|
ТЕОРЕТИЧНИ ЕСЕТА И
СТУДИИ -
АРХИВ
|
ЗА ТОПЛИНАТА, ХЛАДИНАТА И СТУДА В ТЕКСТА |
|
|
ЛИДИЯ ДЕНКОВА
През 1909 г. есеистът Ален, по широко признание автор, четен с удоволствие, включва следния неголям текст в сборника “Разговори за щастието”. Привеждам го изцяло, тъй като по-долу става дума тъкмо за удоволствие, щастие, текст: “На голямата поляна: Платон има своите приказки на бавачка, които в крайна сметка приличат на всички такива приказки. Но същите приказки с някои малки думи, подхвърлени сякаш мимоходом, оттекват дълбоко в нас и внезапно осветяват слабо познати кътчета. Такъв е разказът за Ер, когото са взели за мъртъв след битка и който, след изяснаване на грешката, се връща от ада, за да разкаже видяното. Ето какво е било най-страшното изпитание. Душите или сенките биват отведени на голяма поляна и пред тях се подхвърлят торби със съдби, та да си изберат. Душите още помнят миналия живот и затова избират според своите желания и съжаления. Тези, които са желали повече от всичко парите, избират съдба, пълна с пари. Тези, които са имали много, търсят още повече. Сладострастните търсят пълни с удоволствия торби; амбициозните търсят царски дял. След като всеки е намерил, каквото му трябва, душите отиват – с новата съдба на рамо – да пият от реката на Забравата; после тръгват наново към земята на хората да изживеят своя избор. Това е особено изпитание и странно наказание, много по-страшно, отколкото изглежда. Защото малцина са хората, които разсъждават върху истинските причини за щастието и нещастието. Те стигат до извора, тоест до тираничните желания, провалящи разума. Отнасят се с подозрение към богатствата, които правят човека чувствителен към ласкателствата и глух за нещастията; презират могъществото, защото то повече или по-малко прави несправедливи тези, които го притежават; презират удоволствията, които замъгляват и накрая изгасят светлината на ума. Така че тези мъдреци ще върнат благоразумно повечето добре изглеждащи торби, загрижени да не изгубят равновесието си и да не подлагат на риск в една блестяща съдба малкото правилен смисъл, който са придобили и запазили с толкова мъка. Те ще отнесат на рамо някаква неясна, непожелана от никого съдба. Но какво, мислите, ще изберат другите, които цял живот са препускали след желанието си, нагласяйки се според това, което им се струва добро, без да виждат по-далеч от собствената си чиния – освен да избират още по-сляпо, в още по-голямо невежество, с още по-голяма лъжа и несправедливост? Така те се наказват сами, по-сурово от който и да било съдия. Този милионер може би сега е на голямата поляна. И какво ще избере? Да оставим метафорите; Платон е винаги по-близо до нас, отколкото си мислим. Нямам никакъв опит за новия живот, който би последвал смъртта; следователно е малко да се каже, че не вярвам в него; не мога да мисля за него. Бих казал по-скоро, че бъдещият живот, където сме наказани според собствения си избор и дори според собствения ни закон, е самото бъдеще, където непрестанно се хлъзваме и където всеки развива пакета, който е избрал. И е също много вярно, че непрестанно пием от реката на Забравата, обвинявайки боговете и съдбата. Този, който е избрал амбицията, смята, че не е избирал низкото ласкателство, завистта, неправдата; това обаче е било в пакета” (пр. мой). Отнесено към повечето наблюдения на Ролан Барт и критериите, които той предлага за различаването на произведение и текст (“От произведението към текста”, “Удоволствието от текста”), това е текст: относително самостоятелен, затворен, подобен на паяжина, където в чудна фигура са разположени смислообразуващи точки, можещи да бъдат изтеглени в други фигури, времена, контексти или истории-произведения. Самият текст на Ален доказва генериращата мощ на големите смислови текстове, тъй като е текст от текста: големия извънвремеви разказ за Ер. Точно по това “текстът от текста” се различава от коментара: откъсва се и разпръсква собствените си смислови точки, държи се едновременно близо и далеч от първичния импулс за своето създаване. Платон остава неподозирано близо дори когато припомнянето на отвъдното – една философия на дистанцираността в крайна сметка – се пренася тук и сега, за всеки от нас в подхлъзването на малките ни бъдеща. Може би неслучайно в разказа на Ер мъдрецът, избрал невзрачна съдба от благоразумие, е Одисей. Сигурно не ни е лесно да си представяме героя Одисей, историческата фигура, с жребий на обикновен човек, каквито сме всички ние. Много по-лесно е обаче, ако решим да бъдем от малцината, търсещи истинските причини за щастието и нещастието, да видим себе си като одисеевци, които влагат целия си ум, хитрост, изобретателност, способност за успяване в едно постоянно, всекидневно действие – търсенето на щастие. И ако все пак подхванем метафората, този Одисей, обикновен човек, би бил философията, философията на прагматизма или съвременния хедонизъм, или на витализма, на аналитичната философия. Без особено значение, всяка философия, която живее вътре в своето време със скъсена дистанция – и парадоксално повтаря същото изпитателно пътуване в търсене на смисъла през произведенията. При завръщането си у дома философията – тази, която е любов именно към мъдростта, а не към сухото, специализираното знание, тази, която живее вътре и за мисленето-живот – намира текстовете с техните малки, кратки, стегнати и греещи смислови точки. Може би затова този тип философия също отказва жанрова йерархия подобно на текста, пръска се из фрагменти, записки, стихове, често есета, писма, приказки, подхвърлени фрази. За нея също важи отбелязаното от Барт за текста – винаги е парадоксален, отвъд doxa, което най-общо е господстващото мнение, фиксираната нагласа, но и способността на всяко време, първо, да разбере, второ, да приеме “несвоевременното”, извънвремевото, банално казано, подновяването на вечните въпроси (връщането към началото, към основата, която ще гарантира тяхната основателност). Философията, която се връща към извора, по красивия израз на Бергсон, не е нищо друго освен решимостта да гледаме на всичко невинно. Но изниква въпросът как да подновяваме въпросите? Защо ги подновяваме, е кристално ясно още за Аристотел. Можем, твърди той – сиреч в състояние сме и имаме основание – да кажем, че всеки човек поотделно и всички, взети вкупом, имат някаква цел, в стремежа си към която приемат едно и избягват друго. Тя, казано кратко, е щастието с неговите съставки. За мен приведеният тук текст на Ален е топъл. Топлина се излъчва и когато пише как се радва на дъжда, как трябва да приемаме щастието като бонбон, бавно разтапящ се в устата, как всичко зависи именно от това наше първично поведение на ведрост, как щастието ни се състои в творчеството, а не в понасянето на външни обстоятелства, как общият език нарича философи тъкмо тези, които при всеки случай избират “най-добрия и най-тонизиращия дискурс, защото това попада в целта”. Дори да е ехо от платоничната ведрина (Платон, който се скарал на Ксенократ, че ходи намусен), от великолепната формула на Монтен за философията като “постоянна радост” или от Ницшевата веселост, която иска “с игрива нежност да се обхващат дори проблеми с бодлива кожа”, отговорът на Ален как да подновяваме въпросите е причина за топлото усещане на неговите текстове. Как? – С ведро предразположение, с действие и цел щастие, с търсене на началата. Защото онова, което остава от бонбона, е разбирането, че “Вкусът на съществуването е вкусът на началото”. Това определение е малко по-гастрономично, но не толкова далеч от определението на друг велик французин – Паскал, който заковава своята теория за двата реда на познанието – този на разума и този на сърцето – във формулата: “Принципите се чувстват”. Разбира се, определянето на текстовете като топли, хладни или студени е много субективно. Ние обаче можем и го правим непрекъснато, както определяме като топли, хладни или студени хората, които срещаме. Топлото и студеното са свързани със сетивата, с чувствата, които, оказва се, имат фундаментално значение като подтик и извор на познанието, често напълно самостоятелно, по ирационален път, когато прехвърлят на разума своята сила, впечатлителността, и нещо много важно – спонтанността, непосредствеността, способността за бързо обхващане на цялото. Платон и Лайбниц наричат тези възприятия спонтанни очевидности. За малцината те са едновременно очевидности за очите и очевидни идеи за ума. Хората всъщност познават най-напред водени от чувството към тези очевидности. Просто го изразява Симон Вейл: “Човек научава само това, което обича”. А и какво по-ясно доказателство от началото на Аристотеловата “Метафизика”: всички хора по природа се стремят към знание и знак за това е обичта им към сетивата, към усетливостта. Сетивата, които провеждат удоволствието и върху които се надстрояват чувството, включително любовта, включително любовта към мъдростта. Човек се ражда, за да съзерцава красотата на космоса, е твърдението на онзи, който пръв употребява думата философия. Просто в съзерцанието на красотата е изпитал удоволствие и решил през целия си живот, доколкото може, да повтаря тези щастливи мигове. Аристотел и Лайбниц повтарят в своите текстове: удоволствията са знаците на мощта, на възможностите, на съвършенството. И така, макар да можем да определяме текстовете (и хората) като топли, хладни или студени, всеки го прави по различни причини, всеки има свой усет за температура. За мен причините да възприема един текст като топъл са примерно следните. Личи си, че докато е писал текста, авторът е изпитвал удоволствие и затова удоволствието се предава на читателя. Неговият основен подход към текста, както отбелязва Ролан Барт, е удоволствието и това е рядко срещано явление – толкова, колкото хедонистичните или евдемонистичните теории във философията. Волята към наслада е живото начало на текста, но тази наслада, както любовта, предполага взаимност. Не се получава текст-удоволствие, ако само авторът се е наслаждавал, а читателят се е прозявал от скука. Затова текстът-удоволствие съблазнява и е зареден с еротичност (странно, но още през VI век един от отците на Църквата започва своя коментар към “Песен на песните” с думите, че текстът трябва да е красив като жена и да съблазнява, иначе никой няма да бъде увлечен и да повярва). Текстът-удоволствие – по известното обобщение на Барт – е този, който ни изпълва без остатък, създава практиката на уютното четене без ни най-малък дискомфорт. Текстът-удоволствие мисли красиво и говори красиво в създаденото лично, по неповторим начин от автора единство на съдържание и форма, ум и стил. Топлият текст се помни – и обичайно паметта за текстове е строго избирателна. Така че авторът на топлия текст е повярвал на Платоновия “Филеб”, че никой от нас не би приел да живее с “всеобхватен разсъдък, ум, знание и памет за всичко, без да усети и най-малката наслада” (пр. Д. Марковска). Поискал е, както Хайдегер иска от философията, да бъдем докоснати в нашата същност, да се развълнуваме и докато четем, внезапно да открием онези сякаш мимоходом подхвърлени думи, които осветяват слабо познати кътчета вътре в нас, да притихнем и щастливо да си кажем: Ами, да, ето – това е! Тези открития са винаги по особено важна тема и се превръщат за нас в начала, в кодове, които пренасяме към всяко следващо четене като живи първични нагласи, като фундаментално настроение: защото и Марк Аврелий стига до извода, че живеят само основни възгледи. Следователно точките на смисъла в топлия текст са винаги основни възгледи, създаващи фундаментално настройване, точно както музикантът настройва себе си и своя инструмент, преди да музицира. Топлият текст е разбираем в смисъла, в който разбирането поражда принципно съгласие, съгласие по основанията. Авторовите възгледи не са поднесени високомерно, а мъдро – в духа на мъдростта, която Чапек различава в прекрасното си есе “Агатон, или за мъдростта”: “Чували ли сте, някога, пише той, определението “мъдър” да се дава на някой нещастник или шегаджия, или пък на кисел и разочарован човек? Кажете, защо сме свикнали, в нефилософския живот поне, да наричаме мъдър този човек, у когото има най-малко ненавист и който добре се разбира със света? Повторете в себе си много пъти думата “мъдрост”; кажете си тази дума, когато сте радостни или тъжни, когато сте уморени, възмутени и нетърпеливи; ще доловите в нея тъга, но тъга кротка, радост, но радост, повтаряща се постоянно и нежно, умора, но умора, изпълнена с импулси, търпение и безкрайно опрощение; и всичко това, приятели, звучи прелестно и тъжно, такъв е гласът на мъдростта” (пр. Св. Иванчев). Разумът за Чапек също не е хладен, както обичайно се смята – инструментален хладен разум срещу горещ инстинкт. “Добрият и буден разум целият е горещ от силното триене в условията и ситуациите, които трябва да преодолява” (пр. Й. Трифонова), пише той под думата “Хладен” в своята “Критика на думите”. Важното е разумът да не губи връзка с живота, който единствен е “горещ и творчески”. Следователно авторът на топлия текст постоянно изхожда от живота, има, по думите на Фихте, “естествено мислене” и се противопоставя на “предвзетия разсъдък”, който е изгубил “жарта”; иска единствено да увлече и въодушеви и затова изоставя умуването, мъртвите понятия, стопля своя “знаниев орган”, за да създаде пораждащ ред (ordo ordinans), не просто да се вмества верноподанически във вече създаден ред (ordo ordinatus). По-нататък, топлият текст е безусловно искрен – и откровено личен. Личните основания, например щастието, не се прикриват зад някакви други цели и съображения. Абсурдно е един топъл текст да бъде конформистки. Топлият текст е свободен, автономен, затворен в себе си, но отворен към множеството възможни раждания от себе си – заради посетите семена на смисъла. Всеки топъл текст има свои “деца” – едни му приличат повече, други по-малко, трети направо се разбунтуват срещу него. Топлият текст е и дързък – осмелява се да предполага свои продължения, имитации, опровержения. Затова авторът на топлия текст обичайно знае много добре и какво да пренебрегне – точно както мъдреците на голямата поляна, в тълкуването на Ален, пренебрегват лъскавите съдби, за да не рискуват правилния смисъл, с който трудно са се сдобили. Изкуството да бъдеш мъдър включва изкуството да знаеш какво да пренебрегнеш – такова е твърдението на психолога Уилям Джеймс. Освен това, в преследването на щастието – както стана ясно – хората приемат едни неща и избягват други. Пренебрегването, избягването е част от характеристиката на топлия текст. В това свое “поведение” той се държи по изискването на Платон за правилното образование във Втора книга на “Закони”: всяко удоволствие да се развива правилно и още отначало човек да знае какво трябва да се обича и какво трябва да се мрази през целия живот. Може би най-често топлият текст пренебрегва, избягва дребнавостта, канализирането в едно русло, празното превъртане на думите, баналността и най-вече привидността, онези пещерни сенки и образи, които пронизват езика и чиято единствена цел е изиграването на ролята за пред другите. Произведението вероятно е доста по-театрално от текста и повече играе просто защото е предназначено основно за другите. Текстът е главно за себе си, за да си изясни сам авторът някои важни неща и после да ги сподели. Текстът е това, което е – а играта, доколкото съществува, стимулира силата на въображението, наречената от Кузански vis imaginativa, действената мощ, създаваща “универсалната красота на ума”. Тази красота е като огъня, съдържащ всяка друга топлина. При четене на топъл текст е подходяща любимата метафора на мистиците: светлина от светлината, топлина от топлината. Ако обобщя накратко своето разбиране и усещане, от студените и хладните текстове научавам много. От топлите текстове разбирам много. Топли за мен са Платон, Шилер, Монтен, Рикьор; хладни са Кант, Хегел, Гьоте; парещо студени са мистиците, Ницше, Хобс, студени са аналитичните философи. Но това е с нищо неангажиращо усещане, което няма как да съвпадне с други такива заявления. Още повече, че в крайна сметка, макар да говоря тук за топъл, хладен, студен текст, всъщност правилното говорене е подсказано в заглавието: всеки текст би могъл да прелива на места в целия диапазон от горещо до студено, да съдържа и топлина, и хладина, и студ. Дори си мисля, че при Аристотел това редуване и преливане е най-ярко доловимо – до степен на правило. И ако трябва да избера само една характеристика за топъл текст, бих избрала излъчването: усеща се, че авторът с един поглед се е залюбувал на цялото. От неговия текст пък ние виждаме не просто автор, виждаме целия човек. Виждаме философа, който нищо не твърди категорично. Ръсел е дълбоко прав: ценността на философията е в собствената й некатегоричност. Понеже Платон винаги е неподозирано близо до нас, убедена съм, че свързаното обсъждане на диалозите “Теетет” и “Филеб” би могло да каже по-нататък повече, далеч по-задълбочено и ясно това, което тук е само мимоходом очертано. Това би била една по-продължителна задача и обещание за по-голямо удоволствие за всички, които се включат в разговор по двата диалога. Поне бихме се попитали още веднъж заедно с Ницше защо – и дали? – най-прекрасното удоволствие за човека е да идеализира нещата.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
Коментари по темата |
|
Опитвам се да влеза в набора от различни видове речи. Трудно. Защото те постоянно се комбинират. Как разказва Йозеф Шкворецки в «Ева беше гола» (Бассаксофон, Стигмати, 2010)? В речта си на разказвач, който си припомня епизод от детството, той монтира речта-манталитет на осемгодишно момче. Вижда и преценява тогавашният свят през неговия поглед. В което е и ценното – този свят не е цял, както би бил, ако някой би говорел за фашисткото време по аналитично-рефлексивен начин, а малък и частичен, видян в несъбитийни случвания, места и предмети.
Да, но те са поантивно-детайлно представени в разказа. Усещащото любов към малкото шестгодишно момиченце осемгодишно момче е по-обхватно от обичайното, уж влюбено по детски, то знае доста много за любовта, а и говори умно заключаващо. Или, казано обратно на по-горното - в тази топла детска реч Шкворецки е монтирал топлата реч на един възрастен и така е произвел и другото топло - на сведеното до възрастен дете и на сведения до дете възрастен.
Разказът е топъл и настройва топло. Мога да употребя спокойно метафората или, според казанато от Борислав Георгиев, термина, който ни занимаваше в тази сесия на форума. Защо е топъл този разказ? Защото се държи жизненореално. Когато са по-успешни, такива са и нашите речи - вървят основно по линията на едни или други малки случвания, виждания, задявания и езикови каламбури, загърбвайки възможните пълни проекти за живот като политиката, икономиката, историята или литературната теория. Е, разбира се, като отвреме-навреме препращат към тях.
Някои, например политиците, се опитват да устроят речта си по по-пълния чист и висок проект за живот на политиката. Резултатът е, общо взето, частичен, добавят се известни драматично-патетични нотки в по-реалното ичастно топло житие на политиците, което на свой ред се промъква в толкова желания от тях висок живот, преозначавайки го тук-таме частно. Въпросът е защо се изразявам толкова засукано и не се задоволям с простото твърдение, че политиците са обикновени лъжци, които използват политиката, за да се натъпчат гушата.
Защото освен лъжци, като всички хора политиците искрено проектират и идеални високи животи и също като всички хора живеят и топло частно реално, като съгласуват едното с другото в особено съставени речи-манталитети. Същото се отнася и за семиотиците, и за историците, а и за всички, които оцветяват всекидневните си речи с известна ученост, но правят това частично, във вреда на проекта за висок живот, който ги занимава.
Всички съществуваме речево в комбинирани речи. Тези речи не са само наши. Особено на места като този форум, в който е налице съзнателно усилие да се наложи коефициент на по-обща реч. В последната сесия тази коефициентна реч започна да се оформя. Неколцина начело с Лидия Денкова, говорейки за топлото в текста, говориха лично с необичаен по-пълен внос на учена хуманитарност. Т.е. по някакъв начин се постигна тази особено съставена реч, за която ратувам и която би била с принос и за нашите преподавания в НБУ.
Та такъв е, казано за стотен път, моят проект за лична засегната от по-цялостно знание реч. Независимо кой е изработил и кой поддържа този блог, той е мой. Затова и строго моля онези, които игриво се опитват да ни отклонят, да замълчат или поне да помълчат, докато иженарицаемият проект укрепне, за да може да се брани сам. |
Тема № - 49 |
Коментар № - 5732 |
|
Bogdan Bogdanov - 2011-10-19 13:12:36 |
|
|
ХЕРОДОТ е просто велик!
За сетен път се убеждавам, че толкова неща казва и толкова още могат да се намерят в неговата “История“ и така не само разширява представата ни за неговия свят, но и косвено помага да разбираме по-добре нашия съвременен свят. Добрите историци правят това – звучат съвременно, не забравено във времето. “Рисуват Океан да тече около земята, а земята изобразяват кръгла, като че ли е начертана с пергел, а Азия я представят равна на Европа“. Разбира се, че Европа е мъничка спрямо гиганта Азия, но за някои и сега е по-голяма от останалата част на света!
Жалко, че снощи, Веси, не можах да намеря картата със страшните ветрове, но тези, които бушуваха над Черноморието във вчерашния ден бяха достойни да влязат в една такава карта заедно с дъжда и ужаса на хората.
И ето, като стана дума за Херодот, си давам сметка колко е прав – тези, които пътуват остават недоволен от картите. Картите се оказват изображения, които сякаш прекалено скъсяват света дори и да са модерните динамични и променящи се карти компютъризиране и разговарящи с тебе, докато караш колата из някое непознато място. Атракционни са картите днес, но дали едно пътуване за някои не е по-атрактивно от една карта?
Макар старите и нови карти да слагат света като в кутия, да го затварят, в същото време отварят представите за нас в пространството. Разбира се, могат да са объркани пропорциите и да се мисли: “ето, вижте колко сме велики с нашите по-големи размери от другите, там...“. Но в същото време една карта, знаем всички, е семиотичен текст и може да прави това, което Марта цитира така интересно от книгата на Еко: “ние, джуджетата виждаме по-далече от великаните, защото стъпили върху тях, сме по-високи”.
Една карта може да бъде нещо върху, което да стъпваме за да виждаме по-далече от нас. Но разбира се, зависи какво искаме да видим, накъде насочваме погледа си. През 16 век, тъкмо когато се развихрило производството на карти и картографски дружества из Стария континент благодарение на ходенето до Новия свят, в пиесата на Кристофор Марлоу се появяват това: Дайте ми една карта, за да видя колко още ми остава от света за да го завладея! Не сме птици, нямаме широк ъгъл на отваряне на погледа ни и затова като хора виждаме света частично, дори може да се каже, избирателно. Налага се да използваме познания и въображение за да стигнем до това, което не можем да видим. Било то зад гърба, под нас, над нас, ей там в далечината... или просто, защото не го виждаме и толкова. Но какво е зад гърба ни? Това, което отхвърляме като ненужно, неактуално, ненавременно, старо, отживяло, неадекватно? Това, което отсичаме: не, аз не искам така, нека да бъде на обратно. Кое е обратно и кое не? Дали някога не избираме нещата точно защото имаме вкус към това и не към друго, защото по-случайност сме в това и не в другото?
Картите също са текстове, както казах. Ето една отхвърлена карта:
http://bigthink.com/ideas/21457
А map of Europe oriented south instead of north.
Щяхме да бъдем северът на Европа!
|
Тема № - 49 |
Коментар № - 5731 |
|
Анета де ла Мар - 2011-10-19 10:10:56 |
|
|
Здравейте, интересни форумци! Присъединявам се към дискусията в последния момент, като закъснял пътник, който тамън да изпусне влака и се мята на него, но все не бях сигурна, че това, което искам да ви разкажа, е удачно в контекста на коментарите ви, особено когато към тях се присъедини един дълго очакван от мен участник. И все пак, имаше достатъчно споменавания в текстовете ви, най-вече в живите и емоционални слова на Веселина, които ми подействаха подканващо да споделя общуване с текст, който не знам дали е замислян като топъл, но ефектът му определено беше такъв.
Замествам преподавател по латински в НГДЕК. С ученици от XI клас се мъчим над поредното сложно изречение на Цезар от „Гражданската война”. Тя, след „Галската война” действа, меко казано, изнервящо на младежите, защото, от една страна се оказва много по-трудна от очакваното, а от друга, е с нескрита способност да води до отегчение спечени от старогръцки, старобългарски и последно октомврийско слънце не много работливи млади глави. Накрая една от тях не издържа и пита нещо от рода на: „Латинският винаги ли е бил толкова сложен и как такива като Цезар са си мислели, че нормални хора могат да го говорят още дълго из новозавладените територии на Римската империя...” Въпросът, разбира се, е с надежда реторичен, но аз не се поддавам на учтивата провокация и със сетни сили се впускам за пореден път да говоря за теорията за възникването на романските езици от диалектите на латинския (или общо от т.нар. sermo vulgaris), за надписите по стените, където се пазят разговорни форми, засвидетелствани например у Катул, най-вече ако имат циничен характер и т.н. Но звънецът услужливо бие и младите герои бързо напускат бойното поле. Аз също си тръгвам, мислейки си как ще прочета в метрото един специално препоръчан ми текст на Умберто Еко, чийто запален познавач със сигурност не съм.
В метрото, благодарна, че съм на спокойствие и мога да си мълча колкото си искам, вадя чинно вероятно добре познатия ви сборник с есета на Еко, „Няма връщане назад” от 2006г. и го зачитам. Сигурно се досещате, че препоръчаният ми текст е „На плещите на великаните”, като важното за него е, че всъщност, както пише в бележката под линия на преводача, той е разговор, проведен по време на международния фестивал Миланезиана, който обхваща различни изяви от науката и културата. Напредвам с четенето и не мога да повярвам, че случайното ми захващане точно с това писание, ще доведе до обединяването на две теми вълнуващи ме в момента – наскоро прочетения текст на Лидия Денкова и опитът ми да сближа едни съвременни ученици с коментарите на съвестно документиращия действията си бивш адвокат, завоевател и писател, Юлий Цезар.
Грубо, текстът на бездънния Еко, би могъл да се раздели на три части или на три разказа, два от които са подчинени като примери на първия, главен. Той или основната текстова рамка е тази за отце/детеубийството, разгърната в голямата тема за новите поколения, които, за да извоюват мястото си под небето или убиват родителите си, или са унищожени от тях, тъй като не им достига сила за истинско противопоставяне. Илюстриращите примери, използвани от Еко, са познатите двойки Едип-Лай, Нерон-Агрипина и Медея-децата й, Кронос-децата му, както и библейските персонажи на пияния Ной и подиграващия му се Хам. Заключителните думи на голямата рамка са: „Всеки спор между старите и модерните е под знака на симетричната борба”.
Вторият текст или първият подтекст, илюстриращ главния, е енциклопедичното отклонение в стил Еко за съдбата на латинския след падането на Римската империя; за появата на термина “modernus” след края на Античността; за утвърждаването на новите европейски езици; за появата на хисперическата поезия и възраждането на необуздания и пищен „азиански” стил; за 12-те вида латински на Виргилий от Бигор; за Данте или изобретателя на нов простонароден език. Тази част свършва така, че да се премине към следващата, без нещо казано по-горе да остане висящо - защото отклонението за историята на латинския всъщност е подготвяла почвата за наблюдението на Еко, че подобно на „новите римски поети”, които уж бунтувайки се срещу съвременната им римска епическа традиция, всъщност се върнали към гръцките лирици, така и реформаторите на латинския възхваляват един колажен език, защото той е основан на езици много по-древни от латинския – общото във всички примери, според Еко, е, че „всеки акт на обновяване и оспорване спрямо бащите винаги става чрез прибягване до някой праотец, признат за по-добър от бащата, който се опитваме да убием, и на този праотец се позоваваме.”
С тези думи, след още няколко подобни примера, Еко минава към третата част на словото си, посветена на историята на афоризма „Джуджетата на раменете на великани”. В този откъс, той като сладкодумен разказвач, запознава слушателите си с изключително интересните трактовки на израза у различни автори, като четенето на няколкото страници посветени на темата, е като бързо, духовно европейско пътешествие, в което няма и следа от академична суховатост. Заключението е, че възможните тълкувания на афоризма тръгват от „ние, джуджетата виждаме по-далече от великаните, защото стъпили върху тях, сме по-високи”, минават през въпроса, „дали стоящият най-отгоре властва над онези под него или е техен пленник” и стигат до двуякото решение на предглобализираните личности, че „Античните хора в сравнение с нас са великани; но ние, макар и джуджета, като седим върху раменете им, с други думи, като се възползваме от тяхната мъдрост, можем да виждаме по-добре от тях”.
Еко завършва последната част на словото си като, подобно на рефлекса да се говори за Стив Джобс от хуманитари, той описва модела на променения от компютърната ера човек, в който всеки, независимо дали син или баща, се стреми да се обновява, в следствие на което се въвежда нов модел на не-отцеубийство, в който „редици от джуджета седят върху раменете на други джуджета”. Последният акорд на мъдрия и препатил италианец е, че в непредвидимостта на човешкото, нищо чудно „в мрака вече да се навъртат великани, за които още не знаем, готови да възседнат раменете на нас, джуджетата.”
Както казах, не знам дали самият Умберто Еко е мислил текста си като топъл, хладен или студен. Може би по-скоро би се двоумил между горчив или мъдър, или между оптимистичен или песимистичен, като вероятно, е от всичко по малко, но най-вече – очевидно е, че щедрото споделяне на знание пред явно по-млада публика има за идеална цел да я подкани да мисли върху казаното, с целия арсенал от факти и примери дадени от Знаещия. Така, основавайки се на думите на Веселина, че топлият текст е този, „в който има достатъчно пренесена устност” се насочвам към разбирането ми за топлото и студено слово, породено от изживяното с текста на Еко.
Отново в метрото, този път на връщане, дочитам представеното есе и започвам ново. Виждам, че то е съвсем различно, както и повечето в сборника. Без да използвам познатите определения, просто осъзнавам, че не ми харесват особено и със спокойна съвест се връщам към първото. Знам, че то за мен, освен всичко друго, е предимно топло. Но защо? Не мога да се позова на неговата аналитичност или не-аналитичност; просто на смисъла му или темата му; на стила или единствено на усещането, което ми вдъхва. Всъщност, моето лично възприятие няма никаква самостоятелна стойност, защото вече ми е ясно: този текст е топъл, защото утре ще прочета частта от него за латинския на учениците и така ще породя нова комуникация с него. Той е така изграден, че да присъединява на различни нива. Голямата му рамка, белязалата Античността тема за отцеубийството и конфликта между новото и старото, ще даде широкия контекст на учениците, в който те ще се почувстват добре, защото ще видят как познатите им различни примери се свързват в едно ново общочовешко цяло, което стига до всеки от тях по отделно.
След това частта за латинския. Ще си кажем – можеше и без нея, останалите примери са достатъчно убедителни. Но за едни младежи, в едно училище, е изключително важно, че я има. Тя ги присъединява към тема, която те си мислят, че никого не интересува, а за тях в момента е жизнеопределяща (за един ученик две години Цезар плюс Цицерон вероятно се равняват на двайсет обикновени човешки...) И така, струва ми се, че в представената ситуация, топлият текст е онзи, който поражда и подканя към нови текстове и говорения, защото е създал уникален и нов контекст, който може да привлече всекиго с нещо. Топлият текст е отвореният към последваща дискусия, подобен е на кълбо прежда, от което всеки дърпа своята нишка и заплита нова дреха. Горчивата и пророческа топлота на Еко успява да втъкне безкрайното му знание в живостта на съществуването, а не да го подреди по лавиците на академичната му висота. Италианецът вероятно ще признае, че си дава сметка, че само топлият текст може да остане в паметта на запозналите се с него, защото им е позволил да станат част от него - било то чрез думи от реч на Еко, на Джобс или на Вонегът, или пък чрез писмо, в което някой споделя нещо с друг така, че да го добави в темата, а не да го дистанцира от нея. Ясно е, че студените текстове или студените части от един текст са онези, в които авторът е спрял въображаемия си диалог с виртуалния си или реален събеседник, и се е капсулирал в говоренето си, като се радва на звученето единствено и само на собствените си думи и мисли, без да се интересува дали те достигат до реципиентите му. Разбира се, че това се случва с всеки в някакъв момент и именно затова ви разказах за учениците. На другия ден, по време на часа по латински, не се мъчихме с Цезар, ами наистина им прочетох замисленото. Имах чувството, че ме слушаха през цялото време с интерес. За първи път в клас беше тихо и почти никой не си драскаше нищо в тетрадката. Струваше ми се, че чуват и виждат не мен, а един прочул се мислител, който реди думите си на езика на Данте.
|
Тема № - 49 |
Коментар № - 5726 |
|
Марта Методиева - 2011-10-19 02:17:29 |
|
|
Отговарям на Aneta de la Montaña! В четвърта книга, глава 36 - Херодот казва: "Смешно ми става, като гледам как мнозина са начертали вече карти на света и как в нито една от тях няма никакво разумно обяснение. Рисуват Океан да тече около земята, а земята изобразяват кръгла, като че ли е начертана с пергел, а Азия я представят равна на Европа. С няколко думи аз пък ще се опитам да покажа колко е големината на всяка една от тези области и как трябва да изглеждат те на картата."
Самата "История" на Херодот е карта - тя е разказ(и)-карта, затова я намират за шарена, но не могат да разберат защо е шарена - и че тя може би не е история, а е география - защото всяко събитие си има точно място или - по-скоро всяко място си има събитие, хора и точно име. Е, в онова време историята и географията са знаели, че са разкази и са знаели, че имат вертикал, бил той - божество или пък човешка природа - но не са знаели какво ще каже Цицерон:-)...
Снимката на картата, Анетка, е много хубава, но аз съм виждала и по-хубава - с едни по-страшни графични черни ветрове. А Херодот е нарисувал много повече неща на своята карта - къде има планини, морета, кои реки са били преграждани, къде има руда, къде вали сняг, къде какви птици живеят, кой на какъв език говори, какви войни се водят, какви държави се основават, какви обичаи има, между какви различни разкази се живее. А по цялата тази карта се носи и една друга парадигма - онази на любовта и разбирането, с една тайна, която излиза извън текста, и едно правило, което казва, че дори когато има взето решение - човек може да избере да намери собствено решение - в такива случаи - дори географските карти, при цялата си устойчивост - се променят.
Виждала ли си променяща се географска карта, Ани?
|
Тема № - 49 |
Коментар № - 5725 |
|
vesselina vassileva - 2011-10-19 00:40:59 |
|
|
Имам усещането, че понякога Веселина може да бъде като онези страшни ветрове, скрити в ъгъла на древните, по-скоро ренесансовите карти, които като решат да се раздухат, стой да гледаш - не само студено става, а направо нищо не подбират по пътя си. Откъде идва толкова сила, не знам. Аз просто настивам като видя този вятър и на карта и в открито море. И ето сега, Херодот бил мразил географските карти! Вместо да обясни Веселинка какво, как, защо Херодот, картите... появява се като вятър и отсича - Херодот не понася картите и с разказ щял да разкаже това дето една карта казва.
Веселина, не можеш ли и ти с думи да обясниш, а не да се правиш на един вид Борей?
Ето ти и една карта. Не ми казвай, че в тази карта няма никакво разумно обяснение:
http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/a/ad/Ptolemy_World_Map.jpg |
Тема № - 49 |
Коментар № - 5723 |
|
Аneta de la Mar - 2011-10-18 23:20:53 |
|
|
Сам, тази сутрин се събудих с твоя коментар - представих си как понякога собствената ни черупка-стена, не стига че може да преобърне и направи безпомощни самите нас, но може да убие и другите така, че ползата от стените-черупки да е само за тези, за които - както ние със стените, така и убитите от нашите стени, да сме само плячка.
Все пропускам да кажа, но според мен, топлият текст, освен всичко друго, е и текстът, в който има достатъчно пренесена устност. Текстът, който може да промени като пренесе непроменими модели. В литературата това е една от големите осъзнати смени на парадигмите - истината за бъдещето започва да идва не от прорицанията, а от текста, който да може да се отнася към всяко едно настояще и от който може да се направи един по-добър сегашен разказ. Знаете, че аз си влача през форума онази история за Ксеркс и съм я приела напълно лично - сега си мисля-помислям - дали липсата на божествена намеса при нея не е едно от началата на тази смяна, която по-късно, по-цялостно се проявява при Тукидид и неговата "човешка природа"... Както казва Истинският Сократ - няма да питам.
Що се отнася до коментара на Анетка - аз също съм виждала онези чудовища с отворени усти, но не съм знаела, че едно от тях е Борей - северният вятър. Обичам древните ветрове, които, като едни разкази - хем можели да те отклонят от пътя, хем да те задържат на дадено място с години. И си спомних колко много Херодот мрази географските карти, в които не намирал никакво разумно обяснение и с видимо самочувствие казва, че той с разказ ще покаже, как трябва да изглеждат картите.
|
Тема № - 49 |
Коментар № - 5719 |
|
vesselina vassileva - 2011-10-18 13:54:09 |
|
|
Каква хубава картина построихте, господин Самунов: “косата сресана от четирите вятъра“!
Накарахте ме да се сетя за старите карти, тези от преди науката да напредне в научността си, където на четирите ъгъла зеят отворените уста - устата на ветровете. А другите, междинните ветрове, от североизток, половин североизток и т.н.,също гледат от картата са отворени уста там в краищата ѝ. Всеки вятър си имал име, но не винаги знаем днес тези имена. Когато не знаех, че това са ветрове, какво ли не си представях, докато разглеждах с часове тези стари, цветни, странни за представите на съвременния човек образи на света.
Сега вече знам и за ветровете и за картите, но и знам, че е много трудно да застана само под ветровете или само на скътано място, някъде из картата на света. Такова място, докато вървя из света, все още не съм срещнала и съм склонна да мисля, че винаги някакви ветрове духат, където и да застанем. Че дори в тези студени дни, аз имам топлина и че ако само противопоставям, мога и да изпусна да видя картината, която се изправя пред мене и да не разбера сложността и взаимосвързаността на правенето на този свят и разбирането му като реалност.
|
Тема № - 49 |
Коментар № - 5717 |
|
Аneta de la Mar - 2011-10-18 09:09:56 |
|
|
vesselina vassileva: „И сте напълно прав - мислим си, че ни прави уязвими или пък ни е страх, че ще си помислят, че сме уязвими. Все едно не сме уязвими постоянно.”
Какво нещо! Благодаря, че ме накарахте да усетя щедростта и благородството на добронамереното превъзходство.
Не бях, разбира се, не само напълно, но дори и относително прав с хрумналата ми максима. Добър пример за мислене-помисляне.
Останах сконфузено да се учудвам, как не съм се сещал досега колко безкрайно наивна е самата мисъл за (не)уязвимостта. Да, ние сме постоянно, неизменно и дори безпощадно уязвими, но предпочитаме да живеем с мисълта, че сме изградили и успяваме да мобилизираме някаква своя защита. Ако студеното и топло говорене имат нещо общо с последната, то е само в нашите страхове и предубеждения.
Всичко това ми прилича на бронята на костенурка. Първите две неща, за които се сещам не са никак в нейна полза. Наричам достигането до мнение – създаване на черупка. Тя гради защита, но от момента на завършването й започва да ограничава свободата ни. Една крепост, чиято непристъпност зависи от височината на стените, но преди всичко от продължителността на обсадата . Свободата на мнение свършва там, където започва мнението. Свободата в крепостта на възгледите ни е свобода на крепостен.
Когато орловите нокти издигнат костенурката във висините, корубата й е още цяла, но с неуязвимостта е свършено. И другото, не по-малко тъжно зрелище – обърната по гръб костенурката се върти като пумпал в желанието си да се обърне и да намери отново здравата почва под краката си. Ако не разбере тогава за какво става дума – при други обстоятелства съвсем няма да може. Бронята пак ще й попречи.
Косата, сресана от четирите вятъра или усещането за уют? Студеното или топлото? Всеки трябва да реши все някога, за да не изкара живота си в препускане след представите си за него?
|
Тема № - 49 |
Коментар № - 5716 |
|
Самун Самунов - 2011-10-18 04:09:31 |
|
|
Проф. Богданов, когато бях в България си купих вашата книга "Минало и съвременност". Благодаря Ви за отговора! Цяло щастие е мисленето на един учител да съвпадне с мисленето на неговите ученици. Правенето, което форумът постига е безценно също и за мен, който се намира в една чужда ситуативна истина. Но истината, когато тя е истина може да се препредава и ползва и при други обстоятелства. Тогава редуктивното не губи възможността да се превърне в нещо практическо. Виждам, че дискусията е към своя край. Затова няма да досаждам с въпроси. На Веселина благодаря за хубавият поздрав! Вярвам, че форумът ще съумее да направи това, което е започнал да прави! Поздравления на Лидия Денкова, че ни завърна към хубавите мисили и книги! |
Тема № - 49 |
Коментар № - 5715 |
|
Истинският Сократ - 2011-10-17 17:15:20 |
|
|
Истински Сократе, на повечето въпроси, които сте поставил, сме отговорили и Лидия Денкова, и другите коментиращи, а и аз в своите коментари. Поровете се, ще намерите. Не е редно да съкращавам казаното там. Но може би бихте казали, че краткото е същността на по-дългото. Аз не смятам така. Краткото на едно по-дълго твърдение е друго твърдение, пригодено за прилагане. Наистина смислите на всички твърдения клонят към прилагане. И все пак зависи от прилаганията. Има и такива, които предполагат по-дълги и по-фини извършвания, които приличат на мисли. Разбирате, че тук във форума подготвяме такива прилагания. Това е и въпросът ви, на който ще отговоря – за деликатната ситуативна истина-общо дело на този форум.
В увода към «Минало и съвременност» (вижте в библиографията в този сайт!) си позволих да направя разлика между повече видове истина. Между тях е и тази, която нарекох ситуативна. Ситуативна означава, важаща за определена ситуация и за хората в нея. Мисля за форума като за една по-трайна ситуация. Покрай практическите истини на по-малкия живот в НБУ и по-големия в страната ние работим в тази ситуация по една маргинална заедност, в която се опитваме да мислим, от една страна, по-дискурсивно отколкото е обичайно, а от друга, по-редуктивно общо, което е необичайно. Правим го с оглед и на професионалната си работа на изследователи хуманитаристи, но и с идеята, че тази съчетана с редуктивност дискурсивност ще внесе и различен тон в човешките ни преживявания. Този тон се усеща доста ясно в темата, че тук не просто ни се случва, а че се опитваме да правим. Кое е деликатното в това, което казвам? То е в това, че става дума не за казаното от един и от друг, а за подмолното общо в тези казвания. То е нестабилно и все още нестанало и ненаправено. Както и друг път съм казвал, то може и да не стане. Но е започнало. Та това е деликатната ситуативна истина-общо дело на този форум, за което питате, Истински Сократе, и за нея казвам по-горе, че предполага по-дълго, по-фино не толкова практическо прилагане.
|
Тема № - 49 |
Коментар № - 5714 |
|
Bogdan Bogdanov - 2011-10-17 16:39:54 |
|
|
|
|
|
|