ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО
 |
|
| ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ… |
| Димитър Карабахчиев |
|
|
Доверието, макар от хилядолетия човечеството да живее под бездушната тежест на финикийските знаци, сякаш продължава да е най-ценната разменна монета, с която разполагаме. В междуличностностните, семейно-родовите, групово-приятелските, трудово-професионалните и общностно-етническите слепвания; в националните стопанско-производителни, законово-институционални, социални и образователно-културни споразумения за общо благо. И последно, но все по-първостепенно за правенето на 21-вия ни век по „дебелите книги“ на Цивилизацията на Разума, в международните отношения. В тази тема, в която сам се залутах, като мушица в пещера, пълна с прилепи, смятам, обратно на приетото, да започна „от по-сложното към по-простото“. Реших в необтекаем изговор да изложа мисленето си за стойностите, препънките и неразборията в говоренето/разбирането за ДОВЕРИЕТО на българското общество към Европейския съюз и нашето членство в него. За съпътстващите го граждански активности и „обоснованите” противостоения, неудовлетворености и безразличия. Ще започна с личното си впечатление, че исторически и поколенийно „ерата на социалистическа и народнорепубликанска България“ продължава да държи преобладаваща част от обществените нагласи в страната ни в своето „детеродно-отглеждащо и педагогическо родителство“. Диапазонът на тези съзнателно или инертно-манипулирано приемани „кръвно-родствени“ повлиявания е широк. От демонстративно-ловка „синовност“ и обвързаност с някаква изгубена „свята бащиния“, през страхопочитателна памет за сигурния черпак яхния и покрив при соц-комуналната мащеха, до обезсилено живуркане в „сиропиталището“ на посттоталитаризма. Дори най-неспециализиран обзор на показателите „доверие-недоверие“ и електоралната резултатност на политическите партии по протежение на колебливия ни преход към реална демократизация, възстновяване на правото на частна собственост върху производствени средства/активи, предприемаческа инициатива, насърчаване на социална пазарна икономика и законово-конкурентна среда показва ниска степен на мотивация за дясноцентристки избор сред българския народ. На практика единствено правителството на премиера Иван Костов разполагаше с реформаторското „охолство“ да води десни политики, при парламентарното мнозинство на ОДС. По-добре или по-зле, след крушението на идейно-стопанската посткомунистическа „нова платформа на левия Титаник“, именно в периода 1997-2001 г. беше възстановено за оцеляване пазарно-финансово-икономическото тяло на страната ни. И в „гипсов първообраз“ беше скулптирано нейното открито за евроатлантически развития лице. Такова, че да вдъхва доверие на основните ни съюзни партньори и до днес. Разбира се, кандидати за „венцеславни приноси“ в присъединяването ни към НАТО-ЕС в нашия /трудно обозрим в своята многобройност и смътна обществено-ролева функционалност/ партиен кошер има много. Още по-трудно е да отсеем сегашните „за и против“ приспособяването ни към, общо казано, моделите на западната цивилизованост и глобалния реформизъм с надеждни демократични, международноправови и социално-икономически средства и ресурси. Но нека надникнем в едно публикувано тези дни социологическо проучване, на „Екзакта Рисърч Груп“. То подрежда електоралните нагласи за момента така. ГЕРБ – 24,3 %, БСП – 13,2 %, ДПС – 5,7 %, Реформаторски блок – 5,5 %, Патриотичен фронт/НФСБ и ВМРО/ - 4,5 %, АБВ -2,6 %, Атака – 2,5 %; Други – 6,4 %. Над 8 % от респондентите не са решили как биха гласували, а близо 30 на сто заявяват, че не ще упражнят правото си на избор. Ако се доверим на приблизителната достоверност на тази извадка, отново ни се привижда познатата структура на труден и несговорчиво законодателстващ парламент. Евентуалното отсъствие на две открито прокремълски партии от него не е задължителен знак, че някои нови „ляво-център-националистки“ проекти няма да приберат от „негодуващите спрямо ЕС-политиките гласове“ и да се наместят във властовата мимикрия на патриотично-отговорното. Едно сравнение на депутатските квоти и полит-идеологическите платформи на представените в Европейския парламент партии /посестрими/ показва известно покриване с днешния спектър на електорални предпочитания у нас. Имаме три, работещи в сегашния парламент на РБ, партии /ГЕРБ, ДСБ и СДС/, приети в дясноцентристката Европейската народна партия. В нея членува и българската Демократическа партия. Основополагащо и най-многобройно представяна по традиция, ЕНП не подлага на съмнение консолидирането на Европейския съюз на базата на върховенството на закона, уважаването на основните човешки права и ефективното разделение на властта. Политиките й са последователно за единен европейски пазар, конкурентен в глобален мащаб, от което да произтичат благосъстояние и добруване както за страните-членки, така и за световната общност. От друга страна, БСП е представена /и председателски-престижно/ в Партията на европейските социалисти. Втора по величина и влияние в ЕП. Техните цели включват икономически растеж, борба срещу бедността, социална интеграция, сигурност и защита на околната среда. Евросоциалистите са склонни да виждат в процесите на икономическа глобализация причина за нарастващата безработица, както и за затруднената реализация на младите граждани в ЕС. Същевременно, те подкрепят приемането на обща Европейска конституция.
В „Алианс на либералите и демократите за Европа“ членува и понастоящем е европарламентарно обозначен един отколешен парт-политически фактор на прехода ни - „Движението за права и свободи“. Българската партия „НДСВ“ имаше също значително представителство там в електорално-активния си период. Алиансът набира трета по численост квота в ЕП и пледира за демократизация на ЕС, защита на основните права на всички европейски граждани, скъсяването на разстоянието между икономическите и политическите измерения на ЕС. С акцент върху прозрачна връзка между гражданите и институциите.
Тези три европейски партийни формации и в сегашния ЕП съставляват предостатъчно мнозинство, определящо основните развития и решения в ЕС, опитващо се да ги хармонизира в демократично-диалогична среда. В последното финансово и стопански кризисно за европейската общност десетилетие, което съвпада и с българското членство в нея, и особено с неуправляемия /засега/ мигрантски поток и тежките терористични актове, в Европарламента заема депутатски седалки /и трибуна/ едно националстки-наежено, ЕС-центробежно малцинство. Факт е, че почти всички по-незначителни в представянето си на вътрешни и на европарламентарни избори нашенски политически проекти /„НФСБ“, „Атака“, „България без цензура“ и пр./ ревностно се придържат към търсене на членство и „международна изява“ сред малки и маргинални партийни семейства в ЕП. Обикновено те прокламират отпор на „бюрократизирането, недостига на демокрация и централизма“, обявяват се срещу общосъюзна конституция и „европейска свръхдържава“, настъпателно атакуват общите икономически, външнополитически и миграционно-уреждащи позиции в ЕС. Поставят над всичко „националните сили и суверенитет, идентичностите и традициите“. В последните кризисни години, с усилването на нарушаващия международното законодателство евразийско-геополитически и хибридно-информационен размах на „великодържавната политика Путин“, тази, сплотявана с нечие специално внимание /и финансово рамо/, хорова агитка на анти-ЕС-овците усилва и координира своята спятост. В парламентарната зала на БГ-парламента и в камерно-медийни изпълнения често се налага да изслушваме „запомнящи се“ солови изпълнения на местни евроскептици и все по-открити „гробокопачи на евроатлантизма”. Стигащи да кресчендото на „Вън ЕС и НАТО от майка България!“ Без да се доуточнява и доизпява припевчето: „Back in the USSR, booooooooyyys...“ Та тъй, момчета и момичета, моето лично мнение е, че след очакваното от някои „рухване на ЕС“, едва ли някоя бивша страна-членка ще хукне презглава за участие в „съвета за икономическа взаимопомощ“ на изпосталяващия „феникс” на кагебистки пост-СССР. Или пък ще се занижат кервани от европейски мигранти в тази посока… От горното налагане на българската и европарламентарната партийна „география и генеалогия” добиваме впечатление за достатъчна пълнота на днешната проевропейска нагласа у нас. Но дали е така? Моето гражданско усещане е, че нашата обществено-политическата и електорална „ЕС-чаша” е измамно наполовина пълна и реално повече от наполовина … празна. Винаги ми е било изключително трудно да разчета ясна позиция на БСП по европейското, а и по натовското ни членство. В тези политически среди се говори завоалирано и жестомимично по ЕС-членската ни проблематика. Сред организираните бг-социалисти и гласоподавателите им, по мои откъслечни впечатления, духът на знаенето и оценяването в тази посока е от пренебрежителен, провинциално-присмехулен към „брюкселските столичани”, до категорично „русофилски” и про-Путински. Дори и когато децата и внуците им студират в елитни европейски и американски колежи и университети… ДПС-върхушката, а навярно и по-горните слоеве от електората й, както стана неотдавна известно, хлътнаха в дилемата: либерален евроатлантизъм или „консервативно русофилство с етно-патриотични елементи“. Върху това пропукване на най-субординирата партия, кой знае защо, са легнали извън-евросъюзните сенки на спорните „демократично преизбирани“ президенти - Путин и Ердоган. А най-гъсто над „Движението” е легнала корпулентната сянка на неговия млад /българоезичен/ магнат-поддържник, успял в почти 10-процентов дял от родния ни БВП, уличаван от „зли езици” като касоразбивачът на КТБ. Сенки, сенки, пълна мъгла… Реформаторският блок, по презумпция дясно обединение, потърси политически и електорални разширения през „опозиционен демараж” за реални реформи в основни сфери от властовото функциониране и обществения ни живот. С оставащо участие в правителството на ГЕРБ. Удивителна политическа ситуация, в която добиха публичност нотки на членоразделно диалогизиране на „над дясно-лявото” между ДСБ и „Движение 21” на бсп-изгнаничката Т. Дончева. Междувременно на политико-гражданския хоризонт са появи и антимафиотският манифест „За републиката” на четирима професори, с авторитетни участия в избистрянето на теорията/практика „бг-гражданско общество”. Доколкото мога да проследя, оформят се някои ценностно-активирани проевропейски задвижвания. Няма съмнение, че успоредно с това отсега биват орг-рекламно-финансово форматирани, от задкулисни познавачи на изборната борса и клиентела, следващите „гмо-мелничари“ на електоралния урожай… На този политически фон голямата „ГЕРБ”, устойчиво разположена електорално, напрегнато демонстрира темпово и при /ха, дано/ нараснал конкурентно-търгов контрол усвояване на евросредства; поема риска и отговорността /пак дано/ на нови заеми; дозира „цинцарски” някакъв реформаторски ход в посока препоръките на ЕК-докладите. Според своите електорални стратегиии за стабилност и последователност. Укрепва партийните си активи и влияние в страната и … „не се влияе от медийната шумотевица“. Но всъщност, над цялата „скрита картинка“, която се опитвам да разчета за себе си, денонощно е зависнала нашенската хипертрофирана ЧЕТВЪРТА ВЛАСТ. В национално-обществения си /данъкоплатски/ сектор тя често излъчва остро разноречиви, „угрижено анализиращи и профилактиращи“ внушения за „сбърканото” ни членството в ЕС. В преобладаващата част от „свободния медиен пазар“, с никога доизяснена собственост, издръжка и подчиненост, се вихри откровен /хибриден/ антиевропеизъм. А под всичко това, според мен, е затиснато изключително затрудненото разбиране на българските граждани за възможен по-решителен избор на евроатлантическите пазарно-икономически, законови-институционални и социално-уреждащи модели за развитие и ценности. Не съм политолог, нито социолог; пазя си някакъв „журналистически нюх“, и то, неучаствал в хайки из полит-обществените ни кърища отпреди много-много години. Но имам очакването за предстоящо активиране на интереса и ДОВЕРИЕТО на нашето общество, и особено на младите хора, към „излъгалото българските надежди дясноцентристко и про-западняшко“. Защото това, което се проточи и продължава да ни държи „на букаи“ през целия ни фасаден пазарно-демократичен преход, в ловко прикриваната си и манипулираща същност, беше „зидане на дясно-отворена къща с източно-соц-лагерни леви тухли“. Брутален червенобуржоазен „неокапитализъм“, програмиран и доправян в движение от отбран посттоталитарен „елит“. От самото начало, „в суматохата и вятъра на промяната”, той ни подкара с вълчи апетит и пълна /номенклатурно-канализирана/ неподвластност на законово преследване за баснословни присвоявания и щети, нанесени на страната и обществото ни. Ловко обградил се с охранително-хранителната среда от верен слугинаж по всички етажи на институциите, централното и местното административно управленство, сред „своята си бизнес-класа и своята си интелигенция“, та чак до подземията на най-тежкопрестъпните доходоносни „предприемачества“. Вглеждането от сегашната времева дистанция в партийно-политическия генезис/съотношение/сблъсък на силите и парламентарно-законодателната история на страната ни, след 1989-та, показва един постоянен кошмарен страх в този „строящ демократичния капитализм елит“. Ужасът от реално дясно политическо управление и реформаторство. От закрепването на онова, което може да регулира нов, вече наистина равен и законо-устойчив, старт за стопанско-производителна инициатива и разширена трудово-професионална реализация на … неучастващите в изборите българи. Като се абстрахираме от отсъствието /дано да се домогнем до правото им на електронно гласуване в близко време!/ на двата милиона наши съграждани, заминали да „доизграждат капитализма“ в развити и уредени държави, налага ни се „невъзможен”, но оптимистичен десен извод. С политическо и гражданско усилие да стигнем до пораждането на една нова, поне едномилионна, предприемаческа и квалифицирано-творчески-трудово ДОСТОЙНО НАЕТА прослойка от народа ни. На партийно-обръчовите и парламентарни динозаври от прехода ни бизнесът, превъртащите се властови, административни и „обществено-уравновесяващи” конюнкции процъфтяват без уголемяваща се средна класа и добре заплатени наети работещи. Митологическото им, дежурно предизборно, комуноидно обещване на „150 хиляди нови работни места и увеличени пенсии”, комай и подарено /от небесата?/ безплатно здравеопазване и образование, е начинът им да задържат почти тридесетилетната си далавера в … „бг-пролетарското ляво очакване”. Мисля, че гражданското, политическото и законово-стопанското изолиране на „националноотговорния“ неокомунистически родово-кастово-феоден модел на … тъпчене на място към европеизирането на страната ни скоро предстои да се състои. Моето поколение, особено най-свястната част от него, носи вината си, че, улисани в надежди и битки за „индивидуално оцеляване”, позволихме бившите ни „водители и тоталитарни авторитети” да ни спретнат такъв лицемерен и непродуктивен преход към модерна държавност и национален просперитет. И все по-ясно осъзнава почтителната невиновност на евроатлантическите ни партньори в този проточил се процес. ПП: Този текст го наслагвам от няколко дни, в трудност, сухост и … буря от „поучителни въпросителни” към собствената си подготвеност да не губя ориентация в по-пълно истинното. Реших да го пратя под „проф. Игълтъновата” дискусия, която ни потръгна. Почти напълно съм разколебан от хрумката си да бъде открехнат сайтов прозорец „Без студентска книжка”. Напрегнах се, в „профетично” усилие за студентско разприказване по политическите теми на съвременна БГ, и това ми се вижда неестествено и „заключено”. Младостта не обича да бъде напътствана и поучавана. Освен ако не се заслуша с интерес и по свой избор в нещо от „многоопитните”. Отправям почтителна молба за извинение към професор Богданов. Заради своята „творческа” прибързаност. В крайна сметка, Вие пак предвидихте всичко, предлагайки ми варианти за по-отчетливо участие в сайта. Един от тях беше „дълъг коментар”. Това и ми се получи. Пращам го за форумен прочит и критично-дискусионна преценка. Недоверието на проф. Игълтън към глобалните тенденции на образователното дело изглежда ме подбуди към българското „за-против” членството ни в ЕС. Така стана, в „трудния”, но отворен за всяко неакадемично търсещо-словослагащо, сайт на основоположника на НБУ. ППП: Темата „За доверието”, във всичките й пясъци, планини и фата моргани, се оказа по-трудна за прекосяване и опознаване от пустинята Сахара. Ако някой ме последва в нея, нека да победуинстваме заедно.
Декарабах
*** Прочетох. Каквото ни хрумна, ще го направим. Коментарът по политиките, Декарабах, е важен, още повече че такъв текст не ми е известно да има. Ами той ще е съвсем на място в новата рубрика "Без студентска книжка". Ето какво не му е наред. Ако задачата е всички ние да сме в това политическо брожение-наместване, истината е, че то е само за някои, които влизат в този обхват, за един елит, който сега и се заквасва, а другите, масата те си живеят в свои други по-малки обхвати. Напънете се, Декарабах, да добавите и това, за да стане картината по-пълна. А за да стане още по-пълна, трябва да се погледне и към външността на градовете и селата, в които се движи по-обикновеният човек. Държавите-страни са пъстри неееднородни образувания, които едвам-едвам се събират в по-едно посредством това политическо наместван, за което говорите.
Богдан Богданов ***
Отне ми доста безплодно щуране, за да вляза в това продължение. Професор Богданов, след моя опит за „диагноза” на политическото доверие към ЕС и дясното реформаторство в страната ни /във Форум 4/, деликатно ме насочи към допълване на картината с живеенето в „свои други по-малки обхвати“. Аз обещах да се напъна в оглеждане на редови човешки придвижвания из политизираната ни житейска реалност. Едва днес сутринта, докато сръбвахме сутринното си кафе с един приятел, негово споделяне ме приземи към конкретно дописване. Той работи в голяма фирма в нашия регион, има специфичната инженерно-техническа нагласа на наблюденията и „вълненията“. На пръв поглед, няма как много да ни върви сприказването, нали моя милост си падам повечко „хуманитарист“. Но то си се ниже и трупа от години. Приятелят ми забива в помпи, компресори, фланци и шпилки… В технологични несъобразности, производствени загуби и замърсявания, които не опират пряко до неговата служебна отговорност, но той прави, каквото е възможно и оперативно-решимо, над задължаващото го, за да „не гръмне цикълът“. Прави го „незабелязвано“ и непоощрявано с финансов знак от началството. Болшинството, ох, тази дума, от колегите му „поработват за надницата“. Във фирмата, с доста по-добро заплащане от другаде, изглежда си цари същата шуро-баджанащина и предпочитане на „наши верни кадри“, както си беше при соц-а. Нещата дори са още по-опасно влошени, защото със смяната на поколенията нормалната стълба на квалификационния и мениджърски растеж е подменена с „хартиено-инструктажен асансьор“ за послушни и пасивни количественици… И какво ми казва той тази сутрин. Снощи се чул в скайпа със сина си, който следва в „гнила“ европейска страна. За кратко, защото момчето бързало да заседне над тестова задача, дадена му към 16 ч. вчера, а срокът за пращане на отговора в сайта на преподавателя бил 24.00 ч. Е, подхвърлям му аз, защо не се обади на съкурсници, ще я опапат заедно набързо. Не, отговаря ми братлето, всяка задача е индивидуална. Отделно е, когато ги сработват в мозъчни атаки над общи проекти. Разделят ги на групи, с преценени /от преподавателя/ допълващи се знания и капацитети за творческо справяне. И ги оставят сами да си разпределят модулите на зададения проект. Да го изработят, сглобят и … да го защитават, заедно и всеки според индивидуалния си принос. Виждат в какво са успели, поемат персонална отговорност за показалото неефективност. Да. За такива работи си говорим, ние, родителите, или поне част от тях, във все още най-бедната страна-членка на ЕС. Лично за мен тази тематика е стара, колкото „развития ни социализъм“. Тоталитарния. Помня плахите зачатия на „американизъм и японски колективизъм“ в образователните и научно-техническите стандарти на страната ни в рамките на СИВ. За съжаление те бяха винаги под „експертно“-регламентиращото око на службите ни за държавна сигурност. И под „братски“ кремълски надзор. Въпреки това имаше понатрупан опит, „база секретни данни от Запада“, както и мобилизиран /с малки парични премии/ научно-внедрителски потенциал. След 1989-та, особено в първото десетилетие на прехода, този зародиш на образователно-професионално и технологично-иновативно обръщане към напреднали модели, както си беше и „таен“, напълно се разми в потопа на тоталитарно-клановата приватизация и заграбването на материално-финансови активи. В алчното /и неподчинено на законово договаряне със суверена на националното наследство от соц-а/ първоначалното натрупване на капитали… Днес чуваме все по-често, бг-индустриалци и предприемачи в реалното производство да се оплакват от липсата на квалифицирана наемна „работническа класа“. Да, ножът отново е опрял до кокала. Сега пак се плясваме по челото за ГЛАВНОТО. За това, че заради липсата на мотивирана трудова и професионална реализация ни се срути „развитият социализъм“. И, че да бъдеш „капиталист“ по някакъв, останал замърсен с реанимиращи уравниловъчно-солидарни носталгии, посткомунистически образец, е от ден до пладне работа… „Пролетариатът“ отдавна не е, което беше в ерата на ленинската колективизация и електрификация, на сталинското стахановство/многомашинничество „за медали“, на лагерния труд в името на имагинерен интернационалистки прогрес. Все по-малко му угажда, след вдишването на въздух от големите демократични трудово-пазарни пространства, да е „равен с всички в равно поделена комуналка“. На „епохалния“ болшевишки експеримент с колективистично вдъхвана „мотивация за труд“, под омързеляващия принцип „от всекиго според възможностите, всекиму според потребностите“, краят му се зададе /и у нас/ преди повече от три десетилетия. Оказа се обаче, че той се проточи в мъчително сбогуване със … самите наши „вътрешни социализми“ и примирена безучастност. Това се превърна в благодатна почва за посттоталитарния нашенски „предприемачески елит“. В последно време той удвоява себе-съхранителното си усилие. Пазейки на всяка /вътрешно- и външнополитическа/ цена значителната си капиталова и хибридно-мрежова мощ, тази неестествено и в политическа конспирация въззела се върхушка продължава да пренебрегва и ретушира, да камуфлира и уязвява ГРАЖДАНСКОТО УКРЕПВАНЕ на обществото ни. На най-реформаторски ангажираната, търсеща пълноценна реализация в БГ/!/ и далновидна част от него. Все пак, дългото сбогуване с посттоталитарната „най-горна класа“, както и със ступора ни пред нейните преплетени „национално-отговорни“ метаморфози си е в ход. Здравият инстинкт на българина за по-добро справяне и общи ползи, през почтено и оптимално индивидуално реализиране, е разбуден за предизвикателствата на европейското и глобално повдигане на страната ни. Остава да бъде сложен в центъра на държавността, политическите избори и социално-икономическите процеси. За да не бавя повече старта на „Без студентска книжка“, ще пратя тези редове. Може би се вижда, че продължавам да търся разговаряне по нагласата ни да се доверим, в активно и обективно-търсещо вникване, на постъпателното ЕС-синхронизиране на шарената българска действителност. Реалното ни живеене/работене/учене и спорещата, пряко и завоалирано, обществено-медийна среда у нас предизвикват непрекъснато мисленето, преценяването, колебанията или сверката на ценностния ни компас по тази тема. За студентите от НБУ, надявам се, моята постничка интродукция към нея би могла да е повод за по-пъстро и оригинално влизане в дискусия.
Декарабах
* Тексът е публикуван във форума "Без студентска книжка" (2016)
|
|
| Коментари по темата |
|
Уважаеми професор Косев,
Изпълнен съм с топла светлина от срещата на нашите писма в един и същи час.
Да срещнем и благодатния огън на Възкресението Христово!
В здраве и чистота да продължим откриването си в разговор.
С колегиална благодарност.
|
| Тема № - 167 |
Коментар № - 8218 |
|
Dekarabah - 2016-04-30 19:18:22 |
|
|
Тази година светлият празник на Възкресение Христово ни идва ведно с Деня на труда. Сякаш за да ни изпита отново, в Неговото тържество ли вярваме повече през себе си, или във верноподанните колективистично-култови изблици на радост и задоволство пред „масовото трудолюбие”, които си спрятахме при соц-а. Някои още и още държат да манифестират носталгия по онази приповдигнатост, даваща ни упованието и успокоението, че „трудът е превърнал маймуната в човек”, и че няма да позволим обратното - „експлоататорът да превърне човека в маймуна”… Помня добре тези под строй веселящи се и скандиращи празници. Накичени с медали „за трудови /и други/ заслуги” по-висши, средни и откровено низши номенклатурчици наблюдаваха внимателно шествието на освободените, еднакво ниско платени роби на труда. Щеш-не щеш, трябваше да притропаш безопасно ухилен и оптимистично изпъчен под окото им. Ни дума, ни стон за размера на надниците, вредната производствена среда и трудовите злополуки, удълженото работно време… И изобщо за „планираното” бъхтане с ниска производителност и лошо качество сред бартерния пазар на СИВ. Така си празнувахме, слагайки възторжено ударение върху „международната работническа солидарност”. А угнетените бачкатори от страните на „империалистическия капитал”, не че не манифестираха и те тук-там, през това време дръпнаха неколкократно, на места и още повече, напред в жизнения си стандарт. Първи май на тях някакси им помогна в своите борчески социални измерения; на нас, май-май, ни остана само споменът от байрячетата, дето ги размахвахме. Е, пазим и оня къркорещ спомен за пълнените ангешки плешки и бутчета с лапад, чийто сладостен мирис и утре, слава Тебе Господи, ще се разнесе над милата ни страна.
Та, мислейки си за такива неща, предпразнично, реших да бъркна из мрежата, да видя как са възпявали по света Международния ден на труда. И попадам на един изключително плодовит американски автор, Едуард Гест /1881-1959 г./, роден в Бирмингъм, преселил се десетгодишен със семейството си в демократичните и синдикални Съединени щати. Този стихотворен булдозер, наречен по-късно Поетът на народа, е оставил към 11 хиляди римувани творби, публикувани в 300 вестника и двайсетина книги. Разбира се, естетската и по-дълбока литературна критика не се отнася с особен пиетет към неговото дело. Но аз реших да преведа, в приблизителен прочит и стъпка, едно негово стихотворение в духа на Лейбър дей.
Как захващаш труда си на следния ден?
Страх сковава ли те пред дошлото наемане?
Би ли грабнал таз работа с дух устремен,
като нещо, очаквало точно ти да го вземеш?
Твърд заставаш ли, пред което ще вършиш,
или свел си глава и в смут го оглеждаш?
Как го почваш - пот в уплаха ли бършеш,
или с ум и със сръчности веч го подреждаш?
Можеш всичко да свършиш, което решил си,
но не би го постигнал нито на йота;
ако, млади човече, в слабост себе си скрил си,
не очаквай съдбата да ти прави живота.
Неуспехът ни първо е в нас, спотаен е,
той ни следва отвътре, защото го мислиме…
А най-тежкият жребий за теб - победен е,
щом усетиш, че всичко ще можеш наистина.
Той – Успехът - расте във душата ти!
И не се е търкулнал по късметски пътеки.
Този свят непрекъснато шансове мята ти,
но от тебе зависи – да са стъпките леки.
Щом премислил си нещо, дори невъзможното,
и решил си упорно натам да напредваш,
встъпвай, момко, в това - в неотложното:
то е твойто начало, него трябва да следваш.
Как захващаш труда си ден подир ден?
С пълна вяра във себе си, или унило?
Ако чакаш стъписан, в подкосеност пленен,
кой ли отговор ведър би те пълнил със сила?
Задълбай из ума си, там го ти потърси.
И защо е в сърцето ти тази тревога?
Този свят нещо пак за тебе гласи
- посрещни го с решително: „Мога“.
Виждаме, как Едвард Гест, за когото се говори, че е убеден и активен ротарианец, с бащинска угриженост подбутва младия „лирически герой” към повече решителност на трудовото поприще. В една среда на наемна професионална и изпълнителска подвижност, предоставяща избори, които трябва да се отстояват с увереност и свързване на собствения „незначителен” хоризонт с този на „голямата капиталистическа машина”. Поетът на народа, тъй да се каже, подхвърля на длъжния да се провери в труд и способности американски гражданин „малката работническа ябълка”… В преводчето си аз дори малко съм преиначил напътстващата проповедност на автора, но може и да не е така, защото общото послание на тази „синдикална поезия” носи реалистичния характер на приобщаването на идващите производителни поколения към всевечния цикъл на труденето.
Оттук, реших да ви върна към едно стихотворение на Христо Смирненски, „Първи май”, писано е в същата тежка епоха на „капиталистическа експлоатация”, но в нашите ком-октомврийско-романтически ширини.
„Да спрат фабричните комини
и всеки черен труд да спре,
и туй намръщено море
от морни роби и робини
да озари и приласкай
усмивката на първи май!
Зората пурпурна вестява
смъртта на тягостната нощ
и новий ден с всевластна мощ
горите тъмни озарява.
И всеки негов лъч сияй
с победен зов на първи май.
О, морни бледолики братя,
камбанен зов лети над нас,
вестяващ онзи светъл час,
когато в огнена разплата
победата ще увенчай
пламтящий меч на първи май.
Когато в черните грамади
на рухващия кървав храм
ще изградим, сред дим и плам,
сред трупове и барикади,
с тържествен химн на първи май
очаквания земен рай…
Да стихнат трепетните грижи,
о, морни братя и сестри,
и отдих свят да зацари
в прихлупените мрачни хижи.
И нека в тях да възсияй
усмивката на първи май!”
Без да омаловажавам и да не уважавам болезненото творчество на Смирненски, който има и далеч по-човешки офилософени достижения, ще кажа директно, че не е възможно да разрушиш заводите, храмовете и малките битиета - в името на „организирано строителство на рая”, и да получиш нещо повече от същите „мрачни хижи”, в които мрачно подпиват и говорят за бунт и „вечна правда” люде, останали без градивни занимания.
Още по-фрапиращо объркано и противопоставящо разбираемите главни две линии на цивилизационно споразумяване звучи краткото „Огняроинтелигентска” на Н. Й. Вапцаров:
„Сънно тракат
релсите във мрака.
От умора
ставите болят.
Някой би въздъхнал:
„Не очаквам…“
Не! Очаквам!
Чака ме светът.
Зная свойто място
във живота
и напразно
няма да се дам.
Честно ще умра като
работник
в боя ни
за хляб и свобода.”
Тук лирическият герой, работник-огняр с интелигентска визия за станалото и ставащото в съответната историческа реалност, не се колебае да умре „в бой” срещу … неумолимия, но бавен за него, ход на ЧОВЕШКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ.
И двамата наши поети на народа и „малките работещи хора” отчетливо са си поставяли творчески свръхзадачи. Доколкото знам, те намират своето място в днешното ни преподаване и препитване в българската литературност, но, мисля си, че това трябва да се прави много внимателно и откровено. Самият Едвард Гест също, май, доста се е износил лирически спрямо усета и вълненията на новата производителна класа в Щатите.
За завършек ще добавя и две стихотворни работи на руски поети в чест на Първи май. Едното е на ироничната Олга Колесник. Копвам го на руски.
„С Первым мая поздравляем!
За окошком май и труд!
Пусть приносит этот праздник
Радость, счастье и уют!
Пусть подарит вам сегодня
Полный денег кошелек,
Платье новое и шапку,
Пару новую сапог!
И здоровья пусть подарит,
И хороших светлых дней,
Иномарок долгожданных
Или просто жигулей!”
Ако е нужен превод, мога да го спретна и пратя. Но това, пред което наистина се стъписвам, е следното четиристишие от анонимен постсъветски автор:
„Должен человек трудом гордиться,
Вряд ли больше есть на свете честь,
Чем на благо Родины трудится
Не за деньги, звания и лесть.”
Не се сдържам да го „пресъздам” на български.
„Длъжен е човекът да е горд с труда си,
няма по-голяма чест в света за него ,
от това в родината си хляб да търси -
безпарично, без … за никъде да бега.”
Смисълът на изпятото от неизвестния автор, виждате, е съкрушен в моя опит да го римувам. Получава се обаче, подходящ финал на поредния ми само-коментар в „Без студентска книжка”. Уважаемият професор Богданов, открито-проповядащ реалната хуманитарност /през постмодерното/ учен, ме предизвика към повече иронизъм. За мен е повече интересно, да се впуснем натам. Преработката на моя „заглавен размисъл” за евроатлантическите начала и черти на днешната ни политическа и гражданска действителност ми се вижда непосилна. Засега да я оставим „настрани”. Както казваше един мой, натрупал доста опит в нашенските политико-обществени дебри, приятел, не напипаш ли „чалгата”, не се надявай на успех. Разбира се, заради казаното в това последно изречение, отправям молба за извинение към всички полезно четящи този сайт опитни и млади колеги. Някакси трябва да продлъжим разговорката си. Разпиляваме се, или ни разпиляват, в отделни собствени страхове и намеци за „успешни колективности”.
|
| Тема № - 167 |
Коментар № - 8217 |
|
Dekarabah - 2016-04-30 17:24:47 |
|
|
Междучовешкото доверие е жизнената ни извисеност. Защото доверяването се свързва многостранно с човешката същина. С приятелството (афилията). Дори с либидната свързаност; първо в семействата; която не е само „еротична”. С това, че принадлежим един на друг; не само професионално. А най-първо на майките си. В чиито утроби сме заченати и от зърноподобни зародиши, сме се развили чудодейно, в малки неговорещи, но чувстващи-действащи индивиди.
Доверието е път от и към, най-общо казано – човешката доброта, емпатийност и солидарност.
То е нещо, което стои и близко до вярата в човека. И до вярата и до-верието в светостта – в Божественото. То е и „великодушие” (дума за човека, която взаимствам от езика на дякона Левски). Нали днес са и дни на вярата. Свързани с толкова символи. Пък една или много от същностите на езика и на психо-духовното, са все символни и знакоозначаващи. Търсещи?
И аз, по примера на Декарабах ще си послужа с живи примери. Дядо ми от малък са го дали за чирак шивач в Цариград. Връщали са го в Копривщица само един път годишно. Майсторите не са го пускали да си отиде дома, докато майка му не донесе негови потурки и абичка. За да не се изнасят и замърсяват дадените му дрехи от чорбаджиите. Каква спестовност. Така са събирали средства за красивите ни къщи. И за помощи за бедни и болни. За построяване на двете красиви църкви и класното училище, и читалището. Едната от църквите, татковата, догодина ще чества 200-стата си годишнина. Тогава аз, 2017-та, ако е живот и здраве, ще съм 86 годишен.
Дядо ми с трудолюбие се замогва малко и скромно. Става майстор, с малък дюкян в Куршумли хан. Но идва година, когато не му стигат средства за платове, за шаек и гайтани. Коя е била причината за недоимъка, за недостига не я знам. Той взима назаем кесия жълтици от негов акран и приятел. Без свидетели и документи. А на доверие. И тук следва живото случване, за което е разказвал баща ми. И този спомен още е жив у мен.
Пристигат от Истанбул в града по мръкнало. Влизат в града от юг. Но дядо ми Тото, преди да си отиде у дома, тропа на портите на приятеля си, за да му върне кесията с жълтици. И го изненадва. Що за постъпка. Кани го и на гости още на другия ден. По ракиено време. Гостето става. Докато се грее ракията между двамата се разиграва следната сцена. Акранинът му казва, че е сбъркал с броенето на жълтиците и му връща десетина. Те били за юсте. Нещо като лихва. Всичко прикрито завършило без препирня и без сръдни, за да останат и попийнат...пак и все заедно. Мъжкото доверие е над всичко. То го има и в днешно време, макар и в нови модерни превъплъщения.
Ясно е, че политическото доверие-недоверие между тогавашни империи, както между днешните модерни държави , не е било чак толкова значимо за хората. Декарабах ме изненада, че подхвана разговор за политическата европеистика. А по настрана остана, онова катадневното, многоликото взаимно човешко доверяване. Него дяконът Левски наричал и с омайната дума „великодушие”. (От апостолския си израз – „Брате Драсов, Дай ми люде разсъдителни, безстрашливи, почтени и великодушни”); където нарича Другия с топлото и сърдечно... „Брате”.
.................
Не е важно какви думи ще подберем. Стига да са изпълнени с повече реалност. И да тежат на мястото си. Има и учени думи (напр. спомням си тема на дисертация за – „Доверителното общуване”). И да не прекаляваме с натрупване на неуместни прилагателни, случващо се понякога в текстове на Декарабах, което загрозява иначе красивия и открит изказ. Моята удобна ми слабост е да прекалявам с психотермини и така да злоупотребявам с доверието на четящите ни колеги.
Иначе всеки може да се „доверява” на каквото си иска. Аз имам доверие на многото ми близки хора, най-вече на децата си; вкл. и на колегите-приятели; особено на задълбочено пишещите от тях, сред които е и професор Богданов; тази ми симпатия не се влияе дори от пренебрежително отношение към мен; възхитата от умното и проникновено писане си е мое недосегаемо и най-скъпо интимно богатство.
Също се доверявам и на емпиричното познание; заедно с редовите говорения се опирам и на своя си преживелищен опит; те са опори, наред с книжовността и с т.нар. текстова емпирия; но и тя, понякога преобразена, чрез честотни контент анализи, в числа и индекси и в смисли – и ми позволяват да моделирам експерименти-аналози; на терен главно; но и в лаборатория; за да получа значима реалност (не само вербална и от единични примери); а да завъртя десетки хиляди данни, в милиони числови комбинации; и да стигам до някакви тенденции на психично регулиране; които в същността си се оказват често, откривани и посочвани много преди мен.
Но в тези данни има и отделни зрънца новости; като златен прашец от промити тонове пясък; които са си мой неприкосновен капитал; и не ме интересува дали ще се публикуват, или ще изчезнем заедно. Всеки човек достига до подобен златен прашец на своите си истини.Обичам животът такъв какъвто си е. Имам му доверие. Преживял съм три епохи.
Знам че ние хората сме парадоксални и конкуриращи се с всичко същества (вкл. и със „себе си”, което в „Отделно и заедно”, на последната 335стр. е изказано 5-то кратно, с думата „надхвърляне на себе си). Парадоксалността ни е: че макар и протичащо-променящи се, от зародиш през детство и зрялост до смърт, оставаме и себеидентични; с едното си име-презиме; и с множествена и многоречива душа, която често е и едносъставно-оцелостявана, в т.нар. „Символ на Аза” (нещо открито и от професор Богданов).
Парадоксално е (вкл. и мене), че макар и смъртни, живеем с чувството за вечност и за „величие”.
Не съм забравил доверителната поръка да представя обзорен текст, моделиращ личността на човека. Имам и първи вариант, който не ми харесва. Пиша нов обзор и със свое виждане. Темата е неимоверно трудна и непосилна за възрастта ми. Но няма да се откажа, макар и да забавя текста. Радвам се, че водещият Форума, в последните си три-четири коментара, както и преди, макар и привидно извъннаучно, достига и споделя свои, нови персонологични проникновения. Той вече доказа, че освен дискурсивно усложнено, може да се пише и с разбираем, и ясен синтез.
Продължвам да ви предизвиквам с идеята за трите духовни универсума – Символно Божествен; Психичен; и Културален универсум. Те са взаимно неотделими но и някак си създавани от богоподобното в човека, което на френски звучи така: “La psyche c’est l’homme connaisant et agissant”.
Но символно-Божественото, може би не е свързано само и единствено с нашите православни храмове, които отскоро Светият синод обяви като единствените „Църкви”. Докато всички останали (католически; протестански; юдейски; мохамедански и пр.) храмове – не били „Църкви”; и не били достойни за т.нар. сакрално-доверителна посветеност и изповедност; независимо че няколкостотин хиляди наши съграждани и братя, всеки вярващ в Божественото посвоему и неповторимо, ги посещават, молят се и се изповядват в тях. Светият синод и по отношение на БНТ разпорежда и заплашва тоталитарно. А пък Вселенският патриарх, чухме го как не се доверява на наши православни символи. Та, има ли доверие и святост вътре, сред самото Православие.
В един нов стих, от най-близък ми човек, четем – „Ние приличаме/ на Бог/той на нас –/ никога”.
Желая ви добри Христови празници; с колегиална почит и обич към Декарабах ........ваш Искро
|
| Тема № - 167 |
Коментар № - 8216 |
|
Искро Косев - 2016-04-30 16:22:33 |
|
|
| Прекрасен отговор, а и утеха, че не съм прекалил. Благодаря, че гледате напред. Вие си знаете какво да се направи. Но може и това - да пренапишете горнотото скалъпване в общ текст с добавки и поправки, както дойде. Защото това е общополезното - добре казаното да остава и към него да се добавя друго също подлагано на проверка и коригиране. Ами така е, като влязохте в най-трудната тема как сме и светове сами по себе си, но сме и заедно в един свят, който постоянно става наново. |
| Тема № - 167 |
Коментар № - 8215 |
|
Bodan Bogdanov - 2016-04-26 08:11:48 |
|
|
Ни най-малко не ме натоварват вашите обзорни увеличения на „скалъпеното“ дотук от мен, уважаеми професор Богданов. По-разясняващо от такова насърчаване, признавам си, не смеех да очаквам. Насочвате ме чисто и оформящо; натам съм намерен да се движим. Към този вид раздълбаване - да улучваме малката характерова скица, но и хващаме голямата панорама на общото в днешната ни народопсихология. Направо се изчервих, слагайки последната дума… Но, аз се намерих в такъв етап от живота си, когато деликатното разпознаване на други ми се струва далеч по-смислено и шарено занимание от вторачването в собственото „бездънно“. Изглежда, че това е истински работливият подход, за да не ни затрупва устойчивото общо - в тъжна „неустойчивост“. Както чудесно акцентирате в коментара си, Професоре.
Ще опитвам да наслагвам по нещичко. Но сигурен съм, че и много колеги могат да настроят микроскопа /„пост-перипатетически“/ за днешното ни СЪМ-СМЕ. Едно до друго. Много можем да фокусираме заедно, макар като че ли всичко е огледано, класифицирано и разбираемо.
|
| Тема № - 167 |
Коментар № - 8214 |
|
Dekarabah - 2016-04-25 15:14:51 |
|
|
Точен и кратък сте, Декарабах, по учителски. Така и трябва. Не че това не е обусловено и външно от другото, което ни очаква – толкови работи за вършване и толкова контакти, които разсейват, пък и навици като бирата и цигарите. Нямам тези два навика, но не съм по-съвършен, имам други навици, и то не невинни. Но защо заговорвам по тази тема? За да подчертая това толкова характерно за нашето лично живеене преплитане на едно или друго външно с едно или друго вътрешно, което ни занимава. Така живеем всички. Вършим нещо с цел и подреждаме неговите моменти в някакъв рационален ред.
Така сме влезли и в разгръщането на този сайт. Да, но го вършим накъсано и от намесващите се всякакви външни действия и навици, естествено различни при различните хора. Каква е целта ни в този сайт? Да привлечем студенти и колеги, а и други хора с устрояването на личното ни живеене, а и на пулсиращото свиващо се и разширяващо се негово свързване-отвързване от социалното живеене, което никога не е с пълен обхват. Можем да постигнем тези две цели, но можем и да стигнем само донякъде. Т.е. постъпваме рационално.
Рационалното е хубаво нещо, особено когато е с по-далечна цел, каквото е и нашето намерение. Но то, както казах, винаги се накъсва от външното лично и не само се накъсва, а и спира до определени истини, които правят излишно да се продължава, защото те са по-дълготрайно валидни. Но и разбирате колко подмамващо обхватно е съдържанието на думите “разумно” и “разум”. Разумни са и недовършените спрели донякъде рационални редове, а и намесите на личното ни, което ни спира да не прекаляваме и със самото рационално. Затова и незнаем за преплитащите с нашето лично живеене външно и вътрешно, за което говоря.
Но затова, без да се колебая, ви послушах да образуваме този сайт. Защото на нас ни е нужно и това – осъзнаване на по-широкото социално, а вие сте рядък случай на човек с усет за него, допуснал го своето лично. И скалъпеният заглавен текст, а и коментарите ви са пълни с блестящи епизоди на постигана тукашна социалност. Това е и един от сериозните недостатъци на нашето сегашно българско битие – живеем доста тясно лично, обрнали гръб на нашата социалност. Да, но и в изключенията, какъвто е и вашият случай, до тази социалност може да се достига и само донякъде.
Една от причините за това е бързането към определени истини и недопускането на едни или други по-дълги рационални свързвания. Което в определени случаи означава и продължаване към постигане на все още несъществуващо, за което бихме допринесли и със своето разбиране, а и със своите действия. Ето ставам конкретен. Вие знаете толкова много за този типаж, за който говорите, и сигурно там край вас има и други, за които можете да заговорите по вашия иронично-проникващ начин. Да, но виждате, че моят по-дълъг рационален ред е нацелен и към това – и към разбиране-правене на все още несъществуващо, което е редно да съществува.
Обърнете внимание какво съм казал – селска страна и друга страна, върнала ни към селото, унищожено буржоазно, значи и задало се градско, което означава и по-многозначно. Та този ваш труженик, чието битие обхващате, а и другите там дали са тръгнали към това буржоазно-градско? Виждате към какво ви влека. Към евентуален по-дълъг ред на по-колективно разбиране, което би коригирало нещо объркано и неслучило се. Дума да не става, че в нашите лични идеологии, с които боравим, ние спираме до ето какво – до това, че хората са си хора и че те са такива, каквито се е случило да бъдат. В този възглед има и крайна партикуларност, че всеки е дълбинно различна и оригинална личност.
Но има и междинна множественост, за която говори и Аристотел и която следва и Теофраст в “Характери”. Дотук всеки или е случила се оригинална различност, или принадлежи на повечето подразделения на определени характери. След което следват другите по-едри категории – на жените и мъжете, на основните или на подразделените повече възрасти. А ето и моите опасни категории – аз говоря за селяни и граждани. Никой не би спорил, че може да се говори и за бургазлии и българи.
В моя поглед се набива, че хората тук са грубияни и тимерути, които не се усмихват и увлечени от целите си, т.е. от своето частично рационално, са готови да те стъпчат. Това е голямото основание нашият човек да не може да се спира и да забелязва другото и различното. Той затова и попийва, а и търси по-силното от алкохола – за да може да изпада в убягващото му сегашно. Не твърдя, че това е истина. По-сложна когнитивна схема е, с която си служа. Но все едно – всеки човек е и някакъв, съставен от горните и лични, и социални дадености, но и винаги изложен и на едно или друго сегашно стечение на обстоятелства, някои от които го променят и основно. Та след като е и променлива неустойчивост, защо да не бъде и финалност, в която се изпада?
Няма нищо по-трудно от това замисляне какво е човек по принцип и даденост, и какво е като случване сега и тук. Затова и тази огромна литература по въпроса, а и тези прекрасни репрезентации в литературата, киното и другите изкуства.
Дано да не съм ви натоварил, Декарабах, с моите класификации. Но ви уверявам, че истински ценя и тези умни спирания донякъде, каквото и вашето спиране, поело някои от тези класификации, но и повярвало някак, че те са може би верни, и обхващащо онова, което вижда, без да изпада в излишно колебаене, че това не е самият живот, а само това, което може да се долови от него. Ценя ги, защото те постоянно ми се случват и на мен. Ние всички пулсираме между повече и по-малко. Е, разбирате, че и на мен ми се иска това повече да бъде възможно най-много, а и да бъде постоянно такова. |
| Тема № - 167 |
Коментар № - 8213 |
|
Bodan Bogdanov - 2016-04-25 11:49:54 |
|
|
Така е. Професор Богданов с лекота е разгадал подтика ми да телепортирам моя нищо неподозиращ герой сред Теофрастовата галерия. Намирам като първостепенно важно за обществото ни, множенето на работещи със самочувствие и в светъл бизнес млади хора. Именно тяхното непресторено отваряне и реагиране, както към цялостната предприемаческа среда, така и към правото им да задават тон на гражданското отношение към частния риск и практично можене, е „засекретеният” катализатор на промяната. На пълноценното, а не на привидното, „престореното”, обръщане на страната ни към наваксване в изгубените нормални обществено-производителни активности.
Моят герой е тъкмо от тия „малки” нови хора. Сега мога да кажа, че бързо избрах първия „характер” от книгата на Теофраст, защото веднага ми изпъкна, да го кажа тъй, размяната на ролите между младия, упорит и точен във всичко /от това имам сигурни впечатления/ търговец и … средата, в която той успява да успее. Ако се върнем към текста на „Престореният”, се натъкваме сякаш на характера на цялата ни преходна политика към дребното и средно предприемачество. Цитирам: „Споразумее се, после твърди, че не се спомня. „Ще помисля, не зная”, „чудна работа”, „и аз съм стигнал отдавна до същия извод”.” Или пък това. „Онеправдан в нещо човек отиде при него да изкаже негодуването си, той разговаря безучастно”. А финалното - „Внимавай да не проявиш доверие прекалено бързо” – направо си е като слоган на нерешителното преобръщане на посттоталитарната ни стопанска уредба към конкурентни пазарни отношения и частна инициатива. На повечето от нас е известно, че успехът на „големите и бързи” бизнеси с страната ни беше умело предначертан и канализиран.
Та, да се върна към моя, натъжил ме онзи ден, герой. Като всеки отделен човек, и той е цял роман. Почеркът си е негов, аз случайно знам частици от истинското му житейско повествование. Споменах, че познавам майка му. Преди години имах удоволствието да се запозная и с вуйчо му, беше се върнал в отпуската си от Германия, където работи от дълги години. Благ, учтив и разбиращ човек. От него получих похвала за някакво дребно рекламно изделие, каквато не бе ми се случвала… Разбира се, тези странични опознавания със семейната и родова среда на чудесния млад търговец, едва ли са му известни. Той от години е зает /и насъне/ да върти, да спасява и, дай бог, да умножава бизнеса си. Изцяло съм на страната на такива млади българи. Тук ще спомена и нещо, което той също вероятно не знае, че съм дочул. Преди около десетина години, моят герой сложи началото на малкия си капиталец след успешна /и законово чиста/ покупко-продажба на един туристически обект, заедно с още двама свои приятели. Само той успя да вложи и умножи парите си умело, и без да се плаши от перипетии. Затова му прощавам онова „Не, този магазин не е мой”. Даже и днес си купих биричката от там.
Ще завърша с нещо, което ми се струва по-ново и важно, и по-силно, от обърканото поведение на престореност на държавата и обществото ни към „невидимите” нови герои на действащо стопанско и социално споразумяване. Радва ме голямото усърдие на младите, успяващи в българския бизнес родители, независимо от интереса и знанието им за повече или само за нужното, да ОБРАЗОВАТ децата си, колкото може повече. Моят анонимен герой е един от тия родители. Такива са и мнозина от успелите да промушат „камилата през иглено ухо” действащи бизнесмени в страната ни. Това ще ни промени. Стига да го обгрижим без „официализирана ирония”. От Теофраст - до нас.
|
| Тема № - 167 |
Коментар № - 8212 |
|
Dekarabah - 2016-04-24 15:52:43 |
|
|
Умело е подел разговора Декарабах за срамуването и престореността, а и какво хубаво стечение на обстоятелствата. Готвя се по предложение на Любен Козарев (“Изток-Запад”) да направя четвърто издание на превода на “Характери” на Теофраст и ето Декарабах оттам, от първия характер за престореността, е взел повод да заговори за тукашното наше, разказвайки за случилото му се в близкия магазин. А аз съм готов да започна с критическия прочит на стария превод, но от понеделник, нямам оригинала на “Характерите”. Това е и задачата – да го взема от библиотеката на НБУ.
Е, това добре знам – “престореност” на старогръцки е eironeia. Същата дума “ирония”, с която разполагаме и на български, но употребяваме в различен смисъл. “Ирония”-та е нещо скрито и вътрешно сложно, свойствено за по-цивилизованите. Разбира се, тя е и преструване, и неискреност, и пораждане на два плана там, където еднозначаната практическа истина налага честно неприкриване на самия факт. Както е и в разказа на Декарабах. Та това искам да коментирам.
Първото издание на Теофрастовите “Характери” в 1968 г. дължа на приятелството си с Вера Ганчева, дългогодишен директор на Издателство “Народна култура”. Благодарение на нейната начетеност и издателска политика, но и на близостта й с Людмила Живкова, тя издаде в ония сиви години поредица от преводи на велики книги. Разбира се, с компромиси. Първите “Характери” са отлично красиво издание, отлични издания бяха и ред други появили се на български велики книги. Но не всички. Сега ги продават по кьошетата на София за стотинки, без да се похарчват бързо. Голямата причина е, че макар и с прилични корици, те са зле напечатани и не се четат лесно.
Дълги години се срамувах от първото издание на моя “Орфей и древната митология на Балканите, 1991, не поради друго, а защото едвам се четеше. Това е единствената ми книга, която се опира на наистина пълна научна информация. За разлика от повечето други мои книги. Защото такава ми е нагласата – бързам да не пропусна онова, което мисля и трябва да кажа. Но че тази нагласа не е налице и в “Орфей”, само че в тази книга не минах с цитиране оттук-оттам, а се опрях на всички възможни извори.
И в това отношение не минахме без кривини. По-лошото от моята немара беше формалното цитиране, което продължава и до днес. Именно, бягайки от него, опрян на своето мислене и разбиране, лека полека престанах да цитирам и започнах да се държа като философ. Е, и големи философи като Хусерл са автори на книжки-манифести като “Философията като строга наука” (вж. Изток-Запад, 2015), незабелязали, че както никой човек не може да мине без метафизически принцип, така и всеки философ е и метафизик. Несъмнено повикът, че философията е наука, е погрешен, след като и никоя наука не може да е само изследване без метафизичен корен.
Така че, вижда се, за да кажа това, което искам, трябва пояснявам в скоби, а скобите станаха много. Благодарение на умния издател Любен Козарев получих току-що ново великолепно издание на “Орфей и древната митоилогия на “Балканите”. При подготовката на текста преди няколко месеца се разочаровах и от себе си, от своя личен компромис да угодя на онова време. Зачертах и поправих, доколкото можах.
Сега същият издател ме е повлякъл и към новото издание на “Характери”-те на Теофраст. Време е да призная, че за онзи превод в 1968 година изигра роля желанието ми да заместя на български стария превод на Александър Балабанов. Имах го у дома, потънал е някъде. Намерете го и ще се уверите в неговата наистина велика българска реч. Да, но тогава именно това ми се дощя да коригирам – нашенската тукашна решителна еднозначност. И си мислех, че стараейки се да бъда по-точен, съм успял.
Но ето че и “престореност”, и тази внимателна старогръцка дума и тя е прозвучала едно към едно без градското двусмислие на думите и без това, за което се боря с по-късните си разсъждения, че речта никога не назовава решително точно онова, което казва, че значението е вече уточнение, но че нещото, което то сочи, е винаги по-сложно устроено и се нуждае и от други, а и от повече думи, за да може по-точното едно да стане и повече. Та за това моля сега, Декарабах – да вникне в неискреността на персонажа, който ни е представил в късата случка, а и да съобрази по-важното, закачено за нея. А то, ако може да се каже коректно накратко, е – че ние сме стара, останала все пак селска страна.
И след като сме загубили шанса да станем по-градска в предишното буржоазно време и след като придърпалата ни към себе си голяма страна на Изток, за да си постигне целта, ни е върнала към селското, знаем как, и след като сега се е появил някакъв начин да се възстанови неслучилото се буржоазно, значи тази престореност-неискреност, гледано позитивно, е и недоверие на това селско към възможното по-заплетено – хем да си собственик, хем да си черноработник.
Аз, разбира се, мисля за значенията на думите, повреден съм от многозначностите в старогръцкия речник. Но и добре знам, че по-истинско градското е работещо разноречие. И виждам, че то вече е някак налице, но без да се осъзнава от селското ни битие, което или мълчи и бъхта до полуда, или ако си отвори устата, произнася еднозначни думи и ясни фрази. Защото като нещата и хората са това, което са. Да, но не са. Техни коректори са и самият разноречив живот, и проникналите в български прастари чуждици като старогръцкото eironeia.
|
| Тема № - 167 |
Коментар № - 8210 |
|
Bodan Bogdanov - 2016-04-23 17:11:26 |
|
|
Ще се обадя с нещичко, защото днес ми се случи. От снощи и тази сутрин се зачетох из „Характери”-те на великия перипатетик Теофраст. В превод на професор Богданов.
Денят ми мина в сконфузено настроение. Заради „рязкостта и бързането ми към европейското”, с които скочих в новия форумен раздел. От седмица съм се оплел в кълчищата на … преоценка за собствените си представи /и илюзии/ за здравословно ориентиране в реалности. И в над-реалности, доколкото това ни е по крехките човешки сили. Общо взето, прагът на безсилието започва да става видим в такива моменти. Но ЖИВОТЪТ е широко, Теофрастово нещо, стига да не вдигаш боязливо поглед от него.
Ще ви припомня един „характер”, при това и първият в книгата на древния „глобалистки” устроен елин Теофраст, търсещ преди 23 столетия, в крайна сметка, нищо повече от това, което дирим в наши дни.
Престореният
Престореността, казано най-общо, изглежда, е склонност да се преиначават и омаловажават неща и думи.
А ето какъв е престореният човек. Способен е да отиде и да разговаря с неприятеля си, за да скрие по този начин своята омраза. Нападнал е тайно някого - ще го похвали, когато е с него, и дори ще му изкаже съчувствие, ако е загубил дело. Някой е злословил по негов адрес или говори против него - прощава му, не го съди. Онеправдан в нещо човек отиде при него да изкаже негодуването си, той разговаря безучастно. А речеш ли да го видиш спешно, ще те накара да се обадиш друг път. И никога няма да признае, че върши това, което върши, ами ще каже, че още го обмисля и се преструва, че току-що бил дошъл, че бил неразположен .
Ако продава на пазара, ще каже, че не продава, и, обратно - ако не продава, ще каже, че продава. Чуе нещо, преструва се, че не бил чул, види нещо - не бил видял. Споразумее се, после твърди, че не се спомня. „Ще помисля, не зная”, „чудна работа”, „и аз съм стигнал отдавна до същия извод” - това са му думите. И изобщо все такива са му приказките: „Не вярвам”, „не мисля” , „озадачен съм”, „от твоите думи излиза, че той си е променил мнението, а на мене друго разправяше - просто невероятно! Сподели го и с някой друг - аз се обърках и не знам на тебе ли да не вярвам, или него да подозирам. Внимавай да не проявиш доверие прекалено бързо”.
И ето, благодарейки на нашия Учител, проф. Богданов, за плътно-разгаданото съзвучие на онази със сегашната престореност в общуването и общественото на отделните нас, да си разкажа случката.
Минавам на връщане към вкъщи, да си взема биричка и цигарки /не ги препоръчам и двете на милите студенти от НБУ, но тяхна си свободна воля/. Вероятно и Теофраст не се е лишавал от правилно разредено винце, ха-ха. Та, понеже от вчера знаех, че в по-близкия магазин няма от моята марка „гвоздеи за ковчега”, отидох до по-далечния. На излизане, докато да си прибера багажеца от входния /немагазинен/ стелаж, един познат момък ми казва „Здравей”. Здрасти, отговарям му. Гледам, познато момче. Знам го, че отдавна навлезе в търговията с хранителни стоки. Той се запътва към малко траснспортерче, да му затваря нещо задния капак, а аз тъкмо излизам. Питам го височко, да ме чуе: „Този хубав супер, и него ли го държиш?” Съвсем приятелски, имам поне десетгодишна /периферна/ симпатия към труда, постоянството и напълно нормалния му растеж в този бизнес. Знам, без да съм имал за цел да го „следя”, доста за него. Имам прекрасни впечатления и от майка му, изключително почтена дама, със затруднено чуване и говорене, но беше пък моя клиентка преди години, и се разбирахме чудесно… И тъй, уж всичко наред, но момъкът ми казва, кратко и стреснато-хладно: „Не,този магазин не е мой”. А е негов. Вярно, помещението е под наем, но всичко друго си е в неговия бизнес. И аз знам, че е така… Стана ми тъжно. И самотно.
Прибрах се вкъщи, отворих си биричката и ви пращам тези редове. Престореността очевидно не ни е напуснала, такава, каквато я е видял древният характеролог. А в неговите, по-къси от моите, редове над нас е зависнала една страховита ПРЕСТОРЕНОСТ. Почти във всичко - от най-едрата политическа и законово-осигуряваща среда, до най-личните ни достигания и стремежи. За такива неща ми се иска да се разговорим, тъй като определено имам впечатления за друго самочувствие и откритост на успеха в онзи европейски сбор от бизнеси и нормални общения, към който сме тръгнали. Цивилизацията и човешкото вътрешно на елинизма да ни бъде целебно стъпало в подобното, но много по-разширено за свободно и мъдро справяне с нашите „отделни проекти”, време. И ако приемем, че на работещия от тъмно до тъмно мой млад познат търговец не му остава никакво време и мисъл за Теофраст, защо да не поумуваме, как да уредим общество и бизнес, в които той да не мънка, а да отсича: „Да, и този магазин е мой”. Така съм чувал да говорят непресторени европейци, американци, далечно-азиатци. Когато нещо е постигнато с труд и находчивост, с нюх и творчество, и е твое, няма по-добра реклама от това, да стоиш здраво зад него.
Спирам до тук, но Теофраст ме подбужда към доста още.
Благодаря на всички, надникнали в „Без студентска книжка”.
|
| Тема № - 167 |
Коментар № - 8209 |
|
Dekarabah - 2016-04-22 21:04:54 |
|
|
|
|
|
