Проф. Богдан Богданов, д.н., основател и Председател на Настоятелството на Нов български университет:
 
ЕДИН ОТ ОСНОВНИТЕ КРИТЕРИИ, с който е редно да преценим ползата от университета, е да установим кое учебно заведение може да осигури работа за възпитаниците си и кое се проваля. Добре е да се знае завършилите кой университет са

най-добре платени. Българското общество в момента вярва, че качествените юристи са завършили СУ, а финансистите - УНСС. Начинът на мислене ще бъде променен, когато у нас влязат чужди университети. Техните възпитаници естествено ще се преценяват по реализирането, а не по факта на завършването. Това ще накара и нашите университети да се преценяват най-вече по този критерий. Така че несъмнено от чуждите университети ще има полза. Ползите от навлизането им вървят заедно с ползите от чуждите култури, на които те се опират. Същото се отнася и за българските студенти, които завършват в чужбина и се връщат в родината си - те разширяват опита на местните работодатели с

практическо ноу-хау, което няма алтернатива. Какво имаме днес - утвърдили се големи държавни университети и по-трудно утвърждаващи се частни висши училища, какъвто е и НБУ. И двете групи действат в условията на пазарни отношения. Същевременно се смята, че държавните университети означават дисциплина, а частните - лесно получаване на диплома. Този абстрактен възглед ще бъде един вид уточнен, а може би и поставен под въпрос, ако в България се допуснат чужди висши учебни заведения. Страната ни има нужда от разнообразие, от нови култури и опит, от доказали се практики. В Европа, а и по света е пълно със страни с работещи стандарти и стари образователни традиции. От тях нашето висше образование има какво да научи. Държавата не бива да се занимава с

дребнави забрани. От подобен характер е и основният проблем на Закона за висшето образование -той прилича повече на наредба, а не на закон, който предписва основното. Защо трябва да се спира навлизането в България на един чужд реномиран университет с изградена и доказала се през годините структура и стандарти, които се приемат и уважават от цивилизованото общество? Загубите от такава забрана са много по-големи от ползите.
В нашата българска среда има недоверие не само към законите, но и към институциите. В редица отношения това недоверие е основателно. Добър пример е Агенцията за оценяване и акредитация, която регулира работата на университетите. Тя определено е натоварена да упражнява по-голяма власт, отколкото би било полезно. Добавя се и това, че в агенцията действат управленски кадри от два основни университета - от СУ и от УНСС, което води до субективност. Ето един пример. При последното институционално оценяване НБУ получи оценка добър. Това стана основно защото площта на НБУ, разделена на броя на студентите, е под

нужния стандарт. Оценяващите отказаха да обърнат внимание на факта, че в университета всички аудитории са модерно обзаведени с целия набор от нужни за съвременното преподаване технически средства. Оценяването не ползва такъв критерий. Той би бил във вреда на други университети. Ето и за това биха помогнали чуждите университети в България. Биха допринесли с добрите си практики за оформянето на по-съвременни, по-сложни обективни критерии за оценяване. Сегашната Агенция за оценяване и акредитиране, както и Висшата атестационна комисия са подвластни на прекалена консервативност. Тя се поддържа не на последно място от следния механизъм: и на двете места действат академични лица, формирали начина си на мислене в отминало време. Заплатите им там, където са на постоянна работа, в държавните университети и в БАН, са невероятно ниски. Така агенцията и комисията стават естествен източник на допълнителни средства. Всъщност университетите ги издържат, като заплащат значителни суми за институционалното и програмното си акредитиране и съответно за хабилитирането на своите преподаватели. Та и такъв, материален, е основният мотив за поддържането на държавното регулиране на качеството в съвременните български университети.
Това по всяка вероятност ще започне да се променя, ако в България стъпят големи чужди университети с друга, по-публична и по-обществена нагласа. Още повече че съвременните българи са отворени хора, пътуват, интересуват се какво става по света. Голям брой младежи

учат вън от България в реномирани университети, като несъмнено плащат повече, отколкото биха плащали, ако тези университети имат представителство у нас. Търсенето на чуждото не е само комплекс с негативен знак. То е един вид критика на българското висше образование, на неговата откъснатост от практиката, на прекалено аудиторното гимназиално преподаване. В нечии очи то изглежда положително. Но за съжаление го поддържа не положителното в него, а по-скор отрицателното - това, че този начин на преподаване предполага повече преподаватели на щатна работа и съответно на заплата.
Съвсем ясно и в този пункт влизането на чужди университети в България би повлияло положително.Тогава

българският студент ще може да сравнява и да избира. Сега цената на този избор е много по-висока. Просто се учи в чужбина.
Скептиците по темата "чужди университети в България" ползват следния аргумет: ако законовата забрана се отмени, у нас ще влязат "структури със съмнителна репутация" като някои руски или украински университети. По-скоро нека да влязат. Нека тези, които се движат свободно между университетите, да преценят техните качества и да ги изберат или да ги загърбят. Нека законовата уредба да не се нагърбва с този избор, като предписва или забранява.
Това несъмнено не може да стане с частична промяна на сегашния подробен закон-наредба. Както не може да стане с частично реформиране на сегашните нелиберални институции. Имаме нужда от либерални закони, но и от либерални институции. Не просто немарливи и пропускащи и допускащи в едни случаи, а в други  безсмислено забраняващи и ограничаващи личната инициатива.