|
ТЕОРЕТИЧНИ ЕСЕТА И
СТУДИИ -
АРХИВ
|
ЗА ТОПЛИНАТА, ХЛАДИНАТА И СТУДА В ТЕКСТА |
|
|
ЛИДИЯ ДЕНКОВА
През 1909 г. есеистът Ален, по широко признание автор, четен с удоволствие, включва следния неголям текст в сборника “Разговори за щастието”. Привеждам го изцяло, тъй като по-долу става дума тъкмо за удоволствие, щастие, текст: “На голямата поляна: Платон има своите приказки на бавачка, които в крайна сметка приличат на всички такива приказки. Но същите приказки с някои малки думи, подхвърлени сякаш мимоходом, оттекват дълбоко в нас и внезапно осветяват слабо познати кътчета. Такъв е разказът за Ер, когото са взели за мъртъв след битка и който, след изяснаване на грешката, се връща от ада, за да разкаже видяното. Ето какво е било най-страшното изпитание. Душите или сенките биват отведени на голяма поляна и пред тях се подхвърлят торби със съдби, та да си изберат. Душите още помнят миналия живот и затова избират според своите желания и съжаления. Тези, които са желали повече от всичко парите, избират съдба, пълна с пари. Тези, които са имали много, търсят още повече. Сладострастните търсят пълни с удоволствия торби; амбициозните търсят царски дял. След като всеки е намерил, каквото му трябва, душите отиват – с новата съдба на рамо – да пият от реката на Забравата; после тръгват наново към земята на хората да изживеят своя избор. Това е особено изпитание и странно наказание, много по-страшно, отколкото изглежда. Защото малцина са хората, които разсъждават върху истинските причини за щастието и нещастието. Те стигат до извора, тоест до тираничните желания, провалящи разума. Отнасят се с подозрение към богатствата, които правят човека чувствителен към ласкателствата и глух за нещастията; презират могъществото, защото то повече или по-малко прави несправедливи тези, които го притежават; презират удоволствията, които замъгляват и накрая изгасят светлината на ума. Така че тези мъдреци ще върнат благоразумно повечето добре изглеждащи торби, загрижени да не изгубят равновесието си и да не подлагат на риск в една блестяща съдба малкото правилен смисъл, който са придобили и запазили с толкова мъка. Те ще отнесат на рамо някаква неясна, непожелана от никого съдба. Но какво, мислите, ще изберат другите, които цял живот са препускали след желанието си, нагласяйки се според това, което им се струва добро, без да виждат по-далеч от собствената си чиния – освен да избират още по-сляпо, в още по-голямо невежество, с още по-голяма лъжа и несправедливост? Така те се наказват сами, по-сурово от който и да било съдия. Този милионер може би сега е на голямата поляна. И какво ще избере? Да оставим метафорите; Платон е винаги по-близо до нас, отколкото си мислим. Нямам никакъв опит за новия живот, който би последвал смъртта; следователно е малко да се каже, че не вярвам в него; не мога да мисля за него. Бих казал по-скоро, че бъдещият живот, където сме наказани според собствения си избор и дори според собствения ни закон, е самото бъдеще, където непрестанно се хлъзваме и където всеки развива пакета, който е избрал. И е също много вярно, че непрестанно пием от реката на Забравата, обвинявайки боговете и съдбата. Този, който е избрал амбицията, смята, че не е избирал низкото ласкателство, завистта, неправдата; това обаче е било в пакета” (пр. мой). Отнесено към повечето наблюдения на Ролан Барт и критериите, които той предлага за различаването на произведение и текст (“От произведението към текста”, “Удоволствието от текста”), това е текст: относително самостоятелен, затворен, подобен на паяжина, където в чудна фигура са разположени смислообразуващи точки, можещи да бъдат изтеглени в други фигури, времена, контексти или истории-произведения. Самият текст на Ален доказва генериращата мощ на големите смислови текстове, тъй като е текст от текста: големия извънвремеви разказ за Ер. Точно по това “текстът от текста” се различава от коментара: откъсва се и разпръсква собствените си смислови точки, държи се едновременно близо и далеч от първичния импулс за своето създаване. Платон остава неподозирано близо дори когато припомнянето на отвъдното – една философия на дистанцираността в крайна сметка – се пренася тук и сега, за всеки от нас в подхлъзването на малките ни бъдеща. Може би неслучайно в разказа на Ер мъдрецът, избрал невзрачна съдба от благоразумие, е Одисей. Сигурно не ни е лесно да си представяме героя Одисей, историческата фигура, с жребий на обикновен човек, каквито сме всички ние. Много по-лесно е обаче, ако решим да бъдем от малцината, търсещи истинските причини за щастието и нещастието, да видим себе си като одисеевци, които влагат целия си ум, хитрост, изобретателност, способност за успяване в едно постоянно, всекидневно действие – търсенето на щастие. И ако все пак подхванем метафората, този Одисей, обикновен човек, би бил философията, философията на прагматизма или съвременния хедонизъм, или на витализма, на аналитичната философия. Без особено значение, всяка философия, която живее вътре в своето време със скъсена дистанция – и парадоксално повтаря същото изпитателно пътуване в търсене на смисъла през произведенията. При завръщането си у дома философията – тази, която е любов именно към мъдростта, а не към сухото, специализираното знание, тази, която живее вътре и за мисленето-живот – намира текстовете с техните малки, кратки, стегнати и греещи смислови точки. Може би затова този тип философия също отказва жанрова йерархия подобно на текста, пръска се из фрагменти, записки, стихове, често есета, писма, приказки, подхвърлени фрази. За нея също важи отбелязаното от Барт за текста – винаги е парадоксален, отвъд doxa, което най-общо е господстващото мнение, фиксираната нагласа, но и способността на всяко време, първо, да разбере, второ, да приеме “несвоевременното”, извънвремевото, банално казано, подновяването на вечните въпроси (връщането към началото, към основата, която ще гарантира тяхната основателност). Философията, която се връща към извора, по красивия израз на Бергсон, не е нищо друго освен решимостта да гледаме на всичко невинно. Но изниква въпросът как да подновяваме въпросите? Защо ги подновяваме, е кристално ясно още за Аристотел. Можем, твърди той – сиреч в състояние сме и имаме основание – да кажем, че всеки човек поотделно и всички, взети вкупом, имат някаква цел, в стремежа си към която приемат едно и избягват друго. Тя, казано кратко, е щастието с неговите съставки. За мен приведеният тук текст на Ален е топъл. Топлина се излъчва и когато пише как се радва на дъжда, как трябва да приемаме щастието като бонбон, бавно разтапящ се в устата, как всичко зависи именно от това наше първично поведение на ведрост, как щастието ни се състои в творчеството, а не в понасянето на външни обстоятелства, как общият език нарича философи тъкмо тези, които при всеки случай избират “най-добрия и най-тонизиращия дискурс, защото това попада в целта”. Дори да е ехо от платоничната ведрина (Платон, който се скарал на Ксенократ, че ходи намусен), от великолепната формула на Монтен за философията като “постоянна радост” или от Ницшевата веселост, която иска “с игрива нежност да се обхващат дори проблеми с бодлива кожа”, отговорът на Ален как да подновяваме въпросите е причина за топлото усещане на неговите текстове. Как? – С ведро предразположение, с действие и цел щастие, с търсене на началата. Защото онова, което остава от бонбона, е разбирането, че “Вкусът на съществуването е вкусът на началото”. Това определение е малко по-гастрономично, но не толкова далеч от определението на друг велик французин – Паскал, който заковава своята теория за двата реда на познанието – този на разума и този на сърцето – във формулата: “Принципите се чувстват”. Разбира се, определянето на текстовете като топли, хладни или студени е много субективно. Ние обаче можем и го правим непрекъснато, както определяме като топли, хладни или студени хората, които срещаме. Топлото и студеното са свързани със сетивата, с чувствата, които, оказва се, имат фундаментално значение като подтик и извор на познанието, често напълно самостоятелно, по ирационален път, когато прехвърлят на разума своята сила, впечатлителността, и нещо много важно – спонтанността, непосредствеността, способността за бързо обхващане на цялото. Платон и Лайбниц наричат тези възприятия спонтанни очевидности. За малцината те са едновременно очевидности за очите и очевидни идеи за ума. Хората всъщност познават най-напред водени от чувството към тези очевидности. Просто го изразява Симон Вейл: “Човек научава само това, което обича”. А и какво по-ясно доказателство от началото на Аристотеловата “Метафизика”: всички хора по природа се стремят към знание и знак за това е обичта им към сетивата, към усетливостта. Сетивата, които провеждат удоволствието и върху които се надстрояват чувството, включително любовта, включително любовта към мъдростта. Човек се ражда, за да съзерцава красотата на космоса, е твърдението на онзи, който пръв употребява думата философия. Просто в съзерцанието на красотата е изпитал удоволствие и решил през целия си живот, доколкото може, да повтаря тези щастливи мигове. Аристотел и Лайбниц повтарят в своите текстове: удоволствията са знаците на мощта, на възможностите, на съвършенството. И така, макар да можем да определяме текстовете (и хората) като топли, хладни или студени, всеки го прави по различни причини, всеки има свой усет за температура. За мен причините да възприема един текст като топъл са примерно следните. Личи си, че докато е писал текста, авторът е изпитвал удоволствие и затова удоволствието се предава на читателя. Неговият основен подход към текста, както отбелязва Ролан Барт, е удоволствието и това е рядко срещано явление – толкова, колкото хедонистичните или евдемонистичните теории във философията. Волята към наслада е живото начало на текста, но тази наслада, както любовта, предполага взаимност. Не се получава текст-удоволствие, ако само авторът се е наслаждавал, а читателят се е прозявал от скука. Затова текстът-удоволствие съблазнява и е зареден с еротичност (странно, но още през VI век един от отците на Църквата започва своя коментар към “Песен на песните” с думите, че текстът трябва да е красив като жена и да съблазнява, иначе никой няма да бъде увлечен и да повярва). Текстът-удоволствие – по известното обобщение на Барт – е този, който ни изпълва без остатък, създава практиката на уютното четене без ни най-малък дискомфорт. Текстът-удоволствие мисли красиво и говори красиво в създаденото лично, по неповторим начин от автора единство на съдържание и форма, ум и стил. Топлият текст се помни – и обичайно паметта за текстове е строго избирателна. Така че авторът на топлия текст е повярвал на Платоновия “Филеб”, че никой от нас не би приел да живее с “всеобхватен разсъдък, ум, знание и памет за всичко, без да усети и най-малката наслада” (пр. Д. Марковска). Поискал е, както Хайдегер иска от философията, да бъдем докоснати в нашата същност, да се развълнуваме и докато четем, внезапно да открием онези сякаш мимоходом подхвърлени думи, които осветяват слабо познати кътчета вътре в нас, да притихнем и щастливо да си кажем: Ами, да, ето – това е! Тези открития са винаги по особено важна тема и се превръщат за нас в начала, в кодове, които пренасяме към всяко следващо четене като живи първични нагласи, като фундаментално настроение: защото и Марк Аврелий стига до извода, че живеят само основни възгледи. Следователно точките на смисъла в топлия текст са винаги основни възгледи, създаващи фундаментално настройване, точно както музикантът настройва себе си и своя инструмент, преди да музицира. Топлият текст е разбираем в смисъла, в който разбирането поражда принципно съгласие, съгласие по основанията. Авторовите възгледи не са поднесени високомерно, а мъдро – в духа на мъдростта, която Чапек различава в прекрасното си есе “Агатон, или за мъдростта”: “Чували ли сте, някога, пише той, определението “мъдър” да се дава на някой нещастник или шегаджия, или пък на кисел и разочарован човек? Кажете, защо сме свикнали, в нефилософския живот поне, да наричаме мъдър този човек, у когото има най-малко ненавист и който добре се разбира със света? Повторете в себе си много пъти думата “мъдрост”; кажете си тази дума, когато сте радостни или тъжни, когато сте уморени, възмутени и нетърпеливи; ще доловите в нея тъга, но тъга кротка, радост, но радост, повтаряща се постоянно и нежно, умора, но умора, изпълнена с импулси, търпение и безкрайно опрощение; и всичко това, приятели, звучи прелестно и тъжно, такъв е гласът на мъдростта” (пр. Св. Иванчев). Разумът за Чапек също не е хладен, както обичайно се смята – инструментален хладен разум срещу горещ инстинкт. “Добрият и буден разум целият е горещ от силното триене в условията и ситуациите, които трябва да преодолява” (пр. Й. Трифонова), пише той под думата “Хладен” в своята “Критика на думите”. Важното е разумът да не губи връзка с живота, който единствен е “горещ и творчески”. Следователно авторът на топлия текст постоянно изхожда от живота, има, по думите на Фихте, “естествено мислене” и се противопоставя на “предвзетия разсъдък”, който е изгубил “жарта”; иска единствено да увлече и въодушеви и затова изоставя умуването, мъртвите понятия, стопля своя “знаниев орган”, за да създаде пораждащ ред (ordo ordinans), не просто да се вмества верноподанически във вече създаден ред (ordo ordinatus). По-нататък, топлият текст е безусловно искрен – и откровено личен. Личните основания, например щастието, не се прикриват зад някакви други цели и съображения. Абсурдно е един топъл текст да бъде конформистки. Топлият текст е свободен, автономен, затворен в себе си, но отворен към множеството възможни раждания от себе си – заради посетите семена на смисъла. Всеки топъл текст има свои “деца” – едни му приличат повече, други по-малко, трети направо се разбунтуват срещу него. Топлият текст е и дързък – осмелява се да предполага свои продължения, имитации, опровержения. Затова авторът на топлия текст обичайно знае много добре и какво да пренебрегне – точно както мъдреците на голямата поляна, в тълкуването на Ален, пренебрегват лъскавите съдби, за да не рискуват правилния смисъл, с който трудно са се сдобили. Изкуството да бъдеш мъдър включва изкуството да знаеш какво да пренебрегнеш – такова е твърдението на психолога Уилям Джеймс. Освен това, в преследването на щастието – както стана ясно – хората приемат едни неща и избягват други. Пренебрегването, избягването е част от характеристиката на топлия текст. В това свое “поведение” той се държи по изискването на Платон за правилното образование във Втора книга на “Закони”: всяко удоволствие да се развива правилно и още отначало човек да знае какво трябва да се обича и какво трябва да се мрази през целия живот. Може би най-често топлият текст пренебрегва, избягва дребнавостта, канализирането в едно русло, празното превъртане на думите, баналността и най-вече привидността, онези пещерни сенки и образи, които пронизват езика и чиято единствена цел е изиграването на ролята за пред другите. Произведението вероятно е доста по-театрално от текста и повече играе просто защото е предназначено основно за другите. Текстът е главно за себе си, за да си изясни сам авторът някои важни неща и после да ги сподели. Текстът е това, което е – а играта, доколкото съществува, стимулира силата на въображението, наречената от Кузански vis imaginativa, действената мощ, създаваща “универсалната красота на ума”. Тази красота е като огъня, съдържащ всяка друга топлина. При четене на топъл текст е подходяща любимата метафора на мистиците: светлина от светлината, топлина от топлината. Ако обобщя накратко своето разбиране и усещане, от студените и хладните текстове научавам много. От топлите текстове разбирам много. Топли за мен са Платон, Шилер, Монтен, Рикьор; хладни са Кант, Хегел, Гьоте; парещо студени са мистиците, Ницше, Хобс, студени са аналитичните философи. Но това е с нищо неангажиращо усещане, което няма как да съвпадне с други такива заявления. Още повече, че в крайна сметка, макар да говоря тук за топъл, хладен, студен текст, всъщност правилното говорене е подсказано в заглавието: всеки текст би могъл да прелива на места в целия диапазон от горещо до студено, да съдържа и топлина, и хладина, и студ. Дори си мисля, че при Аристотел това редуване и преливане е най-ярко доловимо – до степен на правило. И ако трябва да избера само една характеристика за топъл текст, бих избрала излъчването: усеща се, че авторът с един поглед се е залюбувал на цялото. От неговия текст пък ние виждаме не просто автор, виждаме целия човек. Виждаме философа, който нищо не твърди категорично. Ръсел е дълбоко прав: ценността на философията е в собствената й некатегоричност. Понеже Платон винаги е неподозирано близо до нас, убедена съм, че свързаното обсъждане на диалозите “Теетет” и “Филеб” би могло да каже по-нататък повече, далеч по-задълбочено и ясно това, което тук е само мимоходом очертано. Това би била една по-продължителна задача и обещание за по-голямо удоволствие за всички, които се включат в разговор по двата диалога. Поне бихме се попитали още веднъж заедно с Ницше защо – и дали? – най-прекрасното удоволствие за човека е да идеализира нещата.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
Коментари по темата |
|
Много ти благодаря, Георги, че обръщаш внимание върху моето изказване. Тук бих се опитал да го развия. Съществува един предразсъдък – и той е, че студеният текст, аналитичното изказване е по-истинно от топлия, не-аналитичен изказ. Привържениците на студените текстове се гордеят, че са по-близо до суровата истина за нещата от другите, които се занимават със субективни бълнувания.
Истината, разбира се, е във фактите. Аналитиците се стремят към самия факт, към неговото просто присъствие. Истинността на техните изказвания се преценява съобразно отношението към факта. В този смисъл те учленяват разделението между факт и дискурс, между език и свят. Аналитиците разглеждат езика като инструмент, чрез който достигат до света. Не-аналитичното изказване не се занимава с тази разлика. Обърнато към субективното, то изглежда неистинно.
Кое прави едно преживяване истинно? Истинно ли е то? Ако бъде съотнесено спрямо факта, то най-често ще изглежда като заблуда. Това обаче идва не от преживяването, а от използването на критерия за истинност. Погледнат от перспективата на отношението му към действителността, сънят ми не е истина. И все пак аз съм го преживял, помня го. Факт е самото му преживяване. Не-аналитичните изказвания са фактични така – сами по себе си. Те са фактите, а не онова, което е зад тях. И в това е тяхната истинност. Не-аналитичното изказване премахва границата между език и свят.
Аналитичните и не-аналитичните изказвания имат различни критерии за истинност и в това е основната им разлика.
|
Тема № - 49 |
Коментар № - 5666 |
|
Морис Фадел - 2011-10-12 20:30:29 |
|
|
Защо не поговориш с мен?
Ти никога не говориш с мен.
Страхотен текст. |
Тема № - 49 |
Коментар № - 5664 |
|
vesselina vassileva - 2011-10-12 16:46:13 |
|
|
"What are you thinking -
What are you feeling -
...All we need to do is make sure we keep talking".
http://www.youtube.com/watch?v=5zijN2r3ZKI&feature=related
|
Тема № - 49 |
Коментар № - 5663 |
|
Лидия Денкова - 2011-10-12 16:27:01 |
|
|
Два много приличащи един на друг коментара са пуснали Данчо и Георги. А аз за съжаление не съм никакъв агент-провокатор, след като се е разбрало, че моята тема е за Стив Джобс и неговото слово, а не за топлото говорене. Това поражда в мен тъжни въпроси като тъжни тропици, които въобще не зная дали са топли, или са студени. Например от това, което наблюдавам последните дни: Защо намираме топлото говорене за не-аналитично и бързо, защо все ни се иска да пробутаме топлото говорене на някой друг, а ние да останем при рационално-академичното, което приемаме и за аналитично и бавно, докато чувствата определено се дават на топлото? Все пак не става ли въпрос наистина за някакво практическо измерение – точно като в старогръцката литература - за нещо, което да води до промяна, било то и като откраднеш образа на някой цар, спасен от бог и превърнат в мъдрец? Защо Данчо и Георги, които написаха толкова бързо и толкова хубаво, избраха да коментират вмъкнатата и използвана от мен за претекст реч на Стив Джобс?! Защо никой не избра да коментира това което казвам, че повтарям и повтарям – „ТОПЛИЯТ ТЕКСТ ВИЗИРА НЕЩО КАТО ВЯРНО В ДВОЕН СМИСЪЛ: 1. НА ТАКОВА, КАКВОТО Е ИЗВЪН ТЕКСТА, И 2. НА ТАКОВА, КАКВОТО ТО НЕ Е, НО БИ ТРЯБВАЛО ДА БЪДЕ.“ – и го пиша с главни букви, защото Роси-Лелята на Сократ, твърдеше, че ако напишеш в интернет нещо с главни букви – това означава, че го крещиш. Дали това, че предпочитаме да коментираме Стив Джобс и неговия живот не променя нещата така, все едно имаме нещо, което е извън текста, и нещо, което не е такова каквото е, но и никога няма да стане?
Чета коментарите и нищо академично не ми идва наум. Нито се питам „Наша ли е тази среда?“, нито „Трябва ли да се променя?“, нито „Какво съм правила през 2005?“ – въпреки че се сещам за три много важни неща, които съм имала късмета да направя тогава - книгата за Райна Кабаиванска, сайта на професор Богданов и... отвлякох коректурите на „Отделно и заедно“! Мисля си повече за онези "най-редови клишета", които понякога никак не улесняват адресатите си, а, както казва доцент Денкова – са основни възгледи, от които понякога въобще не следва, че обикновените хора имат меки и кротки лица. Може би правя един студен текст.
А от речта на Кърт Вонегът най-много харесвам ето това: „Помнете похвалите, които получавате. Забравете обидите. Ако успеете да го направите, кажете ми как сте го постигнали. Пазете старите си любовни писма. Изхвърляйте старите си банкови извлечения. Протягайте се!“:-))))))
|
Тема № - 49 |
Коментар № - 5660 |
|
vesselina vassileva - 2011-10-12 14:38:51 |
|
|
Г-н Евтимов, благодаря за незаслуженото ви внимание. Предупреждение! Не-аналитичен студен текст.
Няма да ви подкрепя, подкрепям Георги (ГГ) в тази полемика. Смятам, че той не се нуждае от подкрепата ми, но просто си споделям мнението, защото позицията му ми харесва. Така и казах : Харесва ми. Както се оказа, ние с Георги сме учили повечко математика. Специално аз повечко математическа логика. Та първото нещо, което по болезнена принуда ви пиша е, че използвайки неверен предикат не може да се стигне до вярно заключение. Високомерието към икономиката като наука, не прикрива неверния предикат.Още повече - да го замести във формулата. Да, вярно е, икономиката като наука е в криза. Икономиката като реалност е в криза. Но ние (икономистите) всъщност се радваме на кризите. Винаги предупреждаваме ,обаче, за тях. За настоящата криза предупредиха учени-икономисти още в 2000 г. Аз самата, със скромните си възможности,предупредих за кризата в България през март 2007 в централната банка на Гърция. През 2009 г. написах, че кризата ще има втора вълна, започваща в 2011.. Не сме толкова некадърни и нищи “науком”. Кризите чистят това, което не облагодетелства растежа. След тях светът става по-добър. Но дали някой ни чува?
Политическата икономия? Тя погина, няма я вече. Защото “политиките” във вида, в който са, не могат да бъдат издържани повече от възможностите на реалната икономика. Просто е. Разходите по “политиките” са повече от приходите от тях. Какво скандират децата по площадите и улиците в последните дни? “Не на политиката!”. Дори децата го разбират. Трябват човешки идеи, не политики и политически икономии.
За “чистата икономика”. Няма такава. Факт. Но на икономиката и предстои да се прочисти от “политиките” ви. Просто не издържа. Но между другото. Дори Аристотел по необходимост стига до “чистата икономика”. Следователно, по необходимост се стига и до нея.
За икономическия растеж: Икономиката е благородна наука. Тя се стреми към това, хората да живеят по-добре и по-лесно във всичките си варианти (не всички от които споделям).
За “парите”. Парите са толкова сложна институция, че едва ли си струва да зачекваме проблема. Половин живот ги изучавам, но не мисля, че ги разбирам напълно.
За чиновете и ранговете: Ужасяващо за мен се произнасяте. Моят баща беше “капитан”. Той спаси 22 живота, оставяйки ме сирак на 9 години. Това беляза живота на цялото ми семейство. Нещо комично в това? Може би “капитан“ е винаги “конотативно” комично?
За учения, приравнен към “PR-а на медиите облъчен пън”.: Уверявам ви, че много отдавна не гледам телевизия и не слушам новини по радиото, както и съм отказала родната преса. Защото Не е интелигентно. Но иначе - благодаря.: смятате ме за нища духом, което означава, че ще съм сред тези, които ще наследят земата.
За “щастливата жена”: Тя е по чин точно полковник от Шесто на ДС. Защо така със сигурност обявихте това за моя облъчено-медийна шарада? Има я в непопулярния, но много важен списък (не Оня списък) на щатните служители на Шесто на ДС. Списъкът от тези античовеци, които са измъчвали хората преди, измъчват хората и сега. “Виновни” са измъчваните и страдащите, според вас, тотални медии, облъчили (bytheway ) и мен. Има ли “студен не-аналитичен текст”, който да изрази болката на страдащите. Да, ето го. Болката е не-аналитична. |
Тема № - 49 |
Коментар № - 5659 |
|
nkioseva - 2011-10-12 12:05:33 |
|
|
Йордан е отговорил цялостно и прекрасно по темата Стив Джобс. Това малко, в което го допълвам, е следното: иконичен човек и сам по себе си вече общество, Стив Джобс по необходимост стои изцяло на страната на топлите и не-аналитични дискурси. В какъв смисъл? Първо, за него трудно се говори семпло и без патос. Говори се в повечето случаи с прехласване или с охулване. Второ, когато той говори или пък някой говори за неговия живот, не се прави почти никаква разлика между слово и действие. Ако съдържанието на речта пред студентите в Стандфорд се разгледа по-внимателно, почти веднага става ясно, че само по себе си то е набор от най-редови клишета. Обаче ние не гледаме на казаното като на обикновена реч, а като на реч, която тук и сега прави, променя, засяга. По подобен начин не гледаме на творенията на Стив Джобс като на обикновени машини, които ни служат за едно и друго, а като на въплътени идеи. Не можеш да обикнеш просто телефон, но можеш да обикнеш идеята за подобреното, усилено, по-жизнено твое тяло, която смяташ, че той въплъщава.
И още една, трета, черта на словото Стив Джобс. То, както показва и Йордан, знае, че трябва да бъде топло. Топло в случая означава жизнено и олицетворено. Зад казаното и направеното от Стив Джобс стои съвсем конкретно лице. Ние го познаваме добре, то ни се усмихва и веднага печели симпатията ни с това, че не е много по-различно от нашите лица, които също остават небръснати и носят не особено красиви очила. Същото е и с лицата на Бил Гейтс и Вагит Алекперов – обикновени, меки, съседски, малко лукави физиономии, които ти казват убедително, че всеки, дори най-обикновеният човек, има право на успех и на щастие, стига да успее да развие таланта си.
С това допълвам и казаното от Лидия, че топлите текстове говорят за щастието. Да, Лидия, те говорят за щастието, но говорят за него като за нещо постижимо от редовия човек. Затова и Ален може да напише, че щастието е като разтапящ се бонбон. В старогръцката литература, която постоянно се занимава с темата за щастието, няма в този смисъл нито един топъл текст. Щастието е за боговете, за знатните по произход, за общностите, които те представляват. Обикновените хора с меки и кротки лица нямат висока идея за щастие, тяхното щастие е съвсем практическо, те ползват щастието и благополучието на големите. Както ние ползваме продуктите на Епъл или на Лукойл и чрез тях поемаме и частица от щастието на Стив Джобс и Вагит Алекперов, съответно и от тяхната по-събитийна от нашата история – например когато първият се бори да си върне властта над Епъл, а вторият влиза в конфликт с правителството на една държава.
Не искам да пропусна това, което Морис е написал в последния си коментар за аналитичните дискурси. То беше много силно и точно. Един аналитичен дискурс наистина трябва да обсъжда и разбира своята позиция. Тоест, освен да прави разлика между субект и обект на изказването, трябва да се занимава и с въпроса по какъв начин даден субект се конструира като познавателен. Мъчното е в това, че аналитичният дискурс хем иска да бъде, така да се каже, без субект, хем трябва да разглежда това свое желание да няма субект като проява на субективността. А, впрочем, не влиза ли в същото изпитание и не-аналитичният дискурс, който пък иска да бъде изцяло субективен, като покаже, че в него говори едно съвсем конкретно лице, и същевременно да стане по възможност иконичен, като превърне говорещото лице в идея и чувство?
|
Тема № - 49 |
Коментар № - 5658 |
|
ГГ - 2011-10-12 11:57:55 |
|
|
В последния си наистина ефектен, призоваващ за по-активно и „горещо” говорене постинг Веселина отново се изявява като агент провокатор. Поздравления, Веселина, вие не само отговаряте на Анета, но и напомняте, че дори когато сме аналитични (най-вече тогава) не бива да забравяме, че хората около нас са преди всичко търсачи на щастие и трябва да ги въвличаме в своите интелектуални размисли, преодолявайки тази съпротива. Прословутата мисъл, че знанието носи печал, е сред многокоментираните изобщо, със сигурност и сред най-кривочетените, но точно тук се сетих за нея. Защото не са малко онези, които ще кажат, че не искат мъдрост, която ги кара да се чувстват нещастни. Това може би в дълбочина е и основната причина за нежеланието да се учи – не толкова усилието, което трябва да се положи, колкото неосъзнатото опасение, че знанието ще се окаже знание за това, че пълното и безкрайно щастие е нещо невъзможно.
Не са малко хората, покъртени от словото на Стив Джобс пред абсолвентите на Станфорд на 12 юни 2005 г. То е толкова въздействащо за някои, че ги кара да извършват смели постъпки и да взимат решения, които не биха взели без подобен емоционално сгъстен подтик.
Ще ми се да коментирам и словото, и неговия живот.
Да, да започнем от живота на словото на Джобс. Не можете да не се съгласите, че силно, истински то започна да живее, след като авторът му си отиде от този свят шест години след произнасянето му, а фирмата, чийто глава бе той, положи всички сили да демонстрира уважението си към своя дългогодишен ръководител. Какво правихме ние, развълнувалите се, през това време? Ще кажете – не знаехме за това слово, нямахме представа, че такива възхитителни думи са били изречени на другия край на света! И това е разбираемо, никой не може да ни вини, че не сме го чули преди шест години. Но сега, сега какво чуваме от него?
Първо, да видим за какво говорим. Не ни е нужен Бенямин, за да знаем, че в епохата на евтината техническа репродуцируемост на текстове е много вероятно да ползваме различни варианти (понякога зашеметяващо различаващи се) на един и същи уж текст. Затова аз ще се опирам не на Youtube с неговата монтажна дяволитост, колкото на меродавната публикация във вестника на Станфордския университет (http://news.stanford.edu/news/2005/june15/jobs-061505.html). Ако все пак искате видео, нека е официалното: http://www.youtube.com/watch?v=UF8uR6Z6KLc. Не защото е по-дълго, а защото е без субтитрите с тяхната възможност за подвеждане. Изгледайте внимателно видеото и ще разберете колко пъти публиката реагира. Много повече от два пъти. Защо обръщам внимание на това. За да обърна вниманието на това качество на публиката да бъде реагираща. Това не е, защото става дума за студенти в Станфорд. Това е заради една по-широка среда. Наша ли е тази среда?, е следващият ми въпрос. Смятам, че не, доколкото в България публиката не реагира толкова топло, но и да, доколкото бихме искали нашата среда да е такава. Първата позитивна реакция на публиката в Станфорд, между другото, е на думите „един от най-добрите университети в света” („one of the finest universities in the world”) – още в първото изречение. Не мисля, че тук някой от развълнувалите се от словото Джобсово днес у нас, е изпитал каквото и да било, освен може би малко тъга, че не е в този толкова добър университет, а в друг – на хиляди километри и едва ли толкова хубав, щом не е най-хубавият според някой друг.
Проблемът е, че тази предполагаема реакция (извинявам се, ако съм обидил някого с предположението си) е свързана с цялата катартична реакция днес, след смъртта на Джобс. Защото е важно кой го казва. Един милиардер, един от най-успелите хора в материалния свят произнася слово – и ние знаем, че той го произнася, борейки се с една от най-мъчителните болести. Той се бори дълги години. Ние пропускаме да забележим, че ако това не беше толкова богат човек, едва ли борбата му щеше да продължи толкова (усещам, че вече съм обявен за циник или за агресивно обзет от социална завист). Пропускаме да забележим и какви са резултатите за Джобс и света от следването на правилото „If you live each day as if it was your last, someday you'll most certainly be right.” Да, той е създал една мощна компания с много продукти – на собственото си име Джобс има регистрирани 342 патента в Щатите. Но защо ги оценяваме само в позитивен план? Очевидно креативен ум, но и ум, превърнал изобретателността си в реалност благодарение на своя силен характер. Ще бъде прекалено за мнозина, ако го сравня с лидери като Адолф Хитлер, но ако влезем в сайтовете на общностите, пазещи светлата памет на Хитлер, ще видим колко изобретателен е той в много сфери на живота и в колко от тях е предприел също позитивни за много хора инициативи. Но Хитлер свързваме със смъртта, Джобс с живота.
Нека първо забележим защо ни е заинтригувала речта на Стив Джобс, как така научихме за нея, кой е той. А после и да я прочетем по-внимателно. Да я съпоставим с речите пред абсолвентите на предходните и следходните говоривши, а също и с речите пред други университети в Щатите и по света.
Това е силната страна на смъртта на уважаваните от нас хора – задава въпроса какво сме направили и не трябва ли да се променим. С появата си на хоризонта ни кара да осъзнаем, че сме правили лоши избори, че сме се наемали да вършим неща, за които не сме най-подходящи и способни. Но къде е уловката? Че това колебание не ни прави трайно по-способни на правилни решения. Че актът на смъртта ни разколебава за кратко, прави ни благородни за миг, след което ние отново влизаме в своите коловози.
Америка знае кой е Стив Джобс отдавна. По света и особено в България не са много обаче хората, които ползват в дома си макове или каквито и да било продукти на „Епъл”. Затова и ние знаем за Бил Гейтс и се ползваме от благодатта на фондацията на Бил и Мелинда Гейтс, която е снабдила толкова български обществени библиотеки с компютърни зали. Е, в тези зали децата главно играят на Лейди попюлар, на състезания с колички и на стрелби по „лошите”, малцина са тези, които дигитализират българското класическо наследство или редактират с постоянство статиите в българската Уикипедия, за да помагат на своите сънародници безвъзмездно. Но това не ни тревожи. И с право трябва да благодарим на тази фондация – тя дава възможност. Е, тя дава тази възможност, защото българското правителство и много държавни структури са направили грандиозни поръчки на фирмата на Гейтс. Това е важно измерение на филантропията, макар и не единственото.
Нека се върна към Стив Джобс обаче. Той почина, името му започна да означава нещо и за нас, масовите хора в България. Може би някой е прочел дори статията в англоезичната Уикипедия и е видял колко противоречиви са мненията за мениджърския му стил (в списание „Форчън” през 2007 е определен като един от водещите „егоманиаци” в Силициевата долина) или какво е било поведението му в делото за бащинство, когато той доставя доказателства за липса на фертилност.
Но, колеги, все пак тръгнах от речта на Стив Джобс в Стандфорд. Тя е добре конструирана. Тя е реч на човек, който може и да е напуснал преждевременно университета, но е учил все пак в него – а там се дават примери за добри речи.
И все пак – доколко тази реч е изключителна? Различава ли се и прилича ли тя на речта на неукия в европейските науки вожд Сиатъл от 1855 г. (рискувам, но ето един превод - http://fortune.blog.bg/drugi/2007/10/28/rechta-na-vojda-siatyl-nai-krasivata-deklaraciia-za-prirodat.126949)? Или от така нареченото прощално писмо на Габриел Гарсия Маркес (http://www.crossroadbg.com/gabriel_garsiq_markes_-_prosthalno_pismo.html)? И внимание – сравнявали ли сте я например със Словото на Кърт Вонегът пред випуск 97 на Масачузетския университет (добре, нека е в някакъв превод на български: http://piecesofwisdom.blogspot.com/2005/08/97.html)?
Да, можем да научим много за текста и как той работи от тези конкретни текстове.
Но, Нинел, подкрепете ме, моля ви, „Тайната” на Ронда Бърн е преди всичко страховит пазарен продукт. В академичните среди четем по-„бавни” (и опасявам се вече не изглеждащи толкова топли) неща.
|
Тема № - 49 |
Коментар № - 5657 |
|
Йордан Ефтимов - 2011-10-12 09:36:23 |
|
|
Радвам се, че Анетка обърна разговора към Стив Джобс, защото и на мен ми се иска да повторя тук пожеланието му: "Останете гладни! Останете безразсъдни!". Аз най-много харесах момента, в който казва, че на 20 години, благодарение на това, че напуска университета и че започва да ходи само на курсове, които му харесват - прави една от най-печелещите фирми. На 30 години - го уволняват от нея. А той се питал - могат ли да го уволнят от компания, която сам е създал... да го уволнят публично, и то със скандал... и добавя, че макар изхвърлен - продължил да е влюбен – а, когато обичаш работата си, нищо не може да промени това. Казва: „И нещо бавно започна да ме възражда – все още обичах това, което правех. Бях нежелан, но все още влюбен”.
През цялото време в словото си Стив Джобс разказва, че винаги е водил живота си по текстове, с които се е съобразявал, но и които са му помогнали – първо, калиграфията и шрифтовете, след това - надписът за смъртта, който е прочел - че човек трябва да живее живота си така, както би го живял, ако знае, че утре ще умре, и – в края, разказвайки за надписа, който е прочел под картината с пътя в „Каталог на цялата земя” - "Останете гладни. Останете безразсъдни".
Гледах студентите от Станфорд - те почти не знаеха как да реагират в словото му.
Тази вечер се порових из интернет, за да видя дали някъде пише нещо за топлото говорене или за топлия текст - няма нищо. Много се зарадвах, защото това означава, че то си е наше откритие - на професор Богданов, и на форума. Само че, преди професор Богданов говореше за него повече. Сега не говори. Сигурно не му вярва вече - нищо че топлото говорене има силата да показва едно нещо като двойно по-вярно? Нищо че самото то текст – е и това, което е извън текста, и това, което предстои да бъде? Пиша това отново и отново, буквално и преобразувано, за да може тези, които казват, че топлият текст се чувства - да го почувстват, да го видят и да полудеят по него като по четвъртата лудост:
ТОПЛИЯТ ТЕКСТ ВИЗИРА НЕЩО КАТО ВЯРНО В ДВОЕН СМИСЪЛ - 1. НА ТАКОВА, КАКВОТО Е ИЗВЪН ТЕКСТА, И 2. НА ТАКОВА, КАКВОТО ТО НЕ Е, НО БИ ТРЯБВАЛО ДА БЪДЕ.
Текстът на доцент Денкова е много интересен, въпреки че, благодарение на форума и на професор Богданов, дълбоко промених отношението си към цитатите - зървайки онзи друг модел, по който не се цитира, а се извършва друго нещо, което е сложно да се обясни, но преди, тук, го наричахме с формулата – „присвояващо преобразуване”. Аз не мисля обаче, че текстът на доцент Денкова е важен с това, което казва за топлия, студения, хладния и т.н. текст - за мен той е важен с друго – с това, че неустойчивият отделен човек винаги се ориентира чрез големите, общи, устойчиви, фундаментални възгледи – по същия начин, по който ние тук във форума сме достигнали до говоренето за топлото говорене – представяйки си го в началото като предикат, а после като предикат-качество – и това е нашето фундаментално нещо.
Каква ли реч обаче са очаквали студентите на Станфорд в деня на дипломирането си? Та те проявиха чувство само два пъти – 1. когато Стив каза, че windows е копирал системата на mac и 2. когато каза, че и най-вярващите не искат да умрат, за да видят по-бързо Рая. Реагираха бързо на информационните и религиозните понятия. Но вижте погледите им и боязънта да се засмеят, когато Стив Джобс закачи за живота им един противопоставящ се текст [той е напуснал университета – те се дипломират и вече нямат този шанс], който трябва да стане модел за реалност – и те да използват от него каквото могат, да проектират.
Мислех си и за нашето проектиране и с какво... това, което казваме сега за топлото говорене... ни топли: доцент Денкова много хубаво е използвала в текста си онова "Повторете в себе си много пъти думата “мъдрост”!... повторете я наистина.... след това повторете в себе си много пъти думите „счупен телефон”, след това повторете в себе си много пъти думите "аналитични и не-аналитични дискурси", след това повторете в себе си няколко пъти думата "емпатия", а след това повторете в себе си много пъти онова, което повторих много пъти, за топлия текст и неговата двойна истинност. А след това - останете гладни и останете безразсъдни! :-)))
P.S. Какво ще кажете за новата рекламна кампания на Milka? Според мен, е страхотна – абсолютно топло говорене: „Осмели се да покажеш нежност”, „Осмели се да поделиш чадър”, „Осмели се да завършиш мейла си с усмивка :-)”... Все за такива основни и фундаментални неща трябва да се осмеляваме. Има два големи лилави билборда и пред НБУ. Осмелете се да ги видите!
Вижте и това:
http://vbox7.com/play:1f524fc28c
|
Тема № - 49 |
Коментар № - 5656 |
|
vesselina vassileva - 2011-10-12 02:09:27 |
|
|
Топлите текстове ни карат да живеем, да живваме, казва Лидия Денкова и допълва: с помощта на тях се потапяме наново в извора. Разбирам че един топъл текст не е топъл защото носи физическите качества топлина и т.н., макар да е топъл като животът пред смъртта, но той може да бъде определен с метафорите най-добре – той е преди всичко изворен, значи, съживяваш, обновяваш.
Преди няколко дена се появи линк във Форума без коментар. Отварям линка и ето, речта на Стив Джобс пред студентите завършващи Университета Станфорд, 2005 година. Слушам, слушам и слушам и си казвам: “ето, това е точно по темата, велико! Който го е пуснал прави много за разговора във Форума, защото влиза глас, който съживява и обновява дискусията заради това, че е глас, който хем е в темата, хем говори по темата“.
Няма коментар за Стив Джобс във Форума, никой нищо не казва. Може би за много хора новината за смъртта на Стив е тази, която някак си затваря разговора, отколкото го отваря за да заговорим и за него и за известната му реч. Смъртта е нещо тъжно и студено в нашето западно общество. Смъртта понякога е синоним на нашето и чуждото безмълвие. Един глас си отиде с този живот, да замълчим.
Защо пиша всичкото това? Защото онзи топъл октоврийски ден от средата на седмицата аз докато слушах речта не знаех, че Стив Джобс е починал. А речта му така ме разтресе, че чак сега намирам думите, с които мога да определя каква е тази реч, този текст за мене - съживяващ, обновяващ, извор от който не може да се спре да се черпи вода, няма знчение дали е жив или не Стив. Искам да остана с неговите думи и те да звучат в мене колкото с може по-дълго. Как да го нправя“ Повтарям ги, цитирам ги, вървя из Университета и си спомням непрестанно за това, което той е казал на студентите в Стабфорд тогава.
Това, че Стив Джобс не е вече сред нас, сякаш изобщо не можа да го преработи съзнанието ми и тогава и днес, докато пиша. След онзи ден когато го чух за първи път с неговия глас, той за мене не е мъртъв, а така жив, както толкова неща, които обновяват, дават сила, живот, а ние хората ги носим със себе си така, като текстове. С нас те са задълго или за много дълго. Дали текстовете, всички текстове, ако ги събере Посейдон, ще станат океан от текстове? Не знам дали това е работа на боговете, но знам, че текста на Стив Джобж е от тези, които не могат да потънат, ако стане корабокрушение. Вижте:
“Работата обхваща значителна част от живота ви и затова единствения начин да сте наистина доволни е да правите нещо, което смятате за значимо. А единственият начин делата ви да са значими е да сте влюбени в това, което правите. Ако още не сте го намерили — продължете да търсите! Не се отказвайте! Сърцето ще ви подскаже когато сте го открили. И като всяка страхотна връзка, тази също ще стане още по-добра с времето. Така че, търсете докато го откриете. Не се отказвайте!
...
Времето ви е ограничено, затова не го губете, за да живеете чужд живот! Не влизайте в капана на догмата да живеете според очакванията на другите! Не позволявайте чуждите мнения да заглушат вашия собствен вътрешен глас! А най-важното е да следвате сърцето си и своята интуиция. Те някак си вече знаят какви всъщност искате да станете. Всичко друго е второстепенно.
...
“Stay Hungry. Stay Foolish.“
Не е редно да вадя цитати от един така добре оформен текст, не е редно. Какво са цитатите? Веднъж ми казаха да не цитирам, защото това не е доказателство. Така е, не е доказателство, но думите носят смисъл и когато този смисъл се регенерира, съживява в казването, как да не стигна отново до думите на Джобс? Нима моите думи на анализотор са по-добри от неговите на създател на текста?
Дали може само да се анализира един текст без да се натопим в него неразумно разумно? |
Тема № - 49 |
Коментар № - 5653 |
|
Аneta de la Mar - 2011-10-11 19:41:10 |
|
|
Георги, какво му е лошото на разваления телефон?:-)Като деца сме се забавлявали и може би сме разбрали, че като повторим точно казаното от човека до нас, играта свършва.Всеки разбира това, което може и/или иска да разбере.И това е ценното,което гарантира продължение.А защо "противно" на казаното за емпатията? Аз казвам не същото и не противно, а подобно - че ни топли смисълът. Предположих само, че това е смисълът за много важните неща, тоест темите на текста, които "ни докосват в нашата същност" /хайде пак цитат!/. Например - темата щастие, както е при Ален. Не е необходимо този смисъл да ни променя, достатъчно е да ни подкрепя в тревожността ни на смъртни същества, да стиска ръката ни, да ни погалва, когато имаме необходимост. И като казваш "ни", може да се има предвид всеки един, по различен начин, или хората, повечето? От друга страна, в древния текст още е казано, че "Най-щастливи сме, когато не мислим". Та е възможно топлият текст не само да ни кара да се замисляме, но и да премахва - тук вече е важен много начинът - тревожността от търсенето на смисъл. Не съм сигурна. По-сигурна съм, че метафорите помагат. Топлите текстове са като топлите течения в океана - не можем да ги отделим и да ги пренесем отделно, за да кажем точно какво са. Но благодарение на тях съществува всяко движение на водата и въздуха. Те,и по хубавия израз на Веселина, дишат.
С една дума,карат ни да живеем и живваме.Да се връщаме към някакъв чист извор.На френски примерно "зареждам се с нови сили" е глагол с точно такова значение, потапям се наново в извора. |
Тема № - 49 |
Коментар № - 5651 |
|
Лидия Денкова - 2011-10-11 15:15:45 |
|
|
|
|
|
|