|
ТЕОРЕТИЧНИ ЕСЕТА И
СТУДИИ -
АРХИВ
|
ЗА ТОПЛИНАТА, ХЛАДИНАТА И СТУДА В ТЕКСТА |
|
|
ЛИДИЯ ДЕНКОВА
През 1909 г. есеистът Ален, по широко признание автор, четен с удоволствие, включва следния неголям текст в сборника “Разговори за щастието”. Привеждам го изцяло, тъй като по-долу става дума тъкмо за удоволствие, щастие, текст: “На голямата поляна: Платон има своите приказки на бавачка, които в крайна сметка приличат на всички такива приказки. Но същите приказки с някои малки думи, подхвърлени сякаш мимоходом, оттекват дълбоко в нас и внезапно осветяват слабо познати кътчета. Такъв е разказът за Ер, когото са взели за мъртъв след битка и който, след изяснаване на грешката, се връща от ада, за да разкаже видяното. Ето какво е било най-страшното изпитание. Душите или сенките биват отведени на голяма поляна и пред тях се подхвърлят торби със съдби, та да си изберат. Душите още помнят миналия живот и затова избират според своите желания и съжаления. Тези, които са желали повече от всичко парите, избират съдба, пълна с пари. Тези, които са имали много, търсят още повече. Сладострастните търсят пълни с удоволствия торби; амбициозните търсят царски дял. След като всеки е намерил, каквото му трябва, душите отиват – с новата съдба на рамо – да пият от реката на Забравата; после тръгват наново към земята на хората да изживеят своя избор. Това е особено изпитание и странно наказание, много по-страшно, отколкото изглежда. Защото малцина са хората, които разсъждават върху истинските причини за щастието и нещастието. Те стигат до извора, тоест до тираничните желания, провалящи разума. Отнасят се с подозрение към богатствата, които правят човека чувствителен към ласкателствата и глух за нещастията; презират могъществото, защото то повече или по-малко прави несправедливи тези, които го притежават; презират удоволствията, които замъгляват и накрая изгасят светлината на ума. Така че тези мъдреци ще върнат благоразумно повечето добре изглеждащи торби, загрижени да не изгубят равновесието си и да не подлагат на риск в една блестяща съдба малкото правилен смисъл, който са придобили и запазили с толкова мъка. Те ще отнесат на рамо някаква неясна, непожелана от никого съдба. Но какво, мислите, ще изберат другите, които цял живот са препускали след желанието си, нагласяйки се според това, което им се струва добро, без да виждат по-далеч от собствената си чиния – освен да избират още по-сляпо, в още по-голямо невежество, с още по-голяма лъжа и несправедливост? Така те се наказват сами, по-сурово от който и да било съдия. Този милионер може би сега е на голямата поляна. И какво ще избере? Да оставим метафорите; Платон е винаги по-близо до нас, отколкото си мислим. Нямам никакъв опит за новия живот, който би последвал смъртта; следователно е малко да се каже, че не вярвам в него; не мога да мисля за него. Бих казал по-скоро, че бъдещият живот, където сме наказани според собствения си избор и дори според собствения ни закон, е самото бъдеще, където непрестанно се хлъзваме и където всеки развива пакета, който е избрал. И е също много вярно, че непрестанно пием от реката на Забравата, обвинявайки боговете и съдбата. Този, който е избрал амбицията, смята, че не е избирал низкото ласкателство, завистта, неправдата; това обаче е било в пакета” (пр. мой). Отнесено към повечето наблюдения на Ролан Барт и критериите, които той предлага за различаването на произведение и текст (“От произведението към текста”, “Удоволствието от текста”), това е текст: относително самостоятелен, затворен, подобен на паяжина, където в чудна фигура са разположени смислообразуващи точки, можещи да бъдат изтеглени в други фигури, времена, контексти или истории-произведения. Самият текст на Ален доказва генериращата мощ на големите смислови текстове, тъй като е текст от текста: големия извънвремеви разказ за Ер. Точно по това “текстът от текста” се различава от коментара: откъсва се и разпръсква собствените си смислови точки, държи се едновременно близо и далеч от първичния импулс за своето създаване. Платон остава неподозирано близо дори когато припомнянето на отвъдното – една философия на дистанцираността в крайна сметка – се пренася тук и сега, за всеки от нас в подхлъзването на малките ни бъдеща. Може би неслучайно в разказа на Ер мъдрецът, избрал невзрачна съдба от благоразумие, е Одисей. Сигурно не ни е лесно да си представяме героя Одисей, историческата фигура, с жребий на обикновен човек, каквито сме всички ние. Много по-лесно е обаче, ако решим да бъдем от малцината, търсещи истинските причини за щастието и нещастието, да видим себе си като одисеевци, които влагат целия си ум, хитрост, изобретателност, способност за успяване в едно постоянно, всекидневно действие – търсенето на щастие. И ако все пак подхванем метафората, този Одисей, обикновен човек, би бил философията, философията на прагматизма или съвременния хедонизъм, или на витализма, на аналитичната философия. Без особено значение, всяка философия, която живее вътре в своето време със скъсена дистанция – и парадоксално повтаря същото изпитателно пътуване в търсене на смисъла през произведенията. При завръщането си у дома философията – тази, която е любов именно към мъдростта, а не към сухото, специализираното знание, тази, която живее вътре и за мисленето-живот – намира текстовете с техните малки, кратки, стегнати и греещи смислови точки. Може би затова този тип философия също отказва жанрова йерархия подобно на текста, пръска се из фрагменти, записки, стихове, често есета, писма, приказки, подхвърлени фрази. За нея също важи отбелязаното от Барт за текста – винаги е парадоксален, отвъд doxa, което най-общо е господстващото мнение, фиксираната нагласа, но и способността на всяко време, първо, да разбере, второ, да приеме “несвоевременното”, извънвремевото, банално казано, подновяването на вечните въпроси (връщането към началото, към основата, която ще гарантира тяхната основателност). Философията, която се връща към извора, по красивия израз на Бергсон, не е нищо друго освен решимостта да гледаме на всичко невинно. Но изниква въпросът как да подновяваме въпросите? Защо ги подновяваме, е кристално ясно още за Аристотел. Можем, твърди той – сиреч в състояние сме и имаме основание – да кажем, че всеки човек поотделно и всички, взети вкупом, имат някаква цел, в стремежа си към която приемат едно и избягват друго. Тя, казано кратко, е щастието с неговите съставки. За мен приведеният тук текст на Ален е топъл. Топлина се излъчва и когато пише как се радва на дъжда, как трябва да приемаме щастието като бонбон, бавно разтапящ се в устата, как всичко зависи именно от това наше първично поведение на ведрост, как щастието ни се състои в творчеството, а не в понасянето на външни обстоятелства, как общият език нарича философи тъкмо тези, които при всеки случай избират “най-добрия и най-тонизиращия дискурс, защото това попада в целта”. Дори да е ехо от платоничната ведрина (Платон, който се скарал на Ксенократ, че ходи намусен), от великолепната формула на Монтен за философията като “постоянна радост” или от Ницшевата веселост, която иска “с игрива нежност да се обхващат дори проблеми с бодлива кожа”, отговорът на Ален как да подновяваме въпросите е причина за топлото усещане на неговите текстове. Как? – С ведро предразположение, с действие и цел щастие, с търсене на началата. Защото онова, което остава от бонбона, е разбирането, че “Вкусът на съществуването е вкусът на началото”. Това определение е малко по-гастрономично, но не толкова далеч от определението на друг велик французин – Паскал, който заковава своята теория за двата реда на познанието – този на разума и този на сърцето – във формулата: “Принципите се чувстват”. Разбира се, определянето на текстовете като топли, хладни или студени е много субективно. Ние обаче можем и го правим непрекъснато, както определяме като топли, хладни или студени хората, които срещаме. Топлото и студеното са свързани със сетивата, с чувствата, които, оказва се, имат фундаментално значение като подтик и извор на познанието, често напълно самостоятелно, по ирационален път, когато прехвърлят на разума своята сила, впечатлителността, и нещо много важно – спонтанността, непосредствеността, способността за бързо обхващане на цялото. Платон и Лайбниц наричат тези възприятия спонтанни очевидности. За малцината те са едновременно очевидности за очите и очевидни идеи за ума. Хората всъщност познават най-напред водени от чувството към тези очевидности. Просто го изразява Симон Вейл: “Човек научава само това, което обича”. А и какво по-ясно доказателство от началото на Аристотеловата “Метафизика”: всички хора по природа се стремят към знание и знак за това е обичта им към сетивата, към усетливостта. Сетивата, които провеждат удоволствието и върху които се надстрояват чувството, включително любовта, включително любовта към мъдростта. Човек се ражда, за да съзерцава красотата на космоса, е твърдението на онзи, който пръв употребява думата философия. Просто в съзерцанието на красотата е изпитал удоволствие и решил през целия си живот, доколкото може, да повтаря тези щастливи мигове. Аристотел и Лайбниц повтарят в своите текстове: удоволствията са знаците на мощта, на възможностите, на съвършенството. И така, макар да можем да определяме текстовете (и хората) като топли, хладни или студени, всеки го прави по различни причини, всеки има свой усет за температура. За мен причините да възприема един текст като топъл са примерно следните. Личи си, че докато е писал текста, авторът е изпитвал удоволствие и затова удоволствието се предава на читателя. Неговият основен подход към текста, както отбелязва Ролан Барт, е удоволствието и това е рядко срещано явление – толкова, колкото хедонистичните или евдемонистичните теории във философията. Волята към наслада е живото начало на текста, но тази наслада, както любовта, предполага взаимност. Не се получава текст-удоволствие, ако само авторът се е наслаждавал, а читателят се е прозявал от скука. Затова текстът-удоволствие съблазнява и е зареден с еротичност (странно, но още през VI век един от отците на Църквата започва своя коментар към “Песен на песните” с думите, че текстът трябва да е красив като жена и да съблазнява, иначе никой няма да бъде увлечен и да повярва). Текстът-удоволствие – по известното обобщение на Барт – е този, който ни изпълва без остатък, създава практиката на уютното четене без ни най-малък дискомфорт. Текстът-удоволствие мисли красиво и говори красиво в създаденото лично, по неповторим начин от автора единство на съдържание и форма, ум и стил. Топлият текст се помни – и обичайно паметта за текстове е строго избирателна. Така че авторът на топлия текст е повярвал на Платоновия “Филеб”, че никой от нас не би приел да живее с “всеобхватен разсъдък, ум, знание и памет за всичко, без да усети и най-малката наслада” (пр. Д. Марковска). Поискал е, както Хайдегер иска от философията, да бъдем докоснати в нашата същност, да се развълнуваме и докато четем, внезапно да открием онези сякаш мимоходом подхвърлени думи, които осветяват слабо познати кътчета вътре в нас, да притихнем и щастливо да си кажем: Ами, да, ето – това е! Тези открития са винаги по особено важна тема и се превръщат за нас в начала, в кодове, които пренасяме към всяко следващо четене като живи първични нагласи, като фундаментално настроение: защото и Марк Аврелий стига до извода, че живеят само основни възгледи. Следователно точките на смисъла в топлия текст са винаги основни възгледи, създаващи фундаментално настройване, точно както музикантът настройва себе си и своя инструмент, преди да музицира. Топлият текст е разбираем в смисъла, в който разбирането поражда принципно съгласие, съгласие по основанията. Авторовите възгледи не са поднесени високомерно, а мъдро – в духа на мъдростта, която Чапек различава в прекрасното си есе “Агатон, или за мъдростта”: “Чували ли сте, някога, пише той, определението “мъдър” да се дава на някой нещастник или шегаджия, или пък на кисел и разочарован човек? Кажете, защо сме свикнали, в нефилософския живот поне, да наричаме мъдър този човек, у когото има най-малко ненавист и който добре се разбира със света? Повторете в себе си много пъти думата “мъдрост”; кажете си тази дума, когато сте радостни или тъжни, когато сте уморени, възмутени и нетърпеливи; ще доловите в нея тъга, но тъга кротка, радост, но радост, повтаряща се постоянно и нежно, умора, но умора, изпълнена с импулси, търпение и безкрайно опрощение; и всичко това, приятели, звучи прелестно и тъжно, такъв е гласът на мъдростта” (пр. Св. Иванчев). Разумът за Чапек също не е хладен, както обичайно се смята – инструментален хладен разум срещу горещ инстинкт. “Добрият и буден разум целият е горещ от силното триене в условията и ситуациите, които трябва да преодолява” (пр. Й. Трифонова), пише той под думата “Хладен” в своята “Критика на думите”. Важното е разумът да не губи връзка с живота, който единствен е “горещ и творчески”. Следователно авторът на топлия текст постоянно изхожда от живота, има, по думите на Фихте, “естествено мислене” и се противопоставя на “предвзетия разсъдък”, който е изгубил “жарта”; иска единствено да увлече и въодушеви и затова изоставя умуването, мъртвите понятия, стопля своя “знаниев орган”, за да създаде пораждащ ред (ordo ordinans), не просто да се вмества верноподанически във вече създаден ред (ordo ordinatus). По-нататък, топлият текст е безусловно искрен – и откровено личен. Личните основания, например щастието, не се прикриват зад някакви други цели и съображения. Абсурдно е един топъл текст да бъде конформистки. Топлият текст е свободен, автономен, затворен в себе си, но отворен към множеството възможни раждания от себе си – заради посетите семена на смисъла. Всеки топъл текст има свои “деца” – едни му приличат повече, други по-малко, трети направо се разбунтуват срещу него. Топлият текст е и дързък – осмелява се да предполага свои продължения, имитации, опровержения. Затова авторът на топлия текст обичайно знае много добре и какво да пренебрегне – точно както мъдреците на голямата поляна, в тълкуването на Ален, пренебрегват лъскавите съдби, за да не рискуват правилния смисъл, с който трудно са се сдобили. Изкуството да бъдеш мъдър включва изкуството да знаеш какво да пренебрегнеш – такова е твърдението на психолога Уилям Джеймс. Освен това, в преследването на щастието – както стана ясно – хората приемат едни неща и избягват други. Пренебрегването, избягването е част от характеристиката на топлия текст. В това свое “поведение” той се държи по изискването на Платон за правилното образование във Втора книга на “Закони”: всяко удоволствие да се развива правилно и още отначало човек да знае какво трябва да се обича и какво трябва да се мрази през целия живот. Може би най-често топлият текст пренебрегва, избягва дребнавостта, канализирането в едно русло, празното превъртане на думите, баналността и най-вече привидността, онези пещерни сенки и образи, които пронизват езика и чиято единствена цел е изиграването на ролята за пред другите. Произведението вероятно е доста по-театрално от текста и повече играе просто защото е предназначено основно за другите. Текстът е главно за себе си, за да си изясни сам авторът някои важни неща и после да ги сподели. Текстът е това, което е – а играта, доколкото съществува, стимулира силата на въображението, наречената от Кузански vis imaginativa, действената мощ, създаваща “универсалната красота на ума”. Тази красота е като огъня, съдържащ всяка друга топлина. При четене на топъл текст е подходяща любимата метафора на мистиците: светлина от светлината, топлина от топлината. Ако обобщя накратко своето разбиране и усещане, от студените и хладните текстове научавам много. От топлите текстове разбирам много. Топли за мен са Платон, Шилер, Монтен, Рикьор; хладни са Кант, Хегел, Гьоте; парещо студени са мистиците, Ницше, Хобс, студени са аналитичните философи. Но това е с нищо неангажиращо усещане, което няма как да съвпадне с други такива заявления. Още повече, че в крайна сметка, макар да говоря тук за топъл, хладен, студен текст, всъщност правилното говорене е подсказано в заглавието: всеки текст би могъл да прелива на места в целия диапазон от горещо до студено, да съдържа и топлина, и хладина, и студ. Дори си мисля, че при Аристотел това редуване и преливане е най-ярко доловимо – до степен на правило. И ако трябва да избера само една характеристика за топъл текст, бих избрала излъчването: усеща се, че авторът с един поглед се е залюбувал на цялото. От неговия текст пък ние виждаме не просто автор, виждаме целия човек. Виждаме философа, който нищо не твърди категорично. Ръсел е дълбоко прав: ценността на философията е в собствената й некатегоричност. Понеже Платон винаги е неподозирано близо до нас, убедена съм, че свързаното обсъждане на диалозите “Теетет” и “Филеб” би могло да каже по-нататък повече, далеч по-задълбочено и ясно това, което тук е само мимоходом очертано. Това би била една по-продължителна задача и обещание за по-голямо удоволствие за всички, които се включат в разговор по двата диалога. Поне бихме се попитали още веднъж заедно с Ницше защо – и дали? – най-прекрасното удоволствие за човека е да идеализира нещата.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
Коментари по темата |
|
Проф. Богданов и Георги по много внимателен и точен начин отговарят на Дмитрий. Аз обаче бих се опитал да го защитя и да развия неговата теза. Говорим за текста. И често го смесваме с нашите реакции спрямо него. С “топлото” и “студеното”, което ние изпитваме в четенето. Като че ли не можем без такова смесване. Но възниква и въпросът: а има ли тогава текст. Въпрос, който задава речептивистки-ориентираното литературатурознание. “Има ли текст в този клас?” – пита едно известно есе.
Текстът е фантом, който трудно може да бъде отличен от четенето. Затова и неговата дефиниция е толкова проблематична, че понякога се питам дали има смисъл да дефинираме понятието “текст”. И все пак аз мисля, както както ни казва проф. Богданов, че не трябва да се отричаме от това понятие.
Дмитрий ни насочва към това, че текстът е изпитание. Георги разширява неговото разбиране, като го свързва с антропологически проблеми. Но все пак – нека се взрем съвсем буквално в изказването на Дмитрий. Текстът е изпитание поради своята форма. Проф. Богданов е прав що се отнася до провала на литературоведския формализъм. Но понятието “форма” има и по-ежедневни измерения. Това е начинът, по който е направен един текст. Съпротивата на текста е като съпротивата на всяко материално нещо. Усещаме я, когато четем текст на език, който не разбираме. Модерната литература понякога е такъв текст. Четеш и не разбираш. Ето това е самият текст. Неговата форма, изпитанието, пред което ни поставя. Текстът е различен, несъвпадащ с разбирането му. Когато имаме разбиране, вече нямаме текст. Когато имаме прочит, нямаме текст. Имаме субективни фантазии. В този смисъл самият текст не е нито “топъл”, нито “студен”, а нещо, което ни възпрепятства.
|
Тема № - 49 |
Коментар № - 5580 |
|
Морис Фадел - 2011-10-07 19:31:42 |
|
|
Данчо, отговарям ти първо така, като че се виждаме в двора на НБУ: разбира се, че има повърхностни текстове, блудкави жени, блудкави мъже и т.н., казвам аз. И ти посочвам няколко, след което ти се съгласяваш и се разсмиваме.
Сега отговарям и по-внимателно. Това, което съм написал, поражда ли дискриминация, както ти казваш? Съвсем сигурно поражда, макар че думата дискриминация е донякъде неточна. Защо поражда? Защото в редовата фраза, която съм употребил, скривам твърдението, че има и неповърхностни текстове, неблудкави жени, неблудкави мъже. Ако перифразирам Платоновия Протагор, това обаче, в което и двамата грешим – аз в своята преценка, ти в твоята поправка – е, че между двата типа текст и между двата типа жени няма и не може да има нищо общо. Докато текстовото и човешкото са тъкмо във възможността за откриване или образуване на общо между на пръв поглед несъвместими крайности като топлото и студеното, блудкавото и наситеното, мъжкото и женското. В този смисъл за мен реалистични са не толкова текстовете, които се занимават с представяне на живота много отблизо и неразкрасено, колкото текстовете, които представят преливането между кипежа на еуфоричната промяна и студа на пълната привичност. Тези, които искат да представят само живота, обтегнат между крайности, или само неговата скука, ми се струват неверни.
Но намирането и изработването на това компромисно общо, за което говоря, се прави не само в съдържанието на текста. Един текст може да говори за компромиси и помиряване, но поради речта си да бъде безкомпромисен и полемичен. Както пише в последния си коментар проф. Богданов, по-съответно е да смятаме, че общото се прави веднъж в съдържанието, втори път във формата, в която се смесват повече стилове, и трети път в отношението между съдържание и форма. Което пък означава освен това да смятаме, че смисълът на текста не е просто равен на неговото съдържание, както дълго време се е смятало от класическата реторика, не е равен и на набора от общи функции, които някой дискурс представя и изпълнява, както са смятали структуралистите, а по-скоро на съдържанието, съотнесено към разликата, породена от това как то се изразява от стила и възприема от читателя в дадена ситуация.
В коментара на Дмитрий от вчера има обаче едно много точно наблюдение. Това, че текстът е изпитание. Да, той е изпитание, първо, поради своята форма. Текстът, както показва и Лидия, не е нито устна реч, нито завършено писмено произведение. Но в същото време той притежава качествата и на двете. По подобие на устната реч може да бъде продължаван, поправян и допълван, когато вече не е в ръцете на своя автор – което пише и Нинел в днешния си коментар, – а по подобие на писмената реч да съхранява сравнително непроменено някакво придобито знание. От тази гледна точка, за съвременната култура текстът е онзи компромис между устното и писменото, който за античната е бил диалогът.
На второ място текстът е изпитание поради това, че се опитва да разкрие и задържи за по-дълго време онези житейски мигове, в които крайните качества, тенденции и значения успяват, чрез своего рода етическа акробатика, да съществуват заедно, без да бъдат катурнати от противоречието, което в друг контекст носят. Само в ситуацията, създадена от текста, може да се види по-пълно как например една жена може да бъде и редовата съпруга на провинциален лекар, и в същото време страстната любовница, без да бъде изцяло нито едно от двете неща. Ако наблюдаваме подобна на Ема Бовари жена не в текст, а в отделна житейска ситуация, по необходимост ще видим само едно от двете качества, съответно ще направим твърдението – невярно, както със сигурност ще се окаже – че Ема е само порядъчна или само невярна съпруга. Така, като дава възможност за правене на по-пълни и балансирани твърдения за едно или друго нещо, текстът се явява изобщо една от най-истинските човешки среди на толерантност; докато в редовите си изказвания, увлечени от разликите между нещата, постоянно сме принудени да дискриминираме.
И на трето място, текстът е изпитание, бидейки и школа на баланса в цененето на смисъла и като образец за свършване на работа, и като чисто удоволствие; и като разменна монета на прагматизма, и като разменна монета в онзи начин на мислене, който виждам в коментарите на Морис и бих общо и условно нарекъл хедонистичен. Не мисля като Морис, че едното отношение към смисъла изключва другото, че опарването или смразяването от една фраза изключва нейното рационално разбиране. Даже напротив, смятам, че в някои случаи много силната емоция, която изпитвам в отделна част от текста, не е нищо друго, освен ясно усещане за скоростта, с която мисълта ми изведнъж е обладала целия смисъл.
|
Тема № - 49 |
Коментар № - 5579 |
|
ГГ - 2011-10-07 13:35:11 |
|
|
Прекият повод за тази реплика е казаното от Дмитрий, но коментирам и есето на Лидия. Така е, Дмитрий – топлото на текста е качество на текста, но то също се случва и в прочита му. В някои случаи първото предизвиква второто и двете се наслагват, в други случаи топлото на прочита се настанява върху студеното на текста и го стопля, както и обратно – студеното на прочита се настанява върху топлото на текста и го изстудява. Е, има и по-сложни случаи – на топло-студени текстове, които се четат по съответен или несъответен топло-студен начин.
В своето чудесно есе Лидия е избрала да не върви по този аналитично-студен път. Тя има право на това и не може да бъде критикувана. Всеки автор избира температурата на текста си. Лидия е избрала да говори топло за текстовата топлота и е предпочела да не различава топлото на текста от топлото на прочита, като е подкрепила позицията си и със стила на своя текст, следвайки образеца на цитирания пасаж от Ален.
Така че защитата на Дмитрий срещу казаното от Георги е с основание. Да, но Дмитрий е въвел термини не по-мярката на онова, което казва, като казва, че Георги подхождал съдържателно, а продуктивното в текста на Лидия бил “формализмът”, който бил в изпитването. Да, но това не е така.
Подведени от абстрактното противопоставяне на съдържание и форма, и руският формализъм, после и структурализмът наричаха манифестно форма нещо, което не е форма, а изпитване на оформено съдържание или, казано обратно, на осмислена форма. За това се закачи по-късно постструктуралистичното време, което леко-полека стигна до друго абстрактно супретвърдение, че литературният текст, а и изобщо текстът, е винаги друг и нов и се получава именно в своя прочит тук и сега. Което провали литературната теория, а заедно с нея и опиталата се да я замести текстова лингвистика.
Лидия само е направило избор да не бъде аналитична и да покаже в текста си какво значи топъл текст. Но да се защищава с идеите за форма и формализъм тя, която е поборница, и то крайна, за каузата на смисъла, е абсурдно. От друга страна, е наистина трудно изпълнимо това, което предлага Георги - като говорим по темата за топлия текст, да си помогнем с някаква идея какво е текст. Вярно е, че от това ще излезе друг разговор.
Онова, за което можем и бива да говорим, е за дискурсите, които наедро преди време по друг повод разделих на топли и студени, а сега по-неметафорично разделям на по-аналитични и по-неаналитични. Има смисъл и от още по-аналитичното назоваване на подвидовете им, но и от осъзнаването на по-реалното положение, че аналитичното и неаналитичното са по-скоро посоки на безброй случаи на съчетаване на по-аналитично студено с по-неалитично топло. Нещо, което Лидия е формулирала в своето есе.
Така че по-скоро да не се пазим от темата за текста. Защото дори да решим да я загърбим в този разговор, тя няма как да не изплува на места, а и няма как да не се задавя и дори да не започне да се дави при повдигането на въпроса за по-аналитичното и по-неаналитичното говорене.
Мислех да бъда кратък, но станах дълъг. Дмитрий да ме извини, защото на краткото трябва да се репликира кратко. Да, но знаете какво става и при говоренията, и при вършенето на нещо – искаме да кажем или да направим едно, но казваме и правим и друго. И не бъркаме, защото реално нищо не е само по себе си.
|
Тема № - 49 |
Коментар № - 5576 |
|
Bogdan Bogdanov - 2011-10-07 11:10:56 |
|
|
"Студеното и топлото са освен това метафори. Нека не ги превръщаме в универсалии. Не е важна толкова топлината, колкото това, което топли. Какво ни топли в един текст? Смисълът." (ГГ)
Безусловно правилно! Не разбирам критиките към Георги. Абсолютно вярно! И защо да е странно филолог да казва това? Освен структуралист и формалист не може ли филологът да бъде прагматик? Предпочитам прагматиците. Особено когато се отнася до писано слово. Словото, когато се напише и се даде на публиката, заживява свой собствен живот. И авторът му дори няма власт над него. Тогава всеки „потребител” го възприема по начин, по който самия автор дори не е подозирал. Всеки потребител влага свой смисъл в него и текстът го топли или смразява. Защото текстът, когато се откъсне от автора, е същото каквото са и парите. Веднъж емитирани, те попадат в публиката и тя ги притежава, въпреки, че формалният им собственик остава друг. Ако публиката ги иска, те имат стойност, т.е. смисъл, ако публиката не ги иска, нямат стойност, т.е. нямат смисъл. Когато имат смисъл, човек може да вложи в тях различни други свои смисли. Да ги тезаврира, да се стопли, да се нахрани, да отиде на театър. И този смисъл "топли" всекиго по различен начин и в зависимост от друг смисъл, който се нарича нужда или потребност, който е нещо по-дълбоко. Така литературата е демократично-смислово занимание и обществен феномен. Както парите. Ще дам пример, провокиран от фраза на прагматика- шегаджия Чапек включен текста на Л. Денкова.“Чували ли сте, някога, пише той, определението “мъдър” да се дава на някой нещастник ..." "Нещастник." Има една щастлива с имотите и начина си на живот жена, която търси срещи с мен, за да ме нарича "нещастница" и "боклук". Това ме стопля. Смисълът на този „тескт” е обиден по формална лигвинстична логика, но смисълът му за мен е друг. Този "текст" ми звучи като доказателство за това, че не съм погубила достойнството си, че не съм се предала, че не ме е страх, че спазвам законите без страх и не ме е страх да изисквам спазването им. (Просто й казах, че законът за счетоводството е валиден за всички.) Пак просто, тази щастлива жена е бивш полковник от бившето "Шесто" на ДС. Смисълът, щастието и начина на придобиването му, които топлят нея, не е смисълът, който топли мен и смисълът който я смразява, не е смисълът, който смразява мен. Това е смисълът който влагаме в живота си и начина по който го живеем, и този смисъл придава различен смисъл на текстовете, живеещи живот свободен, вън и независимо от автора си, които четем или чуваме, и тези различни смисли ни топлят или смразяват. Не текста сам по себе си и не парите сами по себе си.
|
Тема № - 49 |
Коментар № - 5575 |
|
nkioseva - 2011-10-07 10:09:26 |
|
|
Струва ми се, че Йордан измества разговора към "класиката"-към съдържателните интерпретации. "Формализмът" все пак е по-продуктивен. Няма презумпция, че ето този текст е текст-изпробва.
Лидочка също не се отнася наивно към текста- изпитва го ...макар и съвсем по друг начин.
Та това е и темата, и въпроса. Не е ли текстът по начало изпитание - лесно или трудно, но изпитание. Ще си позволя да не се съглася с предначертаната яснота по въпроса дали "тове е текст". Иначе става прекалено лесно, както, съжалявам, вече има намек да тръгне дискусията. Вери сори.
А, иначе, е много приятно би било да побъбрим пред камината с хубав бърбон или камю |
Тема № - 49 |
Коментар № - 5571 |
|
Дмитрий Варзоновцев - 2011-10-06 17:24:27 |
|
|
Силно ме радват критиките на Йордан към Георги. Основателни, пълни, отварящи разговарянето. Ето моята добавка по темата за смисъла от края на коментара на Йордан. Да, "топли ни смисълът, изречен по определен начин", ако сега и тук се нуждаем от този така изречен смисъл. Което означава, че този така изречен смисъл може и да не ни стопли. Разбира се, нуждата не е чак толкова остро и ясно нещо, има и текстове, изречени така, че да ни събудят нуждата, от която като че ли не сме имали нужда. Т.е, Йордане, има различни "тук и сега". Така че онова, за което си струва да се говори, е за това постоянно различно срещане на този и онзи с текстове, срещане, в което има и едри принципи, няколко от тях разглежда Лидия, но също и не малък брой по-конкретни проявления, чието изброяване, разбира се, е скучно, досадно и нетопло. Затова и самото топло е само по-честото мързеливо топло, което в името на по-доброто топло някак трябва да се редува със студено. |
Тема № - 49 |
Коментар № - 5565 |
|
Bogdan Bogdanov - 2011-10-06 12:30:29 |
|
|
С много от това, което казваш, Йордане, съм съгласен, но и ти, и Георги развивате по различен начин нещо, което бих предложил за дискусия. И двамата вярвате в две свързани традиционни филологически ценности: прочита и смисъла. Филолозите ги поставят много високо. Вярват, че един текст е толкова по-добър, колкото повече прочити събужда, че текстът е неизчерпаем кладенец, безкрайно съкровище за смисли. Дали е така?
И - което е по-важно за нашата дискусия - дали прочитът и смисълът имат отношение към "студеното" и "топлото"? По-скоро - не. Усещането за "студен" и "топъл" текст е тъкмо противоположното на прочита. То ясно ни казва, че прочитът не е съществен, че текстът не се изчерпва с него. "Топло" и "студено" са телесни изживявания, които ние метафорично прикачаме към текста, идентифицирайки или неидентифицирайки се с него. Нищо, че това са метафори, метафорите могат да имат отношение към истината, понякога по-голямо отколкото буквалните изказвания, ако изобщо има такива. "Топлото" и "студеното" са реакции спрямо текста, които не изискват вдълбаване в смисъла. Те възникват веднага, изведнъж в процеса на четенето, но не и в прочита. Не е необходимо да се рея в смисловите пространства на текста, за да предизвика той в мен симпатия или антипатия. Симпатията или антипатията идват още с първите изречения. Тялото ми се "сгрява", както става при четенето на еротичен текст или нещо се свива в мен, както е, когато се докосна до административен документ. Тялото ми се "сгрява" и "изтива" буквално, нищо, че "топло" и "студено" са метафори, що се отнася до текста. Автори, които смятаме за повърхностни, имат толкова голям публичен успех, защото "топлото" и "студеното" нямат никаква връзка с прочита и смисъла. |
Тема № - 49 |
Коментар № - 5564 |
|
Морис Фадел - 2011-10-06 11:11:50 |
|
|
http://www.vbox7.com/play:2226528b |
Тема № - 49 |
Коментар № - 5563 |
|
vesselina vassileva - 2011-10-06 10:51:29 |
|
|
Приятели, след думите на Георги Гочев и Морис Фадел, на които благодаря от сърце, разбирам, че разговорът вече е тръгнал в поне две посоки – как да се ориентираме в оценката на текстовете като свои и несвои и какво е текстът. Засега повече потръгва като че ли темата за възприемането на текстовете като свои и несвои, със съответните метафори за горещо и студено.
„По-нататък, топлият текст е безусловно искрен – и откровено личен.” Така пише в един момент Лидия Денкова. Чие е това разбиране обаче. Имам чувството, че това е всекидневният бърз отговор на въпроса. Много по-интересен е отговорът на Морис Фадел, струва ми се: „В този смисъл не бих обвързал "студеното" и "топлото" с разума и чувствата.” Да, и аз не бих, но бързото, всекидневно отношение ни води именно към такава реакция.
Защото какво все пак представлява текстът на Ален? Дори да не знаехме, че е от 1909 г., пак щяхме да видим в него една модерна притча, медитация върху етически проблем, която медитация избягва всякакви примери и се движи по чистата стилизация. Да посоча ли подобни текстове днес? Мисля, че подобни са някои книги на Паулу Куелю, както и книги като „Рецепта за пълно щастие” на Дийпак Чопра, „Практика на щастието” на Джон Кехоу и „Добрият късмет. Как да създадем условия за успеха в живота и бизнеса” на Алекс Ровира. Дори когато заявяват, че са насочени към бизнесориентираните хора, те си остават обобщени текстове с нахъсващ характер, не аналитични демонстрации.
Къде виждам аз обаче текста на Ален в исторически план? Виждам го като близък на много текстове на Николай Райнов. Райнов днес не е много популярен (както разбирам – и Ален), но неговите есета са се ползвали също с добро име в неговата си епоха. И той като Ален отказва друго знание освен езотеричното, ненаучното (примерно Ален е спорил с Фройд и Маркс; което не значи, че те са спориели с него, разбира се). И той е стилист, за него, както и за Райнов, е от първостепенно значение постигането на звънтящи изречения, в които афоризмът се среща с звукописа. Това старание (и умение) повечето хора ще приемат като „студено”, ако то не беше „топло” в качеството си на призоваващо сърцето, а не ума.
Втората посока – за това какво е текст – се смята за длъжен да развива Георги. Но аз не я виждам изобщо да тръгва. Не само защото Георги се опира на едно доста мъгляво, по-скоро усетливо, схващане за текста „като мрежа от значения, между които читателят се движи веднъж по-лесно и по-бързо, друг път с промъкване”. А и защото то е дискриминационно, както става ясно от следващото изречение: „Само най-повърхностните текстове подобно на най-блудкавите жени възпитано ни оставят просто да изберем да ги харесаме или да не ги харесаме.” Няма повърхностни текстове, а само повърхностни прочити. Нито пък има блудкави жени, струва ми се. Някой може да оцени някого като блудкав, воден от своите предразсъдъци (настоявам, че употребявам думата в херменевтичния й смисъл), както и един текст – като повърхностен. В действителност текстовете са единственият по-свързан начин да се срещнем с някого.
Съгласен съм с Георги, че топлото и студеното са метафори. Но както при много метафори, ние в един хубав момент забравяме, че са метафори. То това е и универсалия на метафората – че „избелява”. В езика нищо не е постоянно това, което е. Имаме табу, ражда се евфемизъм. Но съществува и процесът на какофемизация на евфемизмите.
Имаме метафора, но скоро тя се буквализира.
И пак към Георги – че ни топли смисълът. Не ми звучи приемливо за мнение на филолог. Топли ни смисълът, изречен по определен начин.
|
Тема № - 49 |
Коментар № - 5562 |
|
Йордан Ефтимов - 2011-10-06 10:02:32 |
|
|
Действително, както казва Йордан Ефтимов, "топлото" и "студеното" са субективни преживявания. "Топлото" и "студеното" са "топли" и "студени" за някого. И не е задължително онова, което изглежда топло или студено да привлича към себе си по начина, по който изглежда. "Студената" (за мен) красота на Скарлет Йохансон събужда (пак в мен) топли чувства.
В този смисъл не бих обвързал "студеното" и "топлото" с разума и чувствата. Философите-рационалисти получават доста "топъл" прием. Не смятам също, че и приемането на един философски текст като доктрина го прави автоматически студен. Именно "доктринизирането" на една философия я приближава до масите, те я заобичват, готови са да се жертват за нея, както стана с марксизма. Така че и затвореният текст на идеологическото изказване може да бъде "топъл", а не само текстът с множествен смисъл. Именно понеже се състои от затворени, ясни, разбираеми изказвания масовата култура е винаги "топла", както подчертава Йордан.
Дмитрий по интересен начин развива проблема за устното и писменото слово. Аз обаче не смятам, че писменото слово е задължително рационално. Странно е как то, ползувайки се от една неутрална знакова система каквато е азбуката, може да събужда усещане за индивидуалност, да бъде персонално изживяване. Как безличната буква става личен глас. Може би причина за това е обстоятелството, че буквата препраща към звука, към речта. Тя е свързва с моя глас и така се "стопля". Яворов се приближава до мен, защото моят глас намира себе си в него. Това не се случва с всички текстове. Затова много от тях ми се струват студени. "Студеното" и "топлото" са елементи на идентификацията. "Студената" буква, безразличният знак се "стопля", когато моят глас намери себе си в нея.
Но нерядко изпитвам влечение и към "студените" текстове,
както към "студената" красота на Скарлет.
Как да обясня това? Явно тук не става въпрос за идентификация, за трансформиране на буквата в мой глас. А по-скоро за осъзнаване на границите на моя глас. Виждайки, че става въпрос за нещо чуждо спрямо себе си, гласът ми изпитва влечение към него. Любовта към фаталните жени, към студените принцеси е любов към непостижимото.
|
Тема № - 49 |
Коментар № - 5557 |
|
Морис Фадел - 2011-10-05 11:48:04 |
|
|
|
|
|
|