ТЕОРЕТИЧНИ ЕСЕТА И СТУДИИ - АРХИВ

Празникът в традиционната и модерната култура

БОГДАН БОГДАНОВ

Когато говорим за празник в единствено число, говорим с хипотеза. Можем да не я формулираме и само да я подкрепяме с примери, но можем да си и дадем сметка, че в по-реален план празниците са много и много видове, докато това, което наричаме празник в единствено число, е само несигурно обобщение.

Разбира се, има научно говорене, семиотичното, което препоръчва да се тръгне по дългия по-правилен път на доброто различаване между празника като феномен, като понятие-идея-представа и като дума. Що се отнася до феномена, той естествено е исторически, откъдето е и основанието да говорим за празника в античната, средновековната и по-общо в традиционната и модерната култура. Именно тази страна - на феномена разкрива, че  празникът е зависим от друг феномен, свързан с него, от делника и че тази връзка налага и привличането на по-общия феномен на културата. 

Що се отнася до съответните понятия, идеи и представи, те съпровождат феномена на празника и също са с историческо битие. Което изясни в своя доклад професор Божилов, като обърна специално внимание на възгледите на средновековни мислители по този въпрос. Като казвам понятия, идеи и представи, имам предвид обаче и онези, които се ползват в редовото всекидневно говорене по въпроса.

Третата страна е на думата, която обозначава феномена и представя понятието. Отговаряйки на сложността на феномена и многозначното понятие, думата празник има повече значения. Поради практиката на деня обаче те са покрити от едно значение, което много често е прякото значение на думата. Така е и в нашия случай. Да, но другите значения остават. Оттук и компромисното решение на всекидневната реч, която разширява значението на основната дума със значенията на няколко синонима. 

От професор Божилов научихме, че на гръцки има три думи за празник (argia, eorti и teleti), които означават три вида празник. Естествено е неточно да ги предаваме на български все с «празник». Превеждането от един на друг език е трудна работа, защото както значенията на една дума, така и нейните синоними почти никога не съвпадат в два езика. Но все едно и на български разполагаме с повече думи за празник. Една от тях е заетото от гръцки «панаир», означаващо, както знаем, особен вид празник-тържище. Това среднo- и новогръцко paniiri представя днес и на гръцки, и на български древния феномен на големия старогръцки междуплеменен и международен празник (т.нар. panegiuris). Олимпийските игри са именно такъв празник – и в гръцката древност, когато са били създадени, и в нашата съвременност.

По дългия път на различаване на феномена, понятието и думата не върви никой. Да говорим по този начин означава да се заплетем в мрежа, от която няма отплитане. Оттук и практиката на съвременното научно говорене – ограничаването в определено историческо време и опирането на примери от него. Искам да говоря по-общо по темата за празника, но съм античник, фактите и примерите ще бъдат от античната култура. Затова и казвам, че по-общото по темата е само хипотеза. Да, но е редно да си дам сметка и за още една обикновено несъзнавана опора, която ме  насочва.

Колкото и да са подкрепени с тези на големи специалисти по темата, моите възгледи за празник са зависими от имплицитните идеи и значения, които ми налага говореният от мен език. Така или иначе, говоря на български обозначавам феномена на празника с редова дума, значението на чийто корен разбирам. То насочва съзнанието ми към представата за «празно”. Старото вече невалидно изписване и произнасяне „праздник” е по-умерено и казва, че става дума за „празен ден", който се противопоставя на делничния, изпълнен с работа. Очевидно външната идея, която съпровожда българската дума празник, се организира от противопоставяне.

Ето друго по-специално противопоставяне, уловено от други езици. На немски основните думи за празник са две - „Feier” и “Fest”. И двете идват от латински - едното от “feriae”, преминало и в немското “Ferien” («лятна ваканция»), а другото от “festum” или „festus” (“festus dies”), преминало в немското “Fest” и френското „fête”. Тези две думи представят два особени аспекта на празника. Единият е изобщо всякаква празничност, различаваща се от обикновения делник по това, че е празна, докато другият, ясно указан в латинското “festum» и немското «Fest», е с противоположното значение, че празничният ден е пълен с дела и събития, сочещи нещо важно.

Това противопоставяне, веднъж в полза на делника, втори път на празника, представя важна проява на човешкото културно време, това, че в него се редуват две различни времена. Да се живее човешки означава да се преминава от празнично към делнично време и обратно. Празникът е особено организирано протичане на време, по-пълно или по-празно спрямо делничното време, което на свой ред, организирано по друг начин и оразличено от празничното, също се възприема двойно - като пълно в един смисъл и празно в друг. Разбира се, вътре в тези две времена има видове, както и още по-специфични противопоставяния.   

Но да прекъсна теоретичното говорене и да се обърна към примерите. В антична Гърция в класическата епоха жената, особено в Йония, е изключително ограничена. Дотам, че по-възрастната жена излиза от къщи само за да пазарува, и то съпроводена от слугиня. Още по-ограничени са младите жени – те напускат дома само на големи празници. Което е характерно за всички традиционни култури. Жените в класическа Атина обаче имат голям продължаващ няколко дена празник, така наречените „Тесмофории". На него те се ползват с изключителна свобода. Напускат домовете си, празнуват весело и шумно. Общо взето, правят обратното на онова, което правят в делника. В това обратно влиза и регламентираната волност в един от дните на празника да се говорят мръсни приказки и да се правят мръсни неща.

Разбира се, онова волно се различава от нашето днес. Тяхното е сакрално означено. Затова е не само приятно и свързано с разпускане, смях и подигравки, но и страшно, потрисащо, довеждащо до екстаз. Тесмофориите са мистериален празник с две съществени функции – да отваря към поразяващата другост на отвъдното и да възстановява женската природа, нащърбена от отрудеността и несвободата в делника. Жените излизат вкупом извън Атина, отиват при свещена скална цепнатина и пускат в нея живо прасе, символ на случилото се някога с дъщерята на Деметра Персефона, отвлечена от Хадес в подземния свят. Късно вечерта две избрани жени слизат и донасят останките от умрялото прасе. Което е свързано с треперене и ужас. Лиминален ритуал, повтарящ важното, случило се някога, но моделиращо и общото - неизбежния край на всичко живо.

Противопоставих нашето светско волно на онова сериозно със сакрален смисъл. Да, но те не са крайно противопоставени. Има пунктове, в които не се различават. Защото и ние живеем в два свята, въпреки че те не са по-малък и по-голям, а по-скоро два реда. Единият е на делника, в него има разграничения, много отделна неща, много роли. Те уморяват. Затова изпитваме нужда от другия ред на празника, в който разграниченията отпадат, човек изпитва радост от преминаване на граници и така набира нужните сили, за да се справи с по-дълго траещия ред на разграниченията.

Днес това става не само по време на празник. Всеки може да си позволи празнично време и вътре в делника. Но и в този случай личи онова, което е символично усилено в традиционните празници – лиминалната ситуация, необходимостта след времето на разграничения и отделности, наложени от практическия живот, да последва време на преминаване на граници и заличаване на иначе нужните разграничения и отделности. Знаем добре коя е делничната противоположност на здравословното умерено ядене – преяждането, и коя на редовата сексуалност – другата вън от брачния дом и не с обичайния партньор. Тези ползвани отдавна лиминалности са приемливо временно «празнично», което, така да се каже, коригира редното с извънредно.

Двете коментирани делнични извънредности са почти задължителни моменти в традиционните празници. Няма голям традиционен празник без угощение, на което да не се преяжда и препива, нито без една или друга сексуална нередност. Те са налице и в Аристофановите женски комедии, всички своеобразни коментари на празника «Тесмофории». Да се празнува означава да се изпада в прекрачване на граници. Разполагаме с класически примери в българската празнична култура - транса на Нестинарите, танцуващи върху нажежени въглени, или лиминалното изпитване на прага между човешкото и животинското и мъжкото и женското на Кукерския празник чрез преобразяване, в което природните разлики се поставят под въпрос, но и се усилват.   

Проблемът на мисленето по тази тема е в в баланса между приликата и разликата, в преценката по какво днешният празник се различава от онзи в миналото и по какво не се различава. Защото, така или иначе, съвременният човек и съвременният живот са други. С разликата се справяме по-добре поради дълго култивираната историческа нагласа в съвременната хуманитарна наука. Не се справяме с приликата независимо, че ни е ясно, че боравенето с два свята, с две времена и два реда е налице и в оригинала на Кукерския празник, и в днешния му вариант.

Това, което не разбираме, е, че т.нар. лиминалност организира и личното време на всеки човек, а и времето на съвременния делник. В което е и голямата разлика между традиционната и съвременната култура. Делникът в традиционната култура е несравнимо по-еднороден, неговите субекти са едри и групови. Съвременният делник е вътрешно разчленен, поради големия брой и групови, и индивидуални субекти. Оттук вътрешното разчленяване на сегашното делнично време и възможността всеки да произвежда за себе си в него едно или друго малко празнично. 

Ето един пример – четенето на вестници, осведомяващи за случила се лиминалност, от която се потръпва. Без да е ясно дали от действително случилото се, или от репортажното му усилване. Новият «Нощен труд» се купува  трескаво, предимно от жени на възраст, които четат със затаен дъх и изпадат в моментен празник в иначе съвсем редовия делник. Лиминално е и случилото се, за което се научава, но и случващото се в хода на четенето. Друга подобна лиминалност: млад войник, изтезавали го стари войници, след обичайното унизително измерване на спалното помещение го унизили и сексуално.

Поне на пръв поглед същото става и в един род антични празници на посвещаване, особено крайни в силно традиционната спартанска култура. Юношата, който става младеж, преживява подобно насилие. Така се бележи символично трудното прекрачване на прага на мъжкото. Да, но то е с комплексен смисъл и има повече съставки и значения. Освен сексуалната агресия включва и опасни състезания, убийства и други крайности, в които социалното, душевното и телесното са неразличимо свързани. Онези празници са пространства-времена за такива свързвания.

В което е голямата разлика между тогавашната и сегашната лиминалност. Сегашната е несравнимо по-еднозначна. Наскоро научих, че испанската корида става все по-рядка и дори се забранява. Приликата е прилика, но тя и намалява. От най-древното време до най-модерното днес празникът е налице, но е променен. Оттам и въпросът. След като историята е в промяната, каква промяна става в историческия ход на празничната култура? Разбира се, в случаите, когато има история. В Европа по темата празнична култура наблюдаваме такъв ход, който тръгва от античността минава през средновековието и достига до нашата съвременност.

Тази научна среща наистина е среща на специалисти по античност, средновековие и съвременност, на археолози, историци, филолози и историци на изкуството. Значи сме екип, който има нужния състав и компетентност да обсъжда подобна историческа хипотеза. Затова и се заемам да споделя моя вариант, особено след авторитетните доклади на професор Божилов и професор Даркевич, които ни убедиха, че голямата празнична култура на европейското средновековие е добрата гледна точка, която позволява да се погледне и назад към античното време, и напред към европейската съвременност.

Християнското средновековие, от една страна, пази античните лиминални, или, по друг начин казано, мистериални празници. Едни от тях, по-крайните, забранява и преследва, докато други подчинява и включва в християнския празничен цикъл. Което води до големи различия в няколкото християнски вероизповедания и отделните страни, които влизат в тях. От друга страна, в средновекованта християнска празничност става и друго – свързват се двете антични форми на празнуване, по-официалното ново на обществените календарни празници и страничната по-стара линия на мистериалните празници.

При това свързване се преодолява противопоставянето между едните и другите, това, че календарните празници са за празнуваща еднородна социална група от хора, а мистериалните за всеки отделен човек, който празнува. Елементът на пренесения в празника обществен ред се поддържа от йерархията на църковната институция и същевременно е налице в официалното християнско празнуване. Празнува голяма човешка група. Има някакъв ред къде и как се разполагат велможите и как обикновените хора по време на празничната церемония. Да, но празнуващите не са свързани в общ субект, както е в античния обществен празник, групата е комунисна, съставена от равни помежду си, които освен това изпълняват ритуала на молитвата, а и изпитват вяра не само по време на празника.

Което е и собствено революционното в християнската религиозност. Християнството първо в европейската традиция поражда комунисна общност на всички равни помежду си, което я прави по-обхватна от всяка друга общност. Това впрочем, индивидът да бъде субект на празнуването, идва от античния мистериален празник. Но там то не е така ясно проявено. Както не е ясно проявено и другото, че участващите в античните мистериални празници освен че празнуват, изпитват и религиозна вяра. Християнството превръща и едното, и другото в правило, като добавя и третото, също заето от античната мистериална религия – осъзнатата идея за цялостен голям свят със своя история, записана в текстове. Християнската религиозност съчетава тези три страни – комунисната общност на вярващите, личното вярване и идеологията възглед за свят и история, фиксирани в текстове.

Какво се случва с античната мистериална лиминалност в християнското празнуване? Първо, е извадена от празника, по време на който се представя само символично знаково. Второ, е сублимирана и превърната в тема, обсъждана в свещени текстове, и, трето, е укрита и превърната в емоция в личното преживяване на вярващия. Иначе толкова силна в християнската идея за чудото, античната мистериална лиминалност бива разделена на три и, така да се каже, укротена. Така, като свързва полюсите на обществения календарен празник за празнуваща социална група и на мистериалния за празнуващ отделен човек и комбинира чертите на едното и другото, християнството се отървава от плътната езическа мистерия и създава един всепразничен празник.

Разбира се, полюсите на едното и другото в античната култура са само привидно крайни. В нея не се открива нито календарен празник без мистериални следи, нито мистериално празнуване, непоместено в календара. Затова и в плана на хипотезата може да се смята, че в някакво начало празникът е само мистериален, но че промяната налага нови обществено оцветени празници, в които старото заглъхва. Което на свой ред събужда старите мистериални празници. Тези два полюса са като че ли необходими на тази двукултурна култура, която работи с противопоставяния, противопоставяйки, от една страна, празника на делника, а, от друга, полюсите на по-новото, по-обществено насочено календарно и по-старото като че ли по-празнично мистериално.

В класическа Атина има цикъл от Дионисови празници. Те са посветени на различни Дионисовци, някои от които очевидно по-рано са били други божества. Едни от атинските Дионисови празници са изразено мистериални като Антестериите, други не са – като Градските Дионисии, голям годишен календарен полисен, но и международен празник. Върху старата му мистериалност е настанено голямото нововъведение на театралните състезания с трагедии и комедии. Въпреки че е посветено на Дионис, то е мистериално само по форма.  Което в края на 4-и в.пр.Хр. изглежда е едно от основанията, подтикнали възрастния Еврипид да напише трагедията «Вакханки», с която напомня за по-истинските мистериални Дионисови празници. Така е устроена в едър план античната култура като колебаене между един по-светски тукашен човешки свят и друг по-обхватен с голямо отвъдно, което се намесва в тукашното човешко.

Та какво става в историята според тази хипотеза? В античното време от стария само мистериален празник се отделя категорията на календарното празнуване. Античното време поддържа това различаване между едно по-минало минало и друго като че ли по-настояще. После идва християнското средновековие с голямата амбиция за всепразничен празник и всерелигиозна религия. Приета и преобразувана, но и потисната и прогонена, античната мистериална лиминалност се оказва вън от културата на празника. Да, но има и друга голяма култура – на делника. В съвременността, която започва толкова пъти, масивът на мистериалната лиминалност попада в т.нар. от мен многосубектен делник, станал такъв и с усилията на християнството, и на неговия светски вариант, демокрацията.

Резултатът - всяко човешко същество придобива право да моделира в своята лична история т.нар. мистериална лиминалност. Да, но това самостоятелно моделиране не е лесна работа. Има нужда от образци. Тъкмо в това е значителната промяна. По-рано образците са били по-еднотипно задавани от високи текстове и едри ситуации на празнуване. Сега липсващите лиминални структури се черпят все по-индивидуално от литературата, поезията, театъра и музиката, от изобразителното изкуство, от печата, телевизията и киното, от многото видове празнувания, от всекидневните разкази и общувания. Разбира се, не е лесно човек да открие добрия лиминален образец, на който да се опре при съставянето на своето лично време. Още по-трудно е този образец да не важи само в този момент, а да е с по-трайна валидност. 

Но все едно. Това, което нарекох празник и по което представих двете хипотези – за празника изобщо и за неговата история в Европа, наистина е навсякъде край нас. Като човешки същества сме изложени на него и постоянно го пораждаме. Е, колебаем се кое е по-доброто – дали страната на това «винаги и навсякъде», или другата на меланхолично регресивното преживяване на миналото и особено на далечното минало като несравнимо по-съвършено от нашата съвременност.  Повечето занимания с миналото са вдъхновени от второто. Моят случай е различен – ровя се в миналото, за да разбера съвременността. Тя ме засяга повече.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Забелязвам устойчива тенденция да се стеснява визията за празника. Празникът е ритуал, но не само. Празникът е текст, но не само. Празникът има същностно значение за социумната интеграция, ...но не само.
Наблюдавам, може и да е съвсем субективно и неправилно, едно чисто техническо отношение към празника. А от друга страна - романтически порив и страст.
Пир не е празник, но е вид празничен ритуал.
Липсва времевата различност, която празникът по някакъв начин преодолява.
Той е поставен в много времеви плана, но самият е Време.
Празничното време не просто ...друго, различно. Това е моделът на времето, който се преживява, но и се преразказва.Но остава извън и разказа, и извън преживяването
И това пък е проблем. Разказването се осъществява в "друго" време и с ясна интенция тази другост да бъде маркирана и забелязана. Пример за това дава Веселина в своя последен постинг.
Тема № - 31 Коментар № - 2699 Дмитрий Варзоновцев - 2010-09-11 14:57:04
Може би "Пирът" на Платон е като една теоретична история на промяната в празничната култура. Казва: "празник ще има докато има внесен от вън смисъл, ето - единият пир свърши и всички заспаха, но Аполодор, който разказва на Главкон, разказаното от Аристодем... те създават един нов пир... и пир ще има докато разказите в разказите ни преминават от традиционните, всеобщи, митични значения към по-личните смисли, като тези в разказите на Сократ и Алкивиад, като тези в разказа на Диотима, която е извън текста, който заплитаме, но която влиза в пира именно чрез външния си смисъл за нас... Сократ си мисли, че пирът е свършил и че всички спят, така както ти днес си мислиш, че няма празник и няма с кого да си говориш – но празникът е жив и пирът е жив и ще са живи докато във времето и пространството има някой, който чрез своя "смисъл", да възражда общността, ставайки част от "значението" на света, на текста, на празника - подобно на един Аристодем, който уж тихомълком следва по петите Сократ... точно както смисълът следва значението... Не виждаш ли – не е ли много ясно, защо точно Аристодем прави празника - текста за пира, новия текст и новия пир....”:-)))


На Ролан Барт "Пирът" не му е книга № 1.
Exit Ролан Барт.
Тема № - 31 Коментар № - 2695 vesselina vassileva - 2010-09-11 01:03:33
Ако текстът може да бъде възприет като “празник”...

Разбира се, Весе, че текстът е празник. Има нужда от артистично моделиране за да бъде хубав празник на много нива, но е така - празник е. Поне за нас, които го разбираме като празник. Но хората са хора – не всички го виждат като такъв, затова гледат да го използват за директни, утилитарни цели и текстът увяхва в ръцете им без да надживее момента на създаването.

Текстът-празник може да е много типове. Например музикален текст празник. Ето ме сега слушам музика създадена преди 400 години и макар да не съм част от онова време, музиката от онова време е част от мене. Текстът може да е образен - филмов текст. Разбира се, литературният текст бил той слушан на живо или четен в тишина, е празник още от времето на Омир. Някои исторически текстове също са празник. Но да се върна на литературните. Една поема на Емили Дикинсън е празник, един голям, много голям празник.

Веднъж прекарах една безсънна нощ в един хотел пишейки стихове под стиховете на Емили Дикинсън. Беше като разговор с нея, а аз не го правих нарочно - беше нещо непознато и много силно, което дойде така спонтанно, че осъмнах със страници изписани под оригиналния текст с ръкописен текст на кратки нови стихове. И до сега моята стихосбирка на Емили пази тези стихове. Но аз толкова се изненадах тогава, когато се случи, че мисля, че не съм показвала книгата на никого. Не можех да си обясня как така стана това синхронизиране с Емили, от къде дойде това така красиво празнично чувство да пиша стихове. Не съм поетеса, а пишех без да спря до сутринта и нямах никакъв опит (имах много скромен опит в това занимание). С Емили “вкусих щастие“ по един празнично необикновен начин.

Литературните критици казват, че писането на стихове означава да застанеш във веригата на толкова поколения, които са писали или пишат днес стихове. Всеки стих е отговор на това, което са написали други преди това. Ето едно общество от поети и един празник.

Празник, както в онзи филм “Daed Poets Society“ (“Общество на мъртвите поети“) (1989) с Robin Williams. Всеки ученик чете един стих, в ритъм с барокова музика и в същото време рита една футболната топка. Робин, учителят, подтиква всеки младеж да открие поезията, ритъма и красотата в себе си. Поезия, музика и футбол в едно. Това не е ли празник?

http://www.youtube.com/watch?v=ulq6yiCRHC4&feature=related
Тема № - 31 Коментар № - 2688 Aneta de la Mar - 2010-09-08 08:10:21
Много тежки въпроси поставяш, Веселина. Съгласен съм, че празникът (може би) е прототекст, т.е. текст преди писмеността, преди дори артикулираната дума-понятие (Олга Фрейденберг). Но и "нещо повече", както го каза Зимел.
Афективно-телесното начало на празника остана неотменим компонент на всичките му модерни версии и варианти. Ритуализират се, институционализират се, но не се редуцират до тези ритуални, механични повторения. А когато това става празникът умира, извинявам се за метафората, както би казал Нисбет.
Афективно-телесното на празника е свързано не тъкмо с думата, а с гласа. Гласът предшества думата, но, колкото и да може да бъде възприето като абсурдно, остава в думата като нейно "тяло". Деридада, разбира се. Но е важно.
Аз малко прекалих със свободната игра на творческите сили в празника. Да има я, има я и днес и не само в стоковата форма. Самото това произвеждане на празничния афект като стока не е порождение на някакво световно зло. Необходимост. Иначе, всекидневната рутина би се разпаднала по съвсем без-образен начин.
Тема № - 31 Коментар № - 2682 Дмитрий Варзоновцев - 2010-09-06 15:32:39
Проблемът не е в празника, а в общуването-общността-общото – а щом ни интересува съвременността, може дори да конкретизираме и още по-точно – в говоренето. Това се вижда и в проявата на реторичността като някаква втора, писмена форма на изначално устния публичен начин на литературно общуване – проблемът е в говоренето - жанрово, на по-късен етап, можем да го видим и в преминаването – диалог - деатриба - говорене към себе си – което поне за мене е жестоко, но факт – маркиращ същевременно и трансформирането на старото гръцко празнуване в римските гладиаторски състезания, деформирана проекция на трагедията в празника - израз, съответно, на деформираната римска публичност. Такъв ли е планът на промяната?

Професор Богданов казва, че ни е необходим добър лиминален образец, на който да се опрем при съставянето на своето лично време - при това той да не е само за момента, а да е с по-трайна валидност. Но кое е образецът - дали "текстът", това, което професор Богданов изброява - литературата, поезията, театърът, музиката... - или именно времето. Нали празникът е моделирал епиникия, а не епиникият - празника. Вчера в един филм чух хубава реплика, че любовта е за реалистите, които намират истинските си истории за чудесни, а не за тези които мечтаят и се оплитат в мечтанията си. Днес пък в друг филм - чух хубава фраза от Емили Дикинсън - "вкусих щастието в петък"... (в петък не е било празник). Дали ще могат тези филми да се превърнат в действия, които да съставят моето лично време?

Децата усещат по-добре празника, сезоните... Времето на един човешки живот не преминава ли по подобие на цялото човешко време, така че в началото наистина имаме победители, които стоят извън литературната творба, а пътуването на един Одисей води до промяна, докато във втората половина на живота ни – победителите стават единствено част от условен текст, а пътуването – като в любовния роман – не води до никакви промени.

“Празникът е пражанр.” – съм си подчертала в “Старогръцката литература”, което означава, че все пак празникът е литература, но е литература-словесност, която може да използваме за набавяне на общност и създаване на модели за реалност. Това е възможно, защото празникът интерпретира делника, така както литературата интерпретира реалността. Празникът интерпретира ли така, както войната интерпретира мира, защото е по-дейна?

Много интересно би било да потърсим празника и в жанра на писмото, например – в странното съчетаване на частната преписка между две лица и административното послание, както и - празника във вариациите между традиционните елементи на общото в текста и имплицитните прояви на индивидуалността – едно движение, което придвижва контекстите през времето. Кое време точно – вселенското, или личното – продължавам да си мисля...

Ако текстът може да бъде възприет като “празник”, а четенето като общуване с различни други, сливане с различни други, вървейки през времето и през практиката на жанровата теория, не трябва да пропускаме и създаването на общностност в любовните романи - чрез двойствеността на високия герой, който винаги се състои от отделността на двамата влюбени, които се третират като едно тяло и един дух – един висок общ герой. Но това не означава ли, че събрани така те отново няма да могат да са общност и да си говорят - също както не са могли да си говорят и андрогините - при разделянето. (Възможна ли е метафората “отделно и заедно”, а Платоновата теория, че и когато събираме, и когато разделяме е възможно да се получи общност, е възможно да се получат две неща, 2 – когато добавяме до едно нещо друго и 2 - когато разделяме едно нещо на две...)

“пълноценният текст е самото протичане на празника – действането и общуването в неговите граници.”
Тема № - 31 Коментар № - 2680 vesselina vassileva - 2010-09-06 10:32:08
До точно тук е проблемът. Групата, общността "лице в лице"
И днес празникът запазва своите смисли именно в такива общности. Проблемът дали остава празник.
Тук ще спомена Платон. По-точно, това, което запомних от времето на ученето си.
Платон разграничава два рода изкуство. Едното подържа общностното, социумното, другото задържа индивидуалното, ограничава го в "егоистични" желания за удоволствие и живот извън нормите на общностното.
Празникът е и едното, и другото - и тогава, и днес.
Разликата, според мен, е в това, че тогава социумното все още е имало непосредствено телесен, ...групов характер. Докато днес то стана "безтелесно", реално-абстрактно. Как в тази безтелесност и абстрактност да се запази празникът?
Тема № - 31 Коментар № - 2678 Дмитрий Варзоновцев - 2010-09-05 22:37:31
Много хубави мисли дойдоха от Нинел и Дмитрий.

Дмитрий с точност отбеляза, че днес “празникът се стопи и се разпръсна в множество симулантни форми, производими от машината на културната и рекламната индустрия“. Всички сме свидетели на този машинен, сив, студен, смислено обезсмислен процес, в който е вкаран празникът днес. А в същото време Нинел отбелязва с право, че всъщност това обезсмисляне е започнало в един друг момент: “през целия ми живот са ме карали да "празнувам" празници, въвличали са ме в празници, които не разбирах и не разбирам до днес...“. Днес на някой да му се иска да е на манифестация и да стои четири часа със знаменца на площада, облечен като палячо за да прави “фон“ на останалите, които крачат все напред и все напред, а дъждът вали ли вали?

И в същото време е гениално това, което казва Дмитрий: “тоталната експлозия на празничността обезсмисля границите, превръща ги в продукт на индустрията-стока както и всички други.“

СТОКА! Ако празникът е стока, за какво ни е? За да си го купим, за да го изядем, за да го прекараме през тялото като наркотична напитка и да полудеем за няколко часа? За да участваме, защото просто искаме да избягаме от ежедневието, от монотонността на седмицата и месеца от делници?

Да се забрави е добре, на човек му олеква. Хубаво е да се живее една забрава поне за малко. Да не се мисли за кризата, за заплата, за грижите, за децата, за изневерите, за… Това е без съмнение е добро!

Замислих се за нещо, на което не се наблегна досега в коментарите. Но не, че не присъства – там е, но не беше отбелязано специално. Празникът е нещо, което се прави, споделя с другите хора. Празнува се в общност – малка, по-голяма и много по-голяма. Празникът става празник не защото просто се престъпват граници, а защото в този ден сме с другите по друг начин - необикновен. Близостта с тези други може да бъде бреме за някои, но за други, и то от древността до днес, е нещо много желано и празникът дава възможност тя да се осъществи в едно специално време. Близостта с роднини, приятели, познати и други хора може да бъде изпитана на много нива. Например: танцувайки телата се докосват, пеейки, многото гласове стават един. Най-вече, правенето на нещо заедно, няма значение какво е това, прави ставането на празника празник.

Участието в този празничен колектив предизвиква едно специално усещане, което не се постига, когато човек е сам. Няма значение дали участникът говорим езика на групата, дали е тукашен или случайно изпаднали на празника. Езикът на празникът е друг и той се говори по “празничен начин“. Един слънчев танц е не само завито в кръг хоро, ами възможността всички в кръга да изпитат по равно радост, екстаз, опиянение, да усетят нещо прекрасно и в този кръг никой не е повече или по-малко от станалите. Всеки е един слънчев лъч. Времетраенето на танца не безгранично, за това кратко музикално и танцово време се надскача всичко и се скъсва веригата на монотонното време на всеки делничен ден. Прекъсва се усещането за отделеност и самотност в този жесток, жесток, жесток свят и както се разбира едно такова хоро не се играе всеки ден, дори и да си го постави за цел човек и всеки понеделник в 7 сутринта да го завие на двора пред блока.

Друго, не е задължително да сме пили алкохолни напитки. Ритъмът изпитан в група опиянява така както една халюциногенна трева. Ритъмът превърнал се в experience e дрога. (Ритъмът и като монотонност на ежедневието и като ритъм на танц под звука на ударните инструменти). Хората са весели, но не само весели, ами много по-спонтанни, отколкото в ежедневието. Някои наистина прекалено спонтанни, но какво да се прави - всеки полудява по своя собствена рецепта. Ако е карнавал, там поне има маски и те казват кой, кое: ангелче, Мерлин, дявол, вещица, Том и Джери, Батман и т.н. Свободата е регламентирана в този ден, в този час, на това място, а маската говори кой кой е и какво да очакавш от него.

Трябва ли празникът да се откаже от тези си характеристики на спонтанност и радостно изживяване в група? Разбира се, групата е много важна, но все пак, групата е само предтекст за да се направи това, което не може да се направи, когато човек е сам. Едно е да се гледа по телевизия как някой играе мач и съвсем друго е всеки от нас да вкара гол и да подскочи от радост до небесата, да целуне всички присъстващи и да се развика като луд, буквално като луд.

Един радостен вик хармонизира поне един грам от този дехуманизиран свят.
Например, сигурно знаете, че молекулите на водата се влияят от нашите мисли и се подреждат в зависимост от тях или мястото, където тече водата. Ако сме радостни, обичаме, благодарим, слушаме хармонична музика... са добре оформени като кристали.

http://www.youtube.com/watch?v=OnbZN54IZNE&feature=related
Тема № - 31 Коментар № - 2677 Анета де ла Мар - 2010-09-05 20:56:07
Интересна е интервенцията на Нинел Кьосева. Всъщност празникът се проблематизира точно поради сериозността му.
Защо е нужно това престъпване на границите, като животът и без това е доста труден и сложен?
Проф.Богданов подсказва - празникът е нужен за хората защото им разрешава НО по определен начин и в определено време да ...се освобождават от всекидневната си сериозност и рутинност. Празникът позволява да станеш друг, различен, да престъпиш невидимите, но непреодолими граници в "нормалния" си живот.
И ето Нинел подсказва - а кому днес е нужно това освобождаване от самия себе си?
Отговорът е - на всички и на никой.Мобилността, всеядността и безпределното фрагментиране и деконструкция на всекидневния ред прави празникът от една страна необходим лек, вид зависимост - релакс, фитнес шопинг терапия, филмите на ужасите, футбол и олимпиада, а от друга става прекалено труден и скъп като същинско преживяване.
Дискусията като че ли схваща именно рационалната и функционалната проблематизации на връзката "делник/празник". Но оставя на страна емоционалната. А във форума този аспект, но в друга плоскост беше дискутиран в темата за "Вакханките".
Лиминалните ритуали действително са шокови, емоционално "стряскащи". М.Елиаде разглежда това в шаманистките ритуали, в ек-стазирането като извеждане от "нормалността", дори от реалността в никъдето на "горния свят" или полетата, пълни с дивеч.
Страшния по своя не само смислов, но и телесно-предметен характер обряд е свързан и с наркотически средства, с ритми и афекти, далечна рода на днешния джаз и рок.
Но има и друга, афективна, опозиция между делника и празника.
Не опозицията на нормално и екстаз, а опозицията между скучното и веселото. Веселба. Комедия дел арте. Класически градски мистарии и куклени представления - опозиционни на тържествените, но скучни църковни празници.
Карнавалът!
Тази нишка се проследява в споменатите от проф.Богданов "панаири". Карнавалът е преобръщане на нормалното, чрез смеховото повторение. Действието се усилва, а участниците си сменят местата, но "не в реалността тук-и-сега", а в символното пространство на СВОБОДАТА.
Днес това стана невъзможно. Всички са свободни и несвободни ЕДНОВРЕМЕННО, но по-разному. Ето защо общите празници са се формализирали, а другите се превърнаха ...в делник, в платено развлечение или "интимната зона на купона".
Празникът се стопи и се разпръсна в множество симулантни форми, производими от машината на културната и рекламната индустрия.
МОЛът, станал днес моден и в България, е нагледен пример за това смесване и изпростяване на празника ...като елемент на делника.
Да, включен, в ритъма на града МОЛът все още се оказва "панаирно" пространство през уикенда, например. Но не за всички. А през делник в МОЛа се събират "празнуващите", освободените от рутинните задължения тийнейджери и ..клошари.
Тревожно е, че в основите си празникът е нужен именно като преход на границата между възможното и невъзможното, реалното и измисленото, тукашното и отвъдното...за да запазва самите тези граници, тяхната ефикасност по отношение на всекидневния живот.
Тоталната експлозия на празничността обезсмисля границите, превръща ги в продукт на индустрията-стока както и всички други.
Тема № - 31 Коментар № - 2674 Дмитрий Варзоновцев - 2010-09-05 14:09:49
Проф. Богданов, благодаря ви за текста, който разкривате тук и за хора, като мен, принудени от делника да четат и ненасмогват в четенето на друга тематика. "Празникът" обаче е въпрос, който винаги ме е и глождел и занимавал. Невероятно, невероятно дълбок текст!
Винаги съм се чудела защо са измислени "празниците", какво означават и защо са толкова важни. От любов към историята, от нуждата да се даде почивка на робите, от страх пред духовете на предците или невидимите сили, от почит към чудесата на Бог, които са непосилни за човечеца? През целия ми живот са ме карали да "празнувам" празници, въвличали са ме в празници, които не разбирах и не разбирам до днес, въпреки, че прочетох много за смисъла и значението на всеки един от тях, въпреки че много хора се опитваха да ме научат да ги почитам и уважавам.

"Да се празнува означава да се изпада в прекрачване на граници."

А защо за мен не е така? Защо никога на празник не прекрачвам границите на празника (не на делника) и не се отклонявам от правилата на празника, без точното спазване на които ме гложди страшна вина, че мога да опороча празника? Значи съм възприемала празника като нещо, което (са ми втълпили), че е особен, свещен ред; ред, който е "извън-реден", "необичаен", но много строг и сакрален.

"Да се празнува означава да се изпада в прекрачване на граници."

Моето лично чувство за празник е когато работя. Значи прекрачвам границата, когато работя. Аз работя научна работа, а научната работа за мен е да търся истината в моето поле на изучаване. А науката е безкрайна и истината безкрайно трудно постижима. Значи наистина празникът е прекрачване на граници, независимо какво представлява за човека прекрачването на границите. В моя случай е така, но работейки. Но пък не отговаря на понятието "празно". "Празно" за икономиста е празната кесия, празната от реколта нива, празния офис или цех. "Празно" за счетоводителя е празната позиция "имам да вземам". Значи "празното" е да не се работи, да е свършена работата или да няма от къде да дойде приход, или да няма от къде да търсиш нищо материално повече, защото няма смисъл, защото няма кой да ти го даде и кой да ти го вземе, или няма от къде да го вземеш. Изоставяне на делничната битка за "хляба насъщен". Нирваната. Краят на материалния свят. Краят на икономиката, краят на човешките сметки, на земното въобще; на цикъла на това което никне пролет и умира есен. Това, което е Вечността. Краят на земното време. "Прекрачването" на прага на времето, "прекрачването" във Вечността - приживе и на яве.
Тема № - 31 Коментар № - 2671 ninel kiosseva - 2010-09-03 12:30:25
В темата за празника в модерната и традиционната културата идва много сериозно въпросът за времето, което някой път е разбирано като сакрално, свято време противопоставено на профанно, всекидневно делнично време. Макар да се смята много често, че винаги е имало граница между тези две времена и именно традиционната култура е способствала за това разделяне, не мисля, че тази граница се е дала за да се постигне отдалечаване на едното от другото, а за да се способства свързването на двете в едно. В едно по-голямо време, където нещата намират своя смисъл, колкото и да са разнообразни, различни и противоречиви, когато се живеят на ниво ежедневие всеки ден в монотонност и сякаш в безвремие или без мисъл специална за времето като цялост.
Разбира се, всяко историческо общество носи своя отпечатък предопределящ разбирането и подредбата на времето като празник и делник. Християнското общество се базира на календар, който казва кое кое е и как да се празнува, освен това, кога. Но за православната и католическата църква например няма единомислие за кой трябва да бъде деня на празника на Възкресение христово, затова на някои хора им се налага да празнуват два пъти в годината Великден и с времето се получава, че стават по-отворени спрямо идеята как и кога да се празнува това възкръсване, отколкото, ако го празнуваха само веднъж в годината.
Проф. Богданов няколко пъти подчертава в своя текст, че дуалната връзка празник-делник е заложена в идеята за организиране на живота както в традиционното така и в модерното общество. Мисля, че в съвременното общество даването на смисъл на съществуването в група (национална или по-малка групова общност, също така на ниво микроеструктура - семейство) и в същото време на ниво негрупа, а като индивидуална личност, е пряко свързано с това как се мисли за времето като организационен елемент на живота. Колкото по-малко се разбира, че времето е плод на един дълъг исторически процес създаден от нас хората,толкова по-пасивен е човек за да оцени своята креативност в ежедневието на делника и празника. Но, колкото по-свободни се чувстваме в хода на времето и не се страхуваме да празнуваме рожденните си дни (независимо на кой “етаж“ на живота “се качваме“ ), повече възможности има празникът в общност и празникът на личностно ниво да бъде живян като хармонична връзка на сакралното и профанното, които се срещат, защото всъщност ние способстваме те да се срещнат.
Тема № - 31 Коментар № - 2668 Aneta de la Mar - 2010-09-02 19:55:32
1  2  3  4  5  6  7  8  9 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 БОГЪТ, КОЙТО ВЯРВА В МЕН, Е РАЗКАЗ. Веселина Василева
Коментари: 0 Прочитания: 76000

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ СВЯТ - втори преправен вариант. Богдан Богданов
Коментари: 26 Прочитания: 96684

 Възгледите на един освободен роб за свободата
Коментари: 1 Прочитания: 15826

 „ОДИСЕЙ“ ИЛИ ЗА ИЗГРАЖДАНЕТО НА СМИСЪЛ ОТ ДЪЛБИННАТА СТРУКТУРА. Орлин Тодоров
Коментари: 0 Прочитания: 19808

 Безсмъртието на душата. Богдан Богданов
Коментари: 5 Прочитания: 41510

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ ОБЩ СВЯТ. Богдан Богданов
Коментари: 4 Прочитания: 19690

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ, ТРЕТА КНИГА
Коментари: 4 Прочитания: 28086

 EПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 11. ЗА ЧИСТОТАТА
Коментари: 9 Прочитания: 26877

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – втора част
Коментари: 6 Прочитания: 22546

  ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – първа част
Коментари: 6 Прочитания: 30430

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA