогава обаче тези еднакви текстове, създаващи се от празника, по подобие на еднаквите текстове, създаващи се от епоса или от жанра не са ли някакъв делник: много еднакви неща (те обаче в действителност не са еднакви, защото винаги се претълкуват). Когато обаче имаме текст (казвам “текст”, но мисля “всичко”) нарушил жанровите изисквания – какво се случва... излизаме в друг празник, взривяваме жанра, а литературата и живота? Празниците, жанровете и текстовете се делят и преобразуват като клетките в живия организъм – не си представям речник, който да може да ги побере... няма как просто да ги добави и точно затова “всепразничният празник” върши добра работа - рожден ден, 9 септември, 4 сватби и 1 погребениe, филми, модерно и традиционно – всичко друго е невъзпитано - например не може да се чете книга по време на концерт.

Може ли да е толкова сложно едно нещо – “празник”? Може би може след като християнството постъпва с празника, така както се постъпва с триглава ламя – реже три пъти – свързва мистериалното и общественото, което горе-долу е все едно в глъчката на празника да накараш някой да произнася съдебна реч, да събереш миналото и бъдещето – развитието – на едно място, което означава да стопираш смисъла – дори в молитвата – с разминаването на вяра и молитва – още един израз на това, което се носи от устността – синхрона между утвърденото предварително зададено значение и претълкуването...

Всепразничният празник ни пречи да видим празника, а винаги съм се чудила защо професор Богданов толкова много пише за празниците. Сега навързвам нещата. Но трябва да тръгвам на работа:-)!
Тема № - 31 Коментар № - 2852 vesselina vassileva - 2010-09-30 08:11:52
Звучи много, много добре това, което казваш, Дмитрий:

Филм - празник-делник/разказ-живот.

По отношение на “живот“, малко се колебая, защото, ако така убедително всеки делник ни кара да усещаме тежестта на живота като живот, как да отречем, че празникът е още по-убедителен от делника, когато вкарвайки ни в празничното (например чрез един добър филм) предизвиква усещане, че сме много по-живи, отколкото в делника, че разбираме за какво става въпрос в този живот? Но не знам какво да предложа на мястото на “живот“.

Това, което ми се струва, че е гениално в поставката ти е идеята да се срещнат РАЗКАЗ с ПРАЗНИК.

Сякаш “з“-то в двете думи казва: да, има връзка. И то не каква да е.

Но със или без “з“-то, разказът, във всичките му възможни форми и жанрове, от устен до писмен, от филм до перформенс, от мит до роман, от приказка до хроника..., разказът, който присъства в толкова много неща, сякаш във всичко, сигурно е стар колкото човечеството и на възраст поне като на празника. А празникът, според мене, има потенциал на разказ. Как? Организира времето и пространството така, че този, който участва в празника става герой - главен, второстепенен или безмълвно наблюдаващ отстрани това, което се случва на определено място и в определено време с определена група хора. В празника винаги става нещо, дори, когато нищо не става. Има действие белязано от начало, среда и край. Празникът е трансформация, защото този, който влиза в празника и го живее като празник, не завършва празника в това състояние, в което го е започнал.

Какво друго може да се каже? Мисля си, че хипотеза за среща между празник и разказ има нужда да преспи еда нощ и утре на светло да я помислим отново.
Тема № - 31 Коментар № - 2851 Анета де ла Мар - 2010-09-30 02:47:32
Дали всички празници, за които се заговори тук... не са именно примери за "всепразничния празник"... Дори филмите?
Тема № - 31 Коментар № - 2850 vesselina vassileva - 2010-09-30 01:34:27
Анета, ето един от възможните отговори на въпросите ти. Киното. Филмът. Празник-делник/разказ-живот!?
Смесват се многото неща, без престават да бъдат самостойни.
Нямам предвид "Аватар" - това си е "чист" модерен празник.
Тема № - 31 Коментар № - 2845 Дмитрий Варзоновцев - 2010-09-29 18:54:59
Сцени от празника,
Шекспир, Ромео и Жулиета.
Филм от онзи 1968.
Филми, много филми,
много празници.

http://www.youtube.com/watch?v=QZztlBFjiqQ&feature=related
Тема № - 31 Коментар № - 2844 Aneta de la Mar - 2010-09-29 17:28:21
Сетих се за една свръзка семиотико-антропологична. Борислав ме подсети.
Ритуалите на празника, по мое време и там, където, бяха и определени риторически фигури. Не, не бяха класика. Раждаха се моментно, но по един и същи начин - и речи, и тостове, и реплики.
Сигурно имат връзка и с класиката, с традицията ...дори с тази на Платон. Но не са и същите, не са продължение. Свързани са, според мен, по-скоро с техниката на писането на доносите. Но не и с писмеността. Някак усещам и сега връзката им с пишещата машина "Ремингтон". Още Илф с Петровым са го запелязали. Това е парадоксът или абсурдът модерното да бъде традиционализирано и ритуализирано за сметка и на традицията, и на ритуала.
Тема № - 31 Коментар № - 2843 Дмитрий Варзоновцев - 2010-09-29 16:53:08
1  2  3  4  5  6  7  8  9 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 БОГЪТ, КОЙТО ВЯРВА В МЕН, Е РАЗКАЗ. Веселина Василева
Коментари: 0 Прочитания: 75792

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ СВЯТ - втори преправен вариант. Богдан Богданов
Коментари: 26 Прочитания: 96586

 Възгледите на един освободен роб за свободата
Коментари: 1 Прочитания: 15778

 „ОДИСЕЙ“ ИЛИ ЗА ИЗГРАЖДАНЕТО НА СМИСЪЛ ОТ ДЪЛБИННАТА СТРУКТУРА. Орлин Тодоров
Коментари: 0 Прочитания: 19740

 Безсмъртието на душата. Богдан Богданов
Коментари: 5 Прочитания: 41455

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ ОБЩ СВЯТ. Богдан Богданов
Коментари: 4 Прочитания: 19634

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ, ТРЕТА КНИГА
Коментари: 4 Прочитания: 28038

 EПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 11. ЗА ЧИСТОТАТА
Коментари: 9 Прочитания: 26833

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – втора част
Коментари: 6 Прочитания: 22493

  ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – първа част
Коментари: 6 Прочитания: 30374

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA