|
ТЕОРЕТИЧНИ ЕСЕТА И
СТУДИИ -
АРХИВ
|
ЗА ТОПЛИНАТА, ХЛАДИНАТА И СТУДА В ТЕКСТА |
|
|
ЛИДИЯ ДЕНКОВА
През 1909 г. есеистът Ален, по широко признание автор, четен с удоволствие, включва следния неголям текст в сборника “Разговори за щастието”. Привеждам го изцяло, тъй като по-долу става дума тъкмо за удоволствие, щастие, текст: “На голямата поляна: Платон има своите приказки на бавачка, които в крайна сметка приличат на всички такива приказки. Но същите приказки с някои малки думи, подхвърлени сякаш мимоходом, оттекват дълбоко в нас и внезапно осветяват слабо познати кътчета. Такъв е разказът за Ер, когото са взели за мъртъв след битка и който, след изяснаване на грешката, се връща от ада, за да разкаже видяното. Ето какво е било най-страшното изпитание. Душите или сенките биват отведени на голяма поляна и пред тях се подхвърлят торби със съдби, та да си изберат. Душите още помнят миналия живот и затова избират според своите желания и съжаления. Тези, които са желали повече от всичко парите, избират съдба, пълна с пари. Тези, които са имали много, търсят още повече. Сладострастните търсят пълни с удоволствия торби; амбициозните търсят царски дял. След като всеки е намерил, каквото му трябва, душите отиват – с новата съдба на рамо – да пият от реката на Забравата; после тръгват наново към земята на хората да изживеят своя избор. Това е особено изпитание и странно наказание, много по-страшно, отколкото изглежда. Защото малцина са хората, които разсъждават върху истинските причини за щастието и нещастието. Те стигат до извора, тоест до тираничните желания, провалящи разума. Отнасят се с подозрение към богатствата, които правят човека чувствителен към ласкателствата и глух за нещастията; презират могъществото, защото то повече или по-малко прави несправедливи тези, които го притежават; презират удоволствията, които замъгляват и накрая изгасят светлината на ума. Така че тези мъдреци ще върнат благоразумно повечето добре изглеждащи торби, загрижени да не изгубят равновесието си и да не подлагат на риск в една блестяща съдба малкото правилен смисъл, който са придобили и запазили с толкова мъка. Те ще отнесат на рамо някаква неясна, непожелана от никого съдба. Но какво, мислите, ще изберат другите, които цял живот са препускали след желанието си, нагласяйки се според това, което им се струва добро, без да виждат по-далеч от собствената си чиния – освен да избират още по-сляпо, в още по-голямо невежество, с още по-голяма лъжа и несправедливост? Така те се наказват сами, по-сурово от който и да било съдия. Този милионер може би сега е на голямата поляна. И какво ще избере? Да оставим метафорите; Платон е винаги по-близо до нас, отколкото си мислим. Нямам никакъв опит за новия живот, който би последвал смъртта; следователно е малко да се каже, че не вярвам в него; не мога да мисля за него. Бих казал по-скоро, че бъдещият живот, където сме наказани според собствения си избор и дори според собствения ни закон, е самото бъдеще, където непрестанно се хлъзваме и където всеки развива пакета, който е избрал. И е също много вярно, че непрестанно пием от реката на Забравата, обвинявайки боговете и съдбата. Този, който е избрал амбицията, смята, че не е избирал низкото ласкателство, завистта, неправдата; това обаче е било в пакета” (пр. мой). Отнесено към повечето наблюдения на Ролан Барт и критериите, които той предлага за различаването на произведение и текст (“От произведението към текста”, “Удоволствието от текста”), това е текст: относително самостоятелен, затворен, подобен на паяжина, където в чудна фигура са разположени смислообразуващи точки, можещи да бъдат изтеглени в други фигури, времена, контексти или истории-произведения. Самият текст на Ален доказва генериращата мощ на големите смислови текстове, тъй като е текст от текста: големия извънвремеви разказ за Ер. Точно по това “текстът от текста” се различава от коментара: откъсва се и разпръсква собствените си смислови точки, държи се едновременно близо и далеч от първичния импулс за своето създаване. Платон остава неподозирано близо дори когато припомнянето на отвъдното – една философия на дистанцираността в крайна сметка – се пренася тук и сега, за всеки от нас в подхлъзването на малките ни бъдеща. Може би неслучайно в разказа на Ер мъдрецът, избрал невзрачна съдба от благоразумие, е Одисей. Сигурно не ни е лесно да си представяме героя Одисей, историческата фигура, с жребий на обикновен човек, каквито сме всички ние. Много по-лесно е обаче, ако решим да бъдем от малцината, търсещи истинските причини за щастието и нещастието, да видим себе си като одисеевци, които влагат целия си ум, хитрост, изобретателност, способност за успяване в едно постоянно, всекидневно действие – търсенето на щастие. И ако все пак подхванем метафората, този Одисей, обикновен човек, би бил философията, философията на прагматизма или съвременния хедонизъм, или на витализма, на аналитичната философия. Без особено значение, всяка философия, която живее вътре в своето време със скъсена дистанция – и парадоксално повтаря същото изпитателно пътуване в търсене на смисъла през произведенията. При завръщането си у дома философията – тази, която е любов именно към мъдростта, а не към сухото, специализираното знание, тази, която живее вътре и за мисленето-живот – намира текстовете с техните малки, кратки, стегнати и греещи смислови точки. Може би затова този тип философия също отказва жанрова йерархия подобно на текста, пръска се из фрагменти, записки, стихове, често есета, писма, приказки, подхвърлени фрази. За нея също важи отбелязаното от Барт за текста – винаги е парадоксален, отвъд doxa, което най-общо е господстващото мнение, фиксираната нагласа, но и способността на всяко време, първо, да разбере, второ, да приеме “несвоевременното”, извънвремевото, банално казано, подновяването на вечните въпроси (връщането към началото, към основата, която ще гарантира тяхната основателност). Философията, която се връща към извора, по красивия израз на Бергсон, не е нищо друго освен решимостта да гледаме на всичко невинно. Но изниква въпросът как да подновяваме въпросите? Защо ги подновяваме, е кристално ясно още за Аристотел. Можем, твърди той – сиреч в състояние сме и имаме основание – да кажем, че всеки човек поотделно и всички, взети вкупом, имат някаква цел, в стремежа си към която приемат едно и избягват друго. Тя, казано кратко, е щастието с неговите съставки. За мен приведеният тук текст на Ален е топъл. Топлина се излъчва и когато пише как се радва на дъжда, как трябва да приемаме щастието като бонбон, бавно разтапящ се в устата, как всичко зависи именно от това наше първично поведение на ведрост, как щастието ни се състои в творчеството, а не в понасянето на външни обстоятелства, как общият език нарича философи тъкмо тези, които при всеки случай избират “най-добрия и най-тонизиращия дискурс, защото това попада в целта”. Дори да е ехо от платоничната ведрина (Платон, който се скарал на Ксенократ, че ходи намусен), от великолепната формула на Монтен за философията като “постоянна радост” или от Ницшевата веселост, която иска “с игрива нежност да се обхващат дори проблеми с бодлива кожа”, отговорът на Ален как да подновяваме въпросите е причина за топлото усещане на неговите текстове. Как? – С ведро предразположение, с действие и цел щастие, с търсене на началата. Защото онова, което остава от бонбона, е разбирането, че “Вкусът на съществуването е вкусът на началото”. Това определение е малко по-гастрономично, но не толкова далеч от определението на друг велик французин – Паскал, който заковава своята теория за двата реда на познанието – този на разума и този на сърцето – във формулата: “Принципите се чувстват”. Разбира се, определянето на текстовете като топли, хладни или студени е много субективно. Ние обаче можем и го правим непрекъснато, както определяме като топли, хладни или студени хората, които срещаме. Топлото и студеното са свързани със сетивата, с чувствата, които, оказва се, имат фундаментално значение като подтик и извор на познанието, често напълно самостоятелно, по ирационален път, когато прехвърлят на разума своята сила, впечатлителността, и нещо много важно – спонтанността, непосредствеността, способността за бързо обхващане на цялото. Платон и Лайбниц наричат тези възприятия спонтанни очевидности. За малцината те са едновременно очевидности за очите и очевидни идеи за ума. Хората всъщност познават най-напред водени от чувството към тези очевидности. Просто го изразява Симон Вейл: “Човек научава само това, което обича”. А и какво по-ясно доказателство от началото на Аристотеловата “Метафизика”: всички хора по природа се стремят към знание и знак за това е обичта им към сетивата, към усетливостта. Сетивата, които провеждат удоволствието и върху които се надстрояват чувството, включително любовта, включително любовта към мъдростта. Човек се ражда, за да съзерцава красотата на космоса, е твърдението на онзи, който пръв употребява думата философия. Просто в съзерцанието на красотата е изпитал удоволствие и решил през целия си живот, доколкото може, да повтаря тези щастливи мигове. Аристотел и Лайбниц повтарят в своите текстове: удоволствията са знаците на мощта, на възможностите, на съвършенството. И така, макар да можем да определяме текстовете (и хората) като топли, хладни или студени, всеки го прави по различни причини, всеки има свой усет за температура. За мен причините да възприема един текст като топъл са примерно следните. Личи си, че докато е писал текста, авторът е изпитвал удоволствие и затова удоволствието се предава на читателя. Неговият основен подход към текста, както отбелязва Ролан Барт, е удоволствието и това е рядко срещано явление – толкова, колкото хедонистичните или евдемонистичните теории във философията. Волята към наслада е живото начало на текста, но тази наслада, както любовта, предполага взаимност. Не се получава текст-удоволствие, ако само авторът се е наслаждавал, а читателят се е прозявал от скука. Затова текстът-удоволствие съблазнява и е зареден с еротичност (странно, но още през VI век един от отците на Църквата започва своя коментар към “Песен на песните” с думите, че текстът трябва да е красив като жена и да съблазнява, иначе никой няма да бъде увлечен и да повярва). Текстът-удоволствие – по известното обобщение на Барт – е този, който ни изпълва без остатък, създава практиката на уютното четене без ни най-малък дискомфорт. Текстът-удоволствие мисли красиво и говори красиво в създаденото лично, по неповторим начин от автора единство на съдържание и форма, ум и стил. Топлият текст се помни – и обичайно паметта за текстове е строго избирателна. Така че авторът на топлия текст е повярвал на Платоновия “Филеб”, че никой от нас не би приел да живее с “всеобхватен разсъдък, ум, знание и памет за всичко, без да усети и най-малката наслада” (пр. Д. Марковска). Поискал е, както Хайдегер иска от философията, да бъдем докоснати в нашата същност, да се развълнуваме и докато четем, внезапно да открием онези сякаш мимоходом подхвърлени думи, които осветяват слабо познати кътчета вътре в нас, да притихнем и щастливо да си кажем: Ами, да, ето – това е! Тези открития са винаги по особено важна тема и се превръщат за нас в начала, в кодове, които пренасяме към всяко следващо четене като живи първични нагласи, като фундаментално настроение: защото и Марк Аврелий стига до извода, че живеят само основни възгледи. Следователно точките на смисъла в топлия текст са винаги основни възгледи, създаващи фундаментално настройване, точно както музикантът настройва себе си и своя инструмент, преди да музицира. Топлият текст е разбираем в смисъла, в който разбирането поражда принципно съгласие, съгласие по основанията. Авторовите възгледи не са поднесени високомерно, а мъдро – в духа на мъдростта, която Чапек различава в прекрасното си есе “Агатон, или за мъдростта”: “Чували ли сте, някога, пише той, определението “мъдър” да се дава на някой нещастник или шегаджия, или пък на кисел и разочарован човек? Кажете, защо сме свикнали, в нефилософския живот поне, да наричаме мъдър този човек, у когото има най-малко ненавист и който добре се разбира със света? Повторете в себе си много пъти думата “мъдрост”; кажете си тази дума, когато сте радостни или тъжни, когато сте уморени, възмутени и нетърпеливи; ще доловите в нея тъга, но тъга кротка, радост, но радост, повтаряща се постоянно и нежно, умора, но умора, изпълнена с импулси, търпение и безкрайно опрощение; и всичко това, приятели, звучи прелестно и тъжно, такъв е гласът на мъдростта” (пр. Св. Иванчев). Разумът за Чапек също не е хладен, както обичайно се смята – инструментален хладен разум срещу горещ инстинкт. “Добрият и буден разум целият е горещ от силното триене в условията и ситуациите, които трябва да преодолява” (пр. Й. Трифонова), пише той под думата “Хладен” в своята “Критика на думите”. Важното е разумът да не губи връзка с живота, който единствен е “горещ и творчески”. Следователно авторът на топлия текст постоянно изхожда от живота, има, по думите на Фихте, “естествено мислене” и се противопоставя на “предвзетия разсъдък”, който е изгубил “жарта”; иска единствено да увлече и въодушеви и затова изоставя умуването, мъртвите понятия, стопля своя “знаниев орган”, за да създаде пораждащ ред (ordo ordinans), не просто да се вмества верноподанически във вече създаден ред (ordo ordinatus). По-нататък, топлият текст е безусловно искрен – и откровено личен. Личните основания, например щастието, не се прикриват зад някакви други цели и съображения. Абсурдно е един топъл текст да бъде конформистки. Топлият текст е свободен, автономен, затворен в себе си, но отворен към множеството възможни раждания от себе си – заради посетите семена на смисъла. Всеки топъл текст има свои “деца” – едни му приличат повече, други по-малко, трети направо се разбунтуват срещу него. Топлият текст е и дързък – осмелява се да предполага свои продължения, имитации, опровержения. Затова авторът на топлия текст обичайно знае много добре и какво да пренебрегне – точно както мъдреците на голямата поляна, в тълкуването на Ален, пренебрегват лъскавите съдби, за да не рискуват правилния смисъл, с който трудно са се сдобили. Изкуството да бъдеш мъдър включва изкуството да знаеш какво да пренебрегнеш – такова е твърдението на психолога Уилям Джеймс. Освен това, в преследването на щастието – както стана ясно – хората приемат едни неща и избягват други. Пренебрегването, избягването е част от характеристиката на топлия текст. В това свое “поведение” той се държи по изискването на Платон за правилното образование във Втора книга на “Закони”: всяко удоволствие да се развива правилно и още отначало човек да знае какво трябва да се обича и какво трябва да се мрази през целия живот. Може би най-често топлият текст пренебрегва, избягва дребнавостта, канализирането в едно русло, празното превъртане на думите, баналността и най-вече привидността, онези пещерни сенки и образи, които пронизват езика и чиято единствена цел е изиграването на ролята за пред другите. Произведението вероятно е доста по-театрално от текста и повече играе просто защото е предназначено основно за другите. Текстът е главно за себе си, за да си изясни сам авторът някои важни неща и после да ги сподели. Текстът е това, което е – а играта, доколкото съществува, стимулира силата на въображението, наречената от Кузански vis imaginativa, действената мощ, създаваща “универсалната красота на ума”. Тази красота е като огъня, съдържащ всяка друга топлина. При четене на топъл текст е подходяща любимата метафора на мистиците: светлина от светлината, топлина от топлината. Ако обобщя накратко своето разбиране и усещане, от студените и хладните текстове научавам много. От топлите текстове разбирам много. Топли за мен са Платон, Шилер, Монтен, Рикьор; хладни са Кант, Хегел, Гьоте; парещо студени са мистиците, Ницше, Хобс, студени са аналитичните философи. Но това е с нищо неангажиращо усещане, което няма как да съвпадне с други такива заявления. Още повече, че в крайна сметка, макар да говоря тук за топъл, хладен, студен текст, всъщност правилното говорене е подсказано в заглавието: всеки текст би могъл да прелива на места в целия диапазон от горещо до студено, да съдържа и топлина, и хладина, и студ. Дори си мисля, че при Аристотел това редуване и преливане е най-ярко доловимо – до степен на правило. И ако трябва да избера само една характеристика за топъл текст, бих избрала излъчването: усеща се, че авторът с един поглед се е залюбувал на цялото. От неговия текст пък ние виждаме не просто автор, виждаме целия човек. Виждаме философа, който нищо не твърди категорично. Ръсел е дълбоко прав: ценността на философията е в собствената й некатегоричност. Понеже Платон винаги е неподозирано близо до нас, убедена съм, че свързаното обсъждане на диалозите “Теетет” и “Филеб” би могло да каже по-нататък повече, далеч по-задълбочено и ясно това, което тук е само мимоходом очертано. Това би била една по-продължителна задача и обещание за по-голямо удоволствие за всички, които се включат в разговор по двата диалога. Поне бихме се попитали още веднъж заедно с Ницше защо – и дали? – най-прекрасното удоволствие за човека е да идеализира нещата.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
Коментари по темата |
|
В хода на дискусията бе споменато, че не са много текстовете,разглеждащи топлината и студенината. Има един текст, който прекрасно би могъл да постави на по-широка основа онова, което търсим по тази тема, с поне два извода: различаването на топлината и студенината е неизбежна необходимост с цел яснота и "само определена степен яснота може да съществува едновременно с определена пълнота и топлота". Това е шесто писмо от поредицата "Върху естетическото възпитание на човека" от Шилер. Тези писма трудно се цитират в откъслеци, всеки може сам да се размисли с тях.
Впрочем, и Шилер като Платон в по-късен момент от живота си ревизира казаното на младини в детайли, но важни детайли. |
Тема № - 49 |
Коментар № - 5711 |
|
Лидия Денкова - 2011-10-17 10:59:20 |
|
|
Хей, Со! Благодаря за пожеланията! Поздрав и за теб и за всички във форума и извън него, които имат полза:-)))
http://www.youtube.com/watch?v=a8_sU4j70yY
Ще чакам и аз отговорите на твоите въпроси, зададени към професор Богданов, за когото поздравът с тази песен е специален! |
Тема № - 49 |
Коментар № - 5710 |
|
vesselina vassileva - 2011-10-17 09:11:20 |
|
|
Поздравления за дебюта на Лидия Денкова и нейият многоаспектен текст! Колко се радвам да Ви видя отново всички заедно! Всеки казва своето мнение за топъл текст. Някои се шегуват. Други приемат нещата сериозно. Едни предпочитат студения текст. Други предпочитат топлия. Някои само четат форума, но и за тях той е от полза. Каква е ролята на топлите и студените текстовете ми се иска да попитам проф. Богданов? Служи ли това разграничение в човешкия живот? Вие обичате ли го? Кога Вашият прочит вижда един текст като топъл? Кога, като студен? Говорите за "деликатната ситуативна истина-общо дело на този форум", каква е тя, проф. Богданов? Това са набързо изсипаните, но дълго мислени, мои въпроси. Пожелавам на всички през новата седмица топли дни и топли разговори на чаша топъл чай или кафе! |
Тема № - 49 |
Коментар № - 5708 |
|
Истинският Сократ - 2011-10-17 00:12:47 |
|
|
Странни ми се виждат коментарите на коментара на проф.Богданов. Той просто предупреждава да не бъдат смесвани многото неща в света на писменото слово. Било то и да е литература.
Студенината, разбира се, е образ. Метафора ...с известни втвърдявания. Но не се обръща вниманието на ...текстовостта. А тя, според мен, радикално не е речевостта.
Се занимавах преди доста време с психолингвистични изследвания. Речевият паралелизъм при текстовото поведение е нещо като атавизъм. Хората, които късно или трудно са усвоили писмената реч, са научили да четат като проговарят текста-буква по буква и дума по дума. При тях проблемът е изречението. Не могат да го решат-да завършат мисълта си. Запомнят готовите и реагират като разпознават-горещо, не топло.
После в семинарите на проф.Рождественски, на Г.П.Щедровицки и при редки срещи на ЮлЛотман, а той не е московчанин, а петербуржец, а в последствие даге и "тартусчанин" и съвсем по-късно на семинарите на проф.Богданов в СУа , някак постепенно, но ярко и очевидно ми се откри пропастта между речевите актове, между речта и текста.
Тук не става дума за Дьо Сосюр. Просто става дума за две различни реалности с два различи езика.
Това го имам предвид като казвам, че текстът не може да бъде топъл. Губи се световният ред, ако това все пак се случва.
Но не ми е проблем да пазя този ред. Той се срути днес "от само себе си" и в немалка степен поради смесването на текста с речта. Поради "затоплянето" на атмосферата :-)) |
Тема № - 49 |
Коментар № - 5704 |
|
Дмитрий Варзоновцев - 2011-10-16 16:19:53 |
|
|
Четейки развитието на дискусията, наум ми идват две неща: как Бенвенист показва какво е дискурсът и семантичният диференциал на Осгуд - малко еклектични по своя характер асоциации. Когато ясно в текста се усещат отправителят и получателят, налице е дискурс; когато текстът се развива от само себе си, без видим автор и получател - това не е дискурс. В този смисъл историческите хроники не са дискурс, според Бенвенист. Аз ще добавя - не са и топли текстове. "Дванадесетте цезари" на Светоний за мене е студен текст. "Аз, Клавдий" на Грейвз - топъл. Топъл текст ли е например сводката на КАТ за пътно-транспортните произшествия? Или учебник по (пато)анатомия...
Една от основните скали в семантичния диференциал на Осгуд е противопоставянето между топло и студено - как изследваното лице оценява нещо: като топли или студено?. В крайна сметка не е ли читателят този, който в крайна сметка определя дали един текст е топъл или студен? |
Тема № - 49 |
Коментар № - 5700 |
|
Борислав - 2011-10-16 05:41:24 |
|
|
Дискусията ми прилича на „Федър”. Когато прочетох първия коментар на професор Богданов от петък, си казах, че нещо му липсва и много се зарадвах на вечерния коментар-палинодия, защото това, което ми липсваше, си дойде на мястото. Зарадвах се и защото коментарът потвърди усещането ми, че аналитичният дискурс, за който се заговори тези дни – не е истинският аналитичен дискурс и се опираме на сенки, защото постигането на о-предметяването, което има за цел да посочи нещо като твърда истина, всъщност няма нищо общо с реалността, докато истинският аналитичен дискурс е реалистичен.
Възхитих се от начина и от лекотата, с които професор Богданов свърза мисленето-блуждаене със заспиването и сънищата, с въображенията и голямата литература. Това не е просто един красив текст, старогръцката литература най-показателно работи точно чрез тази реалност, затова и вътре в старогръцките текстове има толкова много модели за разбиране. Това, което прави мозъкът в съня, същото се прави и в будно състояние от литературните текстове. Така както сънуваме все нови и нови сънища – така се раждат и все нови и нови текстове. Човешкият живот има свой вертикал и по този вертикал се нареждат мисленето, говоренето, текстовете, любовта, общността, дори и самата божественост с всичките и богове. Вертикалът организира всички „успоредни”, спрямо хоризонтала, прояви на живеене, но той не е точно това, което си представяме като нещо отделно. Вертикалът е идеята на човека да разбира, както и удоволствието да идеализира, но идеализирайки и достигайки до най-идеалното и най-единното, до същинското познание – каквито са душата и Богът – човек достига чрез множественото – чрез срещата на душата и тялото, чрез разбирането на текста от много хора, чрез говоренето с други хора, чрез отразяването на себе си в очите на другия, чрез човешката природа (по Тукидит), която се появява при голяма криза. Този вертикал бележи едно основно действие – СВЪРЗВАНЕТО(припомнете си леглото на Одисей и корабa на Одисей).
Докато разглеждах онзи модел за топъл текст, който написах няколко пъти с големи букви („Топлият текст визира нещо като вярно в двоен смисъл: 1. на такова, каквото е извън текста, и 2. на такова, каквото то не е, но би трябвало да бъде.”), си мислех, че човешкият вертикал пресича хоризонтала, който е така нареченото от професор Богданов „осмисляне на време” – и въпреки че е логично осмислянето на времето, което става чрез текстовете и другите вертикалности, да се намира в самите тях, то не се намира там, а се намира в реалния живот – или, ако погледнем инструментално, намира се на хоризонтала.
Двете неща, които визира един топъл (истински аналитичен) текст – могат да се разглеждат като време. Това, което е „такова, каквото е извън текста” би трябвало да е вече случилото се – т.е. миналото. В него би трябвало да се намира и самият автор, но в такъв случай тук може да е и настоящето, защото не се казва, дали авторът на текста/говоренето е приключил с неговото правене. От друга страна, вторият смисъл, онова, което е „такова, каквото то не е, но би трябвало да бъде” бележи бъдещето и нещата, които трябва да се случат – в него е читателят, или онзи, който може да вземе един модел за реалност и да го реализира. По подобие на т.нар. „минало” от първата половина на условния хоризонтал обаче – ако един условен читател чете един условен текст тук и сега, ако този читател съм, например, аз – то това означава, че и тук имаме настояще. Оказва се, че по цялото продължение на хоризонтала имаме едно настояще (пример за настояще – в миналото и възможност за настояще – в бъдещето), протичащо от минало към бъдеще, смесващо се с тях и зависещо от МОМЕНТА НА СЛУЧВАНЕТО. Представяйки си така нещата, дълго си мислих – тогава точката на пресичане между хоризонтала и вертикала какво е? Може би тя не е точка на пресичане, а точка на свързване? А може би е знак за това, че всички неща имат само един единствен миг на съвпадане на фона на гигантски несъвпадащи парадигми, които не могат една без друга, но имат само един миг на същинско истинско настояще и това е моментът, в който то не просто се прави, ами е все едно, че съвпадат усещането и мисленето?
На хоризонтала в моята условна система застава неустойчивият отделен човек, а на вертикала застава общността? Към самата вертикална идеализация нещата стават все по-множествени? Доста объркано – но и със сигурност вярно, защото тази инструментална система има и реален план, който се носи от това, че хоризонталът бележи времето и случването, а вертикалът – свързването и промяната...
Но да се върна към двата вида аналитичен дискурс. Този, за който доцент Денкова казва, че е студен, (казва „студени са аналитичните философи”), този, който ГГ отделя от редовата и литературната реч – това е фалшивият аналитичен дискурс. За този тип аналитичен дискурс няма понятия от рода на нашите любими - мислене-усещане, мислене-постъпване, разбиране-правене и т.н.
Тези аналитични текстове, които науката отстоява, те висят в празното – от една страна, защото настояват, че имат най-добрата реч и така се отдалечават от всекидневната реч, от друга страна, защото о-предметяването, което се постига, не се свързва с реалността, а само прилича. Преди професор Богданов беше написал един много хубав коментар за това. Чета го в „Любов и разказ”. Според него - истинското аналитично зависи от двойностите. Истинското аналитично трябва да може да различава и оприличава редувайки - ОСЪЗНАВАЙКИ нестабилността на смяната на различните парадигми и ОСТАВАЙКИ в нея, а не в инструменталната стабилност на едно или друго. Изпадам в четвъртата лудост, в момента, в който прочитам, че едно говорене, ако постигне осъзнаването на нестабилността на двойностите, на редуващите се отваряния и затваряния, то може да се прояви като мислене-постъпване, което пак в духа на двойностите, ако наречем – аналитично, няма как да не наречем и реалистично.
Представете си – самото говорене работи в две парадигми, отнася се към две парадигми, а това, което го разбира – също работи в две парадигми, тъй като това, което го разбира трябва да може и да го прави.
Ако приложа идеалния план на фалшивия аналитичен дискурс към идеално-реалния план на моята условна система на топлия текст, която направих, за да могат нещата да се видят по-добре – ще излезе, че фалшивият аналитичен дискурс пренебрегва двете най-съществени неща – 1. свързаността на вертикала, който едновременно означава - единното и множественото (например общността-бог, но и човекът от хоризонтала и общността от вертикала, било тя истинска общност, любовна двойкост или сбора от разбиращите един текст) и 2. случването-време на хоризонтала, което означава, че фалшивият аналитичен дискурс иска да повярваме, че точката на съвпадане между хоризонтала и вертикала продължава вечно и следователно съвпада със самата себе си...
Докато... знаете ли, че във „Федър” има цели три вида припомняне - припомняне на видяното божествено, което се припомня като любов в човешкото; припомняне на текст, защото и сред текстовете има най-добри образци; припомнянето на онова, на което писменото слово е посветено. |
Тема № - 49 |
Коментар № - 5699 |
|
vesselina vassileva - 2011-10-16 01:53:39 |
|
|
Няма да се различа много от останалите, ако кажа, че последният текст на проф. Богданов е особен. За мен е особен като великолепно-събран-казан фокус на написаното тук по повод на “топлината, хладината и студа в текста” (кой както ще да тълкува моето усещане за великолепие, няма да го подплатявам или оправдавам с подобно тематизирано понятие у Николай Кузански). Нещо подобно имах предвид в първия текст, когато предположих, че топлият текст излъчва, че притихваме заради внезапното откритие и си казваме: “Ами да, ето това е!”. За това откритие също “няма наука, а би трябвало”. Няма определение, само дълбоко усещане и съответно увереност, че сме пред и във истината,че говори начало или начала. Едва ли това са само “маргинални форми на мисленето”, “мъглявите значения” всъщност играят ролята на пред-нагласи, те са ключът – и в музикален смисъл – така че от тях зависи в коя тоналност и гама ще музицираме. Впрочем, примерът с музиката – доколкото тук говорим за наука, философия и литература – е далеч по-ясен. Музиката създава настроение, фундаментално настроение. Същото фундаментално настроение е средата, в която мислим, условието, без което нито едно мислене не протича, цялото, в което “биваме”, живеем, докато създаваме, пишем, казваме /Ясперс/. Или, ако на някой му допада повече, това би могла да е “аурата” на Бенямин.
Последният текст на Богдан Богданов – отново единствено и само за мен – припомня. Никой не претендира за “обективно” качество на топлия текст да извиква аналогии. Аналогиите са необходими и повърхностни. Тук разбирам припомнянето платонически – като припомняне на истината, по друг начин, другаде, в друга степен, но в рамките на единия ни живот и вътре в един човек (това казва и Ален). Припомнянето като събуждане. Включително припомняне на някой важен сън, останал неразгадан. Сън, който може би е изчаквал текст, за да се подреди. Събуждането обаче разбирам като процес, в който се дестилират значимости, именно значимости за мен – не толкова “значения” или “смисли”, доколкото значимото за даден човек може да няма универсализуемо значение или смисъл. Значимостите притежавт единствено степен на споделимост – и затова много повече играят в обикновените разговори и отношения, отколкото в науката.
И така: текстът ми припомни, най-напред, есето на Борхес “Сънят на Колридж”, края: “След като написах горните редове, виждам или ми се струва, че виждам и друго обяснение. Може би един още неразкрит на хората образец, един вечен обект (за да си послужа с термина на Уайтхед) прониква постепенно в света; първата му изява е бил дворецът; втората – поемата. Ако някой би могъл да ги сравни, той би видял, че по същество те са тъждествени”.
Припомни ми Лайбниц и Ницше /с по-разпаленото негодувание у втория срещу кабинетните учени/: мислителят е онзи, който се разхожда, гледа и слуша с удоволствие, с живо отворени сетива много неща и докато наблюдава как морските вълни изличават стъпките му по брега, докато се възхищава от удивителните спирали на раковините, у него – по красивото наблюдение у Валери – възникват ”зачатъци на теории”. Точно така, не наука, не теории, а “зачатъци на теории”. И за това мислене наистина няма наука, а и да има, аз все повече си мисля, че “компромисният” й жанр би била най-вече философската есеистика. А пък и кой би могъл да каже коя е науката за хипотезите например?
Припомни ми за “внезапността” на откритието, за което говори и 339-ият фрагмент от Веселата наука. Който иска, да си го помисли още веднъж: защо, отмятайки булото, наметнато над действителността, виждаме разкриващото се само веднъж...А гърците са се молили: Дано се повтори и потрети всичко красиво!” И който е бил при Ницше, няма да подмине и 381 фрагмент “Към въпроса за разбираемостта”, където именно става дума за студеното като метафора: “При дълбоките проблеми постъпвам както при студената баня – бързо влизам и бързо излизам. Че по този начин човек не стига до дълбочината, не стига достатъчно дълбоко, е суеверие на плашещите се от водата, на неприятелите на студената вода; те говорят, без да имат опит”. Същият фрагмент завършва със знаменитата и най-топлата метафора за душата-танцьор на мислителя, за гъвкавостта и бързото придвижване и странстване, което ни най-малко не изключва интелектуалната дисциплина на науката, но не се изчерпва с нея. Защото “Ние сме нещо по-различно от учените, макар и да не може да се отрече, че между другото сме и учени...Нуждаем се от повече неща, нуждаем се и от по-малко. Няма формула, която да определи колко е необходимо на един дух за неговата прехрана”.
А дори и да има формула, има знание, което не може да бъде изречено като другите знания, а се “поражда в душата от продължително общуване, което кръжи край самото нещо, и от съжителството с него внезапно, както светлина, подпалена от лумнал огън, и вече храни само себе си”.
Така си припомних и Седмото писмо на Платон, когото Ницше напада, но по един особен начин: може би така нападаме човека, по когото сме силно увлечени и чиито смисли и начин на мислене обаче не одобряваме.
Припомних си и други неща, не теории, не цитати: например научната играчка, която взех от Музея на откритията в Париж. Закачена на прозореца, тя улавя слънчевата светлина и я преобразува чрез бобина в енергия, която върти кристал. Така стаята е винаги в различни отблясъци на дъгата – според времето, силата на светлината, облаците и какво ли още не.
Накрая бих искала дебело, доколкото е възможно, да подчертая: не говоря за текста, а за начина, по който го възприемам тук и сега. Един текст може да припомня, да насочва, да предизвиква, да споделя – изобщо да протегля много нишки у своите читатели. И дори всички да се съгласим, че розата е красива, ако се убодим на бодлите й, ще имаме различни усещания. Само за тези усещания можем да говорим с повече сигурност.
Този коментар е по-дълъг спрямо предизвикалия го текст. Може би защото се опитвам кръгово да се върна и да се попитам отново, по друг начин за топлината, хладината и студа. Въпросите стават по-дълги, когато търсят продължение – през същото, през другото, през нещо, за което няма формула.
|
Тема № - 49 |
Коментар № - 5697 |
|
Лидия Денкова - 2011-10-15 16:05:20 |
|
|
Струва ми се, че след вчерашния коментар на проф. Богданов вече не можем да не повдигнем пряко и въпроса за типологиите. Преди няколко дни Йордан пусна линк към статия на Дарин Тенев в “Литературен вестник”, в която Дарин е направил опит за нещо като кулинарна типология на литературните текстове. Морис пък написа силен коментар за аналитичните дискурси и фактите. Между това ми се случи да прочета и едно прекрасно писмо на Флобер до Луиз Коле (26 август, 1853 г.), в което се предлага типология на френската литература... в рамките на типология на обувките.
Та се замислих какво всъщност представляват типологиите. На първо място може би са средство неща, които са различни и на пръв поглед сами за себе си, да съществуват по-устойчиво като сродни и свързани. После, както пише и проф. Богданов, типологиите са обобщение на опит в нещо и заедно с това практически модел за неговото възможно повторение. И най-сетне, типологиите са един вид стерилна среда, в която нещата, подредени и надписани, могат по-малко да бъдат докоснати и развалени от микробите на времето.
Не мисля, че има дискурс, който да не развива или ползва някаква типология. Но мисля, че има разлика в отношението на дискурсите към смисъла и задачата на типологиите. Аналитичните дискурси, освен ако не анализират внимателно и своята позиция, както написа Морис, сякаш са доста склонни да не правят разлика между реда на нещата в реалността и типологическия ред на нещата в речта. При много от тях редът в речта като че чисто и просто изразява разбрания укрит ред в реалността – ред, за който се вярва, че съществува точно такъв, какъвто се представя. Затова и често аналитичните дискурси схващат и описват разликата между типологията и реалното като отклонение от нормата, като перверзия.
В последния си коментар проф. Богданов казва, че трябва да обръщаме повече внимание на “маргиналните” форми на мисленето – като хрумването, заразяването с някой образ или идея и т. н. В същия ред на мисли бих добавил предложението да разгледаме и типологиите, които създават и използват редовата и литературната не-аналитична реч.
Давам пример за типология от редовата реч. Когато правим план или равносметка на своя ден, ние правим моментна типология. От една страна, различаваме деня със събития от деня без събития. От друга страна, различаваме частите на този ден и действията, които ще извършим или сме извършили в тях. Очевидно е, че в такъв случай мислим и постъпваме по-скоро аналитично, обаче дискурсът ни не е аналитичен. Защо? Първо, защото рядко отделяме причините и обстоятелствата на случващото се от целостта на самото случващо се. Така например колко от нас правят разлика, когато наблюдават своето настроение, между усещането, че са подтиснати или весели, и по-сложния ред от причини да се чувстват такива? Второ, защото обикновено не мислим върху позицията, от която мислим за себе си и за своето.
Та в този смисъл построяването на типологии от редовата реч сякаш се основава на възможността бързо да поглеждаме към реалността като към опростена структура. Това бързо поглеждане външно прилича на анализ, понеже в него нещо се различава и изброява. Но и реалността, и дискурсът протичат, настъпва промяна, опростеното, следователно, веднага трябва да се усложни, типологията да се допълни от друга типология. Така една слаба и нуждаеща се от допълване типология може също като “мъглявите значения”, за които говори проф. Богданов, да стане начало на голям литературен текст. Защото големият литературен текст прави тъкмо това – моделира много възможности за преход от една към друга опростена структура на реалността, от една към друга вярна за момента типология.
Завършвам с наблюдението, че литературният текст е може би най-красив тогава, когато построява някаква типология и в същото време вече се е усъмнил в нея и побягнал в друга. Цитирам едно изречение от Шарл Перо, което Флобер много обичал: “Надойдоха крале от всички страни; едни в носилки, други в каляски, а от най-далечните земи – яхнали слонове, тигри, орли”.
|
Тема № - 49 |
Коментар № - 5696 |
|
ГГ - 2011-10-15 12:51:06 |
|
|
Веселина, вие, както обикновено, казвате много неща и на място. Този път и кратко. А аз краткото казване все не го мога. И двамата с Морис, основателно сте развълнувани от заключителните коментари на проф.Богданов. А Морис , има дар от Бога, да пита. Но, ако и аз „поговоря “ с двата коментара, с тези, кратки, но иначе мисловно обширни и дълбоки текстове – ще напуснем терена на така интересната тема, успешно защитена от Лидия, за топлите и студени текстове. Фактически ще потеглим към други тематики и предметологии. Защото приключващите думи, на водещия Форума, драги Морис, само привидно са посветени на темата за мисленето. Те не водят до въпроси, дали се мисли само с думи-понятия, както питате, или се мисли и с образи, дори с мелодии и цветове, и други символи; на какъв език „мисли” компютъра; какъв е животинският „език” и интелект; нито каква е дозата на сетивното в мисловното, дали може да бъде и студено Когнитивно- и топло Афективно -и забулено Неосъзнато в целостта на “C A N” и пр., и пр. Нито се коментира какво в мисленето е напр.: колко е нервно-мозъчно, според Мавлов; колко е психичното и IQ ,по Пирьов; колко е логичното в мисълта , като понятия и понятийност, по Тодоров; каква е генетичната епистемология на сравняване, анализ, синтез, сериация, класификация, по Жан Пиаже; колко е психолингвистичното и паметовото в мисълта, според Герганов; или къде и как се надгражда философско-гносеологичното; а символно моделиращото, по Кокинов ; и математически моделиращото на нивата на изкуствения интелект; и какъв е изобщо Модела за Структура на Интелекта-MSI, според Гилфорд; или т.нар. напоследък множествена интелигентност, по Гарднер и т.н. и т.н. Може би Бойчо ще го нарече съвкупно с интеграла ...„ когнитивност”. Друг е патосът на Богдановото говорене. То, първо, е напълно адекватно, като финал на добрата сесия за топло-студената текстовост. Но , второто е по-важно, че Богдановите изречения, стъпка по стъпка, все проправят принципно нова пъртина , която той почти трасира като ново магистрално направление на интегралната хуманитаристика и на интегралната персонология . В лоното на тази синтетична хуманитарна метатеория, дори и в моделни варианти на интертекстова диалогичност, може да се превърне в стил на мислене и действие, на изследване и обучение. Или с други думи, търси се и се изпробва в мисловни сблъсъци , нов познавателен микс от дискурсивно и наративно, по същество и мрежово, взаимопроникване между т.нар. р е а л н а и р а з к а з а н а текстовост. Това не е само класическата херменевтика. Какво е то ще покажат бъдещите текстови проучвания, вкл. и чрез математезирани честотни анализи, за които се натрупва, т.нар.текстова емпирия, която и с компетентна намеса на Енчо, в близките месеци, ще бъде верифицирана и стохастично. Ще ви я покажем в кратки таблици. Истинският сциентизъм, където често пребивавам, ще се обогати и доближи до социалния и образователен праксис. И то чрез реално изграждани, от философи и филолози, от психолози и културолози, и антрополози, и др. по-общо казано от обществоведи и хуманитаристи и пр. – жизнено цялостни и ефективно обновявани концептологии. / В едно последно свое интервю, проф. Александър Фол пледираше, че по-точното наименование на Хуманитаристиката е Човекознание. Може би беше прав. Но и обществените науки, са науки за човека. Психологията, определено е в семейството на хуманитарните науки. Тя не е социална наука. Някои я определят и като поведенческа наука. Опитвах се в един прежен коментар да ви убедя че психологическото познание, особено личностно-духовното е фундаментално, вкл. и в текстовите ипостаси, на Богдановия интегрален и имплицитен психологизъм и персонализъм. Това са все проблеми за бъдещите ни „афилиативни” и мисловно-емотивни полемики/. Благодаря ви – поздрави за приятен съботен и неделен ден.
от Искро, София – 15 октомври. |
Тема № - 49 |
Коментар № - 5695 |
|
Искро Косев - 2011-10-15 12:05:09 |
|
|
“Речево е обаче и това мислене-помисляне, по странен начин накъсвано от представи, образи и дори звуци, речево по човешки, в думи и фрази, но и в мъгляви значения, валидирани от неочаквани въображения. От това мислене, Морис, тръгва голямата литература.” Благодаря, проф. Богданов, за тази много добра мисъл! Всички, които се занимаваме с литература, рано или късно стигаме до този изначален въпрос – от къде тръгва литературата, как се свързва мисленето с литературния текст? Търсим и искаме отговори, пак питаме и пак заставаме на онзи кръстопът, където започва голямата литература. Сякаш все се изплъзва това мислене-помисляне, което се превръща в ставане в литературния текст. Докато подготвях курса за “Сто години самота“ четях романа на Гарсия Маркес и излязлата на български биография на писателя, виждах Макондо и си мислих за това – как да обясня на студентите какво става в мисленето на автора за да тръгне към един голям литературен текст. |
Тема № - 49 |
Коментар № - 5692 |
|
Aneta de la Mar - 2011-10-15 10:46:52 |
|
|
|
|
|
|