БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ 1
РАЗБИРАНЕ И
ИНТЕРПРЕТАЦИЯ

ФОРУМ 2
ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО


СЕМИНАР

ОТЗИВИ

От думите към живота. Георги Гочев

Семиотичното пътешествие на Богдан Богданов

Започвам този текст с уговорката, че Богдан Богданов не просто не обичаше етикетите, но и смяташе, че воюва срещу тях. „Ти си такъв“ – за него нямаше по-голяма обида от тази. Затова и когато някой го наречеше в разговор с него „професор“ или „класически филолог“, или „философ“, при това с тон, издаващ почитание, той поглеждаше човека изпитателно и тутакси започваше да му обяснява, че има много професори, които не са никакви професори, както и че преди да бъде академично занимание, философията е естествено състояние на човешката реч. „Знаещ дилетант“ – това като че ли беше единственото определение за себе си, което той приживе си даде и което не оспорваше, когато други го употребяваха [1].

Ето такъв човек ще си позволя сега да нарека в текста си „семиотик“. При това гениален семиотик, който умело използваше ролята си на гост и малко нещо натрапник в семиотиката, а донякъде и институционалната си роля на организатор и дългогодишен лидер на цял един университет [2], за да върне на науката за знаците при онова, от което тя сякаш съзнателно беше избягала в академичното си битие от края на XIX в. насетне – връзката между думите и живия живот. Това е основна тема във всичките му книги, като се започне с „Омировият епос“, мине се през „Мит и литература“, „Промяната в живота и текста“ и „Европа: разбирана и правена“, и се стигне най-сетне до последните две: „Текст, говорене и разбиране“ и „Думи, значения, понятия и неща“. Екзистенциалната философия на речта, която Богдан Богданов създаде през последното десетилетие на живота си, може да се нарече и едно гениално пътешествие обратно към изворите на семиотиката.

В исторически план тези извори са във философията на стоиците, които в рамките на своите занимания с логика първи създават теория за знака и означаването. Позната най-вече от преразказите на Диоген Лаерций и Секст Емпирик [3], според тази теория знакът е изграден от три свързани елемента: т.нар. означаващо, на стгр. tò semaīnon, което стоиците отъждествявали със звуковия аспект на думата; някакъв реално съществуващ обект, означаван от думата, на стгр. tò tyghánon, или букв. „наличното“; и един трети елемент, нещо като трансмисия между думата и обекта, наричан ту с термина tò semainómenon, или букв. „означаемото“, ту с термина tò lektón, или букв. „казваното“, „онова, което може да се каже“.

Основата, върху която се развива стоическата логика, е разбирането на т.нар. lektón. Един вид рационална представа за онова, което се говори, lektón е значението на предмета, подвижната мисловна връзка между реалното и звука, който го означава [4]. Lektón-ът обаче е нещо, което за разлика от предмета и думата не съществува независимо от субекта, който говори: варварите, казва един от старите стоици, със сигурност чуват нашите думи, но не ги разбират, защото в главите им не се поражда lektón. От тази предпоставка тръгва стоическата логика: макар че е нещо субективно, lektón-ът се организира от семантични закони, които се описват и изучават. На практика логиката на стоиците е детайлна логика на изразите и изреченията, които можем или не можем да кажем за дадено нещо. Това е първата логика, която търси смисъла не в гласежа на думите или в природата на нещата, а в езиковата реалност между тях. На стоиците дължим това, че във философския космос между „Кратил“ на Платон и „Органон“ на Аристотел не е останал вакуум.

Припомням тази стара теория, защото една от най-основните идеи във философията на Богдан Богданов е именно идеята, че значението трябва да се разбира като нещо различно и от самия предмет, и от думите, с които говорим за предмета. Значението, настояваше Богданов, съществува и реално в предмета под формата на определени качества и възможности за едно или друго използване, както и в думите под формата на определени езикови асоциации с качествата на предмета, но съществува най-вече в мисловната представа, която се създава в съзнанието ни, когато говорим по дадена тема [5]. Тази представа, която прилича на предмета на говоренето дотам, че често не правим разлика между него и неговото значение, Богдан Богданов наричаше в последните си две книги „словесен корелат на предмета“, „словесен двойник“ и „словесно нещо“ [6].

Словесният корелат, според Богданов, се поражда от естествения механизъм на говоренето, което, за да е говорене, винаги изпълнява две функции: замества нещо от реалността с дума или фраза (т.нар. референция) и пояснява тази дума или фраза чрез друга дума или фраза (т.нар. предикация) [7]. По този начин значението на думата не може да остане статично. Влизайки посредством предикацията в отношение на равенство или разлика със значенията на други думи, значението на онова, към което се реферира, постепенно се променя. Така, колкото по-дълго се говори за дадено нещо, толкова повече значението му като че ли придобива самостоен живот на втори предмет, който обаче не е в реалността извън речта, а някак вътре в самата реч. Ако пък значението се уточни пределно, особено при думи, които нямат посочим предмет в реалността – думи като справедливост, любов или страх – може да се достигне и до т.нар. реификация: усещането, че онова абстрактно нещо, за което говорим, вече съществува като предмет, който е именно неговото значение [8].

Но по какво все пак т.нар. словесен корелат, един вид втори образ на предмета, създаден в говоренето, се различава от стоическия lektón? Докато стоиците се интересували от семантичните стойности на значението, т.е. от това как се говори правилно за даден предмет, Богдан Богданов се интересуваше повече от ефекта на приближаването и несъвпадането между реалния предмет и неговия образ, създаден от речта. На тази основа той създаде възгледа, че всяко едно говорене, освен че реферира към нещо реално като съществуващо или възможно да съществува при определени условия, във всички случаи прави и така, че това реално или възможно реално да изглежда в речта такова, каквото то би трябвало да бъде в една по-скоро идеална ситуация [9].

Богдан Богданов обаче не считаше, че разминаването между словесния корелат и реалния предмет е слабост или някакъв дефект на речта, а нейно основно качество, благодарение на което човешкото същество изпитва и мотивира словесно своята възможност да разбира по-добре реалния живот, а оттам и да го променя. Това е, което той наричаше и „работа“ или „праксис“ на говоренето: този като че ли естествен живец на речта, която когато не може да назове точно значението на онова, за което говори, веднага отвежда говорещия към друг предмет, с който да сравни и евентуално да уточни първия, от него към следващ, от него към по-следващ, и по този начин до момента, в който или говоренето спре в нещо, което се приема за истина, т.е. за съвпадение между значението и предмета, или говорещият се намеси в самата реалност и промени предмета по словесния образ, който му е създал.

Това разминаване обаче обслужва и друга универсална потребност. Благодарение на словесните двойници, създадени от речта, човек разполага винаги и навсякъде с нещо като малък модел за това, което светът около него би трябвало да бъде. Така Богданов изтъкна и още една функция на речта: освен че реферира към реалното и го обяснява, предицирайки определени качества за неговото съществуване, речта заедно с това дава на говорещия една по-цялостна идея за свят, т.е. сигурност, че във външното, в което съществуват и предметът на говоренето, а и самият говорещ, има не само отделни неща, но има и свързващи, организиращи цялото на живота принципи като добро и зло, красиво и грозно, справедливо и несправедливо, правилно и неправилно, позволяващи ни да познаваме нещата. Това са т.нар. универсалии, парадигми или когнициии [10].

Когато говорим, ние всеки път естествено смесваме реалното нещо, за което говорим, с неговия словесен двойник, смесваме света, към който реферираме, с нашия вътрешен модел за него, и, най-сетне, смесваме реалните качества на предмета с познавателните парадигми, с които го познаваме. За какво говорят всъщност хората и за какво спорят, питаше често Богдан Богданов – за конкретните неща, които живо ги интересуват, или за принципите, в които вярват и които поради вярата си смесват с реалните качества на нещата? Истинската наука, напомняше той, следвайки едно разбиране на Аристотел, е знание за общите качества на много нещата от един клас, метод за тяхното свързване и разделяне, но най-вече това – задаване на въпрос за съществуването на принципите, с които мислим? Ако не се питаме постоянно за съществуването на своите познавателни парадигми, а оттам и за съществуването на предмета, за който говорим, правим не наука, а реторика.

Затова и Богдан Богданов обикновено започваше текстовете и семинарите с въпроса как съществува темата, по която ще говори. Посочимо като стола или непосочимо като справедливостта? А как съществуват принципите, с които познаваме? Само в думите, както смятали някои средновековни номиналисти, или някакси и в реалността, както смятали техните опоненти – т.нар. реалисти? Настроен компромисно във всичко, и тук той отговаряше по-често с компромис: принципите присъстват и в нещата под формата на техни собствени качества, които не зависят от говоренето, но стават чисти принципи, за които се вярва, че организират конкретните неща, именно в говоренето [11]. Аз съм по-скоро номиналист, който зачита и реализма – така обобщаваше позицията си по въпроса.

Но, така или иначе, той настояваше, че компромисът не е само характерова черта на определени хора, а и общо качество на света, в който всичко е осъществено според съчетаване на принципи, и при това е в непрестанно движение и промяна. И че ако светът е плод на съчетаване и свързване, тогава и отношението ни към него не трябва да е отделяне и устояване на един принцип, а компромис и съчетаване между повече. Оттук и смяташе, че познавателната сила на отделното човешко същество е не другаде, а в естествената му реч – този неуморен инструмент за свързване и съчетаване [12]. Затова и за него отделянето на научната логика от естествената реч – т.е. изолирането като най-добър на един от механизмите на речта за сметка на останалите, – очевидно беше неудобство, а не предимство за познанието. Да реагираш към света само с езика на научната логика – колкото и сложна да е тя – означаваше според Богдан Богданов съзнателно да се лишиш от разбирането на може би най-базовото в света и човека: силата на съчетаването.

Може би и това го подтикна да очертае в последната си книга нуждата от една друга логика. Нарече я „модулна“ – по латинската дума modus, означаваща „начин“, „мярка“, „компромис“, „нагласяне“ и, разбира се, „съчетаване“ [13]. Тази логика остана неразвита като метод, но нейните основни черти бяха посочени: разбиране на връзката между референция и предикация в акта на говоренето; анализиране на познавателните парадигми във връзка със съществуването на анализирания предмет; описание на значенията на използваните в говоренето понятия; разбиране на контекста, в който нещо се казва; наблюдаване на гледната точка на самия анализиращ и как тя се променя в хода на анализа; наблюдаване на външната динамика в отношение с динамиката на гледната точка, и т.н.

Казвам, че тази логика остана неразвита като научен метод, но съм сигурен, че тя беше развита от Богдан Богданов като практика. Ако някой иска да види какво означаваше за него „модулен“, то спокойно може да се обърне към текстовете и другите дела на живота му. Защото Богдан Богданов съчетаваше неуморно. Съчетаваше теории – в неговата семиотична теория има какво ли не: от логиката на стоиците та до философията на Чарлс Пърс и логиката на Фреге; съчетаваше жанрове – на практика той не пишеше монографии и научни студии, а създаде някакъв жизнен хибрид между научната статия, есето ала Ролан Барт и живото слово на Сократ и стоическата диатриба; съчетаваше професии – тази на класическия филолог, специализиран в полето на старогръцката литература, с тази на университетския мениджър, който се грижи за почти всичко в създадения от него университет; съчетаваше хора – в работещи екипи, в администрации, в семинари, в приятелски компании. На този невисок и външно прибран в себе си човек природата наистина беше дала мъдростта да свързва.

Но освен че съчетаваше и свързваше, той постоянно правеше и друго – спореше. Спореше с назовани и неназовани авторитети, спореше с популярни нагласи, спореше с клишета. Но най-често спореше с понятия. Защото, колкото и да е странно, именно в т.нар. понятия Богдан Богданов виждаше най-големия враг на свободата и живота. Считаше, че понятието е нещо, в което животът на значенията е бил ограничен, а оттам е била ограничена и свободата на промяна – във външната среда, а и в този, който говори. Може би затова и най-вдъхновените му текстове от последните години – „Дървото на живота“, „За немоето в мен“, „За духовното“, „За мисленето и логиката“, „Човек, герой и властник“ – са преди всичко друго спор с определени понятия, в чиито значения сме престанали да се съмняваме: човек, животно, духовно, биологично, власт, общество и т.н. Може би и затова докато се бореше с болестта, се шегуваше, че последната му книга трябва да се нарича „Срещу понятията“!

Защо спореше ли? Защото, мисля си, от някакъв момент насетне беше обикнал идеята, че онова, което правим в говоренето, най-много прилича на онова, което правим в живота. Като че ли беше разбрал и повярвал, че спирането на речта в една дума и истина и веднага след това продължаването в други думи и истини най-много прилича на случващото се във Вселената – спирането на живота в едно съществуване, съчетаването му с друго и продължаването му в трето. Една безкрайна работа на съчетаването и промяната – и в говоренето, и в живота. Затова и с целия риск на обобщенията смея да твърдя, че Богдан Богданов смяташе семиотиката не за академична дисциплина, а за свое екзистенциално пътешествие.

Върху недописаната му книга в крайна сметка остана друго заглавие: „Протичането“.

 Бележки:

[1] Вж. заключението към книгата му от 1992 г. „Старогръцката литература“.
[2] Богдан Богданов е инициатор и на Ранноесенната школа по семиотика, провеждана ежегодно в Созопол в началото на септември.
[3] Вж. Диоген Лаерций, „Животът на философите“, VII.62 и сл.; Секст Емпирик, „Срещу математиците“, VIII.11 и сл. Логиката на Гален, т.нар. Institutio logica, също е повлияна от стоическата идея за знака.
[4] Диоген Лаерций, „Животът на философите“, VII.63; Секст Емпирик, „Срещу математиците“, VIII.70; за гледната точка на последователите на Аристотеловата логика вж. напр.: Амоний, „Коментар към „За тълкуването“ на Аристотел“, p. 17 Busse. За смисъла на lektón Богдан Богданов казва в предговора си към своя превод на „Диатриби“ от Епиктет: „можещото да се каже, което прави възможно човешкото мислене и реч“ (Епиктет, „Диатриби“, Пловдив, 2016, стр. 14.); вж. и в неговата книга „Думи, значения, понятия и неща“, София, 2016, стр. 11-12.
[5] Вж. „Думи, значения…“, цит. съч., стр. 13 и сл.
[6] Вж. Б. Богданов, „Текст, говорене и разбиране“, Пловдив, 2014, стр. 70 и сл.; 135 и сл. Тук на Богданов повлияват особено силно идеите на американския прагматист Чарлс С. Пърс за т.нар. динамичен обект и интерпретант.
[7] Вж. „Текст, говорене…“, цит. съч., стр. 67 и сл.; „Думи, значения…“, цит. съч., стр. 24 и сл.
[8] Реификация, от лат. res („нещо“, „вещ“), ще рече букв. „овеществяване“, „опредметяване“. Вж. по темата в „Думи, значения…“, цит. съч., стр. 50 и сл.; 112 и сл.
[9] Пак там, стр. 27 и сл.
[10] Пак там, стр. 72 и сл.
[11] Пак там, стр. 114 и сл.
[12] За по-доброто слово според Б. Богданов вж. в „Текст, говорене…“, цит. съч., стр. 65 и сл.
[13] Вж. в „Думи, значения…“, цит. съч., стр. 90 и сл.


* Текстът е публикуван в Портал „Култура“ - http://kultura.bg/web/%d0%be%d1%82-%d0%b4%d1%83%d0%bc%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%ba%d1%8a%d0%bc-%d0%b6%d0%b8%d0%b2%d0%be%d1%82%d0%b0/ (03.09.2016)

 

 
ОТЗИВИ
 КОДЪТ НА БЕЗСМЪРТИЕТО. Веселина Василева

 В памет на Богдан Богданов. Михаил Неделчев

 От думите към живота. Георги Гочев

 Памет за Богдан Богданов (1940 – 2016). Йордан Ефтимов


Още ...
 
АРХИВ
 Изложба в памет на проф. Богдан Богданов, д.н., Нов български университет, 2017 г.

 Simposion, или античност и хуманитаристика. Изследвания в чест на Богдан Богданов

 За последната книга на Богдан Богданов. Димитър Вацов

 Дълго говорене вместо минута мълчание за проф. Богдан Богданов, д.н.

 Европейски пътувания. Етиен Тасен. Предговор към френското издание на "Европа - разбирана и правена"


Още ...
 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA