|
ТЕОРЕТИЧНИ ЕСЕТА И
СТУДИИ -
АРХИВ
|
Празникът в традиционната и модерната култура |
|
|
БОГДАН БОГДАНОВ
Когато говорим за празник в единствено число, говорим с хипотеза. Можем да не я формулираме и само да я подкрепяме с примери, но можем да си и дадем сметка, че в по-реален план празниците са много и много видове, докато това, което наричаме празник в единствено число, е само несигурно обобщение. Разбира се, има научно говорене, семиотичното, което препоръчва да се тръгне по дългия по-правилен път на доброто различаване между празника като феномен, като понятие-идея-представа и като дума. Що се отнася до феномена, той естествено е исторически, откъдето е и основанието да говорим за празника в античната, средновековната и по-общо в традиционната и модерната култура. Именно тази страна - на феномена разкрива, че празникът е зависим от друг феномен, свързан с него, от делника и че тази връзка налага и привличането на по-общия феномен на културата. Що се отнася до съответните понятия, идеи и представи, те съпровождат феномена на празника и също са с историческо битие. Което изясни в своя доклад професор Божилов, като обърна специално внимание на възгледите на средновековни мислители по този въпрос. Като казвам понятия, идеи и представи, имам предвид обаче и онези, които се ползват в редовото всекидневно говорене по въпроса. Третата страна е на думата, която обозначава феномена и представя понятието. Отговаряйки на сложността на феномена и многозначното понятие, думата празник има повече значения. Поради практиката на деня обаче те са покрити от едно значение, което много често е прякото значение на думата. Така е и в нашия случай. Да, но другите значения остават. Оттук и компромисното решение на всекидневната реч, която разширява значението на основната дума със значенията на няколко синонима. От професор Божилов научихме, че на гръцки има три думи за празник (argia, eorti и teleti), които означават три вида празник. Естествено е неточно да ги предаваме на български все с «празник». Превеждането от един на друг език е трудна работа, защото както значенията на една дума, така и нейните синоними почти никога не съвпадат в два езика. Но все едно и на български разполагаме с повече думи за празник. Една от тях е заетото от гръцки «панаир», означаващо, както знаем, особен вид празник-тържище. Това среднo- и новогръцко paniiri представя днес и на гръцки, и на български древния феномен на големия старогръцки междуплеменен и международен празник (т.нар. panegiuris). Олимпийските игри са именно такъв празник – и в гръцката древност, когато са били създадени, и в нашата съвременност. По дългия път на различаване на феномена, понятието и думата не върви никой. Да говорим по този начин означава да се заплетем в мрежа, от която няма отплитане. Оттук и практиката на съвременното научно говорене – ограничаването в определено историческо време и опирането на примери от него. Искам да говоря по-общо по темата за празника, но съм античник, фактите и примерите ще бъдат от античната култура. Затова и казвам, че по-общото по темата е само хипотеза. Да, но е редно да си дам сметка и за още една обикновено несъзнавана опора, която ме насочва. Колкото и да са подкрепени с тези на големи специалисти по темата, моите възгледи за празник са зависими от имплицитните идеи и значения, които ми налага говореният от мен език. Така или иначе, говоря на български обозначавам феномена на празника с редова дума, значението на чийто корен разбирам. То насочва съзнанието ми към представата за «празно”. Старото вече невалидно изписване и произнасяне „праздник” е по-умерено и казва, че става дума за „празен ден", който се противопоставя на делничния, изпълнен с работа. Очевидно външната идея, която съпровожда българската дума празник, се организира от противопоставяне. Ето друго по-специално противопоставяне, уловено от други езици. На немски основните думи за празник са две - „Feier” и “Fest”. И двете идват от латински - едното от “feriae”, преминало и в немското “Ferien” («лятна ваканция»), а другото от “festum” или „festus” (“festus dies”), преминало в немското “Fest” и френското „fête”. Тези две думи представят два особени аспекта на празника. Единият е изобщо всякаква празничност, различаваща се от обикновения делник по това, че е празна, докато другият, ясно указан в латинското “festum» и немското «Fest», е с противоположното значение, че празничният ден е пълен с дела и събития, сочещи нещо важно. Това противопоставяне, веднъж в полза на делника, втори път на празника, представя важна проява на човешкото културно време, това, че в него се редуват две различни времена. Да се живее човешки означава да се преминава от празнично към делнично време и обратно. Празникът е особено организирано протичане на време, по-пълно или по-празно спрямо делничното време, което на свой ред, организирано по друг начин и оразличено от празничното, също се възприема двойно - като пълно в един смисъл и празно в друг. Разбира се, вътре в тези две времена има видове, както и още по-специфични противопоставяния. Но да прекъсна теоретичното говорене и да се обърна към примерите. В антична Гърция в класическата епоха жената, особено в Йония, е изключително ограничена. Дотам, че по-възрастната жена излиза от къщи само за да пазарува, и то съпроводена от слугиня. Още по-ограничени са младите жени – те напускат дома само на големи празници. Което е характерно за всички традиционни култури. Жените в класическа Атина обаче имат голям продължаващ няколко дена празник, така наречените „Тесмофории". На него те се ползват с изключителна свобода. Напускат домовете си, празнуват весело и шумно. Общо взето, правят обратното на онова, което правят в делника. В това обратно влиза и регламентираната волност в един от дните на празника да се говорят мръсни приказки и да се правят мръсни неща. Разбира се, онова волно се различава от нашето днес. Тяхното е сакрално означено. Затова е не само приятно и свързано с разпускане, смях и подигравки, но и страшно, потрисащо, довеждащо до екстаз. Тесмофориите са мистериален празник с две съществени функции – да отваря към поразяващата другост на отвъдното и да възстановява женската природа, нащърбена от отрудеността и несвободата в делника. Жените излизат вкупом извън Атина, отиват при свещена скална цепнатина и пускат в нея живо прасе, символ на случилото се някога с дъщерята на Деметра Персефона, отвлечена от Хадес в подземния свят. Късно вечерта две избрани жени слизат и донасят останките от умрялото прасе. Което е свързано с треперене и ужас. Лиминален ритуал, повтарящ важното, случило се някога, но моделиращо и общото - неизбежния край на всичко живо. Противопоставих нашето светско волно на онова сериозно със сакрален смисъл. Да, но те не са крайно противопоставени. Има пунктове, в които не се различават. Защото и ние живеем в два свята, въпреки че те не са по-малък и по-голям, а по-скоро два реда. Единият е на делника, в него има разграничения, много отделна неща, много роли. Те уморяват. Затова изпитваме нужда от другия ред на празника, в който разграниченията отпадат, човек изпитва радост от преминаване на граници и така набира нужните сили, за да се справи с по-дълго траещия ред на разграниченията. Днес това става не само по време на празник. Всеки може да си позволи празнично време и вътре в делника. Но и в този случай личи онова, което е символично усилено в традиционните празници – лиминалната ситуация, необходимостта след времето на разграничения и отделности, наложени от практическия живот, да последва време на преминаване на граници и заличаване на иначе нужните разграничения и отделности. Знаем добре коя е делничната противоположност на здравословното умерено ядене – преяждането, и коя на редовата сексуалност – другата вън от брачния дом и не с обичайния партньор. Тези ползвани отдавна лиминалности са приемливо временно «празнично», което, така да се каже, коригира редното с извънредно. Двете коментирани делнични извънредности са почти задължителни моменти в традиционните празници. Няма голям традиционен празник без угощение, на което да не се преяжда и препива, нито без една или друга сексуална нередност. Те са налице и в Аристофановите женски комедии, всички своеобразни коментари на празника «Тесмофории». Да се празнува означава да се изпада в прекрачване на граници. Разполагаме с класически примери в българската празнична култура - транса на Нестинарите, танцуващи върху нажежени въглени, или лиминалното изпитване на прага между човешкото и животинското и мъжкото и женското на Кукерския празник чрез преобразяване, в което природните разлики се поставят под въпрос, но и се усилват. Проблемът на мисленето по тази тема е в в баланса между приликата и разликата, в преценката по какво днешният празник се различава от онзи в миналото и по какво не се различава. Защото, така или иначе, съвременният човек и съвременният живот са други. С разликата се справяме по-добре поради дълго култивираната историческа нагласа в съвременната хуманитарна наука. Не се справяме с приликата независимо, че ни е ясно, че боравенето с два свята, с две времена и два реда е налице и в оригинала на Кукерския празник, и в днешния му вариант. Това, което не разбираме, е, че т.нар. лиминалност организира и личното време на всеки човек, а и времето на съвременния делник. В което е и голямата разлика между традиционната и съвременната култура. Делникът в традиционната култура е несравнимо по-еднороден, неговите субекти са едри и групови. Съвременният делник е вътрешно разчленен, поради големия брой и групови, и индивидуални субекти. Оттук вътрешното разчленяване на сегашното делнично време и възможността всеки да произвежда за себе си в него едно или друго малко празнично. Ето един пример – четенето на вестници, осведомяващи за случила се лиминалност, от която се потръпва. Без да е ясно дали от действително случилото се, или от репортажното му усилване. Новият «Нощен труд» се купува трескаво, предимно от жени на възраст, които четат със затаен дъх и изпадат в моментен празник в иначе съвсем редовия делник. Лиминално е и случилото се, за което се научава, но и случващото се в хода на четенето. Друга подобна лиминалност: млад войник, изтезавали го стари войници, след обичайното унизително измерване на спалното помещение го унизили и сексуално. Поне на пръв поглед същото става и в един род антични празници на посвещаване, особено крайни в силно традиционната спартанска култура. Юношата, който става младеж, преживява подобно насилие. Така се бележи символично трудното прекрачване на прага на мъжкото. Да, но то е с комплексен смисъл и има повече съставки и значения. Освен сексуалната агресия включва и опасни състезания, убийства и други крайности, в които социалното, душевното и телесното са неразличимо свързани. Онези празници са пространства-времена за такива свързвания. В което е голямата разлика между тогавашната и сегашната лиминалност. Сегашната е несравнимо по-еднозначна. Наскоро научих, че испанската корида става все по-рядка и дори се забранява. Приликата е прилика, но тя и намалява. От най-древното време до най-модерното днес празникът е налице, но е променен. Оттам и въпросът. След като историята е в промяната, каква промяна става в историческия ход на празничната култура? Разбира се, в случаите, когато има история. В Европа по темата празнична култура наблюдаваме такъв ход, който тръгва от античността минава през средновековието и достига до нашата съвременност. Тази научна среща наистина е среща на специалисти по античност, средновековие и съвременност, на археолози, историци, филолози и историци на изкуството. Значи сме екип, който има нужния състав и компетентност да обсъжда подобна историческа хипотеза. Затова и се заемам да споделя моя вариант, особено след авторитетните доклади на професор Божилов и професор Даркевич, които ни убедиха, че голямата празнична култура на европейското средновековие е добрата гледна точка, която позволява да се погледне и назад към античното време, и напред към европейската съвременност. Християнското средновековие, от една страна, пази античните лиминални, или, по друг начин казано, мистериални празници. Едни от тях, по-крайните, забранява и преследва, докато други подчинява и включва в християнския празничен цикъл. Което води до големи различия в няколкото християнски вероизповедания и отделните страни, които влизат в тях. От друга страна, в средновекованта християнска празничност става и друго – свързват се двете антични форми на празнуване, по-официалното ново на обществените календарни празници и страничната по-стара линия на мистериалните празници. При това свързване се преодолява противопоставянето между едните и другите, това, че календарните празници са за празнуваща еднородна социална група от хора, а мистериалните за всеки отделен човек, който празнува. Елементът на пренесения в празника обществен ред се поддържа от йерархията на църковната институция и същевременно е налице в официалното християнско празнуване. Празнува голяма човешка група. Има някакъв ред къде и как се разполагат велможите и как обикновените хора по време на празничната церемония. Да, но празнуващите не са свързани в общ субект, както е в античния обществен празник, групата е комунисна, съставена от равни помежду си, които освен това изпълняват ритуала на молитвата, а и изпитват вяра не само по време на празника. Което е и собствено революционното в християнската религиозност. Християнството първо в европейската традиция поражда комунисна общност на всички равни помежду си, което я прави по-обхватна от всяка друга общност. Това впрочем, индивидът да бъде субект на празнуването, идва от античния мистериален празник. Но там то не е така ясно проявено. Както не е ясно проявено и другото, че участващите в античните мистериални празници освен че празнуват, изпитват и религиозна вяра. Християнството превръща и едното, и другото в правило, като добавя и третото, също заето от античната мистериална религия – осъзнатата идея за цялостен голям свят със своя история, записана в текстове. Християнската религиозност съчетава тези три страни – комунисната общност на вярващите, личното вярване и идеологията възглед за свят и история, фиксирани в текстове. Какво се случва с античната мистериална лиминалност в християнското празнуване? Първо, е извадена от празника, по време на който се представя само символично знаково. Второ, е сублимирана и превърната в тема, обсъждана в свещени текстове, и, трето, е укрита и превърната в емоция в личното преживяване на вярващия. Иначе толкова силна в християнската идея за чудото, античната мистериална лиминалност бива разделена на три и, така да се каже, укротена. Така, като свързва полюсите на обществения календарен празник за празнуваща социална група и на мистериалния за празнуващ отделен човек и комбинира чертите на едното и другото, християнството се отървава от плътната езическа мистерия и създава един всепразничен празник. Разбира се, полюсите на едното и другото в античната култура са само привидно крайни. В нея не се открива нито календарен празник без мистериални следи, нито мистериално празнуване, непоместено в календара. Затова и в плана на хипотезата може да се смята, че в някакво начало празникът е само мистериален, но че промяната налага нови обществено оцветени празници, в които старото заглъхва. Което на свой ред събужда старите мистериални празници. Тези два полюса са като че ли необходими на тази двукултурна култура, която работи с противопоставяния, противопоставяйки, от една страна, празника на делника, а, от друга, полюсите на по-новото, по-обществено насочено календарно и по-старото като че ли по-празнично мистериално. В класическа Атина има цикъл от Дионисови празници. Те са посветени на различни Дионисовци, някои от които очевидно по-рано са били други божества. Едни от атинските Дионисови празници са изразено мистериални като Антестериите, други не са – като Градските Дионисии, голям годишен календарен полисен, но и международен празник. Върху старата му мистериалност е настанено голямото нововъведение на театралните състезания с трагедии и комедии. Въпреки че е посветено на Дионис, то е мистериално само по форма. Което в края на 4-и в.пр.Хр. изглежда е едно от основанията, подтикнали възрастния Еврипид да напише трагедията «Вакханки», с която напомня за по-истинските мистериални Дионисови празници. Така е устроена в едър план античната култура като колебаене между един по-светски тукашен човешки свят и друг по-обхватен с голямо отвъдно, което се намесва в тукашното човешко. Та какво става в историята според тази хипотеза? В античното време от стария само мистериален празник се отделя категорията на календарното празнуване. Античното време поддържа това различаване между едно по-минало минало и друго като че ли по-настояще. После идва християнското средновековие с голямата амбиция за всепразничен празник и всерелигиозна религия. Приета и преобразувана, но и потисната и прогонена, античната мистериална лиминалност се оказва вън от културата на празника. Да, но има и друга голяма култура – на делника. В съвременността, която започва толкова пъти, масивът на мистериалната лиминалност попада в т.нар. от мен многосубектен делник, станал такъв и с усилията на християнството, и на неговия светски вариант, демокрацията. Резултатът - всяко човешко същество придобива право да моделира в своята лична история т.нар. мистериална лиминалност. Да, но това самостоятелно моделиране не е лесна работа. Има нужда от образци. Тъкмо в това е значителната промяна. По-рано образците са били по-еднотипно задавани от високи текстове и едри ситуации на празнуване. Сега липсващите лиминални структури се черпят все по-индивидуално от литературата, поезията, театъра и музиката, от изобразителното изкуство, от печата, телевизията и киното, от многото видове празнувания, от всекидневните разкази и общувания. Разбира се, не е лесно човек да открие добрия лиминален образец, на който да се опре при съставянето на своето лично време. Още по-трудно е този образец да не важи само в този момент, а да е с по-трайна валидност. Но все едно. Това, което нарекох празник и по което представих двете хипотези – за празника изобщо и за неговата история в Европа, наистина е навсякъде край нас. Като човешки същества сме изложени на него и постоянно го пораждаме. Е, колебаем се кое е по-доброто – дали страната на това «винаги и навсякъде», или другата на меланхолично регресивното преживяване на миналото и особено на далечното минало като несравнимо по-съвършено от нашата съвременност. Повечето занимания с миналото са вдъхновени от второто. Моят случай е различен – ровя се в миналото, за да разбера съвременността. Тя ме засяга повече.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
Коментари по темата |
|
Благодаря на Борислав Георгиев за подробния съвсем навременен коментар. Това, което е определено речниково за празник, обаче остава непълно, докато някой не се заеме да прерови повече текстове - литературни и нелитературни и не очертае въз основа на тях възможната по-пълна картина по въпроса в съвременния български език.
Разбира се, няма да бъдат безинтересни и социологическите допитвания. Те обаче обикновено не са много надеждни. Защото няма гаранция, че хората, дори когато извадката по брой ще е добра статитистически, няма да отговарят наедро.
Българският език, Бориславе, е система от много речи и дискурси, в която има достатъчно семантически разминавания. Това и означава един език да е жив. И тази реч, в която се подвизавам аз, и тя има своите семантически постижения и натрупвания. Така че е важно какво казва речникът, но не по-малко и онова, което ние добавяме. Та виждате в нашия речник ни най-малко не пише за онова, което аз казвам и което, така да се каже, добавям. Ако речите се обменяха в нашия език, някой би трябвало да го забележи и да предложи добавка в речника. |
Тема № - 31 |
Коментар № - 2813 |
|
Bogdan Bogdanov - 2010-09-28 12:39:29 |
|
|
Видов ден, Енев ден
И все така се случва, че се пада на нощ Срещу Другия Ден.Неделник, с една дума, Бориславе. |
Тема № - 31 |
Коментар № - 2811 |
|
Дмитрий Варзоновцев - 2010-09-27 23:16:39 |
|
|
„Очевидно външната идея, която съпровожда българската дума празник, се организира от противопоставяне.” (Б. Богданов)
Уважаеми участници във форума, предлагам ви да поразсъждаваме върху дефиницията на думата „празник”, която Българският тълковен речник от 1994 г. дава. Цитирам: 1. Установен от държавната власт ден, в който не се работи. Синоним: неприсъствен ден. Срв. „делник”. Пример: Утре е празник, ще си отпочинем. 2. Ден в който се чества някое събитие или светец. Примери: Национален празник. Местен народен празник. Семеен празник. Коледни празници. Празник на победата. 3. [Ден на] радост, веселие, тържество. Пример: Това е истински празник за душата ми. Фразеологизъм: Вълчи празници.
Въпросното тълкуване на думата „празник” би трябвало да показва как българската езикова общност концептуализира идеята за празник. От написаното следват следните неща:
1. Понятието „празник” в българската картина на света се свързва само с радостни събития. Въпросът ми е дали отбелязването на тъжни събития също така е празник (напр. панихида за починал близък човек, панихида за известна обществена личност от миналото)?
2. За да има празник, той трябва институционално да е установен – от държавата, от Църквата. С други думи, някой ни КАЗВА, някой ни ПОСОЧВА кога е празник и кога е делник. Тоест, за да назовеш нещо „празник”, то трябва да е институционализирано като празник и назовано като празник от някакъв тип власт. Мнозина от по-младите от мене, а и някои мои връстници не способни да разберат определен род шеги, свързани с датата „9 септември”, просто защото това вече не е празник в/за държавата, но продължава да бъде празник за (част от) симпатизантите на БСП, например. От дефиницията излиза, че ние нямаме право да постановим други празници, но в определени моменти през делника можем да се чувстваме празнично.
3. Празникът задължително се свързва с „неприсъствието” – поне в първите две значения. Неприсъствието обаче не се свързва с възможността да присъстваш на празничното място, например в храма или на площада, а с възможността да се наспиш, както следва от примера. Интересен е сам по себе си изразът „неприсъствен ден”, който поражда интересни импликации – ти „присъстваш” на работното си място, но не става ясно дали работиш. Интересно е защо не е употребен изразът „неработен ден”. Вероятно защото съботата и неделята са обявени за неработни дни. Но празник ли са тези два дена? Според традицията неделята определено е празник, защото неделята е Господният ден, денят, в който Христос е възкръснал, а съботата би трябвало да е подготовка за Господния ден. Но кой ли се сеща за традицията? Днес съботата и неделята ги назоваваме според глобалната международна традиция „уикенд”. Казваме: „Весел уикенд”, „Весели събота и неделя”, но не казваме „Весели празници”, въпреки че съботата и неделята са също така неприсъствени или почивни дни и че през неделите целогодишно се отбелязва Възкресението Христово. С други думи, излиза, че за да има празник, ти непременно трябва да честваш някого или нещо, при това - еднократно. Мнозина хора – и аз самият включително – твърдят, че не се чувстват празнично нито на именния си, нито на рождения си ден. Не мога и със сигурност да определя как се чувствам на Бъдни вечер, на Коледа, на Великден. Лично аз, по-празнично се чувствам по време на Страстната седмица, а не на Великден, защото тогава изживяването наистина е различно, защото влизаш в друга действителност, и отсъстват обичайните празнични атрибути като неотменните кебапчета и червеното вино. Но през Страстната седмица би следвало да се чувстваме тъжни и това влиза в противоречие с дефиницията на празника, дадена в речника.
4. Идеята за личния празник се съдържа едва в третото значение и то в примера, а не в дефиницията – „празник за душата ми”. Тоест, би могло, разрешава се да се чувстваш празнично и в присъствен (работен) ден, но по доста психеделичен начин – външно погледнато, ти не празнуваш, а се чувстваш само празнично.
До обобщя: противопоставянията, около които в българската езикова среда, се гради концептът са празник са следните: работа – неработа; присъствие – неприсъствие (дали от даден социум?); тъжно – весело; спонтанно – институционализирано; некодифицирано – кодифицирано. С друг думи, празникът е неработене, неприсъствие (вероятно в обичайния за даден човек контекст), нещо весело, нещо институционализирано и кодифицирано (в даден нормативен документ).
Въпросът, който ме интересува, е дали това наистина е истинският възглед на българина за празника и дали съществува друга възможна българска концептуализация на идеята за празника. Въпрос, на който все още не мога да отговоря, защото липсват изследвания как българинът наистина концептуализира идеята си празника.
|
Тема № - 31 |
Коментар № - 2808 |
|
Борислав Георгиев - 2010-09-27 12:39:31 |
|
|
От както започна темата за празника, не са малко примерите, които се дадоха за модерните и и традиционни празници. И наистина е така, както казва проф. Богданов: “модерност и традиционност са сложни непосочими феномени, които съществуват посочимо само като проявления“. А празникът всъщност ни позволява да правим това посочване, макар да е ясно, че и модерното и традиционното съжителстват в него по специален начин.
Ще оставя моите търсения как да изляза от термините за модерното и традиционното за друг път, ако някой ден ми дойде нещо на ум по този въпрос, и искам да се върна на предложението на Истинският Сократ: да разкажем за нашите празници. Леля е права - никога да не е лесно да се разказва за това, което става на лично ниво, но всички осъзнаваме, колко разказите за празници помагат да се мислят празниците като такива.
Леля поде идеята за празника в една триезична среда и много ще се радвам, ако доразвие това, което каза, с други думи - да каже и нещо повече по това. Дмитрий заяви, че обикновено участва в модерни празници, някои от тях, буйни веселби. Не питам за подробностите, не се пита за това, но се сетих, че Дмитрий сигурно има интересен поглед върху българските празници, защото това са празници на културата, в която живее сега, но със сигурност не се е заличил споменът от първа култура, която носи – тази, родната, от ул. Арбат, от Москва. Искрено се надявам, че Истинския Сократ има какво да разкаже, няма значение на кой край на света има честа да се намира.
Дано Веселина, Невена, Нинел, Георги, проф. Димитров... не са забравили, че са чакани във Форума.
|
Тема № - 31 |
Коментар № - 2802 |
|
Aneta de la Mar - 2010-09-25 03:41:06 |
|
|
Както все казвам, всяка тема влече друга. И без това празникът беше свързан с традиционното и модерното. Сега за тях ли да поведем разговор. Но защо така без опора? Помислете за целия ред от възможни теми - време, епоха, минало, съвременност. Защо не първо за целия ред от синоними и антоними, преди да се влезе в самата модерност. Че и тя също е делима, както знаете. Аз предполагам защо постъпвате така. Защото ви обхваща някакво чувство, а по-скоро то, състоянието ви ви интересува. И понеже чувството и състоянието са едно, една става и темата и дори думата, която ви привлича. Или най-много две - традиция и модерност. Модерно обаче може да бъде някакво возило, мобифонът и прочие. Никой човек не може да бъде нито чисто и само модерен, още по-малко чисто и само постмодерен. Ако се замислите модерен не е и мобифонът, защото е и телефон. Модерен и традиционен са предикати, които не съществуват в чист вид освен в езика. Модерност и традиционност са сложни непосочими феномени, които съществуват посочимо само като проявления. Насочим ли поглед към някое обаче, веднага пропадаме, защото откриваме в него и нещо традиционно. Така е според мен, Анета. |
Тема № - 31 |
Коментар № - 2798 |
|
Bogdan Bogdanov - 2010-09-24 12:44:57 |
|
|
Може би моят въпрос е напълно неуместен, може би дори “шизофренен“ (Леля използва тази дума в последите си включвания и реших да я повторя за да видя как звучи в киберпространството).
Та въпросът ми е: как да определим кое е модерно и кое традиционно без да изпаднем в шаблоните на вече създадени дефиниции и предразсъдъци спрямо това, което се назова с тези две понятия?
Някой път се усещам, че когато казвам “модерно“ и “традиционно“ сякаш слагам някаква дреха, обличам в униформа това, за което говоря и го гледам, разглеждам, анализирам в тази му дреха и не винаги разбирам какво тя покрива. Какво ще стане, ако не кажа “традиционно“ и “модерно“ по традиционния и по модерния начин, а по-друг начин? Ще попитате какъв? Не знам, но в тези късни часове на нощта си мисля дали Платон не би измислил нещо друго за да говори по друг начин за това, което хем е познато хем се изплъзва от погледа за да покаже колко малко е познато?
|
Тема № - 31 |
Коментар № - 2795 |
|
Aneta de la Mar - 2010-09-24 07:58:37 |
|
|
И още нещо у коментара на Дмитрий, което сега видях добре и силно оцених - много по-привлекателно, полезно и ефективно ми изглежда гледането от различни гледни точки към едно нещо (традиционно), отколкото гледането по еднакъв начин в различни посоки (модерно).
Обаче възможно ли е, на един съвременен човек да не му се случва ту едното, ту другото, пък и едновременно спрямо различни други? Възможно ли е никога да не може да погледне от различна гледна точка към едно нещо, заедно с други хора (т.е. да не може да е традиционен)? Или обратното - да не може да е модерен (това ми изглежда по-възможно, но може да бъркам)?
Традиционното и модерното силно се различават - спор не може да има, но защо (или къде) са несъвместими?
В мен, в моето живеене-мислене, са съвместими, въпреки че още не мога да обясня как точно. Може би едното не пречи на другото, а понякога даже си помагат. Боравейки и с двете, светът ми е по-голям (поне един път и половина), по-сложен, по-интересен, а се оправям горе-долу в повече ситуации. Участвам в общности, които гледат на едно нещо от различни гледни точки (като в този форум), както и в такива, които гледат еднакво в различни посоки (като в този форум). Имена и псевдоними няма да изброявам ;-). |
Тема № - 31 |
Коментар № - 2794 |
|
Лелята на Сократ - 2010-09-24 00:10:39 |
|
|
Благодаря, Дмитрий! Много ме развълнува, по разни линии.
Първо -обяснил си много последователно, подробно и с елегантна емоция, това, което не разбирах.
Второ – много съм съгласна с това, което казваш, въпреки, че съдържателно ме натъжава малко.
Трето – благодарение на твоите думи разбрах нещо, което ме тегли към традиционното, и което не намирам в модерното. Толкова хубаво си го казал, че ще го копирам, за да му се насладя пак: „... модерността ... Не възпитава, а налага тази обща перспектива.” Мисля си, че макар да е било неосъзнато, това ми е харесвало в традиционността - че моделите на мислене и поведение са възпитавани, и човек ги чувства негови, съгласен е с тях по убеждение (или пък не е съгласен). А когато са просто налагани, чужди са ама няма избор (и никой не пита съгласен ли си или не), то и да е било възможно да привлекат, по-скоро може да отблъснат, поради налагането насила.
Четвърто – много съм щастлива, че все още успявам да накарам хората, с които се случва да си разговорим интересно, да ми обяснят така, както на мен ми харесва и както ще разбера. Не знам дали го налагам насила или по-традиционно – ти ще кажеш ;-).
Все така да обясняваш на Леля! И пак – благодаря!
Търсим себе си в родния ни език? Страхотно, Сократе!
Това ми обяснява странния домашен език в моето разноезично семейство – една смесица от три езика, преплетени почти във всяко изречение. И не се ражда изцяло спонтанно, макар че започна спонтанно. Не рядко на семеен съвет решаваме от кой език ще вземем думата за едно определено нещо - избираме по съотнесеност с предмета, краткост, звучност или красота. Понякога им слагаме окончания от различен език. Аз вече толкова съм свикнала с този език, че разговаряйки с чуждоезичните си роднини преди няколко дни съвсем спокойно изплясках „чехли” вместо „пантофлес”. Чудила съм се защо и как се случи, опитвала съм се да го изкореня – не става. Сега ти ми даваш нишката. Нашият домашен език е езикът на общия ни субект, този който е търсил себе си да се прояви в език :-). Значи - имам доказателство, че имаме общ субект? Той дали е празничен, като прави общност, прекрачва граници, свързва в нещо по-голямо, уникален е, радва и е напълно безполезен в работното всекидневие на всеки поотделно?
|
Тема № - 31 |
Коментар № - 2793 |
|
Лелята на Сократ - 2010-09-23 22:57:16 |
|
|
Миналото винаги е свързано с настоящето. Обръщаме се към историята, празника, събитията, за да структурираме и откриваме себе си. Дори не толкова заради себе си, а заради другите, чрез които преоткриваме себе си. За мен животът сам по себе си е празник. Място, в което можеш да откриваш и преоткриваш, да се учиш и пресътворяваш. Затова и търсим големите имена на историята, философията и литературата. От тях запомняме само онова, което е и в нашето собствено мислене. По думите на проф. Богданов ние търсим имплицитните идеи и значения, които ни налага говореният от самите нас език. Търсим себе си. Търсим го така, че да го включим в "празния ден", в който нямаме работа и обикновени случки, и ни връхлита мисленето, любовта, тъгата. Кое важно нещо сочи случващият се празничен ден, професор Богданов? |
Тема № - 31 |
Коментар № - 2791 |
|
Истинският Сократ - 2010-09-23 21:29:36 |
|
|
Леля! Благодаря ...за вдъхновение да се хвърля в много дълбок извор на проблемите.
Ще се призная, че не мога да съдя или да давам мнение за традиционните празници и ритуали.. Не ги знам, а и не съм фолклорист поне да ги картографирам.
Участвах в празниците, които отдавна са модерни. Участвах и бях свидетел на доста буйни веселби. Не е нужно да обяснявам по какъв повод.
В по-сериозен план модерността тотално измества и размива пространствената перспективност на ритуала и празника, прави я обща без това да бъде реално постижимо. Не възпитава, а налага тази обща перспектива.
Досещам чрез разказите на учените за традиционния ритуал и празник, че в него има друга перспективна конфигурация, един вид разногледство, което много по-твърдо, но и по-дълбоко обвързва "гледките" на участниците, т.е. синхронизира техните различни времена като им дава различни точки за гледане в едно общо - например, храмово,-пространство.
Днес, ако наблюдаваме литургията, погребението ще видим нагледно този сблъсък на различни "гледания" в пространството на храма, както и това, че такова разногледство стои "едно до друго" без да бъде осъзната, възприета.
Но ето противоположната ситуация-стадион. Там съществува съвсем очевидната пространствена организация на погледа и въпреки това се открояват разногледства.
Независимо дали става дума за футбол или рок-концерт.
Едни и същи хора като че ли се намират в различни пространства. Някой дори и да забележи ...сменя позицията си според "нужната" гледна точка ...автоматично.
В джаза и рока днес ритуалният момент е много подсилен - DJ! Какво е това "лице"-маска. Но действията му се диктуват от модерната дисциплина и технология.
Проблемът е масата.
Очевидно е, че и в традиционните общества са съществували ситуациите на голямото струпване на хората на едно място.
Там пространството и ритъмът на ритуала ги е интегрирал и чрез емоционалната, и чрез рационалната-мито-поетичната, наративна стратегия.
Но те са били адекватни на ситуацията, не биха си позволили разногледството.
В модерните филми ясно се очертава модернизацията на ритуалното и празничното в сценарии и кадри на филмовото повествование.
Масата познати не е днешната маса непознати, сспособни да действат еднакво, но със съвсем различно съдържание, смисъл и настроение.
В същия храм на Св.Седмочисленици това може да се наблюдава конкретно. Там има посетители, туристи и ...жители. Редко възниква нещо подобно на конфликт-никой на никого не пречи да прави "своята" работа.
От чисто социологическа гледна точка този феномен беше обяснен от колегата Веселина Пеневска преди години.
Храмът се намира в центъра на града, където живеят или пребивават не хиляди десетки хиляди души. А колко храма има!
Каква "естествена" църковна общност би могла да се подържа от един, дори и толкова ..авторитетен,да не кажа, моден храм? |
Тема № - 31 |
Коментар № - 2790 |
|
Дмитрий Варзоновцев - 2010-09-23 15:38:26 |
|
|
|
|
|
|