| ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ… |
| Димитър Карабахчиев |
|
|
Доверието, макар от хилядолетия човечеството да живее под бездушната тежест на финикийските знаци, сякаш продължава да е най-ценната разменна монета, с която разполагаме. В междуличностностните, семейно-родовите, групово-приятелските, трудово-професионалните и общностно-етническите слепвания; в националните стопанско-производителни, законово-институционални, социални и образователно-културни споразумения за общо благо. И последно, но все по-първостепенно за правенето на 21-вия ни век по „дебелите книги“ на Цивилизацията на Разума, в международните отношения. В тази тема, в която сам се залутах, като мушица в пещера, пълна с прилепи, смятам, обратно на приетото, да започна „от по-сложното към по-простото“. Реших в необтекаем изговор да изложа мисленето си за стойностите, препънките и неразборията в говоренето/разбирането за ДОВЕРИЕТО на българското общество към Европейския съюз и нашето членство в него. За съпътстващите го граждански активности и „обоснованите” противостоения, неудовлетворености и безразличия. Ще започна с личното си впечатление, че исторически и поколенийно „ерата на социалистическа и народнорепубликанска България“ продължава да държи преобладаваща част от обществените нагласи в страната ни в своето „детеродно-отглеждащо и педагогическо родителство“. Диапазонът на тези съзнателно или инертно-манипулирано приемани „кръвно-родствени“ повлиявания е широк. От демонстративно-ловка „синовност“ и обвързаност с някаква изгубена „свята бащиния“, през страхопочитателна памет за сигурния черпак яхния и покрив при соц-комуналната мащеха, до обезсилено живуркане в „сиропиталището“ на посттоталитаризма. Дори най-неспециализиран обзор на показателите „доверие-недоверие“ и електоралната резултатност на политическите партии по протежение на колебливия ни преход към реална демократизация, възстновяване на правото на частна собственост върху производствени средства/активи, предприемаческа инициатива, насърчаване на социална пазарна икономика и законово-конкурентна среда показва ниска степен на мотивация за дясноцентристки избор сред българския народ. На практика единствено правителството на премиера Иван Костов разполагаше с реформаторското „охолство“ да води десни политики, при парламентарното мнозинство на ОДС. По-добре или по-зле, след крушението на идейно-стопанската посткомунистическа „нова платформа на левия Титаник“, именно в периода 1997-2001 г. беше възстановено за оцеляване пазарно-финансово-икономическото тяло на страната ни. И в „гипсов първообраз“ беше скулптирано нейното открито за евроатлантически развития лице. Такова, че да вдъхва доверие на основните ни съюзни партньори и до днес. Разбира се, кандидати за „венцеславни приноси“ в присъединяването ни към НАТО-ЕС в нашия /трудно обозрим в своята многобройност и смътна обществено-ролева функционалност/ партиен кошер има много. Още по-трудно е да отсеем сегашните „за и против“ приспособяването ни към, общо казано, моделите на западната цивилизованост и глобалния реформизъм с надеждни демократични, международноправови и социално-икономически средства и ресурси. Но нека надникнем в едно публикувано тези дни социологическо проучване, на „Екзакта Рисърч Груп“. То подрежда електоралните нагласи за момента така. ГЕРБ – 24,3 %, БСП – 13,2 %, ДПС – 5,7 %, Реформаторски блок – 5,5 %, Патриотичен фронт/НФСБ и ВМРО/ - 4,5 %, АБВ -2,6 %, Атака – 2,5 %; Други – 6,4 %. Над 8 % от респондентите не са решили как биха гласували, а близо 30 на сто заявяват, че не ще упражнят правото си на избор. Ако се доверим на приблизителната достоверност на тази извадка, отново ни се привижда познатата структура на труден и несговорчиво законодателстващ парламент. Евентуалното отсъствие на две открито прокремълски партии от него не е задължителен знак, че някои нови „ляво-център-националистки“ проекти няма да приберат от „негодуващите спрямо ЕС-политиките гласове“ и да се наместят във властовата мимикрия на патриотично-отговорното. Едно сравнение на депутатските квоти и полит-идеологическите платформи на представените в Европейския парламент партии /посестрими/ показва известно покриване с днешния спектър на електорални предпочитания у нас. Имаме три, работещи в сегашния парламент на РБ, партии /ГЕРБ, ДСБ и СДС/, приети в дясноцентристката Европейската народна партия. В нея членува и българската Демократическа партия. Основополагащо и най-многобройно представяна по традиция, ЕНП не подлага на съмнение консолидирането на Европейския съюз на базата на върховенството на закона, уважаването на основните човешки права и ефективното разделение на властта. Политиките й са последователно за единен европейски пазар, конкурентен в глобален мащаб, от което да произтичат благосъстояние и добруване както за страните-членки, така и за световната общност. От друга страна, БСП е представена /и председателски-престижно/ в Партията на европейските социалисти. Втора по величина и влияние в ЕП. Техните цели включват икономически растеж, борба срещу бедността, социална интеграция, сигурност и защита на околната среда. Евросоциалистите са склонни да виждат в процесите на икономическа глобализация причина за нарастващата безработица, както и за затруднената реализация на младите граждани в ЕС. Същевременно, те подкрепят приемането на обща Европейска конституция.
В „Алианс на либералите и демократите за Европа“ членува и понастоящем е европарламентарно обозначен един отколешен парт-политически фактор на прехода ни - „Движението за права и свободи“. Българската партия „НДСВ“ имаше също значително представителство там в електорално-активния си период. Алиансът набира трета по численост квота в ЕП и пледира за демократизация на ЕС, защита на основните права на всички европейски граждани, скъсяването на разстоянието между икономическите и политическите измерения на ЕС. С акцент върху прозрачна връзка между гражданите и институциите.
Тези три европейски партийни формации и в сегашния ЕП съставляват предостатъчно мнозинство, определящо основните развития и решения в ЕС, опитващо се да ги хармонизира в демократично-диалогична среда. В последното финансово и стопански кризисно за европейската общност десетилетие, което съвпада и с българското членство в нея, и особено с неуправляемия /засега/ мигрантски поток и тежките терористични актове, в Европарламента заема депутатски седалки /и трибуна/ едно националстки-наежено, ЕС-центробежно малцинство. Факт е, че почти всички по-незначителни в представянето си на вътрешни и на европарламентарни избори нашенски политически проекти /„НФСБ“, „Атака“, „България без цензура“ и пр./ ревностно се придържат към търсене на членство и „международна изява“ сред малки и маргинални партийни семейства в ЕП. Обикновено те прокламират отпор на „бюрократизирането, недостига на демокрация и централизма“, обявяват се срещу общосъюзна конституция и „европейска свръхдържава“, настъпателно атакуват общите икономически, външнополитически и миграционно-уреждащи позиции в ЕС. Поставят над всичко „националните сили и суверенитет, идентичностите и традициите“. В последните кризисни години, с усилването на нарушаващия международното законодателство евразийско-геополитически и хибридно-информационен размах на „великодържавната политика Путин“, тази, сплотявана с нечие специално внимание /и финансово рамо/, хорова агитка на анти-ЕС-овците усилва и координира своята спятост. В парламентарната зала на БГ-парламента и в камерно-медийни изпълнения често се налага да изслушваме „запомнящи се“ солови изпълнения на местни евроскептици и все по-открити „гробокопачи на евроатлантизма”. Стигащи да кресчендото на „Вън ЕС и НАТО от майка България!“ Без да се доуточнява и доизпява припевчето: „Back in the USSR, booooooooyyys...“ Та тъй, момчета и момичета, моето лично мнение е, че след очакваното от някои „рухване на ЕС“, едва ли някоя бивша страна-членка ще хукне презглава за участие в „съвета за икономическа взаимопомощ“ на изпосталяващия „феникс” на кагебистки пост-СССР. Или пък ще се занижат кервани от европейски мигранти в тази посока… От горното налагане на българската и европарламентарната партийна „география и генеалогия” добиваме впечатление за достатъчна пълнота на днешната проевропейска нагласа у нас. Но дали е така? Моето гражданско усещане е, че нашата обществено-политическата и електорална „ЕС-чаша” е измамно наполовина пълна и реално повече от наполовина … празна. Винаги ми е било изключително трудно да разчета ясна позиция на БСП по европейското, а и по натовското ни членство. В тези политически среди се говори завоалирано и жестомимично по ЕС-членската ни проблематика. Сред организираните бг-социалисти и гласоподавателите им, по мои откъслечни впечатления, духът на знаенето и оценяването в тази посока е от пренебрежителен, провинциално-присмехулен към „брюкселските столичани”, до категорично „русофилски” и про-Путински. Дори и когато децата и внуците им студират в елитни европейски и американски колежи и университети… ДПС-върхушката, а навярно и по-горните слоеве от електората й, както стана неотдавна известно, хлътнаха в дилемата: либерален евроатлантизъм или „консервативно русофилство с етно-патриотични елементи“. Върху това пропукване на най-субординирата партия, кой знае защо, са легнали извън-евросъюзните сенки на спорните „демократично преизбирани“ президенти - Путин и Ердоган. А най-гъсто над „Движението” е легнала корпулентната сянка на неговия млад /българоезичен/ магнат-поддържник, успял в почти 10-процентов дял от родния ни БВП, уличаван от „зли езици” като касоразбивачът на КТБ. Сенки, сенки, пълна мъгла… Реформаторският блок, по презумпция дясно обединение, потърси политически и електорални разширения през „опозиционен демараж” за реални реформи в основни сфери от властовото функциониране и обществения ни живот. С оставащо участие в правителството на ГЕРБ. Удивителна политическа ситуация, в която добиха публичност нотки на членоразделно диалогизиране на „над дясно-лявото” между ДСБ и „Движение 21” на бсп-изгнаничката Т. Дончева. Междувременно на политико-гражданския хоризонт са появи и антимафиотският манифест „За републиката” на четирима професори, с авторитетни участия в избистрянето на теорията/практика „бг-гражданско общество”. Доколкото мога да проследя, оформят се някои ценностно-активирани проевропейски задвижвания. Няма съмнение, че успоредно с това отсега биват орг-рекламно-финансово форматирани, от задкулисни познавачи на изборната борса и клиентела, следващите „гмо-мелничари“ на електоралния урожай… На този политически фон голямата „ГЕРБ”, устойчиво разположена електорално, напрегнато демонстрира темпово и при /ха, дано/ нараснал конкурентно-търгов контрол усвояване на евросредства; поема риска и отговорността /пак дано/ на нови заеми; дозира „цинцарски” някакъв реформаторски ход в посока препоръките на ЕК-докладите. Според своите електорални стратегиии за стабилност и последователност. Укрепва партийните си активи и влияние в страната и … „не се влияе от медийната шумотевица“. Но всъщност, над цялата „скрита картинка“, която се опитвам да разчета за себе си, денонощно е зависнала нашенската хипертрофирана ЧЕТВЪРТА ВЛАСТ. В национално-обществения си /данъкоплатски/ сектор тя често излъчва остро разноречиви, „угрижено анализиращи и профилактиращи“ внушения за „сбърканото” ни членството в ЕС. В преобладаващата част от „свободния медиен пазар“, с никога доизяснена собственост, издръжка и подчиненост, се вихри откровен /хибриден/ антиевропеизъм. А под всичко това, според мен, е затиснато изключително затрудненото разбиране на българските граждани за възможен по-решителен избор на евроатлантическите пазарно-икономически, законови-институционални и социално-уреждащи модели за развитие и ценности. Не съм политолог, нито социолог; пазя си някакъв „журналистически нюх“, и то, неучаствал в хайки из полит-обществените ни кърища отпреди много-много години. Но имам очакването за предстоящо активиране на интереса и ДОВЕРИЕТО на нашето общество, и особено на младите хора, към „излъгалото българските надежди дясноцентристко и про-западняшко“. Защото това, което се проточи и продължава да ни държи „на букаи“ през целия ни фасаден пазарно-демократичен преход, в ловко прикриваната си и манипулираща същност, беше „зидане на дясно-отворена къща с източно-соц-лагерни леви тухли“. Брутален червенобуржоазен „неокапитализъм“, програмиран и доправян в движение от отбран посттоталитарен „елит“. От самото начало, „в суматохата и вятъра на промяната”, той ни подкара с вълчи апетит и пълна /номенклатурно-канализирана/ неподвластност на законово преследване за баснословни присвоявания и щети, нанесени на страната и обществото ни. Ловко обградил се с охранително-хранителната среда от верен слугинаж по всички етажи на институциите, централното и местното административно управленство, сред „своята си бизнес-класа и своята си интелигенция“, та чак до подземията на най-тежкопрестъпните доходоносни „предприемачества“. Вглеждането от сегашната времева дистанция в партийно-политическия генезис/съотношение/сблъсък на силите и парламентарно-законодателната история на страната ни, след 1989-та, показва един постоянен кошмарен страх в този „строящ демократичния капитализм елит“. Ужасът от реално дясно политическо управление и реформаторство. От закрепването на онова, което може да регулира нов, вече наистина равен и законо-устойчив, старт за стопанско-производителна инициатива и разширена трудово-професионална реализация на … неучастващите в изборите българи. Като се абстрахираме от отсъствието /дано да се домогнем до правото им на електронно гласуване в близко време!/ на двата милиона наши съграждани, заминали да „доизграждат капитализма“ в развити и уредени държави, налага ни се „невъзможен”, но оптимистичен десен извод. С политическо и гражданско усилие да стигнем до пораждането на една нова, поне едномилионна, предприемаческа и квалифицирано-творчески-трудово ДОСТОЙНО НАЕТА прослойка от народа ни. На партийно-обръчовите и парламентарни динозаври от прехода ни бизнесът, превъртащите се властови, административни и „обществено-уравновесяващи” конюнкции процъфтяват без уголемяваща се средна класа и добре заплатени наети работещи. Митологическото им, дежурно предизборно, комуноидно обещване на „150 хиляди нови работни места и увеличени пенсии”, комай и подарено /от небесата?/ безплатно здравеопазване и образование, е начинът им да задържат почти тридесетилетната си далавера в … „бг-пролетарското ляво очакване”. Мисля, че гражданското, политическото и законово-стопанското изолиране на „националноотговорния“ неокомунистически родово-кастово-феоден модел на … тъпчене на място към европеизирането на страната ни скоро предстои да се състои. Моето поколение, особено най-свястната част от него, носи вината си, че, улисани в надежди и битки за „индивидуално оцеляване”, позволихме бившите ни „водители и тоталитарни авторитети” да ни спретнат такъв лицемерен и непродуктивен преход към модерна държавност и национален просперитет. И все по-ясно осъзнава почтителната невиновност на евроатлантическите ни партньори в този проточил се процес. ПП: Този текст го наслагвам от няколко дни, в трудност, сухост и … буря от „поучителни въпросителни” към собствената си подготвеност да не губя ориентация в по-пълно истинното. Реших да го пратя под „проф. Игълтъновата” дискусия, която ни потръгна. Почти напълно съм разколебан от хрумката си да бъде открехнат сайтов прозорец „Без студентска книжка”. Напрегнах се, в „профетично” усилие за студентско разприказване по политическите теми на съвременна БГ, и това ми се вижда неестествено и „заключено”. Младостта не обича да бъде напътствана и поучавана. Освен ако не се заслуша с интерес и по свой избор в нещо от „многоопитните”. Отправям почтителна молба за извинение към професор Богданов. Заради своята „творческа” прибързаност. В крайна сметка, Вие пак предвидихте всичко, предлагайки ми варианти за по-отчетливо участие в сайта. Един от тях беше „дълъг коментар”. Това и ми се получи. Пращам го за форумен прочит и критично-дискусионна преценка. Недоверието на проф. Игълтън към глобалните тенденции на образователното дело изглежда ме подбуди към българското „за-против” членството ни в ЕС. Така стана, в „трудния”, но отворен за всяко неакадемично търсещо-словослагащо, сайт на основоположника на НБУ. ППП: Темата „За доверието”, във всичките й пясъци, планини и фата моргани, се оказа по-трудна за прекосяване и опознаване от пустинята Сахара. Ако някой ме последва в нея, нека да победуинстваме заедно.
Декарабах
*** Прочетох. Каквото ни хрумна, ще го направим. Коментарът по политиките, Декарабах, е важен, още повече че такъв текст не ми е известно да има. Ами той ще е съвсем на място в новата рубрика "Без студентска книжка". Ето какво не му е наред. Ако задачата е всички ние да сме в това политическо брожение-наместване, истината е, че то е само за някои, които влизат в този обхват, за един елит, който сега и се заквасва, а другите, масата те си живеят в свои други по-малки обхвати. Напънете се, Декарабах, да добавите и това, за да стане картината по-пълна. А за да стане още по-пълна, трябва да се погледне и към външността на градовете и селата, в които се движи по-обикновеният човек. Държавите-страни са пъстри неееднородни образувания, които едвам-едвам се събират в по-едно посредством това политическо наместван, за което говорите.
Богдан Богданов ***
Отне ми доста безплодно щуране, за да вляза в това продължение. Професор Богданов, след моя опит за „диагноза” на политическото доверие към ЕС и дясното реформаторство в страната ни /във Форум 4/, деликатно ме насочи към допълване на картината с живеенето в „свои други по-малки обхвати“. Аз обещах да се напъна в оглеждане на редови човешки придвижвания из политизираната ни житейска реалност. Едва днес сутринта, докато сръбвахме сутринното си кафе с един приятел, негово споделяне ме приземи към конкретно дописване. Той работи в голяма фирма в нашия регион, има специфичната инженерно-техническа нагласа на наблюденията и „вълненията“. На пръв поглед, няма как много да ни върви сприказването, нали моя милост си падам повечко „хуманитарист“. Но то си се ниже и трупа от години. Приятелят ми забива в помпи, компресори, фланци и шпилки… В технологични несъобразности, производствени загуби и замърсявания, които не опират пряко до неговата служебна отговорност, но той прави, каквото е възможно и оперативно-решимо, над задължаващото го, за да „не гръмне цикълът“. Прави го „незабелязвано“ и непоощрявано с финансов знак от началството. Болшинството, ох, тази дума, от колегите му „поработват за надницата“. Във фирмата, с доста по-добро заплащане от другаде, изглежда си цари същата шуро-баджанащина и предпочитане на „наши верни кадри“, както си беше при соц-а. Нещата дори са още по-опасно влошени, защото със смяната на поколенията нормалната стълба на квалификационния и мениджърски растеж е подменена с „хартиено-инструктажен асансьор“ за послушни и пасивни количественици… И какво ми казва той тази сутрин. Снощи се чул в скайпа със сина си, който следва в „гнила“ европейска страна. За кратко, защото момчето бързало да заседне над тестова задача, дадена му към 16 ч. вчера, а срокът за пращане на отговора в сайта на преподавателя бил 24.00 ч. Е, подхвърлям му аз, защо не се обади на съкурсници, ще я опапат заедно набързо. Не, отговаря ми братлето, всяка задача е индивидуална. Отделно е, когато ги сработват в мозъчни атаки над общи проекти. Разделят ги на групи, с преценени /от преподавателя/ допълващи се знания и капацитети за творческо справяне. И ги оставят сами да си разпределят модулите на зададения проект. Да го изработят, сглобят и … да го защитават, заедно и всеки според индивидуалния си принос. Виждат в какво са успели, поемат персонална отговорност за показалото неефективност. Да. За такива работи си говорим, ние, родителите, или поне част от тях, във все още най-бедната страна-членка на ЕС. Лично за мен тази тематика е стара, колкото „развития ни социализъм“. Тоталитарния. Помня плахите зачатия на „американизъм и японски колективизъм“ в образователните и научно-техническите стандарти на страната ни в рамките на СИВ. За съжаление те бяха винаги под „експертно“-регламентиращото око на службите ни за държавна сигурност. И под „братски“ кремълски надзор. Въпреки това имаше понатрупан опит, „база секретни данни от Запада“, както и мобилизиран /с малки парични премии/ научно-внедрителски потенциал. След 1989-та, особено в първото десетилетие на прехода, този зародиш на образователно-професионално и технологично-иновативно обръщане към напреднали модели, както си беше и „таен“, напълно се разми в потопа на тоталитарно-клановата приватизация и заграбването на материално-финансови активи. В алчното /и неподчинено на законово договаряне със суверена на националното наследство от соц-а/ първоначалното натрупване на капитали… Днес чуваме все по-често, бг-индустриалци и предприемачи в реалното производство да се оплакват от липсата на квалифицирана наемна „работническа класа“. Да, ножът отново е опрял до кокала. Сега пак се плясваме по челото за ГЛАВНОТО. За това, че заради липсата на мотивирана трудова и професионална реализация ни се срути „развитият социализъм“. И, че да бъдеш „капиталист“ по някакъв, останал замърсен с реанимиращи уравниловъчно-солидарни носталгии, посткомунистически образец, е от ден до пладне работа… „Пролетариатът“ отдавна не е, което беше в ерата на ленинската колективизация и електрификация, на сталинското стахановство/многомашинничество „за медали“, на лагерния труд в името на имагинерен интернационалистки прогрес. Все по-малко му угажда, след вдишването на въздух от големите демократични трудово-пазарни пространства, да е „равен с всички в равно поделена комуналка“. На „епохалния“ болшевишки експеримент с колективистично вдъхвана „мотивация за труд“, под омързеляващия принцип „от всекиго според възможностите, всекиму според потребностите“, краят му се зададе /и у нас/ преди повече от три десетилетия. Оказа се обаче, че той се проточи в мъчително сбогуване със … самите наши „вътрешни социализми“ и примирена безучастност. Това се превърна в благодатна почва за посттоталитарния нашенски „предприемачески елит“. В последно време той удвоява себе-съхранителното си усилие. Пазейки на всяка /вътрешно- и външнополитическа/ цена значителната си капиталова и хибридно-мрежова мощ, тази неестествено и в политическа конспирация въззела се върхушка продължава да пренебрегва и ретушира, да камуфлира и уязвява ГРАЖДАНСКОТО УКРЕПВАНЕ на обществото ни. На най-реформаторски ангажираната, търсеща пълноценна реализация в БГ/!/ и далновидна част от него. Все пак, дългото сбогуване с посттоталитарната „най-горна класа“, както и със ступора ни пред нейните преплетени „национално-отговорни“ метаморфози си е в ход. Здравият инстинкт на българина за по-добро справяне и общи ползи, през почтено и оптимално индивидуално реализиране, е разбуден за предизвикателствата на европейското и глобално повдигане на страната ни. Остава да бъде сложен в центъра на държавността, политическите избори и социално-икономическите процеси. За да не бавя повече старта на „Без студентска книжка“, ще пратя тези редове. Може би се вижда, че продължавам да търся разговаряне по нагласата ни да се доверим, в активно и обективно-търсещо вникване, на постъпателното ЕС-синхронизиране на шарената българска действителност. Реалното ни живеене/работене/учене и спорещата, пряко и завоалирано, обществено-медийна среда у нас предизвикват непрекъснато мисленето, преценяването, колебанията или сверката на ценностния ни компас по тази тема. За студентите от НБУ, надявам се, моята постничка интродукция към нея би могла да е повод за по-пъстро и оригинално влизане в дискусия.
Декарабах
* Тексът е публикуван във форума "Без студентска книжка" (2016)
|
|
| Коментари по темата |
|
С интерес два и три пъти прочетох текста на Георги. Това не ми е достатъчно, защото моята напреднала възраст, ми го налага. Дори си записвам, за да обхвана по-точно, едно смислово богаство. Разсъжденията на Георги, както винаги имат и неговата оригиналност. С пластичен, по-широк обектов обхват. Но и с тематично центриране. В случая, върху национално общото, което е и наше особено (след общочовешкото) – и с креативно назовани от него, митове и митологеми. Последното ще бъде и нова релефно открояваща се, както винаги, впечетляваща ни студия.
Георги ни показва, че общото, като предикатно задаващо е множествено, вкл. и с национални преобразователи и модератори; макар те да не са определящи, според мен; във възприетите дискурси. Националното в друг контекст е нещо велико, възвишено, патриотично и обогатяващо. То ни е мило и скъпо, свързано с рожденното, РОДИНАТА, с родните места, родителите и пр.
Но за форумната дискусия, която нейният модератор, професор Богданов, пренасочи над и отвъд „късите и дълги исторически редове” и дори в обхвата на „цялото време” – националните ни особености, тези на англичани, немци, белгийци, българи и пр (редуцирани до народопсихологии) са второстепенни. Над тях, далеч по-значими са, напр. загатнатите по-горе възрастови, особено езиковите модератори; та ако щете и общо-християнските (вж. Стефан Цанев,в.Труд,31.XII. 2015).
При патриотично-националното ни общо, Георги не споменава, наред със ЗЕМЯТА НИ (не я наричам територия), най-важният и най-значимият, а именно майчиният ни БЪЛГАРСКИ ЕЗИК; СВЕТАТА КИРИЛИЦА, която, като всеки друг език е ‘DEMIURGЕ’ и на трите духовни универсуми – Божествения; Психическия и Културалния. Сиреч, тя свързва и оцелостява „лично” с „общо”.
,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,
И тук, драги Георги, заслужава да помислим, дали дихотомно срещу „общо” стои „лично”. Доколкото: първо, в конотация с „общо”, е особеното и отделното; и второ – личното, в смисъл и на личностно; включва в себе си и общочовешко, което се модифицира възрастово; променя се от национално специфичното; от професионалното; от т.нар. „грамотност”; религиозност и прочее.
Уважаеми мой близък колега, от вчера с вълнение, чета сборника „Мария” на Деян Енев (2016г.). Там има, ще ми се да кажа, възвишени, невероятни животоописания и отделни съдби. Нека друг да ги нарече и гениални – кратки,минималистични наративи. И там, чак към 100-ната страница, опитах да видя доколко, към най-вълнуващите образи, има някаква обяснителна приложимост, търсеният от нас, общ модел за човека. Оказва се, че възможностите на създавания дълго, а сега и по-бързо, и вече заедно, т.нар. ‘GPM’ модел, за жизнени проникновения, са скромни (макар и потребни, и систематични и пр.).
Моделът ‘GPM’, в неговото безспирно доуточняване и бъдещо преобразуване, може да e само някакъв общ „компас”. Той ни дава само една изначална понятийна ориентировка – от която нататък се намират, истинските скрити личностно духовни богаства, на живите и НЕПОВТОРИМИ човешки индивиди и индивидуалности. За частните науки е значим, а за наднаучното и бъдещо по-ново, сега раждащо се оцелостяване, т.нар. ‘GPM’, не е нещо „най”, а суров градивен материал.
Драги Георги, все повече отрезнявам, от частно научната си самовлюбеност и не само разбирам, а и вече чувствам правотата на професор Богданов и твоята правота – когато насочвате и по Лотман дискутирането, към пулсиращите оцелостявания, в които се слива дискурсивното с наднаучното и с наратологично живеене на общото. То общото, макар и пред скоба, живее само чрез особеното и нашето си лично, с неповторимото. И тогава общото ще бъде и по-съдържателно, правещо и т.н. ,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,
Ако не греша, ти Георги, някъде непрецизно и говоримо бе споменал, че личносното е само единично индивидното и неповторимото. Сигурно не съм те разбрал. И друго. В прекрасния си коментар, по Лотман (от 13 май) в последните 5 абзаца, десетина пъти, макар и точно, ползваш само концепта „логика”. Въпреки че в два, дори три контекста, ти анализираше психодинамиката между мисли и чувственост, деятелност. А те са специфично психо-логически. (Така 10-цата, щеше да се превърне в по-адекватно ‘7+3’. Но по инерция,‘Psy-то’се пренебрегва и това ни ограничава).
Често съм казвал, че психо-логистичният дискурс е водещият, базисният в човекознанието. И в този момент коригирам– че той се СЛИВА с езиково-лингвистичния; с литературните му наративи. И те са множествено фундаментални. Те, както го доказва и Форумът, комай са двоично базалните.
Знай, че ти си от близките ми колеги, които, заедно с доцент д-р Игнат Петров и др. участваш, в създаването – главно в/у текстове от нас двамата с професор Богданов – на един първичен, да го наречем и хипотетичен вариант, за общ модел на човешката личност, на човешкото живеене.
Още с текстовото показване на ‘GPM’ във Форума, което вече реално правим – ще се постави началото и на неговото по-нататъшно донаписване и пренаписване; което е реално, един нескончаем, бъдещ познавателен процес. Може би професор Богданов няма да се ангажира с буквените модели. Това предстои ние двамата с него да решаваме. Ако водещият дискусията, реши, ‘GPM’ засега няма да се публикува; което и аз съм наклонен да поискам. С благодарност, за иновативните ти търсения. Ти наистина ни коригираш и обогатяваш ... твой Искро
|
| Тема № - 167 |
Коментар № - 8275 |
|
Искро Косев - 2016-05-23 11:25:09 |
|
|
Големият въпрос в разговора ни наистина е този, доколко и по какъв начин животът, който наричаме „общ“, е общ. Проф. Богданов е предложил отлична схема: общото е един вид коефицент, изнесен пред скоба, в която влизат отделните ни животи. После уместно е добавил и това, до което достигнахме в разговора: че същата тази схема, компромис между по-общото и универсалното и по-частното и личното, трябва да се отнесе и до отделния живот на индивида, който е вътре като елемент от сбора в по-голямата скоба. Проф. Косев ни дава идея как би изглеждала тази схема, ако тя се отнесе до личността.
Ако това е работният ни модел, може би първото, което трябва да се добави, е кое е най-често разпознавано като коефицент пред голямата скоба. Това е идеята, че всички, които сме в скобата, сме българи. Оттук и честата редукция на общия живот до общия наш живот като българи. Което вече е достатъчно за редовия разговор по темата. Защо е достатъчно? Защото всички някак знаем какво е да сме българи. Как „някак“? Чрез сравняване. Да си българин, е да не си друг. Най-базовата операция по изработването на общия коефицент е сравняването с отхвърляне. Да си българин, означава да не си турчин, американец, руснак и пр. Което, разбира се, може да се каже и с една проста тавтология: да си българин, означава да си българин.
Е, добре, обаче дали същият този коефицент работи и пред малката скоба на нашата личност? По-правилно би било да се каже, че за някои хора работи повече, а за други по-малко. Това е и „светая светих“ на т.нар. патриотично образование. Неговата висша цел е да изработи ако може пълна тъждественост между изнесеното като коефицент пред голямата и малката скоба. Желаният ефектът е именно този: отделният човек да мисли за себе си на първо място като за българин, т.е. да смята, че онова, което крепи целостта на неговата личност, е фактът, че е роден в България, а не някъде другаде.
И наистина, разбирането, че сме българи, се поддържа на първо място от сравнение. Това сравнение е сравнение на черти, които са наши, с други, които не са наши, но и описание на конфликт с някой, който няма нашите черти. Това е и съдържанието на големите национални митове: разкази за колизия с някой, който не само, че няма нашите черти, но и иска да ни наложи своите. Оттук и настояването, че в училищата трябва да се изучават най-вече онези литературни и исторически произведения, в които се разказва за устояването на българщината срещу опитите да бъде асимилирана.
Но защо тези патриотични митове и защо точно сега? За да се яви нуждата от мит, в групата, към която той е адресиран, трябва да има конфликт, който не може да се разреши. Щом митът касае националната идентичност, очевидно е, че конфликтът засяга въпроса кои сме. И наистина, бежанската вълна към Европа постави остро именно този въпрос. Срещайки се с хора, които идват на континента с друга култура, непременно започваме да се питаме и за своето, усещано като обект на заплаха. За това усещане, разбира се, повлияха и случилите се атентати в ключови европейски градове.
Добре, само че днешна България не е днешна Германия или Франция, в които от края на Втората световна война живеят големи групи мюсюлмани (близо 10 млн. само в двете страни), обособили се в гета край големите градове и като цяло съпротивляващи се на опитите за интеграция и асимилация. Нещо повече, т.нар. бежанци, дори и да идват в нашата страна, по-скоро преминават през нея по пътя си към по-желаните Германия и Швеция. В един по-едър мащаб България всъщност е слабо засегната от онова, което някои наричат „нов сблъсък на цивилизациите“.
Добавя се и другата перспектива: тази на всекидневния живот. На много места в страната българите и мюсюлманите живеят добре заедно, без големи конфликти и с изключение на религиозните ритуали – без проявена особена разлика в светогледа. Същото важи и за т.нар. български ксенофоб: ловец на емигранти в едно свое битие, в друго този тип българин си остава битов ориенталист, който надвечер не пропуска да гледа турския сериал, даван в праймтайма по една от националните телевизии (същата, лансирала геройствата на пишман анти-ислямиста Динко), или похапва с приятели в турски ресторант, хвалейки гостоприемството на съседите.
Така че къде е всъщност конфликтът, който се разрешава чрез новите патриотични митове? Ако между живеещите в България мюсюлмани и българите няма изразено напрежение и ако освен това не познаваме проблемите, пред които е изправена Западна Европа, кои са тези друговерци и иностранци, пораждащи чувството на заплаха?
Отговорът ми е, че под митическия образ на онзи, който заплашва да унищожи българското, се намира не страхът от мюсюлманина бежанец, а страхът от българина, който живее като че с единия крак извън родното, по един по-отворен и либерален начин. Бежанската вълна не беше причината, а поводът за активирането на този страх. Съответно и същинската цел на новите патриотични митове не е да устоява българското срещу някакво мюсюлманско, а да определи един тип българско, приеман като изконен и консервативен и затворен, противопоставяйки го на друг тип българско, приеман като либерален и отворен. Белезите на двата типа живеене са добре описани от проф. Богданов още в "Двете благополучия", а и в новия предговор към "Орфей и древната митология на Балканите".
Така, струва ми се, става по-ясен и големият спор около правата за гласуване на българите в чужбина. Залогът не са трите мандата, които идват от чуждестранните гласове, а съдържанието на т.нар. българско. Онези, които стоят зад ограничаването на гласоподавателните права, които стоят и зад новите патриотични митове, вярват по консервативно-затворен начин, че българското е идентично с територията на страната. Оттам и един сравнително прост начин да се определи, че някой е българин, а друг не е: ако живееш върху територията на страната, значи си българин, а ако си извън нея – не си, макар че може да поддържаш всички символи на българската идентичност.
Разбира се, митът за територията като поле на идентичността произвежда цял набор от митове. Като залегналия в програмите по история историческия мит за българските военни победи, свързани до една с увеличаване на територията, и българските „национални катастрофи“, свързани със загубване на части от нея. Или като социалния, до голяма степен конструиран от популярните медиите мит, за обезлюдените и забравени български територии, ставащи обект на плячкосване от страна на циганите, съответно и яростно защитавани от местни патриоти. Или като позитивния екологичен мит: за хората, които „се връщат на село“, за да възстановят традиционния си начин на живот, бягайки от този в големия град.
Но, разбира се, налице е и обратната, либерална митология, макар и по-слабо заявена от патриотичната. Тук са митовете за българските постижения, възможни само навън, но препятствани в България; тук са митовете за космополитизма като нещо модерно и патриотизма като нещо от старото време; тук са митовете за успеха на отделната личност, митът, че всеки носи някакъв талант, митовете на консумативната култура и т.н. Разбира се, бидейки производител на митове, т.нар. либерално е и обект на митологизиране от страна на патриотично-консервативното: определящите се като либерали са видени като платени от чужди фондации, като отродители, като хора без корен и без същност.
И все пак думата „мит“ донякъде подвежда: митическото не е в това, че конкретното се измисля. Напротив, много често конкретното, което се засяга от мита, е по-скоро вярно – както е вярно, че част от територията на страната е занемарена или че някой е могъл и да напечели от това, че се е представял като либерал. Митическото е по-скоро в обобщението, че щом едно е така, значи и всичко е така. Митическото е в желанието общият коефицент пред скобата на частните случаи да има едно-единствено съдържание.
С което и приключвам този коментар, който всъщност е и чернова за статия. Приключвам с това, че по-доброто реагиране по въпроса за общия живот е онова, в което и коефицентът пред скоба се разбира като скоба, извън която веднъж излиза като водещ един елемент, а друг път – друг. Кой елемент кога трябва да стане водещ, е въпрос именно на по-добро образование. С една по-динамична идея за „общо“ навярно бихме постигнали и онази по-динамична идея за „лично“, както и обратно – с една по-динамична идея за „лично“, насърчавана от страна на семейството и приятелската среда, е напълно възможно и постигането в училище на една по-динамична идея за „общо“. |
| Тема № - 167 |
Коментар № - 8274 |
|
Георги Гочев - 2016-05-22 16:06:23 |
|
|
Благодаря, не само за колегиално-солидарните думи, но за видимото пре-образуване, на частно научния, психо- и нервно-мозъчен структурализъм, чрез наднаучния и обединяващ ни креативно-херменевтистичен стил на професор Богданов. Това е взаимно усилване; което преди е било самоцелно съперничество в човекознанието. (Така през 2015 е казано, а преди дни, го четем и в Литер.в-к, от текста на Ришард Нич за – „Хуманитаристиката вчера и днес”, 2016).
Напоследък, ние бяхме евристично насочени към няколкото „логики” на субективно-обективното живеене-пулсиране, между големия социален-средови и малкия личен свят на човека. Взаимните свързвания помежду им, стават първо, чрез разума и когнитивно-езиковите инструменти (думи-понятия-мисли). Второ, чрез неотделимата от тях афективна психика и активност (потребности- чувства- мотивации). И трето, чрез реализиращо-създаващите ги, три основни групи дейности и поведения (играта, ученето и трудът; с неотделимото от тях речево и невербално общуване).
,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,
Днес, ще се спрем на оцелостеното моделиране на общата структура на дейностите (която е една от малкото на брой наши тематики). В модела ‘BAS’ като „Поведенческо Дейностна Структура”, който променено се опира на модела на Хакер, с двете му фази: Подготвителна и Изпълнителна, се верифицират, моделите-логики на протичанията между обществото и нас човеците.
Предхождащо ще кажа, че във ‘BAS‘ модела се потвърждава, изтъкваната от професор Богданов и доосветлявана от Георги (и допълвана в праксиса на Декарабах), недооценявана доскоро, обща моделна структура, между менталния разум и да кажем и практическия разум. В смисъл, че умствените действия, са преди това и след това и деятелно поведенчески структурации.
В трудовата (дори в педагодическата и социална) психология и особено в Психология на организациите (където сме практикували дълго), етапно и като бази за разработване на общия модел за човешката личност-‘G P M’, се оформи следната обобщена система и „Поведенческо дейностна структура-BAS”, която, според вашите и мои идеи,е, моделно слят деятелен разум –
B A S = (P + N + I) + (E + M + S)
Отделните букви, в горния буквен модел (абревиатура) означават съответно – (1)Програмиране-P; (2)Нормиране-N; (3)Иновативност-I; (4)Eкзекутивни-изпълнения-Е; (5)Метризация-М; (6)Стимулиране-S. В слятия прочит и произношение „PNIEMS-ПНИЕМС”, виждаме означени най-значимите – едновременно или паралелни, мисловни и практико-деятелни стъпки, подсистеми, подструктури , на единното тяхно, когнитивно-езиково моделиране. Тези термини са популярни.
Това ни показва, как в праксеологичната разумност, се „имплантира” моделираният ‘BAS’= на ‘PNI-EMS’, с логически и разбираемо следващи се стъпки, което е свързано и с „разбиране- правене”. Добре управляваните фирми и други институции, така структурират и своите служби, отдели и пр.
,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,
Структурата-логистика на умствено-мисловните действия е изоморфна на структурата-логистика на реално протичащите човешки (игрови, учебни и професионални) действия и дейности – чието рационализиране може да се ориентира и по ‘BAS’ модела (нещо, което бе прието и внедрявано от колегия на хабилитирани икономисти у нас). Пълни съответствия са невъзможни – както се писа.
Нашите общохуманитаристки и метанаучни моделирания, направлявани синтезно и иновативно от професор Богданов, чрез езиково-когнитивни инструменти, които ние обосноваваме още и психо-когнитавистки – имат не само значение, за средовото диспозиране на „Общия личностен модел- G P M”, но и за изнесени пред скоба, дейностно-поведенчески предикати; върху които, може да се базира и социалната рационалност, ефективност и справедливост, в нашите общества.
Доколкото се изисква ясно целево-‘P’, нормативно-‘N’ и иновативно-I – регламентиране на индивидната и обществена продуктивност; с последващата екзекутивно-реализираща-‘Е’ и метризиращо-оценъчна-‘М’ стъпки, за да се достига и до справедливи стимулации-‘S’(материални, морални и пр.) и то, на всички приноси, индивидни и групови, които да ни обогатяват.
Ще завърша със задоволсвото ни, че в посочената студия „Хуманитаристиката вчера и днес” (2016) в центъра на иновативната хуманитаристика днес се поставя стимулирането на креативитета – което и ‘BAS’ модела, поставя в централното си структурно образуваниеза иновативност ‘I’; нещо, радващо, осмислящо и творческите усилия на Форума.
С поздрави... ваш Искро
|
| Тема № - 167 |
Коментар № - 8271 |
|
Искро Косев - 2016-05-20 19:09:47 |
|
|
Това, което сте написал, професор Косев, в последния си коментар е почти точно изказаната наша обща платформа. Тя визира обявената тема за съвременния живот в България, без самата тема да е разгърната, разбира се, ако не се смятат уводният текст на Декарабах и неговите коментарни добавки. До този момент ние - и Георги, и професор Косев, и аз, се занимаваме не с тази тема, а с нашата способност да изработим общ модел за разбирането на тази тема.
Аз, както посочва професор Косев, настоявам този модел да не се отнася за нашия съвременен живот в тесния смисъл на думата, а да е по-обхватно вкоренен в максимално по-дълго минало. Защото смятам, че всички ние поотделно живеем, опрени на едно или друго по-дълго време, поради което някои от нас са като че ли видимо в миналото за разлики от други, чиято грижа е да бъдат по-манифестно съвременни. Така че не сме напреднали особено по темата, все още обсъждаме подхода. В това обсъждане проличава следната разлика. Ние не се съмняваме, че съвременна България живее по-общ живот, който трябва да се опише.
Този общ живот е предмет, който съществува, и значи неговото описване е възможно. Неяснотата е, първо, в каква степен този живот е общ и обхваща всички нас. Аз смятам, че той ни обхваща, но като коефициент пред скоба, в която има много различно. Защото всеки от нас живее особен живот, при това двоен и пулсиращ, както е казал професор Косев. Т.е. става дума за съчетаване на по-общо моделно положение с второ особено различно при всеки с тази прилика, че това осбено различно е устроено по подобен начин пулсиращо между по-малко свое и по-голямо, отворено и към тукашното, но и към различно външно.
Т.е. първото на общото моделно положение, гледано по-реално, съществува косвено, макар че за него ние говорим като за реално. И ето в това е разликата между обичайната наука, професор Косев, с която сме свикнали - че моделите и структурите просто съществуват и толкова, и тази по-човешка наука, за която пледирам, опирайки се и на знанието за правеното от нашия неокортекс – че определени моделни и структурни положения съществуват инструментално като наши човешки средства на разбиране, без да съществуват реално вътре в предмета, който обсъждаме.
Доколкото може да се каже така отсечено, аз ви въвлякох в колебанието дали рационалността на нещата в света и нашата собствена рационалност съвпадат, което е изворът на гордостта на традиционната наука, или по-скоро не съвпадат, без да е ясно колко и в какво по-точно. Та това е моето уточнение, което върви да се добави и към онова, което твърдите вие в последния си коментар, а и към казаното от Георги Гочев.
|
| Тема № - 167 |
Коментар № - 8267 |
|
Bogdan Bogdanov - 2016-05-19 08:42:12 |
|
|
Благодаря и аз! Ето накратко какво мога да добавя към казаното. Не само Лотман, но и изобщо много голям брой учени, които се занимават с точни, а и хуманитарни науки, по особен начин вярват в съществуването на т.нар. когнитивни инструменти – понятия, теории, схеми, закони, парадигми и пр. Тази вяра е част от идеята за обективност и тя наистина рядко се поставя под въпрос. В случая с Лотман се добавя обаче и външното обстоятелство, че като е бил препятстван да се занимава със семиотика – приемана по онова време в СССР за пропаганда на западния живот – е трябвало да се нагоди към господстващия дискурс, представяйки семиотиката като един вид инженерна наука. Оттам и названието, с което тя става популярна покрай Лотман – „изследване на моделиращите системи“.
И наистина, когато се зачетем в Лотман, ясно усещаме внушението, че т.нар. семиосфера съществува не само като понятие и модел, но и някак в света. За което внушение помагат немалко и примерите на Лотман. Понятието „семиосфера“ е изковано по аналогия (а и под влиянието на биолога-семиотик Якоб фон Юкскюл) с „биосфера“. Лотман сравнява знаковата система, действаща в една култура, с гора, съответно и разбира отделните културни явления като свързани с цялото на една култура по аналогия със свързаността между дървото и микросистемата на гората, на свой ред, свързана с климатичната област и т.н. Да, но нали гората съществува реално по един начин, а т.нар. семиосфера – по друг.
Не познавам добре написаното от Лотман, за да твърдя, че е казал или не е казал нещо по горния въпрос. Интуитивно си мисля, че е казал, но между други неща, защото, така или иначе, патосът на онова време, към което трябва да се добави и бумът на френския структурализъм и пост-структурализъм, е в изработването на модели; оттам и въпросът за видовете съществуване, а значи и за видовете истина се мисли като въпрос за онова, което дискурсите позволяват или не позволяват да се каже, т.е. като един вид топика. Което ни помогна да разберем, че истината е не само в света, но и в самото говорене за него, но заедно с това породи и объркването, което обсъждаме: че моделите са, така да се каже, по-верни и по-истински съществуващи от онова, което обясняват.
Но защо моделите ни привличат и защо смятаме, че са по-верни? Едното обяснение е онова, което дава проф. Богданов в последния си коментар: правенето на модел за цяло е нещо като универсален инструмент за приспособяване на отделния човек към света, начин той да го усвои и да подготви намесата си в него. Тук много силно работи аналогията, откриването (което и е изработване) на прилика между конституцията на отделния човек и тази на средата, в която той трябва да се приспособи. Всеки модел за нещо, което се счита, че е в света, носи във фона си и някаква идея за човек, на която моделът за свят отговаря. Разликата е, че в някои случаи тази идея за човек се обсъжда открито, докато в други се прокарва скрито покрай твърдението, че светът е устроен еди-как си.
Та това е едното обяснение и то е силно. Под него обаче има още едно, което е по-общо, а именно, че моделите привличат затова, защото са нещо цяло. Това да си цял или да си в цяло – именно то е привлекателното. Затова и говорейки за културата, говорим за нея като за нещо цяло, въпреки че тя не е такова: защото бидейки нещо наше, с което се идентифицираме, тя е начин да сме в цяло тук и сега, а не в някакво отвъдно. Идеята за глобална култура и особено идеята за демокрация в днешната популярна култура са може би най-масовият светски модел за бъдене в цяло, който познаваме.
С което кротко си оправдавам оптимизма в предишния ми коментар, а и усилията на проф. Косев (докато пиша, виждам новия му коментар) да състави възможно най-завършения модел на личността. Зарадвало ме е цялото: първо, това временно цяло, образувало се тук във форума покрай разговора за когнитивните инструменти, а и идеята за свързаност между устройството на мозъка и външната среда, за което проф. Богданов заговори и което ми се струва, че някак откривам и в текстовете на Лотман, а по-рано и в тези на Платон.
|
| Тема № - 167 |
Коментар № - 8264 |
|
Георги Гочев - 2016-05-18 12:00:03 |
|
|
| Днешните и онзиденшни коментари на професор Богданов и на Георги, ще проучвам тепърва. Силни и обогатяващи са те. Пак чувствам, че не на място са моите уж допълващи, а особняшки и примесени с абревиатури на латиница, писания. ,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,, Спиращо и задържащо, обсъжданата предметология бе насочена към въпроса– „Какъв е нашият сегашен свят”. Чета и го разбирам раздвоено, като наш малък личен и голям социално-природен свят. Със значимо доуточняващото–„Не искам да говорим по тази тема в къс исторически ред”; а да се търсят „по-дълбоките корени”; дори не като „по-дълга история”; а като „цялото време”. Тези наднаучни общохуманитарни идеи, приемливо за мен и значимо, напр., се илюстрират, с частно-научния акцент за двухемисферната оцелостеност на мозъчното функциониране: обединяваща лявохемисферната аналитична дискурсивност; с дяснохемисферната образно синтезираща наратология (цит. по професор Богданов–текст от 14.V.; и текст от 6.V.). След силните съждения и умозаключения на Георги върху логистиката в посочените текстове, която разсъда се вкоренява и в Аристотеловата логика, аз, за да не се повтарям, с чудесните му допълнения и споделената от него типология на вътре- и интер-персоналното доверяване и пр., ще продължа предикатната по значимост теза за „двусветостта” на индивидните съзнания – „Пулсиращи между един свой по-личен свят и друг по-неличен по-голям” (из текста от 6 май). Моята „вкорененост” в теоретичното спиране на „цялото време”, работно ще нарека – Свят, реалност и среда, в диалогично формираният наш „Общ личностен модел – GPM” за човека. ,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,, За първи път, през т.г. (2016), след над 55 годишна работа върху ‘GPM’, обособяваме подобен първи раздел в текстовете (отделно за човека и неговите среди), посветени на моделирането на човешката устроеност, структура и живеене. Тук се включват и скорошните идеи на професор Богданов, които имат релефен езиков изказ за–"външно-вътрешното” и обратно на него „вътрешно-външно пулсиране”, в смисъл и на живеене; и че пулсациите са още между „малкото и голямото”, водещи и до различно променящи се оцелостявания, вкл. ситуативни и надситуативни. Търси се, за да бъде и езиково моделирана – т.нар. динамична взаимопреходност м/у по-малкия личен и по-големия свят. И адресирано до мен, бе Богданово закачливо обръщение, което гласи – „Не е изключено той да не знае за двусветовия пулсиращ обхват на нашето съзнание, а и да не го приема” (2016). Подобно „незнаене” е изключено. Защото всички ние, участниците във Форума, знаем професионално и от собствения си житейски опит, за въпросния интегрално-вътрешен и екстернално-външен обхват, на нашите индивидуални съзнания. За психолозите хуманитаристи, азбучна истина са предикатните идеи, напр. от генетичната психо- когнитивистика на Жан Пиаже, чието име бе включено във форумните дискусии, а също на Виготски и на други изследователи за т.нар. „Интериоризация–Int”„Екстериоризация-Ext”; наричани в разни философски учения „Отражение”–„Реализация”; или „Разпредметяване”–„Опредметяване” и пр.; които ние тук, в текста за ‘GPM’, приемaме като същностни подсистеми. От интертекстуалния ни диалог, след 2000-ната година (върху който имаме изчисления в таблици от честотни контент анализи) се прие и друго предикатно уточнение. Докато в модела на Умберто Еко, философски абстрактно се отбелязват, частични или по-пълни съотвествия между „Monde”и „Еsprit” („Свят” и „Съзнание”) – то в публикациите на професор Богданов се въведоха по-ясни и разбираеми, а и по-съдържателни наименования, като „реалност-действителност”; и тази средовост, конкретизирана в сменящи се жизнени ситуации и контексти, които ни променят. Така стигаме до една изходна и обобщена схема за психодинамиката между човека и неговото обкръжение, като безброй протичания „отвън-навътре” и обратно, която може да запишем така – СВЕТОВИ СРЕДИ БЛИЗКИ РЕАЛНОСТИ ,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,, Ако бъдем прецизни, ние имаме основания, дори в редово есеистично споделяне, без научни усложнения, да говорим за – (а) Вътрешно телесна и (б) Външна-природна и социална среда на човека – имащи същностно значение, за моделиране на човешката личност. Ще дам пример за вътрешно-телесната среда. Наблюдавали сме периодично на видеозон, с филмирани изображения, развитието на човешки зародиш, което „учленено протича” в утробата на майката. Тези емпирични наши данни са впечетляващи. За зародиша, оформящ се и видимо променящ се, в тялото на майката, това е и неговата „вътрешно телесна среда”. Тази най-първа „среда” за човека (и за описващия го ‘G P M’) – генетично се „вписва” в неговия общ модел, не само нервно (психо – физиологично), но и като онаследени обусловености, наричани съкратено и човешки „геном” (Колинс,2012). Тази вътрешно майчинска среда е предимно организмово-физиологична, но и хормонално- психична, преди това и зародишно (от двамата родители и прародителите) генотипична следа. И тя се различава, естествено зависи и се предпоставя от също, жизнено значимата, външна, природно-човешка среда и конкретно обкръжение, на всеки отделен човешки индивид и личност. Раждането на всеки един от нас е преминаване от една вътрешно телесна свързаност в друга външна свързаност, в която ние с първия си плач и вик, започваме да дишаме и започваме своето второ, друго, ново и качествено различно живеене. И двете среди, условно наричани вътрешна и външна, не само са отделени от човека, но в пряк и косвен смисъл, буквално навлизат и се включват в неговото био-психо-социално изграждане, функциниране и структуриране (по “GPM’). Затова и социалните, вкл. семейните и други „Роли-R” и „Статуси-S”, наред с носещата ги „Индивидност-I”, в едно първо съчетание ‘RIS’ на почти външни, но и вътрешно/външни’ личностови субструктури, са „външна езиково понятийна обвивка” на ‘G P M’, която идва и отвежда и свързва всички нас, с общите ни и ситуативно неповторими, наши си...светове. С много текстови фактологии-позовавания, в скорошна наша публикация, ще бъде емпирично обосновано, как в десетилетен междутекстов диалог, се формира оцелостен-общ хуманитаристки модел за човека личност, чието авторство е на двама персонолози –които, теоретично и „наднаучно” обобщават, силни частно-научни и други философски,семиотични, психо-лингвистични, културологични и пр.идеи, на няколко близки на тях колегии. ...ваш Искро |
| Тема № - 167 |
Коментар № - 8263 |
|
Искро Косев - 2016-05-18 10:53:34 |
|
|
Тъй като в близките десетина дни вероятно няма до мога да се обадя, освен късо и на латиница от нейде си, искам да отбележа едно. За мен то е важно и събиращо ме в повече яснота.
Професор Богданов не ни оставя да се лутаме в „известното”. В този негов коментар чета и срещам отговорите на свои отдавнашни колебания за правото да боравим с езика и отпечатаната в „бързащите ни” мозъци свободност. В „Без студентска книжка”, дотук може и така да изглежда, се възцари взаимно подкрепяща се, утвърждаваща новия прозорец, колегиалност между четири „различни” по възраст мисления. Но, според мен, това беше надскочено, отворено е в куп посоки… Отдавна си мисля например, защо да не позовем включване на кратки литературни и научно-есеистични текстове на студенти от НБУ, които тук да оглеждаме, оспорваме или подкрепяме. И такива „странични млади” неща.
|
| Тема № - 167 |
Коментар № - 8262 |
|
Dekarabah - 2016-05-17 21:49:21 |
|
|
Благодаря на Георги. Прекрасен коментар. Благодаря му, че се е облегнал на предложената от мен идея за разума, но и че е тръгнал по петите й, че е открил един от източниците, от които е била почерпена, а и че е свързал отлично онова, което е казал. Този коментар е малка статия, по която може да се учи. Но ето и моите добавки. Благодарение на ровенето на когнитивистите в работата на мозъка днес сме по-наясно и как функционира човешкяит разум. Добре знаем, че той не е само по-истинна рефлексия за реалността, а е и вътре в културната среда, както съм казал, опирайки се на гениалното разбиране на Лотман.
Само че в моя коментар не съм говорил за допълнителността вътре и в самия разум, и в разумното човешко поведение. Разбрано е, че тази допълнителност започва със съчетаването на двете полукълба на неокортекса, без да е ясно все още какво прави всяко от тях. Но все едно разумът е своеобразно люлеене-съчетаване между по-голяма дискурсивност и по-обхватна моделност. Юри Лотман е между малцината в онова време, които знаеха и гореха убедително за модела, моделирането и моделността.
С тази разлика, че Лотман вярваше в истинността и на едното, и на другото точно като учен, който го открива във външното, което разглежда, и не смяташе, че и с едното, и с другото, освен че откриваме онова, което е такова, ние и го моделираме в смисъл, че го правим словесно, за да можем разумно да разполагаме с когнитивен инструмент, чрез който някому да се случи и да открие фактическата истина. Защото тя се случва по-рядко в сравнение с другата истина на разума, която е истина в друг инструментален смисъл.
Затова и разумът, за който сега казвам, че не е истинна и дори не е по-истинна рефлексия за реалността, не просто познава реалността, а я и моделира инструментално, след което и я прави наново, като освен че я познава по-добре и поражда предмети и уреди, а и учения, на които облегнати, можем и да познаваме повече. Защо, Георги, тази идея за познаването и правенето не е налице у Лотман.
Защото тя мирише на марксизъм, от който Лотман се различава. Да, но той не се е сетил, че марксизмът в нея би бил озаптен, ако се каже, че човекът е такъв, защото поради речта си и своето речево оцветено съзнание той се справя и с отделното учленено, и с общото моделно. Които обаче поради речта не съвпадат с външното, което означават, защото като човешко разумно те се добавят към него не за да се познае истинното, а за да се направи такова, каквото на човека му се струва, че трябва да бъде. Човекът иска да бъде в света и хем се полага в него такъв, какъвто е, хем го променя, за да го приспособи към себе си и своя разум. Да, но и това е само формула. Защото човекът е колкото този конкретен човек, толкова е и повдигнатата в по-висока степен една или друга човешка колективност.
Затова и човешкият разум е толкова свързан с променящия се бавно мозък, колкото и с неговото разпиляване в нарастващата човешка среда. Неслучайно казвам “разпиляване”, Георги. Опреният на това и онова отделен човек, никога не е опрян на цялото на културата, защото това цяло всъщност го няма и то постоянно се прави наново. А и по-важното - и доколкото съществува като цяло, то може да е изкривено разумно и значи неразумно. Затова и лицата, които не се опират на подобни цяло, а на отделни негови части, а и тези, които не се опират на нищо и живеят отделно от всичко културно, имат шанса да бъдат и по-разумни. Е, така е, но не изобщо, а само в сравнение.
Та допълването на разума може да става и чрез културната среда, но без гаранция за по-пълен разум. И добре знаем, че един разум може да се допълва и от неразума на чувствата и настроенията, а може да се допълва и от друг разум. Както ето и в този случай. Прекалено оптимистичното ваше разбиране по темата за разума, Георги, ме накара да усиля скептичните моменти в моето разбиране, които впрочем наистина не са налице в гениалните тези на Юри Лотман. Не че нагласата на вашето разбиране е по-погрешна от моята. Те и двете не са сами по себе си. Сега обърнати една към друга, иначе те не са повече от разбирания и прилагания, които предстоят. Благодаря, благодаря!
|
| Тема № - 167 |
Коментар № - 8261 |
|
Bogdan Bogdanov - 2016-05-17 08:58:54 |
|
|
| Уважаеми д-р Гочев, влизам с два реда. Дори и само за да ви благодаря, че ни отпращате към Юрий Лотман. Европейската разумност е съкровищница и - великият естонец е изцяло в нея. Чел съм по нещо негово, но отворих и се заплеснах за час в мрежата над публикувани текстове. Ако някой иска да знае повече и за Русия - старата, а и днешната - добре ще е да се порови. Днес отново си припомних, че уважаемият доц. Варзоновцев често ни препращаше към Лотман. Дали няма да го чуем пак. |
| Тема № - 167 |
Коментар № - 8260 |
|
Dekarabah - 2016-05-16 21:15:02 |
|
|
В последния коментар на проф. Богданов има една силна теза, пряко свързана с вече казаното за действието на двете логики. Тезата засяга т.нар. разум. От една страна, е нещо, за което като че ли нямаме съмнение: че онова, което означаваме като разум, е един вид дейност на нашия мозък и е пряко свързано с неговото устройство. От друга страна обаче – и тук е именно силното допълване на проф. Богданов – разумът се свързва и с още по-сложния външен мозък на човешката среда, в която живеем. С оглед на тази втора част от тезата, разумът се представя вече не просто като истинна рефлексия върху реалността, но и като един вид умение на човека да мисли и чрез външното устройство на средата, в която живее.
В тази външна среда, чрез която мисленето на мозъка се допълва, влиза какво ли не. Тук са, разбира се, компютрите и смартфоните, способни да правят немислими за мозъка изчисления, тук са и всички онези „умни“ уреди, които технологията днес произвежда, но тук е и по-простата и по-сложна архитектура на къщите и градовете, мебелите и хранителните продукти, дрехите и обувките, музикалното и художествено изкуство, книгите и т.н. Всички тези неща, произведени от човешката култура, в една или друга степен съдействат на мозъка да формира човешкото поведение по-добре в една или друга ситуация.
Това е и краткото обяснение на връзката между доброто образование и разумността: този, който благодарение на доброто си образование има достъп до по-широк свят, дава на мисленето си, така да се каже, повече от силата на този външен мозък, който представлява културата. Но тук е и краткото обяснение защо хора с много слабо или изобщо неразвита рационалност все пак имат напълно логично поведение: защото средата, в която се намират, доколкото е човешка среда, базово вече е извършила сложните калкулации и решения, които мозъкът им не би могъл да извърши.
Та наистина силна и вдъхновяваща теза, която може и да се развие още. Благодарение на това, което проф. Богданов каза тук, а и вече е казал в наскоро преиздадената си книга „Орфей и древната митология на Балканите“ (2-ро издание, „Изток-Запад“, 2016), попаднах на една непозната ми статия на Юрий Лотман, озаглавена „Ассиметрия и диалог“ (в Лотман, Семиосфера, С.-Петербург: 2000, 590-602). В тази статия Лотман, тръгвайки от различния начин, по който дясното и лявото мозъчно полукълбо възприемат цветовете, достига до парадигма за разбиране на културата като механизъм, действащ аналогично с действието на мозъка.
Какво накратко казва Лотман? Статията му започва с пример от когнитивната наука: чрез дясното полукълбо човек осмисля цветовете и формите базово, докато от действието на лявото се пораждат т.нар. нюанси. Следват много примери от руската поезия, в които примери са налице възхитителни виждания на сложни цветове и форми. Очевидно лявото полукълбо е това, което отговаря за т.нар. артистични дейности. Там е работата обаче, че никой нормален човек не вижда света само с едната половина на мозъка си. Да, обаче двете половини не действат и в пълен синхрон. Отношението между тях, казва Лотман, е един вид асиметрално и диалогично.
Но същото, продължава той, може да се забележи и в човешката култура, което за семиотика Лотман означава макро-система от знаци, т.нар. семиосфера. От една страна, в нея имаме недискретност, т.е. един вид съвпадение между предмета и неговия знак, който има предимно изобразителен характер; в следствие на това мисленето не може да отличи нещата от техните знаци. Казано с пример, когато гледаме зелената поляна, да не можем да отличим зеленото, пораждащо у нас определена емоция, от самата трева.
От друга страна, в културата е налице и обратното – т.нар. дискретност на знаците. Тук знакът не е изобразителен за предмета, както в първия случай, а има условен характер, поради което и системата на знаците има един вид автономен живот по отношение на реалността. Ако вземем същия пример с тревата, тази втора семиотична дейност се изразява във факта, че можем да слушаме прекрасно стихотворение за тревата, която обаче не е зелена, ами синя, защото референт на това стихотворение няма да бъде тревата върху реалната поляна, ами говоренето за нея. Т.е. освен като ред от първични знаци, културата ни позволява да мислим за реалността и по-сложно като за ред от знаци, рефериращи към други знаци.
Та такава добавка правя към разговора ни за когнитивните инструменти: че ползвайки външната човешка среда като органичен ум, с който е свързан, разумът ни на практика ползва и натрупания в тази среда опит и потенциал в означаването. Защото разумността личи в разчленяването и събирането, но и в нещо друго, протичащо успоредно: във възможността нещата да се означават по един, но и по друг начин.
|
| Тема № - 167 |
Коментар № - 8258 |
|
Георги Гочев - 2016-05-16 16:04:08 |
|
|
|
