Преди няколко години [1] из един обширен, силно технологически напреднал азиатски университет ме развеждаше самият му горд ректор.  Както подобава на такава видна персона, охраняваха го двама плещести младоци с черни костюми и очила и, най-вероятно, с калашници под саката. След като изля своя захлас по процъфтяващия нов бизнес-департамент и свръхнапредналия институт по мениджмънт, ректорът замълча, за да ми даде възможност за няколко думи на неистов възторг. Наместо това отбелязах, че на този кампус май не се правят никакви хуманитарни изследвания. Той ме изгледа така смаяно, сякаш го бях запитал колко докторанти по танц на пилон се дипломират при тях годишно, и ледено ми отвърна, че коментарът ми ще бъде взет под внимание. После извади от джоба си някаква миниатюрна свръхтехника, включи я и изрече в нея няколко резки думи на корейски, най-вероятно „Да се разстреля!”. След което пристигна една лимузина с дължина колкото крикет отстояние, ректорът се пъхна вътре с помощта на гардовете и си замина. Гледах как колата се скрива от поглед и си мислех кога ли заповедта за моята екзекуция ще бъде изпълнена.

Това беше в Южна Корея, но можеше да се случи навсякъде другаде по планетата. От Кейптаун до Рейкявик, от Сидни до Сао Паоло решително набира скорост едно събитие, поне толкова важно, колкото кубинската революция или инвазията в Ирак: това е бавната смърт на университета като център на хуманитарната мисъл. Английски университети с над 800-годишна история традиционно са бивали осмивани като кули от слонова кост и в такова обвинение винаги е имало някаква истина. И все пак дистанцията, на която такива университети се държаха спрямо обществото като цяло, понякога можеше да бъде и продуктивна, доколкото им позволяваше да размишляват върху ценности, цели и интереси на някакъв обществен порядък, самият твърде тясно обвързан с мимолетни практически стремления, за да се възмогне до повече самокритика. По целия свят тази критическа дистанция е вече почти напълно заличена и институциите, които ни дадоха Еразъм и Джон Милтън, Айнщайн и Монти Пайтън [2], капитулират пред безскрупулните приоритети на глобалния капитализъм.

Много от тези неща са известни на американските читатели. Станфорд, MIT [3] , та нали самите те, в края на краищата, създадоха модела на предприемаческия университет?! Обаче каквото дойде във Великобритания, може да се нарече американизация без охолство – поне не охолството на американския частен образователен сектор.

Това започва да важи дори и при такива традиционни висши училища за английската аристокрация като Оксфорд и Кеймбридж, чиито колежи винаги са стояли някак настрана от големите икономически тенденции поради вековете на щедри дарения. Преди няколко години се отказах от ректорството на Оксфордския университет (събитие почти толкова рядко, колкото земетресение в Единбург), защото проумях, че от мен се очаква да се държа не толкова като учен, а като главен изпълнителен директор.

Когато за първи път отидох в Оксфорд преди тридесет години, всяко подобно отстояване на професионализъм щеше да се посрещне с аристократично презрение. Имаше колеги, които наистина си бяха направили труда да напишат докторските си дисертации, но предпочитаха обръщението „мистър„ пред „доктор”, защото в „доктор” се съдържало нещо неджентълменско и  черноработно. Да се публикуват книги минаваше за крайно долнопробна работа. По една кратка статия на всеки десетина години върху португалския синтаксис или хранителните навици на древните картагенци се смяташе за допустимо. Имаше и времена, когато асистентите изобщо не си даваха труда да консултират студентите. Наместо това, студентите просто се отбиваха в кабинетите им при подходящо разположение на духа за по чашка шери и изискана дискусия върху Джейн Остин или функцията на панкреаса.

И до днес Оксбридж [4] е запазил много от своя колежански дух. Все така професорите решават как да се инвестират колежанските пари, какви цветя да се засадят в градините на колежа, чии портрети да висят в аулата и как най-добре да обяснят на студентите защо прекарват повечето време във винарската изба наместо в библиотеката. Всички важни решения се вземат на академични съвети и всичко - от финансови и академични въпроси до рутинна администрация - се ръководи от надлежно избрани комисии, отговорни пред целокупното преподавателско тяло. Напоследък тази възхитителна система на самоуправление трябваше да се сблъска с известни централизиращи предизвикателства от страна на университета, които доведоха и до моето собствено напускане; така или иначе, системата си остана. Точно защото колежите на Оксбридж са по същество предмодерни институции, тяхната матрица е една маломерност, която може да послужи като модел за децентрализирана демокрация - въпреки всичките нелицеприятни привилегии, на които те продължават да се наслаждават.

Навсякъде другаде из Обединеното кралство ситуацията е съвсем различна. Вместо академичното ръководство управлява йерархията, византийската бюрокрация: младите преподаватели са нещо като разсилни, а заместник-ректорите се държат като че оглавяват Дженерал Моторс. Старши преподавателите са вече старши мениджъри и атмосферата тегне от обсъждания на финанси и счетоводство. На книгите – тези троглодити, тези скучни предтехнологически феномени – се гледа с нарастващо неодобрение. Не един английски университет е ограничил бройката книжни лавици, които професорите могат да имат в кабинетите си, за да не се насърчавали „личните библиотеки”. Кошчетата за хартиени отпадъци са на изчезване, също като едновремешните интелектуалци, понеже на хартията вече й е минало времето.

Малокултурни администратори слагат по кампусите кое от кое по-безсмислено лого и изливат разпоредбите си в примитивна, полуграмотна проза. Един северноирландски заместник-ректор използваше единствената останала на кампуса обществена зала - зала за преподаватели и студенти, - за да дава частни обеди за разни местни величия и предприемачи. Когато студентите окупираха залата в знак на протест, той нареди на охраната да разбие единствената тоалетна наблизо. Британските зам. ректори унищожават своите университети от години, но едва ли някога е било в толкова буквален смисъл. На същия този кампус охраната разгонва студентите, ако се застоят по-дълго. Идеалното би било университет без тези рошави, непредсказуеми същества.

Насред целия този разпад хуманитаристиката е най-притискана до стената. Британската държава раздава ли, раздава на своите университети грантове за наука, медицина, инженерство и т. н., но е престанала да предоставя каквито и да било по-сериозни средства за изкуствата. Не се ли промени това, съвсем не е невъзможно в близките години да бъдат закрити цели хуманитарни департаменти. Ако  департаментите по англицистика все още оцеляват, навярно простата причина е за да учат студентите по бизнес къде се слага точка запетая, което не е точно това, което Нортроп Фрай и Лайънел Трилинг имаха наум.

Хуманитарните департаменти днес са принудени да се издържат основно от студентските такси, което означава, че малките институции, разчитащи почти изцяло на този източник на доходи, биват ефективно задкулисно приватизирани. Частните университети, на които Великобритания с право дълго се съпротивляваше, бавно също вървят натам. На всичко отгоре правителството на премиера Дейвид Камерън остана сляпо за огромното увеличение на таксите, което пък означава, че студентите, взели заеми и затънали в дългове, напълно разбираемо изискват високи стандарти на преподаване и персонално отношение в замяна на своите пари точно в момента, когато хуманитарните департаменти изнемогват за средства.

Освен това преподаването от известно време насам не е толкова съществена сфера за британските университети, колкото е изследователската дейност. Нали изследователската дейност носи парите, а не курсовете върху експресионизма или Реформацията. Периодично британската държава провежда щателна инспекция на всички университети в страната, като оглежда изследователската продукция на всеки департамент до най-малкия детайл. На тази основа впоследствие се дават правителствените грантове. Така че стимулът на университетските преподаватели да се занимават с преподавателска дейност става нищожен, но наизскачат много причини, които да ги карат да продуцират заради самата продукция, като бълват абсолютно безсмислени статии, създават напълно ненужни електронни списания, прилежно кандидатстват за чуждестранни изследователски грантове, независимо дали наистина са им нужни, и всекидневно се посвещават на приятния час за човъркане на CV-то.                 

Така или иначе, огромният ръст на бюрокрацията в британското висше образование, предизвикан от процъфтяването на мениджърската идеология и неумолимите изисквания на данъчната система, означава, че на университетските преподаватели им остава твърде малко време да подготвят часовете си, дори и да изглежда, че си заслужава, макар че през последните няколко години и това изчезна. Държавните инспектори дават точки за статии, бъкащи от бележки под линия, но не и за добре продаваща се книга, насочена към студентите и по-широката читателска аудитория. За да повдигат равнището на своята институция, университетските преподаватели най-често си вземат отпуск, т.е. отпуск от преподаването, с цел да се посветят на изследователска дейност. Биха повдигнали дори повече реномето на институцията си, ако изобщо се откажеха от академичното поприще и се включеха в някой цирк, та да спестят на своите финансови началници твърде неохотно даваната заплата и да подпомогнат бюрократите да се разпореждат с претовареното пряко сили преподавателско тяло. Много университетски преподаватели във Великобритания са наясно с какво удоволствие тяхната институция би им видяла гърба, за да си остане само със своето „домошарие” от преподаватели, способни да привличат тълпи студенти. Факт е, че няма дефицит от университетски преподаватели, желаещи да излязат по-рано в пенсия, защото, макар допреди няколко десетилетия британските университети да бяха приятно място за работа, днес вече са дълбоко непривлекателни за повечето свои щатни. Обаче има и още един нож в гърба: предстоящото орязване на преподавателските пенсии.      

Така, както професорите стават мениджъри, студентите пък се превръщат в консуматори. Университетите се боричкат в недостойна надпревара да си осигуряват таксите. Щом студентите са вече вътре, следва натиск над преподавателите да не ги разочароват и така да подложат на риск техните такси. Идеята е, че ако студентът се провали, то е по вина на преподавателя, все едно болница, в която всяка смърт се приписва на лекарския екип. Един от резултатите от това неистово натискане за студентската кесия е нарастващият брой курсове, обвързани с каквото е на мода сред двадесетгодишните. В моята област, английската литература, това означава вампири вместо викторианци, секс вместо Шели, фензини [5] вместо Фуко, съвременният свят вместо средновековният. Ето как дълбинни политически и икономически сили започват да оформят нашия силабус. Така че всеки департамент по англицистика, който съсредоточи енергията си върху англосаксонската литература или 18-ти век, сам ще пререже гърлото си.

Жадни за такси, някои британски университети днес допускат бакалаври с недостатъчен бал да продължават с магистратури, а чуждестранни студенти (натиснати да си платят до дупка) може да се окажат докторанти по английска литература с ниво на английски за начинаещи. След като дълго бяха презирали творческото писане като недодялана американска приумица, днес департаментите по англицистика отчаяно се стремят да назначат някой третостепенен романист или провален поет, само и само да привлекат дращещите орди от потенциални пинчъновци [6], напиращи да си платят таксата с цинично ясното съзнание, че шансовете им да издадат първия си роман или томче с поезия в лондонско издателство са навярно по-малки, отколкото да се събудят на сутринта, преобразени в гигантски хлебарки.

Естествено, образованието трябва да отговаря на нуждите на обществото. Но това не означава да се смяташ за обслужващ персонал на неокапитализма. Всъщност, много по-ефективно би се докоснал до нуждите на обществото, ако предизвикаш целия този отчужден модел на обучение. Средновековните университети са служели на широката общественост изключително добре, но са го правели, като са произвеждали свещеници, адвокати, теолози и администратори, които да подпомагат църквата и държавата, а не като са сбърчвали вежди пред всяка интелектуална дейност, която не поддава моментално.

Времената, обаче, са вече други. Според британското правителство цялата обществено спонсорирана изследователска дейност трябва да се смята като част от така наречената познавателна икономика, чието въздействие върху обществото подлежи на измерване. Такова въздействие лесно се изчислява в аеронавтиката, но не и при античната история. Фармацевтите играят тази игра по-лесно от феноменолозите. Университетските преподаватели, които не привличат рентабилни изследователски грантове от частната индустрия или пък не дават надежда да привлекат голям брой студенти, биват вкарвани в състояние на хроническа криза. Научните заслуги се равняват по парите, които докарваш, а образованият студент вече се дефинира като назначаем на служба. Времето не е добро за палеография или нумизматика, занимания, чието изписване скоро няма да се знае, камо ли да бъдат практикувани.

Резултатите от това изтласкване на хуманитаристиката са видими в цялата образователна система, като се почне от училището, където изучаването на езици е в стремителен упадък, история означава модерна история, а преподаването на класиците е предоставено на частни институции като Итън Колидж. (Това е причината защо стар възпитаник на Итън като Борис Джонсън, кмета на Лондон, по правило да започва публичните си изявления с цитат от Хораций.)

Вярно е, че философите винаги могат да устроят клиника по смисъла на живота на някой уличен ъгъл, а езиковедите да застанат на някое стратегическо публично място, където все ще възникне нужда от превод. Общо взето, идеята е, че университетите трябва да приспособят своето съществуване към подпомагане на предприемачеството. Както смразяващо се казваше в един правителствен доклад, те трябва да действат като „консултативни организации”. Всъщност, самите университети вече са се превърнали в печеливши индустрии, които управляват хотели и организират концерти, спортни мероприятия, кетъринг и пр.

Ако хуманитарните дисциплини във Великобритания вехнат, то е най-вече защото капиталистическите сили ги прогонват, като на това отгоре изнемогват за пари. (Британското висше образование не притежава филантропическата традиция на Съединените щати, преди всичко защото Америка има далеч повече милионери, отколкото Великобритания.) Говорим при това за общество, в което – за разлика от Съединените щати – образованието никога не се е смятало за стока, която се купува и продава. Разбира се, повечето английски студенти днес са убедени, че трябва да им се предоставя безплатно образование, както е в Шотландия; и колкото и да е очевиден личният интерес в това мнение, то до голяма степен е справедливо. Образованието на младите – точно както закрилата им от серийните убийци – трябва да се разбира като обществена отговорност, а не като въпрос на печалба.

Колкото до мен, като облагодетелстван с държавна стипендия прекарах седем години в Кеймбридж без да плащам нито пени. Вярно е, че в резултат на безрезервно упование в държавата на една впечатлителна възраст, станах безгръбначен и деморализиран, неспособен да си стъпя на краката, камо ли да браня семейството си с пушка, ако се наложи. От малодушна обвързаност с държавата на няколко пъти съм се обаждал в местната пожарна и през ум не ми е минавало да угася пламъка със собствените си ръце. Ето защо съм готов да заменя поне малко зряла мъжественост срещу седем години в Кеймбридж. 

Истина е, че по мое студентско време само 5 процента от английското население продължаваше с висше образование, затова днес, когато процентът е нараснал на 50, има такива, които твърдят, че не можем вече да си позволим онзи либерален дух. И все пак Германия, да вземем само този пример, осигурява безплатно образование за поне същия брой студенти. Британско правителство, което сериозно се заеме да отмахне непосилния дълг от плещите на младите, би следвало да вдигне данъците за неприлично богатите и така да възстанови милиардите, ежегодно прахосвани за нищо. Също така би трябвало да се постарае да възстанови доблестния облик на университета като една от малкото арени в съвременното общество (друга са изкуствата), на които преобладаващите идеологии биват подлагани на безкомпромисна критика. Ами ако стойността на хуманитаристиката се състои в неподчинението, а не в пригаждането към властващите идеологии? Интегрирането само по себе си не е стойност. В предмодерни времена хората на изкуството са били по-пълно интегрирани в обществото като цяло, отколкото в модерната ера, което най-вече означава, че често самите са били идеолозите, агентите на политическата власт, говорителите на статуквото. И обратно, модерният човек на изкуството не разполага с такава сигурна ниша в обществения порядък, но пък именно заради това отказва да го приема безкритично.

Така или иначе, докато не се е появила по-добра система, аз лично реших да се предам на съдбата си и да остана при безликите невежи и безпросветните доставчици на блага. За мой срам, започнах вече да питам студентите в началото на курса дали могат да си позволят моите най-тънки наблюдения върху литературните произведения или ще им се наложи да поспестят, като се задоволят с някои полезни, макар и недотам бляскави коментари.  

Да се измерват в пари литературните прозрения е безвкусна работа и, навярно, не е най-ефективният начин да си създадеш приятни отношения със студентите, но, изглежда, това е логическото последствие от настоящия академичен климат. На тези, които възразяват, че така се създават оскърбителни разделения между студентите, ще отговоря, че студентите, които не са в състояние да ми платят в пари за най-проницателните наблюдения, имат пълната свобода да ми плащат в натура – току-що опечени банички, бъчонка домашна бира, ръчно оплетени пуловери или здрави, ръчно направени обувки. Всичко това е във висша степен приемливо. В края на краищата, животът не е само пари. 
      

Бележки:

[1] В: “The Chronicle of Higher Education”: 26.10.2015.
[2] Британска комедийна трупа – Б. пр.
[3] Massachusetts Institute of Technology (Масачузетски технологичен институт ) в Бостън – Б. пр. 
[4] Съчетание от Оксфорд и Кеймбридж – Б. пр.
[5] Съчетание от fan и magazine: независимо издание, създадено и списвано от фенове на някоя знаменитост – Б. пр. 
[6] Томас Пинчън  (р. 1937) – американски писател, особено нашумял с романа  „Обявяването на серия N 49” – Б. пр.