ЛИДИЯ ДЕНКОВА

През 1909 г. есеистът Ален, по широко признание автор, четен с удоволствие, включва следния неголям текст в сборника “Разговори за щастието”. Привеждам го изцяло, тъй като по-долу става дума тъкмо за удоволствие, щастие, текст:

“На голямата поляна: Платон има своите приказки на бавачка, които в крайна сметка приличат на всички такива приказки. Но същите приказки с някои малки думи, подхвърлени сякаш мимоходом, оттекват дълбоко в нас и внезапно осветяват слабо познати кътчета. Такъв е разказът за Ер, когото са взели за мъртъв след битка и който, след изяснаване на грешката, се връща от ада, за да разкаже видяното.

Ето какво е било най-страшното изпитание. Душите или сенките биват отведени на голяма поляна и пред тях се подхвърлят торби със съдби, та да си изберат. Душите още помнят миналия живот и затова избират според своите желания и съжаления. Тези, които са желали повече от всичко парите, избират съдба, пълна с пари. Тези, които са имали много, търсят още повече. Сладострастните търсят пълни с удоволствия торби; амбициозните търсят царски дял. След като всеки е намерил, каквото му трябва, душите отиват – с новата съдба на рамо – да пият от реката на Забравата; после тръгват наново към земята на хората да изживеят своя избор.

Това е особено изпитание и странно наказание, много по-страшно, отколкото изглежда. Защото малцина са хората, които разсъждават върху истинските причини за щастието и нещастието. Те стигат до извора, тоест до тираничните желания, провалящи разума. Отнасят се с подозрение към богатствата, които правят човека чувствителен към ласкателствата и глух за нещастията; презират могъществото, защото то повече или по-малко прави несправедливи тези, които го притежават; презират удоволствията, които замъгляват и накрая изгасят светлината на ума. Така че тези мъдреци ще върнат благоразумно повечето добре изглеждащи торби, загрижени да не изгубят равновесието си и да не подлагат на риск в една блестяща съдба малкото правилен смисъл, който са придобили и запазили с толкова мъка. Те ще отнесат на рамо някаква неясна, непожелана от никого съдба.

Но какво, мислите, ще изберат другите, които цял живот са препускали след желанието си, нагласяйки се според това, което им се струва добро, без да виждат по-далеч от собствената си чиния – освен да избират още по-сляпо, в още по-голямо невежество, с още по-голяма лъжа и несправедливост? Така те се наказват сами, по-сурово от който и да било съдия. Този милионер може би сега е на голямата поляна. И какво ще избере? Да оставим метафорите; Платон е винаги по-близо до нас, отколкото си мислим. Нямам никакъв опит за новия живот, който би последвал смъртта; следователно е малко да се каже, че не вярвам в него; не мога да мисля за него. Бих казал по-скоро, че бъдещият живот, където сме наказани според собствения си избор и дори според собствения ни закон, е самото бъдеще, където непрестанно се хлъзваме и където всеки развива пакета, който е избрал. И е също много вярно, че непрестанно пием от реката на Забравата, обвинявайки боговете и съдбата. Този, който е избрал амбицията, смята, че не е избирал низкото ласкателство, завистта, неправдата; това обаче е било в пакета” (пр. мой).

Отнесено към повечето наблюдения на Ролан Барт и критериите, които той предлага за различаването на произведение и текст (“От произведението към текста”, “Удоволствието от текста”), това е текст: относително самостоятелен, затворен, подобен на паяжина, където в чудна фигура са разположени смислообразуващи точки, можещи да бъдат изтеглени в други фигури, времена, контексти или истории-произведения. Самият текст на Ален доказва генериращата мощ на големите смислови текстове, тъй като е текст от текста: големия извънвремеви разказ за Ер. Точно по това “текстът от текста” се различава от коментара: откъсва се и разпръсква собствените си смислови точки, държи се едновременно близо и далеч от първичния импулс за своето създаване. Платон остава неподозирано близо дори когато припомнянето на отвъдното – една философия на дистанцираността в крайна сметка – се пренася тук и сега, за всеки от нас в подхлъзването на малките ни бъдеща. Може би неслучайно в разказа на Ер мъдрецът, избрал невзрачна съдба от благоразумие, е Одисей. Сигурно не ни е лесно да си представяме героя Одисей, историческата фигура, с жребий на обикновен човек, каквито сме всички ние. Много по-лесно е обаче, ако решим да бъдем от малцината, търсещи истинските причини за щастието и нещастието, да видим себе си като одисеевци, които влагат целия си ум, хитрост, изобретателност, способност за успяване в едно постоянно, всекидневно действие – търсенето на щастие.

И ако все пак подхванем метафората, този Одисей, обикновен човек, би бил философията, философията на прагматизма или съвременния хедонизъм, или на витализма, на аналитичната философия. Без особено значение, всяка философия, която живее вътре в своето време със скъсена дистанция – и парадоксално повтаря същото изпитателно пътуване в търсене на смисъла през произведенията. При завръщането си у дома философията – тази, която е любов именно към мъдростта, а не към сухото, специализираното знание, тази, която живее вътре и за мисленето-живот – намира текстовете с техните малки, кратки, стегнати и греещи смислови точки. Може би затова този тип философия също отказва жанрова йерархия подобно на текста, пръска се из фрагменти, записки, стихове, често есета, писма, приказки, подхвърлени фрази. За нея също важи отбелязаното от Барт за текста – винаги е парадоксален, отвъд doxa, което най-общо е господстващото мнение, фиксираната нагласа, но и способността на всяко време, първо, да разбере, второ, да приеме “несвоевременното”, извънвремевото, банално казано, подновяването на вечните въпроси (връщането към началото, към основата, която ще гарантира тяхната основателност). Философията, която се връща към извора, по красивия израз на Бергсон, не е нищо друго освен решимостта да гледаме на всичко невинно. Но изниква въпросът как да подновяваме въпросите? Защо ги подновяваме, е кристално ясно още за Аристотел. Можем, твърди той – сиреч в състояние сме и имаме основание – да кажем, че всеки човек поотделно и всички, взети вкупом, имат някаква цел, в стремежа си към която приемат едно и избягват друго. Тя, казано кратко, е щастието с неговите съставки.

За мен приведеният тук текст на Ален е топъл. Топлина се излъчва и когато пише как се радва на дъжда, как трябва да приемаме щастието като бонбон, бавно разтапящ се в устата, как всичко зависи именно от това наше първично поведение на ведрост, как щастието ни се състои в творчеството, а не в понасянето на външни обстоятелства, как общият език нарича философи тъкмо тези, които при всеки случай избират “най-добрия и най-тонизиращия дискурс, защото това попада в целта”. Дори да е ехо от платоничната ведрина (Платон, който се скарал на Ксенократ, че ходи намусен), от великолепната формула на Монтен за философията като “постоянна радост” или от Ницшевата веселост, която иска “с игрива нежност да се обхващат дори проблеми с бодлива кожа”, отговорът на Ален как да подновяваме въпросите е причина за топлото усещане на неговите текстове. Как? – С ведро предразположение, с действие и цел щастие, с търсене на началата. Защото онова, което остава от бонбона, е разбирането, че “Вкусът на съществуването е вкусът на началото”. Това определение е малко по-гастрономично, но не толкова далеч от определението на друг велик французин – Паскал, който заковава своята теория за двата реда на познанието – този на разума и този на сърцето – във формулата: “Принципите се чувстват”.

Разбира се, определянето на текстовете като топли, хладни или студени е много субективно. Ние обаче можем и го правим непрекъснато, както определяме като топли, хладни или студени хората, които срещаме. Топлото и студеното са свързани със сетивата, с чувствата, които, оказва се, имат фундаментално значение като подтик и извор на познанието, често напълно самостоятелно, по ирационален път, когато прехвърлят на разума своята сила, впечатлителността, и нещо много важно – спонтанността, непосредствеността, способността за бързо обхващане на цялото. Платон и Лайбниц наричат тези възприятия спонтанни очевидности. За малцината те са едновременно очевидности за очите и очевидни идеи за ума. Хората всъщност познават най-напред водени от чувството към тези очевидности. Просто го изразява Симон Вейл: “Човек научава само това, което обича”. А и какво по-ясно доказателство от началото на Аристотеловата “Метафизика”: всички хора по природа се стремят към знание и знак за това е обичта им към сетивата, към усетливостта. Сетивата, които провеждат удоволствието и върху които се надстрояват чувството, включително любовта, включително любовта към мъдростта. Човек се ражда, за да съзерцава красотата на космоса, е твърдението на онзи, който пръв употребява думата философия. Просто в съзерцанието на красотата е изпитал удоволствие и решил през целия си живот, доколкото може, да повтаря тези щастливи мигове. Аристотел и Лайбниц повтарят в своите текстове: удоволствията са знаците на мощта, на възможностите, на съвършенството.

И така, макар да можем да определяме текстовете (и хората) като топли, хладни или студени, всеки го прави по различни причини, всеки има свой усет за температура.

За мен причините да възприема един текст като топъл са примерно следните.

Личи си, че докато е писал текста, авторът е изпитвал удоволствие и затова удоволствието се предава на читателя. Неговият основен подход към текста, както отбелязва Ролан Барт, е удоволствието и това е рядко срещано явление – толкова, колкото хедонистичните или евдемонистичните теории във философията. Волята към наслада е живото начало на текста, но тази наслада, както любовта, предполага взаимност. Не се получава текст-удоволствие, ако само авторът се е наслаждавал, а читателят се е прозявал от скука. Затова текстът-удоволствие съблазнява и е зареден с еротичност (странно, но още през VI век един от отците на Църквата започва своя коментар към “Песен на песните” с думите, че текстът трябва да е красив като жена и да съблазнява, иначе никой няма да бъде увлечен и да повярва). Текстът-удоволствие – по известното обобщение на Барт – е този, който ни изпълва без остатък, създава практиката на уютното четене без ни най-малък дискомфорт. Текстът-удоволствие мисли красиво и говори красиво в създаденото лично, по неповторим начин от автора единство на съдържание и форма, ум и стил. Топлият текст се помни – и обичайно паметта за текстове е строго избирателна.

Така че авторът на топлия текст е повярвал на Платоновия “Филеб”, че никой от нас не би приел да живее с “всеобхватен разсъдък, ум, знание и памет за всичко, без да усети и най-малката наслада” (пр. Д. Марковска). Поискал е, както Хайдегер иска от философията, да бъдем докоснати в нашата същност, да се развълнуваме и докато четем, внезапно да открием онези сякаш мимоходом подхвърлени думи, които осветяват слабо познати кътчета вътре в нас, да притихнем и щастливо да си кажем: Ами, да, ето – това е! Тези открития са винаги по особено важна тема и се превръщат за нас в начала, в кодове, които пренасяме към всяко следващо четене като живи първични нагласи, като фундаментално настроение: защото и Марк Аврелий стига до извода, че живеят само основни възгледи. Следователно точките на смисъла в топлия текст са винаги основни възгледи, създаващи фундаментално настройване, точно както музикантът настройва себе си и своя инструмент, преди да музицира. Топлият текст е разбираем в смисъла, в който разбирането поражда принципно съгласие, съгласие по основанията. Авторовите възгледи не са поднесени високомерно, а мъдро – в духа на мъдростта, която Чапек различава в прекрасното си есе “Агатон, или за мъдростта”: “Чували ли сте, някога, пише той, определението “мъдър” да се дава на някой нещастник или шегаджия, или пък на кисел и разочарован човек? Кажете, защо сме свикнали, в нефилософския живот поне, да наричаме мъдър този човек, у когото има най-малко ненавист и който добре се разбира със света? Повторете в себе си много пъти думата “мъдрост”; кажете си тази дума, когато сте радостни или тъжни, когато сте уморени, възмутени и нетърпеливи; ще доловите в нея тъга, но тъга кротка, радост, но радост, повтаряща се постоянно и нежно, умора, но умора, изпълнена с импулси, търпение и безкрайно опрощение; и всичко това, приятели, звучи прелестно и тъжно, такъв е гласът на мъдростта” (пр. Св. Иванчев). Разумът за Чапек също не е хладен, както обичайно се смята – инструментален хладен разум срещу горещ инстинкт. “Добрият и буден разум целият е горещ от силното триене в условията и ситуациите, които трябва да преодолява” (пр. Й. Трифонова), пише той под думата “Хладен” в своята “Критика на думите”. Важното е разумът да не губи връзка с живота, който единствен е “горещ и творчески”.

Следователно авторът на топлия текст постоянно изхожда от живота, има, по думите на Фихте, “естествено мислене” и се противопоставя на “предвзетия разсъдък”, който е изгубил “жарта”; иска единствено да увлече и въодушеви и затова изоставя умуването, мъртвите понятия, стопля своя “знаниев орган”, за да създаде пораждащ ред (ordo ordinans), не просто да се вмества верноподанически във вече създаден ред (ordo ordinatus).

По-нататък, топлият текст е безусловно искрен – и откровено личен. Личните основания, например щастието, не се прикриват зад някакви други цели и съображения. Абсурдно е един топъл текст да бъде конформистки. Топлият текст е свободен, автономен, затворен в себе си, но отворен към множеството възможни раждания от себе си – заради посетите семена на смисъла. Всеки топъл текст има свои “деца” – едни му приличат повече, други по-малко, трети направо се разбунтуват срещу него. Топлият текст е и дързък – осмелява се да предполага свои продължения, имитации, опровержения. Затова авторът на топлия текст обичайно знае много добре и какво да пренебрегне – точно както мъдреците на голямата поляна, в тълкуването на Ален, пренебрегват лъскавите съдби, за да не рискуват правилния смисъл, с който трудно са се сдобили. Изкуството да бъдеш мъдър включва изкуството да знаеш какво да пренебрегнеш – такова е твърдението на психолога Уилям Джеймс. Освен това, в преследването на щастието – както стана ясно – хората приемат едни неща и избягват други. Пренебрегването, избягването е част от характеристиката на топлия текст. В това свое “поведение” той се държи по изискването на Платон за правилното образование във Втора книга на “Закони”: всяко удоволствие да се развива правилно и още отначало човек да знае какво трябва да се обича и какво трябва да се мрази през целия живот. Може би най-често топлият текст пренебрегва, избягва дребнавостта, канализирането в едно русло, празното превъртане на думите, баналността и най-вече привидността, онези пещерни сенки и образи, които пронизват езика и чиято единствена цел е изиграването на ролята за пред другите. Произведението вероятно е доста по-театрално от текста и повече играе просто защото е предназначено основно за другите. Текстът е главно за себе си, за да си изясни сам авторът някои важни неща и после да ги сподели. Текстът е това, което е – а играта, доколкото съществува, стимулира силата на въображението, наречената от Кузански vis imaginativa, действената мощ, създаваща “универсалната красота на ума”. Тази красота е като огъня, съдържащ всяка друга топлина. При четене на топъл текст е подходяща любимата метафора на мистиците: светлина от светлината, топлина от топлината.

Ако обобщя накратко своето разбиране и усещане, от студените и хладните текстове научавам много. От топлите текстове разбирам много. Топли за мен са Платон, Шилер, Монтен, Рикьор; хладни са Кант, Хегел, Гьоте; парещо студени са мистиците, Ницше, Хобс, студени са аналитичните философи. Но това е с нищо неангажиращо усещане, което няма как да съвпадне с други такива заявления. Още повече, че в крайна сметка, макар да говоря тук за топъл, хладен, студен текст, всъщност правилното говорене е подсказано в заглавието: всеки текст би могъл да прелива на места в целия диапазон от горещо до студено, да съдържа и топлина, и хладина, и студ. Дори си мисля, че при Аристотел това редуване и преливане е най-ярко доловимо – до степен на правило. 

И ако трябва да избера само една характеристика за топъл текст, бих избрала излъчването: усеща се, че авторът с един поглед се е залюбувал на цялото. От неговия текст пък ние виждаме не просто автор, виждаме целия човек. Виждаме философа, който нищо не твърди категорично. Ръсел е дълбоко прав: ценността на философията е в собствената й некатегоричност. 

Понеже Платон винаги е неподозирано близо до нас, убедена съм, че свързаното обсъждане на диалозите “Теетет” и “Филеб” би могло да каже по-нататък повече, далеч по-задълбочено и ясно това, което тук е само мимоходом очертано.

Това би била една по-продължителна задача и обещание за по-голямо удоволствие за всички, които се включат в разговор по двата диалога.

Поне бихме се попитали още веднъж заедно с Ницше защо – и дали? – най-прекрасното удоволствие за човека е да идеализира нещата.

ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.