БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ 1
РАЗБИРАНЕ И
ИНТЕРПРЕТАЦИЯ

ФОРУМ 2
ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЗА КАПИТАЛИЗМА И ДЕМОКРАЦИЯТА
Момчил Баджаков

Капитализмът не е просто нова обществено-икономическа формация, която следва феодализма, както твърди марксистката догматика. Капитализмът е нова глобална цивилизация, която преодолява остатъчното варварство в предишните локални цивилизации. Преодоляването на тези стари варварства не става за един ден, а очевидно заема цяла историческа епоха. Тези стари варварства са свързани с преодоляването на господстващите отношения на лична зависимост между хората, с ограничаване на неограничените преди държава, политическа власт и политически елити. Капиталистическата връзка ликвидира политическите режими, съществуващи под формата на монархия или тирания, на аристокрация или олигархия. Това означава, че връзката между капитал и демокрация, макар и косвена, все пак съществува. Но може да се появи само след изпълнението на няколко предварителни и необходими условия:

1. Създадена пазарна икономика с гарантирана частна собственост;
2. Натрупване на икономическо благоденствие като следствие от предимствата на пазарната връзка и гарантираната частна собственост в резултат и на правилна държавна регулация на икономическите отношения;
3. Постепенно изграждане на независимо от държавата гражданско общество, което в хода на своята еманципация изисква превръщането на авторитарната държава в демократична.

Историческият опит ясно показва, че в процеса на модернизация първоначално изгражданата демокрация е елитарна, а не „масова”. Впрочем , ако бъдем откровени, „власт на народа“ никога не е имало, няма и няма да има. Възможна е власт на тълпата, или охлокрация, както са я описали Платон и Аристотел. За тях демокрацията е власт на мнозинството в интерес само на това мнозинство. Но и в древността, а и днес власт на мнозинството няма  и не може да има, просто защото управляващите по определение са малцинство. А „пълна демокрация“ или „полития“ няма как да има, защото власт на мнозинството в интерес на всички означава практически „всички да са на власт“, но тогава няма да има кой да се подчинява, а няма да има и опозиция, а това означава, че демокрацията се е превърнала в своята противоположност.

Ограничаването на демокрацията и постепенното премахване на тези ограничения е било разумно, защото „масовата демокрация“, избухвала тук и там по света, обикновено след кървави революции, е водело до фатални за обществата и държавите последици. Затова управляващите класи чрез редица политически механизми – т.нар. цензови ограничения (имотно състояние, възраст, пол, образование, семейно положение и др.)  са ограничавали достъпа до властта и управлението на по-широки обществени слоеве. Следователно става дума за дълъг исторически преход от аристократична и елитарна към плуралистична и масова демокрация.

Предупрежденията на Платон и Аристотел, че демокрацията е „неправилна форма на управление”, и при прехода към модерност са в сила по простата причина, че демокрацията има за основен принцип мажоритарианизма, който означава, че „мнозинството винаги има право“. Това по принцип ограничава правата на малцинството, т.е. на опозицията, а това от съвременна гледна точка не е съвсем демократично.

Друга аксиома на демокрацията е, че тя „се постига само с демократични средства“. Тази аксиома практически никога не е работила. В хода на модернизацията на традиционните общества в демократични най-често използваните политически средства са били превратите, бунтовете, въстанията, революциите, т.е. по-често основно средство за демократизация е било насилието. Затова ранните демокрации можем да определим по-скоро като коерсивни (принудителни, насилствени), отколкото като установявани с мирни и ненасилствени средства.  Вследствие от което се е получавала коерсивна власт на мнозинството над малцинството. Ненасилието от идеал се е превръщало във факт едва след като вече се е установил (полу)демократичен политически режим. С други думи достигало се е до демократична власт със силови средства, за да може на по-късен етап да се задейства принципа на ненасилието.

Друга аксиома е, че за да има демокрация е нужно да има демократи. Наистина за установяване и функциониране на демократичен режим са необходими демократи. Правило, което никога досега не е оспорвано е, че демокрацията се установява от демократи с демократични средства. За съжаление историческият опит сочи, че не демократи, а или аристократични, или революционни елити са установявали демократични режими. Примерите за мирни преходи към демокрация са изключително редки, за установяването на демократичен режим от демократи и само с демократични средства се е изисквало дълго историческо време, а ненасилието никога не е било необратим господстващ принцип. Особено при яростна съпротива на автократичните сили. Едва на много по-късен исторически етап в принцип на демокрацията се превръща защитата на правата на политическите малцинства като неотменимо допълнение към принципа за власт на мнозинството.

Затова и още от античността аристокрацията, властта на най-добрите, на елита, служещ на общото благо е била не само „правилна”, но и единствено възможна на практика форма на управление, сравнима с модела на елитарна демокрация, който е най-близо до идеала на модерната либерална демокрация. И както израждането на аристокрацията в олигархия е било често срещано явление в античността, така и израждането и деградацията на елитарната демокрация в олигархия представлява актуална съвременна опасност.

Т.нар. „полития“ на Аристотел е съпоставима с днешните представи за всеобща и масова демокрация – утопична днес както и самата полития в античността. Властта на тълпата - охлокрацията - е много по-възможна и съпоставима със съвременната популистка демокрация. Става дума за сходни форми на практическо израждане и опошляване на демокрацията.  Реализираният аристократичен идеал на Перикъл за демокрация в античността е съпоставим с днешните форми на елитарна демокрация. Аристократичната демокрация в миналото и елитарната демокрация днес са единствено възможните практически демократични форми, които в най-голяма степен се доближат до „демократичния идеал“. Дори когато в краткия период на управлението на Перикъл, аристокрацията почти прераства в полития или „демокрация за всички”, става ясно, че най-правилната демократична форма е всъщност аристократична. Днес елитарната демокрация се разглежда и като противоотрова на популизма, който може да доведе до охлокрация, а оттук – до нови форми на авторитаризъм. С други думи от античността до днес просветено и справедливо управление на „най-добрите” в полза на общото благо се оказва единственото възможно демократично управление, което  превръща демокрацията в „най-лоша“, но единствено възможна форма на управление, която не може да бъде заменена с нищо по-добро.

Раждането на демокрацията, от друга страна не е еднократен, а вековен исторически процес – за формирането на модерните най-развити демокрации са били необходими поне два века – така е и във Великобритания (фактически създаването на английската модерна демокрация започва от Magna Charta Libertatum и английския парламент още през ХІІІ-ти век и приключва чак с епохата на Маргарет Тачър), и в САЩ (Американската демокрация преодолява последните остатъци от сегрегация чак по времето на Роналд Рейгън), и във Франция (френската демокрация придобива днешната си форма чак след ерата на де Гол).

Но модерността променя и отношението към старата аристокрация – буржоазните революции са били и антиаристократични. Те са довели до смяна на предишната аристокрация, така и на представата, че аристократите са „най-добрите”. На тяхно място се поставя искането за нов „буржоазен“, т.е. граждански елит, който се формира не по наследствен път от „най-добрите и най-достойните” по произход, а от излъчени с избори – т.е. по повече или по-малко демократичен път. Регулацията на този подбор е ставала първоначално чрез цензови ограничения – най-вече такива, ограничаващи достъпа до властта на по-бедните и по-необразовани слоеве от населението. Така новият елит, „избраниците на народа” стават не най-добрите, не най-достойните, а онези, които успяват да намерят начин да бъдат избрани. А това най-често са били хора с възможности – не само интелектуални, но по-често икономически - да се възползват от демокрацията, поради своето в място преди всичко в икономическата йерархия. Предимствата на пазарната икономика и частната собственост като стимул и условие за просперитет са били не за всички, а за тези, които са могли да се вместят в „правилата на икономическата игра“, за да заемат и своето подобаващо политическо място в обществената йерархия.

И до днес се смята, че това е несправедливо, защото е ставало в ущърб на ощетените в икономическо, образователно и културно отношение слоеве от населението. А това е водело до разрастване на социалното неравенство. Което пък става основание за бунтове, въстания и революции и в крайна сметка е причина за появата на социалистическото политическо течение, което се самоопределя като идеология на това практическо мнозинство от населението.

Като противодействие на тенденцията икономическото неравенство да засили политическите неравенства се появява и постепенно набира сила изискването за преодоляване и премахване на цензовите ограничения и създаване на „масова демокрация” – демокрация, до плодовете на която могат да се домогнат и по-бедните и по-необразованите слоеве на населението.  Англия е типичен пример за постепенно премахване на тези ограничения – от 1802 г. когато избирателни права имат 3% от населението до 1919 година когато избирателни права получават всички, навършили 21 години, включително и жените.

Постепенно, с разширението на гражданските права, със създаването на нови модерни демократични институции и на съответните механизми за гарантиране на равенството пред закона, свободата на словото и останалите права и свободи, се установява съвременният либерално-демократичен режим, който позволява обхващане в демократичния процес практически на всички слоеве от населението, включително и социалното дъно. Това създава и опасност демокрацията от елитарна да се преобразува в популистка, или в охлокрация, ако използваме Платоновия термин. И това действително се превръща в истинска заплаха за самите устои на демокрацията. Така да се каже пълната демокрация води до поява на някои от нейните вътрешни или „интимни” (по думите на Цветан Тодоров) нейни неприятели - това са месианството (износ на демокрация със силови средства), ултралиберализмът и популизмът.

Наистина историческият опит показва, че самомнението на демократите, че демокрацията може да поникне „от само себе си“ и на недемократична почва и да се задържи (естествено със силови средства) е особено актуална. Това е и една от основните критики не само на интимните, но и на външните врагове на демокрацията, които определят това като „либерален тоталитаризъм“. Ултралиберализмът от своя страна абсолютизира ролята на икономиката, неглижира демокрацията като пречка пред „пълната свобода“. Опасността елитарната демокрация да се преобразува в популистка, днес много лесно се реализира на практика.

Всичко това поставя големия въпрос – Възможно ли е кризата на съвременния модел на либерална демокрация да бъде преодоляна по начин, който изключва възможността демокрацията да се превърне в своята противоположност?

Ако приемем ,че под „капитализъм“ разбираме общество, в което водеща социална връзка става пазарът, това не означава, че личните зависимости веднага губят своето значение. Капитализмът се основава на индивидуалния егоизъм на агентите на пазара. Но капитализмът не е само пазар и не "пазарният фундаментализъм" е негово водещо правило. Капитализмът се оказа (за нещастие на марксистите и техните верни ученици – нацистите) много по-пластичен. Ако беше основан само върху индивидуалния егоизъм, антикапиталистите отдава да го бяха погребали. Но капитализмът се основава най-вече на доверието между тези "агенти на пазара" - уж крайни индивидуалисти. Без връзката си с ценностите на общочовешкия морал и най-вече доверието, капитализмът отдавна би бил забравен. Въпросът е, че в условията на глобален капитализъм, който все още не се е превърнал в глобална цивилизация, се проявяват силно диспропорциите между свободата, които капиталът изисква и икономическите неравенства, които пазарът (свързан с наличието на икономическа и политическа свобода) не само не премахва, но увеличава. Един от недостатъците на съвременния модел на връзка между пазар и либерална демокрация е липсата на ефективни форми за ограничаване на неравенствата при всяко разширение на свободите от десни правителства. Както и обратно – намаляването на подоходните неравенства от леви правителства винаги досега е било свързано с ограничаване и на пазара, и на демокрацията. 

Тогава възниква и въпросът как равенството пред закона да бъде гарантирано така, че естествените неравенства между хората да не са толкова крещящи и нарастващи. И как икономическите елити да не подменят ролята на политическите елити. Защото пазарът не може да подмени ролята на държавата, като изземе нейните функции.

Днес противоположните идеологии на неолиберализма и неосоциализма намират по противоположен път решение на този проблем.

Неосоциалистите по традиция намират решението на проблема в ограничаване ролята на пазара за сметка на държавата. Неолибералите обратно - намират решението на проблема в още по-силно ограничаване на ролята на държавата за сметка на пазара. 

При това положение намиране на общо решение е трудно осъществимо. Става дума за типичен интрактабилен (непреодолим, нерешим) проблем - не е възможно да бъдат едновременното ограничени и пазарът, и държавата.

Следователно общо решение трябва да се търси по друг път.

По принцип замяната на едно господство (на държавата) с друго (на пазара) не решава проблемите на съвременния сват. Всъщност решението е в осъзнаване на това, че капитализмът не е само пазарно, но и гражданско общество. А гражданско общество няма без доверие между гражданите. Възстановяването на доверието между гражданите не може да се осъществи нито само с държавни, нито само с пазарни средства.

Доверието може да се възстанови с институционални средства, с помощта на гражданските институции.

Смяната на старите, по същество олигархични държавни институции с нови, основани на гражданското доверие очевидно е възможно решение. Но това може да стане само в едно компетентно, а не политически неграмотно общество. Ако неграмотни "граждани" избират „своите“ политици, държавници, кметове, магистрати, полицаи, прокурори и т.н., резултатът няма да е по-различен от "компетентността" на „старите“ политици и държавни институции.

Антиномията пазар-държава се проявява и в сблъсъка на капитализма със съвременния  антикапитализъм. Този антикапитализъм днес придобива чертите на ултрасоциализъм (червено-кафяв синтез между комунизъм и нацизъм) и може да бъде разгледан в контекста на проблемите, които не са решени в условията на глобализацията и появата на феномена „глобален капитализъм“. В ултралибералната прокапиталистическа утопия съществуването на глобален капитализъм е безпроблемно, доколкото „свободният пазар е панацея“, т.е. решава всички проблеми на развитието в глобалната епоха. Западането на националната държава се привижда като решение, а не като проблем, при липса на други, вече наднационални регулиращи фактори. Така например липсата на антимонополно законодателство на наднационално ниво както в банковата сфера, така и в "реалната икономика" създава условия за непредвидими кризи, породени именно от липсата на наднационална регулация. Залезът на националната държава съчетан с липсата на глобална наднационална институция, която да постави в някакви законови рамки, създаващи ред в хаоса и да предпазва от световни финансово-икономически кризи е глобален проблем, който засега няма решение. За съжаление глобалният пазар не може да изпълнява подобни глобални регулиращи функции – такива, които на национално ниво е изпълнявала националната държава. Глобалният пазар не може да се контролира от никоя национална държава, дори от най-мощната, дори от всички държави поотделно. Без глобални правила, едновременно ограничаващи и разширяващи възможностите за световна търговия, глобалният капитализъм се превръща наистина в глобален безпорядък. Капиталът е невъзможен без правила, които се отнасят до всички и спазват от всички. В този смисъл докато нямаме действени глобални правила няма как да имаме глобален капитализъм. Имаме глобален безпорядък.

Това доведе до метаморфози и пертурбации и в политическата сфера, която трябваше да осигури противодействие на негативните глобални тенденции. Ако от осемдесетте години на ХХ-ти век до към 2001 г. левите политици ставаха все по-десни, след първото десетилетие на ХХІ век вакуумът вляво бе запълнен от крайни антикапиталистически идеи, в рамките на посочения червено-кафяв политически синтез. Това стана някак неусетно. От една страна поради наивната вяра, че капитализмът е победил вече окончателно и безвъзвратно, бе истинска изненада появата на предизвикателствата на глобалния тероризъм и опитите да се изгради авторитарна антикапиталистическа алтернатива на демокрацията.  Управляващите „леви“ и „десни“ привърженици на ултралиберализма си въобразиха, че вече може да си позволят да осъществят идеала за „всеобщо благоденствие“, раздавайки по социалистически държавни (!) пари на всички, които не са включени или не са успели да се вместят в глобалната пазарна надпревара. Така за 10-15 години от управлението на Клинтън и Буш-младши опитът да се създават разточителни социални програми за бедните и неплатежоспособни слоеве с цел тяхното капиталистическо „включване“, без да се отчита възможността за техния принос в този процес, съчетано с практически безконтролната власт на глобалния финансов елит доведе до световната криза от 2008 г.

Регулациите на трудовият пазар, без отчитане на възможностите за възвращаемост на вложените средства, разточителните социални програми и щедри пенсии доведоха страна като Гърция до състояние на фалит. И всичко това стана не благодарение на „свободния пазар“, а  на погрешни в основата си държавни политики, провеждани от „леви“ и „десни“ правителства. Така със средствата на популизма демокрацията се оказа в плен не на пазара, а на нерегламентираната държавна намеса – нещо противоположно на ултралибералната утопия за напълно свободен пазар. И „левите“, и „десните“ политици и партии днес използват демагогия и популизъм за да печелят изборите, изоставяйки либералното изискване за „рационален избор“. Буш (младши) проведе кампания за раздаване на кредити за жилища на неплатежоспособните слоеве в САЩ  с цел да ги вкара в „пазарната игра“, без да отчете дали тези слоеве искат „да се включат“ и дали имат възможност да изплатят „евтините“ кредити, ако организираната от държавата огромна финансова пирамида претърпи крах. Не се отчете , че в САЩ вече трето поколение близо 15% от населението живее на социални помощи, без да полага каквито и да е усилия да се труди.

Наследниците на Маргарет Тачър във Великобритания започнаха да раздават държавни пари на калпак, без това да е свързано с възстановяване на някаква „социална справедливост“. Едва  Дейвид Камерън спря социалните помощи за тези, които не желаят да работят, а живеят от социални помощи в безплатни общински квартири.

Така стигаме до противоречието – всъщност никъде в днешния свят няма господстващ неолиберален капитализъм – има смесица между ултралиберални и ултрасоциални правила. Има „неолиберална държава“, но само и преди всичко за глобалните олигархични финансови елити, има „социална държава“, но само за политическите елити.  Доказателството е много просто – след финансовите фалити през 2008 г. никакъв свободен пазар не регулираше кризата. Държавата, а не „свободният пазар“ се намеси решително за да предотврати възможността от световна финансово-икономическа катастрофа, подобна на краха от 1929 г.  Това още веднъж показа, че ако капитализмът е господство на напълно свободен и нерегулиран пазар – то той не е реализиран никъде. Напротив – и в най-развитите капиталистически страни икономическата система се регулира от „социална“ държава – но такава „социална“ държава, която не води до просперитет и за бедните слоеве, а култивира мързел, социална безотговорност и усещане за всепозволеност. В същото време тази „социална“ държава е наистина социална за световната финансова олигархия, която зад булото на привидния господстващ либерализъм, осъществява антикапиталистически практики на „законно“ преразпределение на общественото благо без да се съобразява с никаква държава и с никакъв страх от правни последствия. Този несправедлив социален модел води до преки антидемократични политически последствия.

Днешните неосоциалисти смятат да се борят с „неолибералния капитализъм“ като възстановят социалната държава в модела и до 1979 г. Но кейнсианският модел на „държавата на всеобщото благоденствие“ се провали, защото залагаше на повече държавна намеса в икономиката, на социална защита и социални придобивки, осигурявани чрез високо данъчно облагане на работещите заможни слоеве от населението. Това провокира мързел и социална безотговорност сред по-бедните и неработещи слоеве. В същото време десните неолиберали пропускат факта, че липсата на подходящо законодателство позволява например на борсови спекуланти и хазартни босове да печелят огромни пари (почти) без да плащат данъци.

Контролът над наднационалните корпорации и изобщо над всички корпорации е голям проблем. Въпросът е кой да осъществява този контрол, при положение, че става дума за публични компании, с участието на широк слой дребни акционери, които се управляват от малък елит, който на практика е несменяем и може да подменя волята на акционерите- дребни собственици. Очевидно е необходимо не само антимонополно, но и ново корпоративно законодателство, което да ограничи своеволията на корпоративните елити.

Този въпрос не е само въпрос на „икономическа демокрация“ – той е въпрос и на политическия модел на демокрацията. Ако се разширят правата на дребните вложители и потребителите, няма ли да се стеснят правата на производителите, които са част от едно и също уравнение? Ако демокрацията приравнява гласовете, вместо да ги претегля и това е нейна слабост, какво да кажем за днешната ситуация, в която популизмът и демагогията вземат връх просто защото този факт се подсилва от неграмотността и иждивенчеството на все по-широки слоеве, дори и в най-развитите демократични страни? Не изисква ли това налагане на нови, макар и временни цензови ограничения, с оглед интересите на същите тези слоеве, които иначе са изкушавани да се продават на всеки по-богат политически мошеник? Приемането на законодателни мерки, които изискват поне завършено основно образование или поне минимална трудова активност за да имаш право да избираш и да бъдеш избиран не е ли решение на този проблем? Иначе все по-широката маса необразовани и трудово неактивни хора ще определят как да живеят образованите и трудещите се – т.е. тези, които всъщност ги хранят.

В заключение – тези глобални проблеми в България намират отзвук, но в посткомунистическа среда, която едновременно ги притъпява и изостря. Притъпява, защото нашето развитие след комунизма се сблъсква със социална неразвитост в ограничени полупазарна икономика и фасадна полудемокрация. Сблъсква се с олигархична симбиоза между политически и икономически елити. Това е всичко друго, но не и капитализъм, още по-малко „неолиберален“. Провокираното усещане за „провал и катастрофа“ е не поради „всеобщата бедност“, а поради липсата на държава, там където тя трябва да бъде и в същото време силна държавна намеса, там, където държавата трябва да отсъства. Едно общество с всеобщо усещане за липса на справедливост, не поради бедност, а поради реална липса на правова държава с гаранции за правата и  свободите на гражданите. Всичко това, съчетано с наличието на все по-разширяваща се политическа и обща неграмотност на големи маси от населението, в крайна сметка хипертрофира и изостря проблемите на политическото и икономическо развитие, води до поява не толкова на интимни, колкото на реални външни неприятели и на демокрацията, и на капитализма.



Коментари по темата
Мисля, че по темата, с която сме се заели е необходим повече интердисциплинарен, а не тяснонаучен подход. Не трябва представители на различни научни направления да стоят сякаш на отделни планети и да разговарят през космически пространства. Всъщност науката не може са се парцелира с ясни и точно определени граници. Едно и също обектно поле може да бъде анализирано от различни гледни точки – те са предмет на различни научни направления. Но интердисциплинарният подход позволява обглеждане от по-високо и по-цялостно на обектите с оглед формиране на по-точни понятия за тях.
И сега пак за връзката капитализъм-демокрация.
Преди три години известният радикален ляв философ Славой Жижек прокламира край на връзката („брака“, очевидно по сметка!) между капитализма и демокрацията. Преди него в края на 80-те години Агнеш Хелер и Ференц Фехер обявиха, че демокрацията и капитализмът са успели да създадат някаква кохерентна връзка помежду си, но тази връзка е временна, лабилна и чуплива, тъй като има принципна разлика в логиките на капитализма (пазара) и демокрацията – нещо, за което намеква и Георги Гочев.
В същото време алтернатива не се вижда. Протестните движения като „Възмутете се!“ , „Окупирай Уолстрийт“ и др. през последните години не отхвърлят цялата капиталистическа система, те отричат два от основните нейни параметри – конкуренцията и неравенството. Т.е те искат преразпределение на богатството, защото според тях то е разпределено несправедливо. Несправедливото и немеритократично разпределение се проявява най–вече в банковата система, в която се приватизират обществените печалби и се национализират загубите – това събитията след финансовата криза от 2008 ясно го показва. Това води и до видимо нарастване на пропастта между бедността и богатството. В същото време има и политически причини – банковия и политическия елит са тясно преплели своите интереси.
От друга страна, левият сектор от съвременните протестни движения, представен от Жижек, твърди, че икономическото неравенство се дължи на експлоатацията на бедните страни от по-богатите. Но проф. Джефри Сакс аргументирано доказва, че бързият растеж в западния свят се дължи на технологиите, а не на експлоатация на по-бедните страни. Този растеж в същото време се дължи и на нарастването на политическата свобода в западните страни – без това никакви технологии не биха подпомогнали икономическия и не само икономическия растеж. Това е свързано с ускорено нарастване и на социалния и културния капитал (по Бурдьо).
Според Кузнец бързият растеж на все още развиващи се икономики е свързан с първоначално повишаващо се неравенство, което след определен момент започва спада. Това показват изследванията му от средата на 50-те години. Изводът от „кривата на Кузнец“ е ясен – оставете икономиката да расте, а след даден момент пазарът ще се погрижи за образувалите се неравенства. Това се потвърждава и от редица други изследвания.
Но ако неравенствата естествено се задълбочават, трябва ли да има и в каква степен политическа намеса? Пикети в най-новата си книга „Капитализмът на ХХІ век“ предлага да се вдигне маржиналната данъчна ставка за най-високите доходи. Например федералният подоходен данък за горния най-богат децил от населението на САЩ се е дигнал от 23% в 1928 г. до 70% в 1934 г. и за кратко – до 93% в края на войната. Айзенхауер в 1952 г. я заковава на 91%. Корпоративните данъци стигат над 50%, а данъците върху печалбата от капитала – 25% . Дали това е възможно днес, когато в редица развиващи се страни плоският данък е показал своите предимства, водейки не до намаляване, а до увеличаване на приходите в държавата?
Тема № - 120 Коментар № - 7873 Момчил Баджаков - 2015-01-09 10:36:12
Кои са трудностите в коментирането на понятията „демокрация“ и „капитализъм“? Първата е, че под общите, родови названия се крият различни подвидове, част от които нямат собствени названия, а трябва да се назовават с прилагателно и съществително име, напр. „представителна демокрация“. Втората трудност идва оттам, че под „демокрация“ и „капитализъм“ се имат предвид както конкретни политически и икономически формации, които могат да се опишат систематично, така и глобални модуси на културно поведение, един вид обществени етики, които надхвърлят режимите на конкретните общества. Така например понятието „либерална демокрация“ е много повече глобално етическо понятие, отколкото политическо, което визира някаква конкретна организация на властта.

И, най-сетне, третата трудност: тя е, че в двете разглеждани понятия е налице смесване между онова, което се има предвид като политическа и икономическа организация на реалността, и оценките, давани от различни хора за тази реалност, което пък е фактор за разрояване на понятията. Демокрацията и капитализмът не са ценностно „чисти“ понятия; в тях винаги или почти винаги става въпрос и за някаква истина, по която се води спор. Ето един пример: когато Платон говори за демокрацията, той говори не само за определен полисен строй, с който гърците от V-IV в. пр. Хр. си имат работа, но и за мощна обществена лъжа, която битува в реалността и има своите защитници в лицето на софистите; поради което на свой ред Платон изковава ироничното понятие „театрокрация“, според него като че ли по-чисто в ценностен и идеен план от понятието „демокрация“.

Та това по уточняването на трудносттта. Що се отнася до видовете демокрация, според мен базово те са два. Първият беше споменат от Момчил в текста му там, където говори за Перикъл и „аристократичната демокрация“. Все пак ми се струва, че има и по-точен термин от аристократична. Когато Аристотел говори в „Атинската полития“ за управлението на Перикъл, той споменава, че властта на Перикъл била тази на простат, т.е. „покровител, защитник“ на демоса и че именно от Перикъл започнала традицията народът да си избира един знатен човек (но не непременно аристократ, както е видно от последващата атинска история), който да го представлява и води. Аристотел не говори кое поражда тази необходимост, но ние можем да се досетим: планът на равенството се нуждае за практическото си съществуване от йерархия и другия план на неравенство; този друг план на неравенство, подчинен на равенството, се осигурявал от т.нар. „простат“.

Та първият базов подвид на демокрацията може да се нарече „простатичен“. Той се оказва особено жизнена форма. Днес тя може да се наблюдава и в т.нар. „президентски републики“, в които президентът е не само символичен глава на нацията, но и най-високата обществена институция, но може да се наблюдава и неформално в парламентарните демокрации, в които лидерът на най-голямата партия става министър председател и концентрира у себе си много функции и отговорности. От тази първа базова форма се е развила обаче и друга – демокрацията на демагозите. Още Аристотел говори за този проблем, който и ние днес познаваме. Той се състои накратко в това, че наместо да управлява и напътства народа, простатът му угодничи, само и само да запази за по-дълго властта си. Когато това стане, простатът се превръща в демагог.

Вторият базов вид демокрация може да се нарече с прилагателното агорална. Такъв термин на мен не ми е известен в политическата наука, но го предлагам, за да зачета двусмислието в произхода на демокрацията от взаимоотношенията на пазарния площад или агората. Защо двусмислие? Защото, от една страна, в идеята за демокрация от много ранно време са се настанили идеите за пазарни взаимоотношения, за състезателност, за свързване и размяна в името на някакво по-общо благо, за силата на словесното изкуство, за динамичните йерархии, за принципната възможност всеки да си каже мнението по някаква тема; в тази страна на демокрацията парламентът, в който е представен целият народ, е политическото продължение на агората. От друга страна обаче, същата тази реалност, гледана през другата призма на своите критици, носи в себе си образите на тълпата, на липсата на йерархии, на гълчавата и крясъците, на лаишкото знание. Откъдето и двата подвида на онова, което наричам агорална демокрация: политията (хвалена от Аристотел) и охлокрацията (охулена от Платон).

Може би позитивният съвременен еквивалент на агоралната демокрация е т.нар „представителна“ или „парламентарна демокрация“. Тя обаче също има подвидове. Един вид е например в Швейцария, където всякакви въпроси се решават чрез допитване до народа посредством референдуми, друг вид е в Англия или България, където вътре в парламента се излъчват специализирани комисии, които трябва да решават един или друг конкретен казус или закон, преди той да бъде гласуван в пленарната зала. Съответно, спрямо нивата на съответствие между конституционен ред и политическа действителност, този вид демокрация може допълнително да се обозначи като „фасаден“, т.е. параван за действаща под него олигархия, или „граждански“ - такъв, в който има висока степен на развитие на т.нар. „гражданско общество“. В този смисъл съвременният еквивалент на Аристотеловата полития би трябвало да бъде гражданската демокрация или гражданското общество.

Вторият подвид на агоралната демокрация, т.нар. охлокрация, може да се наблюдава в социалистическите демокрации, в които властта формално принадлежи на целия народ, но реално се упражнява от една по-малка, пирамидално построена прослойка, стигаща на върха до един абсолютен управник, по-скоро демагог и тиран, отколкото простат на народа. В този подвид демокрация цари усещането, че колкото по-слабо развита е структурата на гражданските отношения – която структура превръща обикновената нехомогенна тълпа в гражданско тяло – толкова по-недостъпна, по-демагогстваща и по-репресивна трябва да бъде властта на онзи, който представлява цялото.

Спирам дотук в този първи коментар по понятията за демокрация. Ето какво предлагам накратко: два базови вида демокрация, които наричам „простатична“ и „агорална“. Съответно подвидовете на простатичната са: президентска и демагогска, а на агоралната – представителна-гражданска и фасадна-охлократична. Давам си сметка, че това е работна схема и че което подреждам в двуделни парадигми, не е такова в реалността на политическото, затова и нека тази схема остане отворена за коментари и корекции. Те може би ще настъпят веднага щом към нея се добави и другата – тази на на видовете капитализъм.
Тема № - 120 Коментар № - 7872 Георги Гочев - 2015-01-07 14:43:32
Нинел, темата сега не е нито икономиката, нито сегашната ситуация в България, а по едрите понятия "демокрация" и "капитализъм", които, преди да заговорим за промяната след 1990 г., е редно да конкретизираме. Е, Момчил е написал добра работа по въпроса, но няма време и навици да я защити, нито има събеседващи готови да приемат горния ред.

Ето вие сте готова, но не и по този ред. Готова сте да защитите с факти собственото си право на мнение, което не приема налагани му теми и редове. И какво твърдите? Че у нас сега няма нито демокрация, нито капитализъм. А аз какво твърдя? Че онова, което казвате наедро, е практически вярно с оглед на това човек да си вземе шапката и да напусне страната, както и става, или да остане тук и да се смята за нещастен, но честен човек с малката утеха, че е между малкото честни хора в тази страна, както сте постъпила вие.

Да, но поставената задача се основава на следното разбиране за истина - че за да бъде истина нещо, което се твърди, има друго, за което не се пита. Това друго в случая е вашето разбиране за честен и нечестен. Но аз се питам за него и ето питам и вас. Нинел, нечестен е само този, който краде и лъже ли, или е нечестен и този, който без да краде и лъже, не спазва един ред., от който би имало обща полза? Защото според мен е нечестен и вторият, когото вие вероятно смятате за свободен и честен човек.

Та именно поради този възглед аз смятам, че има и такава истина, която налага да различаваме понятията от онова, към което ги отнасяме, и е редно, след като сме в университет, да се заемем, първо, с изработването на по-уточнени конкретни понятия за "демокрация" и "капитализъм", а после да опишем действително станалото у нас след 1990 година.

Работата по истината, Нинел, не опира само до фактите, а и до понятията. Има едри понятия като “демокрация” и “капитализъм”, но има и приближени към реалността, понапълнение със съдържание. При прилагането им за разбирането на самото реално, естествено, ще се наложи да се употребят и други и едри, и по-приближени към реалното понятия като например “общество” и “държава”. Представете си каква бъркотия настава, ако човек незнае, че в обществото винаги има горно и долно, т.е. йерархия, а по нвговата идея за демокрация такава йерархия няма. Никакви факти няма да помогнат на такъв човек, те само ще му прикрият незнанието.

Не се докачайте за това, което ви казвам. Ами у дома съм си. Ако вие ме поканите у вас и аз ви посъветвам да си промените домашния ред, дали ще ме послушате?
Тема № - 120 Коментар № - 7871 Bogdan Bogdanov - 2015-01-07 09:58:08
Г-н Баджаков, ако нямате нищо против, нека да помислим върху две неща
Първо понятията:
Crony capitalism и
Defective democracy (WOLFGANG MERKEL) индекс на която направи Економист, България е на 52 място следвана от Украйна и Тайланд (съответно 53 и 54)
с които се определя икономическата и политико-управленска ситуация днес в България.
Все пак това са обективирани критерии и определения, които не сме разисквали.
Второто
От друга страна съм длъжна да кажа, че сериозни икономически изследвания показват, че пропастта между бедни и богати страни е нарастнала и има тенденция към нарастване, което е закономерно и обяснимо. Закономерно е, защото капитализмът не може да стане зелен отведнъж и продължава да надхвърля ресурсите на собствените си страни за сметка на трети страни, за да поддържа и повишава жизненото развище на населението си. Т.е. изтеглянето и надхвърлянето се увеличават и ножицата се разтваря. Друг е въпросът, че може би от 0,9 долара разполагаемият доход на ден на нигерийците се покачи на 1 долар.
Това е доста комплициран въпрос и той трудно може да се дискутира тук. Влияят много фактори като изходни данни, отчетна, статистическа методологии. Така например българският БВП се увеличи с 2 млрд. през 2013 г. когато статистиката сложи в него т.н. "условна рента", без обаче в България да бъде направена нужната корекция спрямо средната европейска реалност. Също бяха включени доходите от нелегални дейности като наркотици и проституция. Изведнъж осъмнахме по-богати, "условни рентиери, условни наркопласьори и условни жрици на лйбовта"...по цени на краен потребител за една година...
Това забогатяване обаче се съчетава с падането ни в Индекса на човешкото развитие, чийто иначе основен компонент е БВП-то... защото живеем значително по-малко от приетата нормална граница за индекса,и защото се увеличават неграмотните и без висока квалификация хора в България, вместо да намаляват. Също изоставаме в индекса на догонването (предпоследни сме в ЕС), а само 41% от българите са готови да се противопоставят на корупцията и не я приемат, според индекса на възприятие на корупцията, докато в Скандинавските страни това са 90 и над това процента.
Разбираме ли, че живеем в общество, в което 59% от хората мечтаят да се корумпират, а растеж на БВП ни дава условната рента, проституцията и наркопласмента?
С толкова процента е по-трудна е работата на мениджмънта на почтените фирми и толкова по-труден е животът на почтените хора в България. Много труден. Затова наистина честните предприемачески инициативи трябва да се пазят и бранят, както смятам, и почтените хора в тях, без условието "такъв ни е материала". Да си почтен в България мисля, че е проклятие...не достойнство, все още.
Тема № - 120 Коментар № - 7870 ninel - 2015-01-06 10:44:49
Що се отнася до парадокса между демократичната власт и концентрацията на богатството в ръцете на малцина – той като тенденция наистина съществува. И тази тенденция се реализира (по ирония на историята!) именно при … (ултра)социализма. Регулиращите механизми на пазара и гражданското общество при капитализма налагат обратна тенденция – на деконцентрация и на властта, и на собствеността. Сериозни икономически изследвания показват, че през последните 10 години пропастта между бедни и богати в световен мащаб не е нараснала, а е намаляла. Увеличила се е само при авторитарните про- или по-точно квази-капиталистически режими в някои посткомунистически държави - напр. в Русия и страните от Средна Азия. Но и при тях има противоречие - едрата собственост уж е частна, а не държавна, но обществената власт е „частна“ в ръцете на малцина свръх богати олигарси, които контролират с помощта на репресивната държавна машина богатството на по-дребните олигарси и обикновените граждани. Но това е твърде различно и от идеала, и от практиките при капитализма. И то не влиза в конфликт с демократичната идеология, просто защото в тези посткомунистически страни има освен псевдо-капитализъм и псевдо-демокрация – на практика авторитарни режими от нов и не съвсем нов тип. И при тях, въпреки че все още има, макар и смачквани от олигархичната власт обществени протести, публичната власт не принадлежи на „всички“. По друга ирония „левите“ граждани в демократичните страни открито демонстрират срещу капитализма, но напоследък дават за пример един наистина антикапиталистически идеал, какъвто е идеалът за „суверенната демокрация“ на путинската олигархия. Но това няма нищо общо с демократичните ценности, които „левите“ граждани на демократичните страни би следвало да изповядват...
Тема № - 120 Коментар № - 7864 Момчил Баджаков - 2014-12-31 08:08:41
Приемам без никакви резерви коментара на Момчил. Отговорено е деловито и пълно. Моля го само това - ако има още коментари, да поеме ръководенето на темата.
Тема № - 120 Коментар № - 7863 Bogdan Bogdanov - 2014-12-31 07:47:25
Поздрави на всички и весели празници!
Благодаря за коментарите и критичния поглед към моя текст. Ще се огранича с отговори на някои от фундаменталните въпроси, които проф. Богданов поставя и косвено ще отговоря на ценните критични бележки на останалите участници в дискусията.
Първо за България. Ние сме наследили една представа, че сме малки, уникални и някак си нещата при нас не стават така, както стават по широкия свят. Всъщност в контекста на предложената парадигма, България не излиза извън логиката на глобалните процеси и съвсем не е уникална. И тук, ако използваме едрите термини, и „капитализмът“, и „демокрацията“ са едно като общи положения и друго като реализация – за съжаление до голяма степен привнесени и трудно самозараждащи се. Само че, ако излезем от обичайната идеологическа платформа, ще разберем в какво точно се отличаваме. Ако погледнем от върха на елитите, осъществяващи капиталистически, демократични или дори социалистически преобразувания – да, има елити, които работят – съзнателно или не - за реализация на някакви – капиталистически, или демократични ценности. Да, при всеки случай пропастта между идеал и реализация е водела до колизии. Но каква е разликата при осъществяване на демократичния идеал при капитализма и при социализма? Ако в началото имаме и в двата случаи ценностно осъзнати истински или квази-аристократични елити, в края на процеса не е така. Опасността от превръщането на „идеалистите“ в олигарси при социализма е несравнимо по-голяма по простата причина, че няма независими възпиращи фактори – най-вече свободен пазар (независимо „еднолицев“ или „двулицев“) и гражданско общество (независимо доколко е „зряло“). Наистина и при „капитализма“ има провали - и в пазарната, и в гражданската „логика“. Но при „капитализма“ пазарната икономика се самосъздава по естествен път, не като изкуствено-доктринерския път на „плановата икономика“ при социализма. И това е водело до едно многообразие от форми и комбинации, напр. „демократичен“, „полудемократичен“, „фасадно-демократичен“, „олигархичен“ и пр. „капитализъм“, „полукапитализъм“, псевдокапитлизъм и дори „социалистически капитализъм“ или „капиталистически социализъм“.
Второ. За ролята на държавата – тук е критиката ми към ултралибералната утопия, която отрича държавната намеса и разчита на свободния пазар да регулира „всичко“ и „естествено“ да води до икономически просперитет и пълна политическа свобода. Наистина връзката между пазарна икономика и демокрация е сложна, противоречива и нееднозначна, доколкото демокрацията включва и политическата култура на държавните институции, които охраняват правилата за функциониране на „свободния пазар“. Никакъв „свободен пазар“ не може да има без правилата, които само държавните институции създават и охраняват. Оттук и трудностите, възникващи с възможните регулации в условията на глобализация. Но при нас трудностите произтичат от , да използвам и аз термина „двулицевите“, характеристики и на пазара и частния бизнес, и на политиката/държавата и политиците/магистратите/репресивните органи. От една страна виждаме „смачкан оцеляващ дребен бизнес“, от друга страна, свързани в олигархична връзка с държавата големи и (сравнително) успешни корпорации. От една страна имаме „слаба държава“, неуспяваща да се справи и с дребната битова , и с голямата корпоративна престъпност. От друга страна имаме, съвсем неслаба държава, когато трябва да се спаси „олигархичната връзка“.
И накрая за противоречието между „частна собственост - малцина богати“ и „демокрация – власт на мнозинството“. Аз не случайно употребих термина аристократична или елитарна демокрация. В крайна сметка тя е политически еквивалент на факта, че богатствата при икономическа свобода се разпределят неравномерно и това ограничава икономическото равенство. Но това уравнение има и друга страна – демокрацията трябва да спре тиранията на мнозинството (в политиката) и тиранията на малцинството (в икономически план). Тя не е панацея, лекарствата, които предлага са понякога болезнени, но друго по-добро средство от тях засега не е измислено.
Тема № - 120 Коментар № - 7862 Момчил Баджаков - 2014-12-30 18:30:08
Тъй като се справих с Войчех (за сега и за кратко), прочетох написаното от проф. Богданов по повод коментара на Георги.
Това ме сети за двамата спартанци, мисля, описани при Тукидид, които били при Кир. Кир им казал, че ще им даде злато, власт и почести, ако останат при него. Но те му отвърнали: "Ти не си свободен, и не знаеш що е свобода. Свободата е това, което ако си опитал веднъж, никога не можеш да предадеш". Нещо такова беше.
Затова проф. Богданов, вие ни създадохте свободата, която, когато някой е опитал, никога не може да предаде.
И се сещам около вашият коментар върху поста на Георги. Оруел пише така. Свободата е това да кажеш това, което другите не искат да чуят.
Е, наистина ние сме свободни хора и няма да предадем свободата си, за удобствата на власт и "управление на човешките ресурси", защото тя е това, което когато веднъж опиташ, никога не можеш да предадеш нито нея, нито нейният създател.
Така е и с пазарната икономика. Веднъж самосъздадена, икономическата свобода е поискала да има и политическа и културна и прочие свободи и ги е постигнала в това, което ощо наричат демокрация, а всъщност е свободата да кажеш и направиш това, което другите не искат да чуят и видят. Затова двете вървят заедно и някак не можем да ги разделим, както не можем да се разделим със свободата си, нейните създатели и нейните основи и институции,каквато институция на свободата е нашият университет, и винаги ще я пазим и защитаваме, веднъж усетили я. Тези, които вие проф. Богданов, ни направихте свободни хора.
Тема № - 120 Коментар № - 7861 ninel - 2014-12-30 15:11:03
Взимам повод от писаното от Георги.
Щрихи за размисъл, мъничко и не съвесм системно, защото трябва да продължа да дълбая върху изискванията на Войчех Чакон, моят кошмар, който ми взе здравето. (Това е редакторът ми в Палгрейв Макмилън, когото сънувам като кошмар...).
Войчех е поляк, но редактор на специализирана висока научна икономическа литература, който освен ,че разбира и мисли за читателя, разбира, помага и мисли за автора, и разбира, мисли и помага на яснотата в икономическата наука. Войчех е успял да спечели конкуренцията с американци и англичани в тази област....и ме тормози, защото изисква усилия от мен, обърнати към уважение към това, създадено преди мен, към потребителя на моя злощастен и никому ненужен в България (напълно ненужен и на моно-програмното креатисване, развило се кой знае от къде и при нас), научен продукт, който след като не е нужен не е благо, според старата дефиниция за икономическо благо.
Г-н Чакон Който Ми Взе Здравето (това е постоянен епит към него) не е предприемач, но той е еманация и на разтварящата се държава, ако мога така по-грубо да се изразя - на „отварянето”.
Кой отваря, разтваря и променя държавата – хората, които са държавата. И как се отваря държавата, както и фирмите като Макмилън? Взимайки най-доброто, независимо дали е поляк, руснак или етиопец, (Не искам в никакъв случай да кажа, че аз съм сред най-доброто, защото и мен са ме взели някак си по случайност).
Става дума за конкуренцията. Всъщност пазарната икономика от европейски тип започва да се създава през 15 век в Англия. Никаква демокрация няма тогава. Т.е. тя е родена без и извън демокрация. Т.е. Георги е прав, че демокрацията не е родов белег фактически на пазараната икономика от европейски тип, чийто отличителен белег става именно търсенето, намирането и облагодетелстването на по-доброто, а не на по-лошото, не с правителствено решение, а чрез обществена оценка, която е независима, сбор от личните, индивидуални решения – оценки на хората. Това е европейският пазарен стил. Роден несвободен, свободата става за него начин и необходимо условие за съществуване, но свободата, която идига доброто, а не лошото, на базата на свободната воля и свободната но общо базирана морална оценка на хората за добро и лошо. Така стигнах до базисните ценности - разбирането за добро и лошо. Следователно европейската пазарна икономика си има върховен, абсолютен и непоклатим морален критерий, ценностен критерий и механизъм за спазването му , и той е в основата й. Не демокрацията, а личната, индивидуалната свободна воля, която разбира точно определени неща под добро и зло. Създадена пак в битка с правителствената политика, която е предполагала точно обратното.
Но, за разлика от Момчил, не мисля, че има икономическа демокрация в смисъла на власт на мнозинството. Има теория за икономическата демокрация, но тя всъщност няма нищо общо с политическата демокрация. Под икономическа демокрация разбираме на теория и на практика „равните възможности”. Някога, в зората на „демокрацията в България” се заговори за „равни възможности” и така и заглъхна този израз. Тогава, мои приятели (уви) казаха и наложиха мнението, че „където има пазар – няма морал”. Напротив, пазарната икономика е напълно морална и тя разбира и има ясна предствава от добро и лошо. Конкуренцията не означава да убиеш конкурента, както това се разбира в България. Конкуренцията означава добро, да вземеш (купиш) и да направиш (произведеш) доброто, това, което облагодетелства всички. Така се получава.
Та ние сме сбъркали (или тякой ни е сбъркал умишлено ) ценностите в зародиша на „българската демокрация.” Генерално.
Та какво е „икономическата демокрация”? Едно изречение „Министерство на икономиката и равните възможности”. Така се казва министерството на икономиката в Италия. Правителството трябва и може да създава условия за равни възможности за навлизане в пазара на дребната и слаба частна собственост, лоялна защитена конкуренция, законова защита на правата, в която само, тази малка собственост и предприемачески идеи могат да останат на пазара и да облагодетелстват обществото. Това е и регулацията, тотално и във всичко, прилагана от ЕК още от Договора за създаването на Съюза. Това е причината, начинът, механизмът, по който Войчех Чакон, Моят Кошмар, е това, което е и е там, където е-по достойнство и за общо благо.
(Тук, да се чуди и мае човек, как България е член на този съюз...когато генерално сме се отклонили и не влизаме в ценностната му система.)
Сега взимам от проф. Матачена, от неговата лекция, изнесена в НБУ по повод удостояването му с почетната титла Доктор хонорис кауза на НБУ. Капитализмът в сравнение.
Елзаско-рейнски капитализъм (континентален) – оптимизиране на добавената стойност, Защита на предприятията, създаващи добра полза за обществото, Модел на двойно управление – функции на съгласуване.
Англо-американски капитализъм – оптимизиране на възвращаемостта за акционерите и заинтересованите страни, Защита на конкуренцията на пазарите. Управленски модел – двустепенна система с координационни функции.
Тези два модела са взаимнопроникнали и се е получила сегашната пазарна система от европейски тип. И двата са взимали по нещо един от друг, а виждаме, при управлението на президента Обама, че и континенталният стил влияе силно върху англо-американския.
Но те се самосъздават, като облагодетелстват доброто и пречат на лошото.
Така в крайна сметка се е стигнало и до двулицевите пазари, в неиконометричното обяснение (каквото е това на Тирол).
Но, за да се стигне до тях, трябва и нещо друго, казано в началото. Свободната воля на индивида. Двулицевият пазар е свободна мрежа на свободни хора, които суверенно решават дали да влязат в платформата, дали да привлекат нови купувачи, или те да станат купувачи на другите –трети, които са продавачи също в мрежата. Съгласуване, координация, защита на конкуренцията на пазарите, създаваща добра полза за обществото и обществена оценка, сума от оценките на суверенни индивиди. Много важно – липса на всякакъв страх и принуда!
После, едва после идва демокрацията, за да подпомага и подкрепя. Случайно ли е че „съпротивителното движение” срещу олигархично-мутренския капитализъм и фасадната демокрация за истинска демокрация, в България се води на полето на електронните платформи, които са двулицеви пазари? Не. Това е обективно, необходимо и единствено възможното.
Пазарът, свободният пазар, той е освободителят, той е първичното, демокрацията е вторичното.
Затова и НБУ е освободителят. Може да съм повлияна от собственият си опит. Но мен НБУ ме освободи, казвам го с пълна искреност. Надявам се, надявам се, изоморфизмът с преобладаващите университески форми да не му повлияе, пълзящият и много агресивен изоморфизъм.
Това, което беше дефектирало в европейския пазарен стил, сам европейския пазарен стил си го оправи- с нестандартни решения, немислими, недопустими.... защото е самодсъздаващ се. Двулицевите пазари, върнаха суверенитета на потребителя, (вкл. потребителя на политически услуги) който правителства, монополи, властници от мъничък и голям калибър винаги са се опитвали, и му бяха отнели. Свободата на избора и равните възможности да стоиш в средата на този собствен избор, да създаваш средата на собствения си избор, да избираш суверенно, доброто за теб, а с това-за цялото. Ако знаеш, кое е доброто – и това е основният въпрос на ценностите. Да знаеш кое е добро и кое е лошо. С което се връщаме към великата идея на Смит. Аз наистина не знам, как проф. Богданов постигна това при НБУ. Но, може би той ще ни каже.
Стана дълго, защото не ми се връща при Войчех...
Ето защо Полша стана Европейска държава. Защото има Войчех. Ето защо България не стана европейска държава, защото си няма много такива като Войчех. Ние си имаме само един НБУ и още сънуваме смесени кошмари от свободния пазар и страха от собствената си независимост, както аз Войчех, Моят Кошмар.
Тема № - 120 Коментар № - 7860 ninel - 2014-12-30 11:37:39
Лоша работа, пак трябва да се обадя. Ето двете изречения, на които, умно, тактично и с отлични аргументи, Георги продължава да не обръща внимание. Те са - “И капитализмът, и демокрацията са едно като общи положения и друго като реализации. Реализирани, те са много видове и трябва да се наричат с повече имена, защото са комбинации от видове демокрация и капитализъм, които се преплитат с други политически устройства и икономически строеве.” Та на какво по-точно не обръща внимание Георги?

На това, че и някой, който прави разлика между идеология и реалност, може да не прави разлика между собствената си неосъзната идеология и реалността, за която говори. А кое е най-честото, което смесват изследващите конкретните проявления на капитализма и демокрацията? Това, че капитализмът и демокрацията, независимо дали и колко са свързани, са идеални положения-идеи, а реалните капитализми и демокрации са винаги и други политически устройства и строеве. Та Георги го разбира добре, но не му обръща внимание. А то какво налага?

Да се съмняваме в собствените си твърдения и да подозираме, че и като учени сме подвластни на всекидневната реч, която, така или иначе, ни налага хлъзгавите смесвания между идеалните положения-идеи “капитализъм” и “демокрация” и реалните капитализми и демокрации. А дали Георги случайно загърбва това изискване? Не. Той, първо, защищава традиционното пагонно положение в науката, щом като някой е получил пагон, да си действа пагонно, но и, второ, продължава да загърбва онова, за което настоявам, понеже знае, че аз няма да постъпя пагонно.

Защо няма да постъпя? Защото освен “трябва”-то на пагоните в един университет има и друго “трябва” – на човешката привързаност към своята платформа. Така или иначе, човек си я има, държи на нея и е готов на всичко, за да я защити. Така е, затова и аз се обадих.

Тема № - 120 Коментар № - 7859 Bogdan Bogdanov - 2014-12-30 10:59:25
1  2 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 Художници и тирани. Есе за Кристо. Георги Гочев
Коментари: 16 Прочитания: 81326

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 53657

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 11463

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени. Георги Гочев
Коментари: 0 Прочитания: 4953

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 165104

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 46700

 ЗА КАПИТАЛИЗМА И ДЕМОКРАЦИЯТА
Коментари: 17 Прочитания: 28749

 Преструктурирането на икономиката и приватизацията в последните 25 години
Коментари: 18 Прочитания: 16839

 Държавното устройство и икономиката
Коментари: 18 Прочитания: 46562

 ДВЕТЕ ДРЕХИ НА ДЕМОКРАТА
Коментари: 9 Прочитания: 50548

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA