| ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ… |
| Димитър Карабахчиев |
|
|
Доверието, макар от хилядолетия човечеството да живее под бездушната тежест на финикийските знаци, сякаш продължава да е най-ценната разменна монета, с която разполагаме. В междуличностностните, семейно-родовите, групово-приятелските, трудово-професионалните и общностно-етническите слепвания; в националните стопанско-производителни, законово-институционални, социални и образователно-културни споразумения за общо благо. И последно, но все по-първостепенно за правенето на 21-вия ни век по „дебелите книги“ на Цивилизацията на Разума, в международните отношения. В тази тема, в която сам се залутах, като мушица в пещера, пълна с прилепи, смятам, обратно на приетото, да започна „от по-сложното към по-простото“. Реших в необтекаем изговор да изложа мисленето си за стойностите, препънките и неразборията в говоренето/разбирането за ДОВЕРИЕТО на българското общество към Европейския съюз и нашето членство в него. За съпътстващите го граждански активности и „обоснованите” противостоения, неудовлетворености и безразличия. Ще започна с личното си впечатление, че исторически и поколенийно „ерата на социалистическа и народнорепубликанска България“ продължава да държи преобладаваща част от обществените нагласи в страната ни в своето „детеродно-отглеждащо и педагогическо родителство“. Диапазонът на тези съзнателно или инертно-манипулирано приемани „кръвно-родствени“ повлиявания е широк. От демонстративно-ловка „синовност“ и обвързаност с някаква изгубена „свята бащиния“, през страхопочитателна памет за сигурния черпак яхния и покрив при соц-комуналната мащеха, до обезсилено живуркане в „сиропиталището“ на посттоталитаризма. Дори най-неспециализиран обзор на показателите „доверие-недоверие“ и електоралната резултатност на политическите партии по протежение на колебливия ни преход към реална демократизация, възстновяване на правото на частна собственост върху производствени средства/активи, предприемаческа инициатива, насърчаване на социална пазарна икономика и законово-конкурентна среда показва ниска степен на мотивация за дясноцентристки избор сред българския народ. На практика единствено правителството на премиера Иван Костов разполагаше с реформаторското „охолство“ да води десни политики, при парламентарното мнозинство на ОДС. По-добре или по-зле, след крушението на идейно-стопанската посткомунистическа „нова платформа на левия Титаник“, именно в периода 1997-2001 г. беше възстановено за оцеляване пазарно-финансово-икономическото тяло на страната ни. И в „гипсов първообраз“ беше скулптирано нейното открито за евроатлантически развития лице. Такова, че да вдъхва доверие на основните ни съюзни партньори и до днес. Разбира се, кандидати за „венцеславни приноси“ в присъединяването ни към НАТО-ЕС в нашия /трудно обозрим в своята многобройност и смътна обществено-ролева функционалност/ партиен кошер има много. Още по-трудно е да отсеем сегашните „за и против“ приспособяването ни към, общо казано, моделите на западната цивилизованост и глобалния реформизъм с надеждни демократични, международноправови и социално-икономически средства и ресурси. Но нека надникнем в едно публикувано тези дни социологическо проучване, на „Екзакта Рисърч Груп“. То подрежда електоралните нагласи за момента така. ГЕРБ – 24,3 %, БСП – 13,2 %, ДПС – 5,7 %, Реформаторски блок – 5,5 %, Патриотичен фронт/НФСБ и ВМРО/ - 4,5 %, АБВ -2,6 %, Атака – 2,5 %; Други – 6,4 %. Над 8 % от респондентите не са решили как биха гласували, а близо 30 на сто заявяват, че не ще упражнят правото си на избор. Ако се доверим на приблизителната достоверност на тази извадка, отново ни се привижда познатата структура на труден и несговорчиво законодателстващ парламент. Евентуалното отсъствие на две открито прокремълски партии от него не е задължителен знак, че някои нови „ляво-център-националистки“ проекти няма да приберат от „негодуващите спрямо ЕС-политиките гласове“ и да се наместят във властовата мимикрия на патриотично-отговорното. Едно сравнение на депутатските квоти и полит-идеологическите платформи на представените в Европейския парламент партии /посестрими/ показва известно покриване с днешния спектър на електорални предпочитания у нас. Имаме три, работещи в сегашния парламент на РБ, партии /ГЕРБ, ДСБ и СДС/, приети в дясноцентристката Европейската народна партия. В нея членува и българската Демократическа партия. Основополагащо и най-многобройно представяна по традиция, ЕНП не подлага на съмнение консолидирането на Европейския съюз на базата на върховенството на закона, уважаването на основните човешки права и ефективното разделение на властта. Политиките й са последователно за единен европейски пазар, конкурентен в глобален мащаб, от което да произтичат благосъстояние и добруване както за страните-членки, така и за световната общност. От друга страна, БСП е представена /и председателски-престижно/ в Партията на европейските социалисти. Втора по величина и влияние в ЕП. Техните цели включват икономически растеж, борба срещу бедността, социална интеграция, сигурност и защита на околната среда. Евросоциалистите са склонни да виждат в процесите на икономическа глобализация причина за нарастващата безработица, както и за затруднената реализация на младите граждани в ЕС. Същевременно, те подкрепят приемането на обща Европейска конституция.
В „Алианс на либералите и демократите за Европа“ членува и понастоящем е европарламентарно обозначен един отколешен парт-политически фактор на прехода ни - „Движението за права и свободи“. Българската партия „НДСВ“ имаше също значително представителство там в електорално-активния си период. Алиансът набира трета по численост квота в ЕП и пледира за демократизация на ЕС, защита на основните права на всички европейски граждани, скъсяването на разстоянието между икономическите и политическите измерения на ЕС. С акцент върху прозрачна връзка между гражданите и институциите.
Тези три европейски партийни формации и в сегашния ЕП съставляват предостатъчно мнозинство, определящо основните развития и решения в ЕС, опитващо се да ги хармонизира в демократично-диалогична среда. В последното финансово и стопански кризисно за европейската общност десетилетие, което съвпада и с българското членство в нея, и особено с неуправляемия /засега/ мигрантски поток и тежките терористични актове, в Европарламента заема депутатски седалки /и трибуна/ едно националстки-наежено, ЕС-центробежно малцинство. Факт е, че почти всички по-незначителни в представянето си на вътрешни и на европарламентарни избори нашенски политически проекти /„НФСБ“, „Атака“, „България без цензура“ и пр./ ревностно се придържат към търсене на членство и „международна изява“ сред малки и маргинални партийни семейства в ЕП. Обикновено те прокламират отпор на „бюрократизирането, недостига на демокрация и централизма“, обявяват се срещу общосъюзна конституция и „европейска свръхдържава“, настъпателно атакуват общите икономически, външнополитически и миграционно-уреждащи позиции в ЕС. Поставят над всичко „националните сили и суверенитет, идентичностите и традициите“. В последните кризисни години, с усилването на нарушаващия международното законодателство евразийско-геополитически и хибридно-информационен размах на „великодържавната политика Путин“, тази, сплотявана с нечие специално внимание /и финансово рамо/, хорова агитка на анти-ЕС-овците усилва и координира своята спятост. В парламентарната зала на БГ-парламента и в камерно-медийни изпълнения често се налага да изслушваме „запомнящи се“ солови изпълнения на местни евроскептици и все по-открити „гробокопачи на евроатлантизма”. Стигащи да кресчендото на „Вън ЕС и НАТО от майка България!“ Без да се доуточнява и доизпява припевчето: „Back in the USSR, booooooooyyys...“ Та тъй, момчета и момичета, моето лично мнение е, че след очакваното от някои „рухване на ЕС“, едва ли някоя бивша страна-членка ще хукне презглава за участие в „съвета за икономическа взаимопомощ“ на изпосталяващия „феникс” на кагебистки пост-СССР. Или пък ще се занижат кервани от европейски мигранти в тази посока… От горното налагане на българската и европарламентарната партийна „география и генеалогия” добиваме впечатление за достатъчна пълнота на днешната проевропейска нагласа у нас. Но дали е така? Моето гражданско усещане е, че нашата обществено-политическата и електорална „ЕС-чаша” е измамно наполовина пълна и реално повече от наполовина … празна. Винаги ми е било изключително трудно да разчета ясна позиция на БСП по европейското, а и по натовското ни членство. В тези политически среди се говори завоалирано и жестомимично по ЕС-членската ни проблематика. Сред организираните бг-социалисти и гласоподавателите им, по мои откъслечни впечатления, духът на знаенето и оценяването в тази посока е от пренебрежителен, провинциално-присмехулен към „брюкселските столичани”, до категорично „русофилски” и про-Путински. Дори и когато децата и внуците им студират в елитни европейски и американски колежи и университети… ДПС-върхушката, а навярно и по-горните слоеве от електората й, както стана неотдавна известно, хлътнаха в дилемата: либерален евроатлантизъм или „консервативно русофилство с етно-патриотични елементи“. Върху това пропукване на най-субординирата партия, кой знае защо, са легнали извън-евросъюзните сенки на спорните „демократично преизбирани“ президенти - Путин и Ердоган. А най-гъсто над „Движението” е легнала корпулентната сянка на неговия млад /българоезичен/ магнат-поддържник, успял в почти 10-процентов дял от родния ни БВП, уличаван от „зли езици” като касоразбивачът на КТБ. Сенки, сенки, пълна мъгла… Реформаторският блок, по презумпция дясно обединение, потърси политически и електорални разширения през „опозиционен демараж” за реални реформи в основни сфери от властовото функциониране и обществения ни живот. С оставащо участие в правителството на ГЕРБ. Удивителна политическа ситуация, в която добиха публичност нотки на членоразделно диалогизиране на „над дясно-лявото” между ДСБ и „Движение 21” на бсп-изгнаничката Т. Дончева. Междувременно на политико-гражданския хоризонт са появи и антимафиотският манифест „За републиката” на четирима професори, с авторитетни участия в избистрянето на теорията/практика „бг-гражданско общество”. Доколкото мога да проследя, оформят се някои ценностно-активирани проевропейски задвижвания. Няма съмнение, че успоредно с това отсега биват орг-рекламно-финансово форматирани, от задкулисни познавачи на изборната борса и клиентела, следващите „гмо-мелничари“ на електоралния урожай… На този политически фон голямата „ГЕРБ”, устойчиво разположена електорално, напрегнато демонстрира темпово и при /ха, дано/ нараснал конкурентно-търгов контрол усвояване на евросредства; поема риска и отговорността /пак дано/ на нови заеми; дозира „цинцарски” някакъв реформаторски ход в посока препоръките на ЕК-докладите. Според своите електорални стратегиии за стабилност и последователност. Укрепва партийните си активи и влияние в страната и … „не се влияе от медийната шумотевица“. Но всъщност, над цялата „скрита картинка“, която се опитвам да разчета за себе си, денонощно е зависнала нашенската хипертрофирана ЧЕТВЪРТА ВЛАСТ. В национално-обществения си /данъкоплатски/ сектор тя често излъчва остро разноречиви, „угрижено анализиращи и профилактиращи“ внушения за „сбърканото” ни членството в ЕС. В преобладаващата част от „свободния медиен пазар“, с никога доизяснена собственост, издръжка и подчиненост, се вихри откровен /хибриден/ антиевропеизъм. А под всичко това, според мен, е затиснато изключително затрудненото разбиране на българските граждани за възможен по-решителен избор на евроатлантическите пазарно-икономически, законови-институционални и социално-уреждащи модели за развитие и ценности. Не съм политолог, нито социолог; пазя си някакъв „журналистически нюх“, и то, неучаствал в хайки из полит-обществените ни кърища отпреди много-много години. Но имам очакването за предстоящо активиране на интереса и ДОВЕРИЕТО на нашето общество, и особено на младите хора, към „излъгалото българските надежди дясноцентристко и про-западняшко“. Защото това, което се проточи и продължава да ни държи „на букаи“ през целия ни фасаден пазарно-демократичен преход, в ловко прикриваната си и манипулираща същност, беше „зидане на дясно-отворена къща с източно-соц-лагерни леви тухли“. Брутален червенобуржоазен „неокапитализъм“, програмиран и доправян в движение от отбран посттоталитарен „елит“. От самото начало, „в суматохата и вятъра на промяната”, той ни подкара с вълчи апетит и пълна /номенклатурно-канализирана/ неподвластност на законово преследване за баснословни присвоявания и щети, нанесени на страната и обществото ни. Ловко обградил се с охранително-хранителната среда от верен слугинаж по всички етажи на институциите, централното и местното административно управленство, сред „своята си бизнес-класа и своята си интелигенция“, та чак до подземията на най-тежкопрестъпните доходоносни „предприемачества“. Вглеждането от сегашната времева дистанция в партийно-политическия генезис/съотношение/сблъсък на силите и парламентарно-законодателната история на страната ни, след 1989-та, показва един постоянен кошмарен страх в този „строящ демократичния капитализм елит“. Ужасът от реално дясно политическо управление и реформаторство. От закрепването на онова, което може да регулира нов, вече наистина равен и законо-устойчив, старт за стопанско-производителна инициатива и разширена трудово-професионална реализация на … неучастващите в изборите българи. Като се абстрахираме от отсъствието /дано да се домогнем до правото им на електронно гласуване в близко време!/ на двата милиона наши съграждани, заминали да „доизграждат капитализма“ в развити и уредени държави, налага ни се „невъзможен”, но оптимистичен десен извод. С политическо и гражданско усилие да стигнем до пораждането на една нова, поне едномилионна, предприемаческа и квалифицирано-творчески-трудово ДОСТОЙНО НАЕТА прослойка от народа ни. На партийно-обръчовите и парламентарни динозаври от прехода ни бизнесът, превъртащите се властови, административни и „обществено-уравновесяващи” конюнкции процъфтяват без уголемяваща се средна класа и добре заплатени наети работещи. Митологическото им, дежурно предизборно, комуноидно обещване на „150 хиляди нови работни места и увеличени пенсии”, комай и подарено /от небесата?/ безплатно здравеопазване и образование, е начинът им да задържат почти тридесетилетната си далавера в … „бг-пролетарското ляво очакване”. Мисля, че гражданското, политическото и законово-стопанското изолиране на „националноотговорния“ неокомунистически родово-кастово-феоден модел на … тъпчене на място към европеизирането на страната ни скоро предстои да се състои. Моето поколение, особено най-свястната част от него, носи вината си, че, улисани в надежди и битки за „индивидуално оцеляване”, позволихме бившите ни „водители и тоталитарни авторитети” да ни спретнат такъв лицемерен и непродуктивен преход към модерна държавност и национален просперитет. И все по-ясно осъзнава почтителната невиновност на евроатлантическите ни партньори в този проточил се процес. ПП: Този текст го наслагвам от няколко дни, в трудност, сухост и … буря от „поучителни въпросителни” към собствената си подготвеност да не губя ориентация в по-пълно истинното. Реших да го пратя под „проф. Игълтъновата” дискусия, която ни потръгна. Почти напълно съм разколебан от хрумката си да бъде открехнат сайтов прозорец „Без студентска книжка”. Напрегнах се, в „профетично” усилие за студентско разприказване по политическите теми на съвременна БГ, и това ми се вижда неестествено и „заключено”. Младостта не обича да бъде напътствана и поучавана. Освен ако не се заслуша с интерес и по свой избор в нещо от „многоопитните”. Отправям почтителна молба за извинение към професор Богданов. Заради своята „творческа” прибързаност. В крайна сметка, Вие пак предвидихте всичко, предлагайки ми варианти за по-отчетливо участие в сайта. Един от тях беше „дълъг коментар”. Това и ми се получи. Пращам го за форумен прочит и критично-дискусионна преценка. Недоверието на проф. Игълтън към глобалните тенденции на образователното дело изглежда ме подбуди към българското „за-против” членството ни в ЕС. Така стана, в „трудния”, но отворен за всяко неакадемично търсещо-словослагащо, сайт на основоположника на НБУ. ППП: Темата „За доверието”, във всичките й пясъци, планини и фата моргани, се оказа по-трудна за прекосяване и опознаване от пустинята Сахара. Ако някой ме последва в нея, нека да победуинстваме заедно.
Декарабах
*** Прочетох. Каквото ни хрумна, ще го направим. Коментарът по политиките, Декарабах, е важен, още повече че такъв текст не ми е известно да има. Ами той ще е съвсем на място в новата рубрика "Без студентска книжка". Ето какво не му е наред. Ако задачата е всички ние да сме в това политическо брожение-наместване, истината е, че то е само за някои, които влизат в този обхват, за един елит, който сега и се заквасва, а другите, масата те си живеят в свои други по-малки обхвати. Напънете се, Декарабах, да добавите и това, за да стане картината по-пълна. А за да стане още по-пълна, трябва да се погледне и към външността на градовете и селата, в които се движи по-обикновеният човек. Държавите-страни са пъстри неееднородни образувания, които едвам-едвам се събират в по-едно посредством това политическо наместван, за което говорите.
Богдан Богданов ***
Отне ми доста безплодно щуране, за да вляза в това продължение. Професор Богданов, след моя опит за „диагноза” на политическото доверие към ЕС и дясното реформаторство в страната ни /във Форум 4/, деликатно ме насочи към допълване на картината с живеенето в „свои други по-малки обхвати“. Аз обещах да се напъна в оглеждане на редови човешки придвижвания из политизираната ни житейска реалност. Едва днес сутринта, докато сръбвахме сутринното си кафе с един приятел, негово споделяне ме приземи към конкретно дописване. Той работи в голяма фирма в нашия регион, има специфичната инженерно-техническа нагласа на наблюденията и „вълненията“. На пръв поглед, няма как много да ни върви сприказването, нали моя милост си падам повечко „хуманитарист“. Но то си се ниже и трупа от години. Приятелят ми забива в помпи, компресори, фланци и шпилки… В технологични несъобразности, производствени загуби и замърсявания, които не опират пряко до неговата служебна отговорност, но той прави, каквото е възможно и оперативно-решимо, над задължаващото го, за да „не гръмне цикълът“. Прави го „незабелязвано“ и непоощрявано с финансов знак от началството. Болшинството, ох, тази дума, от колегите му „поработват за надницата“. Във фирмата, с доста по-добро заплащане от другаде, изглежда си цари същата шуро-баджанащина и предпочитане на „наши верни кадри“, както си беше при соц-а. Нещата дори са още по-опасно влошени, защото със смяната на поколенията нормалната стълба на квалификационния и мениджърски растеж е подменена с „хартиено-инструктажен асансьор“ за послушни и пасивни количественици… И какво ми казва той тази сутрин. Снощи се чул в скайпа със сина си, който следва в „гнила“ европейска страна. За кратко, защото момчето бързало да заседне над тестова задача, дадена му към 16 ч. вчера, а срокът за пращане на отговора в сайта на преподавателя бил 24.00 ч. Е, подхвърлям му аз, защо не се обади на съкурсници, ще я опапат заедно набързо. Не, отговаря ми братлето, всяка задача е индивидуална. Отделно е, когато ги сработват в мозъчни атаки над общи проекти. Разделят ги на групи, с преценени /от преподавателя/ допълващи се знания и капацитети за творческо справяне. И ги оставят сами да си разпределят модулите на зададения проект. Да го изработят, сглобят и … да го защитават, заедно и всеки според индивидуалния си принос. Виждат в какво са успели, поемат персонална отговорност за показалото неефективност. Да. За такива работи си говорим, ние, родителите, или поне част от тях, във все още най-бедната страна-членка на ЕС. Лично за мен тази тематика е стара, колкото „развития ни социализъм“. Тоталитарния. Помня плахите зачатия на „американизъм и японски колективизъм“ в образователните и научно-техническите стандарти на страната ни в рамките на СИВ. За съжаление те бяха винаги под „експертно“-регламентиращото око на службите ни за държавна сигурност. И под „братски“ кремълски надзор. Въпреки това имаше понатрупан опит, „база секретни данни от Запада“, както и мобилизиран /с малки парични премии/ научно-внедрителски потенциал. След 1989-та, особено в първото десетилетие на прехода, този зародиш на образователно-професионално и технологично-иновативно обръщане към напреднали модели, както си беше и „таен“, напълно се разми в потопа на тоталитарно-клановата приватизация и заграбването на материално-финансови активи. В алчното /и неподчинено на законово договаряне със суверена на националното наследство от соц-а/ първоначалното натрупване на капитали… Днес чуваме все по-често, бг-индустриалци и предприемачи в реалното производство да се оплакват от липсата на квалифицирана наемна „работническа класа“. Да, ножът отново е опрял до кокала. Сега пак се плясваме по челото за ГЛАВНОТО. За това, че заради липсата на мотивирана трудова и професионална реализация ни се срути „развитият социализъм“. И, че да бъдеш „капиталист“ по някакъв, останал замърсен с реанимиращи уравниловъчно-солидарни носталгии, посткомунистически образец, е от ден до пладне работа… „Пролетариатът“ отдавна не е, което беше в ерата на ленинската колективизация и електрификация, на сталинското стахановство/многомашинничество „за медали“, на лагерния труд в името на имагинерен интернационалистки прогрес. Все по-малко му угажда, след вдишването на въздух от големите демократични трудово-пазарни пространства, да е „равен с всички в равно поделена комуналка“. На „епохалния“ болшевишки експеримент с колективистично вдъхвана „мотивация за труд“, под омързеляващия принцип „от всекиго според възможностите, всекиму според потребностите“, краят му се зададе /и у нас/ преди повече от три десетилетия. Оказа се обаче, че той се проточи в мъчително сбогуване със … самите наши „вътрешни социализми“ и примирена безучастност. Това се превърна в благодатна почва за посттоталитарния нашенски „предприемачески елит“. В последно време той удвоява себе-съхранителното си усилие. Пазейки на всяка /вътрешно- и външнополитическа/ цена значителната си капиталова и хибридно-мрежова мощ, тази неестествено и в политическа конспирация въззела се върхушка продължава да пренебрегва и ретушира, да камуфлира и уязвява ГРАЖДАНСКОТО УКРЕПВАНЕ на обществото ни. На най-реформаторски ангажираната, търсеща пълноценна реализация в БГ/!/ и далновидна част от него. Все пак, дългото сбогуване с посттоталитарната „най-горна класа“, както и със ступора ни пред нейните преплетени „национално-отговорни“ метаморфози си е в ход. Здравият инстинкт на българина за по-добро справяне и общи ползи, през почтено и оптимално индивидуално реализиране, е разбуден за предизвикателствата на европейското и глобално повдигане на страната ни. Остава да бъде сложен в центъра на държавността, политическите избори и социално-икономическите процеси. За да не бавя повече старта на „Без студентска книжка“, ще пратя тези редове. Може би се вижда, че продължавам да търся разговаряне по нагласата ни да се доверим, в активно и обективно-търсещо вникване, на постъпателното ЕС-синхронизиране на шарената българска действителност. Реалното ни живеене/работене/учене и спорещата, пряко и завоалирано, обществено-медийна среда у нас предизвикват непрекъснато мисленето, преценяването, колебанията или сверката на ценностния ни компас по тази тема. За студентите от НБУ, надявам се, моята постничка интродукция към нея би могла да е повод за по-пъстро и оригинално влизане в дискусия.
Декарабах
* Тексът е публикуван във форума "Без студентска книжка" (2016)
|
|
| Коментари по темата |
|
Уважаеми професор Богданов, моето замълчаване се дължи на заетост. Почва туристическият сезон по морето, дойде ми спешна работа. Но с благодарност и интерес следя сплитането на коментарите, което наистина изправя на крака подхванатото от мен, като „непосредствена динамика за европейскост“, в темата за - нашия сегашен свят в дълбочина, както я определяте. Прав сте, че късият исторически ред на разсъждаване по нея, на извеждане на днешното неуредено и нехармонизирано обществено единствено от инерциите на соц-епохата, създава привидността, че разбираме от какво се отърсваме, но не ни променя из корен. Ако си послужа с размислите Ви, страната ни се намира в състояние да разполага с достатъчно развит „неокортекс“, доста поработил и самобитно съхранил се през исторически кривини /пак Ваше/. Но навлязохме в интензивно време на догонване /състезание по модерност/, в което да се активира най-позитивното и провереното от българската разумност. В правенето и доправянето на икономическа и социална среда, каквато ни подобава.
Разчитам силната и деликатна натовареност и в коментарите на проф. Косев и д-р Гочев. Те формоват, с характерната си изследователска и словна стилистика, същото главно – обществените ни питания, неясноти и мотивации са това, което задължително е минало вече през нас индивидно. Веднъж, на първи прочит, това преминаване на едното в другото и обратно изглежда несвързано и смътно. Бавното второ прочитане подрежда и сдвоява отделното мислещо с разумното в заедност. Колегите познават добре тази професорБогданова територия на оцялостяване на възгледа ни за европейскост и се движат стойностно в нея. На мен ми е по-трудно, а и влекат си ме моментните снимки на „нещата от живота“. И сега ще подхвърля една.
Онзи ден мои отдавнашни клиенти заговориха, без аз да съм ги „провокирал“, за грижливото професионално-трудово и човешко отношение, което собствениците на хотелите имат към мениджърите и персонала си. Нека не прозвучи неискрено, но аз ги слушах и се радвах, сякаш за мое лично става дума. Познавам тези хора от много години, имам представа за напрегнатостта и отговорността на труда им. Случвало се е да чувам за неразбории и неудовлетвореност, за текучество на кадрите и напрегнати взаимоотношения… Но ето, нещо се е променило, улегнало е в сработена степен. Не чух нищо от предишно-сезонните оплаквания срещу „жестоките изисквания“ на чуждестранните туроператори, дефицита на квалифициран персонал и пр. Настроението сред стягащите хотелите за откриване ми се стори ведро, като на „новодомци“… Защо споделям споделеното с мен. И преди съм споменавал, че съм убеден поддръжник на виждането за хармонизираната фирмена организация като „инкубатор“ на доверие, ефективни междуличностни регулации и демократически нагласи, които се преливат в цялото обществено. И го коригират здравословно. Тук ние заговорихме за стремежа ни към моделите и добрите практики на Европейския съюз; това фирмено, подкрепящо едрото държавно-институционално и политическо-гражданско, там го има в изобилие. „Фирмената разпръсквачка“ на ефективен производителен и морално споразумяващ се ритъм е добре позната и в „затънтени“ страни от днешния глобализиран свят. При всички случаи обаче, става дума за взаимно-оразумено единодействие между „горния управляващ неокортекс“ и творящо-изпълняващите такива.
|
| Тема № - 167 |
Коментар № - 8257 |
|
Dekarabah - 2016-05-14 16:33:20 |
|
|
Е, нашата “Без студентска книжка” върви. Трима сме – Геоги, Искро и аз. Трябва да накараме и Декарабах да не замълчава. Поставената тема е силна – какъв е нашият сегашен свят. Затова се намесвам спиращо и задържащо. Неискам да говорим по тази тема в къс исторически ред - че нашето сегашно обществено живеене е произведено от предишната епоха. Защото, колкото и да зависи от непосредственото минало, то е с по-дълбок корен. Като казвам “по-дълбок”, имам предви не по-дългата история тук, а всичкото време, което мъкне и всеки от нас, а и нашата обществена заедност. Та това е по-доброто на темата така, както я разбирам.
А ние какво обсъждаме? По-често когнитивните инструменти, с които подхождаме. В нашите разговори – и извън този форум, повече държим на тях, а не на описанията, които правим. Защото когнитивните инструменти са като че ли безспорната истина, а описанията се отнасят за епохи, които отминават. Да, но когнитивните инструменти, е, да кажа и както е обичайно, понятията, не съществуват така, както съществуват епохите и местата. Аз се изразявам по-решително практически по въпроса и казвам, че понятията не съществуват, докато това, което описваме с тях, съществува. Практически обаче не означава вярно. Съществуват и понятията, и онова, което описваме, но, както казах, по различен начин.
Понятията съществуват чрез нашия разум, а нещата, които описваме, към тях се реферира – и като отделни посочими неща, но и като реалности, които те образуват, когато се свързват, въпреки че отделните неща могат и да се посочват, докато реалностите са непосочими и са по-скоро наши построения. Но ето опираме до нашия разум. Taка е определял собствено човешкото още Аристотел, но и така го определят съвременните когнитивисти, които изучават устройството на човешкия мозък. Не че разум в двата случая означава едно и също. За когнитивистите разум е резултатът от пълноценната работа на човешкия неокортекс. Оттк започват мъчнотията.
Няма крайно знание за правеното от лявото и дясното полукълбо на големия мозък. Единственото по-сигурно, което се знае, е че те са тройно свързани, а са свързани и с малкия мозък и другите подсистеми на мозъка. Но, така или иначе, човешкия разум е двоична система на допълвания на цели виждания, модели и емоционални нагласи, за които се грижи дясното полукълбо, и разчленявания и бораване с отделности, за които се грижи лявото полукълбо. Едното с другото постоянно се допълват. За когнитивистите азумът съществува по този човешки, но и исторически получил се начин на разбиране, докато към всичко останало като съдържание е нещо външно ние реферираме словесно.
Човешката среда се е погрижила да скрие по много начини кривините на земния исторически път. Мозъкът се е появил бавно и в дълги епохи е имало опити той да се съчетава с различни тела. Може би външни събития на опитващия се да се развие и по други начини земен живот са довели до надмощието на бозайниците и до това кротко постепенно уголемяване на мозъка, опряло и до родa на homo sapiens. Е, биологическите опити мозъкът да бъде още по-голям, продължават. Но какво е направил homo sapiens? Породил е и по-собствено свой свят от предмети, места, уреди и други хора, които добавят корективно своята разумност към все пак недостатъчно самостоятелния човешки мозък.
Няма космическа гаранция, че това развитие на допълване, започнало с устрояването на човешкия мозък, ще продължи. Разумът е в човека и в породилата се човешка среда, но не е в космоса. В космоса може да се разрази кривина като тази, отнесла в небитието динозаврите. Разумът не е в света, което означава и не в бога, с който човекът е свързан. Нека да повторя – разумът е биологически свързан, първо, с работата на човешкия мозък, но и, второ, с продължилото допълване в социалната човешка среда. Лесно е да митологозираме и това допълване. То обаче е с кривини, забавяния и отмествания също като самата биологическа еволюция на земята и също зависи от това колко време може да се запази относителната му самостоятелност.
Защо се впуснах в тази по-дълга и неравна външна история. За да покажа, че гледано по-реално, което означава и в по-дълъг отчет, едното, което назоваваме с тази дума и което се отнася и до нашето обществено живеене тук в България, а също и до така описания разум, може да загуби относителната си временна самостоятелност и да стане друго, което, бидейки друго, може и да изгуби своята характеристика. Защото не само отделното живо същество е смъртно, смъртни са и неговите цялости, които, когато са по-дълготрайни, само изглеждат вечни, но не са. Историята само изглежда права линия, но тя е крива линия, като при това е и комплексна, съставена от повече линии.
Ето това е външното основание да говоря за две логики в отношение. То тръгва и от случилата се двойност на нашия неокортекс. Благодаря на Георги за неговия коментар. Отдавна смятам, че той е дълбоко разбиращ, стига само младостта му да не го отклонява от това. Георги е разбрал точно и двете структури, в които попадат тези две логики – веднъж като по-кратка, допълвана от по-дълга, и втори път като наслагване, при което се получавза и относителна дължина, усложнение, а и особено настроение в унисон с получилата се по-сложна една логика. Благодаря му сърдечно и го съветвам да усвои тази постановка с променяне и свързване с особената цялост, която той има като по-пълна личност и която, разбира се, при мен е друга.
Човешкото общуване, когато е добро и по-пълноценно, значи когато е тръгнало към произвеждане на екип и общество, е и успешно изкривяване на казаното от друг, при което, без да престава да е същото, то става и друго. Усвояването е винаги и одругостяване. Дано нашето общуване тук да протича така.
В този смисъл има и вредни професионализирания, при които своето се разбира като набор от термини, които означават твърдо именно онова, което казват. По-доброто е друго – когато разбираме, че като при всички думи и при термините техните втвърдени значения естествено омекват и могат и да се превеждат в други термини. Няма нищо по-вредно в човешката среда като залепването за едни или други когнитивни инструменти. Именно то поражда неразбирателствата и отклонява в нежелани посоки.
Ясно е, че едни хора са и по-умни и по-разумни от други. Ясно е и това, че има много хора, чийто неокортекс работи вяло. Да, но те са свързани и в този смисъл ползващи и чужд разум. Но не за тях заговорих, а за умните и разумните хора, които разчитат на собствения си разум. И те обаче, защото той в никого не е съвършен и завършен, и те са закачени за едни или други нетехни разуми. Това е същественото в случая, че не не сме сами по себе си. Оттук и тягата, която би трябвало да се поражда в подобен форум.
|
| Тема № - 167 |
Коментар № - 8256 |
|
Bogdan Bogdanov - 2016-05-14 11:50:36 |
|
|
Страдането за ощетената своя „Отделност” и подценяването на своята „Заедност” – е един психоефект на субективизирана и неточна инроспекция (самонаблюдение), при което Аз- центриранията са очевидно по-силни. Но това е и един психоефект, който заслужава отделен анализ. И той може да ни даде възможност за по-разширено тълкуване на отдавнашен научен проблем за т.нар. „психоефекти”. Разбирани и като когнитивно-афективни неточности.
Това не са само зрително перцептивни заблуди, когато виждаме реално здравата дървена показалка, като видимо пречупена, когато тя е потопена в съд с вода. И само след като я извадим от съда се уверяваме, че тя наистина си е здрава и че ние сме се заблуждавали. Ако ръката ни е студена, ще възприемаме водата презатоплена. Ситият не разбира и не съчувства на гладния.
Подобни са Ефектът на ореола, Хоторнският ефект, Пигмалион ефекта, Ефектът на незавършеното действие (в който аз съм в момента) и всичките те, като Измерително компетативни ефекти и пр. Какво да кажем за еволюционното несъвършенство и повреда на човека – да свиква и подценява доброто; а да се фиксира върху болката и страданието; и така по-често да се чувства... нещастен.
Неразумно е да се поставя въпрос за по-голяма значимост на едното или другото; когато реалният и нерешен от човекознанието и от обществознанието проблем е за почти невъзможното тяхно хармонизиране, вкл. и в демократични общества – така, че те взаимно да се усилват и обогатяват. Нужно е препрочитане, от тези, които като мен са с отслабена памет, на "Отделно и заедно”(2005).
......................
Не си спомням дали съм споделял други мои обратни (срещу мен) съждения. Те са за хляба (и не само за него), когато го купуваме със собствени левчета и стотинки. Какво сложно има тук. Аз съм изработил парите си. Друг е произвел хляба. Аз съм си отделен и той, непознатият ми, също си живее отделено. Къде тук е психическата ни заблуда. А тя съществува и се изживява отчуждено.
Върху самия хляб няма, и практически не може, и не е нужно да се изписват имената на произвелия семената; на тракториста изорал нивата; на комбайнера; на мелничарите; на фурнаджията; на шофьора превозил хляба до магазина и т.н. И ние, в случая аз, искайки да подчертая колко е значима индивидната самостоятелност, активност, компетентност и пр. – забравям и подценявам взаимната свързаност и „Заедността”. Без която очевидно няма хляб.
Но други, добре аргументирани опоненти, които преувеличават, също едностранчиво колективизмът, пак се заблуждават. Пише се и за „колективистични” култури.
Казват, че имало две крайности – за неограничен свободен пазар и за етатично централизирана регулация. Пише се и за хибридно смесени стопанства и общества. Тук не съм специалист. Но, като психолог, практикувал социопсихология и всички други хуманитаристи, ние сме задължени да изпращаме към социалните практики, добре промислени и опитно проверени сигнали.
Та, като персонолог, обяснимо е да познавам по-добре индивидно личностните човешки фактори. И ще продължа да „залагам” на тяхната определяща значимост, особено ако те са фактори, вкл. за неформално или формално лидерство и водачество. И съм за частно собственическа и свободна, антимонополна пазарна конкуренция. Но и за психосоциална солидарност – за изява и признание на всеки индивид; за равен старт на децата; срещу разгула и алчността; за смирение и съчувствие.
Юлия Кръстева припомняше Христовото „Аз съм” , за да обосновава принципите на хуманизма. Но верни са и „Аз сме” и „Аз бяхме”, от „Физика на тъгата”. Извинете ме, че съм търсещо-тревожен.
|
| Тема № - 167 |
Коментар № - 8255 |
|
Искро Косев - 2016-05-13 20:57:02 |
|
|
Явно съм позагубил ритъма си на писане във форума, а и четох малко отгоре-отгоре, както обикновено се чете в интернет. С което искам да кажа, че се извинявам, задето сигурно пропускам важни неща, казани в коментарите. Така стана и преди няколко дни: хванах се за думата „тепих“, а после се отплеснах да пиша нещо за празниците, загърбвайки същественото в коментара на проф. Богданов, а именно разсъждението за двете смесващи се логики на реалното мислене-писане: тази на чувството/настроение и тази на рационалността.
Ами, точно така е. Две са, макар че са две като парадигма, докато реално са една по-сложна. И тези две никак не действат според класическия философски модел за човека, в който се настоява, че рационалността може да остане чиста от сферата на т.нар. чувство. Знаем това от опит. Обзема те някакво чувство, винаги имаш и по-трайното фоново настроение, което се оформя и от характера, и от средата на живот, и от външните събития, и всички тези свои-чужди гласове и желания влизат в действието на рационалността, извършвано като мислене или говорене.
Въпросът обаче не е само дали се осъзнава как чувството-настроение влияе върху рационалността, но и как този, който съм бил, когато съм мислил, казал или направил еди-какво си, се свързва с другия, който съм в следваща и по-следваща и по-следваща ситуация. Макар и в друго чувство, а може би и в друга рационална нагласа, аз все пак съм и същия човек, а заедно с това съм станал различен! Именно това странно „същ и различен едновременно“ е големият проблем на традиционната пропозиционална логика.
Защо обаче това смесване се пропуска? Първо, поради желанието, човекът да има стабилна същност. Воден от това желание, още Платон настоява, че същностното в човека е разумът, който е нещо напълно различно и отделено от чувствата, силният агент на промяна в нашия живот. Затова и когато в диалога „Тимей“ Платон се пита колко души има човекът, той си отговаря, че са повече от една, като разумната е в главата, т.е. горното на човека, а неразумната в слабините, т.е. в долното, с което очевидно иска да каже още и това, че двете са отдалечени една от друга.
Втората причина обаче е по-рядко изказвана и мисля, че макар и с малко, все пак допълвам казаното от проф. Богданов. Тя е, че логиката на рационалното винаги остава във формалния план на нашите вътрешни или комуникативни говорения, независимо от чувствата, настроенията и емоциите, с които те са смесени. Дори и най-емотивното и кратко изказване, дори и когато то представлява само една силно изкрещяна дума, обикновено пази във външния си план структурата на някакво „е“-съждение. А защо този външен план се счита за рационален? Поради първата изказана причина, че рационалното се отъждествява със същността, а същността с някакво есенциално съдържание на „е“-съжденията.
Разбира се, говоря за най-простата логика на краткото „е“-съждение, свързващо субект и предикат. По-сложната логика - тази въведена от Аристотеловия „Органон“ – вече се опитва да представи мисленето като система от такива съждения. Но, така или иначе, и при Аристотел логиката е повече логика на „е“-съжденията (макар и на няколко „е“), а не логика на „става“-съжденията. Бащата на практическата философия (в която има ясно разбиране за промяната, макар и не на отделния човек, а на общностите) и бащата на логическия метод не е свързал тези две свои достижения в едно. Преди време ми се стори, че е започнал да ги свързва в своята „Поетика“, но може би това беше просто реторично хрумване и нищо повече.
Та това си мисля: че тази логика, която проф. Богданов представи разгърнато в няколко по-ранни текста, е логика, стремяща се да обедини в едно двата плана на „е“ и „става“, а оттам и на говоренето-мислене и вършенето-правене, на моментната ситуация, в която нещо се мисли, казва или извършва, и по-дългото протичане на време, в което същото, свързано с други мисления, казвания и правения, претърпява промяна. Това е един вид екзистенциална логика, зачитаща факта, че не живеем в идеални ситуации от кратки моменти, в които сме само тези, които сме или си мислим, че сме, а и в по-дълги поредици от ситуации, в които постоянно ставаме различни.
В един смисъл нова и непозната, в друг тази логика ни е добре позната. Не като теория, но като практика ние я имаме налице в добрата литература, която прави именно това: казва с едно настроение нещо за някого или го оставя той сам да каже нещо за друго, после казва за същото второ с различно настроение, като това второ междувременно е станало различно, после трето и т.н. И докато казва това първо, второ и трето, прави така че те трите да не бъдат отделни едно от друго, ами свързани в общо време.
С което и завършвам този коментар: четем и по други причини, но най-вече, за да компенсираме липсата на такава по-сложна логика, а тя ни трябва, защото, така да се каже, се питаме не само за смисъла на отделните ситуации, ами и за смисъла на по-голямото, в което те се свързват. А може би по същата причина обичаме и празниците: защото и те като литературните текстове ни дават такава временна и по-сложно логична цялост на живеенето. |
| Тема № - 167 |
Коментар № - 8254 |
|
Георги Гочев - 2016-05-13 20:20:00 |
|
|
С молбата си да приемете следното допълнение за водещата роля на „Отделността” – се потвърждава колко сложно разноречива и многозначна е нейната социопсихична динамика.
Ако приемем, че „Отделността” е само автономия и индивидно- личността свобода, при осъзнати и ненапълно осъзнавани избори, действия и поведения – то това е една неточно изразена теза.
Приемливо и по-вярно е разбирането, че под водеща жизнена значимост, по отношение на „Заедността”, може да има и реално има само „Индивидно семейната отделност”.
Но включаваща и „Либидната свързаноост-Lib”, не само с интимно еротичния партньор, но и с децата ни, като една от най-основните жизнени ориентации на човешките индивиди.
Това е по-друга „Отделност”, която ни легитимира и като „Семейна заедност”. Това е проблем за себеидентификациите на човека. За мен след семейството ми стои професията на психолог и в емоционален план приятелствата. Естествено и родословието ми на българин. И Копривщица... Родното ми място, включващо мама и татко, и техните родители. Та това съм и аз самият...
|
| Тема № - 167 |
Коментар № - 8253 |
|
Искро Косев - 2016-05-12 21:39:02 |
|
|
Това, което тримата пишете, не са обикновени коментари, а нещо повече от тях. Добре, че замълчах. На пръв поглед ми се струва, че сякаш съм излишен. Или че не искам да допълвам с неща, които са казани така събрано и силно, че ако ги допълня ще наруша нещо, което ми допада. То не може да бъде, не е мислимо, да е едно към едно ‘за’; но като звучене и съзвучия е чудесно.
Иначе има толкова разминавания: които не са нито повече, нито по-малко с разминаванията и разноречията вътре в собствените ми „себе си”; със сегашните ми пулсиращи; и с тези, които са пулсирали преди; и тепърва, може би ще живеят още; и то в една себеидентично „глобаризирана”; и така вътрешно разчленена в специфични подсистеми; все от един и същ, и променящ се единосъщ малък свят.
Каквито са и вашите – колегиални и все по-близки ми; силни; рефлексивни; индивидно богати; аз-центрирани и привидно малки; субективно-обективирани светове.
.....................
Малки, но и необозримо големи, са нашите индивидни светове и на четирма ни; и за всеки един, когато те са личностно-оцелостени, са в сила думите на Бердяев – „Личността е единствената цялост в света – всичко друго е партикуларно”. Думите партикуларно, дискретно-разчленено, се чуват все по-често. Но неотделимо от думите, за оцелостеното с психиката си, човешко тяло. Защото- „La psyche s’est l’homme connaissant et agissant“ – „Психиката това е познаващият и чувстващият-действащ човек”.; и като „протичаща учлененост” на човека.
Позамълчах, защото пренаписвам текста на оцелостения модел за човека/личност-‘GPM’; какъвто модел никога не може да се изнапише; защото с показването му, ще започне неговото дописване и пренаписване. Но какво да се прави – поискано е и ще стане. И последните ваши коментари, драги колеги, сякаш са в духа на подхода ми; или по-скоро усилват това, което може би се мисли пред и над този подход.Той е и подход, локално глобализиран, но и взаимстван, и от десетки други колеги от Европа и у нас, та и от останали части на ‘Света’ (слети в ‘Мonde’ >––< ’Esprit’; както бе при Умберто Еко).
Подходът е преиначен в моята си индивидна, крива или права, ‘realite'. В смисъла и на влаганата в него, от професор Богданов, контекстово-ситуативна променливост. Генералното различие с вас и в мен (което ще е привидно; но и реално в смисъл на ‘aktualite’) тук и сега – ще е, не в това, че аз, някакси показно съм за „дискретизация на понятията”, както го пише Р.Коларов, 2016г.; защото то се приема и от четирма ни; различаването не и в това, че и аз, някъде след 1965г. обобщавам в съкратени знакови абревиатури (abr); което се допуска непрестанно, дори и в редовите говорения (достатъчни са примери като...ЦСКА; СУ;НБУ; Bg; внд; Еgо; IQ; ЕС и пр.).
.........................
Но главно отликата е в допусканото от мен, едностранно усилване и преуголемяване, на ролята и на ролите-‘R ind/1,2…n’ на индивида и на отделността; на всички и на всеки индивид (включая и особено ‘R/ind’ на лидерите); в колективно-груповите общности и в груповите динамики. Аз съм един от онези, които са малко виновни за рушенето на общите, на т.нар. колективни субекти (вж. Литер.в-к., последен брой, стр. 8).
Аз поставям, и ще продължа да го правя– „Индивидността” да стои над „Заедността”– макар че те са немислими една без друга. „Заедност” между четирма ни има – защото ние сме „Отделности”. Обратното движение, не е така силно и не е така значимо (в думи,знаци и понятия). Ние и без форумната си заедност, сме съществували отделно (но пак и винаги с други „Заедности” – ще ми възразите и ще бъдете прави; но дали тази „правота” е цялата истинност; която все ни убягва...).
Най-голямата слабост, иначе лечима болест на съвременната ни демокрация (в делник и в празник) у нас, в ЕС и света, е обезличаването на демоса/народ, който живее „заедно” и в мир, с независима от него, обогатила се от власт, псевдо-представителна върхушка. Това е същностна и жизнено прагматична тема, засягаща и oцелостения двусветов „Общ личностен модел-GPM” на човека – като индивид и индивидуалност; като деятел-субект и главно като гражданин.
Само нов тип, психодуховна индивидуализация, с пряко солидарно и хуманно зачитане- уважение на всички хора, (споделено е как да става), може да ограничава жилаво агресивния, наш си, его-индивидуализъм-алчност; заедно с демагогската, реално обезличаващата ни, соц колективизация.
Та, добре че замълчах отначало – защото вие и тримата сякаш говорите с моя глас; този, който аз понякога недочувам; или като реча да го споделя, го преиначавам. Това е и вътрешно-външната ни противоречива разноречивост; ’времезагубена’, някъде в междудумията ни. .... ваш Искро |
| Тема № - 167 |
Коментар № - 8252 |
|
Искро Косев - 2016-05-11 11:15:40 |
|
|
Днешният коментар на д-р Гочев, според мен, внесе още зидария в темата за нашенското днешно „празнично-обредно-ритуално”. Професор Косев ни повлече натам. Впрочем, коментарът на професор Богданов, от 2016-05-08 10:24:55, току-що го препрочетох, направо си е як темел за протълкуване на многостранната и взаимно-заглушаваща се празничност, в каквато се озовахме по пътя си към самобитно европейско съзвучие. В НБУ сигурно има превъзходни учени и студенти в областта на етнологията, фолклора и празничната ни обредност, да не говорим за античници, медиевисти, балканисти, познавачи на османистиката и най-новата ни история. Без да съм нито едното от всичките, казвам, че мен ме интересува странната грамада от празничност, която ни е затиснала. От дълбоката връзка с тракийско-орфическото „варварство”, през селско-християнското /поименно-светийно/ жертвоприношение с угощение; с едно набъбнало смесване на източноправославния със западно-християнския празничен календар; с реминисценции от „парадно-трудово-професионалната” приповдигнатост; все още вътре в кардинално спорене за избор на най-високата дата, която да ни бъде Национален ден първи… Никой достатъчно широко гледащ българин не може да не забележи, че откакто /след „прощаването ни със соц-а”/ дирим новата си, импонираща на гражданските нагласи от края на 20-ти и влизането в 21.век, дай боже, по-сбита и смислено пречистена празничност, в страната ни се вихри нестихваща битка на „емотивни” партийни и властови идеологии. Вероятно бих могъл доста да попиша в тази посока, да свържа този настойчиво-задкулисно направляван процес с прекомерно раздутата шоу-попфолк забавност, патриотарска фойерверкност и жълто-популярната националистка нАучност. Но сега кратко ще отбележа, че днес сме изправени пред нов, много интензивен, хибриден опит да бъдем провалени в разбирането си за пряко и нормално европейско зреене.
Спирам и аз. В очакване да чуем следващото от нашите многоопитни професори, в увляклото ни преглеждане на „плашещата ни” европейскост. А с добър товар от оригинална визия, с толкова чисти и фино събирани, като мускали с розово масло, намерения вървим към нея… Ако и колебаещи се форумници се включат мимоходом, ще си поясним повече.
|
| Тема № - 167 |
Коментар № - 8251 |
|
Dekarabah - 2016-05-10 20:35:00 |
|
|
Разсмяхте ме с този „тепих“. Не е точно това, защото тепихът предполага и „тръшване“, а не пишем, за да „тръшнем“. Но че има нещо спортно в писането тук, има. С риск сега вие да се пошегувате за думата, аз си го представям като един вид умствен фитнес, нещо като вдигане на „духовни гири“. Което, разбира се, може да се каже и без шега. Убеден съм, че напрежението от мисленето и писането по общи и трудни теми извършва своята добра работа за ума и когато тази ситуация на мислене-писане приключи.
Но тръгнах да пиша за празниците и по-точно за две неща, които забелязвам. Първото е, че съдържанието на големите национални празници все повече се десемантизира, т.е. масово те не се разбират като преживяване на някакво събитие, важно за нацията, а като почивни дни. Нещо повече, в тези почивни дни вече по правило не се ходи по местата, свързани с паметта на нацията, а се пътува до родни места, а все по-често и в близката чужбина.
Откъдето и последствието, че за да има националният празник облика на национален празник, той трябва да се подготви идеологически. „Подготви идеологически“ означава да се организират възстановки, да се покажат документални филми по телевизията, да се организира дебат „за“ и „против“ празника, да се подеме кампания за издигане на паметник и пр. Преживяването на този род празници не е първично въплътено в празнуващия, а някак му се налага.
И все пак тези празници в някакъв смисъл пазят обвивката на старите традиционни празници. Защо? Защото са не-трудови дни, които се противопоставят на други, в които човек извършва труд, което за нас означава да ходи на работа – при това, за разлика от личните празници и младежките купони, които се случват надвечер или през уикенда, когато така или иначе не се работи, националните празници често заемат и време, предназначено за работа.
Другото, което ги определя външно, е, че имат ритъм, следване на възходяща програма с правене на първо, второ, трето и т.н., които първо и второ и трето имат символичен, а не практически смисъл. Издигане на знамена, военен парад, освещаване, реч, свирене на националния химн и т.н. – тези и подобни на тях са символичните действия, които трябва да свържат празнуващите с някакво по-голямо друго на нацията, което обикновено не се вижда и усеща.
Та това е и въпросът: доколко тези символични действия с едър мащаб действат върху празнуващите? Не е никак лесно да се каже, но може да се забележи, че на практика националните празници винаги вървят заедно с множество по-малки празнувания, с които се смесват. Под „по-малки“ имам предвид в следващата официалната част по-неформална среда, на по-малък и по-непубличен плац, непременно под съпровод на някаква неофициална музика и с обилно ядене и пиене.
И в крайна сметка, големият национален празник не възпроизвежда ли вътре в себе си още веднъж редуването между делник и празник – с една по-празнична част, в която наистина не се прави нищо, освен да се гледа ставащото навън и евентуално към някакво друго, до което делникът няма достъп, и една по-делнична, в която се прави общо-взето същото, което и в делника: нещо се приготвя, яде се, пие се и се общува?
Спирам дотук. Дано проф. Косев да сподели онова, което преди десетина дни каза за Копривщица. Това беше другото, което исках да напиша, но се отплеснах по първото – че т.нар. национален празник е празник и в някакво конкретно място със собствена история, проявена и в собствени символи, които история и символи няма как да се покриват напълно с националното.
|
| Тема № - 167 |
Коментар № - 8248 |
|
Георги Гочев - 2016-05-10 12:22:17 |
|
|
Два нови коментара – на Декарабах и Георги. Професор Косев замълча, още повече го задържа моето предишно разсъждение за празнуването, за да не сподели своята радост от празника в Копривщица. А не би трябвало. Аз, разбира се, не смятам, че радостта е нещо съвсем различно от другото по-разчленено, за което говоря – те са заедно и там е работата: да можем да назовем двете заедно, а не да предпочитаме чистата радост като заместител на другото, което е по-трудно.
Ясно е защо постъпваме така. Защото сме подвластни на една опозиция-истина, която представя “заедното” като две отделности – на чистите чувства, които какво са, ако не един вид твърдение, сменяно и оставяно настрана, за да се каже другото, по-разчлененото и като че ли по-вярното. А тази опозиция на чисто чувство и рационалност е всъщност конструкт от две твърдения и две чувства. Почти за всичко говорим двойно – веднъж възторжено или крайно мрачно, но наведнъж, и втори път разчленено и по-надълго, но нито толкова възторжено, нито толкова мрачно.
А аз казвам – първо, че едното не е другото, защото едното е едрина, а другото е разделено на повече неща, свързани в ставащо едно, което обаче не е равно на първото. Казвам и второ – че колкото и да са различни, те са все пак същото. Затова и е по-добре да го изкажем общо – и с цялостната вълна на възторг или отчаяние, но и разчленено на повече неща, в чийто ред възторгът или отчаянието омекват. Ратувам за двусмисленост и променящо се чувство, а и за ред, в който едното става повече. Така представям логиката на онова, което твърдя.
Има такъв повик, че логиката е нещо общосмислово, което ни обединява. Но аз ратувам за друга двусмислова логика. Е, сега за сега, тя е предимно моя и затова не прилича на логика, а е по-скоро нагласа-настроение, правещо особен свят, в който едно и също може да бъде едно, но може и да се пребразува в ред от повече неща, които се сумират до такова едно, което само прилича на първото. Тази логика на правенето на неща с думи, но и на различни субекти в хода на едно мислене-разбиране, е нова особена логика.
Затова и, защото тя все още не е възприета и силно се различава от старата еднозначна логика, аз я наричам нагласа-настроение. Така зачитам старата опозиция на чувства и рационалност и един вид казвам, че онова, което не е разбрано разчленено, не е рационално, а е по-скоро чувство. Но хем зачитам старата опозиция, хем я подкопавам, защото твърдя, че това противопоставяне е не друго, а допълване на модела на чувстото или настроението с модела на разчленяването на едното на повече неща. Ето имаме два коментара. Коментарът на Декарабах иска да потвърди онова, което съм казал, с пример, в който обаче той разчленява едното на примера на повече неща. При което разчленяване, увлечен от своя пример-жизнена картика, той заговорва за нещо действително случило се.
Коментарът на Георги допълва онова, което съм казал, и го поставя под въпрос. Общото настроение е друго – уважава се казаното, но се уважава и собствената способност за разчленяване. Защото е и наистина така – тези два подвижни свята са ту едно, ту друго, особено ако става дума за конкретните отделни хора. На Георги обаче му се вижда възможно някои поотделно, а и някои заедно, да бъдат в реален по-голям свят. Не че това не може да се каже, но този реален свят е само по-реален и той е такъв, защото винаги има друг свят, с който този се сравнява. А и по-важното – този свят се прави такъв, за да се превърне в друг, особено в сравнение с друг свят. Онова, което науките наричат общ свят е само желателно и представимо, а не реално.
Няма нищо по-лесно от това да се говори за “вселена” и “космос”. Но, първо, всеки си ги представя различно, също и физиците, които имат повече знания по темата, а и, второ, едва що си ги представяме и те се свиват до нещо по-тясно било лично, било общоприето, което е не по-малко променливо. Георги прекрасно добавя и усложнява, като умно ползва моя модел. Но той също и по мъжки се бори с онова, което съм казал. Бори се той самият да бъде постоянно този, който е сега по време на това писане, а и нещата и те да отговарят на своите имена.
Да, но и двете не са съвсем така. И той повлечен от казаното от мен се променя, а и нещата хем си отговарят на думите, хем не си отговарят и се променят. Ето и аз – и критикувам неговия коментар, но и стъпил на неговата критика, добавям неказано досега и разширявам онова и мътно, и прекалено наедро казано. Коментиранията са като борбите на тепих. Има и нещо, което става тук и сега, но и друго, което трае по-дълго и се съчетава с първото.
|
| Тема № - 167 |
Коментар № - 8247 |
|
Bogdan Bogdanov - 2016-05-09 11:38:17 |
|
|
Сега прочетох по-внимателно предишния коментар на проф. Богданов и той действително е чернова за текст с тема отношението между личния и по-големия свят, в който живеем. Дано да го напише! Защото това е, което тревожи т.нар. редови модерен човек – как да живее добре в по-малкия си свят, имайки обаче достатъчно знание за по-големия, а и достъп до него, а значи и възможност за разширяване на своето. Но всъщност защо това да е тревога само на днешния човек? Според Платон човекът трябва да се интересува от същото, само дето големият свят, с който по-близкият трябва да е в хармония, не е тукашен, ами отвъден.
Бих добавил едно-две неща, първото от които ми подсказа скорошният прочит на Епиктетовите „Диатриби“. То е, че когато външният свят стане максимално отворен за по-голям брой хора – какъвто смятаме, че е бил светът във времето на Епиктет, а по-рано и във времето на Александър Велики – успоредно с идеализирането на тази отвореност и следващото от нея идеализиране на пътешествията и приключенията се появява и обратната идеология на затварянето и смаляването на света. За мен стоицизмът е на първо място именно това: философия, даваща на отделния човек възможност да редуцира обема от свят, с който общува.
Казвам горното, за да кажа, че и съвременният популярен глобализъм породи като обратна реакция такива механизми и философии за редуциране на света. Могат да се дадат много примери, но не те са важните, а нещо друго: това да забележим, че човешкото същество не може да общува, така да се каже, направо с целия свят. То може да живее с определен обем от свят, при това винаги с посредничеството на някакъв по-малък словесен, предметен и символен свят, който си изгражда. Колко голям е този свят-посредник наистина зависи от по-доброто образование. За това споменава в коментара си и проф. Богданов. На него дължа и казаното за световете-посредници.
Дали обаче не сме склонни да смесваме света-посредник с външния свят, съществуващ независимо от нас? И изобщо какво знаем наистина за този т.нар. външен свят, което да не е повлияно и поне донякъде определено от универсалните светове-посредници на науката, религията и философията. „Универсални светове-посредници“ наричам физическите, религиозни, политическите и историческите визии за света. В крайна сметка, нали винаги когато говорим за света, говорим за него или като за планетата Земя и космоса, или като за цялото, създадено с промисъл от някакъв бог (независимо дали в единствено или множествено число), или като за творение на човешката цивилизация, притежаващо история.
Ето и сега, когато разговаряме за пулсирането между вътрешния, близкия и по-големия свят. Прочитам как разговаряме и виждам, че повечето заменяме „личен“ с „частен“, а „външен“ с „обществен“, което заменяне влече след себе си настояването, че т.нар. външен свят е предимно градският свят или светът на политическото. Но всъщност и тук се крие редукция, а именно че освен с политическия свят, нашето лично е в отношение и с една по-широка или по-тясна физическа среда, която също е свят и която също влияе върху личното, особено в неговата телесна форма. Затова и много хора изобщо не се интересуват от политика, но живо се интересуват напр. от астрология, прогнози за времето и слънчеви изригвания.
Та това си мисля: колко сложно, многопластово и живо е самото понятие „свят“. Извинявам се на Декарабах, че написаното не е съвсем по неговата тема, но ми се струва важно – предвид, че всички си служим с опозицията вътрешен/външен свят и свързаните с нея (близък/далечен, свой/чужд, частен/обществен и пр.), но рядко я обсъждаме. А за Деултум – това лято непременно ще посетим.
|
| Тема № - 167 |
Коментар № - 8246 |
|
Георги Гочев - 2016-05-08 20:58:47 |
|
|
|
