Богдан Богданов. „Разказ, време и реалност в старогръцката литература”. ИК „Жанет 45”, Пд, 2012, цена 17 лв.

Бих озаглавил книгата на проф. Богдан Богданов другояче - „Любов и разказ”. И бих изтеглил едва няколко нишки от богатата й тъкан. В първата част - „Разказ, време и реалност в старогръцкият епос”, авторът разсъждава върху „Илиада” и „Одисея” на Омир и „Теогония” и „Дела и дни” на Хезиод. Втората част – „Любовта и любовният разказ в класическата старогръцка литература”, е посветена на лириката на архаиката и ранната класика, на атическата трагедия, на атическата история, диалозите на Платон и Ксенофонт. Трудът завършва с теоретичното заключение „Какво е литература?” и „Заключение за разказа”. За да пристъпим в страниците, се налага да събуем обущата на съвременността. По отношение на лириката ученият предупреждава: „Нашата литература е акт на индивидуален прочит на литературен текст, при който текстът става литературно произведение за всеки отделен четящ, докато онази литература е акт на обикновено еднократно устно възприемане от празничен колектив на изпълнявана словесно-музикална партитура, при което тя се превръща в произведение на изкуството за всички присъстващи в този момент на устно възприемане.” На подобно предупреждение се натъкваме и по-нататък: „Оттук и общото между Херодотовата история и високата поезия на онова време. По подобен начин и двете не съвпадат с нашите съвременни като че ли ясно разграничени категории история и литература. Историята на Херодот и съответно литературата на Омировия епос и атическата трагедия не само си приличат, но имат и функцията на история.” И така, боси и уязвими, достигаме до удивителното, несрещано у нас заключение „Какво е литература?”. Като поет, изпитващ нужда от преобразуваща контекста литература, за мен е особено важно твърдението на Богданов, че „(…) разбиращият не просто общува с литературния текст, с вложеното в него произведение и неговия създател. В хода на своето разбиране той става друг или по-друг благодарение на този текст, с който друг или по-друг именно общува неговото обичайно себе си. Нашето „себе си” пулсира между повече състояния. Поради което и това общуване, особено съвременното четене на литературен текст, може да се нарече формулно „общуване на читателя със самия себе си”. И докато мисля за обезпокояващото ни „празно времево протичане”, което се стремим да изпълним именно с реда и смисъла на литературата, се сещам за тълкуванието, което проф. Богдан Богданов дава на онова прочуто произведение на Сафо „На боговете равен ми се струва…”, сякаш осветяващо собственото му отношение към словото: „Породено от трепет-вълна-досег с красота и усилено от очароващо заедно и разочароваща раздяла, после повдигнато в по-високата степен на копнежен спомен, то поражда поетичен текст.” А може би Богдан Богданов е седнал срещу литературата и отблизо слуша как тя сладко говори и красиво се смее през хилядолетията. (Представянето на книгата ще е на 21 март от 18 ч. във Френския институт.)

Текстът е публикуван в бр. 6 (2712), 15 февруари 2013, в. Култура