БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ 1
РАЗБИРАНЕ И
ИНТЕРПРЕТАЦИЯ

ФОРУМ 2
ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Тери Игълтън

Преди няколко години [1] из един обширен, силно технологически напреднал азиатски университет ме развеждаше самият му горд ректор.  Както подобава на такава видна персона, охраняваха го двама плещести младоци с черни костюми и очила и, най-вероятно, с калашници под саката. След като изля своя захлас по процъфтяващия нов бизнес-департамент и свръхнапредналия институт по мениджмънт, ректорът замълча, за да ми даде възможност за няколко думи на неистов възторг. Наместо това отбелязах, че на този кампус май не се правят никакви хуманитарни изследвания. Той ме изгледа така смаяно, сякаш го бях запитал колко докторанти по танц на пилон се дипломират при тях годишно, и ледено ми отвърна, че коментарът ми ще бъде взет под внимание. После извади от джоба си някаква миниатюрна свръхтехника, включи я и изрече в нея няколко резки думи на корейски, най-вероятно „Да се разстреля!”. След което пристигна една лимузина с дължина колкото крикет отстояние, ректорът се пъхна вътре с помощта на гардовете и си замина. Гледах как колата се скрива от поглед и си мислех кога ли заповедта за моята екзекуция ще бъде изпълнена.

Това беше в Южна Корея, но можеше да се случи навсякъде другаде по планетата. От Кейптаун до Рейкявик, от Сидни до Сао Паоло решително набира скорост едно събитие, поне толкова важно, колкото кубинската революция или инвазията в Ирак: това е бавната смърт на университета като център на хуманитарната мисъл. Английски университети с над 800-годишна история традиционно са бивали осмивани като кули от слонова кост и в такова обвинение винаги е имало някаква истина. И все пак дистанцията, на която такива университети се държаха спрямо обществото като цяло, понякога можеше да бъде и продуктивна, доколкото им позволяваше да размишляват върху ценности, цели и интереси на някакъв обществен порядък, самият твърде тясно обвързан с мимолетни практически стремления, за да се възмогне до повече самокритика. По целия свят тази критическа дистанция е вече почти напълно заличена и институциите, които ни дадоха Еразъм и Джон Милтън, Айнщайн и Монти Пайтън [2], капитулират пред безскрупулните приоритети на глобалния капитализъм.

Много от тези неща са известни на американските читатели. Станфорд, MIT [3] , та нали самите те, в края на краищата, създадоха модела на предприемаческия университет?! Обаче каквото дойде във Великобритания, може да се нарече американизация без охолство – поне не охолството на американския частен образователен сектор.

Това започва да важи дори и при такива традиционни висши училища за английската аристокрация като Оксфорд и Кеймбридж, чиито колежи винаги са стояли някак настрана от големите икономически тенденции поради вековете на щедри дарения. Преди няколко години се отказах от ректорството на Оксфордския университет (събитие почти толкова рядко, колкото земетресение в Единбург), защото проумях, че от мен се очаква да се държа не толкова като учен, а като главен изпълнителен директор.

Когато за първи път отидох в Оксфорд преди тридесет години, всяко подобно отстояване на професионализъм щеше да се посрещне с аристократично презрение. Имаше колеги, които наистина си бяха направили труда да напишат докторските си дисертации, но предпочитаха обръщението „мистър„ пред „доктор”, защото в „доктор” се съдържало нещо неджентълменско и  черноработно. Да се публикуват книги минаваше за крайно долнопробна работа. По една кратка статия на всеки десетина години върху португалския синтаксис или хранителните навици на древните картагенци се смяташе за допустимо. Имаше и времена, когато асистентите изобщо не си даваха труда да консултират студентите. Наместо това, студентите просто се отбиваха в кабинетите им при подходящо разположение на духа за по чашка шери и изискана дискусия върху Джейн Остин или функцията на панкреаса.

И до днес Оксбридж [4] е запазил много от своя колежански дух. Все така професорите решават как да се инвестират колежанските пари, какви цветя да се засадят в градините на колежа, чии портрети да висят в аулата и как най-добре да обяснят на студентите защо прекарват повечето време във винарската изба наместо в библиотеката. Всички важни решения се вземат на академични съвети и всичко - от финансови и академични въпроси до рутинна администрация - се ръководи от надлежно избрани комисии, отговорни пред целокупното преподавателско тяло. Напоследък тази възхитителна система на самоуправление трябваше да се сблъска с известни централизиращи предизвикателства от страна на университета, които доведоха и до моето собствено напускане; така или иначе, системата си остана. Точно защото колежите на Оксбридж са по същество предмодерни институции, тяхната матрица е една маломерност, която може да послужи като модел за децентрализирана демокрация - въпреки всичките нелицеприятни привилегии, на които те продължават да се наслаждават.

Навсякъде другаде из Обединеното кралство ситуацията е съвсем различна. Вместо академичното ръководство управлява йерархията, византийската бюрокрация: младите преподаватели са нещо като разсилни, а заместник-ректорите се държат като че оглавяват Дженерал Моторс. Старши преподавателите са вече старши мениджъри и атмосферата тегне от обсъждания на финанси и счетоводство. На книгите – тези троглодити, тези скучни предтехнологически феномени – се гледа с нарастващо неодобрение. Не един английски университет е ограничил бройката книжни лавици, които професорите могат да имат в кабинетите си, за да не се насърчавали „личните библиотеки”. Кошчетата за хартиени отпадъци са на изчезване, също като едновремешните интелектуалци, понеже на хартията вече й е минало времето.

Малокултурни администратори слагат по кампусите кое от кое по-безсмислено лого и изливат разпоредбите си в примитивна, полуграмотна проза. Един северноирландски заместник-ректор използваше единствената останала на кампуса обществена зала - зала за преподаватели и студенти, - за да дава частни обеди за разни местни величия и предприемачи. Когато студентите окупираха залата в знак на протест, той нареди на охраната да разбие единствената тоалетна наблизо. Британските зам. ректори унищожават своите университети от години, но едва ли някога е било в толкова буквален смисъл. На същия този кампус охраната разгонва студентите, ако се застоят по-дълго. Идеалното би било университет без тези рошави, непредсказуеми същества.

Насред целия този разпад хуманитаристиката е най-притискана до стената. Британската държава раздава ли, раздава на своите университети грантове за наука, медицина, инженерство и т. н., но е престанала да предоставя каквито и да било по-сериозни средства за изкуствата. Не се ли промени това, съвсем не е невъзможно в близките години да бъдат закрити цели хуманитарни департаменти. Ако  департаментите по англицистика все още оцеляват, навярно простата причина е за да учат студентите по бизнес къде се слага точка запетая, което не е точно това, което Нортроп Фрай и Лайънел Трилинг имаха наум.

Хуманитарните департаменти днес са принудени да се издържат основно от студентските такси, което означава, че малките институции, разчитащи почти изцяло на този източник на доходи, биват ефективно задкулисно приватизирани. Частните университети, на които Великобритания с право дълго се съпротивляваше, бавно също вървят натам. На всичко отгоре правителството на премиера Дейвид Камерън остана сляпо за огромното увеличение на таксите, което пък означава, че студентите, взели заеми и затънали в дългове, напълно разбираемо изискват високи стандарти на преподаване и персонално отношение в замяна на своите пари точно в момента, когато хуманитарните департаменти изнемогват за средства.

Освен това преподаването от известно време насам не е толкова съществена сфера за британските университети, колкото е изследователската дейност. Нали изследователската дейност носи парите, а не курсовете върху експресионизма или Реформацията. Периодично британската държава провежда щателна инспекция на всички университети в страната, като оглежда изследователската продукция на всеки департамент до най-малкия детайл. На тази основа впоследствие се дават правителствените грантове. Така че стимулът на университетските преподаватели да се занимават с преподавателска дейност става нищожен, но наизскачат много причини, които да ги карат да продуцират заради самата продукция, като бълват абсолютно безсмислени статии, създават напълно ненужни електронни списания, прилежно кандидатстват за чуждестранни изследователски грантове, независимо дали наистина са им нужни, и всекидневно се посвещават на приятния час за човъркане на CV-то.                 

Така или иначе, огромният ръст на бюрокрацията в британското висше образование, предизвикан от процъфтяването на мениджърската идеология и неумолимите изисквания на данъчната система, означава, че на университетските преподаватели им остава твърде малко време да подготвят часовете си, дори и да изглежда, че си заслужава, макар че през последните няколко години и това изчезна. Държавните инспектори дават точки за статии, бъкащи от бележки под линия, но не и за добре продаваща се книга, насочена към студентите и по-широката читателска аудитория. За да повдигат равнището на своята институция, университетските преподаватели най-често си вземат отпуск, т.е. отпуск от преподаването, с цел да се посветят на изследователска дейност. Биха повдигнали дори повече реномето на институцията си, ако изобщо се откажеха от академичното поприще и се включеха в някой цирк, та да спестят на своите финансови началници твърде неохотно даваната заплата и да подпомогнат бюрократите да се разпореждат с претовареното пряко сили преподавателско тяло. Много университетски преподаватели във Великобритания са наясно с какво удоволствие тяхната институция би им видяла гърба, за да си остане само със своето „домошарие” от преподаватели, способни да привличат тълпи студенти. Факт е, че няма дефицит от университетски преподаватели, желаещи да излязат по-рано в пенсия, защото, макар допреди няколко десетилетия британските университети да бяха приятно място за работа, днес вече са дълбоко непривлекателни за повечето свои щатни. Обаче има и още един нож в гърба: предстоящото орязване на преподавателските пенсии.      

Така, както професорите стават мениджъри, студентите пък се превръщат в консуматори. Университетите се боричкат в недостойна надпревара да си осигуряват таксите. Щом студентите са вече вътре, следва натиск над преподавателите да не ги разочароват и така да подложат на риск техните такси. Идеята е, че ако студентът се провали, то е по вина на преподавателя, все едно болница, в която всяка смърт се приписва на лекарския екип. Един от резултатите от това неистово натискане за студентската кесия е нарастващият брой курсове, обвързани с каквото е на мода сред двадесетгодишните. В моята област, английската литература, това означава вампири вместо викторианци, секс вместо Шели, фензини [5] вместо Фуко, съвременният свят вместо средновековният. Ето как дълбинни политически и икономически сили започват да оформят нашия силабус. Така че всеки департамент по англицистика, който съсредоточи енергията си върху англосаксонската литература или 18-ти век, сам ще пререже гърлото си.

Жадни за такси, някои британски университети днес допускат бакалаври с недостатъчен бал да продължават с магистратури, а чуждестранни студенти (натиснати да си платят до дупка) може да се окажат докторанти по английска литература с ниво на английски за начинаещи. След като дълго бяха презирали творческото писане като недодялана американска приумица, днес департаментите по англицистика отчаяно се стремят да назначат някой третостепенен романист или провален поет, само и само да привлекат дращещите орди от потенциални пинчъновци [6], напиращи да си платят таксата с цинично ясното съзнание, че шансовете им да издадат първия си роман или томче с поезия в лондонско издателство са навярно по-малки, отколкото да се събудят на сутринта, преобразени в гигантски хлебарки.

Естествено, образованието трябва да отговаря на нуждите на обществото. Но това не означава да се смяташ за обслужващ персонал на неокапитализма. Всъщност, много по-ефективно би се докоснал до нуждите на обществото, ако предизвикаш целия този отчужден модел на обучение. Средновековните университети са служели на широката общественост изключително добре, но са го правели, като са произвеждали свещеници, адвокати, теолози и администратори, които да подпомагат църквата и държавата, а не като са сбърчвали вежди пред всяка интелектуална дейност, която не поддава моментално.

Времената, обаче, са вече други. Според британското правителство цялата обществено спонсорирана изследователска дейност трябва да се смята като част от така наречената познавателна икономика, чието въздействие върху обществото подлежи на измерване. Такова въздействие лесно се изчислява в аеронавтиката, но не и при античната история. Фармацевтите играят тази игра по-лесно от феноменолозите. Университетските преподаватели, които не привличат рентабилни изследователски грантове от частната индустрия или пък не дават надежда да привлекат голям брой студенти, биват вкарвани в състояние на хроническа криза. Научните заслуги се равняват по парите, които докарваш, а образованият студент вече се дефинира като назначаем на служба. Времето не е добро за палеография или нумизматика, занимания, чието изписване скоро няма да се знае, камо ли да бъдат практикувани.

Резултатите от това изтласкване на хуманитаристиката са видими в цялата образователна система, като се почне от училището, където изучаването на езици е в стремителен упадък, история означава модерна история, а преподаването на класиците е предоставено на частни институции като Итън Колидж. (Това е причината защо стар възпитаник на Итън като Борис Джонсън, кмета на Лондон, по правило да започва публичните си изявления с цитат от Хораций.)

Вярно е, че философите винаги могат да устроят клиника по смисъла на живота на някой уличен ъгъл, а езиковедите да застанат на някое стратегическо публично място, където все ще възникне нужда от превод. Общо взето, идеята е, че университетите трябва да приспособят своето съществуване към подпомагане на предприемачеството. Както смразяващо се казваше в един правителствен доклад, те трябва да действат като „консултативни организации”. Всъщност, самите университети вече са се превърнали в печеливши индустрии, които управляват хотели и организират концерти, спортни мероприятия, кетъринг и пр.

Ако хуманитарните дисциплини във Великобритания вехнат, то е най-вече защото капиталистическите сили ги прогонват, като на това отгоре изнемогват за пари. (Британското висше образование не притежава филантропическата традиция на Съединените щати, преди всичко защото Америка има далеч повече милионери, отколкото Великобритания.) Говорим при това за общество, в което – за разлика от Съединените щати – образованието никога не се е смятало за стока, която се купува и продава. Разбира се, повечето английски студенти днес са убедени, че трябва да им се предоставя безплатно образование, както е в Шотландия; и колкото и да е очевиден личният интерес в това мнение, то до голяма степен е справедливо. Образованието на младите – точно както закрилата им от серийните убийци – трябва да се разбира като обществена отговорност, а не като въпрос на печалба.

Колкото до мен, като облагодетелстван с държавна стипендия прекарах седем години в Кеймбридж без да плащам нито пени. Вярно е, че в резултат на безрезервно упование в държавата на една впечатлителна възраст, станах безгръбначен и деморализиран, неспособен да си стъпя на краката, камо ли да браня семейството си с пушка, ако се наложи. От малодушна обвързаност с държавата на няколко пъти съм се обаждал в местната пожарна и през ум не ми е минавало да угася пламъка със собствените си ръце. Ето защо съм готов да заменя поне малко зряла мъжественост срещу седем години в Кеймбридж. 

Истина е, че по мое студентско време само 5 процента от английското население продължаваше с висше образование, затова днес, когато процентът е нараснал на 50, има такива, които твърдят, че не можем вече да си позволим онзи либерален дух. И все пак Германия, да вземем само този пример, осигурява безплатно образование за поне същия брой студенти. Британско правителство, което сериозно се заеме да отмахне непосилния дълг от плещите на младите, би следвало да вдигне данъците за неприлично богатите и така да възстанови милиардите, ежегодно прахосвани за нищо. Също така би трябвало да се постарае да възстанови доблестния облик на университета като една от малкото арени в съвременното общество (друга са изкуствата), на които преобладаващите идеологии биват подлагани на безкомпромисна критика. Ами ако стойността на хуманитаристиката се състои в неподчинението, а не в пригаждането към властващите идеологии? Интегрирането само по себе си не е стойност. В предмодерни времена хората на изкуството са били по-пълно интегрирани в обществото като цяло, отколкото в модерната ера, което най-вече означава, че често самите са били идеолозите, агентите на политическата власт, говорителите на статуквото. И обратно, модерният човек на изкуството не разполага с такава сигурна ниша в обществения порядък, но пък именно заради това отказва да го приема безкритично.

Така или иначе, докато не се е появила по-добра система, аз лично реших да се предам на съдбата си и да остана при безликите невежи и безпросветните доставчици на блага. За мой срам, започнах вече да питам студентите в началото на курса дали могат да си позволят моите най-тънки наблюдения върху литературните произведения или ще им се наложи да поспестят, като се задоволят с някои полезни, макар и недотам бляскави коментари.  

Да се измерват в пари литературните прозрения е безвкусна работа и, навярно, не е най-ефективният начин да си създадеш приятни отношения със студентите, но, изглежда, това е логическото последствие от настоящия академичен климат. На тези, които възразяват, че така се създават оскърбителни разделения между студентите, ще отговоря, че студентите, които не са в състояние да ми платят в пари за най-проницателните наблюдения, имат пълната свобода да ми плащат в натура – току-що опечени банички, бъчонка домашна бира, ръчно оплетени пуловери или здрави, ръчно направени обувки. Всичко това е във висша степен приемливо. В края на краищата, животът не е само пари. 
      


            Превод от английски: Албена Бакрачева


   


Бележки:

[1] В: “The Chronicle of Higher Education”: 26.10.2015.
[2] Британска комедийна трупа – Б. пр.
[3] Massachusetts Institute of Technology (Масачузетски технологичен институт ) в Бостън – Б. пр. 
[4] Съчетание от Оксфорд и Кеймбридж – Б. пр.
[5] Съчетание от fan и magazine: независимо издание, създадено и списвано от фенове на някоя знаменитост – Б. пр. 
[6] Томас Пинчън  (р. 1937) – американски писател, особено нашумял с романа  „Обявяването на серия N 49” – Б. пр.


Коментари по темата
Ами, ако това не е подранила „първоаприлска”, да се опитам да Ви отговоря на прясно, уважаеми професор Богданов, за да не ме затиснат дълго умуване и колебания. Привърженик съм на работенето-иновиране в ход. Е, не на крайно „алхимичното“ проба-грешка, но с невинаги доизяснена във всички детайли предварителна конструкция. Към такъв избор ме е наклонила доста многообразната в технологични парадигми приложно-рекламна и печатарска практика. Тя е мой занаят от началото на преходните години. В нея, учейки сам в една /недобре и ангро-официозно разработвана при соц-а/ професионална територия, ми се налагаше да бъда и „преподавател“. Не мога да се похваля с ята от „отличници“, но някои станаха много добри, и, по взаимно съгласие, се разделихме, за да направят свой конкурентен бизнес, успешен и до днес. Сега, разсъждавайки по повод на предизвикателството пред мен, си припомням, че това бяха онези от моите „работещи студенти-рекламисти“, които имаха определен афинитет към социално-политическо и общокултурно „разприказване”, езиково-комуникативно и визуално-естетическо търсене. А повечето бяха завършили технически и стопански вузове. Нещо интересно. Най-сигурните в своята инженерна, компютърна или счетоводна подготовка, но „необременени от хуманитарно любопитство“, издържаха много кратко в изискващия творческа подвижност и прецизност на продукта наш занаят. Доколкото можех да знам за сетнешната им реализацията, сменяха фирма след фирма, търсейки по-добър финансов шанс в тясната си специалност. В неуморно недоволство от „непедантичната визия и експлоататорския нагон“ на работодателите си… Разбира се, това е една огромна тема за пълнотата и съвременната пригодност на образованието /от началното, до висшето/ в страната ни, както и за непълнотата на бизнес-трудово-професионалната мотивация на обществото ни като цяло. Помежду им се е отворила тревожна хладина, нечетлива комуникация и „реформаторско“ тъпчене на място.
Призоваването на проф. Богданов „за онлайн-преподаване-говорене, по-достъпно за нашите студенти, отколкото за самите нас“, ми се струва с неотложна валидност и многовалентност. Склонен съм, като да поставя личния си опит, предпочетени граждански убеждения и „визионерство“ по наболели проблеми от днешния ни национален живот под нбу-студентски „обстрел“. В непирамидален разговор между равни, в по-облекчено, шеговито-приятелско оценяване на авторските и коментарните вдъхновения. Нещо като по-изкушаваща „покрай-академична фейсбук говорилня“; но и достатъчно далеч от смазващата хибридна „майстория“ и езика на омразата в дълга композиция български /и небългарски/ информационни и екзотично „научни“ сайтове, портали и субекти. Нещо, което да поставя под взрор, в отворено и толерантно избиране-тълкуване-обосновано отхвърляне, ширещия се привидно диалогичен и псевдо-познавателен сектор от медийното, вкл. интернет пространството. Подхранван щедро за нечии преки и косвени политически цели и настроения „на деня“. Съшиван с манипулираща „бомбастичност, достоверност, интересност“ и с груб модераторско-тролски верев.
Добре, но дотук аз, изглежда, само съм скицирал две възможни посоки за разговор със студентите от НБУ. Едва ли съм им първооткривател. Не знам и дали те ще предизвикат по-задълбаващ интерес и реакция от тяхна страна. Самата базисна изследователска и творческа канава на официалния сайт на проф. Богданов винаги е пораждала безброй възможности не само за ползотворно четене, но и за коментиращо и питащо участие на бъдещите хуманитаристи, а и на следващите всяка НБУ-специалност… Разбирам „бялото знаме“ на нашия неуморен и блестящ Учител и домакин пред необяснимата унилост на можещите да се възползват, проверят и отпуснат в мислене и писане многократно повече. Затова и откликвам на неговата подкана към мен, външния, достатъчно разкрепостен и „безотговорен“ форумник. Може би трябва добре да се обмисли, но като че ли на първо време би могло да бъде добавен още един раздел/форум в академичния сайт-носител. Шеговито да го наречем - „Без студентска книжка“ или нещо си. Там могат да се огласяват студентски публицистични размисли, „нестандартни“ курсови работи, новаторски литературни опити, или просто прихващания на летящи из въздуха теми, от които да тръгне интерес за обговаряне… Самият аз бих се почувствал по-реактивен в такава „неопитна“ словесно и познавателно среда. А и бих отделял с оптимистично гражданско и родителско сърце от времето си, за да бъда скромно полезен.
Благодаря на професор Богданов за похвалното посочване на моето пописване тук като „по-обхватно от обичайното”. Категорично то се дължи на независимия от университетското цяло ракурс, от който мога да си позволя да назовавам, което смятам за повече ценно от друго, смятано за прието-неотпадащо за тълкуване и преоценка. Превъзходният езиково и тънко вложен смислово превод на проф. Албена Бакрачева, облагородяващ вероятно „провокативната безпътица” на проф. Игълтън, ми даде повод да потърся екстремни „оприличавания-различавания”. От каквито, моето убеждение е такова, нашето образовано общество трябва да си даде воля, да се ползва все повече. Инерциите и смесването с „класическия соц-лагерен обоснован хуманизъм” могат да бъдат спирани и разпознавани с напрегнато внимаваща, обективно обосноваваща проверени ценности дълга хуманитарност. Просто ни се наложи да се съизмерим с една авторитетна визия около многовековната университетска традиция на Острова, на кръстовището на сложни глобални образователни трансформации. Какво по-здравословно за НЕСТРАХУВАЩИТЕ ОТ РАЗЛИЧНОТО и многообразното. Освен още отваряне за „нерешителните” студентски размисли, наблюдения и досещания сред взискателната академична процедура.
Благодаря и на всички НБУ-преподаватели за учтивата им поносимост към моите „бързания и посочвания”. Прекланям се пред красивия, невидимо-безценен техен труд!
Тема № - 165 Коментар № - 8193 Dekarabah - 2016-03-30 22:14:23
Чета каквото съм напсал, поправям си буквените и другите грешки и пропуски върху публикуваното. Разбира се, държа на усложнената си позиция, радвам се и на другите умни реагирания на статията на Игълтън, но особено ме радва последното написано от Декарабах, което продължава първото. И си подновявам старата покана да ни напише уводен текст, ще решим къде да го поместим. Е, ако не му се иска, да ни напише тук коментар по негова тема. Защо настоявам? Поради този негов стил на гъкаво оприличаване-различаване, който успява да изказва по-обхватно отколкото е обичайно. Аз самият съм доста изостанал от съвременните теми на университетската методика, но би трябвало да помислим как да го привлечем за онлайн-преподване-говорене, по-достъпно за нашите студенти отколкото за самите нас. Бъдете много здрав Декарабах и някак ни
отговорете!
Тема № - 165 Коментар № - 8192 Bodan Bogdanov - 2016-03-30 08:03:23
Преведено на разбираем език описаното в статията на игълтън, което поне за мен е ясно, че е почти на 100 процента истина ясно и екзактно показва, че положението в българските вузове съвсем не е чак толкова зле, като изключим материалната база (нбу няма проблеми и с нея). Нашите професори може и чат пат да си искат това онова, и администрацията ни може да не е супер професионална, и студентите може да сме ангажирани и с други неща, но никой представител на тези три групи нито съм виждал, нито съм чувал да пада толкова ниско и низко. Ужасен Игълтън, търгаш и еснаф. Поведението му втрещява. Все пак, разбира се, му признавам, че поне честно и почтено си признава, че едва ли не за да ти каже "добър ден" ти иска пари. Да, може би почтеността му е на ниво. Впрочем, положението и в устоналите университети в европа е същото - лежат на стари лаври и произвеждат шкарто. Но какво да се прави, докато не се научим да ценим собствените си кадри (акедемичен състав, администарция и най-вече студенти) ще ходим да си даваме парите на тия дето е повече от явно, че умело, упорито, талантливо и успешно полагат усилия за затриването на цивилизацията ни. Добре поне, че отвреме навреме излизат и такива статии, че повече хора да научат истината за положението. Това ми е вчепетлението от статията, съжалрявам за критичния си тон, но игълтън си го проси просто (предполагам че и другите колеги коментатори са го напарвили на пух и прах само че по елегантно, но аз реших да бъда искрен като него и да му кажа в очите какво мисля. а мисля, че добре че не ми е бил професор, че с това нагло държание поне в бг бързо-бързо щяха да го изгонят от университета).
Тема № - 165 Коментар № - 8191 AT - 2016-03-29 20:32:07
Професор Богданов е склонен да оправдае „дясното ми недоволство” от убеденото внушение на проф. Игълтън, че университетска Англия „капитулира пред безскрупулните приоритети на глобалния капитализъм”. Благодарен съм, защото критичната ми теза не е защитена достатъчно убедително. Няма и как да е иначе, разсъждавам от микроскопичната позиция на най-обикновен, освободен исторически съвсем неотдавна от задължителността на марксистката идеология, източноевропеец. И единственото ми основание за „спор” с всепризнатия литературен теоретик е личният ми пиетет към англоезичното и неговия несметен, подчертано свободен от имперско-държавна и религиозна цензура, културно-хуманитарен трезор.
Затова, ще подсиля с още малко своята несъгласна „балканска визия” за анти-глобалисткия и анти-нео-капиталистическия „гняв Игълтънов”. Неговата находчиво поднесена /удобна и за широк колежански прочит/ филипика политически се вписва в бурното вълнение около Островния Брексит. По лявата си неудовлетвореност тя се доближава и „Грексит”-а на люлката на демократичните начала… Но, още по-тревожното е, че се родее с капсулирането, придружено с огромни експанзионистични апетити и въжделения, на днешна, трудна за определяне като демократична, Русия. Донякъде и с притеснения за „отрицателните интернет влияния и последствия” рязко-индустриален Китай. В този дух на избиране - между десния предприемаческо-пазарен /и като резултат социализиращ фирмено-общностно и граждански-законово-образователно формиращ/ демараж, и левите страхове от „гибел” на отделните хуманитарности и цивилизационно принизяване - аз определено избирам професорБогдановото „двойно настроено и множествено партикуларното” мислене върху т. нар. кризисност на 21-вия ни, и засега удържащ на „ренесанса” на изпробвани тоталитарни състояния, век. Впрочем, и с това да завърша малкия си опит върху твърде голямо и сложно, може би най-страшното е, че „брадатият марксизъм”, особено в последните десетина години, удобно се намери отново ролята на „пом.-шеф-готвач”, който има достъп до казана на ПОЗНАНИЕТО, за до го разбърква по свой вкус и … с глобално неадекватни рецептури. Казано кратко, „в старата кухня на капитализма телешката глава на комунизма още не е увряла”. Една стогодишна милисекунда от ВЕЧНОТО се опитва /пак/ да промени хода на … естествените човешки интуиции за просъществуване. Обърнете внимание, приятели, натрупаната книжнина на марксическата „широта”, във времето, се превръща все повече в изключително схематично и потискащо, и недаващо дълги реалии четиво. Длъжен съм обаче да отбележа - „левият” /и националистически/ вирус, както инсценира хронично „болестните състояния на световния капитал” и неговите сложни взаимоотношения „с експлоатираните човешки маси”, така и, неотказващо се, се опитва да изземе неговите насложени исторически функции. Та, дясното е - това да не се случва. Нито стопанско-технологично, нито хуманитарно-граждански.
Напълно е възможно, да греша. За мен ще е човешко удовлетворение, да чуя друго виждане.
Тема № - 165 Коментар № - 8190 Dekarabah - 2016-03-28 21:39:46
Съвсем по реда е критиката и несъгласието на Декарабах с Тери Игълтън. Да, наистина е различно дали външно практически се обявяваш срещу нещо, или по-вътрешно гледаш и на себе си и на своето като участващо в кризата или упадъка, който критикуваш. При Тери Игълтън външното като че ли не е неговото. Тази позиция се дължи вероятно и на самата статия, която трябва да бъде с ясна позиция. Но все едно, така е, както казва Декарабах, лявото си е ляво, дори когато е умно. Разбира се, и дясното, и то може да е настроено по-радикално. Моето дясно обаче освен двойно е настроено и множествено партикуларно. И дали е изобщо дясно?

Така или иначе, говоря не за една криза и едно пропадане, а за повече кризи, а и за това, че кризата и в единствено и в множествено число е дума, която не съвпада с външното, което означава. Поради което за да бъдем по-точни, трябва да употребим за същото и други думи. Отгоре на това и постановявам, че и тя, и те и другите неща, за които стане дума не са просто вън от нас, но са и в самите нас. Лошо усложняване, което води до объркване. Необъркването обаче е нещо практическо. Тери Игълтън е написал статия, а аз коментирам.

Така че да не продължавам с това усложняване да избера за какво по-точно ще говоря. Аз и вече избрах, че ще говоря за знаенето. Казах следното. Ние на какво учим? На комплекси от факти, реалии и понятия, а също и на опит в прилагането им за ново разбиране. Понятията са важно нещо, но като преподаватели сме изправени пред тежко различаване между термини и специфики в областта ни. Там е по-лесно, защото те са чуждици, които са еднозначни и могат да се изучат. Да, но има и понятия-думи от собствения ни език, които могат да се употребяват и реифицирано еднозначно, но и по-многозначно, а и като понятия.

Понятието е нещо свещено в нашата среда, но това вече е свързано с разногласия и недоразумения. Вътре влизат идеите за общество, за любов, приятелство, свобода, справедливост, а и за човек. Много особено основно знание, което обаче спокойно може да липсва, а незнаенето на основата да се надгражда от знаене на детайли. Най-добрият пример е неразгърнатата идея за свобода, надградена от детайлно познаване на демократическата изборна техника.

Е, ако става дума за човек, днешните хора са и граждани, така че познаването на гражданските права и задължения може да започне и от самото гражданство, без да ни пречи неясната идея за човек. Неясна, неясна, ама за съжаление и тихомълком изяснена. Човекът е това, което той говори и на което държи. Затова и ако искаме да влезем в социалното поле, в което се движи човешкото същество, разпитваме и правим интервюта, после сумираме отговорите и стигаме до представителни за социалното количества от еднозначни отговори.

Знаем, че Фройд е открил несъзнателното и посъзнателното и ги е свързал със съзнателното в опозиция, която е поставил в сърцевината на човешкото. Да, но, първо, това е станало преди години, и второ, което е по-важно – това е психология и психиатрия, психлозите и прсихиатрите да си го знаят и прилагат, ние сме от друга област.

Ето, оказва се, че в толкова други области е налице просто разбиране за човека, върху което се наслагва детайлно знаене за различни социални проявления на същия този човек, т.е. е съчетана основа с детайлност, която не би моглада се свърже с нея. Тогава как може се направи добър модел за това какво е знание, ако този, който го прави, мисли, че човекът просто разбира външното и че знаенето не е друго, а знаене на повече външно. Та не разполагаме с модел за човек. И ето, психологията и психиятрията те си правят сложни модели, а задачата е друга – те да могат да се изкажат и просто.
Защото знаенето е знание и за повече факти и реалии, но това знаене може да е непосредствено и можещо и да се изказва, но то може да бъде и само опит и усет, които обаче не се будят толкова лесно, а веднъж се будят, друг път спят и са просто незнаене. И затрудненията, които следват от това – че незнаещи почти нищо хора, все пак знаят, именно младите хора, които добре разбират, че този знаещ, който им преподава, всъщност не знае, а и домашни животни, с които живеем, напълно точно разбиращи нашите състояния по-добре от собствените ни приятели.

Аз говоря опростено по въпроса и в това е въпросът – знанието само тънко разчленено ли е, или то има неразчленени състояния, които също влизат в него. Е, отговарям, както струва ми се, трябва. В знанието влизат и различни по-ниски степени на знаене и ако ни занимава въпроса за упадъка на съвременното хуманитарно образование, би трябвало да можем да кажем, че той не се дължи само на външните промени в университетската среда, за които говори Тери Игълтън. Упадъкът се дължи и на разпадането на голямата наука за човека и човешкото на области, които си развиват своето детайлно знание, без да ги занимава общото, отнасящо се до самия човек.

А то не е само историческо и само локално и само политическо, което се дели на ляво и дясно, а е и траен универсален модел, който непрекъснато трябва да се преговаря и изказва по нов начин, защото не всичко от вече изказаното от Аристотел и Лок е все пак същото при съвременните условия, въпреки че не е и съвсем различно. Затова и твърдя, че по-тънкото и сложното, изказано от Пиаже, и то може да не свърши нужната работа, ако хем не се изкаже в съвременен, хем се предпочете неможещия да се преложи детайл, който няма основа, за която да се залови.

Така че човешкото знание не е само знаене на повече факти и реалии, не е само формална осведоменост, но е знаене и на онова, което е така отдавна и което по-рано са знаели, защото са имали отношение към общото, а днес тази основа вече започва да ни липсва, тъй като трябва да знаем какво ли не друго, което бързо увисва без него и бързо-бързо опира до пълне незнание.

Та е така е според мен, ако трябва да спра дотук, след като казах какво смятам, че е знанието, което поразкри и причината за кризата, която сочи в своята статия Тери Игълтън.
Тема № - 165 Коментар № - 8189 Bodan Bogdanov - 2016-03-28 12:52:52
Дано да не препъна стойностния низ от коментари, но ще си позволя няколко извън-университетски абзаца.
Самото „стародавно разделение” на интелектуалците на десни и леви, особено силно представено в хуманитарната научност, за мен е тревожно неработещо в 21.век. Изключително плодовитият „антикапиталистически” литературен теоретик Т. Игълтън, с това си есе, ни демонстрира типична ляво-хайверна критичност към непреодолимия ход на глобализиращата се корпоративна, пазарна, производствено-консумативна и образователно-информационна „тоталитарност”. Получило се така, сякаш авторът „марксист” едновременно се оказва обезсилен да „контра-реформира” класическите рецептури за всесветска хуманитарност в добрата стара Англия, а от друга страна, е изпълнен с ревнивост към конкурентната прагматика на технологизиращите се и „финансово-военизирани” университетски структури, които страните с развити икономики все повече избират. Впрочем, проф. Игълтън достатъчно отчетливо посочва, че по-усъвършенстваните модели на университетска целесъобразност и меко отсяване между „високото и достатъчното”, платеното и безплатното във висшето образование, са представени най-успешно в САЩ. Мога да се съглася и с нагласата му за недопускане на „явни търгаши в храмовете на науката”. Но, в крайна сметка, в сърцевината на неокапитализма си стоят напористото /рисково/ предприемачество и търговският нюх.
По-друга и безкрайно по-дълга е темата за „правенето на разсъдливи човеци и граждански личности”. Разбира се, човечеството е навикнало да слага докосналите се до висотите на образователната пирамида на по-предни политически и морално-законово-надзираващи позиции. Това традиционно народностно-обществено, а и международно-дипломатическо съгласие, е може би най-основната причина за неговото /на Човечеството ни/ оцеляване през сложния и понякога непроницаемо абсурден, катастрофален, преход от съзидание към гибелност… И ако се върнем във века ни, разсъждавайки по повод предизвестената емоционално от Т. Игълтън „бавна смърт на университетското”, мисля, че тя няма да се случи. Правя го от редовото равнище на сравнително добре образован и самостойно „обигран” в практиките на оцеляването „в нашенската предприемаческа и конкурентна среда” българин. Оказва се, че моят /екс-соц-лагерен/ оптимизъм за запазване на ценностите и хуманитарните начала във висшето образование е някак по-здравословен. Навярно, защото г-н Игълтън никога не е прекарал нито един свой житейски ден в желязна, неразговорлива по истинската хуманистична дълбочина, марксическа действителност…
Ще ми се да добавя и още неща, отнасящи се до сблъсъка на модерната „престаряла университас” с недоизбистрените мултикултурни образователни нагласи, както и с религиозните „противоречия” в глобалното образователно дело. Но това е още по-дълго… Затова ще завърша така. Възможно е, да сме поели към ЧОВЕШКА ВСЕОБЩНОСТ, в която производителният, подготвен професионално, готов да влиза в гъвкаво де-професионализиране, дълг към нашата землянска битност, да бъде съчетан с достатъчно и неумиращо ПОЗНАНИЕ за това, кои сме и защо сме се запътили … нанякъде. Утолени, справедливи, сюмпатични. Отделни, но заедно.
ПП: Погледнах, виждам, че професор Богданов е коментирал отново. Ще си позволя да пратя и моето, преди да съм го прочел. Пряко реда на университетските „правила”.
Тема № - 165 Коментар № - 8188 Dekarabah - 2016-03-25 19:25:15
Разбира се, и ние сме вътре в кризата, която обсъжда Тери Игълтън. Затова и благодаря и на Морис, и на Искро Косев. Няма как всички да не бъдем с различни идеи за знание, след като сме различни хора с различни хоризонти. Проблемът е, че хем сме с различни хоризонти, хем по нещо все пак те би трябвало да си приличат. И ето в НБУ, което има и куп недостатъци за оправяне, правим нещо знаменито по инициатива на Веселин Методиев – колектив от десетина души изработва основен речник от общи понятия и за всички при нас, но и по екипи в различните програми. Осъзнали сме, че заедността в един университет ни задължава и към по-общ език, по който да се разбира, че сме питомци от това място.

В нашата среда не е обичайно да разделяме хуманитарното от нехуманитарното знание и просто смятаме, че всяко валидно знание е хуманитарно. Университетьт започва там, където е горе-долу ясно какво е знание. Като редови хора смятаме, че знанието е факти и информация, осведоменост за събитията в света и по-добра и пълна осведоменост за фактите, реалиите и инструментите в областта, която е нашата специалност. Точно тук започва съвременната криза. Защото специалностите са безброй, много от тях се застъпват и не е лесно да се определи кое между тях е по-общото, което на какво принадлежи – дали на едно по-общо знаене, което е редно да предхожда по-специфичното за тази област, или то принадлежи на тази област и всяка друга област трябва да обучава на него поотделно. Да, но тези поотделно, макар и да си приличат, се и различават.

И ето влизаме в тази криза на колебанието по по-общото, която върви заедно и с друго питане. Самото знаене е само точно познаване на факти и реалии, или и нещо друго – владеене и на понятия, а и усвояване и на опит. Както казах по-горе, искаме да си дадем сметка за по-общите понятия, които би трябвало да въвеждат към по-специалните термини на областта. Но това несъмнено опира и до знаене на езици, а и до по-особено знаене-ползване на нашия български език. Лоша пространна работа, ако трябва да се свърши само от нас. Затова и в знанието на особена почит се радват натрупаните добри книги. Който знае, има достъп до такива книги. И отново и питане, и проблем, и дори криза. А да не би, ако се тръгне по този път, техният прочит да замести всичко друго и знаенето на добрите книги, да завърши с безкрайно препращане към казаното в тях, което да замести нашето вмисляне в самите неща?

Сега свършвам дотук. Подканям да обърнем внимание на тези кризи, ще продължа и нататък с модела на знаещия и осведомения човек, т.е. ще влеза в темата на професор Косев.
Тема № - 165 Коментар № - 8187 Bogdan Bogdanov - 2016-03-25 16:50:12
Радвам се и аз да се включа в тази интересна дискусия, провокиран от текста на Тери Игълтън, преведен толкова добре от Албена Бакрачева, и от силните коментари. Темите, които се обсъждат тук, не ми дават покой от много години. Ясно е, че се намирам от страната на губещите. Положението на хуманитарното знание не е за завиждане. Лошият му социален статут върви заедно с намаляващото му качество, без непременно едното да е следствие от другото: все по-малко интересни книги и статии, липса на нови идеи, на завладяващи дискусии.

В контекста на новите масови избивания на хора си мисля, че и с човека нещата са доста зле. Това ме води до извода, че и победилото нехуманирарно знание няма основания за тържество. Техниката не води до промяна на съзнанието. Човек може да бъде технически грамотен, да познава детайлно най-новия IPhone и да бъде с психология на примитивно чудовище.

Разбира се, вина има и самото хуманитарно знание. Тук няма как да не се съглася с проф. Богданов, Васил Гарнизов и Борислав. Идеята на Искро Косев за хуманизиране на техническото знание е добра, но ми се струва утопична - мисля, че техническото знание отдавна е развило степен на висока самодостатъчност, която само се усилва вследствие пазарните успехи.

Какво остава на хуманитарното знание? То трябва да се обърне към онова, което винаги е било: утвърждане на човешкото. Че техниката е по-силна от човека отдавна, още от Хирошима е ясно. Хуманитарното знание би трябвало да опази човешкото, да не позволи на човека, разполагайки със смъртоносна техника, да се самоунищожи. Хуманитаристите в университета би следвало, както казва проф. Богданов, да се освободят от елитарността си, която впрочем е скорошно явление – резултат от отварянето на множество катедри в тази област след Втората световна война, иначе хуманитаристите винаги преди това са си били гладни. Те би трябвало да възпитават студентите в ценности, които да им позволят да живеят заедно. Когато правим литературен анализ, заедно с вглеждането в особеностите на текста, е нужно да се замислим и върху обстоятелството, че литературата винаги е искала да каже на хората как да се изградят като личности. Този аспект на произведенията, който обикновено е мислен като недостоен за изтъкване от сериозния изследовател, ми се вижда важен.

Тема № - 165 Коментар № - 8186 Морис Фадел - 2016-03-25 05:42:52
Не само провокативния етикет – „Бавната смърт на университета” – а и самото име, Тери Игълтън, плюс трите впечетляващи коментара – предизвикват и моите съждения. И четирмата автори търсят – как да се усилва хуманитарния университет; и как да се въздига самата обща хуманитаристика (човекознание); с над хилядата си, отделни хуманитарни дисциплини.

Ще се вгледам предимно в заглавния текст. Наистина блестящ текст с много сила. Но съм настроен да опонирам на един голям автор. Още в първи абзац, Т.И., реагира на т.нар. горд ректор на „технологически напреднал университет” с думите, „...че на този кампус май не се правят никакви хуманитарни изследвания”. След което следва вледеняване и разрив (– без „разстрел”).

Питам се, ако този „кампус” е инженерен, или химико технологичен, не би ли бил по-резонен въпрос, напр. имате ли тематики за „хуманитаристки дискурси на вашите технологии”. Както в наш хуманитарен, вкл. и академично психологически факултет, департамент и пр. е резонно питането – до какви приложни технологии, водят част от вашите, напр. експериментални изследвания; и с какъв ефект. Т.е., вие търсите ли в частното и целостта; всеобщото; за да сте нужни в живота. За да подготвяте и студентите си, като универсално можещи професионали.

Сиреч, технологичното да се хуманизира; а съответна част, не всичко, от хуманитарното знание да се технологизира. Да се превръща в разбиране. И в правене на нови практики и нови политики. И да поражда научни идеологии. Студентите, търсят, дори неосъзнато, ярки и убедителни нови отговори – за смислите на своя живот; за социалните екзистенции – и да се сочат добри „изходи”.

Т.И. настоява за дистантната отдалеченост на Университета от Обществото. Но не и за разрива между тях (нито пък, за подчиненост на безмозъчен праксис). Лековато е да се крием зад натиск на „безскрупулни приоритети”, на едно или друго (напр. на глобално капиталовото; или на „локално” китаизираното) – но все дисхармонично и нехуманно човешко устрояване.

Т.И. ни убеждава, че „предприемаческия университет” не е наше бъдеще. Нужна е „критическа дистантност”. Така е. Естествено не всичко може да се „измерва” и да служи на „познавателната икономика”. Не бива и платени изследвания да изместват преподаването. Но ако един търсещ преподавател не изследва, няма хипотези, не ги проверява с фактологии (това могат да бъдат и текстови фактологии; с контент-анализи и математика) – то той, няма да може да има свои научни внедрявания; с които да печели обич, респект, почит от своите студенти. А те са...
„иновативни”!

Т.И. се тревожи, от изискване да подпомагаме „предприемачеството”. Защо не. Но как. Не чрез „безгръбначие”. А чрез откриване и ясно, и точно, и опростено формулиране на всеобщи регулативно-стимулативни фактори и механизми; които удовлетворяват хуманно човешките индивиди и личности (и граждани); напр. в релацията „Продуцент – Продуциране – Продукт”.

Т.И. сочи „езика” (и езикознанието), вкл. „литературата” (и филологиите) и „историята”, за която се визира хипотетично и централна позиция в човекознанието. Към тях, коментарно, се добавят още – политическата философия; журналистиката; антропологията; изкуствата. Но за кой ли път се пропуска едно всеизвестно и базисно познание за човека (като „био-психо-социално” същество и симетричната му триделност от „ Id-Ego-Superego”); което фундаментално за хуманитаристиката познание, има над стотина теоретични, експериментални и приложни науки; а те се премълчават?

И за да се преодолява, една привидно формална несъобразеност, не заслужава ли, по примерната тематика: „Интегрални психологични модели за индивида и личността – и ролята им, в интегралното човекознание и социалните практики” – да се подготвят и проведат разнородни междудисциплинни дискусионни сесии в НБУ; с общ модератор професор Богдан Богданов – които дискусии, предварително могат да се изпробват в по-тесен, колегиален и приятелски кръг.

С колегиално уважение .... Искро
Тема № - 165 Коментар № - 8185 Искро Косев - 2016-03-24 14:41:10
Великолепен коментар на Васил Гарнизов! Да, така е. Това, което сме публикували, има точно тези качества и това послание, но то върви заедно с идеология, която е редно да се постави под въпрос. Ние сме хуманитарен университет, който се опитва да наложи хуманитарността и в точното знание, и в този смисъл няма как да не обърнем внимание на идеята за приближаването на знанието към приложеността, а и към онова, на което се казва практика. Тази иначе полезна идея следва от доста сигурното заменяне на елитарния университет с отваряне към всички, които искат да усвоят професия.

Ето оттук е произтекла абстрактната идея за предприемаческия университет, която проникна и в докторската дисертацията на един от силните мениджъри в нашия университет. Тери Игълтън се бунтува срещу самата идея, а и срещу младите хора, хукнали към леснотията на мениджерството. От това произтичат и следните две конкретности - искането бакалаварската степен да се сведе до три години, но също и и справедливата отсъда на немалък брой наши студенти, че те слушат преподаватели, които повтарят едно и също в продължение на повече години отколкото е редно. Което кара студентите да не влизат в час, да напускат университета, а и броят на записалите се да намалява.

Да, Васил Гарнизов е прав. Тери Игълтън се бунтува срещу самата идея и срещу напредващата сегашна обществена уредба, свързана според него с едно също абстрактно разбиране за съвременния капитализъм. Но кризата в хуманитарното образование е по-скоро двоен въпрос. От една страна, свързан с нагласата на съвременните студенти, които така разбират ученето в университета. От друга страна, този въпрос е свързан и с кривото разбиране за хуманитарното образование на самите преподаватели хуманитаристи. Именно от него следват и техните интелектуални и поведенчески нагласи, които отблъскват студентите. Да, но проблемът не е в това, че младите не са добре образовани в училище.

Проблемът е, че и там те са били учени по стария дълбинно елитарен начин, че знанието не е за самото знаене, а за да може младият човек да влезе в по-горното. Съвременният свят обаче е широко отворен и всеки ходи където желае. В сегашния свят знанието е не само думи, понятия и значения, които са именно тези думи, понятия и значения. Езиците са вече повече, и то те не само само говоримите езици, но и тези на поведението, на образите и най-важното - на вътрешно променимите думи, понятия и значения. Затова и точните означавания се котират все по-малко. От тях ползата е и друга, но, така или иначе, те правят по същество друго - поддържат горното на един по-знаещ елит, който наистина живее все още по-добре.

Но, първо, това няма да е задълго, а и, второто, което е в разрез с другата повеля на нашето време - че всеки определя сам своя живот. Което обърква и нуждата човек да се приютява в елит, особено когато той, доста видимо, е и нетраен, а и не се различава от редовото живеене другаде. Именно това пропъжда студентите в чужбина, където, ако не намерят друго, те намират поне един стар свят с по-стабилен и по-сигурен ред. Това е и по-кроткият вид на същия проблем, който породи масивната емигрантска вълна от Изток на Запад.

Та тамошният проблем, който тревожи Тери Игълтън, е, че е смутена идилията на елитния университет, а тукашният проблем е, че възникналият у нас по образеца на тамошния университет български университет е развил и по подражание, но и по обществена уредба, не толкова различна от онази в Сирия и Ирак, хуманитарен елит, който не желае да се откаже от речта и темите, с които е свикнал, и които, разбира се, правят и друго, но и това по-основно, че бележат неговата елитност.

Ето изказах по-агресивно и радикално същото, което внимателно е казал Васил Гарнизов.
Тема № - 165 Коментар № - 8184 Bodan Bogdanov - 2016-03-18 11:59:09
1  2  3 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 34127

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 122408

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 13334

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 27717

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 126640

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 71777

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 18635

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 10522

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 171518

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 52772

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA