БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ 1
РАЗБИРАНЕ И
ИНТЕРПРЕТАЦИЯ

ФОРУМ 2
ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Димитър Карабахчиев

Доверието, макар от хилядолетия човечеството да живее под бездушната тежест на финикийските знаци, сякаш продължава да е най-ценната разменна монета, с която разполагаме. В междуличностностните, семейно-родовите, групово-приятелските, трудово-професионалните и общностно-етническите слепвания; в националните стопанско-производителни, законово-институционални, социални и образователно-културни споразумения за общо благо. И последно, но все по-първостепенно за правенето на 21-вия ни век по „дебелите книги“ на Цивилизацията на Разума, в международните отношения.

В тази тема, в която сам се залутах, като мушица в пещера, пълна с прилепи, смятам, обратно на приетото, да започна „от по-сложното към по-простото“. Реших в необтекаем изговор да изложа мисленето си за стойностите, препънките и неразборията в говоренето/разбирането за ДОВЕРИЕТО на българското общество към Европейския съюз и нашето членство в него. За съпътстващите го граждански активности и „обоснованите” противостоения, неудовлетворености и безразличия.

Ще започна с личното си впечатление, че исторически и поколенийно „ерата на социалистическа и народнорепубликанска България“ продължава да държи преобладаваща част от обществените нагласи в страната ни в своето „детеродно-отглеждащо и педагогическо родителство“. Диапазонът на тези съзнателно или инертно-манипулирано приемани „кръвно-родствени“ повлиявания е широк. От демонстративно-ловка „синовност“ и обвързаност с някаква изгубена „свята бащиния“, през страхопочитателна памет за сигурния черпак яхния и покрив при соц-комуналната мащеха, до обезсилено живуркане в „сиропиталището“ на посттоталитаризма.

Дори най-неспециализиран обзор на показателите „доверие-недоверие“ и електоралната резултатност на политическите партии по протежение на колебливия ни преход към реална демократизация, възстновяване на правото на частна собственост върху производствени средства/активи, предприемаческа инициатива, насърчаване на социална пазарна икономика и законово-конкурентна среда показва ниска степен на мотивация за дясноцентристки избор сред българския народ. На практика единствено правителството на премиера Иван Костов разполагаше с реформаторското „охолство“ да води десни политики, при парламентарното мнозинство на ОДС. По-добре или по-зле, след крушението на идейно-стопанската посткомунистическа „нова платформа на левия Титаник“, именно в периода 1997-2001 г. беше възстановено за оцеляване пазарно-финансово-икономическото тяло на страната ни. И в „гипсов първообраз“ беше скулптирано нейното открито за евроатлантически развития лице. Такова, че да вдъхва доверие на основните ни съюзни партньори и до днес. Разбира се, кандидати за „венцеславни приноси“ в присъединяването ни към НАТО-ЕС в нашия /трудно обозрим в своята многобройност и смътна обществено-ролева функционалност/ партиен кошер има много. Още по-трудно е да отсеем сегашните „за и против“ приспособяването ни към, общо казано, моделите на западната цивилизованост и глобалния реформизъм с надеждни демократични, международноправови и социално-икономически средства и ресурси.

Но нека надникнем в едно публикувано тези дни социологическо проучване, на „Екзакта Рисърч Груп“. То подрежда електоралните нагласи за момента така. ГЕРБ – 24,3 %, БСП – 13,2 %, ДПС – 5,7 %, Реформаторски блок – 5,5 %, Патриотичен фронт/НФСБ и ВМРО/ - 4,5 %, АБВ -2,6 %, Атака – 2,5 %; Други – 6,4 %. Над 8 % от респондентите не са решили как биха гласували, а близо 30 на сто заявяват, че не ще упражнят правото си на избор.

Ако се доверим на приблизителната достоверност на тази извадка, отново ни се привижда познатата структура на труден и несговорчиво законодателстващ парламент. Евентуалното отсъствие на две открито прокремълски партии от него не е задължителен знак, че някои нови „ляво-център-националистки“ проекти няма да приберат от „негодуващите спрямо ЕС-политиките гласове“ и да се наместят във властовата мимикрия на патриотично-отговорното.

Едно сравнение на депутатските квоти и полит-идеологическите платформи на представените в Европейския парламент партии /посестрими/ показва известно покриване с днешния спектър на електорални предпочитания у нас.

Имаме три, работещи в сегашния парламент на РБ, партии /ГЕРБ, ДСБ и СДС/, приети в дясноцентристката Европейската народна партия. В нея членува и българската Демократическа партия. Основополагащо и най-многобройно представяна по традиция, ЕНП не подлага на съмнение консолидирането на Европейския съюз на базата на върховенството на закона, уважаването на основните човешки права и ефективното разделение на властта. Политиките й са последователно за единен европейски пазар, конкурентен в глобален мащаб, от което да произтичат благосъстояние и добруване както за страните-членки, така и за световната общност.

От друга страна, БСП е представена /и председателски-престижно/ в Партията на европейските социалисти. Втора по величина и влияние в ЕП. Техните цели включват икономически растеж, борба срещу бедността, социална интеграция, сигурност и защита на околната среда. Евросоциалистите са склонни да виждат в процесите на икономическа глобализация причина за нарастващата безработица, както и за затруднената реализация на младите граждани в ЕС. Същевременно, те подкрепят приемането на обща Европейска конституция.


В „Алианс на либералите и демократите за Европа“ членува и понастоящем е европарламентарно обозначен един отколешен парт-политически фактор на прехода ни - „Движението за права и свободи“. Българската партия „НДСВ“ имаше също значително представителство там в електорално-активния си период. Алиансът набира трета по численост квота в ЕП и пледира за демократизация на ЕС, защита на основните права на всички европейски граждани, скъсяването на разстоянието между икономическите и политическите измерения на ЕС. С акцент върху прозрачна връзка между гражданите и институциите.

Тези три европейски партийни формации и в сегашния ЕП съставляват предостатъчно мнозинство, определящо основните развития и решения в ЕС, опитващо се да ги хармонизира в демократично-диалогична среда. В последното финансово и стопански кризисно за европейската общност десетилетие, което съвпада и с българското членство в нея, и особено с неуправляемия /засега/ мигрантски поток и тежките терористични актове, в Европарламента заема депутатски седалки /и трибуна/ едно националстки-наежено, ЕС-центробежно малцинство.

Факт е, че почти всички по-незначителни в представянето си на вътрешни и на европарламентарни избори нашенски политически проекти /„НФСБ“, „Атака“, „България без цензура“ и пр./ ревностно се придържат към търсене на членство и „международна изява“ сред малки и маргинални партийни семейства в ЕП. Обикновено те прокламират отпор на „бюрократизирането, недостига на демокрация и централизма“, обявяват се срещу общосъюзна конституция и „европейска свръхдържава“, настъпателно атакуват общите икономически, външнополитически и миграционно-уреждащи позиции в ЕС. Поставят над всичко „националните сили и суверенитет, идентичностите и традициите“. В последните кризисни години, с усилването на нарушаващия международното законодателство евразийско-геополитически и хибридно-информационен размах на „великодържавната политика Путин“, тази, сплотявана с нечие специално внимание /и финансово рамо/, хорова агитка на анти-ЕС-овците усилва и координира своята спятост. В парламентарната зала на БГ-парламента и в камерно-медийни изпълнения често се налага да изслушваме „запомнящи се“ солови изпълнения на местни евроскептици и все по-открити „гробокопачи на евроатлантизма”. Стигащи да кресчендото на „Вън ЕС и НАТО от майка България!“ Без да се доуточнява и доизпява припевчето: „Back in the USSR, booooooooyyys...“ Та тъй, момчета и момичета, моето лично мнение е, че след очакваното от някои „рухване на ЕС“, едва ли някоя бивша страна-членка ще хукне презглава за участие в „съвета за икономическа взаимопомощ“ на изпосталяващия „феникс” на кагебистки пост-СССР. Или пък ще се занижат кервани от европейски мигранти в тази посока…

От горното налагане на българската и европарламентарната партийна „география и генеалогия” добиваме впечатление за достатъчна пълнота на днешната проевропейска нагласа у нас. Но дали е така? Моето гражданско усещане е, че нашата обществено-политическата и електорална „ЕС-чаша” е измамно наполовина пълна и реално повече от наполовина … празна.

Винаги ми е било изключително трудно да разчета ясна позиция на БСП по европейското, а и по натовското ни членство. В тези политически среди се говори завоалирано и жестомимично по ЕС-членската ни проблематика. Сред организираните бг-социалисти и гласоподавателите им, по мои откъслечни впечатления, духът на знаенето и оценяването в тази посока е от пренебрежителен, провинциално-присмехулен към „брюкселските столичани”, до категорично „русофилски” и про-Путински. Дори и когато децата и внуците им студират в елитни европейски и американски колежи и университети…

ДПС-върхушката, а навярно и по-горните слоеве от електората й, както стана неотдавна известно, хлътнаха в дилемата: либерален евроатлантизъм или „консервативно русофилство с етно-патриотични елементи“. Върху това пропукване на най-субординирата партия, кой знае защо, са легнали извън-евросъюзните сенки на спорните „демократично преизбирани“ президенти - Путин и Ердоган. А най-гъсто над „Движението” е легнала корпулентната сянка на неговия млад /българоезичен/ магнат-поддържник, успял в почти 10-процентов дял от родния ни БВП, уличаван от „зли езици” като касоразбивачът на КТБ. Сенки, сенки, пълна мъгла…

Реформаторският блок, по презумпция дясно обединение, потърси политически и електорални разширения през „опозиционен демараж” за реални реформи в основни сфери от властовото функциониране и обществения ни живот. С оставащо участие в правителството на ГЕРБ. Удивителна политическа ситуация, в която добиха публичност нотки на членоразделно диалогизиране на „над дясно-лявото” между ДСБ и „Движение 21” на бсп-изгнаничката Т. Дончева. Междувременно на политико-гражданския хоризонт са появи и антимафиотският манифест „За републиката” на четирима професори, с авторитетни участия в избистрянето на теорията/практика „бг-гражданско общество”. Доколкото мога да проследя, оформят се някои ценностно-активирани проевропейски задвижвания. Няма съмнение, че успоредно с това отсега биват орг-рекламно-финансово форматирани, от задкулисни познавачи на изборната борса и клиентела, следващите „гмо-мелничари“ на електоралния урожай…

На този политически фон голямата „ГЕРБ”, устойчиво разположена електорално, напрегнато демонстрира темпово и при /ха, дано/ нараснал конкурентно-търгов контрол усвояване на евросредства; поема риска и отговорността /пак дано/ на нови заеми; дозира „цинцарски” някакъв реформаторски ход в посока препоръките на ЕК-докладите. Според своите електорални стратегиии за стабилност и последователност. Укрепва партийните си активи и влияние в страната и … „не се влияе от медийната шумотевица“.

Но всъщност, над цялата „скрита картинка“, която се опитвам да разчета за себе си, денонощно е зависнала нашенската хипертрофирана ЧЕТВЪРТА ВЛАСТ. В национално-обществения си /данъкоплатски/ сектор тя често излъчва остро разноречиви, „угрижено анализиращи и профилактиращи“ внушения за „сбърканото” ни членството в ЕС. В преобладаващата част от „свободния медиен пазар“, с никога доизяснена собственост, издръжка и подчиненост, се вихри откровен /хибриден/ антиевропеизъм.

А под всичко това, според мен, е затиснато изключително затрудненото разбиране на българските граждани за възможен по-решителен избор на евроатлантическите пазарно-икономически, законови-институционални и социално-уреждащи модели за развитие и ценности. Не съм политолог, нито социолог; пазя си някакъв „журналистически нюх“, и то, неучаствал в хайки из полит-обществените ни кърища отпреди много-много години. Но имам очакването за предстоящо активиране на интереса и ДОВЕРИЕТО на нашето общество, и особено на младите хора, към „излъгалото българските надежди дясноцентристко и про-западняшко“. Защото това, което се проточи и продължава да ни държи „на букаи“ през целия ни фасаден пазарно-демократичен преход, в ловко прикриваната си и манипулираща същност, беше „зидане на дясно-отворена къща с източно-соц-лагерни леви тухли“. Брутален червенобуржоазен „неокапитализъм“, програмиран и доправян в движение от отбран посттоталитарен „елит“.

От самото начало, „в суматохата и вятъра на промяната”, той ни подкара с вълчи апетит и пълна /номенклатурно-канализирана/ неподвластност на законово преследване за баснословни присвоявания и щети, нанесени на страната и обществото ни. Ловко обградил се с охранително-хранителната среда от верен слугинаж по всички етажи на институциите, централното и местното административно управленство, сред „своята си бизнес-класа и своята си интелигенция“, та чак до подземията на най-тежкопрестъпните доходоносни „предприемачества“. Вглеждането от сегашната времева дистанция в партийно-политическия генезис/съотношение/сблъсък на силите и парламентарно-законодателната история на страната ни, след 1989-та, показва един постоянен кошмарен страх в този „строящ демократичния капитализм елит“. Ужасът от реално дясно политическо управление и реформаторство. От закрепването на онова, което може да регулира нов, вече наистина равен и законо-устойчив, старт за стопанско-производителна инициатива и разширена трудово-професионална реализация на … неучастващите в изборите българи. Като се абстрахираме от отсъствието /дано да се домогнем до правото им на електронно гласуване в близко време!/ на двата милиона наши съграждани, заминали да „доизграждат капитализма“ в развити и уредени държави, налага ни се „невъзможен”, но оптимистичен десен извод. С политическо и гражданско усилие да стигнем до пораждането на една нова, поне едномилионна, предприемаческа и квалифицирано-творчески-трудово ДОСТОЙНО НАЕТА прослойка от народа ни. На партийно-обръчовите и парламентарни динозаври от прехода ни бизнесът, превъртащите се властови, административни и „обществено-уравновесяващи” конюнкции процъфтяват без уголемяваща се средна класа и добре заплатени наети работещи. Митологическото им, дежурно предизборно, комуноидно обещване на „150 хиляди нови работни места и увеличени пенсии”, комай и подарено /от небесата?/ безплатно здравеопазване и образование, е начинът им да задържат почти тридесетилетната си далавера в … „бг-пролетарското ляво очакване”. Мисля, че гражданското, политическото и законово-стопанското изолиране на „националноотговорния“ неокомунистически родово-кастово-феоден модел на … тъпчене на място към европеизирането на страната ни скоро предстои да се състои. Моето поколение, особено най-свястната част от него, носи вината си, че, улисани в надежди и битки за „индивидуално оцеляване”, позволихме бившите ни „водители и тоталитарни авторитети” да ни спретнат такъв лицемерен и непродуктивен преход към модерна държавност и национален просперитет. И все по-ясно осъзнава почтителната невиновност на евроатлантическите ни партньори в този проточил се процес.

ПП: Този текст го наслагвам от няколко дни, в трудност, сухост и … буря от „поучителни въпросителни” към собствената си подготвеност да не губя ориентация в по-пълно истинното. Реших да го пратя под „проф. Игълтъновата” дискусия, която ни потръгна. Почти напълно съм разколебан от хрумката си да бъде открехнат сайтов прозорец „Без студентска книжка”. Напрегнах се, в „профетично” усилие за студентско разприказване по политическите теми на съвременна БГ, и това ми се вижда неестествено и „заключено”. Младостта не обича да бъде напътствана и поучавана. Освен ако не се заслуша с интерес и по свой избор в нещо от „многоопитните”.

Отправям почтителна молба за извинение към професор Богданов. Заради своята „творческа” прибързаност. В крайна сметка, Вие пак предвидихте всичко, предлагайки ми варианти за по-отчетливо участие в сайта. Един от тях беше „дълъг коментар”. Това и ми се получи. Пращам го за форумен прочит и критично-дискусионна преценка. Недоверието на проф. Игълтън към глобалните тенденции на образователното дело изглежда ме подбуди към българското „за-против” членството ни в ЕС. Така стана, в „трудния”, но отворен за всяко неакадемично търсещо-словослагащо, сайт на основоположника на НБУ.

ППП: Темата „За доверието”, във всичките й пясъци, планини и фата моргани, се оказа по-трудна за прекосяване и опознаване от пустинята Сахара. Ако някой ме последва в нея, нека да победуинстваме заедно.


 
Декарабах

***

Прочетох. Каквото ни хрумна, ще го направим. Коментарът по политиките, Декарабах, е важен, още повече че такъв текст не ми е известно да има. Ами той ще е съвсем на място в новата рубрика "Без студентска книжка". Ето какво не му е наред. Ако задачата е всички ние да сме в това политическо брожение-наместване, истината е, че то е само за някои, които влизат в този обхват, за един елит, който сега и се заквасва, а другите, масата те си живеят в свои други по-малки обхвати. Напънете се, Декарабах, да добавите и това, за да стане картината по-пълна. А за да стане още по-пълна, трябва да се погледне и към външността на градовете и селата, в които се движи по-обикновеният човек. Държавите-страни са пъстри неееднородни образувания, които едвам-едвам се събират в по-едно посредством това политическо наместван, за което говорите.


Богдан Богданов

***
Отне ми доста безплодно щуране, за да вляза в това продължение. Професор Богданов, след моя опит за „диагноза” на политическото доверие към ЕС и дясното реформаторство в страната ни /във Форум 4/, деликатно ме насочи към допълване на картината с живеенето в „свои други по-малки обхвати“. Аз обещах да се напъна в оглеждане на редови човешки придвижвания из политизираната ни житейска реалност.

Едва днес сутринта, докато сръбвахме сутринното си кафе с един приятел, негово споделяне ме приземи към конкретно дописване. Той работи в голяма фирма в нашия регион, има специфичната инженерно-техническа нагласа на наблюденията и „вълненията“. На пръв поглед, няма как много да ни върви сприказването, нали моя милост си падам повечко „хуманитарист“. Но то си се ниже и трупа от години. Приятелят ми забива в помпи, компресори, фланци и шпилки… В технологични несъобразности, производствени загуби и замърсявания, които не опират пряко до неговата служебна отговорност, но той прави, каквото е възможно и оперативно-решимо, над задължаващото го, за да „не гръмне цикълът“. Прави го „незабелязвано“ и непоощрявано с финансов знак от началството. Болшинството, ох, тази дума, от колегите му „поработват за надницата“. Във фирмата, с доста по-добро заплащане от другаде, изглежда си цари същата шуро-баджанащина и предпочитане на „наши верни кадри“, както си беше при соц-а. Нещата дори са още по-опасно влошени, защото със смяната на поколенията нормалната стълба на квалификационния и мениджърски растеж е подменена с „хартиено-инструктажен асансьор“ за послушни  и пасивни количественици… 

И какво ми казва той тази сутрин. Снощи се чул в скайпа със сина си, който следва в „гнила“ европейска страна. За кратко, защото момчето бързало да заседне над тестова задача, дадена му към 16 ч. вчера, а срокът за пращане на отговора в сайта на преподавателя бил 24.00 ч. Е, подхвърлям му аз, защо не се обади на съкурсници, ще я опапат заедно набързо. Не, отговаря ми братлето, всяка задача е индивидуална. Отделно е, когато ги сработват в мозъчни атаки над общи проекти. Разделят ги на групи, с преценени /от преподавателя/ допълващи се знания и капацитети за творческо справяне. И ги оставят сами да си разпределят модулите на зададения проект. Да го изработят, сглобят и … да го защитават, заедно и всеки според индивидуалния си принос. Виждат в какво са успели, поемат персонална отговорност за показалото неефективност.

Да. За такива работи си говорим, ние, родителите, или поне част от тях, във все още най-бедната страна-членка на ЕС. Лично за мен тази тематика е стара, колкото „развития ни социализъм“. Тоталитарния. Помня плахите зачатия на „американизъм и японски колективизъм“ в образователните и научно-техническите стандарти на страната ни в рамките на СИВ. За съжаление те бяха винаги под „експертно“-регламентиращото око на службите ни за държавна сигурност. И под „братски“ кремълски надзор. Въпреки това имаше понатрупан опит, „база секретни данни от Запада“, както и мобилизиран /с малки парични премии/ научно-внедрителски потенциал. След 1989-та, особено в първото  десетилетие на прехода, този зародиш на образователно-професионално и технологично-иновативно обръщане към напреднали модели, както си беше и „таен“, напълно се разми в потопа на тоталитарно-клановата приватизация и заграбването на материално-финансови активи. В алчното /и неподчинено на законово договаряне със суверена на националното наследство от соц-а/ първоначалното натрупване на капитали…

Днес чуваме все по-често, бг-индустриалци и предприемачи в реалното производство да се оплакват от липсата на квалифицирана наемна „работническа класа“. Да, ножът отново е опрял до кокала. Сега пак се плясваме по челото за ГЛАВНОТО. За това, че заради липсата на мотивирана трудова и професионална реализация ни се срути „развитият социализъм“. И, че да бъдеш „капиталист“ по някакъв, останал замърсен с реанимиращи уравниловъчно-солидарни носталгии, посткомунистически образец, е от ден до пладне работа…  „Пролетариатът“ отдавна не е, което беше в ерата на ленинската колективизация и електрификация, на сталинското стахановство/многомашинничество „за медали“, на лагерния труд в името на имагинерен интернационалистки прогрес. Все по-малко му угажда, след вдишването на въздух от големите демократични трудово-пазарни пространства, да е „равен с всички в равно поделена комуналка“.

На „епохалния“ болшевишки експеримент с колективистично вдъхвана „мотивация за труд“, под омързеляващия принцип „от всекиго според възможностите, всекиму според потребностите“, краят му се зададе /и у нас/ преди повече от три десетилетия. Оказа се обаче, че той се проточи в мъчително сбогуване със … самите наши „вътрешни социализми“ и примирена безучастност. Това се превърна в благодатна почва за посттоталитарния нашенски „предприемачески елит“. В последно време той удвоява себе-съхранителното си усилие. Пазейки на всяка /вътрешно- и външнополитическа/ цена значителната си капиталова и хибридно-мрежова мощ, тази неестествено и в политическа конспирация въззела се върхушка продължава да  пренебрегва и ретушира, да камуфлира и уязвява ГРАЖДАНСКОТО УКРЕПВАНЕ на обществото ни. На най-реформаторски ангажираната, търсеща пълноценна реализация в БГ/!/ и далновидна част от него.

Все пак, дългото сбогуване с посттоталитарната „най-горна класа“, както и със ступора ни пред нейните преплетени „национално-отговорни“ метаморфози си е в ход. Здравият инстинкт на българина за по-добро справяне и общи ползи, през почтено и оптимално индивидуално реализиране, е разбуден за предизвикателствата на европейското и глобално повдигане на страната ни. Остава да бъде сложен в центъра на  държавността, политическите избори и социално-икономическите процеси.

За да не бавя повече  старта на „Без студентска книжка“, ще пратя тези редове. Може би се вижда, че продължавам да търся разговаряне по нагласата ни да се доверим, в активно и обективно-търсещо вникване, на постъпателното ЕС-синхронизиране на шарената българска действителност. Реалното ни живеене/работене/учене и спорещата, пряко и завоалирано, обществено-медийна среда у нас предизвикват непрекъснато мисленето, преценяването, колебанията или сверката на ценностния ни компас по тази тема. За студентите от НБУ, надявам се, моята постничка интродукция към нея би могла да е повод за по-пъстро и оригинално влизане в дискусия.


Декарабах


* Тексът е публикуван във форума "Без студентска книжка" (2016)

Коментари по темата
Благодаря на Росица и Веселина, позволявам си да се обърна към тях тъй лично, защото отдавна сме си станали близки без да се познаваме, за бдението им над професор-Богдановата съкровищница. На всяка цена - устоявайте и продължете дългото му, минало през стотици вдъхновени надлетявания и пропасти, дело, приятели.
Радвам се, в ненапускащо ме тъгуване, и чакам вашите публикации. Отсега съм убеден - ще се закача с интерес и търсещо своята гледна точка размисляне. Веселина ме насочва в мислене и споделяне около течащата президентска „битка”. Може да опитам нещо, колкото и да ми е премрежено и, направо бих казал, обидно негражданско настроението в т. нар. електорален диспут. Длъжни сме обаче, да търсим златното сечение на ДЕМОКРАЦИЯТА. Нещо, на което ни учеше Учителят ни. И, което е най-възторжено главното и реал-хуманитарното, събираше всичките ни „дребни и по-значими” забележки към валидното портфолио на ОБЩНОСТТА. Неголяма общност, от достатъчно уголемени индивидуалности.
Тема № - 167 Коментар № - 8364 Dekarabah - 2016-10-18 22:29:09
Не би ли било добре, Веси, да публикуваш устни изказвания на Професора - от семинари, лекции, дискусии, каквото и да е? А пък ние да коментираме. Някак ще прилича повече на времената, в които Професорът беше тук. Все пак ще има и негово говорене в центъра.

Декарабах, винаги към усещала, че сме близки породи! И аз съм сънувала, че ме носи архангел (Михаил). Мен ме е носил на сън до подножието на Божия престол - там беше Светлината. А на теб ти я е донесъл в стаята - блажено!

Тема № - 167 Коментар № - 8363 Росица Гичева - 2016-10-17 01:24:46
Здравей Декарабах! Здравейте и всички Вие, които само четете! Няма да спрем да говорим. Вече имаме план – първо Георги ще даде текст за Кристо, а после и аз – за Епиктет. Всеки, който иска да пише за нещо, което е в духа на този форум, ще е добре дошъл. Няма да спрем да говорим. Декарабах, ти може би трябва да отразиш президентските избори?

Вчера цял ден разглеждах форума – нещо, което не правя само аз. Явно сме имали наистина някаква свръхсила – такова писане е било. Спомням си, че имахме времена, в които написването на коментар и получаването на отговор е било самият смисъл на живота. Първо пишех като Крадла, после като Теодоте. Теодоте ми я измисли професор Петър Димитров – много подходящо име особено в онзи момент – бях се скарала с професор Богданов. Точно заради това в коментара за котвите включих приказката за щипката сол и така се сдобрихме – като открих аксиомата за котвите при Херодот. Такъв беше моят преход от Крадла към Теодоте. Тук в коментар № 11 и № 12 -

http://www.bogdanbogdanov.net/bg_forum_arch.php?page=discussion_show&ofs=2&discID=12

После професор Богданов включи разказа за Теодоте от Ксенофонт в книгата си „Разказ, време и реалност в старогръцката литература“.

Дълго време писах и като The Tree of Life. Това писане беше най-хубавите ни години. И друг път съм го казвала, защото много пъти съм си мислила – че ако живеехме в друга страна този форум щеше да има статута и силата на Констанцката школа – най-малко. Но ние живеем в тази страна и трябва сами да намерим начин как да не се правят, че не забелязват. Този форум не е обикновен – ние направихме школа по разбиране, нова линия в интерпретацията – и нещо, което пък съвсем не се прави вече тук – наистина имахме водач и наистина следвахме идеите на друг човек. Чували ли сте някой в България да е последовател на друг, който не е чужденец и – както казваше професор Богданов – не е и покойник. Аз не съм. И поради тази причина всичко си остава малко, провинциално и скандалджийско. А няма да Ви разказвам с какво величие прочетох пак „Думи, значения, понятия и неща“ – с такова, че съм сигурна, че големите технократи на литературата тук никога няма да го разберат. Така или иначе – ние имаме една светлина – която другите нямат. И трябва да я разразим. Но първо Ви предлагам друго – да разкажем най-хубавите си моменти тук, или най-лошите. Предлагам го, защото Роси Гичева ми каза нещо много тъжно един ден, каза – „песните ми никого не успяха да умилостивят“.

Декарабах, вярвам в светлината, за която казваш.

p.s. Нека това разказване да бъде и нашето дълго сбогуване с каквито бяхме - което ще ни направи и още по-доби от това, което бяхме
Тема № - 167 Коментар № - 8362 vesselina vassileva - 2016-10-16 18:29:02
Светът е жив и бъбри, приятели. Говорят се понякога и страховити глупости… А ние се умълчахме, като пред пожарището на Александрийската библиотека. Не ми се струва, да е по-полезно и правещо, ако просто тъпчем на място, застинали в искрен почтителен траур към нашия Учител.
Сигурен съм, че всички, писали в сайта, имат поне по едно готово начално изречение, от което ДА ПРОДЪЛЖИМ нататък. Да започнем диатрибата си - вече без Водителя. Нека „пустотата” и способността ни да /пре/мълчим си останат за дълбоко вътрешна наша употреба.
ПП: Преди дни ми си яви сън. Седях си в стаята, може би над комп-а, изведнъж нещо падна и се счупи с гръмовен трясък. Стреснат се обърнах да видя, какво е… В същия миг ме грабна и завъртя някаква архангелски мощна вихрушка. Усещане за такава сила никога не съм имал, нито наяве, нито на сън. После, за мигновена част от секундата, бях върнат в стаята си. В пълен покой, и сякаш нищо от това да не беше се случило. Само дето стаята ми беше се някак уголемила и осветила обилно.
Тема № - 167 Коментар № - 8361 Dekarabah - 2016-10-16 17:56:28
УЛИЦА "ПУСТОТА”
Картички с бесилката продават.
С кафяви паспорти сноват.
Моряци в салона за разкрасяване.
Циркът е в града.
Ето, задава се комисарят-слепец.
В транс го намерили, вързан
с едната ръка за въжеиграча с въже.
Другата - в панталона му мърда.
Моралният взвод е неуморим.
Трябва да пазят реда,
докато Лейди и аз таз нощ ги следим
от улица "Пустота".
Пепеляшка изглежда толкова лесна.
Усмихва се: "Кой го казва, но… нейсе."
В задните джобове си пъхва ръцете
като една Бети Дейвис.
Влиза нещастен Ромео и стене:
"Вярвам, че ми принадлежиш."
Чува го някой и се обръща към него:
"Ти, приятел, по-добре напусни."
И едничкият звук в тишината,
щом тръгнат линейките вечерта,
е от метлата на Пепеляшка
по улица "Пустота".
Вече почти не се вижда луната.
Звездите, те се правят на скрити.
Даже врачката вътре си внесе нещата
и не предсказва съдбите.
Всички, освен Каин и Авел,
и Гърбушкото от Париж,
всички правят любов, или само
чакат да завали.
Облича се добрият самарянин
за шоуто си вечерта,
на карнавал понеже е поканен
на улица "Пустота".
Под прозорците стои Офелия.
Виж, за нея се безпокоя.
Днеска навършва двайсет и две, а
вече е стара мома.
Романтика в смъртта намира
и носи желязно бельо.
Професията е нейна религия,
грехът й - липсата на живот.
И приковани са й очите
към дъгата на Ной, ала тя
прекарва времето си в надничане
към улица "Пустота".
Айнщайн, маскиран като Робин Худ,
понесъл спомените си в сака,
преди един час мина оттук
с оня ревнивец - монаха.
Изглежда съвършено противен,
когато си проси цигари,
а после отива да диша лепило
и азбуката да повтаря.
Не става за гледане вече, горкия,
но преди много лета,
с електрическа, казват, цигулка е свирил
на улица "Пустота".
Доктор Филф в торбичка от кожа
си пази затворен света,
а пациентите му безполови
се опитват да го взривят.
Сестрата, местна загубенячка,
отговаря за цианида в шкафа
и също за картите с надпис:
"Смили се над душата му."
Те всички разчитат на свирката.
Как пищят ще ги чуеш, глава,
щом малко покажеш извън чертите
на улица "Пустота".
Заковаха на пътя завеса.
За церемонията се готвят.
В идеалния образ на проповедник
е Фантомът от операта.
Казанова с лъжичка го хранят
да е по-убеден и умен.
Ще го убият, сигурни, че са прави,
след като го отровят с думи.
На девойките недояли Фантомът
крещи: "Не схващате същността.
Марш оттук. Наказан е Казанова,
че е бил на улица "Пустота"."
Команди от свръхчовеци излизат
в тъмен полунощен час
и когото срещнат, го пребиват,
ако знае повече от тях.
Отвеждат хората във фабрики
и ги връзват един по един
към машината за инфаркти.
После - керосин
от високите замъци смъкват
застрахователните лица,
дето гледат дали някой не се измъква
към улица "Пустота".
Слава на римските легиони. На път
Нептун ги закриля. Прекрасен
тръгва "Титаник". Всички крещят:
"Ти на чия страна си?"
Езра Паунд се бие със Елиът
на капитанския мостик.
Певци на калипсо встрани им се смеят
и цветя рибарите носят
там, между морски прозорци,
русалки сред кротка вода
се реят и никой не мисли изобщо
за улица "Пустота".
Да, получих писмото ти вчера,
когато и бравата превъртя.
Туй, че питаш как съм, не е ли
някакъв вид шега.
Тези хора, дето споменаваш,
всички са сакати, знам.
Трябва лицата им да поправя
и друго име да им дам.
Сега не мога да чета добре. Пропускам.
Не ми изпращай повече писма.
Освен ако не почнеш да ги пускаш
от улица "Пустота".
/Превод: Теменуга Маринова/
ПП: Чудесен превод, според мен. Поздравявам „старците” и младите от НБУ с победата на „ленивия” хипар над отнесената в „деятелност” наша планета.
Тема № - 167 Коментар № - 8360 Dekarabah - 2016-10-13 20:38:01
Здравейте, уважаеми преподаватели и студенти от НБУ.
Пожелавам ви да започнете, да хармонизирате и да подарите една следваща много успешна учебна година на основателя на университета и недостижимия Учител - професор Богданов!
Той вече няма да коментира, каквото сме пратили в неговия Свят-сайт. Няма да вдигне тленния си телефон, или да ни отговори с окуражаващ обратен имейл - винаги бодър и мъдро напътстващ… В себе си усещам обаче, че това няма да спре да се случва. В едно ново, много фино, настоятелно и плодотворно, просто друго измерение… Професор Богданов ни остави - освен безценното наследство на трудовете си като класически филолог, дълбок херменевт и преводач, модерен и оригинален хуманитарен мислител - и една изключително образоваща и образуваща идея. Засега ми е трудно да я опиша по-дълго, но общо взето тя се състои в правото на всеки отделен, „несъвместим и потаен” в своето живеене и мислене, индивид да променя, да кове върху ГОЛЯМАТА ОБЩЕСТВЕНА СИСТЕМА като върху собствена съдба.
Моето лично житейско и гражданско верую, струпано по различен и далеч по-непроменящ важни неща път, се събра в последните няколко години с това на някогашния ми преподавател по старогръцки език. Аз бях и докато дишам ще бъда щастлив и благодарен, че попътувахме заедно с нашия Учител, с този работохолик-„монах”, с този трептящ от антично и модерно знание Одисей на българската хуманитарна мисловност. През миналото и през днешното.
Прочетох събраните в умност и чувственост размисли на колегите от форума на НЕЗАБРАВИМИЯ наш „равен” БогДАН. Прекрасни сте в своята вярна визия и мъка по нещо, което вече няма да е като с НЕГОВОТО дихание и коригиращ „гняв”… Да, този прозорец, това преминаване от академичното общо към освободеното търсещо наше, трябва да бъде съхранено. Самата философия на ГРАЖДАНСТВЕНОСТТА ни го налага. Самият наш Учител бди над това.
ПП: Никак не се сърдя на администратора на сайта, на уважаемата Веселина Василева /може би/, че ме е изкарала от протяжната „маркизова” анонимност. Така е правилно и почтено. До скоро, приятели.
Тема № - 167 Коментар № - 8358 Д. Карабахчиев - 2016-10-08 16:12:36
Прочетох Ви, професор Богданов, отново дисекцирате по-доброто от писаниците ми. Тази, хваната и от Вас, „бодрост”, да я наречем, настояваща за общоевропейското и по-надеждно устроеното глобално упоритост, се е задвижила в мен без особени външни „дразнители”. Житието-битието, през което пробягах и преминавам, се стече, може би за мое стоическо щастие, без непременно условие да бъда фанатичен адепт на едно или друго. При социализма, въпреки свързан с професия, искаща гъвкава „идеологическа подкованост”, с цената на вътрешно-питащо се усилие, мисля, че успявах да застана само зад по-дълги обществени и морални стойности. Олекотявах „сериозността на битовото” и грешах повече в персоналните си избори, но в едрото обществено, от сегашната ми визия за „онова общо”, не считам да съм изпаднал в смешни заблуди. Спомням си низ от неадекватни професионални позиции, каквито съм имал „наивността” да заемам, една от тях е свързана с т. нар. възродителен процес. Но тези неща са си в нашето единично-изживяно, те, по мое впечатление, не са добре описани и прочетени. Целият ни соц-период си стои такъв, осветен повече от официализираната и „светлата” му страна и непохватно /и недопуснато все още!/ разказан откъм реалната му хипертрофия с къса и объркана тоталитарна властност… В малкия си предприемачески експеримент от времената след 1989-та също останах /по свой морален избор/ извън бързо възприетата представа за успех на всяка цена. И също се наложи да рисувам частнособственическата си картина в относителна самота. Не скърбя и за двата си статуса на „отстраненост”. Те ме направиха, вероятно, да съм в бодрост днес.
Що се отнася до външно- и международно политическите ми нагласи, както и до опитите ми да „формулирам посока” за общобългарско предпочитане на прагматични реакции в обединението ЕС, всичко произтича от индивидната ми /поопазена от тежки „общо-пожелани” затъмнения/ сетивност на непокорен, странящ от опорната, ще я нарека и хибридна, медийна модност, индивид. Впрочем, във форум „Теоретични есета”, по новата книга на проф. Богданов, потече силно излагане и обясняващ разговор за състоянието ни на същества с безкрайни сетивни надарености/възможности да долавяме повече от света, а и да го донаждаме във все по-отворени „несръчни изричания”. Така или иначе, истинската идея на ЦИВИЛИЗОВАНОТО, което искаме да доразберем, отстоим и оголим в още по-популярно разгадаема „аберация”, е - да РАЗГОВАРЯМЕ. Докато поясоците с взрив не са ни пукнали съвсем тъпанчетата на разума.
Тема № - 167 Коментар № - 8320 Dekarabah - 2016-06-29 18:26:04
Декарабах, не ми и минава през ума, че може да има най-добро реагиране по темата Брекзит. Вашето мислене-досещане в спокойствието на вашето гнездо не може да бъде по-добро от това, което казвате. Не се корете. Всеки от нас има свое място, различно от въобразеното голямо на Европейския съюз. И там е първата грешка, че мислим за своето като за зависимо и подчинено от това въобразено голямо. Вашето е частично, но бодро, доста обхващащо и несравнимо по-реално.

Дойде ми наум, докато пишех, проспективната грижа на Костов. Ясно е, че той си има и частично свое, но понеже е знаещ, проспективен, пък и някак надмогва собствените си настроения, ето сега е настроен и прототурски. Хрумвало ли ви е, че всички, заврени в своите неща и имащи по-добра памет за тях, в свободното време изпадаме и в по-широки аберации и някои от нас са наистина по-добри в темата за широкия свят, от който зависим, защото знаят повече, добре свързват това, което знаят. Но все пак не знаят всичко, а по-важното, каквото казваме, явно или неявно, е сравнение с друго. В общите си картини сравняваме и не се знае кой с какво сравнява. Та те затова тези наши картини са винаги различни.
Тема № - 167 Коментар № - 8319 Bogdan Bogdanov - 2016-06-29 16:19:50
Ще се включа сравнително кратко, за да благодаря на професор Богданов за прецизното премерване на последния ми коментар. Предимството на това на две-на три троснато „есе” е единствено в неговата „необмисленост” и прямота. Зад такива скицирания/разсъди и наистина не трябва да се застава с особено самочувствие, но аз съм привърженик на този тип гражданско разговаряне. Въпросът е опорният център на собствените ни заявявания да се търси повече през отделното ни свето-виждащо, и по-малко да се лута и изгубва в грамадното платно, където са насложени и се добавят непрекъснато геополитически, полюсни, съюзни, корпоративни и партийно-идеологически „елитни и класови” парадигми за по-ефективни придвижвания… Ето например, в своето онзиденшно влизане, аз упорито съм заменил два пъти „пъб” с „хъб. Сутринта още щях да се обадя, но си премълчах. Първо, защото „хъб”, наричан още „концентратор”, е дума с позитивен смисъл, поне за компютърните поколения. Това е символът на подсилена мрежовост. Второ, типичният английски пъб /нашенската квартална кръчма, хоремаг, барче по интереси и т. н./ носи точно характерните социално-информационни подсилвания на „ехото” от голямото държавно-политически уреждащо… Както и да е, заметох си лапсус-а под миндера.
Иска ми се, в друго да споделя още нещо. В неделя не можах да изслушам интервюто на господин Иван Костов. Прегледах експонирането му в „Медиапул”. Анализът на най-обговаряния и „най-мразения” български икономист и политик за Брекси-та, по моя преценка, е нещо, поднесено за добро общоевропейско ползване. Ще заявя тук персоналното си мнение, че едрите в ЕС могат да решават с повече успех и по-малко произтичащи негативи ОБЩИТЕ НАРАСТВАНИЯ, ако се съсредоточат и в опита на „дребните членуващи” за повече инвестиционна трайност и перспектива. Господин Костов отправя една изключително прагматична идея. Субсидирането на изпадналите в бедност и изоставане няма нищо общо с инвестирането на реални конкурентни пари за обмислени дългосрочни стопански практики! Тези неща редица бивши лагернички от СИВ отдавна, по един или друг начин, ги повдигат за общоевропейско тълкуване. България има особено „нечленоразделно” отношение/говорене по тази проблематика. Самият аз, както по-горе се опитах да се измъкна, попаднах „подсъзнателно” в объркването пъб-хъб. Хващаме се за разчлененото глобално, разфасоваме го, а вътре в нашето малко дневно/приятелско/семейно/родово/общностно/етносно и, в крайна сметка, търсещо националното си уедрено цяло ОБЩО се „размиваме”. А цивилизацията на 21.век от такива импулси се тревожи. По този повод, ще отправя и моята забележка към хладната „неевропеизираща” позиция на г-н Костов към раздвижените политики на „фундаментално-ислямистка” Република Турция. Лично аз се доверявам повече на Орхан Памук, отколкото на изборните послания в нашата съседка. Както и продължавам да чета все по-преобръщащо за самия себе си Достоевски, Гогол и Чехов, отколкото да „внимавам” в посланията на хибридния литературстващ кагебизъм… Просто си седя на столчето в уютния /за мен/ „вечен пъб”, вместо в да забивам нос в разчертавания, без моето малко /и милостиво-гражданско/ съгласие, предстоящ картбланш за разхвърляне на енергийни хъбове по планетата ни. Това, бога ми, не е важно за мен. Искам децата и внуците ми да четат Достоевски, Селинджър, Хемингуей, Екзюпери, Орхан Памук, Пабло Неруда, Стария и Новия завет, Корана, хиндуистките и арабските тълкуватели на Мъдростта. Древен Китай и модерна Япония са ми като „черта за оцеляване”. Та, да видим.
Тема № - 167 Коментар № - 8317 Dekarabah - 2016-06-28 08:57:16
Декарабах няма самочувстие за това, което е казал, но то е блестящо есе по темата за очакваното, случилото се и личното разочарование. Особена сила в него има конкретната картина на провинциалното самочувстие на гласувалите в Албион и хала на българите, които живеят там. Не че тази картина е пълна. Тя и не може да бъде пълна. Нашите картини са винаги непълни. Но тази картина на Декарабах не е абстрактна, каквито са обикновено машите картини при подобни събития. Работата е, че е редно да ни интересува какво очаква България в този случай. Един човек, който работи с факти и числа - Иван Костов, го е направил в интервю. Погледнете в Медиапул. Прогнозите са изброени с ясни аргументи. Но там е въпросът - управляващите дали могат да ги последват и дали изобщо онова, което правят те държавно, а всеки от нас в своите лични неща, зависи от подобни по-пълни картини, или то си тече, както се случи в иначе неовладим ход. Това и питам - как се отнасят помежду си малките ни лични светове, в които отвреме-навреме просветват и лични картини, като тази, която е скицирал Декарабах, и по-големият свят на евентуален по общ живот, видян в неговите последствия от Иван Костов. Дали нашите малки светове са, свързани с големия общ, и ако са свързани как са свързани, дали стегнато или хлабаво?
Тема № - 167 Коментар № - 8313 Bogdan Bogdanov - 2016-06-27 08:44:18
1  2  3  4  5  6  7  8 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 Художници и тирани. Есе за Кристо. Георги Гочев
Коментари: 16 Прочитания: 81322

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 53657

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 11462

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени. Георги Гочев
Коментари: 0 Прочитания: 4952

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 165103

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 46699

 ЗА КАПИТАЛИЗМА И ДЕМОКРАЦИЯТА
Коментари: 17 Прочитания: 28748

 Преструктурирането на икономиката и приватизацията в последните 25 години
Коментари: 18 Прочитания: 16838

 Държавното устройство и икономиката
Коментари: 18 Прочитания: 46561

 ДВЕТЕ ДРЕХИ НА ДЕМОКРАТА
Коментари: 9 Прочитания: 50547

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA