БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ 1
РАЗБИРАНЕ И
ИНТЕРПРЕТАЦИЯ

ФОРУМ 2
ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО


СЕМИНАР

ОТЗИВИ

КОДЪТ НА БЕЗСМЪРТИЕТО. Веселина Василева



За един от юбилеите на Нов български университет Настоятелството взе решение да се издаде малка книга, която да представи всички неща, с които нашият университет е различен, новаторски, преизпълнен с дух, жив и привличащ – тогава, като „малко цвете сред копривите“, което няма толкова голяма история назад, колкото е с поглед напред. Нарекохме книгата „Защо сме различни?“, получи се добре – и завършихме със следния текст: „След 100 години ние вероятно ще бъдем като Хумболт, Фихте, Шелинг и Шлайермахер, ще бъдем като Годрик Грифиндор, Хелга Хафълпаф, Роуина Рейвънклоу, ще имаме право на каменни тронове пред нашия университет, след няколко века нашите различия ще са смешни като създаването на киното, телевизията, телефона, компютъра, но винаги различията ни ще носят усещането за особен свят на свобода.“ Така сляхме имената на първите основатели на Хумболтовия университет – големи философи и университетски професори с безспорен принос за живота на университетската идея, и имената на преподавателите от Училището за магия в „Хари Потър“ – задавайки си този хоризонт – от строгото академично до магическото духовно, за да представим цвета на нашето разнообразие.

Днес ние достигнахме до това да знаем наистина защо сме различни и да преоткрием онова, което винаги сме знаели – но вече в един, надхвърлящ обикновеното ни човешко време обхват. Различни сме, защото познавахме професор Богдан Богданов. Именно поради тази причина, онова, което се казва и пише за него – не трябва да е тъжно, нито помрачаващо, а с цялата светлина на онова, което той ни казваше, с което той правеше Нов български университет да бъде живописен, с което – сякаш и начерта кода на безсмъртието – не само за себе си, но и за нас. С това, че „човек е безсмъртен и поради дългото протичане на нашия биологичен свят, но и поради силната си свързаност с различни хора.“

Професор Богданов представяше високото духовно като усилване на дълго протичащото биологично, извеждайки един живот с по-широк обхват, в който спрямо отделния човек свързаността с другите хора е също такова усилване-надхвърляне, равностойно на душата. Такъв беше атеизмът на професор Богданов: човек е толкова по-безсмъртен, колкото повече е свързан с другите хора. Нов български университет е гаранцията за този безсмъртен дух.

Професор Богданов написа кратка биография за сайта си. В съзнанието ми обаче са останали няколко неща от живота му, които ми се струват важни – едното е един разказван в интервюта и книги спомен, в който той, като малък, стои в ръцете на майка си по време на бомбардировките над София. Другото, че майка му – винаги му казвала „Бъди суетен и амбициозен!“. Скоро, за един материал във вестника той донесе три снимки от детството си, за които го бяхме помолили, но поиска да изберем само една. Едната от тях беше надписал с красив почерк за любимата си баба. Така има надписани и някои от неговите първи книги, дарени на библиотеката на Нов български университет, вероятно след смъртта на неговия баща – известният писател Иван Богданов – за когото по-запознатите с литературната наука знаят, че е изтеглил на гърба си голяма част от историята на цялата българска литература. И не само, и не по един мирен и добър писателски начин, а точно на принципа: не „благодарение на“ – а „въпреки че“. Поради тази причина, когато искам да разкажа нещо за бащата на Професора, никога не мога да не изрецитирам и поне един от любимите му примери, които той избира от Стоян Михайловски и не спестява в книгата си: Простаци сте – така сте се родили, / Простаци сте до крайна дивотия – / Простаци толкоз – кат че сте учили / Във школа някаква за простотия!“

Та от трите снимки от неговото детство, избрахме една, на която, облегнат на библиотеката, на около 5-годишна възраст, малкият Богдан Богданов чете детска книжка. Попитахме го: „А Вие вече знаехте да четете?“ – „Не – отговаря той – но баща ми ме накара да се престоря, че мога.“

Тази снимка ни трябваше за материала, който правихме във вестника по повод представянето на неговата книга „Текст, говорене и разбиране“ – искахме да го илюстрираме подобно на филма „Дървото на живота“ – с едни по-обхватни картини, защото и самата книга работеше за един по-голям обхват. Професор Богданов казваше това, че всичко зависи от обхвата на света, в който живееш – може да живееш в един малък, практически свят, но можеш да живееш и в един по-голям, който е почнал още преди човешкото и затова надхвърля собственото твое, надхвърля човешкото, създавайки една много по-сложна реалност.

Биографията на професор Богданов е известна – започнал от Великотърновския университет, дълго преподавал в Софийския университет, където направи най-великата заключителна лекция, когато го напусна, посланик в Гърция, създател на Нов български университет, където до последния си час беше човекът, при когото отиваха всички, когато нещо не можеше да им се разреши. Изглежда имаше някакъв вълшебен способ да подрежда нещата така, че всички да се чувстват защитени, дори и когато онова, което искаха, не се случваше буквално. Професор Богданов имаше способността да учи хората на по-голям обхват. Затова и по кратката му биография, публикувана във www.bogdanbogdanov.net – може да си представим и по-дългия текст, който тя носи.

Какво означава съвсем млад да преведеш едни от най-великите диалози на Платон под зоркото око на проф. Георги Михаилов и колко ли още професори: да преведеш златно-светещия „Федър“ – в който влюбеният, когато види любимото същество, понеже поема през очите си струйка красота, която навлажнява естеството на крилата, защото по-рано душата е била в пера, влюбеният човек започва да се оперява – да му растат крила. Или пък другия диалог – „Федон“, за който са думите от общоуниверситетския семинар на проф. Богданов: „Всеки може да хареса всичко, но аз ви казвам защо харесвам това място и защо то се е превърнало в мое мото. И това е моето мото. Оттук съм го взел, именно от „Федон“. Никъде не съм го видял преди това. Кое е то –  „...когато нещо не се назовава добре, грешката е не само спрямо езика. Тя влече някаква вреда и на душите.“

И оттук е това мое упорство в назоваването. Да, действително назоваването е нещо трудно, назоваването е невероятно способно да ни развали не само всеки момент, но и целия живот. Това прави Сократ. Сократ иска да им каже от модерна гледна точка, че тялото не е човекът. Човекът е другото. Човекът е другото – ние ще си кажем по съвременному – което като умреш и престава да съществува – толкова, а тялото не е вече човекът. Но не е лесно да се отдели едното от другото. В първия момент, когато учениците на Сократ го питат – „можем ли да направим нещо, което би те зарадвало“. Сократ отговаря: „Да се погрижите за себе си“, да, но и още нещо казва: „ВСЕКИ ОТ ВАС ЩЕ СЕ ГРИЖИ ЗА СЕБЕ СИ БЕЗУКОРНО, АКО СЕ ПОГРИЖИ ЗА СЕБЕ СИ, СЪОБРАЗНО ТОВА, КОЕТО ГОВОРЕХМЕ.“ Значи не просто да се грижите за себе си, а съобразно това, което говорехме. Т.е. „това, което говорехме“ – то е именно това, че човекът не е това тяло, той е душата, че душата живее дълго или вечно и че отделянето на душата от тялото е по-скоро празничен, прекрасен акт, а не нещо ужасно и тъжно.“

За да разбием кратката биография и нейните скрити дълги речи - можем да си представим какво означава да преведеш „Диатрибите“ на Епиктет – с всичките видове говорене в него и с всичките съвети, които и днес могат да ни извличат от зимите на нашето недоволство: “престанете да се възхищавате на материалното и да правите самите себе си роби на нещата, а после заради тях – и на хората, които могат да ви ги предоставят или да ви ги отнемат”, „когато влезеш при някой високопоставен човек, помни, че има и друг отгоре, който гледа какво става, и че на него трябва да се харесаш повече, а не на този“, „тогава, когато видиш някой да се поставя по-ниско и да ласкае друг в разрез с действителното положение, което му е ясно, кажи спокойно и за него, че не е свободен. И то не само ако го прави, за да го поканят на обяд, ами и за да получи назначение за префект или консул. И кажи, че първите, които правят това за малки облаги, са малки роби, а за вторите кажи, както заслужават, че са големи роби“, „дано да не става и дано да не губя дотам усета си за моите неща. Но когато човек е страхлив и угодлив, на него какво друго му трябва, ако не да му пишат писма като за мъртъв: „Направи добро на трупа и половината литър кръв на еди-кого си.“ Защото такъв човек е наистина труп и половин литър кръв, нищо повече“, „Малко му трябва на човек, за да унищожи и погуби всичко, малко отклонение от разумното. За да преобърне кораба, на кормчията не му е нужна същата подготовка, която му трябва, за да го спаси“.

И най-голямото, казано в „Диатриби“ – „Вдигате се и ходите в Олимпия, за да видите творбата на Фидий, и всеки смята, че ако умре, без да я види, това би било несполука за него. Тогава защо не направите нужното за творенията, които са ви пред очите там, където сте и откъдето няма нужда да ходите другаде?“

Хората на Нов български университет, всички, които познаваха професор Богданов, всички, които ще се докоснат до творението на този университет, всички, които имат да четат книгите му – нямат нужда да търсят творбата на Фидий, нито нуждата да трябва един човек да е чужденец или покойник, за да го приемат като велик.

Точно с такъв обхват са всички кратки изречения от биографията на професор Богдан Богданов, която той скромно публикува в сайта си – с разразени дълги речи, изразяващи истини, които не могат да се изкажат по друг начин.

През 2009 г. професор Богданов направи първия си форум във www.bogdanbogdanov.net, за който той с постоянство се грижеше още от създаването му през 2006 г., публикувайки на свободен достъп, както книгите си, така и редица преводи от старогръцки. През същата година стартира и неговият общоуниверситетски семинар, който във вариация от теми, продължи цели седем години – преминавайки през Платон, Херодот, Аристотел, през „Физика на тъгата“ и „Деград“, през „Смърт и компас“, през Кавафис и Растие, през Орхан Памук и Марио Варгас Льоса и през фона за един цял свят, на който ни караше да мислим малкото си човешко същество, за да достигаме до големите картини и височини.

Тези семинари позволиха на всички, които не бяха имали възможността да посещават чутовните му семинари в Софийския университет – да изпитат това истинско университетско образование, това надхвърляне.

„Надхвърлянето“ е дума на професор Богданов. Във форума спорихме какво назовава той с нея – дали любовта? Едно от възловите места, в които се среща тази дума е текстът „Един опит върху идеята за „себе си“ от книгата „Отделно и заедно“ – където казва: “Разбира се, обикновено не успявам да се отлепя от статичната самост, с която съм свикал и която смятам за себе си. Не знам кого да виня. Зная обаче, че надхвърлянето е възможно. Самостта е в определена степен привидна. Нейната статичност е по-скоро желана и моментно постигната. Виждал съм нарушаването и надхвърлянето й при други хора, понякога и при себе си.” Но отговорът на въпроса дойде на един от семинарите: „като казвам „надхвърляне“, разбирам всякакви безкрайности. Човек може да се превърне както в животно, така и в бог.“

Форумът и семинарът на професор Богданов създадоха силни общности – хората от които работиха по 169 теми и написаха 8356 коментара. Нито една културна институция, медия или съвременна школа – не може да се похвали с това. Нито един личен форум не е постигал тази постоянност на дългото мислене – не просто казано сега, заради стила на химна, а в стила на дългите ни нощни писания и привечерните срещи на семинара – например – на 23 декември – когато всички вече са замесили Коледната питка, когато маршрутките от НБУ – вече не вървят, когато получаваш в дар, например, ето тези думи-фон за цял свят:

„КОЯ Е СЪЩНОСТТА НА НЕЩАТА? ИМА ЛИ ЛЮБОВТА СЪЩНОСТ? СЪЩНОСТТА НА ЛЮБОВТА Е НЕ ДА ИЗПИТВАШ КОНКРЕТНА ЛЮБОВ КЪМ КОНКРЕТЕН ЧОВЕК, А ДА ИЗПИТВАШ СТРАСТ ПО ТОВА ДА РАЗБЕРЕШ В КАКЪВ СВЯТ ЖИВЕЕШ.“

Книгите на професор Богданов са нещо, за което е може би най-трудно да се напише – те са книги, които трябва да се запомнят като човек, текстове, които не са само за нещо, но и за някого. „Нещастието на властника“, „Бедният разказ за победителя“ – от „Европа – разбирана и правена“, „Отделно и заедно“ – единствената книга, чието заглавие професор Богданов не сниши, „Разказ, време и реалност в старогръцката литература“, която трябваше да се казва „Любов и разказ“ и за която проф. Богданов получи награда на Коледното парти на НБУ - „Разказ, време и реалност за повече емоционалност“, „Текст, говорене и разбиране“ – в която се намира текстът „Дървото на живота“, безкрайностите на „Мит и литература“ и още по-големите безкрайности на  „Университетът – особен свят на свобода“, „Промяната в живота и текста“ и тежката артилерия на „Думи, значения, понятия и неща“ са гаранцията, че Богдан Богданов никога няма да спре да говори, а следователно и да прави, а ние никога няма да спрем да се учим да виждаме големите картини на света, защото - “Истинското добро на щастието съвсем не е то да се случва и просто да се задържа, като се прави онова, което диктуват собственото желаене и лична нагласа. Истинското добро е в радостта от усилената човешка единичност, влязла в контакт с външното на достатъчно обемен свят.”

Но все пак, в тези дни, в които професор Богданов напусна малкия човешки свят, отправяйки се към местата на безкрайността - остава тежкият въпрос: А как ще понесем рапсодия Вардар без професор Богданов в НБУ? В тази година, в която университетът вече е по-голям от своите студенти, която отново е юбилейна, когато ставаме на четвърт век? Какво направи професор Богданов – той вече няма да ни говори в своя тайнствен кабинет, няма да идва в 14.23 часа всеки ден – но ние вече ще имаме дължините, от които се прави истинската история, защото ще сме имали срещата си с него, защото не само срещата на много вътре и много вън прави една общност да свети сякаш със собствена светлина, а и късметът – тази общност да има човек, поел функцията на означаването й, който е, така да се каже, индивидуалното й изражение за моментите, когато тя е наклонна да бъде единица, а не неорганизирано човешко множество. Професор Богданов ни остави пред отговорността.

В предговора на „Разширяването на света“ – сборникът, който посветихме на професор Богданов за неговия 75-годишен юбилей през 2015 г., разказах една история, която по модела на разказвачите от „Пирът“ на Платон, мога да разкажа пак – защото именно разказите и нашите разговори са това, което ни пренася и продължава като една словесна  рапсодия.

Денят на церемонията по откриването на Академичната 2010/2011 година в Нов български университет. Аулата е претъпкана – претъпкан е и целият университет. По принцип щом влезнат официалните лица с тоги - ректорите и деканите (професор Богданов също влиза с тях) - всички стават на крака. Тържествеността е неописуема и заради неподражаемата музика на Панчо Владигеров - Рапсодия „Вардар“, от която се настръхва в такъв ден, и заради царствените академични тоги, и заради самата церемония. На една от церемониите обаче Богдан Богданов изпревари тържественото шествие на ректорите и деканите и влезе сам.

Президентът на университета не носи тога – сам, най-обикновен, инкогнито в сивия си костюм, в Аула, в която няма място от студенти, родители, преподаватели и гости. Но за негово изумление още щом прекрачи прага на Аулата, без никакъв знак, за секунди – цялата Аула започна да ръкопляска, и всички станаха на крака като в голям амфитеатър, в който се идентифицираш с големия герой чрез общността; като във филма „Красив ум“, в сцената, в която всички, в знак на преклонение, подаряват химикалките си на професора; като в магията на някаква царствена светлина, в неспирна градация, в която звукът, образуван от докосването на човешките ръце, прогонва и призрака на комунизма, и всички други призраци (в залата все пак има около 2000 студенти, родени заедно с НБУ през 1991 г.), прогонва и омаловажаването, и безжизнеността – за да се влезе в една нова ера, като в онова златно стихотворение на Аполинер –

„и в този миг разбрахме,/ че малкият автомобил ни бе докарал в нова ера/ и че макар да сме отдавна зрели хора- / току-що бяхме се родили“.

Моят колега каза, че отвън хората, които гледали откриването на видеостените, също постъпили така – аплодирали, посрещнали са го така – нищо, че не са в самата Аула и той няма да ги види и чуе.

Това е, което, с много препъвания и криволичения, искам да кажа: ние познаваме професор Богданов, познаваме го като онези хора тогава, като тези хора тук и сега, като хора, които ще добавят към следите на отпечатаната в нас история и нюанс, който тя няма – една златна нишка, като хора, на които той е казал, че скритото в доброто по-добро е нещото, което най-трудно се разбира, като хора, които имат по-голям обхват, защото са свързани. По познаването във всичките негови форми се разчита кодът на безсмъртието. Така казваше той:

„ЛЮБОВТА Е ДА НЕ СЕ ИЗПУСНЕ ШАНСЪТ, КОГАТО СЕ ОБИЧА ДРУГ ЧОВЕК, ТОВА ДА БЪДЕ ИЗПОЛЗВАНО ЗА ПОЗНАВАНЕТО НА ТОЗИ ДРУГ ЧОВЕК ПО НАЧИН, КОЙТО ПРАКТИЧЕСКИ Е НЕПОСТИЖИМ ДОРИ И В ПРИЯТЕЛСКИ СИТУАЦИИ. ТОВА Е ЛЮБОВТА – ПОЗНАВАНЕТО  НА ДРУГИЯ ЧОВЕК И ЧРЕЗ ДРУГИЯ ЧОВЕК, ПОЗНАВАНЕТО НА СЕБЕ СИ.“


Текстът е публикуван във в. Университетски дневник, бр. 17, 1.10.2016

 

 
ОТЗИВИ
 КОДЪТ НА БЕЗСМЪРТИЕТО. Веселина Василева

 В памет на Богдан Богданов. Михаил Неделчев

 От думите към живота. Георги Гочев

 Памет за Богдан Богданов (1940 – 2016). Йордан Ефтимов


Още ...
 
АРХИВ
 Simposion, или античност и хуманитаристика. Изследвания в чест на Богдан Богданов

 За последната книга на Богдан Богданов. Димитър Вацов

 Дълго говорене вместо минута мълчание за проф. Богдан Богданов, д.н.

 Европейски пътувания. Етиен Тасен. Предговор към френското издание на "Европа - разбирана и правена"

 СПОМНИ СИ, ТЯЛО, или за новата книга на Богдан Богданов „Текст, говорене и разбиране“. Веселина Василева


Още ...
 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA