| Художници и тирани. Есе за Кристо |
| Георги Гочев |
 |
|
Докато разглеждам снимките от последния проект на Кристо и Жан-Клод – „Плаващите кейове“ в италианското езеро Изео – си мисля за една история, разказана от Херодот. Когато персийският цар Дарий тръгнал на поход срещу Елада, той решил да прекара войските си в Европа не с кораби, а по невиждан до момента мост над Хелеспонта. Тъкмо обаче построил моста, разразила се буря и го отнесла. Дарий толкова се ядосал на тази несполука, че заповядал да отрежат главите на строителите, а колкото до морето – него да бичуват и вържат с верига. Царят искал да пороби не само елините, но и природата, която не му се подчинявала. „Свобода, това, което правя, е израз на свобода“, повтаря Кристо пред журналистите. Свобода като достъпност – всички могат да участват в инсталациите на художника, – но свобода и като зачитане на човешката природа. 16 дни – точно толкова ще съществуват кейовете във водите на Изео. Художникът нe настоява, че може да свърже трайно онова, което природата е разделила. Отказва да е като Дарий с неговия мост над Хелеспонта, като Ердоган с неговия трети мост над Босфора, като Путин с моста от Русия до Крим, като тоталитарните владетели с техните крепости, арки и мавзолеи. Кристо наистина стъпва в едно поле, в което обикновено се подвизават единствено царе и тирани – в представата, че човекът може да построи цял свят. Тъкмо това прави Кристо във всичките си проекти от опаковането на Райхстага до кейовете в Изео: построява малки светове. Но ето и първата разлика с царете и тираните. Докато те строят за вечността, той строи за краткото време. Макар и мащабни по замисъл, неговите светове са мимолетни, а техните – монументални. Може би затова и Кристо не работи с камък и цимент; неговите материали са платът, дървото, пластмасата, празният варел – онова, което няма плътност. Другото, което няма плътност, са човешките емоции и спомени. Те също са материал, с който Кристо работи. Затова и в неговите проекти няма просто посетители и просто зрители. Всеки, който гледа проект на Кристо, чрез емоциите и спомените си участва в неговото осъществяване. Тук нищо не се показва като завършено платно или картина; зрителят не стои отвън и настрана пред нещо създадено от друг; той влиза, разхожда се, живее за момент в самата картина, която дори не е истинска картина, защото не пресъздава друг обект от реалността, а самата себе си. В световете на Кристо художникът и зрителите си партнират по начина, по който би трябвало да си партнират законодателят и гражданите в едно идеално общество, където законодателят е този, който създава законите, но гражданите са тези, които ги вдъхновяват, допълват и променят. Което ни подсказва и още една разлика между художника и тирана: докато в света на художника зрителите са равни с художника и неговите правила и истини са едно и също с тълкуванията и истините на зрителя, в света на тирана няма място за тълкуване и интерпретация на закона от страна на подчинените – законът е думата на тирана, която казва винаги точно това, което казва. Изобщо, светът на тирана е свят на тоталния политически мѝмезис – във всичко се възпроизвеждат образът и думата на тирана; свят на пълната тавтология – всичко е само това, което е; свят на всекидневната репресия – всичко е това, което трябва да бъде. Обратно, в света на Кристо мѝмезис липсва – няма опит едно да се уподоби на друго. Тук има по-скоро нещо, което може да се нарече с думата хетѐрозис – представяне на същото като друго. Кристо не рисува, не изобразява нищо от действителността; той взема част от действителността и я преобразува. Целта на този акт не е да се покаже нещо, което е другаде; целта е тук и сега да се преживее промяна. Затова и всичко, което Кристо прави, толкова много прилича на игра. Играта е ситуация, в която можем да станем за някакво време други. Да влезем в роля, в която иначе не можем. По тази причина и смятаме, че играта, освен източник на забавление, е и източник на знание. Играейки, изпитваме възможностите си да разбираме света по различен начин. Да го живеем по различен начин. Да го огъваме, разглобяваме, моделираме. И после, след като желанието за друго се изчерпи, играта естествено се разтуря. Няма вечна игра. След нея можем да се върнем към обичайния си живот или да започнем друга игра. Тези качества правят играта неприемлива за света на тирана. Ако той позволи на своите подчинени да играят, пък било и за малко, той би им позволил да бъдат свободни, което ще рече – да мислят за света, в който живеят, като за възможен друг свят. И току виж, някой взел, че пренесъл опита си от играта и в живота! Дали е обикновено съвпадение това, че според вече споменатия Херодот именно персите, които имало да страдат толкова много при своите царе и сатрапи, първи измислили и игрите? Може би най-добрите игри се раждат тъкмо там, където свободата е най-малко. Но да се върнем на Кристо. Ето първата игра, в която художникът ни въвлича, една от най-древните човешки игри – играта на скриване и откриване. Кристо е опаковал някакъв обект – всекидневен предмет, паметник, сграда – и ние трябва да разберем какво виждаме. Но дали тук наистина има нещо скрито и дали скритото се намира под платнището? Не е изключено. Когато през 1920 г. Ман Рей опакова с брезент и връв една шевна машина, неговата тема е тайната и по-точно тайната на буржоазния живот – онзи скрит план на истерии, премълчаване и произвол. При Кристо обаче залогът е различен. Тръпката в неговата игра не е да узнаеш тайна. Тръпката е да видиш по нов начин нещо, което си приучен да виждаш. Тръпката зависи най-вече от онова, което по отношение на литературните текстове Виктор Шкловски наричал остранение: представянето на една обичайна вещ или ситуация по необичаен начин. Кристо използва именно остранение: той не създава нов обект, а прави познатия ни обект „странен“. Гледащият вижда предмета, познава го и едновременно с това не го вижда и познава. Автоматизмът на неговия навик по отношение на предмета е поставен под въпрос. Но защо именно опаковане? Играта няма да е игра, ако не ни предлага възможност да нарушим някакво правило от действителността, някакво табу. Когато Кристо опакова, той засяга едновременно няколко от най-силните вярвания на съвременната ни цивилизация: първо това, че във всичко около нас има някакъв резерв от полезни сили, които трябва да се маркират, отграничат и съхранят; второ, че всяко нещо в нашия свят, независимо дали природен или човешки обект, се различава от друго по уникалния си външен вид; и трето, че сградите и предметите са все неща, които сме създали, за да ни служат и улесняват нашия живот. Модата, идентичността и практичността – това са трите тирании, трите Мойри на съвременната епоха, от чиято власт за момент ни освобождава изкуството на Кристо. На пръв поглед различни, те са и свързани от общ родител: идеята, че човешкото същество е уникален вид, който господства върху света на останалите видове. Кристо по художествен начин оспорва тази идея. В неговите светове човекът не е господар на планетата, не е дори неин стопанин, а нещо като изпитател, който се научава как да възприема нещата около себе си. Като че ли сме в първия ден на сътворението: някакъв ироничен бог е създал свят и е пуснал в него един неопитен човек. Очевидно имаме нужда от такова преживяване, защото то се предлага навсякъде около нас: като екскурзии в екзотични страни или като живот сред дивата природа. Въпросът е обаче доколко този мамещ ни различен свят е наистина различен, доколко „непознатите“ страни, които посещаваме, са наистина непознати, а не просто означени като такива; доколко „дивата“ природа е наистина за нас дива, а не добре организирана като дива? Като че ли по-честното преживяване е това, което предлагат художниците като Кристо и Жан-Клод: един добре познат ни свят, в който сме поставени извън комфортната си зона на възприятие и принудени да си създадем нова. Това се усеща може би най-пълно в т.нар. лендарт проекти на Кристо: „Бягащата ограда“ в Калифорния, „Портите“ в Ню Йорк, „Плаващите кейове“ в Изео. Кристо не избира места, които не са ни познати, а тъкмо напротив. Но без да разрушава тези места, той е добавил към тях нещо, което разрушава нашата увереност, че ги познаваме. Виждали сме езерото Изео, но кога сме ходили по неговата вода, и изобщо – какво е да ходиш по път през нещо толкова несигурно като водата? А да видиш как вятърът преминава през портите на Сентрал Парк и за миг да усетиш, че нещо от неговата свобода е преминало и в свободата на човешкото движение? Кристо сякаш ни казва: вижте, аз не ви назидавам как да живеете, не ви предлагам отговори за смисъла на света, не ви предлагам и адреналинови преживявания, които ще ви накарат за момент напълно да забравите за своя свят; предлагам ви малък неясен свят, който ще ви накара да си зададете въпроси. Защото оттам някъде тръгва свободата – от неразбирането, от въпросите. Това е може би и най-съществената разлика между света на художника и света на тирана: в света на тирана всичко е ясно, там въпроси няма, има само отговори.
Първа публикация на този текст: Портал „Култура“ (www.kultura.bg), 20.10.2016
|
|
| Коментари по темата |
|
Здравей НБУ!
Чувам, приближавала зимата пак. Тя си е в правото, нека да дойде… В такива дни и нощи, виелични, жестоки отвън, събрани и свити вътре в нас, човек става, поне доколкото съм го изпитал, повече от … човек на отделните сезони.
Имам едно просто предложение.
Върху Голямата Хуманитарна Картография на оставеното ни от професор Богдан Богданов, оказва се, е трудно да намерим точката на ново връщане в подобното на онова СВОБОДНО /и под неговия инструментариум на завършен балкански античник и европеист/ говорене.
Подканям Ви, съвсем, съвсем искрено, да пратим свои стихове, близки до онова, което той открехваше като отвореност, малки или по-дълги спомени за нашия Учител, всякакви думи, през които да можем да надникнем в неговото „незабелязвано” дело.
|
| Тема № - 170 |
Коментар № - 8403 |
|
Dekarabah - 2018-02-10 19:32:56 |
|
|
Благодаря Маркизе,
Важно е да измислим как да продължим форума и да публикуваме нови текстове. Една от идеите ми е – да публикувам някои от лекциите на професор Богданов от семинара. Сигурно съм казвала и преди – но имам всички негови говорения от последните 7 години – всичко от семинарите, всичко от различни академични лекции. Сигурно ще бъде много трудно, беше трудно, дори когато професор Богданов беше жив. Неведнъж съм чувала от различни хора, че не могат да се включат във форума, защото не са специалисти по старогръцка литература, например. А професор Богданов искаше точно това – да премахне границите, навързващото цитиране, страха от свободата на мисленето.
Много пъти съм се опитвала да си обясня, защо в България е така – защо българските учени, не посмяват да бъдат изследователи. Имам един пример, за който постоянно си мисля. Във втората част на „Градината с розите“ публикувахме текстове, които са невероятни – Жан-Пиер Вернан – текст за Пандора, Франсоаз Дюкру – текст за погледите в древна Гърция, Грегорио Лури – един от най-богатите анализи на междинните същества – демоните. Няма такива изследвания в България, да ги четеш и да са ти интересни наистина – с интересна тема, сериозна интерпретация и достигане до смисъл, който не е съществувал до този момент, който не е цитат. Само по този начин може да се достигне до истински принос. Не съм виждала такива текстове на български, а чета много и постоянно следя и проверявам всичко, което излиза – да не би случайно да се случи нещо под Слънцето.
Ужасявам се от навързването на безброй цитати – наистина хубави, но приносът на съответния автор е единствено в съюзите, с които ги е свързал.
Професор Богданов беше друго нещо. Възхищавала съм се, не без скрита завист, на невероятната му способност да открива места и теми за интерпретация. Така например – темата за нещастието на царете в старогръцката литература, която той разви с такова постоянство и острота, темата за победителите в епиникия, които – представете си – имат малък разказ вътре в текста, на места дори почти нямат – и откритието, че техният разказ е бил извън текста. Моите почитания към технократите на науката – но това е гениално – да покажеш нагледно схемата за връзка между литературния (за нас) текст и говоренето, и живеенето извън текста, които са постоянна част от него. А това води и до друго – този разказ за победителя е бил един, когато правещите го са били на самото състезание и са го виждали с очите си – и друг – за нас, които можем и да го направим, но може и просто да решим, че вътре в текста победителят няма разказ. Какво излиза – че обхватът на света може да има висота в миналото, може да има каквато си поиска висота, но може и да няма висота в сегашното при този, който трябва да направи сегашния разказ – и тогава схемата се чупи – и няма никаква полза.
Толкова ми липсва професор Богданов, точно тук, точно в тази част – в събуждането на съзнанието за собствен разказ. Но как един човек да се пребори с цялата национална идеология. Когато пътувам в съседните на нас страни – виждам колко повече са съхранени, а комунизмът, който е преминал през България, може би защото сме по-малки като територия – е унищожил всичко тук за години напред – от стопанствата до удоволствието да напишеш текст със собствен принос. Понякога си мисля, че понеже Русия е голяма – дори там нещата са по-добре, отколкото при нас – имат преводи на всичко на Платон, например, още от началото на по-миналия век, даже на недоказаните диалози. Вероятно сравнявам несравними неща, но то е защото почти не ми се случва да видя хубаво писане и да чуя хубаво говорене – с много малки изключения. Затова обичам и форума, защото той с адска сила работи именно за тази свобода.
Ще избера текст и ще отворя нова тема в събота или неделя. |
| Тема № - 170 |
Коментар № - 8390 |
|
vesselina vassileva - 2017-08-08 12:18:21 |
|
|
Благодаря Ви за този струящ искрена болка и благодарност текст, уважаема Веселина.
За мен той идва като разтваряне на клепачи след дългата анестезия на размислящата вътре наша мъчителна загуба. Пробуждане за Правене, както Професорът ни теглеше чрез неспрялото да се саморазпъва в „общия фон за свят” свое слово-дух. Завещаното в хуманитарния и все още недогледан в пълнота академично-визионерски, но дълбоко преварил ред философски „дадености и завършености”, храм БогданБогданов, се нуждае от своите жрици и жреци. Учителят ни, с неистов творчески дух и препълнен именно от познанието за НЕСВЪРШВАЩОТО - СЛЕДВАЩО ЕДНО, ЗАРАДИ ПРЕДХОДНОТО - ВСЕ ПО-СЪВЪРШЕНО, предъвка и смля за нас от, да я наречем, Галактическата Духовна Слама. Да побъдем в неговата ясла на български цивилизационен новатор, колкото можем повече... Лично моя милост, нелесно подаваща се на сълзливо безизходни, утопично оптимистични, революционно-организиращи или просто угнетително преповтаряни идеологеми и компилативни текстове, ще бъда с Вас. Докато „Официалният сайт на професор Богдан Богданов” светва пред очите ми. Всеки ден и особено надвечер. Вярващите избират храма си. И неговите служители.
|
| Тема № - 170 |
Коментар № - 8389 |
|
Dekarabah - 2017-08-07 21:20:26 |
|
|
Здравейте Маркизе,
Много благодаря за този чуден коментар, той ще ми даде писта, за да напиша нещо и аз след дългото мълчание. Няколко дни мисля за това – „Какво се промени в тази една година“, която беше година на безсъзнание на съзнанието, преминала така, че да може човешката ни природа да понесе неизразима болка и празнота. Миналата седмица се зарових в една книжарница и на гърба на една книга прочетох следната анотация – „Много добре знаех, че идеята да напиша за опита ми с несравнимия магьосник… не би била посрещната добре от самия него. И наистина… Той ми се обади по телефона една нощ по време на мусоните. Чувах как дъждът плющи по щорите зад него. И помня как гласът му трепереше от гняв. Беше бесен. Според него бях предал времето ни заедно, за един пътепис. Това ме разстрои дълбоко. Винаги съм изпитвал към него само най-дълбоко уважение. Когато умря през 2001 г. почувствах празнина, каквато рядко бях изпитвал. Беше усещане, че безвъзвратно съм загубил нещо. Сега мога да погледна назад и да се забавлявам с изпитанията и страданията, на които бях подложен за садистично удоволствие на Учителя. И мога да се засмея на всичко това. Далеч по-важно бе, че мога да разбера как той е искал да ми покаже нива на мисълта и разбирането, които не се отдават на повечето. Първо ме срина със земята и едва след това се зае с нелеката задача да ме създаде наново.“
Когато прочетох това, бях се вкаменила, защото не е имало по-точно описание, което да представя моя живот с професор Богданов. В съзнанието ми се събудиха онези разговори в притъмнения му и студен кабинет, от които често пъти не разбирах нищо, а просто се носех по вълните на неговия глас, разчитайки на това, че гласът ще остане в мен – и после, когато остана сама, ще мога да мисля по казаното. Имало е случаи, в които професор Богданов ми е крещял на теми, на които на никого не крещят – например „какво е съдържание на един текст“ – но съдържанието не е това, което учат учебниците, учителите, университетските професори – съдържанието като сплав, която се ражда от реките на големи случили се неща, сведени до притоците на нещо случено на някого, което може да се случи и на друг, и най-важно – нещо, в което се влива и нашето случване, което се случва, което може да се проектира и което – може и да не се случи. Последният ни такъв разговор беше за отношението реалност-свят и фон за цял свят. Никой не разбра какво той нарича „фон за цял свят“, никой не видя как замени „протичането“ с него. Това са неща, за които, щом помисля – се сещам и за това, че никога не трябва да допускам да ме убеждават, че не летя на поне пет сантиметра над земята от удоволствие, предизвикано от това, че го зная. Беше като на изпит „Какво е „свят“, Веселина?“, „Какво е „фон за цял свят“?“ – с крясъци, защото е безкрайно важно да го разбера, че имаме и нещо още по-голямо от точните значения, от конкретните ни тук и сега – по-голямо от промеждутъка на раждането и смъртта, защото сме свързани генетично, но и друго – свързани сме и с други хора. Там някъде професор Богданов откриваше безсмъртието – „протичането“ е нещо, което продължава винаги, а „фонът за цял свят“ е още по-безкраен – възможен да се осъзнае, но невъзможен да се изрази. По-всеобхватен дори от душата.
Това се промени през тази една година. Няма вече кой да говори за тези неща, няма вече на кого да повярвам, че човек е безсмъртен. Държа близко книгите му – за да не изпадам в това състояние. Казвам си – „имаш ги черно на бяло, не се давай, чети ги, научи ги наизуст, не ги забравяй, не допускай да се разсее онова, което провидя, анализирай ги, разкажи ги, не позволявай да те върнат назад в еволюцията – до която този човек успя да те извлече“.
Скоро четох, че има много астронавти, които вярват в извънземни, бяха ги посочили по имена и с аргументите на съответния човек. Особено харесах един, който по незнайно какви причини, но след няколко полета в Космоса, се отказва да лети и започва да преподава в един университет. Харесах го, защото той казвал „срещите с извънземни светове се случват постоянно, просто не си мислете, че „срещата“ е такава среща, за каквато ние хората имаме представа – те са други, и срещите не са това, което ние приемаме за среща“. Моята среща с професор Богданов беше такава среща. Неземна.
Преди време загубих моята най-добра приятелка, в годините след нея научих няколко важни неща – 1. Човек може да умре физически, но може да умре и докато е жив – нещо, което се случи с друг мой приятел. Да умреш като жив е нещо безкрайно страшно и въпреки че можеш да се виждаш с него, той може да говори, ти можеш да го чуваш – осъзнаваш, че има и нещо по-страшно от това, което си мислил за най-страшното – нещо по-страшно от – да умреш физически. Може да се опитваш да му правиш изкуствено дишане, да дадеш всичко от себе си, защото вярваш в живота – и да не постигнеш никакъв пулс. 2. Разбрах как хората, които принадлежат на общества, които, въпреки че не са зависими от тоталитарни и каквито и да било идеологически режими – могат да се организират така срещу някого за нещо, че да забравят простичките човешки правила и да го нападнат като хиени. Аз също можех да бъда част от тези хиени, също можех да промия мозъка си така – и така да ме повлече пороят, че да забравя какво означава да си добър. Демократичните общества застават срещу тези, които са били по един или друг начин причастни към някакъв тоталитарен режим, но бедна ви е фантазията колко страшни могат да бъдат тогава демократичните общества в пороя на отмъщението. И така, двата извода от тогава – първият, че може да има по-страшна смърт от физическата, вторият, че човек постоянно трябва да бди вътре в себе си за своята доброта, защото никое общество не може да носи отговорност за нея, освен човекът вътре в себе си. Тези, които ме познават, знаят за какво говоря – в една и съща година изживях смъртта на моята най-добра приятелка и отварянето на досието на професор Богданов – и сама не можех да си представя, че второто може да бъде много по-жестоко. Също както години след това не можех да си представя, че има и друго по-жестоко – да загубиш жив човек, който си смятал за приятел.
Но пиша тези неща за друго – защото, когато загубим любимо същество, ние започваме да виждаме по-добре. Позволяваме си да си дадем по-голям фон за цял свят, почваме да вярваме в този фон за цял свят, дори и ако го приемем като един вид живеене едновременно и тук, и другаде – защото ние сме останали тук, а човекът, с когото сме ходили, говорили, живели – е другаде. Веднъж един приятел ми препоръча да гледам един филм – каза, че е само за добри хора – „Косвена красота“ – голямото му послание беше, че когато загубваме някого, трябва да внимаваме да не пропуснем да видим косвената красота – която е в осъзнаването на дълбоката ни връзка с всичко.
Винаги ще съм благодарна на професор Богданов за това, че ме приобщи и заши за своите текстове – те ме научиха да обичам света, в който живея. Никога няма да забравя, когато веднъж, още преди да го има сайта, т.е. преди 2005 г., с много боязън му казах, че много искам да имам файловете на „Промяната в живота и текста“ и на „Европа – разбирана и правена“. Видях колко се зарадва с една радост, която според всички канони и граници – не би било редно да се показва и затова той каза с най-строгия си глас, че ще ми изпрати двете книги, когато ги намери, няма да е скоро, защото не знае къде са, но ще ми ги изпрати, защото и без друго бил решил да ги изтрие, за да не му тежат на компютъра – нека аз да ги пазя, щом ги искам. Беше ми ги изпратил още същия ден преди да си стигна вкъщи. Когато изпитвам дози от недостиг на нежност – си мисля за този ден и го реставрирам, и преповтарям, и изграждам, и се самосъздавам в него. Пазих ги като очите си, пазя ги като очите си и сега.
През тази една година се опитвах да не се удавя по течението, по което се бях пуснала, опитвах се да не мисля, опитвах се да стана послушна – редови човек, да си отрежа крилата от цялата тази неземна среща, да приема да бъда тухла в стената, да се подчиня, да се съгласявам, когато на бялото се казва черно, а на черното – бяло – защото, ясно е, беше друго време. Но косвената красота – не позволява. Тя те кара да се свързваш с фон за цял свят по начини, които никога не си допускал, че са възможни. Още в първите дни след смъртта се появиха двама души като ангели спасители – и с двамата не бях говорила никога преди това и пред двамата плаках най-много. Единият, защото ми се обади в 7 без 20 сутринта на 6 август и ме попита „Как си?“, а другият – защото не спираше да ми звъни и да ми казва кои книги да прочета и защо. Хора, които не могат да понесат да те оставят сам на болката пред погледа си – които могат да си представят какво се случва в твоя вътрешен свят и загърбват норми и порядки, и се втурват – това е фон за цял свят и косвена красота. Само преди дни, формулирах за себе си – и кои са нещата, които застават срещу фона за цял свят – те са конкретностите на 1. Злото, 2. Алчността, 3. Посредствеността – те застават облечени с други дрехи, маскирани, приспособяващи се бързо, агресивни и проспериращи и ако човек забрави за фона за цял свят, ако допусне да забрави, че прави съдържанието на големия текст на живота – книгата, в която живеем, би станала безсмислена.
Другото, за което мисля е: как може ние, които сме останали живи тук, да бъдем такива, че да направим този свят интересен за хората, които ще бъдат живи след нас. Кой ще бъде професор Богданов за онези, които ще се родят? Не искам да си представям свят, който би съществувал без да има в него проф. Богданов… Кой ще им каже, че любовта не е само нещо, което се е случило и сме изживели, а че е нещо, което се проектира и което можем да изживеeм. Кой ще им каже, че празните места в нашия живот – се разбират и запълват по този начин.
Той беше упорит и не се отказваше, можеше да се извинява, можеше да благодари, можеше да се срамува, можеше да се страхува, можеше да надделява. И имаше красива линия на мисълта – дълга и криволичеща. Не му пречеше да се вози на трамвай. Не е вярно, че никога не се карал. И щеше да се кара жестоко, ако можеше да види, че различни хора го наричат „велик учен“, както беше през последните дни във Фейсбук, а нямат сили да прочетат „Думи, значения понятия и неща“ – или поне „Един опит за еротизиране на морала“.
Понякога вървя по коридора и си представям, че силуетът на преминаващия в далечината човек с бяло яке – е той. Представям си, че забравям, че не може да е той. Това е любимата ми игра за сърцето – безобразният мазохизъм да си създадеш няколко фалшиви секунди. А когато в събота тръгвах за църквата – си представях, че отивам на среща, на която ще бъде и той. След това – позволявам на мътните води да ме отвлекат в дълбокото отчаяние. В обратния ред, това отчаяние започва с представата, че няма фон за цял свят, че сме свързани само за малко и че няма косвена красота – но се проваля също и толкова бързо, защото животът не е нас, когато сме спрени, тъжни, губещи, или когато сме отмъстителни, зли, алчни, или пък когато се опитваме да си създадем някакви сигурни радости – да се видим велики, властни, непоклатими. Животът е нас, когато сме толкова свързани, че можем да провидим, без да можем да обясним, продължението след смъртта, защото смъртта не е нас.
Книгата, за която написах в началото, се казва „Чиракът на магьосника“, купих си я, още не съм започнала да я чета, но сигурно ще е много хубава, защото аз също бях чирак на магьосник. Сигурна съм, че ще продължа да му чиракувам, дори и да стана майстор, с неземно удоволствие от това – същото като удоволствието да пазиш книгите на някого, който е казал, че ти ги дава защото щял и без друго да ги изхвърли – за да омаловажи – и за да направи по-поносимо това човешко свързване-фон за цял свят, което е реално безсмъртието.
|
| Тема № - 170 |
Коментар № - 8388 |
|
vesselina vassileva - 2017-08-07 14:04:26 |
|
|
Поклон, незаменими наш Учителю !
Скърбя за теб, Богдане! За онзи живия, достъпно НЕОБИКНОВЕН, взискателен, но приятелски свободен ПРЕМЪДРЕЦ, на когото имах скромната чест да бъда студент. Всъщност, май за пръв път си позволявам, вече през други неведоми измерения, да се обърна към моя най-обаятелен и „тираничен” първоучител по старогръцки език по лично име… Дано ми се прости
В слуховата ми памет наяве, а и насъне, често се завъртат цели пасажи от упражненията с тогавашния млад, винаги изрядно облечен и гладко избръснат; никога разсеян в своето - а поставящ „на живот и смърт” нашата обща работа на малък курс смешновати начинаещи филолози-античници. Тогавашният асистент Богданов не ни щадеше, разпознаваше светкавично и дълбоко всяка повърхностност, разсеяност и зубраческа „школовка” сред нас; ценеше и поощряваше старателното „мъчително” вникване в текста, приветстваше всяка сполучливо и образно поднесена преводна находка на родния ни български език. В езика на задаващото се ново, оширено, освободено говорене, впрочем, учителят Богдан Богданов още тогава беше „неразбираем за част от хабилитираната общност”, но изящно висок ювелир и ревностен ценител.
Денят е пълен с нашата скръб. Все пак, ще си позволя да предам нещо „весело” от ония времена. Насред поредните „тежкоатлетически” езикови упражнения по езика на първо-европейската висока цивилизация, една колега нещо почна да се оправдава, че е отделила повече време на „диамат”-а ли беше, на „истмат”-а ли… Богдан /пак го назовавам свойски-искрено, защото такъв седи пред очите ми и такъв го чувам/ се усмихна необичайно широко и рече: „Колега … , отделили сте време за нещо важно. За да бъден победен врагът, трябва да се познава неговото учение.” Слушащите внимателно се поошумолиха, както се казва; разсеяните и без това бавно „чуваха петлите” и им беше все тая. Мисля, че моя милост пръв се разсмях високо и ведро на бомбената забележка на нашия „тираничен по сталински и непроницаем по византийски”, в крайна сметка, най-дълбоко уважаван асистент. Като се връщам сега назад, този неординерна случка и фраза съвпадат точно с времето, когато Богдан Богданов водеше своята първа докторантска битка с истмат-диамат построената и затлачена с „развито-социалистически” кариеризъм академична общност на Софийския университет. Давам си сметка и за това, че без подкрепата на най-изявените „вехти” светила, световноизвестни учени, от една от най-старите катедри в университета, пред този рядък класически и хуманитарен български УМ - нямаше да се открехне врата за научна и творяща изява. Памет светла и за тези мъдреци!...
Далече по-малко познавам активното житейско и съзиждащо нова университас дело на професор Богданов.Преди години се включих плахо-бомбастично в сайта му. Това съвпадна с „кинжала в гръб”, с какъвто го прободоха неговите тоталитарни и пост-соц „цензори”. Той обаче, макар и кървящ, напълно съм убеден, продължи да ПРАВИ, КОЕТО ТРЯБВА ДА СЕ ПРАВИ. Все „по-укротено” и все по-ОПОЗНАВАЩО /и омаломощаващо/ вразите на реалните цивилизаторски хармонии.
Ще си завърша с една перифраза на поета Борис Христов, чиято поезия нашият Учител ценеше истински. „Дори когато не е тъй висок, самотният Професор е в гигантска вечна Общност”.
Присъединявам се към скръбта на близките, приятелите и последователите на Учителя! На един от високите хора, променили/върнали страната и поколенията ни към нормална отвореност, свободност и пиетет към глобално омъдряване.
|
| Тема № - 170 |
Коментар № - 8387 |
|
Dekarabah - 2017-08-05 20:26:26 |
|
|
Уважаеми колеги,
На 05 август се навършва една година от смъртта на професор Богдан Богданов, д.н. – основател на Нов български университет. Панихидата ще се отслужи на 05 август (събота) от 16:00 часа в църквата „Света София“.
Поклон пред паметта му!
|
| Тема № - 170 |
Коментар № - 8386 |
|
vesselina vassileva - 2017-08-04 13:13:11 |
|
|
Здравейте, скъпи приятели от НБУ, а и всички вие „други”, влизащи сред текстовете, завещани ни от Учителя наш.
От много време бях си наумил да се обадя, когато двете последни заглавия в този раздел се изравнят по брой на влизанията в тях. Този необмислен, несъзнателен репер съпровождаше дните и месеците, в които ние не проронвахме и дума в раснещия паметно сайт на професор Богдан Богданов… Сега се осмелявам да наруша нашето почтително мълчание. Възможно най-кратко, защото не съм готов за по-дълго. При това навярно ще ви прозвуча метафизически, мистично, но такова е реалното, което ме носи.
Ще си послужа с първата част от прецизно краткото заглавие на Георги Гочев - Художници и Тирани. Ще оставя глобалното конкретно дело на Българина Кристо „встрани” от моята лична, местна перцепция за художествено и тиранично… За да се върна към нещо, което съм споменал в някой от последните си коментари. Да. Стана безкрайно мъчително така, че загубих за две години само двама гигантски /по майсторски и душевен ръст/ приятели. Съвсем различни по начина и способите, по теорията и практиката, по щриха, цветовете и светлосенките, по мелодиката на своята хармонична подготвеност… Но може би и много близки. Боли ме страшно, защото не можах да ги срещна и запозная, единия с другия майстор, приживе. Което ми напомня, че ние винаги живеем с усещането за безкрайно живеене, а … то е относително късичко. Немога да скрия от вас: и двамата мои, вече отплавали към висшите си „пристани и цехове” за натрупване на Повече, приятели ясно ми дадоха знаци, че посрещнатите с радостна готовност дни и трудът ни в тях; почтеността и правенето на избраните от нас неща въпреки всичко; сторването на нашето „провинциално” българско майсторство - Е, което да се следва… Аз съм, простете ми за многото „аз”-ове, дълбоко вярващо убеден в закрилата и вдъхновението, които получавам от двамата, напуснали този наш немного решителен и доста разсеян свят, Майстори. Нещата ми вървят и се връзват едно в друго по един удивително „мистично-прагматичен”, но съвсем реален път на … уважителен и немързелив калфа. Ще спра дотук. Някой ден, ако Господ и ангелите хранители ми позволят, и ако изобщо ме оставят да се занимавам с това, ще напиша за тези Майстори повече. Ще ги срещна в Общото между тях, за да го видим ЗАЕДНО. И защото Вечният репер между хуманистичния Артифекс и тираничното изчакване за „плододаване” е нещо май субординарно-времево. Ние скъсяваме главното, от страховете си за предстоящото сигурно маловажно. И в това се иска майстория, но за такива неща не ни подшушват истинските майстори. Така ви се обадих. Дано да не Ви намирам в лошо и „немистично” настроение.
Ако някой „звънне”, ще се дообяснявам.
Памет за Учителя ни!
|
| Тема № - 170 |
Коментар № - 8384 |
|
Dekarabah - 2017-06-26 21:45:16 |
|
|
If you are the dealer, I'm out of the game
If you are the healer, it means I'm broken and lame
If thine is the glory then mine must be the shame
You want it darker
We kill the flame
Magnified, sanctified, be thy holy name
Vilified, crucified, in the human frame
A million candles burning for the help that never came
You want it darker
Hineni, hineni
I'm ready, my lord
Отиде си още един от Човеците, на които имах пълното доверие, за да закрепвам началата и завършеците на дадените ми дни, в този наш странен, недоразбиран, красиво-любещ, страдален и възмогващ се, упорит в постигания и трагическо грешене, смешничък и възвишен свят… Но има личности и надарени умове, които ни оставят своята ОТНОСИТЕЛНА СВОБОДНОСТ. За да ни е облекчено и страхотно нужно да ги следваме в техните житейски и творчески избори. Променящите в мир и разум.
|
| Тема № - 170 |
Коментар № - 8377 |
|
Dekarabah - 2016-11-11 21:17:12 |
|
|
Текстът на Георги е много хубав и човек се бави с коментара си – докато реши накъде да тръгне, още повече, ако Херодот му е любим, още повече, ако лично е бил мимолетна част от плаващите кейове на Кристо. Не се бях сетила тогава, че всъщност кейовете правят именно тази история от Херодот, не бях погледнала отвъд това, което бе съобщено официално – че те дават възможност хората да ходят по вода така, както е ходил Христос. Две са историите при Херодот, в които цар изпраща хората си с ясната задача - да накажат, да набият и порицаят неща, които са много по-силни от човека - едната е тази за морето, а другата е, когато Крез изпраща войниците си - да набият прорицалищата, които го заблудили. Така или иначе – каквато и интерпретация да се направи на плаващите кейове – те имат една цел – свързване. Свързване на един с друг бряг, свързване с бъдеще, свързване на едни хора, които нито искат да правят невъзможни мостове над Хелеспонта, нито искат да ходят по вода като Христос, нито да разтварят морета и да спасяват каквото и да било. Именно за тези хора бяха приготвени оранжеви чорапчета, шалчета с името на проекта, календари, торбички, тениски, полицаи и т.н. Но какво е този проект за другите?
От всички страни на света прииждаха хора в иначе малкото селце, което никога не се е радвало чак на такава посещаемост. До кейовете можеше да се достигне с автобуси, с лодки, с хеликоптери. Самите кейове започваха още по суша - от спирката на автобуса. Тичането и скачането беше забранено - а усещането от мекотата на няколко пласта текстил под краката, в допълнение с леките полюшвания на водата - наистина приличаше на ходенето по вода. По цялата дължина на кейовете вървяха хора, имаше и много инвалиди с колички - сякаш тръгнали на изцеление, имаше и кучета, а и лебеди, диви патици, които някак намираха мястото за свое собствено и никакви златни кейове не можеха да им ги отнемат. Поне на два пъти видях едни зли птици да се нахвърлят срещу мирни хора.
Това, което на мен най-много ми хареса, е, че след като се изминеше дългият път до острова - там до частното имение бяха оставени мрежи във водата покрай оградата и човек можеше да си потопи краката и да полегне с гръб към света. Можеше да избере да гледа в стената или към небето. Този остров беше като някаква достигната цел - всички бяха налягали, насядали, без никакви деления, разграничения и различия - просто едни хора върху златото, които ядат, пият, спят – защото са съсипани от вървене. Загърбването на света обаче не продължаваше много, трябваше бързо да дадеш и на някой друг, дошъл след теб, защото местата за топене на крака не бяха много – а нямаше как да не съчувстваш на братята си по кейове. Когато вървиш по такъв кей в колона с другите, се получава едно странно отмерено, сякаш ангелско шествие. Все едно си спуснал и прилепил крилете си до тялото, не може да ги разпериш, защото ще пометеш другите – липсваше само ангелска музика. Това ангелско излъчване се чувстваше и когато отдолу видиш хората, наредени по магистралата в планината над езерото като малки точици, как те гледат, а и когато сам погледнеш от планината вървящите по кейовете като малки мравки - не можеш да разбереш - там ли са - или не са. Третото хубаво, след кръщението във водите на езерото и ангелското шествие, беше естественото вмъкване на изгревите и залезите в проекта на Кристо. Мисля, че точно заради тях човек се чувстваше като ангел, а не като мравка и не като част от месомелачката на Пинк Флойд.
Видяхме лодките-линейки, които откарваха хората, на които им прилошаваше, а и лодките с български студенти, които слагаха нощните светлини по кейовете.
На едно място - един от уредниците раздаваше малки парченца плат от златното на кейовете. За втори път в живота си получих такова парче плат. Първото ми беше от 10-годишния юбилей на НБУ в Созопол, когато по време на Дионисия имаше лабиринт и всеки можеше да си вземе парченце от лабиринта. Още го пазя!
Но дали Кристо прави тези кейове-лабиринти, за да събира хората заедно? В последно време си мисля много за книгата "Думи, значения, понятия и неща" - в нея има една такава схема: 1.човекът е едно малко тук и сега - ражда се и умира, но той има 2. дълга биология - започнала още преди човешкото и продължаваща и след смъртта му, освен това – 3. човек се свързва и по друг начин - вертикален – чрез обществото. Свързаността с другите хора е онова, което подражава на биологичното свързване, но и го надхвърля. Вътре в тази по-висша свързаност е 4. словото, което освен, че реферира към съществуващи неща - има тази велика сила да 5. проектира. Това е моята любима дума от професор Богданов - "проектирането" на нещо, което може да се случи, а може и да не се случи - но то е възможност за по-голямо свързване и по-дълъг път. Мисля си, че в тази книга професор Богданов казва едно най-важно нещо - че безсмъртието се крие в словото именно заради свързаността и възможността за проектиране. Изчезването на човека-тяло, смъртта – е тази форма, която е формата и на реферирането към непосочими неща – ако те съществуват по някакъв начин, след като ние ги назоваваме и не ги изхвърляме от тукашния си живот на истини – значи и човекът-душа, или както там го наречем – също съществува, но е доста по-голяма ситуация и ние не можем да я назовем, затова се колебаем дали съществува. Това е плаващият кей в книгата на професор Богданов, според мен, като той прави и нещо още по-ужасяващо в нея – реабилитира ейдосите на Платон, които още Аристотел отрича.
Отидохме на кейовете още в същия ден, в който пристигнахме, въпреки умората си от дългия път, защото медиите казваха, че имало буря предните дни, и някакво вълнение, заради което може би щели да затворят проекта много по-рано. Затова побързахме да не би да го изпуснем. Пътят след острова – последната жълта отсечка - беше като сбогуване, след нея имаше една бирария – едни пейки, маси, шатри, които бяха първото сигурно завръщане към обикновения живот. Бирата беше като благословена вода - част от проекта – с този си златен цвят.
|
| Тема № - 170 |
Коментар № - 8375 |
|
vesselina vassileva - 2016-11-06 10:57:18 |
|
|
Благодаря ви за коментарите и още повече за това, че изразявате желание форумът да продължи. Давам си сметка, че без проф. Богданов това няма да бъде същият форум, но си давам сметка и за друго: че огромното интелектуално наследство, което той ни остави, не е обикновен исторически факт, не е книжовен паметник, а задача. Важна част от тази задача са форумите на неговия сайт, на които той приживе много държеше. Важна част са и общоуниверситетските семинари в НБУ, които също продължаваме – този семестър с обсъждане на последната книга, която проф. Богданов написа.
Не е никак лесно да се говори за тази задача – какво съдържа тя, как да я изпълним. Някои казват, че трябва да се насочим към идеите на проф. Богданов, към тяхното систематизиране, към опит да ги обхванем по-пълно, а и към тяхното по-критично оценяване. За това обаче трябва време, което не може да се измери с един семестър, на един сборник с коментари – вече е готов първият сборник за връзката на проф. Богданов с науката семиотика, – на една тема във форума. За да оценим този интелектуален живот трябва да мине поне един живот.
Сега-засега според мен задачата на форума и семинара е тази: да направим по-плавен преход от една ситуация, в която професорът беше около нас, към следваща, в която вече го няма. Тези две ситуации са съвсем различни, преминаването между тях е болезнено и травматично за мнозина и тази травма няма как да стане по-поносима другояче освен с думи, с повече думи. Да, наистина много хора бяхме свързани по един или друг начин с професора и той ни липсва. Така че нека засега не възлагаме на нашите инициативи някакви свръх-очаквания. Сега-засега целта е повече лекота.
Пиша това и поради личното ми усещане, но и поради теорията за празниците, която проф. Богданов създаде. Че те, празниците, в които нещо се възпоменава, са най-вече ситуации на преход от един тукашен свят към някакъв друг, липсващ във всекидневния ни живот, благодарение на който преход получаваме инструмент за по-плавен преход между ситуациите в самото ни всекидневие. Като преминаваме плавно от настоящето към миналото, се учим как да преминаваме плавно от едно настояще към друго. Това е моделът на античния празник, но няма причина той да не е поне донякъде верен и за нас.
Затова, впрочем, и първата тема е Кристо. Защото този художник прави същото. Като ни вкарва в една съвсем различна ситуация, изпитва готовността ни да се справяме с делничното отношение към света. Така смятам: Кристо не трябва да се обсъжда с критериите за красиво, а с критериите за полезно. Не естетически, а практически; не по художествените критерии на Стара Европа, а по американски. В този смисъл и Дмитрий е донякъде прав: Кристо е част от голямата културна индустрия, която произвежда именно това: преходи от един към друг свят, които са ни достъпни по всяко време.
И все пак по какво Кристо се различава от схемата на културната индустрия тип Холивуд или Дисниленд? По абсолютно отсъстващата идея за репрезентация. Онова, което Кристо прави, не е репрезентативно, то не насочва към друго, което е негов оригинал. То е това, което е, но направено за един момент някакво друго. Докато голямата стихия на културната индустрия в крайна сметка е да се направи възможно най-добрата репрезентация на живота, който е другаде. При Кристо няма образ, няма символ, няма екран. Това, което той прави, не се гледа; в него се влиза и се живее, макар и за кратко.
|
| Тема № - 170 |
Коментар № - 8374 |
|
Георги Гочев - 2016-11-05 11:51:10 |
|
|
|
