БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ 1
РАЗБИРАНЕ И
ИНТЕРПРЕТАЦИЯ

ФОРУМ 2
ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Художници и тирани. Есе за Кристо. Георги Гочев

Докато разглеждам снимките от последния проект на Кристо и Жан-Клод – „Плаващите кейове“ в италианското езеро Изео – си мисля за една история, разказана от Херодот. Когато персийският цар Дарий тръгнал на поход срещу Елада, той решил да прекара войските си в Европа не с кораби, а по невиждан до момента мост над Хелеспонта. Тъкмо обаче построил моста, разразила се буря и го отнесла. Дарий толкова се ядосал на тази несполука, че заповядал да отрежат главите на строителите, а колкото до морето – него да бичуват и вържат с верига. Царят искал да пороби не само елините, но и природата, която не му се подчинявала.

„Свобода, това, което правя, е израз на свобода“, повтаря Кристо пред журналистите. Свобода като достъпност – всички могат да участват в инсталациите на художника, – но свобода и като зачитане на човешката природа. 16 дни – точно толкова ще съществуват кейовете във водите на Изео. Художникът нe настоява, че може да свърже трайно онова, което природата е разделила. Отказва да е като Дарий с неговия мост над Хелеспонта, като Ердоган с неговия трети мост над Босфора, като Путин с моста от Русия до Крим, като тоталитарните владетели с техните крепости, арки и мавзолеи.

Кристо наистина стъпва в едно поле, в което обикновено се подвизават единствено царе и тирани – в представата, че човекът може да построи цял свят. Тъкмо това прави Кристо във всичките си проекти от опаковането на Райхстага до кейовете в Изео: построява малки светове. Но ето и първата разлика с царете и тираните. Докато те строят за вечността, той строи за краткото време. Макар и мащабни по замисъл, неговите светове са мимолетни, а техните – монументални. Може би затова и Кристо не работи с камък и цимент; неговите материали са платът, дървото, пластмасата, празният варел – онова, което няма плътност.

Другото, което няма плътност, са човешките емоции и спомени. Те също са материал, с който Кристо работи. Затова и в неговите проекти няма просто посетители и просто зрители. Всеки, който гледа проект на Кристо, чрез емоциите и спомените си участва в неговото осъществяване. Тук нищо не се показва като завършено платно или картина; зрителят не стои отвън и настрана пред нещо създадено от друг; той влиза, разхожда се, живее за момент в самата картина, която дори не е истинска картина, защото не пресъздава друг обект от реалността, а самата себе си.

В световете на Кристо художникът и зрителите си партнират по начина, по който би трябвало да си партнират законодателят и гражданите в едно идеално общество, където законодателят е този, който създава законите, но гражданите са тези, които ги вдъхновяват, допълват и променят. Което ни подсказва и още една разлика между художника и тирана: докато в света на художника зрителите са равни с художника и неговите правила и истини са едно и също с тълкуванията и истините на зрителя, в света на тирана няма място за тълкуване и интерпретация на закона от страна на подчинените – законът е думата на тирана, която казва винаги точно това, което казва.

Изобщо, светът на тирана е свят на тоталния политически мѝмезис – във всичко се възпроизвеждат образът и думата на тирана; свят на пълната тавтология – всичко е само това, което е; свят на всекидневната репресия – всичко е това, което трябва да бъде. Обратно, в света на Кристо мѝмезис липсва – няма опит едно да се уподоби на друго. Тук има по-скоро нещо, което може да се нарече с думата хетѐрозис – представяне на същото като друго. Кристо не рисува, не изобразява нищо от действителността; той взема част от действителността и я преобразува. Целта на този акт не е да се покаже нещо, което е другаде; целта е тук и сега да се преживее промяна.

Затова и всичко, което Кристо прави, толкова много прилича на игра. Играта е ситуация, в която можем да станем за някакво време други. Да влезем в роля, в която иначе не можем. По тази причина и смятаме, че играта, освен източник на забавление, е и източник на знание. Играейки, изпитваме възможностите си да разбираме света по различен начин. Да го живеем по различен начин. Да го огъваме, разглобяваме, моделираме. И после, след като желанието за друго се изчерпи, играта естествено се разтуря. Няма вечна игра. След нея можем да се върнем към обичайния си живот или да започнем друга игра.

Тези качества правят играта неприемлива за света на тирана. Ако той позволи на своите подчинени да играят, пък било и за малко, той би им позволил да бъдат свободни, което ще рече – да мислят за света, в който живеят, като за възможен друг свят. И току виж, някой взел, че пренесъл опита си от играта и в живота! Дали е обикновено съвпадение това, че според вече споменатия Херодот именно персите, които имало да страдат толкова много при своите царе и сатрапи, първи измислили и игрите? Може би най-добрите игри се раждат тъкмо там, където свободата е най-малко.

Но да се върнем на Кристо. Ето първата игра, в която художникът ни въвлича, една от най-древните човешки игри – играта на скриване и откриване. Кристо е опаковал някакъв обект – всекидневен предмет, паметник, сграда – и ние трябва да разберем какво виждаме. Но дали тук наистина има нещо скрито и дали скритото се намира под платнището? Не е изключено. Когато през 1920 г. Ман Рей опакова с брезент и връв една шевна машина, неговата тема е тайната и по-точно тайната на буржоазния живот – онзи скрит план на истерии, премълчаване и произвол.

При Кристо обаче залогът е различен. Тръпката в неговата игра не е да узнаеш тайна. Тръпката е да видиш по нов начин нещо, което си приучен да виждаш. Тръпката зависи най-вече от онова, което по отношение на литературните текстове Виктор Шкловски наричал остранение: представянето на една обичайна вещ или ситуация по необичаен начин. Кристо използва именно остранение: той не създава нов обект, а прави познатия ни обект „странен“. Гледащият вижда предмета, познава го и едновременно с това не го вижда и познава. Автоматизмът на неговия навик по отношение на предмета е поставен под въпрос.

Но защо именно опаковане? Играта няма да е игра, ако не ни предлага възможност да нарушим някакво правило от действителността, някакво табу. Когато Кристо опакова, той засяга едновременно няколко от най-силните вярвания на съвременната ни цивилизация: първо това, че във всичко около нас има някакъв резерв от полезни сили, които трябва да се маркират, отграничат и съхранят; второ, че всяко нещо в нашия свят, независимо дали природен или човешки обект, се различава от друго по уникалния си външен вид; и трето, че сградите и предметите са все неща, които сме създали, за да ни служат и улесняват нашия живот.

Модата, идентичността и практичността – това са трите тирании, трите Мойри на съвременната епоха, от чиято власт за момент ни освобождава изкуството на Кристо. На пръв поглед различни, те са и свързани от общ родител: идеята, че човешкото същество е уникален вид, който господства върху света на останалите видове. Кристо по художествен начин оспорва тази идея. В неговите светове човекът не е господар на планетата, не е дори неин стопанин, а нещо като изпитател, който се научава как да възприема нещата около себе си. Като че ли сме в първия ден на сътворението: някакъв ироничен бог е създал свят и е пуснал в него един неопитен човек.

Очевидно имаме нужда от такова преживяване, защото то се предлага навсякъде около нас: като екскурзии в екзотични страни или като живот сред дивата природа. Въпросът е обаче доколко този мамещ ни различен свят е наистина различен, доколко „непознатите“ страни, които посещаваме, са наистина непознати, а не просто означени като такива; доколко „дивата“ природа е наистина за нас дива, а не добре организирана като дива? Като че ли по-честното преживяване е това, което предлагат художниците като Кристо и Жан-Клод: един добре познат ни свят, в който сме поставени извън комфортната си зона на възприятие и принудени да си създадем нова.

Това се усеща може би най-пълно в т.нар. лендарт проекти на Кристо: „Бягащата ограда“ в Калифорния, „Портите“ в Ню Йорк, „Плаващите кейове“ в Изео. Кристо не избира места, които не са ни познати, а тъкмо напротив. Но без да разрушава тези места, той е добавил към тях нещо, което разрушава нашата увереност, че ги познаваме. Виждали сме езерото Изео, но кога сме ходили по неговата вода, и изобщо – какво е да ходиш по път през нещо толкова несигурно като водата? А да видиш как вятърът преминава през портите на Сентрал Парк и за миг да усетиш, че нещо от неговата свобода е преминало и в свободата на човешкото движение?

Кристо сякаш ни казва: вижте, аз не ви назидавам как да живеете, не ви предлагам отговори за смисъла на света, не ви предлагам и адреналинови преживявания, които ще ви накарат за момент напълно да забравите за своя свят; предлагам ви малък неясен свят, който ще ви накара да си зададете въпроси. Защото оттам някъде тръгва свободата – от неразбирането, от въпросите. Това е може би и най-съществената разлика между света на художника и света на тирана: в света на тирана всичко е ясно, там въпроси няма, има само отговори.

Първа публикация на този текст: Портал „Култура“ (www.kultura.bg), 20.10.2016


Коментари по темата
Здравейте, скъпи приятели от НБУ, а и всички вие „други”, влизащи сред текстовете, завещани ни от Учителя наш.
От много време бях си наумил да се обадя, когато двете последни заглавия в този раздел се изравнят по брой на влизанията в тях. Този необмислен, несъзнателен репер съпровождаше дните и месеците, в които ние не проронвахме и дума в раснещия паметно сайт на професор Богдан Богданов… Сега се осмелявам да наруша нашето почтително мълчание. Възможно най-кратко, защото не съм готов за по-дълго. При това навярно ще ви прозвуча метафизически, мистично, но такова е реалното, което ме носи.
Ще си послужа с първата част от прецизно краткото заглавие на Георги Гочев - Художници и Тирани. Ще оставя глобалното конкретно дело на Българина Кристо „встрани” от моята лична, местна перцепция за художествено и тиранично… За да се върна към нещо, което съм споменал в някой от последните си коментари. Да. Стана безкрайно мъчително така, че загубих за две години само двама гигантски /по майсторски и душевен ръст/ приятели. Съвсем различни по начина и способите, по теорията и практиката, по щриха, цветовете и светлосенките, по мелодиката на своята хармонична подготвеност… Но може би и много близки. Боли ме страшно, защото не можах да ги срещна и запозная, единия с другия майстор, приживе. Което ми напомня, че ние винаги живеем с усещането за безкрайно живеене, а … то е относително късичко. Немога да скрия от вас: и двамата мои, вече отплавали към висшите си „пристани и цехове” за натрупване на Повече, приятели ясно ми дадоха знаци, че посрещнатите с радостна готовност дни и трудът ни в тях; почтеността и правенето на избраните от нас неща въпреки всичко; сторването на нашето „провинциално” българско майсторство - Е, което да се следва… Аз съм, простете ми за многото „аз”-ове, дълбоко вярващо убеден в закрилата и вдъхновението, които получавам от двамата, напуснали този наш немного решителен и доста разсеян свят, Майстори. Нещата ми вървят и се връзват едно в друго по един удивително „мистично-прагматичен”, но съвсем реален път на … уважителен и немързелив калфа. Ще спра дотук. Някой ден, ако Господ и ангелите хранители ми позволят, и ако изобщо ме оставят да се занимавам с това, ще напиша за тези Майстори повече. Ще ги срещна в Общото между тях, за да го видим ЗАЕДНО. И защото Вечният репер между хуманистичния Артифекс и тираничното изчакване за „плододаване” е нещо май субординарно-времево. Ние скъсяваме главното, от страховете си за предстоящото сигурно маловажно. И в това се иска майстория, но за такива неща не ни подшушват истинските майстори. Така ви се обадих. Дано да не Ви намирам в лошо и „немистично” настроение.
Ако някой „звънне”, ще се дообяснявам.
Памет за Учителя ни!
Тема № - 170 Коментар № - 8384 Dekarabah - 2017-06-26 21:45:16
If you are the dealer, I'm out of the game
If you are the healer, it means I'm broken and lame
If thine is the glory then mine must be the shame
You want it darker
We kill the flame
Magnified, sanctified, be thy holy name
Vilified, crucified, in the human frame
A million candles burning for the help that never came
You want it darker
Hineni, hineni
I'm ready, my lord

Отиде си още един от Човеците, на които имах пълното доверие, за да закрепвам началата и завършеците на дадените ми дни, в този наш странен, недоразбиран, красиво-любещ, страдален и възмогващ се, упорит в постигания и трагическо грешене, смешничък и възвишен свят… Но има личности и надарени умове, които ни оставят своята ОТНОСИТЕЛНА СВОБОДНОСТ. За да ни е облекчено и страхотно нужно да ги следваме в техните житейски и творчески избори. Променящите в мир и разум.
Тема № - 170 Коментар № - 8377 Dekarabah - 2016-11-11 21:17:12
Текстът на Георги е много хубав и човек се бави с коментара си – докато реши накъде да тръгне, още повече, ако Херодот му е любим, още повече, ако лично е бил мимолетна част от плаващите кейове на Кристо. Не се бях сетила тогава, че всъщност кейовете правят именно тази история от Херодот, не бях погледнала отвъд това, което бе съобщено официално – че те дават възможност хората да ходят по вода така, както е ходил Христос. Две са историите при Херодот, в които цар изпраща хората си с ясната задача - да накажат, да набият и порицаят неща, които са много по-силни от човека - едната е тази за морето, а другата е, когато Крез изпраща войниците си - да набият прорицалищата, които го заблудили. Така или иначе – каквато и интерпретация да се направи на плаващите кейове – те имат една цел – свързване. Свързване на един с друг бряг, свързване с бъдеще, свързване на едни хора, които нито искат да правят невъзможни мостове над Хелеспонта, нито искат да ходят по вода като Христос, нито да разтварят морета и да спасяват каквото и да било. Именно за тези хора бяха приготвени оранжеви чорапчета, шалчета с името на проекта, календари, торбички, тениски, полицаи и т.н. Но какво е този проект за другите?

От всички страни на света прииждаха хора в иначе малкото селце, което никога не се е радвало чак на такава посещаемост. До кейовете можеше да се достигне с автобуси, с лодки, с хеликоптери. Самите кейове започваха още по суша - от спирката на автобуса. Тичането и скачането беше забранено - а усещането от мекотата на няколко пласта текстил под краката, в допълнение с леките полюшвания на водата - наистина приличаше на ходенето по вода. По цялата дължина на кейовете вървяха хора, имаше и много инвалиди с колички - сякаш тръгнали на изцеление, имаше и кучета, а и лебеди, диви патици, които някак намираха мястото за свое собствено и никакви златни кейове не можеха да им ги отнемат. Поне на два пъти видях едни зли птици да се нахвърлят срещу мирни хора.

Това, което на мен най-много ми хареса, е, че след като се изминеше дългият път до острова - там до частното имение бяха оставени мрежи във водата покрай оградата и човек можеше да си потопи краката и да полегне с гръб към света. Можеше да избере да гледа в стената или към небето. Този остров беше като някаква достигната цел - всички бяха налягали, насядали, без никакви деления, разграничения и различия - просто едни хора върху златото, които ядат, пият, спят – защото са съсипани от вървене. Загърбването на света обаче не продължаваше много, трябваше бързо да дадеш и на някой друг, дошъл след теб, защото местата за топене на крака не бяха много – а нямаше как да не съчувстваш на братята си по кейове. Когато вървиш по такъв кей в колона с другите, се получава едно странно отмерено, сякаш ангелско шествие. Все едно си спуснал и прилепил крилете си до тялото, не може да ги разпериш, защото ще пометеш другите – липсваше само ангелска музика. Това ангелско излъчване се чувстваше и когато отдолу видиш хората, наредени по магистралата в планината над езерото като малки точици, как те гледат, а и когато сам погледнеш от планината вървящите по кейовете като малки мравки - не можеш да разбереш - там ли са - или не са. Третото хубаво, след кръщението във водите на езерото и ангелското шествие, беше естественото вмъкване на изгревите и залезите в проекта на Кристо. Мисля, че точно заради тях човек се чувстваше като ангел, а не като мравка и не като част от месомелачката на Пинк Флойд.

Видяхме лодките-линейки, които откарваха хората, на които им прилошаваше, а и лодките с български студенти, които слагаха нощните светлини по кейовете.

На едно място - един от уредниците раздаваше малки парченца плат от златното на кейовете. За втори път в живота си получих такова парче плат. Първото ми беше от 10-годишния юбилей на НБУ в Созопол, когато по време на Дионисия имаше лабиринт и всеки можеше да си вземе парченце от лабиринта. Още го пазя!

Но дали Кристо прави тези кейове-лабиринти, за да събира хората заедно? В последно време си мисля много за книгата "Думи, значения, понятия и неща" - в нея има една такава схема: 1.човекът е едно малко тук и сега - ражда се и умира, но той има 2. дълга биология - започнала още преди човешкото и продължаваща и след смъртта му, освен това – 3. човек се свързва и по друг начин - вертикален – чрез обществото. Свързаността с другите хора е онова, което подражава на биологичното свързване, но и го надхвърля. Вътре в тази по-висша свързаност е 4. словото, което освен, че реферира към съществуващи неща - има тази велика сила да 5. проектира. Това е моята любима дума от професор Богданов - "проектирането" на нещо, което може да се случи, а може и да не се случи - но то е възможност за по-голямо свързване и по-дълъг път. Мисля си, че в тази книга професор Богданов казва едно най-важно нещо - че безсмъртието се крие в словото именно заради свързаността и възможността за проектиране. Изчезването на човека-тяло, смъртта – е тази форма, която е формата и на реферирането към непосочими неща – ако те съществуват по някакъв начин, след като ние ги назоваваме и не ги изхвърляме от тукашния си живот на истини – значи и човекът-душа, или както там го наречем – също съществува, но е доста по-голяма ситуация и ние не можем да я назовем, затова се колебаем дали съществува. Това е плаващият кей в книгата на професор Богданов, според мен, като той прави и нещо още по-ужасяващо в нея – реабилитира ейдосите на Платон, които още Аристотел отрича.

Отидохме на кейовете още в същия ден, в който пристигнахме, въпреки умората си от дългия път, защото медиите казваха, че имало буря предните дни, и някакво вълнение, заради което може би щели да затворят проекта много по-рано. Затова побързахме да не би да го изпуснем. Пътят след острова – последната жълта отсечка - беше като сбогуване, след нея имаше една бирария – едни пейки, маси, шатри, които бяха първото сигурно завръщане към обикновения живот. Бирата беше като благословена вода - част от проекта – с този си златен цвят.
Тема № - 170 Коментар № - 8375 vesselina vassileva - 2016-11-06 10:57:18
Благодаря ви за коментарите и още повече за това, че изразявате желание форумът да продължи. Давам си сметка, че без проф. Богданов това няма да бъде същият форум, но си давам сметка и за друго: че огромното интелектуално наследство, което той ни остави, не е обикновен исторически факт, не е книжовен паметник, а задача. Важна част от тази задача са форумите на неговия сайт, на които той приживе много държеше. Важна част са и общоуниверситетските семинари в НБУ, които също продължаваме – този семестър с обсъждане на последната книга, която проф. Богданов написа.

Не е никак лесно да се говори за тази задача – какво съдържа тя, как да я изпълним. Някои казват, че трябва да се насочим към идеите на проф. Богданов, към тяхното систематизиране, към опит да ги обхванем по-пълно, а и към тяхното по-критично оценяване. За това обаче трябва време, което не може да се измери с един семестър, на един сборник с коментари – вече е готов първият сборник за връзката на проф. Богданов с науката семиотика, – на една тема във форума. За да оценим този интелектуален живот трябва да мине поне един живот.

Сега-засега според мен задачата на форума и семинара е тази: да направим по-плавен преход от една ситуация, в която професорът беше около нас, към следваща, в която вече го няма. Тези две ситуации са съвсем различни, преминаването между тях е болезнено и травматично за мнозина и тази травма няма как да стане по-поносима другояче освен с думи, с повече думи. Да, наистина много хора бяхме свързани по един или друг начин с професора и той ни липсва. Така че нека засега не възлагаме на нашите инициативи някакви свръх-очаквания. Сега-засега целта е повече лекота.

Пиша това и поради личното ми усещане, но и поради теорията за празниците, която проф. Богданов създаде. Че те, празниците, в които нещо се възпоменава, са най-вече ситуации на преход от един тукашен свят към някакъв друг, липсващ във всекидневния ни живот, благодарение на който преход получаваме инструмент за по-плавен преход между ситуациите в самото ни всекидневие. Като преминаваме плавно от настоящето към миналото, се учим как да преминаваме плавно от едно настояще към друго. Това е моделът на античния празник, но няма причина той да не е поне донякъде верен и за нас.

Затова, впрочем, и първата тема е Кристо. Защото този художник прави същото. Като ни вкарва в една съвсем различна ситуация, изпитва готовността ни да се справяме с делничното отношение към света. Така смятам: Кристо не трябва да се обсъжда с критериите за красиво, а с критериите за полезно. Не естетически, а практически; не по художествените критерии на Стара Европа, а по американски. В този смисъл и Дмитрий е донякъде прав: Кристо е част от голямата културна индустрия, която произвежда именно това: преходи от един към друг свят, които са ни достъпни по всяко време.

И все пак по какво Кристо се различава от схемата на културната индустрия тип Холивуд или Дисниленд? По абсолютно отсъстващата идея за репрезентация. Онова, което Кристо прави, не е репрезентативно, то не насочва към друго, което е негов оригинал. То е това, което е, но направено за един момент някакво друго. Докато голямата стихия на културната индустрия в крайна сметка е да се направи възможно най-добрата репрезентация на живота, който е другаде. При Кристо няма образ, няма символ, няма екран. Това, което той прави, не се гледа; в него се влиза и се живее, макар и за кратко.
Тема № - 170 Коментар № - 8374 Георги Гочев - 2016-11-05 11:51:10
Георги Гочев, освен че е умен е и много сладкодумен. Което го прави много опасен ... автор, да не си помислите нещо друго. Макар почти никак да не съм съгласен с написаното от него (което хич не ми е за първи път) ви споделям, че есето му ми достави много по-голямо удоволствие и ми принесе много по-голяма полза от всички проекти на Кристо взети заедно (някои от които съм виждал и на живо, а не само на телевизора или по интернета). Та какво исках да кажа ... ами това, че ми липсва проф. Богданов ... досега щеше да се е включил и да е казал нещо умно и успокояващо.
Очаквах гореща дискусия под тази статия, но уви.
Тема № - 170 Коментар № - 8373 AT - 2016-11-04 23:15:48
Прочетох още веднъж, с удовлетворение и повече вникване, есето на колегата Георги Гочев. Силно се надявам именно той да е един от следващите големи и издръжливи факлоносци на професорБогдановото. Всъщност, няма и как да е иначе.
Днес е последният „агит-пропаганден” ден преди президентските избори. Няма да спазя полуобещанието си да говоря „за или против” някого. Каквото съм имал да казвам, то си стои в сайта на Учителя, за когото не спираме да носим дните си в мъчителна, но светла, покруса. Утре е Задушница, ще запаля свещица за отпътувалата му нанякъде свободна душа.
И само нещо в повече. Който от нас отива в неделята пред „тъмната стаичка”, нека направи избор, какъвто му се вижда за осветяващ гражданското начало, европейската същина, отвореността на хуманитарния естетически и етически превал, по който вървим. Налага се да го преминем със силна индивидуално и общностно, благородна и оптимистична крачка. За мен НБУ е сред доказаните „планински водачи” в страната ни за такова изкачване и прехождане .
Тема № - 170 Коментар № - 8372 Dekarabah - 2016-11-04 20:20:05
Кристо е великолепна илюстрация на това как авторът може да е все по-жив, а изкуството все по-умряло.
В него обаче винаги ми е харесвал брутално, безцеремонно дървения английски. А тия дни разбрах и защо не обича да дава интервюта за водещи български телевизии. И с право.
ПС: Благодаря на хората, които продължават да поддържат и да се грижат за този сайт.
Тема № - 170 Коментар № - 8369 AT - 2016-10-24 23:48:25
Отваря се наистина шокираща „търговско-артистична”, много широка и крайна за нашите опозиции тема. Професор Богданов се стремеше с храброто си сърце на над-политически интелектуалец да ни бута, изслушва и СЪБИРА в такива неща. Мисля, че ще обираме по решителен начин нишката на Ариадна; всеки намерената от него. И ще е интересно. За мен също, както на всички, казали дотук, такова, каквото го мислят и склоняват към своето, е важно да се движим във вникващата ВИНАГИ отвореност на този, когото сякаш сме загубили.
Радвам се искрено, че уважаемият г-н Варзоновцев отново е с нас! С него имаме стара „вражда”. Но обичам да го чета, научил съм много от него. „Враждуващите” приятелства, това ми е показал пътят, са ценни.
Тема № - 170 Коментар № - 8368 Dekarabah - 2016-10-24 21:02:29
Защо подчертавам културно индустриалния характер на нворбите на Кристо? Защото те са израз на тоталитарния модел , описан от Оруел. В известен смисъл те са израз на практиката не единствено възможното-движение по налаган отвън път Дисциплина на общото. И няма как да се отклониш. Потъваш. Бодър марш в никъде.
По нечовешки артист от Кристо трудно може да се представи. Той именно дисциплинира възторга от опаковки. Превръща света в тоталния МОЛ
Делез го описа много преди да се изяви по този брутален начин.
Тема № - 170 Коментар № - 8367 Дмитрий Варзоновцев - 2016-10-24 20:24:23
Ужасен съм от горния коментар. Не, това не е семинар на проф. Богданов
А за проекта на Кристо. Бляскъв е. Но не е в изкуството, а в културната индустрия.
Тема № - 170 Коментар № - 8366 Дмитрий Варзоновцев - 2016-10-24 20:16:06
1  2 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 Художници и тирани. Есе за Кристо. Георги Гочев
Коментари: 11 Прочитания: 51079

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 50915

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 10545

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени. Георги Гочев
Коментари: 0 Прочитания: 4335

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 164111

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 46065

 ЗА КАПИТАЛИЗМА И ДЕМОКРАЦИЯТА
Коментари: 17 Прочитания: 28171

 Преструктурирането на икономиката и приватизацията в последните 25 години
Коментари: 18 Прочитания: 16249

 Държавното устройство и икономиката
Коментари: 18 Прочитания: 45817

 ДВЕТЕ ДРЕХИ НА ДЕМОКРАТА
Коментари: 9 Прочитания: 50164

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA