БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ 1
РАЗБИРАНЕ И
ИНТЕРПРЕТАЦИЯ

ФОРУМ 2
ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Момчил Баджаков

Изучаването ролята на политическата демокрация за социално-икономическото развитие и икономическия просперитет е довел повечето съвременни изследователи до извода, че именно демокрацията е най–добрата политическа система. Но още за Платон и Аристотел е ясно, че демокрацията съвсем не е идеалната политическа система, а е също така „неправилна“ като другите „неправилни форми на управление“. И ако критерий за тази неправилност според античните мислители е това, че демокрацията е преди всичко „власт на мнозинството“, а мнозинството се грижи само за себе си, не и за малцинството - това наистина е така.

Но модерната демокрация е либерална и тя е либерална, защото при нея се зачита и малцинството, включително правото му по мирен изборен път да се превърне в политическо мнозинство. Проблемът е обаче в сложността на модерния свят, в който дори най-съвършената либерална демокрация не е достатъчна. А такава на практика никъде все още не е установена. Защото всяка демокрация, включително либералната е власт, а всяка власт е съпътствана неизбежно с повече или по-малко авторитарни съставки. А либералната демократизация е сложен процес, който продължава на приливи и отливи през последните два века и се съпътства с възходи, но и с падения. Особено сложно става тогава, когато равнището на демокрация не съответства на равнището на икономическо и културно развитие на съответния народ. Тогава може да наблюдаваме огромни проблеми във функционирането на обществения организъм, които могат да доведат до падане на демократичните режими и установяването на различни форми на авторитарна диктатура – както впрочем често е ставало от античността до днес.

От друга страна демокрацията запада и в периоди на кризи и военна заплаха. В модерния свят често обществата и държавите са заставени пред избор дали да ограничат демократичните прави и свободи, в името на сигурността и за предотвратяване на военна заплаха. Тогава обикновено се появява и авторитарна алтернатива, а демокрацията запада. На преден план излизат лидери, които носят черти или са откровено авторитарни – и „отляво“, и „отдясно“. Тогава хората са принудени да избират между два вида авторитарни лидерства – „леви“ или „десни“, а умерените деумократични алтернативи са в упадък.

Без съмнение авторитарното лидерство прераства в авторитарен режим, който е трудно да бъдат квалифициран като „ляви“ или „десен“. Но все пак разлика може да бъде идентифицирана.

Левите режими водят едновременна репресивна и левичарска икономическа политика. Те предизвикват едновременно „терор и възторг“ (по Мерло–Понти) - терор на властния елит и възторг на тероризираните от него маси. В края на краищата тези режими предизвикват икономическа катастрофа – примерите са многобройни и достатъчно показателни. Днес на практика са фалирали всички леви тоталитарни или авторитарни режими – Куба, Северна Корея, Венецуела. Политическият терор „в името на народа“ води и до икономически фалит държавата и не само до безправие, но и до трагична бедност и изоставане. Класическите тоталитарни режими в Русия (СССР от 1922г. до 1991 г.) и Китай (от 1949 до 1978 г.), както и целият „социалистически лагер“ до 1989 г. са най-яркото потвърждение на правилото.

От своя страна могат да се откроят два вида десни авторитарни режими. Класическият масов случай по икономически резултати не ги отличава по нищо от левите авторитаризми. Но още през ХІХ-ти век имаме исторически опит на забележителен икономически растеж на новоиндустриализиращи се държави - Германия по времето на Бисмарк и в Япония по времето на реставрацията Мейджи – който се осъществява при авторитарен режим. Както пише Ги Сорман забележително е не това, че имаме работа с диктатури, а това, че диктаторите са провеждали либерална и пропазарна икономическа политика, която е довела до просперитет – нещо, което досега се е случвало рядко в историята.

След Втората световна война се появяват десни авторитарни режими, принудително наложени поради заплахата от ляв тоталитаризъм, които не целят преди всичко своето съхранение и благоденствието на своите лидери и олигархии. Такива режими не национализират, а започват да либерализират, започват да водят дясна, т.е. либерална икономическа политика. В резултат постепенно те не само се либерализират икономически, но това създава видим просперитет, особено в изостанали в развитието си общества. Този икономически просперитет води постепенно до въздигане на гражданското общество, което в един момент надделява над авторитарната държава и се установява демократичен политически режим. Примерите за това са особено показателни – Южна Корея при генерал Пак Чон Хи, Чили при военно-авторитарната диктатура на Пиночет, Доминиканската република с нейния военно-авторитарен режим с либерална икономическа политика, късният франкистки режим в Испания, в известен смисъл донякъде дори режимът на апартейд в Южна Африка, режимът на полковниците в Гърция и военните режими в Турция. Всички тези авторитарни режими постепенно като следствие от либералната икономическа политика и въздигането на гражданското си общество повече или по-малко се демократизират.

Историята понякога се шегува, или по-скоро се проявява нейната прословута „ирония“. Съпоставката между Западна капиталистическа и Източна социалистическа Германия, комунистическа Северна и капиталистическа Южна Корея показва ярко предимствата на либералната икономическа политика и впоследствие демокрацията пред левите авторитарни режими. Съпоставката днес между проспериращата Доминиканска република и провалената държава Хаити, граничната зона на САЩ и съседно Мексико, Флорида и съседна Куба, Хонконг и съседен комунистически Китай, комунистическа България и малко по-пазарната комунистическа Югославия през 70-те и 80-те години на ХХ-ти век и пр.

Но да вземем една и съща страна в различни икономически периоди. В Китай през комунистическия период на Мао не само са избити, но и умират от глад между 30 и 50 милиона китайци. Прокапиталистическите реформи на Дън Сяо Пин след 1978 г. създават уникалния пример за тоталитарен комунистически режим с либерална икономически отворена система. Тази икономическа либерализация на режима създава просперитет, невиждан в историята за милиони китайци. И това доведе до опит за либерализация през 1989 г. под влиянието на рухването на комунизма в Централна и Източна Европа, който не се осъществи, но либералните икономически реформи се задълбочиха при запазения комунистически режим.

Но иронията на историята ни дава и обратни примери – демократизиращи се режими с непоследователно либерална икономическа политика постепенно губят демократичния си характер. Тогава масите започват да изпитват носталгия по бившите авторитарни режими, особено ако те са водели икономическа политика, довела в по-голяма или по-малка степен до икономически растеж ( макар и без благоденствие за всички). Примерите в това отношение също са показателни – Южна Африка на Клерк и Мандела след режима на апартейд, Русия на Горбачов и Елцин след рухването на комунизма, на практика всички страни, в които или либералните реформи са закъснели след политическата демократизация, или политическата демократизация не е била съпътствана с либерални икономически реформи. Тук се проявява и „дилемата на едновременността“ (Клаус Оффе), според която е невъзможно да се правят едновременно политически и икономически реформи. Трябва да се избере едно от двете и когато се избере грешен подход – се достига до провал – обикновено и на демократизацията, и на икономическата либерализация. Има и обратни примери за либерално-демократични режими, които започват леви икономически експерименти и това води до постепенно ерозиране на демокрацията, поява на популистки авторитарни партии и като резултат до загуба на растеж, обедняване и установяване на нелиберални или на откровено авторитарни режими.

През последните две десетилетия се появи и усили постепенно усещането, че политическата демокрация не води до просперитет не само автоматично, но дори по същество. Защото като паралелен на либералния пазар процес, особено либералната демокрация наистина спомага за развитието и насърчаването на пазарната икономика. Но сама по себе си пазарна икономика не води до „благоденствие за всички“ (Лудвиг Ерхард). Пазарната икономика се нуждае от правова държава, а това няма как да стане в края на краищата без демократизация. И още нещо - пазарната икономика е успешна само при рационална икономическа политика на държавата, което не винаги се получава- независимо дали режимът е демократичен, или авторитарен. Наистина може да не приемем тезата на един критик на либералната демокрация като Патрик Кенън, който в „Залезът на демокрацията” още през 1995 г. обобщава, че неразвитите страни първо трябва да се постигнат икономическо благоденствие и чак тогава, върху неговата основа да градят гражданско общество и политическа демокрация. Но фактите в повечето случаи са такива. Разбира се, това не означава, че се отхвърля демокрацията като модел, който при всеки случай е негоден да осигури социално-икономическо развитие и благоденствие.

Всъщност съвременните опити за изграждане на популистка и нелиберална демокрация при постигнато относително икономическо благоденствие трябва да отчитат едни нови реалности, в които проличават повече недостатъците, отколкото предимствата на либералната демокрация. Именно заради кризисната световна ситуация, заради „новия световен безпорядък“ (Цветан Тодоров), от който се възползват антидемократични и популистки лидери и държави. Нека напомним, че в самите водещи западни страни пазарното гражданско общество и демокрацията са се установявали не с десетилетия, а със столетия. Например и Великобритания, и САЩ, и Франция (най-развитите страни в света, задали „западния модел”) са минали по време на своята модернизация и през периоди на авторитаризъм, и през периоди дори на робство, и на сегрегация и на цензови ограничения. Дори в тях демокрацията и пазарът като господстваща политико-икономическа система окончателно се установява едва след Втората световна война, а моделът на демокрация - дори малко по-късно – например последните остатъци от сегрегация в Южните щати на САЩ, са преодолени чак по времето на Рейгън, сегашният модел на Френската президентска република се установява десетина години след Де Гол, в някои кантони на Швейцарската конфедерация жените получават избирателни права чак през 70-те години на ХХ-ти век и пр.

Тук възниква и друг въпрос. А дали в арабските петролни държави, както и тези в Централна Азия и Русия показният икономически просперитет през последните 15 години не е временен и дори обратим? Дали той се дължи на авторитаризма, или на цената на въглеводородите, с които тези страни разполагат? Или ако сега Китай има рационална (либерална) икономическа политика, дали новопоявяващият се култ към сегашният президент Си Дзипин няма да върне страната отново в тоталитарния комунистически период? Наистина резултатите от изследването на отношението между авторитаризъм и социално-икономическо развитие не могат да бъдат взети за неоспоримо доказателство, че авторитаризмът е по–добър път за социално-икономическо развитие от демокрацията и отворената пазарна система.

Да - до икономическия напредък може да води и политиката на нелиберални или авторитарни режими. Въпросът е дали това социално-икономическо развитие създава просперитет за населението на страната. Защото повечето съвременни олигархични режими, които се наричат „демокрации“, макар и с нелиберални определения, обогатяват само или преди всичко шепа олигарси. В крайна сметка демокрацията и пазарът са свързани, защото няма пазар изобщо в безтегловно, бездържавно състояние, също както няма демокрация безотносително на икономическото и културно развитие. Ако режимът провежда неподчинена на икономическата логика политика, той рано или късно ще рухне. Със сигурност ще се случи и когато водената от него правилна икономическа политика не е свързана с демократизация, т.е. с изграждане най-вече на правова държава – не на думи, а на практика. Либералната икономическа политика ще доведе както до създаване на гражданско общество, така и на свободен от политическа намеса пазар, което е предпоставка за растеж в полза на народа, а не само на олигархията. Авторитаризмът може временно да спомогне за постигане на икономическо благоденствие, и то само ако в същото време се демократизира. В противен случай се постига икономическа бедност, неравенство и деградация.

Пропазарните и продемократични реформи нямат алтернатива, впрочем имат и това, както показва богат исторически опит е провалената държава - примерите от Сомалия до Хаити са показателни.

Но в състояние на икономическа и политическа криза и авторитарно предизвикателство към световния мир е нужна трансформация на политическия модел на либерална демокрация, отговарящ на новите реалности. В периода на мирната и безгрижна "belle epoque" – 35 мирни и съзидателни години в Европа между Руско-Османската и Първата световна война 1878-1914 г. едновременно с икономическото развитие и демократизацията в Европа се появи и безгрижието, че войни на континента са изключени. Резултатът бе Първата световна война, която разори Европа и събори повечето европейски империи, изгради временно малко нови демокрации като Чехословакия, но породи множество авторитаризми и първите тоталитарни режими – болшевишкия в Русия, фашисткия в Италия и нацисткия в Германия, които разпалиха още по–кървавата Втора световна война. След нея отново се породи демократична вълна, но тя обхвана само Западна Европа – Източна остана притисната от съветския окупационен ботуш чак до 1989 г. Появата на новите демократични държави в Източна Европа след разпадането на комунистическия тоталитаризъм породи ново безгрижие – че мирът е вече непоклатим и появата на заплаха от нов авторитаризъм и нова война са изключени. Въпреки войните в бивша Югославия и в постсъветското пространство през 90-те годи се утвърди постепенно убеждението, че голяма война в Европа е вече немислима.

Началото на ХХI век започна с идването на власт в Русия на нов авторитарен лидер, появата и разрастването на ислямския тероризъм и тоталитаризъм, терористичният удар срещу Световния търговски център в Ню Йорк и появата на популистки алтернативи в демокрациите на Европа и Северна Америка. По-късно се появи и предизвикателството на „новото преселение на народите“ – бежанската вълна към високоразвитите и богати страни от бедния Юг.

Тези нови предизвикателства на ХХI век не бяха разпознати и отчетени от демокрациите. Либералното безгрижие продължи дори след като новите авторитаризми започнаха хибридни военни операции против либералните демокрации практически по целия свят. Цветан Тодоров описа "интимните неприятели на демокрацията", но сред тях не бяха отчетени онези нейни елементи, които бездействат или съдействат на външните врагове. Сред тях на първо място е крайният либерализъм и особено левият ултралиберализъм под формата на новите крайни левичарски идеологии като феминизъм, екологизъм, мултикултурализъм, "политическа коректност", които идеологизират и политизират фактически в антидемократична и антилиберална посока реалните проблеми на съвременното развитие. Този краен левичарски неолиберализъм прераства в постмаркузеански неомарксизъм, който всячески съдейства на външните неприятели на демокрацията. Създавайки идеологическата основа на левичарския ултралиберализъм, Маркузе правилно отчита неизбежната реакция "отдясно" - на крайния левичарски ултралиберализъм започва да противодейства антилиберален и антидемократичен ултраконсерватизъм, който няма нищо общо с класическия демократичен консерватизъм. Този антилиберален консерватизъм припознава повече дьо Местр, а не Бърк, Победоносцев, а не Достоевски.

Така в Европа първо се появиха или утвърдиха позициите си радикални дяснопопулистки партии като Влаамс Беланг в Белгия, Партията на свободата в Холандия, "Алтернатива за Германия", "Националния фронт" във Франция и "Златна зора" в Гърция, които от своя страна активираха крайната неокомунистическа левица - като "Левите" в Германия, "Подемос" в Испания и "Сириза" в Гърция.

В Централна Европа се появяват политически режими, който да започне да изгражда модел на нелиберална демокрация - най-вече партиите на Орбан в Унгария и братята Качински в Полша. Доколко тези режими, могат да се превърнат в авторитарни може и да е спорно, но безспорно те са отражение на кризата на досегашния модел на либерална демокрация и неотчитането на заплахите за нея - както външни, така и интимни. Нужен е нов модел на либерална демокрация, който отразява ударите както външните авторитарни неприятели на демокрацията, така и на крайния левичарски ултралиберализъм и десничарския авторитарен консерватизъм. Този нов модел е свързан и с появата на нов тип политическо лидерство, което преодолява както ултралиберализма на Меркел и Трюдо, така и крайностите при Орбан и Качински. И разбира се отговори по достойнство на хибридната война против нашата цивилизация. Дано примерът на Тереза Мей в това отношение покаже как да се противодейства на това предизвикателство.



Коментари по темата
Здравейте, уважаеми приятели от НБУ, преподаващи и следващи ги!
Прочетох с дългоочаквано удовлетворение новия, бих казал, най-подходящ за "разбърканото ни политологическо време", ТЕКСТ. Моите почитания към доцент д-р Момчил Баджаков.
Отдавна умувам /вътрешно и до нейде "мрежово"/ върху тази либерално-консерваторска, "ляво-дясна", демократично-тоталитарна и ... толкова многоречива, бръмчаща в глобалния КОШЕР НА 21.век, проблематика.
Ще се включа в разговора ни по нея. И без това, отдавна ми се иска да разменяме "пряка реч", мислене и идеи с г-н Баджаков. Просто времето е ... късичко, дните са претрупани с "преки задължения". А е хубаво, когато говорим за по-дългите ни такива.
Тема № - 173 Коментар № - 8407 Dekarabah - 2018-06-07 21:23:18
1 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 8370

 Художници и тирани. Есе за Кристо. Георги Гочев
Коментари: 17 Прочитания: 122147

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 57792

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 12845

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени. Георги Гочев
Коментари: 0 Прочитания: 5939

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 166334

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 47757

 ЗА КАПИТАЛИЗМА И ДЕМОКРАЦИЯТА
Коментари: 17 Прочитания: 29787

 Преструктурирането на икономиката и приватизацията в последните 25 години
Коментари: 18 Прочитания: 17788

 Държавното устройство и икономиката
Коментари: 18 Прочитания: 47625

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA