БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ 1
РАЗБИРАНЕ И
ИНТЕРПРЕТАЦИЯ

ФОРУМ 2
ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО


СЕМИНАР

РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ  

Безсмъртието на душата. Богдан Богданов

Днес* ще четем третия аргумент за безсмъртието на душата в Платоновия „Федон“. Това, което имаме да разберем и да се вчетем в него, е темата за еднородното, което поради това е просто, елементарно – всичко това може да се каже и с много думи – неразрушимо и безсмъртно, и обратното на това нещо – със съставеното, което е сложно, което е разрушимо и смъртно. Това е една основна констатация, която развива и самият аргумент. Виждате как, за да можем да кажем нещо – казваме един ред от синоними – казваме еднородно, просто, след това – неразрушимо, безсмъртно. В текста на Платон е така - онова, което е еднородно и просто – след като е еднородно и просто, то не се разпада. Идеята за тялото – тялото се разпада, защото е сложно. Но, разбира се, тук в нашия диалог, под „сложно“ се разбира – двусъставно, от това, което е тяло, и от това, което е душа, и тази двусъставност, тя не може да се поддържа дълго – поради това има смърт.
 
Това, което аз ви карам да правим тук, е, от една страна, да усещаме в текста какво мисли Платон или Сократ, а от друга страна – да следим това, което ние мислим, степента, в която го приемаме. За да разбираме текста, трябва да разбираме и нашето разбиране за текста. Тази работа, ние я правим тогава, когато не се замисляме дали го правим или не я правим, но когато се накараме да се замислим дали го правим, изпадаме в пълна паника – и това е основното нещо, от което се поражда всеки писък пред всеки текст. Сложно значи невярно, просто значи вярно. И това нещо, което го имаме във всякакви случаи и пред всякакви текстове – ние го изпитваме, готови сме веднага да нападнем другия, че е неясен, че е заплетен, но ние самите си позволяваме да бъдем неясни и заплетени. Разбираме защо – защото, за да изразим някои неща, естествено, трябва да се изразим по-сложно.

И така – какво представлява мисленето в един откъс от текста на „Федон“ – ние разглеждаме постоянно по-малки и по-големи откъси – в тях ние виждаме, че имаме едно мислително движение. „Мислително движение“ е метафора  – нищо не казва. Имаме протичане на мислене по някакъв въпрос. Това мислене, почти винаги, има една и съща динамична структура, т.е., едно и също построяване. Отначало нещо се казва като хипотеза, има някаква тема и по тази тема има хипотеза. Тези, които слушат Сократ, са в известна степен недоволни, неубедени и има нужда от по-дълго обяснение. Тази хипотеза, формулирана по някакъв начин, след това се разделя на части и на страни, които след това се разглеждат отделно и в края на откъса, онова, което е казано отначало съвсем накратко като хипотеза и е разгледано на отделни страни, накрая е събрано и е повторено като теза. Същото това нещо, което аз наричам хипотеза или теза – е тема. Хипотезата е: душата е безсмъртна. Доказателствата на тази хипотеза – т.е., нейното разделяне на части, в които това, което се твърди общо, започва да се доказва, са: тъй като има кръговрат в света, от една страна, са душите с тяло, а от друга страна са душите без тяло. Душите с тяло са видими – те са в този свят – казва текстът на Платон. А душите без тяло са невидими и те са в другия свят. Този друг свят, при Хадес, който се описва ту така, ту иначе, но накратко е – при добрия Бог и при добрите богове, душите, които са успели, остават там в другия свят, безплътни, невидими – което тук ще бъде днешното доказателство и твърдението, че невидимото е това, което е просто и то заслужава да бъде истински разгледано, докато видимото е сложно и то се разпада, и то е осъдено на смърт. Има кръговрат между едното и другото – казва Сократ. Това се казва във втория аргумент. И понеже има такъв кръговрат, душите с тяло, свързани с душите без тяло, си спомнят за живота без тяло, което е по-същественият живот. Това са мои думи, Платон не казва това. Платон никъде не казва едно такова изречение, което аз тук извеждам лесно въз основа на неговите идеи, че животът без тяло е по-добрият и по-истинският живот, докато животът с тяло не е такъв. Но душите, които са с тяло, си спомнят за онзи живот без тяло, затова защото там е станало нещо много важно, там те са разбрали, узнали, получили са истинско знание. Имаме много дълъг кръговрат, при който душата става все по-съвършена, ако изобщо се усъвършенства, и затова минава и през йерархията на тела, които също са подредени по някакъв начин. Има разумни обществени същества като пчелите, като мравките. Ясно – една усъвършенствала се душа може да се всели в пчели и в мравки. Това, което е доброто при тях, е, че те са обществени и разумни животни, за разлика от дивите зверове, от кръвожадните, от вълците и всички разкъсващи животни. Така или иначе – душата минава през някакви степени и, разбира се, малко на брой души могат да достигнат тази висока степен, която да остава все по-дълго и по-дълго в другия свят, и все повече и повече да се доближават до максималната безплътност и невидимост – каквото е фактически доброто същество.

Големият аргумент – кръговрат, при този кръговрат именно става припомнянето. Какво се припомня? Припомня се единственото добро знаене – това е другият голям проблем и другата тема – темата за знанието, за знаенето. От една страна – темата при Платон, от друга страна – темата при нас, доколкото тя съществува като тема. Темата е такова нещо, което е свързано с голям проблем и ние имаме голям проблем, независимо от Платон, с това, какво е знание. Затова, за да кажем какво е знание, ние изброяваме четири, пет неща, но не можем да дадем нито добър пример, нито една ясна дефиниция какво е знание. Но Платон е ясен по този въпрос: знание не е знаенето на отделни неща, това, което в нашите очи е знание – да знаем факти, за Платон не е абсолютно никакво знание. Другото наше съвременно знание – знанието на нещата в исторически план, ние сме луди на тази тема, съставяме, без дори да се замисляме, бързи истории на който и да е въпрос. Пипнем ли един въпрос, веднага му съставяме история, разбира се, в историята имаме голям проблем с това, че обикновено доказваме, че онова, което е било в началото, е останало същото и до края. А линейната история не е никаква история, защото в линейната история ние имаме повторение на същото все по един и същи начин, и няма измъкване от това. Което някога е било, то остава.

Давам за пример един ужасен филм –  „El mar“ (филм на испанския режисьор  Агусти Виляронга (2000) – кървав, но независимо от кървищата в него, негов основен недостатък е твърдението – че тези, които някога по време на франкиската революция са преминали през толкова жестокости, те до края са обречени на тях. Ужас. Тази история е по-лесната история. Такива са и общо взето колебанията с онази велика история, която откри Фройд в своята система, с това, че този първичен комплекс, който имаме в нашата биография, този първичен комплекс как живее нататък.

Фройд, първият проблем, който има, е, че дълго време не казва нищо – този първичен комплекс действителен ли е, или е само помислен като такъв и изживян като комплекс. Но има и друг проблем – има ли отърваване от този първичен комплекс? Голям проблем, защото историята е такава промяна, която промяна в хода си превръща нещото в друго нещо. И това не винаги става, разбира се – някой си и остава в своята линейна история. Но както и да е – историята е нашият друг, фактически основен начин, по който разбираме нещата. Ние, за да мислим за нещо реално съществуващо, го мислим исторически. Не можем да мислим лесно за едно нещо, нито като за същото, нито като за ставащо друго, а особено когато ни се наложи да му сменим името. И затова основните ни тревоги – знаете кои са: България съществува ли, ще съществува ли, колко ще съществува, какво ще стане с тази мила наша страна в един момент, а ако тя се превърне в друга страна, а искаме да се превърне в друга страна – всеки работи за това България да не бъде България, да бъде Германия, да бъде Франция, да бъде САЩ, а някои – да бъде Русия. Значи – другият начин, по който ние мислим – това е историята.

Платон това изобщо никак не го интересува. Платон се интересува от т.нар. от него – основни неща. Нарича ги – ейдоси, което на старогръцки означава „форма“, нарича ги ἰδέαι – идеи, тук в текста на „Федон“ ги нарича и същности, затова защото тези образци – това е точната дума, с която трябва да наречем Платоновите ейдоси-идеи. Тези образци са същността на всяко нещо, което е като тях. За да имаме червени неща, трябва да имаме изобщо червено. И така – тези образци, това е истинското знание. Ние нищо не можем да направим без тях – казва Платон, поне във „Федон“, той за пръв път говори толкова разгърнато по този въпрос и точно в третия аргумент. Разбира се, има и такива диалози като диалога „Парменид“, в който като че ли сам критикува собствената си теория. Това страшно много затруднява платонистите, защото изобщо влизанията в такива противоречия в големия текст много затрудняват. Ейдосите, образците, са същности. Ние някога, в по-добрия безтелесен живот сме ги видели, разбрали и сега си спомняме за тях.

Големият проблем е с нашето мислене. Разбирате ли, няма нищо по-лесно от това да четеш бавно и внимателно Платон и да отбелязваш какво мисли Платон. Страшната заблуда е, че можем да го направим обективно. Това не може да стане обективно, затова защото нашето собствено мислене, то от време на време се активира и попречва на работата. Каква е тази истина обаче, аз си позволявам да я нарека – парадигмена истина, ние наистина нищо не можем да правим, ако нямаме тази парадигмена истина. Откъде е дошла тази парадигмена истина? От езика – първият отговор, от мисленето, което не е съвсем същото като езика, макар че философите аналитици не искат да правят разлика между едното и другото, но това е една дълга мода в съвременната философия, идва също така от работата на нашия мозък. Преди да кажа нещо за нещо, аз трябва да имам тази парадигмена истина. Тази парадигмена истина не е лесна за описание – Платон се занимава с нея, но той се занимава по обективно-идеалистически начин, като смята, че парадигмите са някакви, те съществуват, могат да бъдат видени, могат да бъдат възприети. Парадигмената истина обаче, не е същото – за нас. Ние постоянно говорим за всякакви неща, за видимите неща – и ние имаме видими и други, които са невидими – видимите неща са някакви неща, за които казахме, че не можем да мислим за нищо без клас, в който това нещо да влиза заедно с други като него. Едно нещо, което е очевидно и почти не се казва, дори също и от философите, като, разбира се – онези философи и днешните философи – те практикуват в добрия смисъл на думата – умиране, т.е., не се държат като другите хора, а се държат сякаш ги интересува не животът, а – неживотът. Защото в живота трябва да се съществува глупаво, а философите съществуват по друг начин.

Ние имаме някаква парадигмена истина, изказано  по-просто  тя е: за нищо не можем да научим все едно, че го научаваме сега, и нищо не сме знаели за него по-рано. За всяко нещо, за да знаем нещо, трябва предварително да знаем нещо. Трябва да имаме една мъглива обща представа-рамка, в която да вместим сегашната представа. Така ни е нагласил езикът. Езикът ни дава думи и тези думи започваме да ги употребяваме, преди да знаем какво точно те значат, но в представите ни ние имаме рамката на това, което те означават. За нищо не можем да кажем нищо, преди да знаем предварително нещо. Ние знаем чрез думите и чрез опита на някакви прости неща. Имаме много прости неща, те трябва да бъдат пределно ясни – не може да се замъгляват тези прости неща, основен извод за всеки от нас, особено когато се отнася за друг – когато се отнася за самите нас, сме много гъвкави и си допускаме всякакви усложнения, обаче за някой друг – и особено за такъв, който се представя за важен – истината трябва да бъде проста и ясна, това не е нищо друго, освен нужда от парадигмалност – която нужда от парадигмалност е неизбежно проста.

Цялата тази тирада, която ви представих, е само заради едно – нека, когато говорим за Платоновата представа за истина и за знание, да се вмъкнем в нашата доста усложнена. Защото нашата парадигмална истина, която ни е дадена чрез езика, мисленето и мозъка – първо, е еднаква за всички хора, второ – е доста еднаква във всички езици, тя след това става различна в езиците, тя след това става различна във всеки от нас, това е една много дълга формула, в която дълга формула има ред зададени неща – има определени неща, които на български са неспасяемо лоши. Нищо не можеш да направиш. Нещото е лошо. Толкова. То върви заедно с оценка. Оценката не е нищо друго, освен именно тази парадигма, която обаче е рамка и чака да бъде напълнена. И оттам следва – големият мързел: ама защо да я пълня, когато можем да останем при парадигмата. Платон, разбира се, ни е написал един дълъг текст, в който казва как се пълни – и постоянно прави това.

И така – всеки откъс, който четем, е свързан с движение от хипотеза през страни към теза, която изглежда като че ли ясна. И когато завърши предният откъс – изведнъж се установи, че Симий и Кебет създават проблем. Сократ им казва тезата, той им казва: „аз казах, като се видят първият и вторият аргумент ние сме свършили работа“. Ето го това знаменито място: „То ще се окаже вече доказано, Кебете и Симий, рече Сократ, ако свържете в едно този аргумент и онзи, по който достигнахме до съгласие". Кое не им е доказано? Абе добре, душата е безсмъртна, ама същата душа ли е, защото тази моята душа може да се разпада, а някъде другаде да се образува една душа, която след това да влезе пак в някого. Къде е доказателството, че това е същата душа? Душата се разпада – според тях. Това е тяхната тревога. Разбира се, понеже това е диалог, не е логически трактат, и той затова е диалог – защото има живи моменти. Сократ им казва „ако душата съществува и преди това и ако отправяйки се към живот и рождение, е нужно да се ражда не отдругаде, а от смъртта и от това, което е умряло, не е ли нужно, ако трябва да се ражда наново, да продължава да съществува, след като умре?“ (77 с) „Същата душа“ – иска да каже Сократ.

Да обаче те се страхуват и той ги вижда и тогава казва: „ами като се страхувате, ще трябва да го разгледаме по-надълго, трябва да ви успокоя като деца, които се страхуват от призраци - μορμολύκεια на старогръцки, свързано с една особена богиня Мормо - Μορμώ – е от тези мормолюкии, казва по друг начин Сократ, без да говори за философия, вие самите можете да се успокоите, защото сте станали философи по някакъв начин, вие самите можете да си направите това баене, за което иначе можем да отидем тук и там и да намерим добрия баятел.“(78а) Виждате какво значи екзистенциалното мислене на Платон. Нищо логическо не може да се каже направо, без то да се превърне в ситуация на действително съществуване – те са като деца, на които трябва да им се бае, за да се успокоят. А истинското баене е философията. Както и да е – имаме интермедия – това, което е решено, се оказва, че не е решено, и трябва да се решава – и започва новото решаване – третият аргумент.

Искам да обърна внимание на това, че диалогът наистина може да се разделя на пасажи, в които пасажи имаме – хипотеза, обяснение, трупане на доказателства, трупане на нови предикати и връщане към хипотезата като теза. След това имаме ново безпокойство, което безпокойство поражда нова хипотеза, или ново опитване на старата теза като хипотеза, която минава през някакви страни, докато стигне до нова теза.

Това, което става в диалога обаче, става в самите нас постоянно, във вътрешните ни състояния. В този смисъл, ние тук имаме един текст, който доста ясно ни показва как е устроено нашето мислене. Само че доказателствата никога не стават просто в диалог, може да стане във вътрешен диалог, може да стане с някакъв пример – това, което ние постоянно правим – нещо ни тревожи като тема, влизаме в размишление, обаче изведнъж изскача някакъв добър пример, нас ни домързява и ние спираме при примера, а мисленото свършва. Много начини, при които мисленето свършва – например – мисленето върху една научна тема свършва много щастливо, ако се появи някой, който за това, което ние наричаме с разни думи и синоними, и го оплитаме – изведнъж ни казва един хубав латински термин. Той ни шашардисва и ние казваме: „ясно, точно така е, става въпрос за това“ и науката прави своите баяния чрез латински термини – латински термини, на които им е забранено да мърдат, защото като латински термини – ние не можем да ги разбираме в дълбочина. Имам вкъщи няколко философски речника – те непременно трябва да се допълнят, защото няма никой, който да е добър. Първо, те са съвременни и затова често пъти не правят статия върху въпрос, който е свързан тъкмо с говоримия език. Те нямат например статия, която се нарича „просто“ – дума да не става, кой ще се заинтересува от простото, но има статия, която се нарича „комплексност“, и от която статия ти можеш да разбереш и за простото – т.е., виждаш, че самият речник е нагласен така, че той няма как да не се опира в спрени думи. Научният език е език със спрени думи. Когато слушате по телевизията някоя служителка, която работи в някаква служба и иска да внуши респект към себе си и към това, което тя върши – тя говори с чужди думи и фрази. Ние разбираме за какво става дума, но тези чужди думи и фрази спират нещата. Така говори един юрист, така изобщо се говори в едно научно пространство. За да има успех едно научно пространство, за да има успех и експериментът – езикът трябва да бъде озаптисан – и той се озаптисва тъкмо с едни такива термини.

Тук обаче ние виждаме как постоянно всекидневни думи, които никак не можеш да ги спираш – и вие знаете много добре, че аз постоянно се опитвам да си служа с такива всекидневни думи, които са толкова размити, че е крайно неубедително да се употребяват – като думата „свят“, като думата „реалност“, въпреки че е на латинска основа – но да кажем „действителност“, като всякакви други неща, които могат да значат всичко, без които не може. Знаете какво много често правя, като това се прави и в самия „Федон“ – казвам – „ще говорим за това нещо“ и говорим за едно нещо, но това нещо веднага се оказва свързано с друго нещо, другото нещо има друг предикат, който се отнася за първото нещо – няколкото неща образуват един малък свят. И темата за душата е една такава тема, която не може да се развие без темата за живота, без темата за смъртта, без темата за знанието и без темата за истината. Как може да се говори за душата, отделно от всичко това, дори тогава, когато смяташ, че душата представлява една отделна субстанция. В същия този речник – дебел английски речник, в който се вгледах – видях, че все пак има дума „душа“ – няма дума „тяло“ – има дума „телесност“ – не може да се знае защо – не критикувам речника, имайте предвид, че правенето на речници е изключително трудно. Който хване някакъв речник, трябва да избере някакъв набор от думи, които са убедителни в един или друг план – често пъти в съвременен план.

Въпросът не е в това, което ви казвам в подробности, а за започването на текста. Имаме в началото на третия аргумент, съвсем ясна малка ситуация, в която се казва, че душата е неразрушима, затова защото е абсолютно тъждествена на себе си. Това за „тъждествено“ или, както казваме по друг начин на български – „идентично“ ни засяга много силно, защото ние, като живи човешки същества – сме в състояние на постоянна неидентичност със себе си – и това е фактически самата жизнена ситуация, тъй като, бидейки отделни, бидейки свързани, бидейки в един ред и бидейки в друг ред, ние постоянно сме неидентични на себе си и затова имаме маниакалния идеал: истинският човек е максимално идентичният на себе си. Да, обаче за никого не бихме посмели да кажем, че е максимално идентичен на себе си. Душата като невидима и като неразрушима е именно това максимално идентичното на себе си нещо, което в нищо не се разминава със себе си. Знаете колко ни засяга тази тема – ужасно. Ужасно ни засяга тази тема по линията на честността  – „ти си нечестен, двуличен, триличен, с много лица – лоша работа, ако реша да ти напиша историята, ще бъде история на следване на много лица – да, обаче, цялата ми грижа е в това да се събера в едно лице, което да бъде твърдо същото, и в него да няма нищо различно“. Душата обаче е едно такова нещо в нас, в живите същества, които понеже са одушевени, в тях е заложена възможността те да бъдат пределно идентични на себе си, и това е целият патос на текста. Додето сме живи, това е абсолютно невъзможно, освен, с големия компромис, наречен „философия“, с големия компромис на философа, който знае, че е временно тук и че има едно много по-ценно място, където ще бъде по-дълго и където ще бъде по-истински, той се държи настрана от всички телесни, замърсяващи неща, за да може максимално да бъде идентичен на тази душа, която е в него. Да, обаче приживе това не може да стане, затова Сократ толкова много се радва, че ще умре. Защото ще се отърве от цялата тази нетъждественост, на която го е осъдило човешкото същество.

Нарочно ви говоря по този начин и засилвам термините, които употребявам, за да влекат към нашия свят. Нашата ситуация е ситуация, в която ние трябва да озаптим естествената си нетъждественост, трябва да се справим с историята си – затова защото ние помним, че сме същите, каквито и промени да преживеем, трябва да се справим с историята на клатушканията си и промените през живота, за да бъдем същите и, бидейки същите, да бъдем максимално идентични на себе си. Знаем, че не можем да бъдем максимално идентични на себе си.

Разглеждането на Платон и разглеждането на текста на „Федон“ няма как да не събуди в нас струната – голямото желание наистина ние да постигнем да бъдем идентични на себе си – да бъдем тъждествени на това, което сме, т.е., да не бъдем някакво друго, което постоянно мърда и ни се изплъзва. Обръщам внимание на това, защото, имайте предвид, че каквото и да правим, разбирайки текста на Платон и харесвайки го, затова защото това е един велик текст, този велик текст удовлетворява тъкмо тази наша нужда и ни спира мисленето, понеже виждаме, че ето този мислещ така се е справил с неидентичността, по този начин, по този митологичен текст, ние се успокояваме и казваме – „добре, така трябва, това ми е убедително, приемам го“ – да, обаче – не, както и Симий и Кебет го приемат. Затова защото Симий в един момент (85d-86d) се опитва в следващия текст да влезе в едно разсъждение по аналогия, че душата е хармония – разбира се, Сократ бързо го опровергава и му казва, че въобще не може да бъде хармония, защото хармонията е съставена от различни неща, които са в известна събраност, докато душата не е нещо, което да бъде хармония, тъй като душата е нещо абсолютно тъждествено на себе си, и понеже е абсолютно тъждествена на себе си нещо – то ще продължи вечно да съществува. Да, обаче се обажда Кебет – с друг идеалистичен аргумент – и казва „добре, аз съм съгласен, може душата да съществува много дълго, но как ще се докаже, че тя, все пак в края на краищата не умира?“ (91d) Една душа може да изхаби много тела, както един човек може да изхаби много дрехи, но в края на краищата ще има една последна дреха, която ще живее по-дълго от него. Това е другото голямо възражение на Кебет, което ще отвори втората част на този трети аргумент. В нашия текст обаче се дават последствията от това, че живият човек с тяло, който е нетъждествен на себе си, е изложен на голямата опасност – вътрешна опасност – тук в този свят външни опасности няма, голямата вътрешна опасност е свързана с отелесностяването на душата – душата, която привиква с яденето, пиенето, любовното удоволствие, имуществото и други такива работи, които доставят удоволствие, и която изпада в най-тежката заблуда, че това са те именно истинските удоволствия и други удоволствия няма… - голям въпрос към нас – така ли е? Лесно ни е да приемем Платон, да кажем: „да, много голямо удоволствие е да нямаш имущество, да не ядеш, да не пиеш, да не живееш свято“ и ние го казваме това нещо.  И аз по същия начин много добре знам, че някои неща, които някои хора казват за мен са толкова повърхностни – че нямат абсолютно никакво значение – тревожа се. Защо? Затова защото всички в Платон не казват това. Платон казва, че ние сме нетъждествени на себе си и сложно устроени, а аз казвам – „не, ние не само сложно сме устроени, ние сме и устроени многоетажно – имаме много долни етажи, които са устроени другояче и които много долни етажи в един момент се обаждат и казват и глупости и неверни неща – с много голяма скорост – било през моята уста, било през някоя чужда уста“.

Четейки „Федон“ – вярваме. Да, наистина аз вярвам, че има един начин на мислене и на казване, нека той да се нарече философия, както е наречен тук, който е дълбинно верен. Да, но това не отменя проблема на нетъждествеността. Аз не съм нито лаком, нито подлуден от любовни удоволствия, нито пък от някакво имане, да, обаче в долния етаж има такива неща, които не улавям. И именно това е големият проблем. 
Еднородното от наша гледна точка? Има ли такова нещо като еднородното, или ние го създаваме – или всичко, напротив, е съставно? Има ли еднородно? Идеята за Бог е винаги една идея на идеала. Със също такъв обикновен образ, какъвто е човекът, но в идеален план – първи идеален план – безсмъртен, винаги живее, втори идеален план – знае как стоят нещата, трети идеален план – фактически, няма никакъв разказ и история за него, макар че за гръцките богове има, защото там има и богове, които умират, има и богове, които стоят на по-ниски стъпала, но общо взето съвършеното на бога е това, че той няма история – освен историята, когато е създал света, ако го е създал изобщо. Едно от най-прекрасните неща на боговете е това, че те нямат разказ-история. Разказът и историята са за тези по-долу съществуващи, които са хем близо до боговете, хем са изложени на големи опасности – базовата опасност да умрат, но, разбира се – да си загубят имуществото, защото те са богати хора, което е изворът на истинските разкази в старогръцката литература. Ама защо в старогръцката литература – и днес най-драматичните разкази са свързани с придобивания и губения на имущества, затова защото нетъждественото на себе си човешко същество трябва непременно да се уголемява и усилва с места и имущества и това уголемяване и усилване е основната страст и основният извор за големите събития. А в любовта, понеже любовта ясно ни интересува – ами да, ами как няма да се усиля, с това прекрасно същество, в което съм влюбен, което е заедно с мен – в семейство, в любовна борба и осъществен акт, във всякакви други неща, размножаваме се, деца, имущество, коли, усилвания. Виждате, че въпросът за нетъждествеността на човешкото същество, което е най-генералната дефиниция на човека и на живота, ние виждаме как влизат и другите неща, които ни интересуват.

Нашата идентичност винаги е свързана с история, историята е една линия на неравни движения на тази идентичност. Но естествено, че основното събитие е смъртта, затова ние по някакъв начин – ето и чрез Платон, и чрез този велик текст, искаме да го преодолеем, искаме по някакъв начин да си внушим, че има някаква вероятност за това – да не умрем. Можем да се излъжем, някои могат да живеят дълго, както е казано в текста по прекрасен начин – някои части от човешкото тяло, като костите – остават като че ли вечно, макар че и те са разрушими, а когато пък се балсамира едно тяло – както Платон казва – „когато пък човек е красив“ – което в същото време означава и нещо физиологично – когато тялото е устроено така, че не го напада веднага разложението... Но – истинското безсмъртие – оставяш нещо след себе си, което по-дълго напомня за тебе, затова пишем, пишем книги с надеждата, че тези книги, които пишем – дълго ще се четат. Загубена работа. Книгите са толкова много, че, първо, те няма да се четат, но по-страшното – че ще ги четат с друг смисъл – ще ги разбират по друг начин. Не можеш да караш човешкото същество да разбира един текст по един и същи начин – това е безумно.

Разбирате ли – тази нестабилна идентичност, която поражда линии, наречени история, всеки със своята история и то много линии на история – тази дълга линия продължава в други линии след смъртта ни – доста време – като спомени, като други неща, като отношение, като това, което е създадено, като някаква традиция, разбира се – но това е подмяна на едно с друго – това не е безсмъртие. Безсмъртието идва от нуждата това да е заковано по определен твърд начин. Е, определен твърд начин, аз казвам, че няма. Вие може да вярвате твърдо – че има, защото последствията от тази вяра са страхотно красиви. Има безкрайно много заблудени хора, които, вярвайки в безсмъртието и на собствената си душа, и изобщо в безсмъртието и другия свят – правят прекрасни неща. Така че не можеш просто да кажеш – това не е истина и да махнеш с ръка. Заблуждаващото се човешко същество поражда най-различни полета на такова продължаващо съществуване, което условно ние наричаме безсмъртие.

Знаете моята теза, аз казвам: да, за всичко може да се мисли и за всичко може да се каже нещо, има неща, които са трудно мислими и трудно могат да бъдат изказани, затова ние си помагаме с други начини на изказване, за да можем все пак да изкажем. Няма как да не изказваме – затова защото основното общо, което ни свързва винаги всички, това е смисълът. Няма по-свещена дума в никой език, освен думата „смисъл“. Ние се занимаваме постоянно да осмисляме. Е, това осмисляне ни изправя пред истината. Чувате от мен кощунствени думи – че истините са няколко на вид. Има хора, които биха ми забили нож в корема, затова защото, когато кажеш, че истините са различни видове, че истината се композира от различните прояви на истина – означава, че подриваш истината – казано на прост език. Да, но тук сме в университет и следователно можем да си позволим да казваме такива кощунствени неща съвсем спокойно.

* Текстът  е представен от професор Богдан Богданов на 13 януари 2011 г. по време на неговия общоуниверситетски семинар в НБУ. За основа на интерпретацията в него служи третият аргумент за безсмъртието на душата – „тя е тъждествена на себе си и неунищожима“ (78b-84b)  от диалога „Федон“  на Платон (превод на български – Богдан Богданов). Текстът се публикува с минимални съкращения и редакции, които се изискват от преформатирането му от устен в писмен вариант.



Коментари по темата
Честита да е новата учебна година на НБУ! И дано да е БогданБогдановска, още. Част от начина ни да се движим през Света е да забравяме. Но този начин да бъдем е подвеждащ. По-доброто изглежда е, да не се спъваме в "дребнавото" Минало. Бъдете успешни, преподаватели и студенти!
Тема № - 171 Коментар № - 8395 Dekarabah - 2017-10-06 22:17:57
Здравейте Маркизе, при мен в Уикипедия не се вижда снимка на професор Богданов, а само корици на две негови книги. Може би е било нещо моментно. Така или иначе, никой не може да бъде професор Богданов. Много съжалявам за загубата. Скоро ще коментирам текста и аз, изчаквам, защото той наистина е гигантско многопластов, а ако се чете внимателно, може да се види и най-страшният му пласт.
Тема № - 171 Коментар № - 8394 vesselina vassileva - 2017-09-04 22:15:31
Ще се обадя, предизвикан от една неразбория. Редовно, знаете приятели, отварям сайта „Професор Богдан Богданов”, и в биографичното насочващо експозе на „Уикипедия”, за мое неприятно учудване, светва снимка някакъв млад непознат мъж, може би също филолоджист или учен от друга сфера. Моля сърдечно уважаемата колега Веселина Василева, ако й е възможно и в компетенциите на мрежовия обмен, да коригира по-скоро тази грешка.
Седмица време не е много, но е вечност понякога. Текстът на Учителя, в който сме се вторачили, е, поне за мен се оказва, великански многопластов и красиво задушевен. Стана тъй, че в последните седем дни загубих двама много близки роднини; единият заслужено и стойностно дълго поживял, другият в разцвета на мъжката си и бащинска сила… Мойрата Атропос прекъсна нишките на тези два живота. Душите им се запътиха, да питат за своето нататъшно…
Ще споделя пред вас и нещо още. В тази последна седмица се наложи да се „преборим с мойрите” и за тръгналия да се отчайва, житейски и физически, оптимизъм на моя престарял баща. С помощта на лекарската и болнична грижа, разбира се, доколкото тя все още се крепи. И дано да се укрепва. Чест и благодарност към достойните пред Хипократовата клетва. Има такива, останали в България лечители… Но, ако това си е само мой проблем и странична приказка, ще наблегна на друго. В един от тези болезнени дни, баща ми се досети, че може да му занеса в болничната стая „Към себе си”, на Марк Аврелий. Тя се е превърнала в настолна му книга от три десетилетия насам, навремето аз го насочих към нея, както и към Платон. Моят баща няма особеното мое образование, но се привърза по своему към тези „неща”. Никога почти не се е случвало, да обсъждаме заедно техните смисли и стойности. Ползваме ги поотделно, някак си, за да се срещнем в пределните точки на заинатяването си срещу „мойрите”.
На мене пък, през тези последни седем дни, светла сила и душевен кураж ми даваше диагоналното вечерно прекосяване по океанно вглъбеното и оширено слово на професор Богданов. Проверяването на всяка доближаваща повече ИСТИННОСТ Словесност може да се случи единствено в крайни/критично объркани моменти на съвсем „нормалното” ни живеене.
Ще кажа последно за тази вечер. Нека се хванем и опрем, на което ни е под ръка.
Тема № - 171 Коментар № - 8393 Dekarabah - 2017-09-04 20:48:45
Благодаря на Веселина, че се грижи професор Богданов да продължава да ни говори като в някаква съвременна форма на безсмъртие. Прекрасна идея!

Въпреки че си спомням много живо този семинар, съвсем друго е преживяването и разбирането, когато четеш говореното слово.

Благодря (за кой ли път) и на професор Богданов, че си направи форум, за да има къде да ни говори и след като си отдели душата от тялото.

Един от спомените ми от този семинар е някъде от началото. Както си се разхождаше между масите, професор Богданов внезапно сложи длан на масата пред мен и попита: „Росица, има ли душа?”. Аз се пообърках (направо се шашнах) в началото, защото в устното слово не виждаме запетаи и се зачудих, дали не пита „Росица има ли душа?”. Веднага му отговорих възмутено на ум – „Разбира се, че Росица има душа, как иначе!” В следващата секунда влязох в изискваната посока – да отговоря на абстрактния въпрос. Ако трябваше да бъда откровена, пак трябваше да отговоря, че има душа (и не само Росица, а и всички хора имат души). Обаче се уплаших, дали ще мога да се преборя с него и да докажа твърдението си (все пак – съвсем не съм Платон). Много бях щастлива, че (като никога) сравнително бързо ми дойде на ум обтекаемия отговор – „Някои казват, че има, други казват, че няма”. Така се измъкнах от труднотията да доказвам, че имам душа.

Следващият ми коментар ще се позабави, защото ще се разходя към земите Декарабахски. До скоро!

Тема № - 171 Коментар № - 8392 Росица Гичева - 2017-08-29 01:06:41
Добра вечер, уважаеми богдановианци. Нека е смешничко, но тъй ще ви мисля оттук нататък, приятели от НБУ. Следовници на чудовищно поетичната „проста анти-философия” на нашия Учител. На античния херменевт и хуманист от общоевропейската най-отворена и реформираща академична школа, на професор Богдан Богданов, който отдавна е, но и тепърва ще бъде Творяща Мъдра Душа в полза на „слабо-известна” ЕС-България.
Сломен съм, томително и високо, от този текст. Професорът НИ винаги ни „премяташе” с неща от сорта: „Аз не съм поет; аз немога така, както вие го правите; аз губя време, за да стана понятен…” А нека се вгледаме в много повече от шестстъпния хекзаметър на неговото тълкуване, мислене и казване. Удивително плодотворен, магично страдалчески УМ - в едно много понесло и изстрадало, непредало се до края на всичко, тленно тяло!
Благодаря на колегата Веселина Василева! Това е текст, от който, поне за мен, е жадно и достойно да търсим продължаването на богданианството.
Тема № - 171 Коментар № - 8391 Dekarabah - 2017-08-28 21:30:14
1 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 Безсмъртието на душата. Богдан Богданов
Коментари: 5 Прочитания: 6644

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ СВЯТ - втори преправен вариант. Богдан Богданов
Коментари: 26 Прочитания: 51525

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ ОБЩ СВЯТ. Богдан Богданов
Коментари: 4 Прочитания: 5565

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ, ТРЕТА КНИГА
Коментари: 4 Прочитания: 8415

 EПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 11. ЗА ЧИСТОТАТА
Коментари: 9 Прочитания: 15493

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – втора част
Коментари: 6 Прочитания: 10334

  ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – първа част
Коментари: 6 Прочитания: 7880

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ. Книга първа. Втора глава. Как човек може да запази своето лично достойнство във всичко?
Коментари: 3 Прочитания: 10570

 «УДОВОЛСТВИЕТО ОТ ТЕКСТА» НА РОЛАН БАРТ КАТО ФИЛОСОФИЯ. Богдан Богданов
Коментари: 7 Прочитания: 26366

 ЗА РАЦИОНАЛНОТО И ИРАЦИОНАЛНОТО. Богдан Богданов
Коментари: 1 Прочитания: 10498

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA