|
ТЕОРЕТИЧНИ ЕСЕТА И
СТУДИИ -
АРХИВ
|
ЗА ТОПЛИНАТА, ХЛАДИНАТА И СТУДА В ТЕКСТА |
|
|
ЛИДИЯ ДЕНКОВА
През 1909 г. есеистът Ален, по широко признание автор, четен с удоволствие, включва следния неголям текст в сборника “Разговори за щастието”. Привеждам го изцяло, тъй като по-долу става дума тъкмо за удоволствие, щастие, текст: “На голямата поляна: Платон има своите приказки на бавачка, които в крайна сметка приличат на всички такива приказки. Но същите приказки с някои малки думи, подхвърлени сякаш мимоходом, оттекват дълбоко в нас и внезапно осветяват слабо познати кътчета. Такъв е разказът за Ер, когото са взели за мъртъв след битка и който, след изяснаване на грешката, се връща от ада, за да разкаже видяното. Ето какво е било най-страшното изпитание. Душите или сенките биват отведени на голяма поляна и пред тях се подхвърлят торби със съдби, та да си изберат. Душите още помнят миналия живот и затова избират според своите желания и съжаления. Тези, които са желали повече от всичко парите, избират съдба, пълна с пари. Тези, които са имали много, търсят още повече. Сладострастните търсят пълни с удоволствия торби; амбициозните търсят царски дял. След като всеки е намерил, каквото му трябва, душите отиват – с новата съдба на рамо – да пият от реката на Забравата; после тръгват наново към земята на хората да изживеят своя избор. Това е особено изпитание и странно наказание, много по-страшно, отколкото изглежда. Защото малцина са хората, които разсъждават върху истинските причини за щастието и нещастието. Те стигат до извора, тоест до тираничните желания, провалящи разума. Отнасят се с подозрение към богатствата, които правят човека чувствителен към ласкателствата и глух за нещастията; презират могъществото, защото то повече или по-малко прави несправедливи тези, които го притежават; презират удоволствията, които замъгляват и накрая изгасят светлината на ума. Така че тези мъдреци ще върнат благоразумно повечето добре изглеждащи торби, загрижени да не изгубят равновесието си и да не подлагат на риск в една блестяща съдба малкото правилен смисъл, който са придобили и запазили с толкова мъка. Те ще отнесат на рамо някаква неясна, непожелана от никого съдба. Но какво, мислите, ще изберат другите, които цял живот са препускали след желанието си, нагласяйки се според това, което им се струва добро, без да виждат по-далеч от собствената си чиния – освен да избират още по-сляпо, в още по-голямо невежество, с още по-голяма лъжа и несправедливост? Така те се наказват сами, по-сурово от който и да било съдия. Този милионер може би сега е на голямата поляна. И какво ще избере? Да оставим метафорите; Платон е винаги по-близо до нас, отколкото си мислим. Нямам никакъв опит за новия живот, който би последвал смъртта; следователно е малко да се каже, че не вярвам в него; не мога да мисля за него. Бих казал по-скоро, че бъдещият живот, където сме наказани според собствения си избор и дори според собствения ни закон, е самото бъдеще, където непрестанно се хлъзваме и където всеки развива пакета, който е избрал. И е също много вярно, че непрестанно пием от реката на Забравата, обвинявайки боговете и съдбата. Този, който е избрал амбицията, смята, че не е избирал низкото ласкателство, завистта, неправдата; това обаче е било в пакета” (пр. мой). Отнесено към повечето наблюдения на Ролан Барт и критериите, които той предлага за различаването на произведение и текст (“От произведението към текста”, “Удоволствието от текста”), това е текст: относително самостоятелен, затворен, подобен на паяжина, където в чудна фигура са разположени смислообразуващи точки, можещи да бъдат изтеглени в други фигури, времена, контексти или истории-произведения. Самият текст на Ален доказва генериращата мощ на големите смислови текстове, тъй като е текст от текста: големия извънвремеви разказ за Ер. Точно по това “текстът от текста” се различава от коментара: откъсва се и разпръсква собствените си смислови точки, държи се едновременно близо и далеч от първичния импулс за своето създаване. Платон остава неподозирано близо дори когато припомнянето на отвъдното – една философия на дистанцираността в крайна сметка – се пренася тук и сега, за всеки от нас в подхлъзването на малките ни бъдеща. Може би неслучайно в разказа на Ер мъдрецът, избрал невзрачна съдба от благоразумие, е Одисей. Сигурно не ни е лесно да си представяме героя Одисей, историческата фигура, с жребий на обикновен човек, каквито сме всички ние. Много по-лесно е обаче, ако решим да бъдем от малцината, търсещи истинските причини за щастието и нещастието, да видим себе си като одисеевци, които влагат целия си ум, хитрост, изобретателност, способност за успяване в едно постоянно, всекидневно действие – търсенето на щастие. И ако все пак подхванем метафората, този Одисей, обикновен човек, би бил философията, философията на прагматизма или съвременния хедонизъм, или на витализма, на аналитичната философия. Без особено значение, всяка философия, която живее вътре в своето време със скъсена дистанция – и парадоксално повтаря същото изпитателно пътуване в търсене на смисъла през произведенията. При завръщането си у дома философията – тази, която е любов именно към мъдростта, а не към сухото, специализираното знание, тази, която живее вътре и за мисленето-живот – намира текстовете с техните малки, кратки, стегнати и греещи смислови точки. Може би затова този тип философия също отказва жанрова йерархия подобно на текста, пръска се из фрагменти, записки, стихове, често есета, писма, приказки, подхвърлени фрази. За нея също важи отбелязаното от Барт за текста – винаги е парадоксален, отвъд doxa, което най-общо е господстващото мнение, фиксираната нагласа, но и способността на всяко време, първо, да разбере, второ, да приеме “несвоевременното”, извънвремевото, банално казано, подновяването на вечните въпроси (връщането към началото, към основата, която ще гарантира тяхната основателност). Философията, която се връща към извора, по красивия израз на Бергсон, не е нищо друго освен решимостта да гледаме на всичко невинно. Но изниква въпросът как да подновяваме въпросите? Защо ги подновяваме, е кристално ясно още за Аристотел. Можем, твърди той – сиреч в състояние сме и имаме основание – да кажем, че всеки човек поотделно и всички, взети вкупом, имат някаква цел, в стремежа си към която приемат едно и избягват друго. Тя, казано кратко, е щастието с неговите съставки. За мен приведеният тук текст на Ален е топъл. Топлина се излъчва и когато пише как се радва на дъжда, как трябва да приемаме щастието като бонбон, бавно разтапящ се в устата, как всичко зависи именно от това наше първично поведение на ведрост, как щастието ни се състои в творчеството, а не в понасянето на външни обстоятелства, как общият език нарича философи тъкмо тези, които при всеки случай избират “най-добрия и най-тонизиращия дискурс, защото това попада в целта”. Дори да е ехо от платоничната ведрина (Платон, който се скарал на Ксенократ, че ходи намусен), от великолепната формула на Монтен за философията като “постоянна радост” или от Ницшевата веселост, която иска “с игрива нежност да се обхващат дори проблеми с бодлива кожа”, отговорът на Ален как да подновяваме въпросите е причина за топлото усещане на неговите текстове. Как? – С ведро предразположение, с действие и цел щастие, с търсене на началата. Защото онова, което остава от бонбона, е разбирането, че “Вкусът на съществуването е вкусът на началото”. Това определение е малко по-гастрономично, но не толкова далеч от определението на друг велик французин – Паскал, който заковава своята теория за двата реда на познанието – този на разума и този на сърцето – във формулата: “Принципите се чувстват”. Разбира се, определянето на текстовете като топли, хладни или студени е много субективно. Ние обаче можем и го правим непрекъснато, както определяме като топли, хладни или студени хората, които срещаме. Топлото и студеното са свързани със сетивата, с чувствата, които, оказва се, имат фундаментално значение като подтик и извор на познанието, често напълно самостоятелно, по ирационален път, когато прехвърлят на разума своята сила, впечатлителността, и нещо много важно – спонтанността, непосредствеността, способността за бързо обхващане на цялото. Платон и Лайбниц наричат тези възприятия спонтанни очевидности. За малцината те са едновременно очевидности за очите и очевидни идеи за ума. Хората всъщност познават най-напред водени от чувството към тези очевидности. Просто го изразява Симон Вейл: “Човек научава само това, което обича”. А и какво по-ясно доказателство от началото на Аристотеловата “Метафизика”: всички хора по природа се стремят към знание и знак за това е обичта им към сетивата, към усетливостта. Сетивата, които провеждат удоволствието и върху които се надстрояват чувството, включително любовта, включително любовта към мъдростта. Човек се ражда, за да съзерцава красотата на космоса, е твърдението на онзи, който пръв употребява думата философия. Просто в съзерцанието на красотата е изпитал удоволствие и решил през целия си живот, доколкото може, да повтаря тези щастливи мигове. Аристотел и Лайбниц повтарят в своите текстове: удоволствията са знаците на мощта, на възможностите, на съвършенството. И така, макар да можем да определяме текстовете (и хората) като топли, хладни или студени, всеки го прави по различни причини, всеки има свой усет за температура. За мен причините да възприема един текст като топъл са примерно следните. Личи си, че докато е писал текста, авторът е изпитвал удоволствие и затова удоволствието се предава на читателя. Неговият основен подход към текста, както отбелязва Ролан Барт, е удоволствието и това е рядко срещано явление – толкова, колкото хедонистичните или евдемонистичните теории във философията. Волята към наслада е живото начало на текста, но тази наслада, както любовта, предполага взаимност. Не се получава текст-удоволствие, ако само авторът се е наслаждавал, а читателят се е прозявал от скука. Затова текстът-удоволствие съблазнява и е зареден с еротичност (странно, но още през VI век един от отците на Църквата започва своя коментар към “Песен на песните” с думите, че текстът трябва да е красив като жена и да съблазнява, иначе никой няма да бъде увлечен и да повярва). Текстът-удоволствие – по известното обобщение на Барт – е този, който ни изпълва без остатък, създава практиката на уютното четене без ни най-малък дискомфорт. Текстът-удоволствие мисли красиво и говори красиво в създаденото лично, по неповторим начин от автора единство на съдържание и форма, ум и стил. Топлият текст се помни – и обичайно паметта за текстове е строго избирателна. Така че авторът на топлия текст е повярвал на Платоновия “Филеб”, че никой от нас не би приел да живее с “всеобхватен разсъдък, ум, знание и памет за всичко, без да усети и най-малката наслада” (пр. Д. Марковска). Поискал е, както Хайдегер иска от философията, да бъдем докоснати в нашата същност, да се развълнуваме и докато четем, внезапно да открием онези сякаш мимоходом подхвърлени думи, които осветяват слабо познати кътчета вътре в нас, да притихнем и щастливо да си кажем: Ами, да, ето – това е! Тези открития са винаги по особено важна тема и се превръщат за нас в начала, в кодове, които пренасяме към всяко следващо четене като живи първични нагласи, като фундаментално настроение: защото и Марк Аврелий стига до извода, че живеят само основни възгледи. Следователно точките на смисъла в топлия текст са винаги основни възгледи, създаващи фундаментално настройване, точно както музикантът настройва себе си и своя инструмент, преди да музицира. Топлият текст е разбираем в смисъла, в който разбирането поражда принципно съгласие, съгласие по основанията. Авторовите възгледи не са поднесени високомерно, а мъдро – в духа на мъдростта, която Чапек различава в прекрасното си есе “Агатон, или за мъдростта”: “Чували ли сте, някога, пише той, определението “мъдър” да се дава на някой нещастник или шегаджия, или пък на кисел и разочарован човек? Кажете, защо сме свикнали, в нефилософския живот поне, да наричаме мъдър този човек, у когото има най-малко ненавист и който добре се разбира със света? Повторете в себе си много пъти думата “мъдрост”; кажете си тази дума, когато сте радостни или тъжни, когато сте уморени, възмутени и нетърпеливи; ще доловите в нея тъга, но тъга кротка, радост, но радост, повтаряща се постоянно и нежно, умора, но умора, изпълнена с импулси, търпение и безкрайно опрощение; и всичко това, приятели, звучи прелестно и тъжно, такъв е гласът на мъдростта” (пр. Св. Иванчев). Разумът за Чапек също не е хладен, както обичайно се смята – инструментален хладен разум срещу горещ инстинкт. “Добрият и буден разум целият е горещ от силното триене в условията и ситуациите, които трябва да преодолява” (пр. Й. Трифонова), пише той под думата “Хладен” в своята “Критика на думите”. Важното е разумът да не губи връзка с живота, който единствен е “горещ и творчески”. Следователно авторът на топлия текст постоянно изхожда от живота, има, по думите на Фихте, “естествено мислене” и се противопоставя на “предвзетия разсъдък”, който е изгубил “жарта”; иска единствено да увлече и въодушеви и затова изоставя умуването, мъртвите понятия, стопля своя “знаниев орган”, за да създаде пораждащ ред (ordo ordinans), не просто да се вмества верноподанически във вече създаден ред (ordo ordinatus). По-нататък, топлият текст е безусловно искрен – и откровено личен. Личните основания, например щастието, не се прикриват зад някакви други цели и съображения. Абсурдно е един топъл текст да бъде конформистки. Топлият текст е свободен, автономен, затворен в себе си, но отворен към множеството възможни раждания от себе си – заради посетите семена на смисъла. Всеки топъл текст има свои “деца” – едни му приличат повече, други по-малко, трети направо се разбунтуват срещу него. Топлият текст е и дързък – осмелява се да предполага свои продължения, имитации, опровержения. Затова авторът на топлия текст обичайно знае много добре и какво да пренебрегне – точно както мъдреците на голямата поляна, в тълкуването на Ален, пренебрегват лъскавите съдби, за да не рискуват правилния смисъл, с който трудно са се сдобили. Изкуството да бъдеш мъдър включва изкуството да знаеш какво да пренебрегнеш – такова е твърдението на психолога Уилям Джеймс. Освен това, в преследването на щастието – както стана ясно – хората приемат едни неща и избягват други. Пренебрегването, избягването е част от характеристиката на топлия текст. В това свое “поведение” той се държи по изискването на Платон за правилното образование във Втора книга на “Закони”: всяко удоволствие да се развива правилно и още отначало човек да знае какво трябва да се обича и какво трябва да се мрази през целия живот. Може би най-често топлият текст пренебрегва, избягва дребнавостта, канализирането в едно русло, празното превъртане на думите, баналността и най-вече привидността, онези пещерни сенки и образи, които пронизват езика и чиято единствена цел е изиграването на ролята за пред другите. Произведението вероятно е доста по-театрално от текста и повече играе просто защото е предназначено основно за другите. Текстът е главно за себе си, за да си изясни сам авторът някои важни неща и после да ги сподели. Текстът е това, което е – а играта, доколкото съществува, стимулира силата на въображението, наречената от Кузански vis imaginativa, действената мощ, създаваща “универсалната красота на ума”. Тази красота е като огъня, съдържащ всяка друга топлина. При четене на топъл текст е подходяща любимата метафора на мистиците: светлина от светлината, топлина от топлината. Ако обобщя накратко своето разбиране и усещане, от студените и хладните текстове научавам много. От топлите текстове разбирам много. Топли за мен са Платон, Шилер, Монтен, Рикьор; хладни са Кант, Хегел, Гьоте; парещо студени са мистиците, Ницше, Хобс, студени са аналитичните философи. Но това е с нищо неангажиращо усещане, което няма как да съвпадне с други такива заявления. Още повече, че в крайна сметка, макар да говоря тук за топъл, хладен, студен текст, всъщност правилното говорене е подсказано в заглавието: всеки текст би могъл да прелива на места в целия диапазон от горещо до студено, да съдържа и топлина, и хладина, и студ. Дори си мисля, че при Аристотел това редуване и преливане е най-ярко доловимо – до степен на правило. И ако трябва да избера само една характеристика за топъл текст, бих избрала излъчването: усеща се, че авторът с един поглед се е залюбувал на цялото. От неговия текст пък ние виждаме не просто автор, виждаме целия човек. Виждаме философа, който нищо не твърди категорично. Ръсел е дълбоко прав: ценността на философията е в собствената й некатегоричност. Понеже Платон винаги е неподозирано близо до нас, убедена съм, че свързаното обсъждане на диалозите “Теетет” и “Филеб” би могло да каже по-нататък повече, далеч по-задълбочено и ясно това, което тук е само мимоходом очертано. Това би била една по-продължителна задача и обещание за по-голямо удоволствие за всички, които се включат в разговор по двата диалога. Поне бихме се попитали още веднъж заедно с Ницше защо – и дали? – най-прекрасното удоволствие за човека е да идеализира нещата.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
Коментари по темата |
|
Мисля, че направихме разваления телефон от един от коментарите на Йордан. Защото Лидия говори в заглавното си есе за “студени и топли текстове”, проф. Богданов предложи във втория си коментар да мислим по-скоро за “аналитични и не-аналитични дискурси”, всички чухме, че “студени е равно на аналитични, топли е равно на не-аналитични”, сега последният, който се включи в дискусията, Борислав, каза, следвайки лингвистичната парадигма, “аналитични и синтетични”.
Йордан и Морис са съвсем прави да казват, че топлото и студеното, както и аналитичността и не-аналитичността преливат едно в друго и изобщо са много несигурни, летливи и относителни състояния. Но това, че в конкретния текст някакви общи качества са относителни, не означава непременно, че представянето им в опозиция от един външен и описателен дискурс е съмнително. Съмнително, Данчо, е тогава, когато статичността на опозицията се счита за по-реална и истинска от преливането и смесването на нейните членове. Едното не изключва другото.
Затова от самото начало на разговора си мисля, че опозицията между топли и студени текстове не бива да се фокусира само върху емоцията. Топъл текст за мен е изобщо онзи текст, който ни засяга, студен онзи, който не ни засяга. Което, както много пъти се каза, не изключва един и същ текст на едно място и в една ситуация да ни засегне, на друго място и в друга ситуация да не ни засегне.
Засягането може да има много проявления и степени. Само едно от тях е засягането чрез пораждането на чувство. Засягане е също и да мислиш и говориш подредено и бавно заедно с текста по някаква тема, засягане е и това, за което пише в последния си коментар Веселина – текстът да се намеси пряко в живота като модел и импулс за неговата промяна. Затова и ми се струва, противно на мнението на Борислав и Лидия, че понятието емпатия ще ни помогне, само ако го схващаме много широко – като понятие за промяната, която претърпяваме посредством някой текст.
Когато се опитаме да направим следваща крачка и да кажем как текстът, който ни засяга, образува и представя пред нас своя смисъл като ценност и импулс за промяна, тогава вече, струва ми се, говорим по темата аналитични и не-аналитични дискурси. По-преди в дискусията казах, че в един текст ни топли смисълът. Данчо чевръсто ме поправи, че ни топли смисълът, “изречен по определен начин”. Разбирането на ето това, което се съдържа във фразата “изречен по определен начин”, е същинското основание да се говори за аналитични и не-аналитични дискурси.
|
Тема № - 49 |
Коментар № - 5650 |
|
ГГ - 2011-10-11 12:48:55 |
|
|
Към Борислав, когото бих приканила да продължи своето интересно наблюдение. Емпатията наистина е важна тема за психологията или възприемането на текста. Някои изследователи виждат и "заразителността на текста".Тук можем пак да говорим, че за едни текстът е топъл, за други не, за едни е заразителен, за други чужд. Въпрос на дистанцираност,на съзнателно положена дистанция или дистанция, определена от ред други фактори, съставящи "адресата". И все пак, ако тук влезем откъм Реториката на Аристотел или дори от твърдението на Ален, че Платон е винаги - неподозирано - по-близко до нас, дали емпатията,още повече на големите текстове, изброявани от Ясперс като "шифри", не се корени в нещо по-различно от личностните или социалните ни особености? Дали пък не става дума за големите теми? Просто казано, за всичко ли може да говори топлият текст или за малко, но важни и най-вече повтарящи се неща, върху които всеки човек се пита и тревожи? Иначе няма да разберем защо пък философията да е наука за умирането - и най-вече защо /пак казано при Ален/ хората наричат философи онези, които ведро се отнасят към тревожността на човешкото ни битие.Струва ми се, че Монтен например е толкова разбираем точно заради лекотата, с която говори за "постоянната радост". Или Клеман Росе - за "трагичната радост", до която стига мислещият човек. Топъл и емпатичен текст ли е библейското пожелание: Веселете се и правете, каквото трябва - пускайте хляба по водата...От друга страна, си мисля, че създаването на текстовете, поне научните, и възприемането на текстовете много повече прилича на Безумното чаепитие в Алиса: само местата се сменят при безвремие и "нонсенс", който разбива авторитарните претенции на единствения смисъл. И може би все пак по отношение на топлината има нужда да различаваме видовете текст и да се ограничим, по пътя на говоренето, в полето, сложно и различно разбирано като поетика. Но това е само предположение. Сигурна съм, че отговорът на Борислав ще е от помощ. |
Тема № - 49 |
Коментар № - 5649 |
|
Лидия Денкова - 2011-10-11 10:51:04 |
|
|
Ще се съглася веднага с Борислав за емпатийността на онова, което повечето хора биха определили като "топли" текстове. Също и за съмнителната разлика между "аналитични" и "не-аналитични тектове". Няма да се съглася, че топли са текстовете, които се стремят да не затрудняват адресата си. Всеки текст се стреми да не затруднява, но и да затруднява. Дори рекламните послания и политическите лозунги имат коефициент на затруднителност.
Кое Борислав, който е истинският специалист сред в областта на социолингвистиката, пропуска да ни каже? Че тези коефициенти зависят от характеристиките на социалната група, която чете, а не само от качествата на текста или изказването.
Наистина благодаря на Борислав за намесването на емпатията. Всеки текст има шифтери, които показват неговата ориентираност към определен адресат. Е, някой ще каже, че любезният текст всъщност не е "топъл", доколкото е съзнателно конструиран като такъв. Същото се отнася и за топлото любовно гукане. "Мило" или "дупенце" могат да се схванат като горещи или като изтъркана фалшива реч. |
Тема № - 49 |
Коментар № - 5648 |
|
Йордан Ефтимов - 2011-10-11 10:09:20 |
|
|
Всеки дискурс е повече или по-малко аналитичен поради факта, че свързваме думи в линейна последователност и им приписваме семантични роли (дълбинни падежи), които могат да бъдат изразени било синтетично, било аналитично. Всяко изказване прави анализ на своя референт.
Топлото говорене и студеното говорене. Топлият текст и студеният текст. Може би качеството "топлина" трябва да бъде приписвано на емпатичните текстове/дисукрси - тогава, когато авторът недвусмислено изразява желанието си да бъде кооперативен с адресата си, спазвайки съответните постулати на кооперативността. Накратко казано - тогава, когато авторът се стреми да не затруднява адресата си, а напротив - да му помага по-добре да разбере казаното. |
Тема № - 49 |
Коментар № - 5646 |
|
Борислав - 2011-10-11 08:24:29 |
|
|
С удоволствие следя дискусията за разликите между аналитичния и не-аналитичния дискурс. Мисля обаче, че освен разликите трябва да имаме предвид и опасностите, които стоят пред двата дискурса.
Истински аналитичният дискурс според мен не трябва да анализира само своя обект, но и самия себе си. Анализиращият преди всичко трябва да изследва своята позиция. Ако липсва това качество, аналитичният дискурс е мистификация. Той се мистифицира като аналитичен, всъщност анализ няма, защото анализираният се поставя в една псевдо-обективистична позиция спрямо анализираното.
Доколкото обаче задължително трябва да включва себе си в анализа, аналитичният дискурс на анализиращия неизбежно трябва да стане чувствен, защото никога човек не се самопознава и не познава, без да ползува своя чувствен опит. Това ясно се вижда в текстовете на аналитични философи, които се уповават на чувствените данни. Чувствеността заразява аналитичния дискурс с топлота. Той е "топъл" дискурс. Аз много се възхищавам на онази ненатрапчива топлина, която струи от френските рационалисти.
Не-аналитичният дискурс от своя страна е в немалка степен аналитичен, студен. Защото той има непосредствен, сетивен досег до обекта на своето изследване и така откроява неговата уникалност. В този смисъл не-аналитичния дискурс е по-обективен от аналитичния, който живее в езиковите и понятийните мрежи. Сетивният досег е много сложен. Ако анализираме сетивността си, ще видим колко диференцираща спрямо спецификите на обектите е тя, колко е променлива. Когато се загуби тази диференцираност, не-аналитичният дискурс става блудкав, банален, превръща се в показване, а не преживяване на чувства.
|
Тема № - 49 |
Коментар № - 5645 |
|
Морис Фадел - 2011-10-11 07:25:42 |
|
|
Георги, благодаря за отговора! Сега разбирам защо говориш за противоречивостта на предикатите-качества. За теб топлото говорене е белязано от същата онази сетивност, за която говори доцент Денкова, с тази разлика – че тя я харесва, а ти – не. Аз пък не свързвам топлото говорене с любовната реч, нито с обичането – не го свързвам дори и с рационалното – свързвам го по-скоро с практичното, от което топлото говорене придобива почти посочим вид, т.е. – то постоянно може да се превръща от непосочимо в посочимо и обратно. Защо?
Предикатите-качества, за които аз зная, са по-различни от твоите предикати-качества, които малко приличат на предикати, защото същинската промяна не е в самия предикат-качество, а в преминаването на един предикат в предикат-качество. Предикатите-качества, по принцип, не са противоположни, а допълващи се (пресичащи се - също) – и според мен те са знак за топлота, защото преминаването на един предикат в предикат-качество е също смяна на парадигми. За да не се объркам, ще дам пример с нещо от новите теории на професор Богданов, което е невероятно – прехождането на общността в предикат-качество. В тази ситуация общносттното се проявява като лично качество – а не например като връзка с други хора. Предикатите-качества изглеждат непосочими, но те усилват човека реално и реално му помагат да се ориентира по-добре в света – което означава, че са посочими – е, не като стол и маса, но като Георги и Веселина – да.
Подобно е движението и на топлия текст, защото той винаги представя в комбинация – 1.) нещата, такива каквито са извън текста – нещо, което можем да мислим като предикат, докато 2.) нещата такива каквито не са, но би трябвало да бъдат – е предикатът-качество. Сложно е, защото отделният човек, превръщайки предиката в предикат-качество го присвоява и наблюдавайки го – може да се ориентира по него. С текста изглежда същото – защото реалността може да се наблюдава чрез текста, в същото време обаче – текстът е и нещо общо – позволява на много хора да го наблюдават и да се ориентират по него. Така излиза, че движения като отделен човек-общ свят, истинско-неистинско и всякакви такива сложнопреплитащи се парадигми - са признак за топъл текст. За различните хора топлите текстове сигурно са различни – но аз специално познавам един топъл текст по това - дали е такъв, че неговите предикати-качества да отговарят на моя посочим живот и на моите предикати, а също така - дали може да бъде такъв предикат за мен, по който да си направя чудни предикати-качества.
Такава е и реторическата ситуация – един текст казва нещо, но заедно с него, нещо казва и реторическата ситуация – отново се преплитат текстът и животът (реалността). Професор Богданов казва, че ефективното слово е това, което различава едното от другото и че ефективното слово е по-възможно да се породи от топъл текст, защото студеният – няма какво да различава и също така – и представа си няма какво е предикат-качество.
Топлият текст не е само онова, което познаваме като действително топло – не е алхимия и температура, топлото е и това, което позволява на един текст да не остане вън от теб, така както вън от теб може да остане и един действителен свят с неговите столове, маси, котки и кучета – ами може да направи и действителността с нейните неща и случвания, и своето говорене – твои. Е, това наистина прилича на любовта, защото наистина и другият човек, който не си ти – може да се разглежда като текст, но и като човек, и като текст... може да бъде превърнат в предикат-качество – както и самият той да превърне теб. Прилича на - „изпитване на несигурността на собствената отделност и на връзката с другото, което не е аз, но е и дълбоко заложено в него”. |
Тема № - 49 |
Коментар № - 5644 |
|
vesselina vassileva - 2011-10-11 02:06:15 |
|
|
Кратък отговор към написаното от Веселина, донякъде и към написаното от Йордан, по което ще отговоря и отделно.
Аналитичният и не-аналитичният дискурс, топлият и студеният текст, сетивното и рационалното не са посочими неща, каквито посочими неща са столът и масата, кучето и котката, Георги и Веселина. Обаче поради сладостта на обобщението обикваме някоя идея и любовната ни реч започва да я прави конкретна и посочима. Както сега става с идеята за топлия текст, която Веселина обича и понеже я обича, има отношение към нея като към реален обект. Но защо да е така само с идеята за топъл текст? Същото е и със самата любов. Обикнали идеята за любов, непременно намираме човек, в който да я посочим.
Обаче, виждате ли, в какъв парадокс влизаме – галещата, топла, емоционална и влюбена реч, с която превръщаме някоя идея в реален обект, крие в себе си страховитата аналитична студенина на желанието това, което обичаме, да бъде винаги идентично и на себе си, и на това, което ние казваме за него. С други думи, крие в себе си тиранията на желанието да опазим обекта на нашата обич от досега до време.
Когато сме обикнали нещо, сме му дали предиката “прекрасно”. Дали сме му го от глава до пети. Но минава време, то ни разочарова и ние сме принудени да се поправим и да му дадем друг предикат, да речем “грозно”. В този момент аналитичната реч, която не допуска едно и също нещо да притежава два противоположни предиката, трябва да стане не-аналитична. Затова правим разказ и показваме, като говорим за промяната в състоянията на нашия обект, че между прекрасното и грозното всъщност има пряка връзка и двата предиката отговарят точно и без да си противоречат на проявите, които описваме.
|
Тема № - 49 |
Коментар № - 5637 |
|
ГГ - 2011-10-10 12:07:28 |
|
|
Към Лидия Денкова.
„Личи си, че докато е писал текста, авторът е изпитвал удоволствие и затова удоволствието се предава на читателя.”, пише Лидия Денкова в заглавния си текст. Звучи логично и сигурно в много случаи при много читатели се получава така. Но чисто рецептивно това изобщо не е задължително. И тук бих се позовал на казаното от проф Богданов за смесването на това, което е, с това, което трябва да бъде, в рамките на едни и същи изказвания. Правим го непрекъснато.
„Поне бихме се попитали още веднъж заедно с Ницше защо – и дали? – най-прекрасното удоволствие за човека е да идеализира нещата.” Поантирания финал на заглавния текст. Кое за мен е важното тук? Че удоволствието е снабдено с предиката прекрасност. Да, всички в академичния свят сме склонни да критикуваме много видове удоволствие и да поощряваме познавателното. Но от времето на Гьоте и Мери Шели та до пиесата Копенхаген познавателната наслада е достатъчно критикувана. На всичкото отгоре има видове познавателно удоволствие.
„Създаващият текста, докато създава, е в най-горещото състояние. Текстът като резултат охладнява, доколкото винаги е по-слаб, по-малък от самия процес или от идеята. По-слаб е и защото е носител на смисъл, който се очаква от него. Текстът съ-общава.”, твърди Лидия Денкова в един от коментарите си. Но как да измерим пишещия с написаното, когато не са от един ред? За пишещия градим съвсем провизорни конструкции само от анализа на черната кутия, текста. Докато текстът е наличен. Но в своята наличност той самият е процес, защото се случва едва само в прочитите. И макар да има плът, тази плът има различен смисъл във всяка различна ситуация на диалог с нея. Тук е важно, първо, казаното за природата на текста от проф. Богданов в „За стратегиите на философския текст и определимостта на философията. Платоновият „Федър”. В частта, обсъждаща възгледите за „външна” и „вътрешна” форма („Промяната в живота и текста”, 188-189), една метафора на Барт – за текста като люспите на лука – е двойно кодирана прагматистки: не само формата, но и съдържанието е слоисто! За мен проф. Богданов поддържа онзи труден за дълго време пирует на феноменологията (примерно след Ингарден, не само след Хусерл) – текстовете са реалност, която може да бъде сведена до фини равнища, но пък равнища има и онова, което се нарича „актуализация” на текста. А само в „актуализацията” си текстът е. Едновременно имаме „потенцията” на текста с неговите гънки и „красоти”, но, от друга страна, тази потенция е нищо без реализацията в комуникативния акт.
Това е и отговорът ми на Георги за текста. Тук е и съгласието ми с Морис за текста като „фантом, който трудно може да бъде отличен от четенето”. Ако уточним за какво говорим, ще намалим риска от съвсем развален телефон.
Не са малко онези, които са склонни да обявяват себе си за „чувствителни”, като това винаги е в ущърб на най-близките им, очевидно „недотам чувствителните”. „Чувствителността” така е натоварена изцяло позитивно. Да си чувствителен означава, че не си съвсем практичен, но пък да имаш важна свръхспособност – при това за себе си. Щом толкова хора се гордеят с това, ясно е, че не е проблем, дето „чувствителността” не е толкова способност да се разбират другите, колкото крехкост на себе си, един аз, толкова голям, че е лесно накърним.
Казвам го, защото от дискусията в развитие се вижда колко „топлите” текстове (независимо кои текстове наричаме топли) са позитивно конотирани.
Към Нинел Кьосева, която говори за успешните икономики.
Но нали има и политики? Коя икономика е успешна всъщност? Която води до най-бързо нарастване на произведения продукт или до най-справедливото му преразпределяне? Едва ли който и да било от тези два отговора. Може да има още сто и петдесет. При всички случаи ще се наложи да внесем и ценностите. Не можем без тях нито в разговора за текста, нито в разговора за икономиките. А ценностите вече са в света на идеологичното. Виждате ли – аз не натоварвам думата идеология с негативен товар. Да, тя, както подчертава проф. Богданов, се отнася не до как са нещата, а как трябва да бъдат. Но пак той говори и за това, че идеологическият момент присъства – и то там, където уж говорим обективистично.
Гледали ли сте „Мисията” на режисьора Ролан Жофе с Робърт де Ниро и Джеръми Айрънс. Там свръхокрупнено е разказано, че чиста икономика без политика не съществува. А аз бих добавил – и без език на който да се разкаже.
И все пак – защо едноотрасловите икономики (ако приемем, че изобщо има такива) да са непременно по-слаби или лоши? Как е възможно за немалък период от време много хора да живеят добре само благодарение на петрола, с който съдбата е дарила земята, върху която са изградили своите общества?
И за парите. Харесвам начина, по който използва тази метафора Гадамер в есето „Философия и поезия”. Там той говори за парите, направени от ценни метали, и за книжните пари – уж имат еднаква стойност. Нинел, най-прагматисткото е да си даваме сметка, че освен денотати словесните знаци имат и конотати. Тоест че всичко има смисъл само в ситуация – където от значение са и текстът, и контекстът (или материята и релациите). Например вие говорите за някаква дама полковник от ДС. Но дали наистина е полковник, замисляли ли сте се? Дали не е капитан, майор или пък генерал? Но вие говорите за полковници, защото медиите превърнаха тази метафора едва ли не в понятие далеч преди да се заговори за ДС. Капитан звучи едва ли не комично, както впрочем и генерал. Някой може да си представи и петел. Обаче имаме Режима на полковниците и други исторически форматирани клишета.
Към Георги Гочев.
„Според мен аналитичният дискурс отстъпва на не-аналитичния най-вече тогава, когато речта осъзнае, че се намира в остра липса на дума, за да изрази комплексно значение, до което сама е достигнала или е построила.”, пише той. Но аз бих спорил и за това кой дискурс ще наричаме аналитичен и кой не. Метафорите са различни, но дискурс без метафори не съществува. (Няма да отпращам към Ницше, доц. Денкова.) Но понеже се досещам какво имат предвид всички, които говорят за аналитичен и не-аналитичен дискурс, ще кажа, че те се опират на различна ценностна преценка за истинността на изказа. Да вземем обаче обобщеността. Аналитичният текст също може да бъде обобщаващ, както и не-аналитичният. |
Тема № - 49 |
Коментар № - 5636 |
|
Йордан Ефтимов - 2011-10-10 11:41:19 |
|
|
Много моля ГГ, ако може по-обстойно да представи какво има предвид в казаното в подточка г), че не-аналитичният дискурс "демонстрира движението и промяната на предикати-качества, по този начин възможната, реална степен на тяхната противоречивост"?. За мен ще е много интересно, защото наистина приемам предикатите-качества като белег за топъл текст. |
Тема № - 49 |
Коментар № - 5632 |
|
vesselina vassileva - 2011-10-09 22:30:46 |
|
|
Бързам да споделя, докато топлата вълна, която ме обля с последното влизане във форума, не ме изостави в октомврийския вечерен хлад. Ще призная веднага. Внимателното разбиране, отделено от проф. Богданов на моето интуитивно поднесено, притоплено като вчерашно ястие вмъкване в сложната дихотомия между сетивните и рационалните текстове, предизвика приятното ми „поруменяване”. Но с подобно вълнение чета и всички текстове в дискусията. Не ще се сдържа да отбележа, колко много попълвам за себе си от вашето. И особено от ясната графично-рационална оцветеност и интензивност в коментарите на Георги.
Голямата отрада обаче, е от топлата вълна, която според мен се прониква все по-образуващо в целия ход на форума. Топло, в смисъл на освободено от пренебрежителна категоричност, идеологизация, самонадеяно прагматизиране на тънки материи. Преди месеци едно предчувствие, едно предвкусване, че именно във вашите дискусии се търси и полага тъканта на онова „трето”, към което и бедният (приет мило във вашия благороден двор) маркиз се е стремил през живота си, ме „слепи” и разпиля тук-там из превъзходните ви словесни колажи.
След прочита и на последния коментар на проф. Богданов разбирам, че не съм сгрешил, с цената на доста непредумишлено конфузни и глупаво вдъхновени казвания, да го сторя. Сред умни, честни и търсещи хора на маркиза му е много по-лесно да преглътне неудобството си от неопитността на форумник и незавидната подготвеност, с които се осмели да се пръкне в една Голяма дискусия. Този, наченат с високо духовно предугаждане и зряло хуманитарно построение, разговор за (условно ще си позволя да го нарека) Споделящия човек и Споделящата наука е вашето страхотно достигане.
Като имаме топла „хавайска” вълна, да се качваме на сърфовете!
За най-запалените има хубава вълна и по нашето Черноморие.
Но иска обикаляне и неопрени.
Успешна година на преподаватели и студенти!
|
Тема № - 49 |
Коментар № - 5630 |
|
Dekarabah - 2011-10-09 21:37:59 |
|
|
|
|
|
|