ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО
 |
|
| Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация |
| Увод |
|
|
Ирена Николова
Въпросите, свързани с преструктурирането на икономиката в България през последните 25 години и трансформирането на държавната собственост в частна, включително и чрез приватизация, определят в значителна степен настоящото и бъдещото развитие на страната. И то не само в икономическата, но и във всички останали обществени области. За да се постигне това трансформиране, задължително условие е политическата воля и последователност в изпълнението на избраните политики и последвалите действия oт тяхното прилагане. В някои от бившите социалистически страни в Европа то се извърши в началото на този период (1990-1994 г.), в други процесите се забавиха и започнаха след 1997 г. Това се отрази върху тяхното настоящо състояние и определи различната степен на икономическото им развитие. При разглеждането на тези реформи за периода от 1989 г. насам, а и отражението им върху обществата в страните, за които става дума, трябва да се има предвид, че те не са механични процеси и че засягат живи същества. Извършеното преструктуриране на икономиката от планова в пазарна се отрази най-вече върху хората. Някои от нужните реформи не са проведоха, и то не само в България, тъй като за това е необходима политическа воля, а и защото реформите се отразяват неблагоприятно върху по-малка или по-голяма част от обществото. Което води до неодобряване на съответната политическа сила, а често и до нейното напускане на политическата сцена. Кое прави необходимо разглеждането на въпросите, свързани с преструктурирането на българската икономика през последните 25 години и раздържавяването на собствеността в нашата страна? Това, че ефектите от проведените промени в началото на 90-те години, когато стартира и процесът на трансформиране на икономиката, а и на цялото общество, определят последвалото икономическо развитие и цялостното състояние на днешното българско общество. Най-същественият от тези въпроси е защо в България преструктурирането и приватизацията не се случиха по най-добрия възможен начин, а в други държави от Централна и Източна Европа се осъществиха и благоприятстваха за тяхното развитие. Ако извървеният път у нас досега не е правилният, кой е подходящият за нашето икономическо развитие? Това са част от въпросите, които се дискутират в изложението нататък. Практиката от последните 25 години показва, че там, където има последователност при изпълнението на политиките в икономиката и останалите обществени области, резултатите са видими. Противоположното също е факт. Когато “се търсят“ и „измислят“ нови подходи с единствената цел да не се приемат добрите утвърдени практики, губи цялото общество. А това защо става? Поради несъответно разбиране за обществените ценности. Когато съвременните ценности на частното, което се съчетава с държавното и публичното, и отвореното съществуване са приети, обществото се развива добре. България от 2007 г. е пълноправен член на Европейския съюз и участва в редица международни организации, и то успешно. Въпреки това, що се отнася до общото икономическо състояние на страната и постигането на по-високо развитие, в това има много за подобряване. Значителна част от днешните ни проблеми са предизвикани именно от етапа на преструктуриране и раздържавяване, през който премина страната в последните години. Със сигурност една държава не може да съществува сама по себе си, без да е призната от други държави или организации. Затова и често се прибягва до сравнението като подход, за да се съпостави напредъкът на страната или напротив, недостатъците и пропуските при нейното развитие спрямо останалите. Ако се разгледа по-внимателно „Политика“ на Аристотел, Трета книга например [1], ще се разбере, че при разглеждането на държавните устройства философът съпоставя практиките в отделните градове-държави в Древна Гърция.
Същото правим и ние днес, като сравняваме България с държавите от Централна и Източна Европа, поради сходствата при трансформирането на икономиките от планов в пазарен тип. Сравнителният анализ е приложен и в настоящата разработка. Съвсем очевидно анализирането на процесите на преструктуриране и приватизация в България може да допринесе за представянето на нейното възможно бъдещо развитие. Така че дискутирането на тези въпроси е важно, не само за да се представи случилото през 25-те години на прехода [2], по което няма единомислие, но и за да се помогне за бъдещото развитие, в което задачата е не само да се извърши неизвършеното, но и да се последват промените и в развиващата се световна икономика, с която нашата икономика е свързана. Още в началото на 90-те години, когато стартира преходът, значителна част от промените в стопанството трябваше да се реализират, и в края на 20 век да са факт. Както това направиха държави от Централна и Източна Европа (Чехия, Словакия, Унгария, Естония, Литва, Полша и др.), в които същинската приватизация се състоя в началото на т.нар. преход след ясна преценка в какво изостава държавата и кои нейни активи е редно да се разпродадат. Разпродадоха се тези активи, на които държавите бяха лоши стопани. Така те умело преструктурираха своите икономики и дори не бяха засегнати от глобалната финансова-икономическа криза и последвалата я европейска дългова криза от последните няколко години. Kaкто стана в Чехия и Полша. Докато същинската приватизация в България започна в периода 1997-1999 г., т.е. близо 10 години след промяната след крайно обезценяване на активите на държавните и общинските фирми и силно спадане на конкурентоспособността на тяхното производство. Към което естествено се добавяха и други пропуски и не на последно място и този, че в началото на прехода интересът към бившите социалистически страни като нови пазари беше доста по-висок, отколкото десет години по-късно. Важен въпрос при трансформирането от един тип икономика към друг е именно собствеността, в нашия случай, раздържавяването. Как протича приватизацията- раздържавяване в България? Премина се през доста етапи и видове приватизация – частно разпореждане с държавна собственост, касова приватизация, масова приватизация, работническо-мениджърска приватизация, продажба на стратегически инвеститори. Освен тези видове приватизация в България от ключово значение беше и нормативната рамка на раздържавяването. До 1992 г. то ставаше на основата на Указ 56 и Постановления на Министерския съвет. Липсваше ясно разписан закон, който да отчита случилите се промени. Указът беше приет в началото на 1989 г. и нямаше нужната визия за развитие на собствеността., която се налагаше след промяната през ноември 1989 г. Законът за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия е приет едва през 1992, като при това е променян всяка следваща година поне веднъж, а понякога и по няколко пъти. А се добави и това, че този закон беше последван от втори в сила и днес - Законът за приватизация и следприватизационен контрол, който също се променя често. Има няколко важни въпроса, свързани с промяната на собствеността, на които трябва да се обърне внимание: • коя част от държавната собственост ще остане държавна предвид стратегическото развитие на някои сектори и кои предприятия ще бъдат предложени за приватизация; • кога се извършва продажбата – когато икономиката е в растеж и цените са високи, или когато тя е в рецесия или депресия, и цените са по-ниски; • каква е оценката на държавната собственост, предложена за приватизация, към момента на нейната продажба – дали тя зависи от предишното условие и от метода на оценка, а и от самия оценител, или става по платоновски справедливо и се отнася несправедливо към крайната оценка на държавната и общинската собственост поради личен интерес; • освен изпълнителния орган е необходимо и наличието на надзорен, който да следи как тази оценка е направена и защитена ли е собствеността, т.е. получена ли е максимално възможната цена за съответната продажба. Защото, ако приватизацията се извършва, за да се увеличат приходите в бюджета, то при ниска оценка, очакваните постъпления не се оправдават. • как се осъществява следприватизационният контрол, т.е. дали съответната институция следи за изпълнение на договореното между държавата и инвеститора. Резултатите днес, сравнявайки икономики, сходни с нашата, показват, че в България трябва да наваксаме пропуснатото и да работим и мислим и за бъдещето. Тъй като докато при нас се приватизира активно в края на 20 век, в останалите държави това е станало по-рано и вече се работи по електронното правителство и предоставянето на електронни услуги, като се развиват дейности, подпомагащи инициативата на малките и средни предприятия и се търсят нови сектори, които се създават и развиват с оглед и на тенденциите в световната икономика. Това са въпросите, които се дискутират в изложението нататък и за които се търси отговор чрез анализа на данните за България. Но освен критиката към извършеното, както и на все още недовършеното до момента като дейности за преструктуриране и резултати от приватизацията, в анализа се засягат също и въпросите за това как би било по-подходящо да се извършат реформите в българската икономика с оглед на ефективното бъдещо развитие. Целта на настоящия текст е да се представи преструктурирането и приватизацията в България в периода от 1990 г. до днес и преди всичко да се разгледат последствията от този начин на преструктирине и приватизация върху днешното състояние на българската икономика. Задачите са няколко: - да се разгледа преструктурирането на икономиката от планова към пазарна, като се анализират факторите, оказващи влияние върху преструктурирането; - да се представи приватизацията в България за разглеждания период и да се анализират нейните резултати;
- да се предложи вариант как би трябвало да протече преструктурирането и какви са перспективите на бъдещото развитие на българската икономика. Посочените цел и задачи са анализирани в текста нататък, като основните въпроси са систематизирани и представени последователно. В заключение са формулирани изводи. При подготовката на текста е ползвана информация от български и чуждестранни автори по въпросите на преструктурирането и приватизацията в България и в други държави от Централна и Източна Европа. Информацията е извлечена от анализи и изследвания, които са цитирани. Ползвани са данни от български и чуждестранни източници (Национален статистически институт, Българска народна банка, Агенцията за приватизация, Световна банка, Международен валутен фонд, Европейската статистическа служба (Евростат), Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), Европейската банка за възстановяване и развитие (ЕБВР) и др.). В текста са включени и мои анализи по въпросите на преструктурирането и развитието на икономиката, публикувани във форума на проф. Богдан Богданов през 2014 година. Принос имат и дискусиите в двата общоуниверситетски семинара в Нов български университет върху „Държавата“ на Платон и „Политика“ на Аристотел, в които участвах.
[1] Аристотел. Политика, Книга Трета, http://bogdanbogdanov.net/pdf/256.pdf.
[2] „Преход“ е понятието, което се използва в България за периода след 1989 г. на трансформиране на икономиката от планов към пазарен тип. Тъй като с това понятие се означават и промените във всички останали сфери на обществото, трябва да посоча, че в настоящия текст понятията „преструктуриране” и “трансформиране на икономиката“ визират основно икономическите и финансовите процеси и дейности.
|
|
| Коментари по темата |
|
Благодаря ви, доц. Кьосева, за бележките и препоръките по отношение на текста за преструктурирането, които са полезни за допълнително проучване на опита на други държави.
Права сте, че на проф. Богданов дължа много, за което съм наистина благодарна. Ценните съвети и напътствия, както и неизчерпаемите знания го правят невероятен човек и Учител. Благодаря ви още веднъж, Професоре.
По отношение на обучението по икономика, съм съгласна, че ако студентът на финала на дадена степен няма необходимите знания по определени дисциплини, трудно може да се нарече „икономист“. Разбира се, не бива да се забравя интердисциплинарността, която е особено важна днес. Но ако целта е да има съпоставимост на българското образование с това в други университети по света в дадена област, например маркетинг, финанси, счетоводство, то и програмите трябва да се актуализират не само като заглавия и „на хартия“, а и по отношение на лекциите по същество, в които да се отразяват новостите и най-вече практическата приложимост на знанията. А това в значителна степен зависи и от самите преподаватели.
Разбира се, в българското висше образование има и други въпроси, на които да се търсят отговори, така че да отговоря то на основните тенденции в света, а и на търсенето в бизнеса.
|
| Тема № - 142 |
Коментар № - 8036 |
|
Ирена Николова - 2015-09-16 11:04:57 |
|
|
Здравейте
не е учтиво икономистите да мълчат,да броят колко курсове имат за следващия семестър (то и това е въпрос-защо не им стигат курсове на икономистите, преподаващи на икономисти и до къде стигнаха нещата тук), когато са поставени в този публичен дебат такива ключови въпроси от икономическото развитие на България, т.е. ... и от нашата лична и на всички ни съдба, освен курсовете, а за курсовете въпросът също е и личен и фундаментален.
Бях много претоварена и отпуска нямах, затова не се включвах.
Първо искам да благодаря на стопанина на блога проф. Богданов за положените усилия да обучава Иренка тук, както и да благодаря на Иренка за нейната упоритост и постоянство да се учи.
Проф. Богданов, благодаря ви, че обучавате Иренка и тя израства. Това ние не направихме за нея. Може би аз съвсем малко.
Това е много по-важен въпрос за нашето общностно израстване, отколкото енергетиката ни. Тя е не само непоправима вече, но е в системен колапс, по мои проучвания. Виновни? Виновните да си носят вината, това е тяхна работа и колапсът е тяхна работа, да си колабират с нея.
Имам нещо за казване по съществото на темата.
Иренка според мен, показва качества на един добър консервативен икономист. От това има нужда и при системата ни Либерал артс. Икономистът трябва да е консервативен в голяма и добра степен. Не е случайно, че в Русия, Индия, Китай, Западноевропейските държави, Икономика и Бизнес администрация са регулирани специалности, с твърди правила на това, какво трябва и колко от това или онова трябва да учат студентите. Тази регламентация не е направена, за да бъдат тормозени студентите! Напротив. Направена е, с много мислене, от умни хора, и на експертно и на политическо ниво, именно, за да стане животът на студентите по-лесен, тогава, когато те влязат в професията. При нас не е така. Бизнес администрация е в едно направление с Публичната администрация...и няма регламент какво и колко да се учи, за да бъде управлението на един бизнес, един ден от един завършил Икономика и БА, лесен и успешен. Има само едно, и то невярно направление в теорията, което поддържа тази постановка. И в България е прието точно то... Защо? Иренка дава многократно отговори на този въпрос, верни отговори. Едното е "фирма" "Бизнес", другото е Бюрокрация (Оливър Уйлямсон). Между тях има не само колизия, има вражда и пълно несъответствие на целите и интересите. Те са от двете страни на ...вектора.
Същото е с преструктурирането на икономиката от централно-планова към пазарна.Кой преструктурира? Публичната администрация, класата (или номенкратурата) на бюрократите-партийци (Уйлямсон) или Пазарът?
Пазарната икономика, ако тя е наистина пазарна икономика, се самопреструктурира. Никой не може по силата на своето знание да я преструктурира успешно в либерална среда. Може да я преструктурират с властови (номенкратурчици-бюрократи) лостове само неуспешно, че и пагубно. Това е бележка за Иренка.
Значи тук пак въпросът е "Кой?" Кой се опитва да замести пазарните, конкурентните механизми, "разпръснатото знание (Хайек) с ограниченото си индивидуално "знание" или по- и най-точно - "Интерес", при преструктурирането (пак Хайек)?
Бележка за Иренка. Има статистически доказани изследвания за руската икономика при прехода от централно-планова към пазарна. Трябва да ги види. Дали няма аналогия, дирижиране при този преход? Това е изследователска задача.
Има и друго. Османската държава е по своему с регламентирана икономика и по своему с пазарна, пазарна, но различна от европейския пазарен модел. Т.е.: България не прави за първи път този преход. Не съвсем същия, но подобен. И това трябва да се види. Трябва да се търси и научи/изучи изгубеното знание.
Извинявам се за накъсаното нахвърляно изложение.
Но Уйлямсон трябва да се види непременно, както и руските изследвания за "грабещата ръка на пазара" с поскомунистическото "преструктуриране".
Поздрави! |
| Тема № - 142 |
Коментар № - 8035 |
|
ninel - 2015-09-14 11:15:44 |
|
|
Наистина с Dekarabah обсъждаме задълбочено енергийния сектор без да сме енергийни експерти, но пък сме загрижени от цените и развитието на енергетиката, от което би трябвало да е заинтересован всеки от нас. Освен това, този сектор е важен за функционирането на останалите, а и икономиката като цяло. Оптимистичното е, че Световната банка ще се занимава с анализа и очакваме препоръки и предложения за развитието на енергетиката до няколко месеца. Но по-важното е, тези препоръки, разбира се приложимите, да се отразят на практика и най-накрая да имаме в страната либерализиран пазар на енергия след 25 години очакване. Между другото нееднократно международни финансови институции са давали оценка за този сектор в България, но без реален резултат. Вярно е, че провеждането на реформи не е лесно, особено за засегнатите пряко. Но идва момент, в който всички започваме да губим от неформираните сектори, и то не само финансово, а и от качествено обслужване например.
Защо още е интересен този сектор? Както посочих и в предишния коментар, трябва да се гледа перспективата за развитие на енергетиката. При изчерпване на познатите ни ресурси, цялата структура на една икономика се очаква да се промени, независимо дали се харесва или не. Това означава също и да изчезнат дейности, познати до момента, но и да се появят нови, а заедно с това се променя и образование, и професии. И ако сега се пренебрегва това, много скоро ще се окаже, че отново сме изостанали, т.е. не трябва само да се решават възникнали проблеми от невършенето на задълженията на някой или някои, а трябва да се изпревари това.
И така, бизнесът казва, че в България студентите са далеч от практиката и знанията им, придобити по време на следването не са полезни. От друга страна, висшето образование е консервативна система и не желае сериозни промени, а и отказва да приеме вече променената среда и факта, че с методите до момента няма да оцелее в бъдеще, но въпреки това настоява и не се отказва. Това е състоянието днес, а след около пет до десет години, когато технологиите вече ще са изцяло навлезли в ежедневието ни, може да се окаже късно за познатото ни до момента образование, а и за започването на реформи тогава. Но безразличието днес към всичко в образованието няма да доведе утре до нищо добро. Но как това да се обясни на някои хора, които си мислят, че живеят в съветски времена и промяната за тях е нещо опасно, а не възможност за развитие?
|
| Тема № - 142 |
Коментар № - 8027 |
|
Ирена Николова - 2015-08-14 07:21:34 |
|
|
С уважаемата Ирена Николова, без да сме енергийни експерти, нагазихме в по-дълбокото. Не го намирам за излишно и „комично”. Макар че, ето, в предходния си коментар аз съм се доста поизсилил с едно хиперболизиращо, че сме „… страна, в която електропроизводството няколкократно превишава собствените й нужди”. Това не е така, наистина е преувеличено. Официалната статистика у нас, доколкото е независима и правдива, твърди, че в последните години изнасяме на външния пазар всеки пети произведен мегаватчас бг-електроенергия, главно за южните и западните си балкански съседи. Годишните приходи от този държавен и частно-посреднически бизнес се фиксират /официално и устойчиво в последните години/ на над половин милиард долара. Лично аз изпитвам силно гражданско съмнение по реалния размер на износния ни дял, в посока на една прикривана доста по-висока износна „квота”, по отношение на едно „конкурентно” енергийно-посредническо ценообразуване, ощетяващо данъчните приходи в националния ни бюджет, евентуалните загуби при денонощния „покер” с производствено-преносно-пазарния превключвател на НЕК. Който, в крайна сметка, поема върху „общонародния си държавен гръб” щетите и токовите удари от едно, както пак се оказва, във връзка с моето „пресилено и невярно” предположение, ел-свръхпроизводство… Та, по мои неекспертни „сметки”, може да се предположи, че от всеки 5 произведени у нас мегаватчаса електричество, един се изнася що-годе на чисто, един се попилява, за да не казвам краде /на едро и малка част на дребно/, един се губи технологично-стопански-битово неефективно и … ние спорим, разгорещено, около вътрешната пазарна цена на останалите два мегаватчаса… Може и да не съм точен и прав, но като поококорил се гражданин имам право да разсъждавам и за такива отнесени сложности. Нека експертите /и политиците ни/ ме убедят настойчиво и разбираемо във вярната картинка. Защото, чува се, че една Хърватия, например, разполагаща с четири пъти по-малко електро-производителни мощности успява да изнесе почти толкова ток, колкото и ние.
И ако приемем, че моите аматьорски разсъди в горния тежък абзац са неуместни, ще се опитам да изкажа и кратко мнение по широко, превъзбудено и непоследователно дискутираните ползи и вреди от българските ВЕИ-та. Както и колегата Николова припомня, ние сме страна с малък и ограничен подземен ресурс на енергоносители. Тя и планетата ни като цяло ще се озове, рано или близко-късно, в този тупик. Както се вижда, гордиевият възел на съвременното ни геополитическо „разиграване и наддаване” се е заплел около класическата /петро-въглищна и газо-атомна/ енергийна представа за мощност и растеж… Темата е дълга, но аз се радвам да видя силния и категорично обявен обрат на политиката на президента Обама и американското правителство към развитие и усъвършенстване на възобновяемите енергийни източници и технологии. Вече се говори и навлизат в практиката системи за /батерийно/ депониране на произведена ел-енергия в промишлен и широк териториално-битов мащаб… Колкото и чудно да е, в сравнение със своите балкански съседки поне, България отида доста напред в развитието на ВЕИ-тата си. Развиваме и едно обещаващо /поместно и буферно ел-снабдяване, екологични ползи и работни места/ чисто производство на ток, пара за отопление и остатъчни био-торове. Инсталациите за биомаса. В Германия са вече към осем хиляди, в Австрия към 1600, у нас са двайсетина, но се включват и нови. Впрочем, за първото шестмесечие на тази година, енергията от веи-та в БГ е нараснала с още 20 процента, като тези, работещи с биомаса имат най-голям дял в ръста… Българинът е устойчив, гъвкав и прозорлив човек. Последният ни четвърт век, ако не твърде много друго, ни отвори към ставащото по широкия /напреднал/ свят. Хванахме се, тъй да се каже, за задния вагон на най-мощния цивилизаторски влак. Сега остава да тръгнем и /работейки здраво и предприемчиво/ да надникваме из по-предните вагони, да разглеждаме внимателно, на какво се дължи по-големия стопански и законово-граждански порядък в тях.
Накрая на това си „енергизирано” експозе съм длъжен да отбележа, че не съм заклет зелен враг на електродобива от атомни централи. Чернобил и Фукушима стреснаха и мен самия, не по-малко от всеки разсъдлив планетянин. Но намирам за приемливо строителството на 7-ми блок на Козлодуй, както и максималното профилактиране и удължаване на срока на работа на 5-ти и 6-ти. Друго имаме-нямаме, уран се намира по земите ни. Нещата опират до свръхмодерен и сигурен инвеститор, „звероукротител” и изпълнител на работите по на нашето енергийно „чудовище”. Ако обаче и то, като ред други гигантомански проекти и енергийно-пазарни свръх-илюзии, продължава да ни тежи и връща в обятията на едно „богато и развито” минало, по-добре, да си го загробим. След десетина години светът /поне научно-технологичният/ ще мисли и инвестира по друг начин. Важно е за това да мислим, подготвяме и работим, а не да плачем на гроба на нероден мегават-Петко, Тройко/шлемко/ и пр. Спомням си, колко много се съмнявах, преди повече от три десетилетия, в „успешното строителство, пуск и бъдеще” на гигантския металургичен комбинат край Дебелт, в нашия бургаски край. Имаше един другар, говорещ с руски акцент, Гриша Филипов, и една шайка охранени „строители” около него, които изобщо не се съмняваха в тази амбициозна кауза. Елате сега да видите този „гигант”, в който, по мои скромни наблюдения и изводи, потънаха към 3 милиарда „народни” долари. Там има само някаква приватизирала го /предполагам, директно кагебистка шайка от собственици, поработващи на ишлеме от дъжд на вятър/. Здраво окупирали се в т. нар. бг-пазарна икономика и … изконна /тракийско-българска/ територия. Е, поне ще видите част от разровения при това крупно строителство древен трако-римски Деултум. Tempora mutantur, Nos et mutantur in illis. Естествено, ако не са успели, държейки ни встрани от „експертното и сложното”, да ни превърнат в постсоциалистически граждански мутанти. |
| Тема № - 142 |
Коментар № - 8016 |
|
Dekarabah - 2015-08-08 15:52:58 |
|
|
В продължение на коментара от Dekarabah за „токовата българска политика“, може би е добре да поразсъждаваме и за т.нар. енергия от възобновяеми енергийни източници (слънчева енергия, вятър, геотермални източници, вода), която толкова се дискутира.
Енергетиката е наистина ключова сфера за развитието на една икономика. От цената на електроенергията зависят разходите за производство във всички останали сектори, като обикновено възходящата промяна се прехвърля на крайния потребител, макар и косвено. Както коментирахме, когато централно се определят цените винаги има съмнения за начина на тяхното формиране. Затова е и по-добре пазарът да определя цената, а не някой/ някои централно (планово).
Но все пак е необходима и визия за развитие на страната и на сектора. В случая енергията от възобновяемите енергийни източници (ВЕИ) се оказа един от основните проблеми за повишаването на цените от 1 август. Ако се разгледа Енергийната стратегия на България до 2020 г. (http://www.me.government.bg/bg/themes/energiina-strategiya-na-republika-balgariya-do-2020-g-147-295.html) могат да се видят прогнозите спрямо данните от 2008-2009 г. За България делът на енергията от ВЕИ към 2020 г. е предвиден да е 16% от брутното крайно потребление на енергия. По данни на националната статистика този процент е достигнат през 2012 г., а за 2013 г. е 19%. Тъй като е и по-скъпа в сравнение с останалите, то при регулиран пазар това се отразява и върху енергийния баланс на страната, а оттам и върху крайната цена на електроенергията за фирми и бита. Не бива да се забравя и косвеният ефект, който от производители се прехвърля върху крайните потребители.
И все пак, защо са важни ВЕИ? Ясно е, че ресурсите в природата са ограничени (суров нефт, природен газ, въглища) и при по-голямо потребление в световната икономика, по-бързо могат да се изчерпят. Освен това, те влияят върху измененията в климата, чрез увеличението на емисиите от парникови газове. Което създава и затруднения пред развитието на отделните държави в средносрочен план. Тогава остават ядрената енергия и ВЕИ, като последните не могат да се въведат изведнъж в една държава и в т.нар. енергиен микс. Е, остава въпросът за цената в краткосрочен план, която трябва да платим всички ние.
|
| Тема № - 142 |
Коментар № - 8015 |
|
Ирена Николова - 2015-08-06 18:39:00 |
|
|
Здравейте приятели, ще включа и аз „щепсела“ в почналия разговор около токовата българска политика. Предполагам, че в ЕС , а навярно и в останалия развит свят, няма страна, в която електропроизводството няколкократно да превишава собствените й нужди /въпреки високата енергоемкост на индустрията, „разгулното“ комунално-битово потребление, загубите по наследения от соц-а електро-преносен пръстен и крайната ел.-доставяща мрежа и пр./, да, едва ли има някъде място, където да е правена толкова много политика на кризата, потребителското отчаяние и, в крайна сметка, на правителствено-кабинетната „импотентност и падения“ с цената на тока… След ранната преходна „протестна политика на тенджерите и тиганите“ от почти две десетилетия насам у нас непреодолим фактор номер едно на вътрешно-политическото равновесие стана „разяреният граждански електромер“?! А в последните месеци - и „справедливият гняв“ на големите бг-индустриалци и работодатели?... Аргументите и предупрежденията на последните не са неверни, като обективно следствие при увеличаване на цените. От една страна, изнасящите продукция бг-предприятия ще бъдат конкурентно притиснати навън, от , в стоките за вътрешния пазар ще се „впие кърлежчето“ на ценовата добавка, и то върху гърба на неударения в електромера битов потребител. От трета страна, имаме знак плюс – производителите и ЕРП-тата ще позакърпят кожуха, респективно, полумъртвият НЕК ще получи поредната „електрошокова анестезия“… Отново противоречие, отново сблъсък на браншово-съсловни, търговско-клиентски и бизнес-граждански интереси. Отново сме „на протестни кълбета“ в тромавите нозе на посттоталитарния „капитализъм“, който успяхме да си съградим. А той ни наблюдава „внимателно-бащински“, от мъглявата си висота, където се реят птеродактилите на корупционно-мафиотския интерес, на откровената ударна „класово-партийна политика“, където свири и стене на воля гневният проевразийски борей… Но да не навлизаме дълбочко в потайностите на парт-политическия, парламентарния и протестния, несекващ задкулисен театрален фест, който, вместо национално-бизнес-граждански обединителни решения и изходи, вместо здравословен катарзис, предпочита да ни вкарва в популистко охаосяване с черно-комедийна отлагателна истерика…
Този път обаче, струва ми се, „театралните творци и състави“, излезли на сравнително разчупено /медийно/ осветена сцена, са неочаквано и колоритно конфигурирани в своите творчески каузи. Личи взаимовлияние и спойка на „естетическия“ интерес. Класическите полит-драматургични клишета са примесени с модерно разголващи и адекватно представящи електро-реалността у нас, обективно-новаторски подходи… Лично моя милост, поне досега, приемам за трезво говоренето на политици като Делян Добрев и Иван Иванов. Това минимално, отдавна отлагано, вдигане на цената за индустрията не е непосилно, напротив, ще подейства модернизиращо и внедрителски-иновативно на производството и организацията на труда. Казвам го с надежда, но и с болка, защото съм пряк свидетел, как добри и с качествен персонал печатно-рекламни малки фирми, например, рухнаха пазарно, заради по-стара енергоемка техника и трудно отопляеми цехове, под тежестта на сметките за ток. Технологиите и гоненето на ниска производствена цена са немилостива материя, особено когато си оставен да се бориш и конкурираш, в среда с немилостив реинвестиционен и банково-кредитен климат.
А от позицията на обикновен битов потребител на електричество, мечтая за времето, когато ще мога да си заредя клиентската „флашка“ при някой от поне десетина /конкуриращи се в цена и отстъпки/ свободни доставчици, каквато е практиката в богатите и „сиромашките“ на ток държави. Та, като ми се изчерпят скоротечно квт-часовете, да не проклинам разпределителя, производителя, правителството и … световния империализъм, ами да си стегна джоба, да си подпуша аралъците из вкъщи, да сменя 10-годишния климатик, бойлера и готварската фурна с нещо по-пестеливо /да оставя ако трябва и папиросите/, и да ида пак да си заредя флашката… Ха, дано ни споходи скоро да църкаме ток през такава „свидлива ел-бозка“, та да помирясаме. Само че, при реално конкуриращи се свободни доставчици, способни дори да вкарат социално-подоходен ценови подход при прозрачни и точни условия. Да не стане пак, че енергийната ламя си отрязала опашката, а от нея се пръкнали още дузини опашати ламета…
ПП: Благодаря на уважаемата Ирена Николова за подбуждащия коментар. Линковете в него също са точно илюстриращи токовата нашенска сага, из тях пък има показателни граждански коментари. Любопитно е да се видят.
|
| Тема № - 142 |
Коментар № - 8011 |
|
Dekarabah - 2015-07-30 17:39:00 |
|
|
| Благодаря сърдечно за добавеното, Ирена. То е вече конкретно и помага да се разбере какво предстои. |
| Тема № - 142 |
Коментар № - 8009 |
|
Bogdan Bogdanov - 2015-07-30 11:34:53 |
|
|
Тъй като основният въпрос в предишния ми коментар е за кадрите по време на прехода, чието влияние върху нашето развитие няма как точно да се изчисли, примерите бяха допълнение. На както казвате, проф. Богданов, трябва конкретна ситуация, представена доколкото е възможно за форума, по-задълбочено.
И така, повишаването на цените на електроенергията са чувствителна тема за обществото, независимо дали става въпрос за битови клиенти или за бизнеса. Те продължават да се определят от държавен орган и все още не са либерализирани, както е направено с останалите цени в икономиката, където търсенето и предлагането са водещи. Както знаем, плановото определяне е характерно за социалистическите икономики. Но за да не се намесва държавата трябва реформа на този сектор, от момента на производство от различни източници до реализирането на електроенергията на пазара. А това за 25 години не е направено, но се очаква в началото на следващата година да започне работа т.нар. енергийна борса.
Това, което остава неясно днес е какъв е размерът на увеличението на цените и защо информацията не е достъпна поне месец или два преди да влезе в сила дадено решение. Вярвам, че никой не би имал против да заплаща сметките си, ако може предварително да планира своите разходи и ако се налага да преструктурира свои дейности да го направи предварително. Към публикуването на коментара, информация за увеличението на цените липсва на страницата на комисията, а от 1 август би трябвало да влязат в сила. Действащите цени (лв/ кВтч) за разпределение, снабдяване и доставчик от последна инстанция са обявени на интернет страниците на трите електроразпределителни дружества (ЧЕЗ България, Енерго- про, EVN България).
Но кои са заинтересованите страни в конкретната ситуация? От една страна, това са работодателите, и то тези в индустрията, които консумират повече електроенергия в сравнение със сектора на услугите например и синдикатите (http://www.investor.bg/ikonomika-i-politika/332/a/biznesyt-kaza-ne-na-po-skypiia-tok-s-nacionalen-protest-199598/). След това е държавата чрез Комисията за енергийно и водно регулиране, определяща по Закона за енергетиката, цените (http://www.dker.bg/pagebg.php?P=401). Последно, се включват и производителите на електроенергия(http://www.dnevnik.bg/ biznes/companii/ 2015/07/27/ 2580473_rabotodatelite_ot_energetikata_ sa_protiv_otlagane_na/), които всъщност чрез увеличението на цените ще компенсират свои загуби.
Така, за да няма недоразумения и да се настройват фирмите едни срещу други е добре предварително да има яснота и прозрачност, и то колкото по-рано, толкова по-добре. От това полза има не само българския бизнес, но и потенциалните чуждестранни инвеститори, които оценяват прогнозируемостта и стабилността в страната. Тъй като в противен случай, се дава възможност за повишаване на общите рискове в икономиката, и най-вече на политическия, поради непредсказуемостта на бизнес средата.
Ето и още нещо в тази област, като например българската енергийна борса, чрез която се очаква да се постигне либерализирането на цените, т.е. пазарът да определи какви да са те. Но имайте предвид, че практиката в България от началото на прехода показва, че цените в подобни ситуации се увеличават. А през м. януари 2016 г. не се знае колко студено ще е и дали отново няма да има протести пак по същата причина (липса на предварителна инфорамция). За протестите през зимата сме наясно в исторически план, и от 1997 г. и от 2013 г., и от други години, какви са резултатите – става много горещо при минусови температури.
|
| Тема № - 142 |
Коментар № - 8008 |
|
Ирена Николова - 2015-07-30 10:01:44 |
|
|
| Ирена, за да се увеличи ползата от тези коментари, е редно да се залавяте с избрана конкретна ситуация. Например - държавата се опитва да увеличи цената на тока, на това се противопоставят организации на бизнеса. Тя тя защо увеличава - предположително или по странично сведение в медиите, а те защо протестират - също предположително. С подобни данни е редно да се защити казаното за нарастващия диалог и значи за нарастването на гражданското участие. Иначе твърденията увисват. Наблюдаваме процес на все по-кондензирано участие и на отделни хора - стачките и митингите, но и на колективни субекти. Обществото е мрежа от субекти, която все по-здраво се свързва със ставащото и го прави зависимо от себе си. |
| Тема № - 142 |
Коментар № - 8007 |
|
Bogdan Bogdanov - 2015-07-28 07:47:22 |
|
|
Продължавам коментарите си във форума по темата за обществената съпротива при провеждането на реформи, тъй като такава има, особено от страна на тези, които губят своите позиции до момента. Интересното е, че за тези 25 години подходът на кадрите срещу промените също се модифицира.
Ценните „кадри“ и техните действия, които дискутирахме са приложими спрямо отделен човек или група хора и това са само част от опитите за противопоставяне срещу развитието на бившите социалистически страни по време на прехода. Когато, обаче, става въпрос за по-мащабни действия и реформи, то отново има хора, които защитават състоянието към даден момент и липсата на промени.
В началото на прехода, предвид на цялостните промени в обществото, емоциите са водещи за включването на повече хора. Факт е, че ако нямаше недоволство или критика, в повечето случаи промените не биха се случили, така че именно реакцията на обществото е важна за постигане на конкретни цели. Най-малкото, което се прави по този начин е фокусиране на вниманието на медиите и повече институции върху конкретен проблем или кауза.
Но как отново се проявява статуквото в тези случаи? В началото на прехода, тъй като и медиите са по-малко в сравнение с днес, се предпочита пренебрегването на проблема, за да отмине „бурята“ или да се забрави. Но тъй като емоционалният заряд е значителен, това е трудно да стане. Още при първите протести след 10 ноември 1989 г., за да се отстоява всяка стъпка напред и да има промени, има и обществен натиск, така че статуквото да се промени. Това се отнася и за протестите през 1990 г., а и по-късно.
Както коментирахме, все още има кадри, които не желаят промени, за да си запазят позициите. Но искат или не светът се променя, и то бързо, а ние изоставаме. Днес емоционалният заряд за промени е по-малък, отколкото е бил в началото на прехода и това се отразява на стратегията на кадрите спрямо критиката. Два основни подхода се формират днес, когато обществото реагира: контра информация или контра протести и пренебрежение.
Това, което прави впечатление, особено в последните години, е че освен протести има и контра протести. Ролята на последните е единствено да покажат, че са „Против“ самите протестиращи, като в повечето случаи са „мобилизирани“ от тези, които се опитват да не правят промени. Но, разбира се, не е за пренебрегване желанието за „заглушаването на шума“ от критиката, тъй като медиите днес имат по-голямо влияние, а и всеки от нас може да стане репортер.
Така по даден въпрос се оформят най-малко две страни, които по едно и също време се изявяват и пред медиите стои дилемата, кое от двете събития е по-важно и по-атрактивно, за да бъде отразено. В същото време се губи идеята за промяната и критиката, което, разбира се, е и целта на организаторите на подобни действия, т.е. да се омаловажи даден проблем и ако може да се забрави. Отново това е практиката на кадрите, но спрямо повече хора.
Особено актуално в момента в страната е провеждането на реформа в съдебната система. Има недоволство, че такава не се провежда и веднага се сформира и контра протест за запазване на статуквото. В случая медиите отразяват и двата протеста, но същността на реформата, като че ли остана на втори план. Не съм юрист, но може би е добре да има повече разяснения за това какво се променя и най-вече какви ще са резултатите за обществото или заинтересованите лица. Ясно е, че реформа трябва да има, тъй като не може по процедури от миналия век да се решават проблеми днес. Дали това ще се случи постепенно или по-бързо, предстои да видим. Но поне едно е сигурно, че шумът прави нещата да се случват.
В началото на 20 век, когато не е имало интернет или медии, за да научат в България какво се случва в Австралия например, е отнемало години, докато информацията достигне Европа и заинтересованите от това хора, като само някои от тях биват осведомени. Днес, информацията се разпространява за секунди след като нещо се случи, дори и в най-отдалечената точка на планетата и е достъпно за повече хора. Така, в нереформираните сектори у нас (съдебна система, здравеопазване и др.), се работи по стандарти и процедури от миналия век, а промените в реалността и изискванията на потребителите на услуги в тези сектори са вече на друго ниво. Те сравняват състоянието в България с други държави в Европейския съюз или света, и дискутират новостите. Това прави трудно приложимо заблуждението за напредъка по реформите. А и ние живеем в България и плащаме данъците си тук, което означава, че трябва да изискваме условията да се подобряват.
Другият подход е да се пренебрегва критиката, по който и да е въпрос, все едно никой нищо не казва. Но липсата на диалог и пренебрежението само задълбочават разделението между двете страни. Например, цената на електроенергията за бизнеса. Вече втори месец този въпрос се отлага във времето, може би разчитайки на това, че никой не обръща внимание и въпросът може да затихне. В същото време начинът, по който се калкулира цената остава неясен, а се готви и следващ по-голям протест на бизнеса (индустрията) срещу това. Какъв ще резултатът, също ще се види, но със сигурност повече прозрачност и разясняване би било от полза и за двете стани.
Но тъй като критиката в този коментар преобладава, струва ми се, че трябва да се посочат и някои положителни резултати. Значителна част от промените в различни обществени области са реалност в България, поради възприемането на дългосрочни цели, следвани от няколко правителства. Участието ни в международни организации (регионални, световни), включително Европейския съюз, дава възможност за преодоляването на изолацията и недоверието, особено в първите години на прехода.
Вярно, че в Европейския съюз сме държавата с най-ниски доходи и не много високи други икономически показатели, за което всъщност „допринасят“ нерефомираните сектори. Но е също вярно, че при дългосрочните цели не винаги резултатите в краткосрочен план са видими. Освен това, България е малка икономика и като такава е трудно да отстоява позицията си и да извоюва сама конкурентни условия на международните пазари. Затова е добре, че участваме в редица организации, които разширяват тези възможности, но, разбира се, трябва и да отстояваме позицията си.
За се случат реформите, трябва де се научим да изискваме, от тези, които избираме в Народното събрание и в местната власт, така че да спазват обещанията си към обществото, дадени преди да получат заветното място за период от четири години. А това, за съжаление, е нещо, с което не сме свикнали. Във Великобритания, Германия, Дания, САЩ и др. държави един общински съветник или депутат не може да допусне да не изпълни поетите ангажименти за своя избирателен район, тъй като няма да бъде избран и от партията, която го подкрепя и от избирателите в този район. Освен това, непрекъснато му се напомня, че той е поел подобни ангажименти и ако не ги реализира, тогава за кого работи. Та трябва да следим какво ни обещават и да изискваме да го изпълняват, за да знаем как да гласуваме на следващите избори.
Разбира се, критиката е полезна, особено, ако нейната цел е да се подобри резултатът в дадена област. Що се отнася до компромисите, които ще се правят, за да се проведат конкретни реформи, това зависи от тези, които ги правят и от всички нас дали сме съгласни с това. |
| Тема № - 142 |
Коментар № - 8006 |
|
Ирена Николова - 2015-07-27 16:38:10 |
|
|
|
|
|
