ТЕОРЕТИЧНИ ЕСЕТА И СТУДИИ - АРХИВ

ЗА ТОПЛИНАТА, ХЛАДИНАТА И СТУДА В ТЕКСТА

ЛИДИЯ ДЕНКОВА

През 1909 г. есеистът Ален, по широко признание автор, четен с удоволствие, включва следния неголям текст в сборника “Разговори за щастието”. Привеждам го изцяло, тъй като по-долу става дума тъкмо за удоволствие, щастие, текст:

На голямата поляна: Платон има своите приказки на бавачка, които в крайна сметка приличат на всички такива приказки. Но същите приказки с някои малки думи, подхвърлени сякаш мимоходом, оттекват дълбоко в нас и внезапно осветяват слабо познати кътчета. Такъв е разказът за Ер, когото са взели за мъртъв след битка и който, след изяснаване на грешката, се връща от ада, за да разкаже видяното.

Ето какво е било най-страшното изпитание. Душите или сенките биват отведени на голяма поляна и пред тях се подхвърлят торби със съдби, та да си изберат. Душите още помнят миналия живот и затова избират според своите желания и съжаления. Тези, които са желали повече от всичко парите, избират съдба, пълна с пари. Тези, които са имали много, търсят още повече. Сладострастните търсят пълни с удоволствия торби; амбициозните търсят царски дял. След като всеки е намерил, каквото му трябва, душите отиват – с новата съдба на рамо – да пият от реката на Забравата; после тръгват наново към земята на хората да изживеят своя избор.

Това е особено изпитание и странно наказание, много по-страшно, отколкото изглежда. Защото малцина са хората, които разсъждават върху истинските причини за щастието и нещастието. Те стигат до извора, тоест до тираничните желания, провалящи разума. Отнасят се с подозрение към богатствата, които правят човека чувствителен към ласкателствата и глух за нещастията; презират могъществото, защото то повече или по-малко прави несправедливи тези, които го притежават; презират удоволствията, които замъгляват и накрая изгасят светлината на ума. Така че тези мъдреци ще върнат благоразумно повечето добре изглеждащи торби, загрижени да не изгубят равновесието си и да не подлагат на риск в една блестяща съдба малкото правилен смисъл, който са придобили и запазили с толкова мъка. Те ще отнесат на рамо някаква неясна, непожелана от никого съдба.

Но какво, мислите, ще изберат другите, които цял живот са препускали след желанието си, нагласяйки се според това, което им се струва добро, без да виждат по-далеч от собствената си чиния – освен да избират още по-сляпо, в още по-голямо невежество, с още по-голяма лъжа и несправедливост? Така те се наказват сами, по-сурово от който и да било съдия. Този милионер може би сега е на голямата поляна. И какво ще избере? Да оставим метафорите; Платон е винаги по-близо до нас, отколкото си мислим. Нямам никакъв опит за новия живот, който би последвал смъртта; следователно е малко да се каже, че не вярвам в него; не мога да мисля за него. Бих казал по-скоро, че бъдещият живот, където сме наказани според собствения си избор и дори според собствения ни закон, е самото бъдеще, където непрестанно се хлъзваме и където всеки развива пакета, който е избрал. И е също много вярно, че непрестанно пием от реката на Забравата, обвинявайки боговете и съдбата. Този, който е избрал амбицията, смята, че не е избирал низкото ласкателство, завистта, неправдата; това обаче е било в пакета” (пр. мой).

Отнесено към повечето наблюдения на Ролан Барт и критериите, които той предлага за различаването на произведение и текст (“От произведението към текста”, “Удоволствието от текста”), това е текст: относително самостоятелен, затворен, подобен на паяжина, където в чудна фигура са разположени смислообразуващи точки, можещи да бъдат изтеглени в други фигури, времена, контексти или истории-произведения. Самият текст на Ален доказва генериращата мощ на големите смислови текстове, тъй като е текст от текста: големия извънвремеви разказ за Ер. Точно по това “текстът от текста” се различава от коментара: откъсва се и разпръсква собствените си смислови точки, държи се едновременно близо и далеч от първичния импулс за своето създаване. Платон остава неподозирано близо дори когато припомнянето на отвъдното – една философия на дистанцираността в крайна сметка – се пренася тук и сега, за всеки от нас в подхлъзването на малките ни бъдеща. Може би неслучайно в разказа на Ер мъдрецът, избрал невзрачна съдба от благоразумие, е Одисей. Сигурно не ни е лесно да си представяме героя Одисей, историческата фигура, с жребий на обикновен човек, каквито сме всички ние. Много по-лесно е обаче, ако решим да бъдем от малцината, търсещи истинските причини за щастието и нещастието, да видим себе си като одисеевци, които влагат целия си ум, хитрост, изобретателност, способност за успяване в едно постоянно, всекидневно действие – търсенето на щастие.

И ако все пак подхванем метафората, този Одисей, обикновен човек, би бил философията, философията на прагматизма или съвременния хедонизъм, или на витализма, на аналитичната философия. Без особено значение, всяка философия, която живее вътре в своето време със скъсена дистанция – и парадоксално повтаря същото изпитателно пътуване в търсене на смисъла през произведенията. При завръщането си у дома философията – тази, която е любов именно към мъдростта, а не към сухото, специализираното знание, тази, която живее вътре и за мисленето-живот – намира текстовете с техните малки, кратки, стегнати и греещи смислови точки. Може би затова този тип философия също отказва жанрова йерархия подобно на текста, пръска се из фрагменти, записки, стихове, често есета, писма, приказки, подхвърлени фрази. За нея също важи отбелязаното от Барт за текста – винаги е парадоксален, отвъд doxa, което най-общо е господстващото мнение, фиксираната нагласа, но и способността на всяко време, първо, да разбере, второ, да приеме “несвоевременното”, извънвремевото, банално казано, подновяването на вечните въпроси (връщането към началото, към основата, която ще гарантира тяхната основателност). Философията, която се връща към извора, по красивия израз на Бергсон, не е нищо друго освен решимостта да гледаме на всичко невинно. Но изниква въпросът как да подновяваме въпросите? Защо ги подновяваме, е кристално ясно още за Аристотел. Можем, твърди той – сиреч в състояние сме и имаме основание – да кажем, че всеки човек поотделно и всички, взети вкупом, имат някаква цел, в стремежа си към която приемат едно и избягват друго. Тя, казано кратко, е щастието с неговите съставки.

За мен приведеният тук текст на Ален е топъл. Топлина се излъчва и когато пише как се радва на дъжда, как трябва да приемаме щастието като бонбон, бавно разтапящ се в устата, как всичко зависи именно от това наше първично поведение на ведрост, как щастието ни се състои в творчеството, а не в понасянето на външни обстоятелства, как общият език нарича философи тъкмо тези, които при всеки случай избират “най-добрия и най-тонизиращия дискурс, защото това попада в целта”. Дори да е ехо от платоничната ведрина (Платон, който се скарал на Ксенократ, че ходи намусен), от великолепната формула на Монтен за философията като “постоянна радост” или от Ницшевата веселост, която иска “с игрива нежност да се обхващат дори проблеми с бодлива кожа”, отговорът на Ален как да подновяваме въпросите е причина за топлото усещане на неговите текстове. Как? – С ведро предразположение, с действие и цел щастие, с търсене на началата. Защото онова, което остава от бонбона, е разбирането, че “Вкусът на съществуването е вкусът на началото”. Това определение е малко по-гастрономично, но не толкова далеч от определението на друг велик французин – Паскал, който заковава своята теория за двата реда на познанието – този на разума и този на сърцето – във формулата: “Принципите се чувстват”.

Разбира се, определянето на текстовете като топли, хладни или студени е много субективно. Ние обаче можем и го правим непрекъснато, както определяме като топли, хладни или студени хората, които срещаме. Топлото и студеното са свързани със сетивата, с чувствата, които, оказва се, имат фундаментално значение като подтик и извор на познанието, често напълно самостоятелно, по ирационален път, когато прехвърлят на разума своята сила, впечатлителността, и нещо много важно – спонтанността, непосредствеността, способността за бързо обхващане на цялото. Платон и Лайбниц наричат тези възприятия спонтанни очевидности. За малцината те са едновременно очевидности за очите и очевидни идеи за ума. Хората всъщност познават най-напред водени от чувството към тези очевидности. Просто го изразява Симон Вейл: “Човек научава само това, което обича”. А и какво по-ясно доказателство от началото на Аристотеловата “Метафизика”: всички хора по природа се стремят към знание и знак за това е обичта им към сетивата, към усетливостта. Сетивата, които провеждат удоволствието и върху които се надстрояват чувството, включително любовта, включително любовта към мъдростта. Човек се ражда, за да съзерцава красотата на космоса, е твърдението на онзи, който пръв употребява думата философия. Просто в съзерцанието на красотата е изпитал удоволствие и решил през целия си живот, доколкото може, да повтаря тези щастливи мигове. Аристотел и Лайбниц повтарят в своите текстове: удоволствията са знаците на мощта, на възможностите, на съвършенството.

И така, макар да можем да определяме текстовете (и хората) като топли, хладни или студени, всеки го прави по различни причини, всеки има свой усет за температура.

За мен причините да възприема един текст като топъл са примерно следните.

Личи си, че докато е писал текста, авторът е изпитвал удоволствие и затова удоволствието се предава на читателя. Неговият основен подход към текста, както отбелязва Ролан Барт, е удоволствието и това е рядко срещано явление – толкова, колкото хедонистичните или евдемонистичните теории във философията. Волята към наслада е живото начало на текста, но тази наслада, както любовта, предполага взаимност. Не се получава текст-удоволствие, ако само авторът се е наслаждавал, а читателят се е прозявал от скука. Затова текстът-удоволствие съблазнява и е зареден с еротичност (странно, но още през VI век един от отците на Църквата започва своя коментар към “Песен на песните” с думите, че текстът трябва да е красив като жена и да съблазнява, иначе никой няма да бъде увлечен и да повярва). Текстът-удоволствие – по известното обобщение на Барт – е този, който ни изпълва без остатък, създава практиката на уютното четене без ни най-малък дискомфорт. Текстът-удоволствие мисли красиво и говори красиво в създаденото лично, по неповторим начин от автора единство на съдържание и форма, ум и стил. Топлият текст се помни – и обичайно паметта за текстове е строго избирателна.

Така че авторът на топлия текст е повярвал на Платоновия “Филеб”, че никой от нас не би приел да живее с “всеобхватен разсъдък, ум, знание и памет за всичко, без да усети и най-малката наслада” (пр. Д. Марковска). Поискал е, както Хайдегер иска от философията, да бъдем докоснати в нашата същност, да се развълнуваме и докато четем, внезапно да открием онези сякаш мимоходом подхвърлени думи, които осветяват слабо познати кътчета вътре в нас, да притихнем и щастливо да си кажем: Ами, да, ето – това е! Тези открития са винаги по особено важна тема и се превръщат за нас в начала, в кодове, които пренасяме към всяко следващо четене като живи първични нагласи, като фундаментално настроение: защото и Марк Аврелий стига до извода, че живеят само основни възгледи. Следователно точките на смисъла в топлия текст са винаги основни възгледи, създаващи фундаментално настройване, точно както музикантът настройва себе си и своя инструмент, преди да музицира. Топлият текст е разбираем в смисъла, в който разбирането поражда принципно съгласие, съгласие по основанията. Авторовите възгледи не са поднесени високомерно, а мъдро – в духа на мъдростта, която Чапек различава в прекрасното си есе “Агатон, или за мъдростта”: “Чували ли сте, някога, пише той, определението “мъдър” да се дава на някой нещастник или шегаджия, или пък на кисел и разочарован човек? Кажете, защо сме свикнали, в нефилософския живот поне, да наричаме мъдър този човек, у когото има най-малко ненавист и който добре се разбира със света? Повторете в себе си много пъти думата “мъдрост”; кажете си тази дума, когато сте радостни или тъжни, когато сте уморени, възмутени и нетърпеливи; ще доловите в нея тъга, но тъга кротка, радост, но радост, повтаряща се постоянно и нежно, умора, но умора, изпълнена с импулси, търпение и безкрайно опрощение; и всичко това, приятели, звучи прелестно и тъжно, такъв е гласът на мъдростта” (пр. Св. Иванчев). Разумът за Чапек също не е хладен, както обичайно се смята – инструментален хладен разум срещу горещ инстинкт. “Добрият и буден разум целият е горещ от силното триене в условията и ситуациите, които трябва да преодолява” (пр. Й. Трифонова), пише той под думата “Хладен” в своята “Критика на думите”. Важното е разумът да не губи връзка с живота, който единствен е “горещ и творчески”.

Следователно авторът на топлия текст постоянно изхожда от живота, има, по думите на Фихте, “естествено мислене” и се противопоставя на “предвзетия разсъдък”, който е изгубил “жарта”; иска единствено да увлече и въодушеви и затова изоставя умуването, мъртвите понятия, стопля своя “знаниев орган”, за да създаде пораждащ ред (ordo ordinans), не просто да се вмества верноподанически във вече създаден ред (ordo ordinatus).

По-нататък, топлият текст е безусловно искрен – и откровено личен. Личните основания, например щастието, не се прикриват зад някакви други цели и съображения. Абсурдно е един топъл текст да бъде конформистки. Топлият текст е свободен, автономен, затворен в себе си, но отворен към множеството възможни раждания от себе си – заради посетите семена на смисъла. Всеки топъл текст има свои “деца” – едни му приличат повече, други по-малко, трети направо се разбунтуват срещу него. Топлият текст е и дързък – осмелява се да предполага свои продължения, имитации, опровержения. Затова авторът на топлия текст обичайно знае много добре и какво да пренебрегне – точно както мъдреците на голямата поляна, в тълкуването на Ален, пренебрегват лъскавите съдби, за да не рискуват правилния смисъл, с който трудно са се сдобили. Изкуството да бъдеш мъдър включва изкуството да знаеш какво да пренебрегнеш – такова е твърдението на психолога Уилям Джеймс. Освен това, в преследването на щастието – както стана ясно – хората приемат едни неща и избягват други. Пренебрегването, избягването е част от характеристиката на топлия текст. В това свое “поведение” той се държи по изискването на Платон за правилното образование във Втора книга на “Закони”: всяко удоволствие да се развива правилно и още отначало човек да знае какво трябва да се обича и какво трябва да се мрази през целия живот. Може би най-често топлият текст пренебрегва, избягва дребнавостта, канализирането в едно русло, празното превъртане на думите, баналността и най-вече привидността, онези пещерни сенки и образи, които пронизват езика и чиято единствена цел е изиграването на ролята за пред другите. Произведението вероятно е доста по-театрално от текста и повече играе просто защото е предназначено основно за другите. Текстът е главно за себе си, за да си изясни сам авторът някои важни неща и после да ги сподели. Текстът е това, което е – а играта, доколкото съществува, стимулира силата на въображението, наречената от Кузански vis imaginativa, действената мощ, създаваща “универсалната красота на ума”. Тази красота е като огъня, съдържащ всяка друга топлина. При четене на топъл текст е подходяща любимата метафора на мистиците: светлина от светлината, топлина от топлината.

Ако обобщя накратко своето разбиране и усещане, от студените и хладните текстове научавам много. От топлите текстове разбирам много. Топли за мен са Платон, Шилер, Монтен, Рикьор; хладни са Кант, Хегел, Гьоте; парещо студени са мистиците, Ницше, Хобс, студени са аналитичните философи. Но това е с нищо неангажиращо усещане, което няма как да съвпадне с други такива заявления. Още повече, че в крайна сметка, макар да говоря тук за топъл, хладен, студен текст, всъщност правилното говорене е подсказано в заглавието: всеки текст би могъл да прелива на места в целия диапазон от горещо до студено, да съдържа и топлина, и хладина, и студ. Дори си мисля, че при Аристотел това редуване и преливане е най-ярко доловимо – до степен на правило. 

И ако трябва да избера само една характеристика за топъл текст, бих избрала излъчването: усеща се, че авторът с един поглед се е залюбувал на цялото. От неговия текст пък ние виждаме не просто автор, виждаме целия човек. Виждаме философа, който нищо не твърди категорично. Ръсел е дълбоко прав: ценността на философията е в собствената й некатегоричност. 

Понеже Платон винаги е неподозирано близо до нас, убедена съм, че свързаното обсъждане на диалозите “Теетет” и “Филеб” би могло да каже по-нататък повече, далеч по-задълбочено и ясно това, което тук е само мимоходом очертано.

Това би била една по-продължителна задача и обещание за по-голямо удоволствие за всички, които се включат в разговор по двата диалога.

Поне бихме се попитали още веднъж заедно с Ницше защо – и дали? – най-прекрасното удоволствие за човека е да идеализира нещата.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Наистина много добър коментар, проф. Богданов. Съгласен съм, че от това мислене-помисляне, за което Вие говорите, тръгва голямата литература и че за него няма наука. Питам се обаче каква територия от нас заема мисленето и, съответно, езика. Не сме ли склонни да надценяваме тяхното място? Може ли да има съзнание без мислене и език? Когато пренасям нещо и внимавам да не го счупя, в мен спира потока на думите-мисли. Аз не мисля и все пак извършвам съзнателно действие. Езикът-мислене не изчерпва съзнанието.

По-скоро той е свързан със самосъзнанието. Думата ми дава увереност, че онова, което означавам с нея, съществува или не съществува за мен. Така чрез думите аз постоянно се уверявам, че и аз съществувам, защото този, който си ги помисля съм аз. Хората са изключително егоцентрични същества, те непрекъснато се нуждаят от самоубеждението, че ги има. Ето защо мислят и говорят. Но иначе като че ли мисленето и говоренето не обемат живота ни.
Тема № - 49 Коментар № - 5689 Морис Фадел - 2011-10-15 07:24:20
Много хубав коментар на професор Богданов. Истински. Колко е хубаво човек да преминава от мисленето-блуждаене към сънищата или пък да оставя нещо да бъде почувствано от четящия текста. Сега вече никой не вярва в тълкуване на сънища, нито в почувстването на текста... не идва Атина Палада приела друг образ - като например - онзи на сестрата на Пенелопа. Едно обаче е сигурно - никога не се знае дали четящият текста не достига до него и дали само "на места усеща бурно, на други за кратко помисля". Зная, че нищо не казвам, но някак си не мога да оставя този коментар без да му поговоря.
Тема № - 49 Коментар № - 5687 vesselina vassileva - 2011-10-14 23:18:56
Като казвам мислене, Морис, нямам предвид мисленето във високия философски и логически смисъл. Имам предвид мисленето-помисляне-идване на ум-натрапчивост на идея-мързеливото въртене около мнение, защитавано с примери наум, и прочие състояния на накъсана реч-полуреч. Тъкмо от това мислене-блуждаене при заспиване тръгват кратки сънища, от които после в дълбоките фази на съня потичат и по-дълги. Високото пълно мислене е реч и не става без реч. Речево е обаче и това мислене-помисляне, по странен начин накъсвано от представи, образи и дори звуци, речево по човешки, в думи и фрази, но и в мъгляви значения, валидирани от неочаквани въображения. От това мислене, Морис, тръгва голямата литература. То е и баналното неценно, което се чува във всекидневната устна реч или се набива в разбиращия ни поглед във вестникарските текстове, насипващи несвързани или полусвързани аргументи по някакъв въпрос. За това мислене няма наука, а би могло и би трябвало, ако бихме искали да проникнем по-точно в механизма на речта на художествената литература. А какво правим? Превеждаме тази реч на аналитичната проза на разбирането, която назовава това-онова от механизма на литературната реч, а другото оставяме да бъде почувствано от четящия текста. Да, ама и той не достига до него, на места усеща бурно, на други за кратко помисля. Защо става така? Защото също като нас по навик, а и за практическо удобство се дели на усещане, което не е мислене, и на мислене, което не е усещане.
Тема № - 49 Коментар № - 5686 Bogdan Bogdanov - 2011-10-14 22:51:51
Проф. Богданов, Вие засягате тема, която много ме вълнува: мисленето. Традиционно този феномен има много висок статут. Той е определящ за човека. Човекът се различава от другите същества по това, че мисли. Ние сме хора, доколкото мислим.

Така ли е? Какво е мисленето? Не е ли то следствие от езика. Ако нямаше език, бихме ли мислили? Или езикът е резултат от наличието на мислене? Така или иначе не можем да знаем, защото като че няма мислене без език. Но ако това е така, то мисленето не заема толкова голяма територия от нас. Всичко, което не е езиково, не е и мислене: мимолетните усещания, реакциите. Списъкът може да не бъде никак малък. Мисленето ни изглежда безкрайно, защото ни изглежда безкраен езика, а той не е такъв.

Представата за доминантата на мисленето идва и от многозначността на самата дума "мислене", т.е., пак от езика, от неговата многозначност. С думата "мислене" назоваме толкова много неща. Ако обаче я сведем до едно логическо понятие - че под "мислене" ще разбираме само изказванията, които могат да бъдат преценявани като истинни или погрешни - ще видим, че мисленето дори не изчерпва езика, защото всичките ни планове за бъдещето, всичките ни обещания, които няма как да се разглеждат като истинни или погрешни в момента на говоренето, няма и да влязат в графата "мислене".

Тема № - 49 Коментар № - 5683 Морис Фадел - 2011-10-14 18:50:57
Разговорът заглъхва и поради времето, което изтече, но и поради интереса към ситуацията на топлото и студеното казване, говорене и четене-разбиране съответно на топли и студени текстове, т.е. към случващото и съответно поради не особено силния интерес към самите механизми на топлата и студената текстовост. Но все пак успяхме да кажем и да се съгласим, че топлото е един вид жизнено боравене с повече преливащи една в друга теми, а студеното по-дискурсивно представяне именно на това, че темите са тези и тези и са свързани така и така. Ето един пример за преминаване от топло към студено и обратно в текста по-долу.

В последните 10 години все по-лесно изпадам в типологизиране. Гледах снощи немския филм «Отпусни се» и ето новата типология, която потече в мисълта ми като реакция тази сутрин.

Два типа живот и два типа хора. Потопени в грижи по някакъв ред и някакво красиво, които премахват изненадите, тези от първия тип съществуват равно-скучно-сигурно. Те обикновено са със статуарна външност, като неживи, предпазени от промяна портрети на себе си, условни и неискрени, повече мълчащи отколкото говорещи. Другите от втория тип живеят безредно необвързано в моменти на радост от нещо, в остри възторзи или пропадания, лесно се свързват и отвързват от нови места и нови хора и лесно казват и говорят, за което са един вид възнаградени с живо запусната или радостно бликаща външност.

Проблемът е в отношението на тези два типа към реалните образи, които се изпречват пред погледа ни. Защото типовете са модели за живот, обобобщени идеални картини, които само приличат на реалните хора. Ето какво става, ако се тръгне по линията на това отнасяне. Първото, което се установява, е, че някои от нас са по-пълно в единия или в другия тип, докато в поведението на други двата типа по-скоро се редуват. При още по-внимателно вглеждане, особено ако реалното не е моментен образ, а протичане, би се установило, че в него са вплетени и други типови двойки.

Разбира се, вглеждането престава и се замисляме. Да, но и мисленето спира. Можем да спрем до изброяването на типовите двойки и да не се замем със сложната формула на самото протичане. Мисълта ни може да спре до простото противопоставяне на горните два типа и да не забележи, че освен различни, те са и подобни структурирания и осмисляния на време. Това прави човешкото същество – структурира и осмисля време. В единия случай то избягва острото настояще в името на едно като че ли дълготрайно безвремие, докато в другия избягва това безвремие посредством остри настоящи моменти. Да, но и в двата случая структурира и осмисля време.

Понеже реалните случаи на подобно структуриране и осмисляне са не два, а повече, и понеже човешкото същество не прави реално само това, очевидно, казаното по-горе е типология, парадигма за разбиране, един вид мислене, а не реален живот.

Само че и това противопоставяне на мислене и реален живот също е парадигма и значи мислене. Защото ние мислим и когато смятаме, че само живеем. Забелязваме нещо, то ни харесва или отблъсква, означаваме го като ценно или неценно и така, като го поддържаме или избягваме, го натоварваме със смисъл и мислим косвено. На свой ред живеем косвено, когато мислим пряко. В горната типология освен че мисля, аз реагирам на един филм, моделирам бъдещи мои и чужди поведения, свеждам един като че ли хаотичен свят-реалност до разбираем ред, за който внушавам, че някак съвпада с реалния свят-реалност. Т.е. не само мисля, но също и постъпвам и в този смисъл живея.

За какво настоявам в този в края на краищата студен текст? Че каквото и да правим, все мислим по някакъв начин, винаги по-малко или повече и никога съвсем. И винаги, както шеговито, но точно беше казано, затопляме студеното на това мислене с едно или друго по-топло, което обаче само напомня непостижимото и, разбира се, нетърпимо съвсем топло. Нормална човешка подвижност и нормално желание тя да продължава, но и да бъде спряна, когато това е нужно, а защо не и двете едновременно!
Тема № - 49 Коментар № - 5682 Bogdan Bogdanov - 2011-10-14 11:49:44
Текстът на Лидия е богат с многото интересни позовавания. И с тяхната авторова подредба. С отделни тълкувания. Някои припомняни есеистични и философски размисли са нови за мен. И впечетляват. Иначе темата е метафорична. Дори прекалено иносказателна. Учудвам се, че толкова често, големи автори, самата Лидия, а и досега намесилите се в обсъждането колеги – успяват да вложат в двете основни метафори, топло и студено, толкова разнопосочни смисли. И да пишат така задълбочено, логично и „топло”.

(Така започнах отзива си преди десетина дни. След 15-те коментара от 7 колеги. И го публикувам днес, без никакви изменения, освен вметките в (…), закръглени скоби).

Аз се затруднявам да напиша топъл коментар. Макар и бавно, но губя онази подвижност на мозъка, която пластичност в млада и зряла възраст, ти позволява с лекота и то кратко, и събрано, и артистично да артикулираш точно, впечатлили те идеи, от изложението на Лидия и от новите солидни и така съществени , и за мен с оригинални, техни си гледни точки – размисли на седмината колеги. Приемете, че съм записал в този коментар няколкократно вашите имена. (днешна вметка: тогава, когато пишех този коментар, колежките все още не участваха). Знайте, че вашите седем имена, си ги произнасям на ум , няколко пъти на ден, и това ми носи духовна топлота, създава ми умствена наслада и жизнен уют.

Иначе, ако впиша и себе си, в непознататото ми до сега и креативно припомнено от Лидия есе на Ален, и трябва наново да търся своята съдбовна профи-торба, пак ще избера тази на психолога персонолог, пак ще искам да ми се падне за брачен партньор моята съпруга Дина, да имам същите деца, внуци и приятели. И да задържа всички вас и седмината, като мисловно и духовно близки ми колеги. Защото ми се струва, че няма отделна торба на щастие, биващо само по себе си и само за „себе си”. То е разпиляно и включено, ментално и поведенчески, като радости-наслади, понякога с тъга и нега, в игрово развлекателни, учебни-познавателни и трудово-себереализиращи – безброй събития и личностни случвания. И то все индивидно неповторими... Често с нови искри, хрумки и пр.

Почти научих, че пълно щастие, както пълна хармония и т.н. няма, пък и те не са нужни на нас приживе, за да можем да ги търсим до полуда и до последния си дъх. Животът е безбрежен и неизчерпаем. Това важи и за топлите и студени текстове. Познатите ни и за толкова много непознати ни. И за ненаписаните... Доскоро не знаех дори имената на Стив Джобс... На Мария Вирхов...Не знаех нищо за техните два, вече съдбовно и така рано и несправедливо приключили живота. И научавам и днес само отделни трохички от това, което с думи и дела са ни дарили вечно. (днес ще излезна да си купя преводната книжка на гениалния Стив). За да науча двете имена, след трагичната им и необратима загуба. И за да съм някак си тъжно щастлив, че ги е имало физически и че ще ги има духовно във всички нас, до последния ни час и подир това...


Иначе двата термина, „топло” и „студено” /които по начало са температурно-физически , а и организмово-биологични усети /, са така нееднозначни, че както вече се каза, трудно биха се превърнали в някакви научно-евристични понятия, адекватно специфични, било за дискурсивни или за наративни научни текстове. Те повече прилягат на прозаично , пък и на поетичното литературно-художествено писане. Тяхната метафорична широта и неопределеност, наречете я и ентропия, минава всякакви граници. Тук и сега, всеки от нас, ако им припише каквато и да е еднозначна семантика, след това ще се отрича от прежните си твърдения, не само трикратно. Формални противоречия има и в най-приемливото от текста на Лидия, което тя сама споменава и в повечето от по-горните петнайсетина коментари (пак вметка, днес коментарите вече са станали над тридесет). Те са и основания за неизбежни взаимни оспорвания. По-същественото е, че зад метафоричното говорене се крият / но и чрез самата метафорика /, вече се казват и много същностни, и често за мен непознати оригинални проблясвания. Поради което и новото опониране се оказва пак продуктивно.

Думата в заформилите се диалози, фактически е за отликите между малкото добри и множеството недобри и посредствени текстове. Съгласен съм, че освен „едри принципи” и критерии има и безброй конкретни други. Всичките те вкупом са вероятно едни за научно-дискурсивни текстове и значимо по-други за художествени, дори отделно за журналистични и пр. текстове. Тези принципи не могат да не бъдат с дискурсно контекстова ограничена валидност. Ще се поясня, като ползвам двете неопределени метафори, за топъл и за студен текст. Пак ще тругна от себе си. Във всичките си коментари във Форума, които по характер са есеистично-научни, се опитвам да сродя изследователския език с езика на редовото говорене, до трудно постигани нива на взаимно разбиране и взаимна удовлетвореност. Понякога това се случва. И в този смисъл някои от коментарите ми и по-точно, само части от тях /не цялостно/ са може би и топли, и топло-студени и пр. Защото те са и много лични, възможно по-искрени. Защото и личностно-психологичният дискурс се оказва универсално приложим, едва ли не за всякакво хуманитарно говорене и т.н. и т.н.

Но нито един от коментарите ми, няма да се посрещне добре, като прецизен научен текст, ако го предложа за обсъждане, напр. в Психологическия семинар на НБУ. За там аз ще се опитам да напиша нов, както му казват и по-строго академичен текст. Но дали ще мога да го направя. Без колебание бих рискувал. Това ще бъде друго говорене. Но аз вече съм се значително променил. Започнал съм да мисля и пиша предимно херменевтично. Особено последните десет години. Под влияние и на проучвани от мен „топли”, интегрално-хуманитарни текстове. Защото те ми допадат.

Към което съм бил отдавна наклонен непреднамерено, дори инстиктивно и интуитивно, още от ученическите си години / с редуване на учене и труд, и с първия си запомнен и описан теренен опит, още от лятото на 1949 г. и след това пак на терен 1956-59 и пак на живо, 1960-63, – докато влеза в психолабораторията /. Сиреч, да не разграничавам самоцелно емпирия, от теория и праксис; плюс това, като ги оживявам емотивно чрез личния си, Когнитивно-Афективен-и дори Несъзнаван /C A N / опит, с преживени радости и страдания; които, собственото ми Аз /или Ego/, непрекъснато анализира и синтезира; вероятно повлияни от субективно значими, не наложени ми като чужди и омразни, социални Роли, Индивиден генотип и Статуси /R I S / – така „топло” или „студено”, записах и „буквения модел” на личността, /израз на Б.Богданов, 2005/, или накратно наречен от мен G P M.

Оказва се, че нужното на психологическата наука и практика, синтетично презентиране на „частите на психичния апарат на личността” / израз на Фройд/, не може да стане нито чрез изброяване на 18-те хиляди понятия / по Алпорт/, нито чрез дихотомни метафори от типа на „топъл-студен”/по температурна скала/, или „ твърд-мек”/ по скала за твърдост/, или „ принизен-извисен” / по скала долу и горе по Козелек /, или „близък-далечен” / по скала за пространствени квази разстояния; въпреки че има добре работещ проективен Зилър тест, където в центъра на кръга се намира мислено ИЛ- изследваното лице и то отбелязва върху близки или далечни орбити, съответни близки или далечни, квази позиции било на родител, на съученици, на приятели, на любим партньор, на учител и пр./.

Новите, предимно нетемпературни означения, са, чрез термини-концепти, наложили се в световния научен език за личностните конструкти, попълван креативно, само от най-крупни учени като Фройд за To- Id, Аз-Ego, и Свърхаз е Superego, или като Айзенк, за Интроверт-I и Екстраверт-E и пр. Прави ви „топло“ или "студено", или никакво впечатление, че в нашия неоригинален, но своеобразно интегрално-обединителен и български "Общ Личностен Модел - G P M", няма оригиналничене с нови термини. Няма и нито един, езиково побългарен концепт. Научните текстове, днес са глобализирани. Не е така с художествените (котловинно и национално, и етнокултурно) затоплени текстове. Така е и при идеографични психографии.

По подобие и на други научни психомодели, какъвто е и академично легитимирания модел „Голямата петорка - O C E A N ”, или на „Ролевия модел”, или модела M B T I , или само „Модел за структура на интелекта - M S I ” / и пр., ние, след над четири-десетилетни проучвателни усилия, пледираме за съвместим с тях и друг, не така оригинален, но наш си и то пределно интегрален и разбираем „буквен модел” G P M / израз на Б.Богданов,2005г. /. За тази, температурно индиферентна концептуална реконструкция, сме готови да поемем цялата авторска отговорност и всички възможни упреци, насмешки, високомерия, колегиални иронии и преди всичко взаимни премълчавания. Последното е фризерно-замразяващият, българско-балкански „патент” за изпращане в смъртна забрава, някакви си... други, незнам какви си „текстови”...словосъчетания. А и това е нужно на строгата наука. Но в световно топ списание, по теоретична физика, има и други жестове. Например, няколко нобелисти, начело с Нилс Бор, харесват като „топъл” и благославят за публикуване, неразбираем дори от тях самите текст, от неизвестен автор.Те търсят и провокативни текстове...

Ако те са били директорат на Епъл, може би е нямало да прогонват нейния строител и да огорчават гениалния творец мечтател, прецизен емпирик и утилитар прагматик... Стив Джобс.
Тема № - 49 Коментар № - 5674 Искро Косев - 2011-10-13 10:32:41
„Разбира се, и месото, и зеленчуците, и млечните продукти – всичко това е важно, но що се отнася до общия вкус, не по-малко важни са подправките, които ще употребите. Най-общо има два вида употреба на подправки, които биват назовавани съответно кансай и канто. Кансайската кулинария се отличава с много пестеливо използване на каквито и да е подправки, поради което нейният вкус е много фин. Канто, обратно, предполага преекспониране на една или две подправки, които на практика отнемат вкуса на самите продукти. Краен пример за подобна употреба бихме могли да дадем с пържени картофи, върху които поръсвате толкова много сол и черен пипер, че след това не усещате вкуса на картофите, а единствено солта и пипера. Вкусът тук е по-груб и някак първичен, поради което хора, свикнали с него, трудно могат да се насладят на изискаността на кансайската кухня. „Всички утрини на света” на Паскал Киняр, „Подозрението” на Дюренмат или „Изобретението на Морел” на Касарес, са пример за изискания стил на кансай. Романите на Стивън Кинг, революционната поезия или „Есента на патриарха” на Маркес, са примери за канто произведения.”
Дарин Тенев, „Кулинарно литературознание (Вкусът на литературата II)” (откъси). – Литературен вестник, год.19, 3-9.11.2010, бр.35, с.7. Електр. публикация: http://www.bsph.org/members/files/pub_pdf_1141.pdf
Тема № - 49 Коментар № - 5673 Йордан Ефтимов - 2011-10-13 09:49:09
О, Самун Самунов! Много се радвам на Вашата среднощна поява. И сте напълно прав - мислим си, че ни прави уязвими или пък ни е страх, че ще си помислят, че сме уязвими. Все едно не сме уязвими постоянно. Мислим така и защото възприемаме топлото говорене като нещо, което то не е. Топлото говорене - чисто и просто - придвижва. Наистина някои от нещата в "Теетет" му подхождат.

Сега тъкмо затварях "Теетет", припомняйки си нещата, които някога са ми харесали... и понеже темата е преизпълнена от цитиращо говорене ще пусна едно от тях тук - за лека нощ:

"Аз наричам достигането до мнение беседване, а мнението - изречено слово, изречено, разбира се, не на друг, нито на глас, а мълчаливо на себе си. А ти?"
Тема № - 49 Коментар № - 5672 vesselina vassileva - 2011-10-13 01:38:51
защо все ни се иска да пробутаме топлото говорене на някой друг

Топлото говорене ни прави уязвими...
Тема № - 49 Коментар № - 5671 Самун Самунов - 2011-10-13 01:23:20
Много се извинявам. Началото на новата учебна година винаги е ...суматоха. Ето улегна се, та да се извиня. Пред Веселина. Написах "сгоряча"-исках да кажа нещо друго. Но както и да е. Слово не воробей...
Сега, обаче, суматохата във форума е голяма. За топлината и студенината. Дори и горкия Стив Добс попадна...
Та топлото на текста е нищо друго, освен неговата текстова несъвършеност, ако щете ...разговорност. Студенината е съвършенство.
Бъркате много с поетичния текст-колкото е поетичен, толкова е и студен. Колкото е ...графомански, толкова е топъл. Поезията , към която съм студен не може да впечатлява топло. Престава да бъде поезията, става шумуляване. Студенината възпира нелегитимните "вчувствания", непоетичните внушавания. Това е формализмът-никакви чувства преди разбирането.Ни в клин , ни в рукав, ще цитирам (произволно, разбира се)Адорно. Та той казва, музиката започва,...когато свършва звукът.
Много е наивно досегашното разхвърляно споделяне. Не е душевно. А разумът е друго нещо. Вери сори, ако няма да бъда разбран.
Тема № - 49 Коментар № - 5668 Дмитрий Варзоновцев - 2011-10-12 22:45:53
1  2  3  4  5  6  7  8 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 БОГЪТ, КОЙТО ВЯРВА В МЕН, Е РАЗКАЗ. Веселина Василева
Коментари: 0 Прочитания: 75806

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ СВЯТ - втори преправен вариант. Богдан Богданов
Коментари: 26 Прочитания: 96590

 Възгледите на един освободен роб за свободата
Коментари: 1 Прочитания: 15780

 „ОДИСЕЙ“ ИЛИ ЗА ИЗГРАЖДАНЕТО НА СМИСЪЛ ОТ ДЪЛБИННАТА СТРУКТУРА. Орлин Тодоров
Коментари: 0 Прочитания: 19742

 Безсмъртието на душата. Богдан Богданов
Коментари: 5 Прочитания: 41456

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ ОБЩ СВЯТ. Богдан Богданов
Коментари: 4 Прочитания: 19637

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ, ТРЕТА КНИГА
Коментари: 4 Прочитания: 28042

 EПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 11. ЗА ЧИСТОТАТА
Коментари: 9 Прочитания: 26834

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – втора част
Коментари: 6 Прочитания: 22496

  ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – първа част
Коментари: 6 Прочитания: 30377

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA