В разгара на най-трудния за умствено съсредоточаване сезон се прощаваме с една от най-големите фигури на съвременна България. За проф. Богдан Богданов могат и трябва да говорят не само колегите му класически филолози и огромният колектив на създадения и развивания от него Нов български университет, но и всички, които са влизали в диалог с неговите популярни и научни книги, неговите преводи на антични философски текстове, а също и онези, които са били провокирани на знаменитите му семинари. Говоря за фигура с толкова много обществени валенции и полезност за обществото, че ще е наистина трудно да се представи съвсем сбито по-важното от това, което проф. Богданов е направил. Но нека не се бавим да направим първите стъпки за това. Страхът от опростяване може да ни направи неспособни да кажем нещо за очевидното.
Първо, проф. Богданов бе класически филолог.
Това в случая е повече вярно, отколкото за мнозина други, занимаващи се с Античността. Той не само превежда, организира издания, пише книги, насочени към гимназиалното образование, но и живее с разбирания, развити на основата на наученото от античните философи. Сред първите му книги са "От Омир до Еврипид" (1971) и "Омировият епос" (1976), които днес са класика в научнопопулярната литература, написана за ученици. Сред преводите му са "Избрани животописи" на Плутарх (1969) и "Характери" на Теофраст (1968), две от най-значимите книги, когато се говори за типовете личности и какви са отношенията на великите хора със света. Но също и тринадесет от диалозите на Платон (1979 – 2007) и две ключови книги за стоическата философия – малката, достойна да бъде настолна книжка на Марк Аврелий "Към себе си" (1986) и огромният и преплетен труд на Епиктет "Диатриби" (2015). И към това – образцовия любовен роман "Дафнис и Хлоя" (1975), за който в разговор ми беше признал, че го е превеждал, когато е бил влюбен. Богдан Богданов е съставител на един от най-влиятелните сборници с текстове на световни авторитети в областта на хуманитаристика изобщо – "Традиция, литература, действителност" (1984), но и главен мотор на поредицата за антична литература "Хермес", в която до 1995 г. са издадени общо 25 превода от старогръцки и латински. Но това е само малка част от извършеното от него в областта на филологията. Към него не може да не се прибави и собствената му фундаментална книга "Мит и литература" (1985) – едно от най-прочутите съчинения на български изследовател на културата изобщо.
Второ, Богдан Богданов бе оригинален мислител – културолог и философ.
Следвайки един античен модел, той разпространяваше своите идеи на семинари, които бяха сред най-големите постижения на българския университетски живот. Интердисциплинни, те събираха преподаватели и студенти от различни отрасли на знанието, за да усилят критичността на всеки от говорещите. Сред семинарите, ръководени от него най-запомнящите се бяха семинарът върху любовния дискурс през 90-те години, "Науката – разбирана и правена" в първото десетилетия на 21. век и семинарите върху Херодот, Платон и накрая Аристотел през последните години. Собствените му сборници с авторски есета са напрегнати от вътрешни диалози, спорещи със себе си, допълващи и развиващи се текстове – пример за една жива и провокативна мисъл. А темите му включват както езика и превода (например голямата му идея за превода, който трябва да нащърбва езика, на който се превежда, но така го атакува; чрез необичайната форма да се постигне по-силно предизвикване на мисълта на четящия превода), сложната природа на човека (понякога сардонично определян от него като "непрекъснато физиологично потребяване"), така и поведението и представите за правилно поведение на обикновените хора, но и на интелектуалците и държавниците (текстът му "За безредния ред, компромиса и мълчанието" ще се окаже един от най-ярките критически текстове по отношение на българския комунизъм).
Третото е университетският градител.
Защото когато задачата е да се припомнят постиженията му, на първо място няма как да не бъде посочен Нов български университет. Да, великолепните преводи. Да, изключителната му мисия на класически филолог, който достойно може да бъде поставен редом до Александър Балабанов – включително на преподавател, който развива критическата нагласа. Да, автор на оригинални провокативни книги, в които показваше как може да се поддържа философско отношение в съчетание с филологическата текстова похватност. Но от всичките му проекти този за либералното образование с център НБУ е най-дръзкото му дело. Той може да е световно признат и цитиран на много точки по света учен, но избира не да се фокусира върху този вид кариера. Избира по-трудното и по-небляскавото – да организира реални, несъвършени по дефиниция, но търсещи съвършенството светове. Да бъде новатор в областта на висшето образование и голям политик и управник чрез университета.
Така Богдан Богданов е най-силният съвременен български пример за възможността един изключителен специалист в тясна научна област, каквато е класическата филология, да се разгърне в интелектуалец с активна позиция, който не жали себе си в критиката си, а оттам и невъзможния за повечето хора скок в ролята на действения, изграждащ нови политически отношения държавен мъж.
За това безспорно много му е помогнал произходът.
Баща му е големият интелектуалец Иван Богданов, третиран като чужд на социализма елемент, и проблемите със сърцето, които го водят към дисциплина. Но основното за постигането на неговата изнесеност над съвременниците му е научено от софистите, Платон, Аристотел и стоиците. От софистите и Платон е взел атакуващото говорене, което подлага на проверка всяко изказване и не позволява стъпването на уж предварително очевидни неща. От Аристотел – обширността и съзнанието за политичността на всяко човешко действие (но от друга страна – и за ординерното като интегрална част от живота на политиците). От стоиците – най-много, но на първо място грижата за себе си и другите под формата на умереност и съзнание за бавната трайна промяна.
Не е случайно, че сред преводите му е книжката на римския император стоик Марк Аврелий. В предговора си към книгата Богдан Богданов не се стърпява и проявява ирония към императора, който макар над останалите не е неподвластен на илюзорни опори в псевдотеории и религиозни учения. Кой няма да се разсмее, когато прочете Богдан-Богдановите редове за вярата на Марк Аврелий и съвременниците му в пълната предопределеност на всичко и за всемогъществото на астрологията, която "е търсена дори за такива дреболии като определянето на подходящо време за подстригване и бръснене". Богдан Богданов остана атеист до смъртта си.
Фигурата на императора стоик е уместна като възможност да се представи на нейния фон фигурата на българския философ и политик Богдан Богданов.
Тъкмо по стоически проф. Богданов беше критичен към понятията и много по-свързан с изказванията. Оттам и ударението, което поставяше върху всекидневната реч. Интерес за него подобно на положението при стоиците представляваха модалностите на условност и възможност.
Стоическата беше и скромността му. Спартанският му бит в малък апартамент недалеч от централната софийска гара. Богдан Богданов бе самотно живеещ човек, който разговаря с много хора.
Космополитизмът му също беше стоически.
Диоген от Синопа казвал: "Аз не съм атинянин или коринтянин, а гражданин на света". Богдан Богданов говореше с насмешка за онези, които мечтаят да отидат другаде, да се махнат, да превземат други места. Чуждо му беше чуждопоклонството. Но пък беше горд, че в България има зони на европейско и сред тях той вярваше, че е и пространството на Нов български университет.
Стоическа при него беше и работата върху себе си. Цялата му астенична, всъщност дребна и енергична фигура беше подчинена на упражнения по самоконтрол. Той прави гимнастика, но и тренира волята си – никой не би могъл като него да издържи с часове докладите на конференция в една уважителна стегната поза на максимално приличие и демонстрирано внимание към говорещите. Подобно на Марк Аврелий той доведе "присъственото си време" на председател на Настоятелството на НБУ до почти неизпълним срок на максимално отдаване на другите.
Стоическа беше борбата му с емоциите. На последната ми среща с него без всякакво самомнение – яд, назидателност, изричане на мъдро послание – ми каза мимоходом: "Удоволствието е краткотрайно, Йордане." Тоест не си струва да се преследва житейски, но дори и да се мисли и коментира. Важни са вътрешното спокойствие и правилната преценка, които трябва да се постигнат въпреки света на болката, който ни заобикаля.
Стоическо беше и разбирането му за знанието и науката. Те са относителни заради нашите възможности и в частност заради атаката на сетивата.
Епиктет учи, че причината на злото не е смъртта, а страхът от смъртта. И в това Богдан Богданов бе действително негов ученик. Според Епиктет главна задача на философията е да учи разликата между това, което е по силите на човека, и това, което е невъзможно за постигане. Богдан Богданов също се интересуваше от възможното постигане.
Видях го за последен път само преди три седмици, поканих го една неделя на разходка в Борисовата градина, където той обичаше да беседва подобно на перипатетика Аристотел, крачейки по алеите. Но този път седнахме на пейка съвсем в началото на парка. Беше толкова отслабнал. И все така критичен, но и убеден, че може да се направят нещата по-добре. Критикуваше мен и колегите ми изследователи на литературата заради недостатъчна самокритичност по отношение на същинското на литературата и как то се променя. Говорихме също за новата му книга – "Думи, значения, понятия и неща" – и той ми каза, че работи върху още една, която ще е последната му. "Протичането".
Това също е част от смелостта на Богдан Богданов – влагаше в "обикновени", всекидневни думи повече и ги довеждаше до състояние на нови философски термини. Така е с новото, което влагаше в думата "протичане", с която обясняваше процесуалността на явленията, които се променят и престават да са напълно себе си в хода на случването си. Но също и с "уреждането", с което обясняваше базова черта на българското живеене и особено на българското живеене през комунизма. Или "свързването", "усилването", "словесното правене"... Обичаше отглаголните съществителни с тяхната енергия. Затова е по-правилно да приемем, че не сме се разделили с един от най-добрите от нас. Той беше добър в каквото прави, защото бе усилен от другите и защото бе свързан, макар и да живееше самотно и с малко най-близки приятели. Но той не си е отишъл тъкмо в смисъла на протичането – доколкото започнатото от него предстои да се променя и развива. В предговора си на "Към себе си" на Марк Аврелий Богдан Богданов пише: "Смъртта е централната лична тема на "Към себе си". Усещането за ефимерността на човешкия живот и вярата в безсмъртието вървят като че ли ръка за ръка. Както в записките на Марк Аврелий горчивите заключения за нищожните граници на човешкото съществуване се уравновесяват от вярата във вечността на постоянно обновяващата се разумна вселена."
Текстът е публикуван в - http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/obshtestvo/2016/08/07/2807561_pamet_
za_bogdan_bogdanov_1940_2016/ (7.05.2016)
