ТЕОРЕТИЧНИ ЕСЕТА И СТУДИИ - АРХИВ

ЗА ТОПЛИНАТА, ХЛАДИНАТА И СТУДА В ТЕКСТА

ЛИДИЯ ДЕНКОВА

През 1909 г. есеистът Ален, по широко признание автор, четен с удоволствие, включва следния неголям текст в сборника “Разговори за щастието”. Привеждам го изцяло, тъй като по-долу става дума тъкмо за удоволствие, щастие, текст:

На голямата поляна: Платон има своите приказки на бавачка, които в крайна сметка приличат на всички такива приказки. Но същите приказки с някои малки думи, подхвърлени сякаш мимоходом, оттекват дълбоко в нас и внезапно осветяват слабо познати кътчета. Такъв е разказът за Ер, когото са взели за мъртъв след битка и който, след изяснаване на грешката, се връща от ада, за да разкаже видяното.

Ето какво е било най-страшното изпитание. Душите или сенките биват отведени на голяма поляна и пред тях се подхвърлят торби със съдби, та да си изберат. Душите още помнят миналия живот и затова избират според своите желания и съжаления. Тези, които са желали повече от всичко парите, избират съдба, пълна с пари. Тези, които са имали много, търсят още повече. Сладострастните търсят пълни с удоволствия торби; амбициозните търсят царски дял. След като всеки е намерил, каквото му трябва, душите отиват – с новата съдба на рамо – да пият от реката на Забравата; после тръгват наново към земята на хората да изживеят своя избор.

Това е особено изпитание и странно наказание, много по-страшно, отколкото изглежда. Защото малцина са хората, които разсъждават върху истинските причини за щастието и нещастието. Те стигат до извора, тоест до тираничните желания, провалящи разума. Отнасят се с подозрение към богатствата, които правят човека чувствителен към ласкателствата и глух за нещастията; презират могъществото, защото то повече или по-малко прави несправедливи тези, които го притежават; презират удоволствията, които замъгляват и накрая изгасят светлината на ума. Така че тези мъдреци ще върнат благоразумно повечето добре изглеждащи торби, загрижени да не изгубят равновесието си и да не подлагат на риск в една блестяща съдба малкото правилен смисъл, който са придобили и запазили с толкова мъка. Те ще отнесат на рамо някаква неясна, непожелана от никого съдба.

Но какво, мислите, ще изберат другите, които цял живот са препускали след желанието си, нагласяйки се според това, което им се струва добро, без да виждат по-далеч от собствената си чиния – освен да избират още по-сляпо, в още по-голямо невежество, с още по-голяма лъжа и несправедливост? Така те се наказват сами, по-сурово от който и да било съдия. Този милионер може би сега е на голямата поляна. И какво ще избере? Да оставим метафорите; Платон е винаги по-близо до нас, отколкото си мислим. Нямам никакъв опит за новия живот, който би последвал смъртта; следователно е малко да се каже, че не вярвам в него; не мога да мисля за него. Бих казал по-скоро, че бъдещият живот, където сме наказани според собствения си избор и дори според собствения ни закон, е самото бъдеще, където непрестанно се хлъзваме и където всеки развива пакета, който е избрал. И е също много вярно, че непрестанно пием от реката на Забравата, обвинявайки боговете и съдбата. Този, който е избрал амбицията, смята, че не е избирал низкото ласкателство, завистта, неправдата; това обаче е било в пакета” (пр. мой).

Отнесено към повечето наблюдения на Ролан Барт и критериите, които той предлага за различаването на произведение и текст (“От произведението към текста”, “Удоволствието от текста”), това е текст: относително самостоятелен, затворен, подобен на паяжина, където в чудна фигура са разположени смислообразуващи точки, можещи да бъдат изтеглени в други фигури, времена, контексти или истории-произведения. Самият текст на Ален доказва генериращата мощ на големите смислови текстове, тъй като е текст от текста: големия извънвремеви разказ за Ер. Точно по това “текстът от текста” се различава от коментара: откъсва се и разпръсква собствените си смислови точки, държи се едновременно близо и далеч от първичния импулс за своето създаване. Платон остава неподозирано близо дори когато припомнянето на отвъдното – една философия на дистанцираността в крайна сметка – се пренася тук и сега, за всеки от нас в подхлъзването на малките ни бъдеща. Може би неслучайно в разказа на Ер мъдрецът, избрал невзрачна съдба от благоразумие, е Одисей. Сигурно не ни е лесно да си представяме героя Одисей, историческата фигура, с жребий на обикновен човек, каквито сме всички ние. Много по-лесно е обаче, ако решим да бъдем от малцината, търсещи истинските причини за щастието и нещастието, да видим себе си като одисеевци, които влагат целия си ум, хитрост, изобретателност, способност за успяване в едно постоянно, всекидневно действие – търсенето на щастие.

И ако все пак подхванем метафората, този Одисей, обикновен човек, би бил философията, философията на прагматизма или съвременния хедонизъм, или на витализма, на аналитичната философия. Без особено значение, всяка философия, която живее вътре в своето време със скъсена дистанция – и парадоксално повтаря същото изпитателно пътуване в търсене на смисъла през произведенията. При завръщането си у дома философията – тази, която е любов именно към мъдростта, а не към сухото, специализираното знание, тази, която живее вътре и за мисленето-живот – намира текстовете с техните малки, кратки, стегнати и греещи смислови точки. Може би затова този тип философия също отказва жанрова йерархия подобно на текста, пръска се из фрагменти, записки, стихове, често есета, писма, приказки, подхвърлени фрази. За нея също важи отбелязаното от Барт за текста – винаги е парадоксален, отвъд doxa, което най-общо е господстващото мнение, фиксираната нагласа, но и способността на всяко време, първо, да разбере, второ, да приеме “несвоевременното”, извънвремевото, банално казано, подновяването на вечните въпроси (връщането към началото, към основата, която ще гарантира тяхната основателност). Философията, която се връща към извора, по красивия израз на Бергсон, не е нищо друго освен решимостта да гледаме на всичко невинно. Но изниква въпросът как да подновяваме въпросите? Защо ги подновяваме, е кристално ясно още за Аристотел. Можем, твърди той – сиреч в състояние сме и имаме основание – да кажем, че всеки човек поотделно и всички, взети вкупом, имат някаква цел, в стремежа си към която приемат едно и избягват друго. Тя, казано кратко, е щастието с неговите съставки.

За мен приведеният тук текст на Ален е топъл. Топлина се излъчва и когато пише как се радва на дъжда, как трябва да приемаме щастието като бонбон, бавно разтапящ се в устата, как всичко зависи именно от това наше първично поведение на ведрост, как щастието ни се състои в творчеството, а не в понасянето на външни обстоятелства, как общият език нарича философи тъкмо тези, които при всеки случай избират “най-добрия и най-тонизиращия дискурс, защото това попада в целта”. Дори да е ехо от платоничната ведрина (Платон, който се скарал на Ксенократ, че ходи намусен), от великолепната формула на Монтен за философията като “постоянна радост” или от Ницшевата веселост, която иска “с игрива нежност да се обхващат дори проблеми с бодлива кожа”, отговорът на Ален как да подновяваме въпросите е причина за топлото усещане на неговите текстове. Как? – С ведро предразположение, с действие и цел щастие, с търсене на началата. Защото онова, което остава от бонбона, е разбирането, че “Вкусът на съществуването е вкусът на началото”. Това определение е малко по-гастрономично, но не толкова далеч от определението на друг велик французин – Паскал, който заковава своята теория за двата реда на познанието – този на разума и този на сърцето – във формулата: “Принципите се чувстват”.

Разбира се, определянето на текстовете като топли, хладни или студени е много субективно. Ние обаче можем и го правим непрекъснато, както определяме като топли, хладни или студени хората, които срещаме. Топлото и студеното са свързани със сетивата, с чувствата, които, оказва се, имат фундаментално значение като подтик и извор на познанието, често напълно самостоятелно, по ирационален път, когато прехвърлят на разума своята сила, впечатлителността, и нещо много важно – спонтанността, непосредствеността, способността за бързо обхващане на цялото. Платон и Лайбниц наричат тези възприятия спонтанни очевидности. За малцината те са едновременно очевидности за очите и очевидни идеи за ума. Хората всъщност познават най-напред водени от чувството към тези очевидности. Просто го изразява Симон Вейл: “Човек научава само това, което обича”. А и какво по-ясно доказателство от началото на Аристотеловата “Метафизика”: всички хора по природа се стремят към знание и знак за това е обичта им към сетивата, към усетливостта. Сетивата, които провеждат удоволствието и върху които се надстрояват чувството, включително любовта, включително любовта към мъдростта. Човек се ражда, за да съзерцава красотата на космоса, е твърдението на онзи, който пръв употребява думата философия. Просто в съзерцанието на красотата е изпитал удоволствие и решил през целия си живот, доколкото може, да повтаря тези щастливи мигове. Аристотел и Лайбниц повтарят в своите текстове: удоволствията са знаците на мощта, на възможностите, на съвършенството.

И така, макар да можем да определяме текстовете (и хората) като топли, хладни или студени, всеки го прави по различни причини, всеки има свой усет за температура.

За мен причините да възприема един текст като топъл са примерно следните.

Личи си, че докато е писал текста, авторът е изпитвал удоволствие и затова удоволствието се предава на читателя. Неговият основен подход към текста, както отбелязва Ролан Барт, е удоволствието и това е рядко срещано явление – толкова, колкото хедонистичните или евдемонистичните теории във философията. Волята към наслада е живото начало на текста, но тази наслада, както любовта, предполага взаимност. Не се получава текст-удоволствие, ако само авторът се е наслаждавал, а читателят се е прозявал от скука. Затова текстът-удоволствие съблазнява и е зареден с еротичност (странно, но още през VI век един от отците на Църквата започва своя коментар към “Песен на песните” с думите, че текстът трябва да е красив като жена и да съблазнява, иначе никой няма да бъде увлечен и да повярва). Текстът-удоволствие – по известното обобщение на Барт – е този, който ни изпълва без остатък, създава практиката на уютното четене без ни най-малък дискомфорт. Текстът-удоволствие мисли красиво и говори красиво в създаденото лично, по неповторим начин от автора единство на съдържание и форма, ум и стил. Топлият текст се помни – и обичайно паметта за текстове е строго избирателна.

Така че авторът на топлия текст е повярвал на Платоновия “Филеб”, че никой от нас не би приел да живее с “всеобхватен разсъдък, ум, знание и памет за всичко, без да усети и най-малката наслада” (пр. Д. Марковска). Поискал е, както Хайдегер иска от философията, да бъдем докоснати в нашата същност, да се развълнуваме и докато четем, внезапно да открием онези сякаш мимоходом подхвърлени думи, които осветяват слабо познати кътчета вътре в нас, да притихнем и щастливо да си кажем: Ами, да, ето – това е! Тези открития са винаги по особено важна тема и се превръщат за нас в начала, в кодове, които пренасяме към всяко следващо четене като живи първични нагласи, като фундаментално настроение: защото и Марк Аврелий стига до извода, че живеят само основни възгледи. Следователно точките на смисъла в топлия текст са винаги основни възгледи, създаващи фундаментално настройване, точно както музикантът настройва себе си и своя инструмент, преди да музицира. Топлият текст е разбираем в смисъла, в който разбирането поражда принципно съгласие, съгласие по основанията. Авторовите възгледи не са поднесени високомерно, а мъдро – в духа на мъдростта, която Чапек различава в прекрасното си есе “Агатон, или за мъдростта”: “Чували ли сте, някога, пише той, определението “мъдър” да се дава на някой нещастник или шегаджия, или пък на кисел и разочарован човек? Кажете, защо сме свикнали, в нефилософския живот поне, да наричаме мъдър този човек, у когото има най-малко ненавист и който добре се разбира със света? Повторете в себе си много пъти думата “мъдрост”; кажете си тази дума, когато сте радостни или тъжни, когато сте уморени, възмутени и нетърпеливи; ще доловите в нея тъга, но тъга кротка, радост, но радост, повтаряща се постоянно и нежно, умора, но умора, изпълнена с импулси, търпение и безкрайно опрощение; и всичко това, приятели, звучи прелестно и тъжно, такъв е гласът на мъдростта” (пр. Св. Иванчев). Разумът за Чапек също не е хладен, както обичайно се смята – инструментален хладен разум срещу горещ инстинкт. “Добрият и буден разум целият е горещ от силното триене в условията и ситуациите, които трябва да преодолява” (пр. Й. Трифонова), пише той под думата “Хладен” в своята “Критика на думите”. Важното е разумът да не губи връзка с живота, който единствен е “горещ и творчески”.

Следователно авторът на топлия текст постоянно изхожда от живота, има, по думите на Фихте, “естествено мислене” и се противопоставя на “предвзетия разсъдък”, който е изгубил “жарта”; иска единствено да увлече и въодушеви и затова изоставя умуването, мъртвите понятия, стопля своя “знаниев орган”, за да създаде пораждащ ред (ordo ordinans), не просто да се вмества верноподанически във вече създаден ред (ordo ordinatus).

По-нататък, топлият текст е безусловно искрен – и откровено личен. Личните основания, например щастието, не се прикриват зад някакви други цели и съображения. Абсурдно е един топъл текст да бъде конформистки. Топлият текст е свободен, автономен, затворен в себе си, но отворен към множеството възможни раждания от себе си – заради посетите семена на смисъла. Всеки топъл текст има свои “деца” – едни му приличат повече, други по-малко, трети направо се разбунтуват срещу него. Топлият текст е и дързък – осмелява се да предполага свои продължения, имитации, опровержения. Затова авторът на топлия текст обичайно знае много добре и какво да пренебрегне – точно както мъдреците на голямата поляна, в тълкуването на Ален, пренебрегват лъскавите съдби, за да не рискуват правилния смисъл, с който трудно са се сдобили. Изкуството да бъдеш мъдър включва изкуството да знаеш какво да пренебрегнеш – такова е твърдението на психолога Уилям Джеймс. Освен това, в преследването на щастието – както стана ясно – хората приемат едни неща и избягват други. Пренебрегването, избягването е част от характеристиката на топлия текст. В това свое “поведение” той се държи по изискването на Платон за правилното образование във Втора книга на “Закони”: всяко удоволствие да се развива правилно и още отначало човек да знае какво трябва да се обича и какво трябва да се мрази през целия живот. Може би най-често топлият текст пренебрегва, избягва дребнавостта, канализирането в едно русло, празното превъртане на думите, баналността и най-вече привидността, онези пещерни сенки и образи, които пронизват езика и чиято единствена цел е изиграването на ролята за пред другите. Произведението вероятно е доста по-театрално от текста и повече играе просто защото е предназначено основно за другите. Текстът е главно за себе си, за да си изясни сам авторът някои важни неща и после да ги сподели. Текстът е това, което е – а играта, доколкото съществува, стимулира силата на въображението, наречената от Кузански vis imaginativa, действената мощ, създаваща “универсалната красота на ума”. Тази красота е като огъня, съдържащ всяка друга топлина. При четене на топъл текст е подходяща любимата метафора на мистиците: светлина от светлината, топлина от топлината.

Ако обобщя накратко своето разбиране и усещане, от студените и хладните текстове научавам много. От топлите текстове разбирам много. Топли за мен са Платон, Шилер, Монтен, Рикьор; хладни са Кант, Хегел, Гьоте; парещо студени са мистиците, Ницше, Хобс, студени са аналитичните философи. Но това е с нищо неангажиращо усещане, което няма как да съвпадне с други такива заявления. Още повече, че в крайна сметка, макар да говоря тук за топъл, хладен, студен текст, всъщност правилното говорене е подсказано в заглавието: всеки текст би могъл да прелива на места в целия диапазон от горещо до студено, да съдържа и топлина, и хладина, и студ. Дори си мисля, че при Аристотел това редуване и преливане е най-ярко доловимо – до степен на правило. 

И ако трябва да избера само една характеристика за топъл текст, бих избрала излъчването: усеща се, че авторът с един поглед се е залюбувал на цялото. От неговия текст пък ние виждаме не просто автор, виждаме целия човек. Виждаме философа, който нищо не твърди категорично. Ръсел е дълбоко прав: ценността на философията е в собствената й некатегоричност. 

Понеже Платон винаги е неподозирано близо до нас, убедена съм, че свързаното обсъждане на диалозите “Теетет” и “Филеб” би могло да каже по-нататък повече, далеч по-задълбочено и ясно това, което тук е само мимоходом очертано.

Това би била една по-продължителна задача и обещание за по-голямо удоволствие за всички, които се включат в разговор по двата диалога.

Поне бихме се попитали още веднъж заедно с Ницше защо – и дали? – най-прекрасното удоволствие за човека е да идеализира нещата.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Тръгнах да пиша друго, прочетох обаче коментара на Йордан Ефтимов и се отказах, за да се включа.

“Топло или студено”?, пита Данчо. Може, разбира се, да се отговори, че за един човек един текст, например текстът на Хегел, ще бъде топъл, защото той познава и обича този текст, а за друг, който не го познава и обича, същият текст ще бъде студен. Проблемът е, че това разсъждение не е пряко обвързано с въпроса какво е текст. То може да се направи за почти всичко – за храни, за вина, за дрехи и т.н. Както не е пряко обвързано и разсъждението на Борислав от тази сутрин, че един текст може да е първо студен, а после да стане топъл или обратно. И това разсъждение може да се направи за почти всичко.

Струва ми се, че началото на сегашната ни дискусия повтаря началото на дискусията за красивото, когато не обръщахме внимание на това, че говорейки за красивото, говорим за нещо, спрямо което, посредством правото да проявим личен избор, утвърждаваме това, което искаме да бъдем и да изглеждаме. После Морис промени хода на дискусията, като каза съвсем направо, че трябва да се отърсим от грижата да гледаме на красивото като субективен избор. Дали ще можем сега да направим същото и с текста?

Смятам, че ще можем. Ключът е може би в разбирането за текст, от което Лидия е тръгнала. Построен като мрежа от значения, между които читателят се движи веднъж по-лесно и по-бързо, друг път с промъкване, текстът се оказва и подходяща среда за претопяване на идентичностите, които носим и търсим да утвърдим. Само най-повърхностните текстове подобно на най-блудкавите жени възпитано ни оставят просто да изберем да ги харесаме или да не ги харесаме. Текстовете, които тук коментираме, ни ръгват в ребрата и ни предоставят субективен избор, като преформулират неговата цел – ако искаш да ме харесаш, казва текстът, за да се утвърдиш като такъв, какъвто искаш да бъдеш, ще трябва да понесеш промяна.

Студеното и топлото са освен това метафори. Нека не ги превръщаме в универсалии. Не е важна толкова топлината, колкото това, което топли. Какво ни топли в един текст? Смисълът. Така че освен да си отговорим на въпроса какво е текст, ще трябва да си отговорим и на въпроса какво е смисъл. Дали е един вид мета-значение, свръх идея, образувана от значенията на елементите, влизащи в системата на текста? Или е, както смята класическата реторика, някаква правдоподобна теза, която ще даде искра за действие? Или пък е идеология, празно място, върху което знаците хвърлят сянка, както смятат деконструктивистите? Или е нещо четвърто, което сега ще се опитаме да назовем.
Тема № - 49 Коментар № - 5556 ГГ - 2011-10-05 11:35:10
Здравейте, колеги.
Отдавна не съм се изявявал в този форум, затова дължа на всички поздравления за дискусиите от предната сесия - след текста на Морис Фадел, който нажежи толкова хора да разгърнат мислите си по повод разбирането за красивото. Да, то е толкова натоварено оценъчно! И едва ли някой ще се обяви срещу красивото, още по-малко ще подложи на съмнение собствената си красота.
Сега също има основа за спорове. Въпреки че не са малко онези от нас, които мечтаят за малко по-хладен климат от българския и които редовно се оплакват, че лятото ги скапва, придаването на качеството топлота е общосподелим начин да изразим харесването си на нещо или някого.
Не е така обаче в текста на Лидия Денкова. Тя харесва - по различен начин - и онези тектове, които определя като "топли", и онези, които назовава "студени". При нея се появява дори предикатът "парещо студени"! Не мога да отрека, че е ефектно - малко са поразяващите усещания, сравними с допира до ледения на пипане, а всъщност горещ котлон! Не мога да отрека и че мисленето в категориите горещо и студено, освен че има своите основания в най-древни антропологически плътни текстове като Библията, е актуализирано и от немалко философи в протежението на модерността.
Но студеното и топлото преди всичко ни водят - чрез асоциациите с преживения сетивен опит на всеки от нас - към пълна субективност. Както заради различните ни предубеждения, плод на образованието ни - към емпатия в казаното от уважаваните от нас автори, вместо към аналитично съмнение в самооценката им. Например Ницше. В четвъртата книга на "Утринна зора" 277-ият фрагмент той посвещава на "горещите и студените добродетели".
Лично на мен ми допада една перспектива, за която ме подсети Борислав, без сам да я защитава. Става дума за рецепцията и как считаният за топъл в оригиналната среда на първото си публикуване текст може да започне да "охладнява", и обратното. Борислав обаче говори само за това, че може би превръщаме в религиозно хладни всъщност горещо обърнатите към съвременника текстове на големите философи като Платон. Аз пледирам да си даваме сметка, че една изпълнена пред множество реч, както и внимателно написаното есе могат да бъдат оценени като топли или студени в един и същи момент - според нагласата на публиката. Това не значи, че за тази нагласа не може да се говори. Напротив. Но тя трябва да бъде разглеждана по-отблизко.
Например словото на Плевнелиев. Обикновено то е подредено, но леещо се, изискано като стил, но обърнато към слушателя. Със сигурност от едни то бива оценено като неискрено - главно заради обработеността на маниера на изричане, докато други забелязват ведростта му и дружелюбността към събеседника. Топло или студено?
Не бих пропуснал и бързата възможност "топлото" и "студеното" да се обвържат с "ниското" и "високото". Популярната култура се схваща от мнозина днес като топла. Представяме си дори потната близост на телата в дискотеката. Докато текстовете на Хегел едва ли не изискват хладен ум, който да ги разбере напълно разумно.
Но - както Лидия Денкова го демонстрира - към обичаните от нас автори ние се отнасяме "горещо". И за някого Хегел е по-горещ от повечето поети.
Тема № - 49 Коментар № - 5554 Йордан Ефтимов - 2011-10-05 10:03:18
Когато говорим за „топло” и за „студено”, се сещам за Клод Леви-Строс и за неговите топли и студени култури – идея, развита по-късно от Лотман и Успенски: култура на текстовете и култура на граматиките.
В този смисъл за мене „топъл текст”, е текст с отворен код, задаващ като норма пораждането на неограничен брой оригинални текстове.
„Студен текст” е догма, текст със затворен код, изискващ „парола” за неговото отключване, като това отключване принципно изключва идеята за пораждането на неограничен брой несъществували до този момент текстове. Възможни са само коментарите и опитите за тълкуване. Всички канонични религиозни книги по принцип са „студени текстове”. Всяка философия, която хората се стремят да направят доктрина, също е „студен текст”.
Въпросът ми, следователно, е очевиден: доколко античните философски текстове се подчиняват на стремежа ни да ги превърнем в „студени текстове” – в смисъла, който аз влагам в това понятие? В науката Платон, Аристотел (да не изреждам всички) са се превърнали в нещо като Библия и текстовете им са „пронумеровани и прошнуровани” напълно в традицията на екзегетиката.
Всъщност търпят ли тези философи подобен тип канонизиране?
Тема № - 49 Коментар № - 5553 Борислав - 2011-10-05 06:06:17
Текстът – премислено и проникнато от топло вътредушевно уравновесяване –
Проникновение на Лидия Денкова, според мен, идва където е очакван. Франция и
Светът имат своя Ролан Барт, ние имаме своята работа за вършене.
Иска ми се да гледате на спорадичните появявания на маркиза като на тъничко
свистене на комар, като на изгубена последна скобка за окачване на завеса, която
може да бъде разтворена или затворена, според хода на представяното.
Лидия не насилва думите. И поставя много деликатно пред нас една необятна
уловка, за да се проверим в говорене и изказност. Търсенето на топло и студено в текста е стара енигма. Едно сближаване и отдалечаване, вълнуващо от хилядолетия боравещите с думи и писмена. От пишещите във форума, всички знаят що за сложност има в подобно търсене. Тъй като, както в повечето случаи дотук, аз още не се намирам
подготвен за реално допринасяне във възникващата нова светлина и отсянка на
тази продължаваща по своя красив път дискусия, ще си позволя само, по своя
нетактичен маниер, да се впусна отново за малко в спомени.
Навремето, докато маркизът работеше като провинциален журналист, се
беше, по неведоми ( и надявам се вече отдавна тревясали и забравени) пътеки
насадил един главоломен, непроходим шаблон на писане и оформяне на мисловни
и духовни пригласяния, прилежания, придвижвания, приповдигания. Вътре
в този свят от прииждащи шаблони тогавашният соц-журналист (днешният
маркиз-форумник) се беше прислонил в своето малко, заразено от „класическата
поквара” на своето образование убежище, и се правеше на разсеян. Наред с
редакторската си работа, пишеше по малко. Както се казва, от сърце и душа.
Топло, стараеше се да не лъже много. Да не уголемява малкото, да не смалява
по-голямото…Един ден, главният редактор, прекрасен човек, поет с превъзходни
достигания, странен, останал си вътре в себе си човек (ще запазя засега
мълчание за изричането на името на този достоен мъж) на поредната
планьорка не се сдържа и почти извика: „А бе, как е възможно, да се пише
така…Звъни, ама вътре няма каквото трябва…” Това беше отправено към
мен и млад колега (философ), който се беше развил в „топлото” писане (под
крилото на бъдещия маркиз) и по начина, който ни се струваше удобен.
Неотдавна ми се случи да се срещна с докторантския труд на своя
бивш колега. Труден текст. За много от нашите общи познати – непреодолим.
Моята лична преценка на бивш редактор и любител на топлите текстове,
на бързач в търсенето на преки смисли и свързвания, е, че колегата
или наднича с оправдан интерес в тъмната страна на Луната, или се е
отказал тотално от топлия начин на писане, който бяхме овладяли
в онези години.
Ще спра дотук, макар да не съм се изяснил съвсем. На всичкото
отгоре, този път ми се налага да прочета „Теетет” и „Филеб”.

Превъзходното, дълбоко, много подканящо ни към размисъл в
личните ни словесни лаборатории споделяне на Лидия Денкова,
не би трябвало ни най-малко да пострада от нашите опити да се
прогледаме в думите, които нареждаме.
Пак ще кажа, не ми се сърдете, това е моят начин да участвам.



Тема № - 49 Коментар № - 5552 Dekarabah - 2011-10-05 01:05:32
Морис зададе един интересен въпрос-писменото и устното слово не се ли се противопоставят като емоционално безцветно и емоционално оцветено. Така е. Но само ако имаме предвид общата дихотомия емоционално/рационално=устно/писмено. Лидочка, обаче, ни отпраща към съвсем друга дихотомия на самото рационално. Формално/съдържателно. Тук нейните градации удивително подхождат на руския "формализъм", на една действително емоционална градация на ...рационално. Тежката и леката форми на разказа, примерно у Тинянов или Шкловски.
Този оксиморон "рационалната емоционалност" е много евристичен в съвсем прагматични неща в моята професия-в контент-анализа. Лида успя да го облагороди-да напълни със смислено питане.
Тема № - 49 Коментар № - 5551 Дмитирй Варзоновцев - 2011-10-04 20:35:09
Здравейте и честита нова учебна година! Да си пожелаем да сме здрави и същото да пожелаем и на нашите студенти! Поздравления на Лидия Денкова за прекрасното есе, което ни предложи във форума!

Текстът на Лидия завършва с предизвикателство за успоредно четене на два Платонови диалога, “Теетет” и “Филеб”. Ще го приема, такъв прочит несъмнено си заслужава да се направи. Но преди това ми струва по-важно да засегнем въпроса какво е текст и дали това, което Лидия е написала, може да отговори изцяло на разбирането за текст в нейния текст. Поставям този въпрос по този начин, защото след като прочетох есето на Лидия, останах с впечатление, че тя иска не просто да каже кой е топлият текст, но и да ни го покаже нагледно със своя текст.

На пръв поглед в текста на Лидия има едно разбиране за текст – това, което тя е заимствала от Ролан Барт. Според това разбиране текстът представлява знакова система, в която броят на значенията и смислите надвишава броя на означаемите. Тоест текстът е нещо като машина за умножаване на крайния брой значения на думите в редовата реч. Откъде идва възможността за такова умножаване? Първо, от това, че текстът не е сам за себе си, а е свързан в по-голяма мрежа с други текстове. Примерът, който Лидия дава в началото с текста на Ален, е именно в тази посока. Второ, от това, че текстът, като допуска тълкуване, позволява на читателя да изплете собствен текст от една или друга нишка, която ще изтегли от чилето на смислите.

Обаче в текста на Лидия има всъщност и друго разбиране за текст, което е скрито противопоставено на първото. Това е наследеното от класическата реторика разбиране за текста като завършено построен и цялостен в своя смисъл аргумент по някаква тема. Според това разбиране текстът няма друга цел, освен да убеди в правотата на нещо, което е точно такова, каквото текстът казва, че то е. Затова и в този случай текстът се опитва, като изчерпи сам възможните значения на това, за което говори, да не допусне тълкуване от страна на читателя.

Спокойно бих казал, че Лидия смята първия идеален тип текст – този, който допуска разрастването на смисъла – изобщо за топъл, а втория – този, който се стреми да изчерпи възможностите за пораждане на различен смисъл – изобщо за студен. Кое веднага различава първия от втория тип текст? Първият тип текст е метафоричен, вторият фактологичен и терминологичен. Първият е комуникативен и проективен по отношение на смисъла, вторият съобщителен и доминантен.

Проблемът е в това, че температурата на текста не може да е еднаква в целия текст. Лидия го е казала към края на есето, където говори за Аристотел, но според мен това трябва да се изведе на по-челно място. Никой текст не е изцяло студен или изцяло топъл, никой не е изцяло проективен или изцяло доминантен. Както и никой човек не е. Обаче в есето на Лидия се прави донякъде такова твърдение посредством това, че една представителна част от някой текст – част, която действително може да има само топла или само студена температура – се взима за целия текст, съответно и едно човешко настроение, с което се чете съответната част, се взима за целия човек. Докато всъщност текстовото на текста и по-същностното на човека е в преливането и смесването на температурите и настроенията.

В момента чета “Нов живот” (Vita Nuova) на Данте. Заради това, което Лидия публикува, следя освен текста и реакциите си. Понеже чета с предварителното желание да си потвърдя, че съм влюбен и топъл, търся в текста единствено топлината, разговора, прегръщането и проникването на смислите. Някои места обаче ме отблъскват и охлаждат. Първо чета бързо на английски, после много бавно прочитам тосканския оригинал, хвърлям едно око и на модернизирана версия на италиански. Понеже се бавя да сравнявам, понеже освен това се залутвам да търся в речници някоя дума, бави се и смисълът, възбудата от текста постепенно спада. На други места пък самият Данте прави кратки коментари върху стиховете си, като казва какво те означават в отделните си части – ето още един повод за охлаждане, защото Данте ми е намалил правото да тълкувам. Но и за усилване на топлината тогава, когато тече прозаическият разказ за Беатриче, или тогава, когато Амур говори на Данте на латинския, който разбирам.

Давам този пример с четенето на Данте, за да покажа две неща. Първото е, че литературният текст може да се разпознае по умелото редуване и смесване на различни температури. Което в моите очи го-прави по-реалистичен и по-човешки от научния текст, който иска да поддържа постоянно една средна хладна температура. Второто е, че текстът позволява това редуване на температури затова, защото е устроен като мрежа, по-гъста и значеща на едни места и по-рехава и по-малко значеща на други. Последното, което казвам, влиза в известно противоречие с разбирането на Лидия, че всеки текст, който е устроен като мрежа, е топъл.
Тема № - 49 Коментар № - 5548 ГГ - 2011-10-04 11:46:16
И аз като Борислав сега навлизам в прекрасния текст на Лидия Денкова. Затова, което ще напиша, са само предварителни бележки, които бих предложил като възможна тема за дискусия. Текстът на Лидия говори за "топлината" и "хладината" на текста. "Топлината" и "хладината" са по-
скоро характеристики на устното общуване. Един глас, който слушаме или с който говорим, може да ни се стори "топъл" и или "хладен". Доколко и как обаче това се отнася за писмения текст? Отдавна се казва, че писмото е дистанцирано, студено, опосредствано чрез неутралността на буквата. И все пак, както убедително показва, Лидия писмото може да въздейства като гласа, да бъде "топло" и "хладно". Как става това? Нека поговорим.
Тема № - 49 Коментар № - 5547 Морис Фадел - 2011-10-04 10:37:37
Приветствам появата на Лидия Денкова във форума. Текстът й е много интересен, затова си запазвам правото да го прочета още веднъж много внимателно и след това да го коментирам.
Тема № - 49 Коментар № - 5536 Борислав - 2011-10-02 17:10:37
1  2  3  4  5  6  7  8 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 БОГЪТ, КОЙТО ВЯРВА В МЕН, Е РАЗКАЗ. Веселина Василева
Коментари: 0 Прочитания: 75806

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ СВЯТ - втори преправен вариант. Богдан Богданов
Коментари: 26 Прочитания: 96590

 Възгледите на един освободен роб за свободата
Коментари: 1 Прочитания: 15780

 „ОДИСЕЙ“ ИЛИ ЗА ИЗГРАЖДАНЕТО НА СМИСЪЛ ОТ ДЪЛБИННАТА СТРУКТУРА. Орлин Тодоров
Коментари: 0 Прочитания: 19742

 Безсмъртието на душата. Богдан Богданов
Коментари: 5 Прочитания: 41456

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ ОБЩ СВЯТ. Богдан Богданов
Коментари: 4 Прочитания: 19636

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ, ТРЕТА КНИГА
Коментари: 4 Прочитания: 28042

 EПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 11. ЗА ЧИСТОТАТА
Коментари: 9 Прочитания: 26834

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – втора част
Коментари: 6 Прочитания: 22495

  ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – първа част
Коментари: 6 Прочитания: 30377

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA