Няколко месеца, преди да ни напусне, проф. Богданов завърши голямото си послание към всички нас – приятели, следовници, ученици, ценители. Това бе третият том „Думи, значения, понятия и неща” (НБУ) на неговата нова и последна, формално необявена трилогия с научни есета. Преди тази книга бяха събраните есета в „Минало и съвременност” (2010 г.) и в „Текст, говорене и разбиране” (2014 г.). Особено с последната книга бе изобретен и окончателно оформен този оригинален, съвсем личен жанр – научни есета, свободни и същевременно упорито дълбаещи размишления, все по-навътре и по-навътре в разкриващи се нови територии на смисъла.

Всъщност, проф. Богданов вървя дълго към тази завършена и съвършена форма на своите последни научни есета. Преди това стои още един необявен тритомник: „Промяната в живота и текста. Реторични есета за трудностите на преобразуването” (1998 г.) – със знаменити пасажи-обобщения за меките, късни прояви на насилническото битие на комунистическата идеология и за компенсаториката на свръхакцентираното частно съществуване, както с един опит за еротизиране на морала; толкова важната за осъзнаването на българския цивилизационен избор книга „Европа. Разбирана и правена” (2001 г.); сборникът „Отделно и заедно” (2005 г.), където вече ударението бе сложено върху толкова дълго вълнуващите мислителя идеи за човешките общности и за същността на човека и неговите личности, за подвижността и множествеността на нашите идентичности, за „празните времена” в нашето настояще, за това, че дори много умният човек не винаги е умен, че и в най-великите книги има глупави страници на почиващия си писател. В тази първа „трилогия” все още имаше множество есета и пасажи, които сочеха, че корените на мисълта на проф. Богданов са стабилно поместени в пространствата на неговата професионална културна ориентация на много значим учен-класицист. Това бяха текстове, посветени на изследването и на сближаването до днешния ден на наследството на древни автори, като Платон, Аристотел, Пиндар, Херодот, Хезиод, Марк Аврелий, но и на евроатлантически философи, като Карл Попър и Чарлз Сандърс Пърс.

В последната трилогия обаче така любимите му паралели между явленията на съвременността и феномени от световете на гръцката и римската античност все повече изчезваха. Зрялата му мисъл вече не се нуждаеше от експлицитните ерудитски подкрепи; липсваше конкретиката на примерите, на културноисторическите сюжети, почти ги нямаше цитиранията (част от естествено явяващите се препратки са изнесени в бележките от края на книгата – не спъват четенето вътре). Това бе наистина „изчистена”, свободна мисъл, която не се боеше от противоречия, от достигането до непреодолими тупици; това обаче не бяха „реещи” се безцелни разсъждения; това бе „мислене-разбиране” (според собствената му формула).

Пак в последните месеци на своя живот проф. Богданов не само не изоставяше (наред със създаването на тези чисти есета) основните насоки и във филологическите занимания от последните десетилетия. Съвсем наскоро той ни дари със своя превод на „Диатриби” на стоическия философ Епиктет.

След разкритията за негово т.нар. „агентурно минало” (а за него това е било едва ли не единствено представила му се възможност за борба с мъчителите му по пътя за осъществяването на една предначертана академическа кариера, както и за съхраняването на толкова крехкото равновесие в тежко уязвеното още в юношеството негово здраве), това „разкритие”, което той преживя сякаш непукистки, но всъщност драматично, и което отдели от него десетки близки хора, та тогава той ми каза, че за известно време, за две-три години, ще се оттегли от терените на широката публичност и ще се съсредоточи вътре в Университета. Изглежда, един от начините на това съсредоточаване е било така изненадалото ме негово встрастено битие в мрежата, диалозите и монолозите от електронния му личен „блог”, където той не се уморяваше не само да поучава, но и да дообяснява различните смисли на своите все по-често и по-отчетливо употребявани и някак финално изразяващи мисълта му само негови понятия. Именно тези модерни блогови занимания, но и неизменно продължаващите да привличат разнородна публика негови общоуниверситетски семинари, ставаха лабораториите за експериментирането с обновения слог в научните есета от последните три книги.

Създаването, творенето на свят, правене на общност – настойчиво повтаряше и внушаваше проф. Богданов. И той наистина правеше неуморно, до последните си дни. Повечето странични наблюдатели, свикнали с етатисткото създаване и утвърждаване на академически институции, е невъзможно да обхванат с въображението си всичко това, което проф. Богдан Богданов е направил във и за Нов български университет. За външните на НБУ колеги може би той е бил една „просветена монархия”. Но за всички нас, които знаем как се упражняваше волята на създателя и ръководителя на нашия университет, ситуацията е много по-сложна. Богдан Богданов не само в научните си есета, но и тук, в университета, настояваше да живеем като жива общност. НБУ наистина не се бои вече от разнообразието – според девиза си. Неговият кампус наистина е остров на европейскостта (според негов израз отново). Всичко това е въплътен Богдан Богданов.

Противоречията бяха неизбежни. Можеше да влезеш в интелектуален конфликт с проф. Богдан Богданов, стига да имаш дързостта да устоиш на смразяващата любезна ирония, на поразяващия сарказъм. Често ние от Департамент Нова българистика бяхме най-потърпевши – като близки по филологическа линия. Професорът понякога ни обвиняваше в стеснено разбиране на литературата, оспорваше нашата апологетичност спрямо самата история на литературата; терен на последни сблъсъци беше нашият едногодишен семинар (правен съвместно със занимаващите се с общосоциална история колеги) за Вера Мутафчиева, към която той имаше особено пристрастие.

Приятели сме с Богдан Богданов някъде от 1963 г. Винаги знаехме, че той ще бъде един ден голям български и европейски професор. В средата на нашата тогавашна голяма младежка интелектуалска компания прозвището му бе Византиеца – казвано с респект, винаги с мъничко боязън от личността му, която очевидно имаше втори, че и трети план. Макар и близко (бях негов кум), приятелството ни си е било все пак някак дистантно, без да се прекрачват границите на допустимата, според статуса на самата му личност, човешка близост. Според мен, това бе грешката на някои попаднали в кръга му колеги-филолози, които нямаха знание за тази необходима, задължителна дистантност и които в един момент остро възнегодуваха при проявена необяснима „студенина” от страна на Богдан.

Сега, когато пиша тези възпоменателни редове в нашия Созопол, когато Богдан Богданов го няма вече тук, непрестанно ме връхлита една картина. Крачим четирима с Богдан, Люлина и негова приятелка Лени към Райския залив. Това е накъде в края на 60-те години. Млади сме, красиви, безкрайно щастливи. Просто блестим на ослепителното слънце. Отляво е морето. (Някой ни бе снимал тогава.) Срещу нас са трима тридесет и няколко годишни мачовци; гледат със завист и пожелания нашите дами, смятат префинените ни жестове недостойни за тях. Но ние сме недосегаеми, нищо не може да наруши нашето щастие. Крачим и до днес - не към някакъв остров на блажените, а по нашия си полуостров.

Текстът е публикуван във в. Култура - Брой 29 (2866), 16 септември 2016