|
ТЕОРЕТИЧНИ ЕСЕТА И
СТУДИИ -
АРХИВ
|
Празникът в традиционната и модерната култура |
|
|
БОГДАН БОГДАНОВ
Когато говорим за празник в единствено число, говорим с хипотеза. Можем да не я формулираме и само да я подкрепяме с примери, но можем да си и дадем сметка, че в по-реален план празниците са много и много видове, докато това, което наричаме празник в единствено число, е само несигурно обобщение. Разбира се, има научно говорене, семиотичното, което препоръчва да се тръгне по дългия по-правилен път на доброто различаване между празника като феномен, като понятие-идея-представа и като дума. Що се отнася до феномена, той естествено е исторически, откъдето е и основанието да говорим за празника в античната, средновековната и по-общо в традиционната и модерната култура. Именно тази страна - на феномена разкрива, че празникът е зависим от друг феномен, свързан с него, от делника и че тази връзка налага и привличането на по-общия феномен на културата. Що се отнася до съответните понятия, идеи и представи, те съпровождат феномена на празника и също са с историческо битие. Което изясни в своя доклад професор Божилов, като обърна специално внимание на възгледите на средновековни мислители по този въпрос. Като казвам понятия, идеи и представи, имам предвид обаче и онези, които се ползват в редовото всекидневно говорене по въпроса. Третата страна е на думата, която обозначава феномена и представя понятието. Отговаряйки на сложността на феномена и многозначното понятие, думата празник има повече значения. Поради практиката на деня обаче те са покрити от едно значение, което много често е прякото значение на думата. Така е и в нашия случай. Да, но другите значения остават. Оттук и компромисното решение на всекидневната реч, която разширява значението на основната дума със значенията на няколко синонима. От професор Божилов научихме, че на гръцки има три думи за празник (argia, eorti и teleti), които означават три вида празник. Естествено е неточно да ги предаваме на български все с «празник». Превеждането от един на друг език е трудна работа, защото както значенията на една дума, така и нейните синоними почти никога не съвпадат в два езика. Но все едно и на български разполагаме с повече думи за празник. Една от тях е заетото от гръцки «панаир», означаващо, както знаем, особен вид празник-тържище. Това среднo- и новогръцко paniiri представя днес и на гръцки, и на български древния феномен на големия старогръцки междуплеменен и международен празник (т.нар. panegiuris). Олимпийските игри са именно такъв празник – и в гръцката древност, когато са били създадени, и в нашата съвременност. По дългия път на различаване на феномена, понятието и думата не върви никой. Да говорим по този начин означава да се заплетем в мрежа, от която няма отплитане. Оттук и практиката на съвременното научно говорене – ограничаването в определено историческо време и опирането на примери от него. Искам да говоря по-общо по темата за празника, но съм античник, фактите и примерите ще бъдат от античната култура. Затова и казвам, че по-общото по темата е само хипотеза. Да, но е редно да си дам сметка и за още една обикновено несъзнавана опора, която ме насочва. Колкото и да са подкрепени с тези на големи специалисти по темата, моите възгледи за празник са зависими от имплицитните идеи и значения, които ми налага говореният от мен език. Така или иначе, говоря на български обозначавам феномена на празника с редова дума, значението на чийто корен разбирам. То насочва съзнанието ми към представата за «празно”. Старото вече невалидно изписване и произнасяне „праздник” е по-умерено и казва, че става дума за „празен ден", който се противопоставя на делничния, изпълнен с работа. Очевидно външната идея, която съпровожда българската дума празник, се организира от противопоставяне. Ето друго по-специално противопоставяне, уловено от други езици. На немски основните думи за празник са две - „Feier” и “Fest”. И двете идват от латински - едното от “feriae”, преминало и в немското “Ferien” («лятна ваканция»), а другото от “festum” или „festus” (“festus dies”), преминало в немското “Fest” и френското „fête”. Тези две думи представят два особени аспекта на празника. Единият е изобщо всякаква празничност, различаваща се от обикновения делник по това, че е празна, докато другият, ясно указан в латинското “festum» и немското «Fest», е с противоположното значение, че празничният ден е пълен с дела и събития, сочещи нещо важно. Това противопоставяне, веднъж в полза на делника, втори път на празника, представя важна проява на човешкото културно време, това, че в него се редуват две различни времена. Да се живее човешки означава да се преминава от празнично към делнично време и обратно. Празникът е особено организирано протичане на време, по-пълно или по-празно спрямо делничното време, което на свой ред, организирано по друг начин и оразличено от празничното, също се възприема двойно - като пълно в един смисъл и празно в друг. Разбира се, вътре в тези две времена има видове, както и още по-специфични противопоставяния. Но да прекъсна теоретичното говорене и да се обърна към примерите. В антична Гърция в класическата епоха жената, особено в Йония, е изключително ограничена. Дотам, че по-възрастната жена излиза от къщи само за да пазарува, и то съпроводена от слугиня. Още по-ограничени са младите жени – те напускат дома само на големи празници. Което е характерно за всички традиционни култури. Жените в класическа Атина обаче имат голям продължаващ няколко дена празник, така наречените „Тесмофории". На него те се ползват с изключителна свобода. Напускат домовете си, празнуват весело и шумно. Общо взето, правят обратното на онова, което правят в делника. В това обратно влиза и регламентираната волност в един от дните на празника да се говорят мръсни приказки и да се правят мръсни неща. Разбира се, онова волно се различава от нашето днес. Тяхното е сакрално означено. Затова е не само приятно и свързано с разпускане, смях и подигравки, но и страшно, потрисащо, довеждащо до екстаз. Тесмофориите са мистериален празник с две съществени функции – да отваря към поразяващата другост на отвъдното и да възстановява женската природа, нащърбена от отрудеността и несвободата в делника. Жените излизат вкупом извън Атина, отиват при свещена скална цепнатина и пускат в нея живо прасе, символ на случилото се някога с дъщерята на Деметра Персефона, отвлечена от Хадес в подземния свят. Късно вечерта две избрани жени слизат и донасят останките от умрялото прасе. Което е свързано с треперене и ужас. Лиминален ритуал, повтарящ важното, случило се някога, но моделиращо и общото - неизбежния край на всичко живо. Противопоставих нашето светско волно на онова сериозно със сакрален смисъл. Да, но те не са крайно противопоставени. Има пунктове, в които не се различават. Защото и ние живеем в два свята, въпреки че те не са по-малък и по-голям, а по-скоро два реда. Единият е на делника, в него има разграничения, много отделна неща, много роли. Те уморяват. Затова изпитваме нужда от другия ред на празника, в който разграниченията отпадат, човек изпитва радост от преминаване на граници и така набира нужните сили, за да се справи с по-дълго траещия ред на разграниченията. Днес това става не само по време на празник. Всеки може да си позволи празнично време и вътре в делника. Но и в този случай личи онова, което е символично усилено в традиционните празници – лиминалната ситуация, необходимостта след времето на разграничения и отделности, наложени от практическия живот, да последва време на преминаване на граници и заличаване на иначе нужните разграничения и отделности. Знаем добре коя е делничната противоположност на здравословното умерено ядене – преяждането, и коя на редовата сексуалност – другата вън от брачния дом и не с обичайния партньор. Тези ползвани отдавна лиминалности са приемливо временно «празнично», което, така да се каже, коригира редното с извънредно. Двете коментирани делнични извънредности са почти задължителни моменти в традиционните празници. Няма голям традиционен празник без угощение, на което да не се преяжда и препива, нито без една или друга сексуална нередност. Те са налице и в Аристофановите женски комедии, всички своеобразни коментари на празника «Тесмофории». Да се празнува означава да се изпада в прекрачване на граници. Разполагаме с класически примери в българската празнична култура - транса на Нестинарите, танцуващи върху нажежени въглени, или лиминалното изпитване на прага между човешкото и животинското и мъжкото и женското на Кукерския празник чрез преобразяване, в което природните разлики се поставят под въпрос, но и се усилват. Проблемът на мисленето по тази тема е в в баланса между приликата и разликата, в преценката по какво днешният празник се различава от онзи в миналото и по какво не се различава. Защото, така или иначе, съвременният човек и съвременният живот са други. С разликата се справяме по-добре поради дълго култивираната историческа нагласа в съвременната хуманитарна наука. Не се справяме с приликата независимо, че ни е ясно, че боравенето с два свята, с две времена и два реда е налице и в оригинала на Кукерския празник, и в днешния му вариант. Това, което не разбираме, е, че т.нар. лиминалност организира и личното време на всеки човек, а и времето на съвременния делник. В което е и голямата разлика между традиционната и съвременната култура. Делникът в традиционната култура е несравнимо по-еднороден, неговите субекти са едри и групови. Съвременният делник е вътрешно разчленен, поради големия брой и групови, и индивидуални субекти. Оттук вътрешното разчленяване на сегашното делнично време и възможността всеки да произвежда за себе си в него едно или друго малко празнично. Ето един пример – четенето на вестници, осведомяващи за случила се лиминалност, от която се потръпва. Без да е ясно дали от действително случилото се, или от репортажното му усилване. Новият «Нощен труд» се купува трескаво, предимно от жени на възраст, които четат със затаен дъх и изпадат в моментен празник в иначе съвсем редовия делник. Лиминално е и случилото се, за което се научава, но и случващото се в хода на четенето. Друга подобна лиминалност: млад войник, изтезавали го стари войници, след обичайното унизително измерване на спалното помещение го унизили и сексуално. Поне на пръв поглед същото става и в един род антични празници на посвещаване, особено крайни в силно традиционната спартанска култура. Юношата, който става младеж, преживява подобно насилие. Така се бележи символично трудното прекрачване на прага на мъжкото. Да, но то е с комплексен смисъл и има повече съставки и значения. Освен сексуалната агресия включва и опасни състезания, убийства и други крайности, в които социалното, душевното и телесното са неразличимо свързани. Онези празници са пространства-времена за такива свързвания. В което е голямата разлика между тогавашната и сегашната лиминалност. Сегашната е несравнимо по-еднозначна. Наскоро научих, че испанската корида става все по-рядка и дори се забранява. Приликата е прилика, но тя и намалява. От най-древното време до най-модерното днес празникът е налице, но е променен. Оттам и въпросът. След като историята е в промяната, каква промяна става в историческия ход на празничната култура? Разбира се, в случаите, когато има история. В Европа по темата празнична култура наблюдаваме такъв ход, който тръгва от античността минава през средновековието и достига до нашата съвременност. Тази научна среща наистина е среща на специалисти по античност, средновековие и съвременност, на археолози, историци, филолози и историци на изкуството. Значи сме екип, който има нужния състав и компетентност да обсъжда подобна историческа хипотеза. Затова и се заемам да споделя моя вариант, особено след авторитетните доклади на професор Божилов и професор Даркевич, които ни убедиха, че голямата празнична култура на европейското средновековие е добрата гледна точка, която позволява да се погледне и назад към античното време, и напред към европейската съвременност. Християнското средновековие, от една страна, пази античните лиминални, или, по друг начин казано, мистериални празници. Едни от тях, по-крайните, забранява и преследва, докато други подчинява и включва в християнския празничен цикъл. Което води до големи различия в няколкото християнски вероизповедания и отделните страни, които влизат в тях. От друга страна, в средновекованта християнска празничност става и друго – свързват се двете антични форми на празнуване, по-официалното ново на обществените календарни празници и страничната по-стара линия на мистериалните празници. При това свързване се преодолява противопоставянето между едните и другите, това, че календарните празници са за празнуваща еднородна социална група от хора, а мистериалните за всеки отделен човек, който празнува. Елементът на пренесения в празника обществен ред се поддържа от йерархията на църковната институция и същевременно е налице в официалното християнско празнуване. Празнува голяма човешка група. Има някакъв ред къде и как се разполагат велможите и как обикновените хора по време на празничната церемония. Да, но празнуващите не са свързани в общ субект, както е в античния обществен празник, групата е комунисна, съставена от равни помежду си, които освен това изпълняват ритуала на молитвата, а и изпитват вяра не само по време на празника. Което е и собствено революционното в християнската религиозност. Християнството първо в европейската традиция поражда комунисна общност на всички равни помежду си, което я прави по-обхватна от всяка друга общност. Това впрочем, индивидът да бъде субект на празнуването, идва от античния мистериален празник. Но там то не е така ясно проявено. Както не е ясно проявено и другото, че участващите в античните мистериални празници освен че празнуват, изпитват и религиозна вяра. Християнството превръща и едното, и другото в правило, като добавя и третото, също заето от античната мистериална религия – осъзнатата идея за цялостен голям свят със своя история, записана в текстове. Християнската религиозност съчетава тези три страни – комунисната общност на вярващите, личното вярване и идеологията възглед за свят и история, фиксирани в текстове. Какво се случва с античната мистериална лиминалност в християнското празнуване? Първо, е извадена от празника, по време на който се представя само символично знаково. Второ, е сублимирана и превърната в тема, обсъждана в свещени текстове, и, трето, е укрита и превърната в емоция в личното преживяване на вярващия. Иначе толкова силна в християнската идея за чудото, античната мистериална лиминалност бива разделена на три и, така да се каже, укротена. Така, като свързва полюсите на обществения календарен празник за празнуваща социална група и на мистериалния за празнуващ отделен човек и комбинира чертите на едното и другото, християнството се отървава от плътната езическа мистерия и създава един всепразничен празник. Разбира се, полюсите на едното и другото в античната култура са само привидно крайни. В нея не се открива нито календарен празник без мистериални следи, нито мистериално празнуване, непоместено в календара. Затова и в плана на хипотезата може да се смята, че в някакво начало празникът е само мистериален, но че промяната налага нови обществено оцветени празници, в които старото заглъхва. Което на свой ред събужда старите мистериални празници. Тези два полюса са като че ли необходими на тази двукултурна култура, която работи с противопоставяния, противопоставяйки, от една страна, празника на делника, а, от друга, полюсите на по-новото, по-обществено насочено календарно и по-старото като че ли по-празнично мистериално. В класическа Атина има цикъл от Дионисови празници. Те са посветени на различни Дионисовци, някои от които очевидно по-рано са били други божества. Едни от атинските Дионисови празници са изразено мистериални като Антестериите, други не са – като Градските Дионисии, голям годишен календарен полисен, но и международен празник. Върху старата му мистериалност е настанено голямото нововъведение на театралните състезания с трагедии и комедии. Въпреки че е посветено на Дионис, то е мистериално само по форма. Което в края на 4-и в.пр.Хр. изглежда е едно от основанията, подтикнали възрастния Еврипид да напише трагедията «Вакханки», с която напомня за по-истинските мистериални Дионисови празници. Така е устроена в едър план античната култура като колебаене между един по-светски тукашен човешки свят и друг по-обхватен с голямо отвъдно, което се намесва в тукашното човешко. Та какво става в историята според тази хипотеза? В античното време от стария само мистериален празник се отделя категорията на календарното празнуване. Античното време поддържа това различаване между едно по-минало минало и друго като че ли по-настояще. После идва християнското средновековие с голямата амбиция за всепразничен празник и всерелигиозна религия. Приета и преобразувана, но и потисната и прогонена, античната мистериална лиминалност се оказва вън от културата на празника. Да, но има и друга голяма култура – на делника. В съвременността, която започва толкова пъти, масивът на мистериалната лиминалност попада в т.нар. от мен многосубектен делник, станал такъв и с усилията на християнството, и на неговия светски вариант, демокрацията. Резултатът - всяко човешко същество придобива право да моделира в своята лична история т.нар. мистериална лиминалност. Да, но това самостоятелно моделиране не е лесна работа. Има нужда от образци. Тъкмо в това е значителната промяна. По-рано образците са били по-еднотипно задавани от високи текстове и едри ситуации на празнуване. Сега липсващите лиминални структури се черпят все по-индивидуално от литературата, поезията, театъра и музиката, от изобразителното изкуство, от печата, телевизията и киното, от многото видове празнувания, от всекидневните разкази и общувания. Разбира се, не е лесно човек да открие добрия лиминален образец, на който да се опре при съставянето на своето лично време. Още по-трудно е този образец да не важи само в този момент, а да е с по-трайна валидност. Но все едно. Това, което нарекох празник и по което представих двете хипотези – за празника изобщо и за неговата история в Европа, наистина е навсякъде край нас. Като човешки същества сме изложени на него и постоянно го пораждаме. Е, колебаем се кое е по-доброто – дали страната на това «винаги и навсякъде», или другата на меланхолично регресивното преживяване на миналото и особено на далечното минало като несравнимо по-съвършено от нашата съвременност. Повечето занимания с миналото са вдъхновени от второто. Моят случай е различен – ровя се в миналото, за да разбера съвременността. Тя ме засяга повече.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
Коментари по темата |
|
Наистина стана празник, при това едновременно от двата вида (по професор Богданов), двувиден празник!
Независимо дали професор Богданов се обажда на място или не на място (според неговата преценка), все е вдъхновяващо – както когато ни се радва, така и когато ни полива със студена вода за изтрезняване. И това става, може би, защото познаваме и празнуваме и двата вида празничност – и разумната и неразумната.
И с това преминавам към „опозиционната” реплика на Дмитрий.
Наистина идеална провокация! Професор Богданов вече е написал, че Дмитрий е „основният производител на вдъхновено казване в нашия форум”, докато аз си го мислех над първото си кафе.
Аз рядко мога да реагирам на Дмитриевите провокации, защото са твърде кратки. Но когато са по-пространни, като тази, и разбирам повече, мога да реагирам по-адекватно.
„Празникът в традиционната и модерната култура.
Какво свързва тези два свята - традиционния и модерния?”
Някои празници свързват двата свята, защото наистина продължават да се практикуват, макар и трансформирани. Професор Богданов дава пример с мистериалните празници и тяхното отношение към личното празнуване. Блестяща хипотеза, до която все още не смея да се докосна с коментар.
Дмитрий тук ми казва „не просто са различни-там и тук, но и несъвместими. Но точно поради тази им несъвместимост остават актуални едновременно.”
Първо си помислих, че е съвсем прав. Но на второто кафе ми дойдоха други мисли.
Не само остават актуални едновременно, но може и в един човек да се вместят. Това съжителстване в един съвременен човек, например аз, съвместимост ли е или пак е несъвместимост. Нямам отговор, защото тук си задавам въпроса какво разбира Дмитрий под „несъвместимост”. И докато той не каже, не знам как да продължа.
И завивам по парадигматичен въпрос.
Да не би проблемът да се появява поради едностранно вглеждане в парадигмата традиционно-модерно? Понеже са опозиции, да се мисли, че дори и ако се наблюдават в едно време, те са несъвместими? Дали не си представяме, че реално съществуващият модерен човек е само модерен и не може едновременно с това да бъде и традиционен?
Аз бих казала - няма такъв реално съществуващ човек, който да носи само белезите на модерността. Модерният човек си носи пълен багаж традиции, плюс белези на модерност (евентуално). Не малко хора, наши съвременници дори и белези си нямат.
Но интересният за нас човек е другият, който си има и от двете. Такива сме и ние всички в този форум.
В този момент много сериозно се замислих как точно ги съвместявам в себе си тези неща. Със сигурност не е напълно шизофренично – днес съм модерна, пък утре ще бъда традиционна. По-скоро реагирам според ситуацията. Когато съм в рационално обяснима ситуация, действам по-скоро рационално и модерно. Но когато ми се стовари ирационална ситуация, не си заравям главата в пясъка и да се правя че такова нещо не ми се случва, защото няма рационално обяснение. Тюхкам се, че традицията е прекъсната и няма мистагог, който да ме упъти и да се погрижи да не пострадам в незнанието си, но полагам усилия да реагирам ирационално, съответно на ситуацията. Или ако съм напълно безпомощна и невежа, поне не реагирам рационално, ами седя и чакам да ми се размине. В този смисъл, случва ми се да имам две истини, които са валидни в два свята. И така ги съвместявам – в две чекмеджета на един скрин.
Наистина нещата са противоположни и паралелни, и ни поставят в шизофренична ситуация, ако ги гледаме отстрани. Но когато ни се случват те са в нашата единична персона. Трудно ми е да обясня как се съвместяват, но това се случва. Например, на празнуване, или при проява на любов. Понякога се появява свързване и двете се съвместяват. Съвместяват се например, ако видя, че когато реагирането ми е съответствало на ситуацията, съм постигнала положителен, или поне неутрален резултат както с рационалното, така и с ирационалното. Понеже с ирационалното имам минимален опит, повече се радвам на успехите там – ето, почти съм невежа, си казвам, а успях да се справя и с тази шантава ситуация.
Вярно е, че досега не съм мислила как точно се съвместяват. И затова благодаря на Дмитрий за чудесната провокация. Ще продължа да мисля за това, дори и той да не може повече да ми помогне.
Автоматично действат и някои древни обреди – например приемане на психоактивни вещества. Искат или не искат хората, знаят или не знаят какво пият, ако изпият обредната чаша, влизат автоматично там, накъдето ги водят.
Ех, Сократе, много ми липсваше! Къде беше? Следващият път, когато изчезнеш, и аз ще изчезна, за наказание!
Ще си ползвам занапред това твое чудно попадение – „Залъгваме ли се, че имаме празници и сега, когато ги наричаме с лъжливи думи, които отлитат като пеперуди назад във времето - в историята. Вероятно затова съм избрал нея.” И аз, вероятно, но досега не го знаех :-) .
Майсторски клип! Навързва всекидневни неща с космически, по сериозен и комичен начин.
Искаш да си разкажем действителните многозначни празници? Като помислих за това, разбрах защо посветените в мистериите не са говорели за случвалото се там. Затова моят отговор е – може, ама на следващото действително форумно празнуване на маса, когато сме си само ние и ако ме подсетиш елегантно.
Все пак, от тук всеки може да мине. А ти знаеш какво казва истинският Сократ по повод възможността за защита на устното и писменото слово.
Ако искаш не разказ, а действителен празник с общност – ето го тук. Минавай по-често от тук и ще си празнуваме.
Да, намаляхме. Първо ти изчезна за дълго, професор Димитров също го няма напоследък. Няма ГГ, няма НП.
От вчера ми залипсва силно и Веселина-Крадла. Крадле къде си? Или поне Веси?
Вдъхновението наистина е прекрасно нещо.
|
Тема № - 31 |
Коментар № - 2784 |
|
Лелята на Сократ - 2010-09-23 02:09:28 |
|
|
Отварям страницата на Форума и гледам, че се говори за някакъв празник. Опитвам се да се сетя какъв религиозен празник е днес и изведнъж се сещам, че е националният празник на нашата страна?! Сигурно някой ще си помисли, че да се забрави такова нещо е върхът на нахалството. И аз няма да се извинявам. А това, че съм историк, по-добре да не го споменавам. Но ще кажа, че да се живее без годишни времена трае своите ужасяващи последици: няма я тази позната референция за нещата, която подрежда случилото се във времето - това стана през лятото, а онова, през зимата. Дори и годините е трудно да се броят, ако не се случи нещо в тях, което да се запомни за да се различи една от друга. Правя усилие да подредя времето. Не само на историята, но и моето.
А празниците дават цикличност на живота, били те лични или групови празници. Тази цикличност създава ритъм, а ритъмът помага, човек да си вдигне главата в един момент и да погледне по-далече от собственото си съществуване, по-далече от себе си и това, което се живее на ниво аз и аз, и след това, пак аз.
Хареса ми това, което казва проф. Богданов: “празникът прави света голям и обхватен“.
А Истинския Сократ се появи точно на темата на празника - това е нещо чудесно!!! Направо празнично! Добре завърнал се, Истински Сократе!
Един поздрав за всички. Това не е само клип с музика, нито анимационно филмче за деца, макар да го намерих в един канал за детски филми по телевизията, ей така случайно. Но гарантирам, че го гледах с тази магия, която среща детето и възрастния човек в нас. И след това се запитах, как може да се открием празника от другата страна на познатото в него.
http://www.youtube.com/watch?v=lJApXnqgcJc&feature=related
|
Тема № - 31 |
Коментар № - 2782 |
|
Aneta de la Mar - 2010-09-22 23:59:36 |
|
|
Вдъхновението, вдъхновението е нещо прекрасно! А и още по-прекрасно става от празника и от коментарите на проф. Богданов! Макар, че аз, по-скоро, се натъжих от дългия коментар на Анета, от празничното до непразничното, от преживяното до непреживяното и от това, за което говори проф. Богданов "няма нищо по-празнично от острото желание и утопията".
"НЯМА НИЩО ПО-ПРАЗНИЧНО ОТ ОСТРОТО ЖЕЛАНИЕ И УТОПИЯТА"
Моите празници стават все по-малко. Празникът остава някъде назад в детството. В рожденните дни, когато все още имаш много приятели. Сантиментално. Залъгваме ли се, че имаме празници и сега, когато ги наричаме с лъжливи думи, които отлитат като пеперуди назад във времето - в историята. Вероятно затова съм избрал нея. Празник текст, празник надхвърляне, празник нощ, какво е това? Къде е уголемяващата ни общност?
Проф. Богданов е написал нещо много истинско, че думата празник има повече значения, поради практиката на деня обаче те са покрити от едно значение, различавайки ясно това което си представяме, от това, което е в действителност, вместо обратното.
Жрецът-мистагог е бдял за да запази многозначността и пътищата, по които да отведе празника. Кой днес бди над нас? Предлагам ви да се опитаме да нарисуваме нашите празници, да разкажем за тях. Какви са действителните-многозначни празници на проф.Богданов, Леля, Анита, Дмитрий? А защо да не разкаже и всеки, който желае? Да върнем празниците!
http://vbox7.com/play:dae5ca6c
С празнично завръщане във форумските редици, |
Тема № - 31 |
Коментар № - 2781 |
|
Истинският Сократ - 2010-09-22 22:05:13 |
|
|
Е, сега се обаждам не на място. Защото сте заговорили вдъхновено. Обаждам се, защото обещах да кажа за езика и празника. Но какво да кажа? Анета добре и точно, с речево вдъхновение е направила връзката между отправянето към казване, което не е достатъчно учленено, и получаващото се после учленяване.
Кое е празничното? Зависи. То винаги е в отношение спрямо някакво непразнично и значи делнично. И ако то е прекалено учленено, празничната реч зазвучава празнично, защото нарушава станалите банални учленявания. Ако пък делничното е като мучене едро и нечлененорзаделно, празничната реч влиза в прекалени учленявания, които радват и правят внушение за неизказвана вълнуваща истина. Според мен има най-малко две празнични речи – тези, които изброих. Те, разбира се, са много повече.
Дмитрий - основният производител на вдъхновено казване в нашия форум! Ето, пусна ни речта-музика на Бердяев, празнична реч. Как да кажа, че мечтата на тази празнична реч е пределно невярна в желанието на думите да се върне тяхното битийно значение? Не мога. Защото няма нищо по-празнично от острото желание и утопията. Да, но те се заплащат с неистина. Аз нали това ви казвам – че никоя дума, нито «живот», нито «битие», нито «човек» не могат да имат чудно върхово значение. Затова са думи, защото ги размъква всеки и защото всяка от тях е като магнит, на който се налепва какво ли не. Да, но тази пределна неистина е казана от Бердяев пределно празнично и изглежда пределно на място на форум, на който се обсъжда не друго, а именно празникът.
Усещате вдъхновението на Лелята, която разговаря със студенти след лекция за мистериите, прочетохте преди това прекрасния спомен на Анета, екстазът на Дмитрий е пред очите ви. Вижте цитатът за нощта и нейната празничност. Добре, добре, да ни носи вдъхновението. Едно само не да не пропускаме – това с нощта е само друг начин да се каже скучното, казано от мен, че за разлика от делника, който е някакво тук и сега, празникът прави света голям и обхватен. Някой празник, разбира се. Сега добавете и другото, казано сега. Зависи от делника, от който се различава празника. Има и такъв празник – на странно смаляване, вглеждане и детайлно различаване.
Тъй смятам и няма да се уморя да настоявам – колкото и да се стремим да кажем това и само това, то освен че казва нещо определено, се отличава и от друго, което поправя с един вид противопоставяне. Нямаме много възможност да говорим за празника чисто референтно, защото в същото време поддържаме и бинарната парадигма, че празникът е празник, защото се различва от другото на непразника.
|
Тема № - 31 |
Коментар № - 2780 |
|
Bogdan Bogdanov - 2010-09-22 16:35:48 |
|
|
Честит Празник на всички!
Важно съвпадение с темата.
Реших да отговоря на Леля - "опозиционно".
Говоренето и разказването за празника някак подминава темата - Празникът в традиционната и модерната култура.
Какво свързва тези два свята - традиционния и модерния?
Празникът? Не. Техниката, изкуството, канонът.
Според мен, проблемът е в ритуалната техника на празника и на празнуването. Не просто са различни-там и тук, но и несъвместими.
Но точно поради тази им несъвместимост остават актуални едновременно.
Тук формалната или аналитичната парадигми просто не са релевантни.
Има странно съседство на ритуалите отпреди и днешните. Даже студентите на Леля го отбелязват. Съседстват, но са несъвместими.
Тук ще се позова само на Вебер. Деритуализацията-размагьосването се вплита в кода на модерното, който не просто подменя и подновява ритуала. Създава не просто "новите" ритуали-това са новите технологии. За тяхното изпълнение не са необходими посветените. Те са ...автоматични! |
Тема № - 31 |
Коментар № - 2778 |
|
Дмитрий Варзоновцев - 2010-09-22 13:26:31 |
|
|
Извинявам се за забавянето – трудни делници не дават време за празник. Добре че утре-днес е национален празен ден, та успявам да се включа във форума. Макар че, сигурна съм, пак няма да имам време да пиша по някои интересни коментари – и от началните и от последните.
Благодаря на професор Богданов за хубавите отговори (вършат хубава работа) – и за дългия отговор за ритуала в съвременното празнуване, и за краткия за Асклепий. И двата въпроса ги зададох, защото наистина търсех отговор и нямах мой готов. За Асклепий ми идваше на ум това, което Анета написа в първата част на коментара си (благодаря й и за втората), плюс появата му край Дионис Бромиос (когото пък разследвам). Болната душа, която оздравява чрез смъртта на тялото, в което има дял и Асклепий, добре се връзва с вакхическите неща.
Размислите на професор Богданов за ритуалността в съвременните празници подреждат и осмислят добре това, което имаме в наличност за наблюдение. Подкрепя го и едно мое наблюдение върху ситуации на големи прекрачвания на граници при студентите.
След лекции по темата на мистериалните култове почти винаги се появява един или неколцина студента, които искат да продължим да говорим в кафето, където ми разказват, че те също така правят разни неща, като тия, за които съм им говорила, че се правели в древността. Аз веднага започвам да им обяснявам, че има една огромна разлика между това, което те правят и правеното в античните мистерии, защото тогава се е правело рядко, задължително в рамките на ритуал и под наблюдението на вещо лице – мистагог, който пази участващите в ритуала да не сбъркат и да си навредят. Докато съвременните подобни правения са си чист експеримент, при това много опасен, защото традицията (с всичкото й познание и опит) е безвъзвратно загубена, понеже е била устна. И че няма разкази или трактати, от които да бъдат научени.
Някои от студентите се съгласяват, но някои отговарят – ами ние си имаме и ритуали!
Научавам от последните, а после и от други източници, че не само по света, а и у нас продължават да се появяват огромен брой нови и нови учения и практики от религиозен тип, които правят компилации от всякакви стари текстове, като се почне от Хермес Трисмегист през средновековните окултни писания, та до днес. Като се е случвало да се зачета, или да започнат да ми ги разказват, се чудя да се смея или да плача. Когато съм в разговор казвам – ето това е взето от тук, а онова от там, едикак си е съшито, тук преводът е грешен и цялата теология се срутва. Има някои учения и практики, които са напълно паганистични, а други имат и християнски отенъци. Авторите им (които сигурно си пазят и авторските права) си правят нови ритуали от мистериален тип, като стъпват на компилации от стари текстове без да имат основание на традиционни ритуали, т.е. на ирационално познание от опит. Немалко хора са увлечени от такива общества. Много трудна тема, особено когато се налага да се разговаря с привързани към такива общества. Пиша за това за да покажа, че желанието за ирационални преживявания - включително в общество и включително с ритуали - изглежда устойчиво у не малко хора и днес.
Според мен в християнската традиция (православна и католическа) са запазени елементи на езическите мистериални ритуали, включително не само на терминологично ниво (седем от ритуалите се наричат тайнства/мистерии, има си християнска мистагогия). Разбира се, много от вярванията са трансформирани, макар че вярата в живот отвъд си остава основна и в християнството.
Въпросът е, обаче, че и атеистите имат нужда от досег с ирационалното, дори само заради познавателния интерес. Точно в тази посока виждам особената ценност на хипотезата на професор Богданов за съвременния личен празник.
Аз, обаче, не исках той да се отказва да нарича личното празнуване „празник”, ама ето каква я натворих :-(. Искаше ми се да може да има ритуалност и в личното празнуване. Мисля си, че ритуалното действие може да отключва надхвърляния, когато на хората им се иска да ги изпитват отново и отново. И общността от двама си е чудесна общност, макар и минимална. А и в случаите на едноличен празник пак може да има общуване с други хора.
Например виртуалната реалност променя представата за едно време-пространство, в което празнуващите непременно трябва да се съберат. Сега, докато си пиша това и си празнувам, съм си съвсем сама – и в стаята ми, и във форума. Проверявам брояча във форума, и той показва, че друг в момента не виси там (даже Анета си е легнала да спи вече от другата страна на земята). Обаче след два-три часа часовниково време ставащите рано сутрин (и на празник) ще „влязат” във форумното пространство и празникът може да стане с повече хора (а може да стане и трагедия).
Честит празник на независимостта на всички форумци – пишещи и четящи!
С пожелание да си имат необходимата независимост!
Благодаря от сърце на професор Богданов и за това, че се е зарадвал!
ПП: Спирам да пиша и пускам за публикуване, защото някой се появи във форума и вече не празнувам сама.
Дано да е Веселина, защото искам да я помоля:
Веси, разкажи пак на своята уморена и неразбираща Леля (с думи повече, с по-прости фигури и последователни движения): „Сократ изравнява празника с текста – няма протичане празник/делник. Умирането на Сократ означава края на празника във "Федон". За общността на тези, които слушат Сократ – Сократ също е текст. Празникът-текст свършва и смъртната присъда трябва да бъде изпълнена. Сократ-текстът умира и вече няма отговор на въпросите – няма текст. Защо точно когато Сократ трябва да умре - Платон е болен? Отново край за текста?”
И съвсем бърза реплика към Дмитрий „Изключително интересна се завърза/развърза дискусията. Наглед, коментаторите само коментират един друг, но при един по внимателен преглед развиват не толкова алтернативни, колкото противоречащи линии.”
Винаги може да се изтълкува по този начин разглеждането-разбиране в опозиции, обаче това е най-плодотворния начин, според мен. Поставянето „в опозиция”, в противоречене, в една добра дискусия (като тази), не рядко е повече инструментално, техника за привеждане на умовете в движение. Ритуал, който евентуално може да задвижи надхвърлянето.
Като например коментарите на Крадла и Веселина.
|
Тема № - 31 |
Коментар № - 2775 |
|
Лелята на Сократ - 2010-09-22 05:34:40 |
|
|
Това, което ни дели, Дмитрий, от празника трябва да е нещо много човешко.
Гледам две котета излегнали се до мене в полумрака на идващата вечер и слушам как помъркват от задоволство, сгушели се едно в друго сякаш са едно. Двете понякога приказват на сън и дори ръкомахат с лапи. Знам ли какво казват, а знаят много неща, имат девет живота!!! Защо девет, а не десет? Щастливи са, когато аз съм щастлива, стават тъжни и омърлушени, когато не ми е весело. Но точно това, празник, май не познават.
|
Тема № - 31 |
Коментар № - 2774 |
|
Aneta de la Mar - 2010-09-22 01:23:22 |
|
|
Ами интересно е Анита. Когато пишете за Сократ, кога протичат неговите празници? Сигурно все пак вечер, в преднощие.
Празникът е черта, граница. От какво ни дели тази черта? |
Тема № - 31 |
Коментар № - 2772 |
|
Дмитрий Варзоновцев - 2010-09-21 21:08:00 |
|
|
“Все термины, все слова, все понятия должны употребляться в каком-то новом, более углубленном, более онтологическом смысле. Скоро неловко, невозможно уже будет употреблять слова, применяя к ним старые квалификации "прогрессивности" или "реакционности". Скоро слова получат свой подлинный онтологический смысл.“ Казва Бердяев, а той е един велик, много велик автор, без който е много трудно да се разбере какво се е мислило и какво се е случило в Русия преди и малко след революцията.
Опитвам се да го погледна тази фраза от съвременна гледна точка и прочитайки я си спомних как на Foro Social в Rio Grande dо Sul в Бразилия (един от най-известните форуми за дискусия на социалните и политически теми на света днес), един учен от Франция заяви, че “истинската революция се състои в това да върнем думите на техните места“. Сега се замислих да не би да е чел Бердяев, но се моля дано екипът на президента Чавес или той самият, да не прочетат този текст, защото както са забъркали нещата с революцията там, във Венесуела, току виж вземат да я забъркат още повече като си поставят за цел да “върнат на местата не какво да е, а думите“.
Дмитрий, Празник и Революция звучи страховито! Как да не си помислим човек днес, след всичкото, което се случи през XX век, че Бердяев е на прав път, че това си е направо нощен празник! |
Тема № - 31 |
Коментар № - 2771 |
|
Анета де ла Мар - 2010-09-21 16:56:48 |
|
|
Изключително интересна се завърза/развърза дискусията. Наглед, коментаторите само коментират един друг, но при един по внимателен преглед развиват не толкова алтернативни, колкото противоречащи линии.
Всъщност, темата за празника едва сега се проблематизира - резултат от активното включване на проф. Богданов.
Тази тема, въпреки че се осланя върху класическите "парадигми" внася странната тревога. Липсва делникът, който би трябвало да бъде легитимиран и артикулиран от празника.
Ще ми извините, но ключа към проблема за празника днес намирам у Бердяев. Ще си позволя да го цитирам на руски, за което се извинявам, но просто не съм сигурен за наличие на релевантния български превод:
"Ночь метафизичнее, онтологичнее дня. Дневной покров не только в природе, но и в истории не прочен, он легко скрывается, в нем нет глубины. И весь смысл нашей эпохи, столь несчастливой для внешней жизни отдельных людей, в обнажении бездны бытия, в стоянии лицом к лицу перед первоосновой жизни, в раскрытии "наследия рокового". Это и означает вступление в ночь,
Как океан объемлет шар земной,
Земная жизнь кругом объята снами.
Настанет ночь, и звучными волнами
Стихия бьет о берег свой.
То глас ее: он будит нас и просит.
Уж в пристани волшебной ожил чёлн...
Прилив растет и быстро нас уносит
В неизмеримость темных волн.
Небесный свод, горящий славой звездной,
Таинственно глядит из глубины.
И мы плывем пылающею бездной
Со всех сторон окружены.
Тютчева принято считать поэтом природы, ее ночной стихии. Стихи его, посвященные истории, совсем иные, они написаны еще при свете исторического дня. Но Тютчев глубже, чем думают. Он - вещее явление. Он предшественник ночной исторической эпохи, провидец ее. Поэтом наступающей ночи был и А. Блок. "Развязаны дикие страсти под игом ущербной луны". Он видел не "зори", как думает про него и про себя А. Белый, а наступающие сумерки ночи. Оба они сами не понимали своих предчувствий и давали ложную символику грядущей "революции". Революция не восход, не заря, не начало нового дня, а закат, сумерки, конец старого дня. Мы вступаем в период исторического странствования, про которое можно сказать: "мы плывем пылающею бездной со всех сторон окружены"; "прилив растет и быстро нас уносит в неизмеримость темных волн". А вспомните прославление ночи у Микель-Анжело, в его "дне и ночи". День может изолгаться, порядок дня [410]
________________________________________
может истомить, энергия дня истощиться, покровы дня разложиться. Человек, живущий на поверхности, может стосковаться по приобщению к первоосновам, первоистокам бытия. Самый процесс движения в глубину, в недра должен прежде всего производить впечатление угасания дневного света, погружения во тьму. Старая символика исторической плоти рушится,и человечество ищет новой символики, которая должна выразить совершающееся в духовной глубине.
День истории перед сменой ночью всегда кончается великими потрясениями и катастрофами, он не уходит мирно. Закат исторического дня античного мира сопровождался и большими потрясениями и катастрофами, он давал чувство безвозвратной гибели. Начало новой эпохи сопровождается варваризацией. В исторический космос, образованный античной цивилизацией, ворвались хаотические силы. И мы всегда должны помнить, что страшные войны и революции, крушение культур и гибель государств не только создаются злой волей людей, но также посылаются Провидением. Мы живем в эпоху, аналогичную эпохе гибели античного мира. Тогда был закат культуры несоизмеримо более высокой, чем культура нового времени, чем цивилизадия XIX века. Тогда не могли еще понять, что Платон - величайшее явление культуры эллинской - был обрашен к грядущей ночной эпохе, был уже выходом за пределы эллинского дня. И в наши дни есть еще историки, как, например, Белох, которые видят в Платоне реакцию против поступательного, прогрессивного хода греческого просвещение и греческой цивилизации. Да, конечно, реакцию, но реакцию, которой суждено было длиться очень долго, тысячелетия, реакцию, обращенную вперед, к грядущей эпохе. Таким реакционером суждено, вероятно, быть Достоевскому. Средневековье можно назвать ночной эпохой всемирной истории. И это совсем не в смысле "мрака средневековья", выдуманного просветителями новой истории, а в более глубоком и онтологическом смысле слова. Новым средневековьем я называло ритмическую смену эпох, переход от рационализма новой истории к иррационализму или сверхнационализму средневекового типа. Пусть просветителям новой истории это представляется мракобесием. Меня это мало беспокоит. Я думаю, что сами эти просветители-люди в высшей степени "отсталые", что образ мыслей их совершенно "реакционный" и целиком принадлежит отживающей эпохе. Я исхожу из [411]
________________________________________
глубокого убеждения в том, что нет возврата ни к тому образу мыслей, ни к тому строю жизни, которые господствовали до мировой войны, до революции и потрясений, захвативших не только Россию, но и Европу и весь мир. Все привычные категории мысли и формы жизни самых "передовых", "прогрессивных", даже "революционных" людей XIX и XX веков безнадежно устарели и потеряли всякое значение для настоящего и особенно для будущего. Все термины, все слова, все понятия должны употребляться в каком-то новом, более углубленном, более онтологическом смысле. Скоро неловко, невозможно уже будет употреблять слова, применяя к ним старые квалификации "прогрессивности" или "реакционности". Скоро слова получат свой подлинный онтологический смысл. Скоро для всех будет поставлен вопрос о том, "прогрессивен" ли "прогресс" и не был ли он часто довольно мрачной "реакцией", реакцией против смысла мира, против подлинных основ жизни. Условимся в употреблении слов, чтобы избежать совершенно лишних и праздных споров о словах." От Н.Бердяев "Новое средневековье"
Днес по някакъв странен начин се сбъдват описанията на модерните автори, които по никакъв начин не биха могли да бъдат квалифицирани като прогнози. Сбъдва се това, което Бердяев определя като нощ.
Празникът повече от всичко друго в културата е "нощна птица". Ярките, дневните празници са имитации и предизвестия.
A propo, Тютчев наред с Фет са единствените руски поети, които не ме оставят равнодушен. И Пастернак, разбира се!
У последния темата празник направо се развива върху темата революция ...с всички есхатологични последици. |
Тема № - 31 |
Коментар № - 2767 |
|
Дмитрий Варзоновцев - 2010-09-20 14:49:15 |
|
|
|
|
|
|