БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ 1
РАЗБИРАНЕ И
ИНТЕРПРЕТАЦИЯ

ФОРУМ 2
ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Отпратка към един Каталог и към един художник - доц. Моника Попова

В края на 2019 г. излезе Каталогът на изложбите на  един от знаковите преподаватели в Нов български университет - доц. д-р Моника Попова, представени пред периода от 2014 до 2019 г. Както пише Мария Ландова през 2015 г.: „Тя е артист, който непрестанно захранва изкуството си със стимули отвън и отвътре. Отвътре идват емоционалните подбуди, стимулите на Живота. И на Смъртта. Отвън прииждат праобрази: от Древен Египет, от иконографията на Фрида Кало, Николай Майсторов, Кольо Карамфилов, от комиксите…“ И още: ИМА ЛИЧНА МИТОЛОГИЯ.

Така академик   Светлин Русев  представя и изложбите й: „Трудно ми е да определя къде се намираме. Изложба, дори и в най-разширеното понятие за изложба, трудно може да се нарече! Имам чувството, че съм попаднал в някакво древно светилище, в което странни знаци, йероглифи, рисунки, препратени от пещерите до едно модерно разбиране за концептуална пластичност, заедно с прости и чисти мисли, като притчи, са навлезли в съвременния изначален национален дух“.

Представяме интервюто за проекта „Максимална степен на болка”  на доц. Моника Попова пред поетесата и журналистка Силвия Чолева. Един многоглав въпрос, подобен на реторичния и един писмен отговор – които обаче съставляват не просто едно интервю, но и видим вътрешен диалог.  Проектът е посветен на майката – и обратно на „Дневникът на скръбта“ на Ролан Барт, в който смъртта на майката се изживява чрез фрагментарното, дори чрез накъсаното фрагментарно, фрагменът в тази изложба е мащабен до толкова, че и самата изложба е представена в Галерия ”Индустриална”. Както казва Хемингуей, някои хора са като картини, които не могат да се поберат в стая.

 

Силвия Чолева:

„Поканата от теб дойде с думите: „много държа на тази изложба”. Още преди да вляза в „Индустриална”, бях поразена от стражите, а защо не и орязани дървета до дървесни трупове, които се различаваха иззад матираните витрини на галерията. След това беше шокът от свръх мащаба на картините-хоругви, а направо се разтреперих от миниатюрната на този фон галеристка, която ме посрещна, накуцвайки насреща ми. Сякаш беше станала от някой инвалиден стол от картините ти, сякаш беше едно с изложбата, сякаш тази изложба пренасяше болката върху целия свят... Но какво правеха там това количество велосипеди? Кой се возеше с тях? Това се питах и сега очаквам тяхната история...

Беше поръчала магнити за хладилник с отпечатани две от картините от изложбата. Доколкото съм била в галерии по света, такива се продават за спомен. Ти обаче искаш човек да си спомня болката...  Непосилно ми се струва? Защо?

Мащабът на болката е огромен, за да я изразиш по такъв екстремен начин – любимата ми хоругва-картина се оказа, че е 4 метра висока... Къде отиде болката след изложбата? Къде прибра картините? И възможно ли е болката да се „прибере”, „съхрани” или „скъта”, така че да я притъпим...

Изложбата беше закрита с музика (групата... свири и ... пя), напитки, храна, купон. Така ли побеждава животът?”

 

Моника Попова:

Ето и моя писмен отговор на казаното от Силвия Чолева.

„Доколкото разбирам ми задаваш 3 въпроса. Първият е свързан с велосипедите, а историята е следната: Методи (моят съпруг) е ретро-дивак. Обича всичко ретро, но най-много обича стари коли и колела. У дома има поне 5-6 велосипеди, които са навсякъде.
 
Аз също рисувам навсякъде - в ателието, в Нови хан, на Мадрид, в спалнята. Мога да рисувам в коридор, в килер, на балкон, въобще навсякъде. Мога да рисувам и всякак, но най-обичам като рисувам да съм сама, а когато рисувам да имам физическа сила. Имало е случаи да ми се рисува, но да не ме държат краката и съм го отлагала. Такива моменти са малко, защото когато на човек му дойде импулс за рисуване, почти винаги му идват и сили.
За тази изложба ми трябваше много сила!
        
Това е единствената изложба, която съм рисувала на един дъх. Всяка картина е йероглиф. В началото йероглифите се рисуват, но след време те заприличват на букви. Истински изписаните йероглифи са формули.
Те са фигури и символи, които са създадени от много преживяно.
 Така създавах тези картини - разгъвах платното и просто пишех „Смъртта на моята Майка”.

В продължение на една година, от време на време, заставах пред тези бели като смъртта платна и рисувах обръщайки очи навътре към „Смъртта на моята Майка”. Описвах я, така както се описва с йероглиф; в мащаб; на един дъх или без дъх.

Дишането разваля линията.

Така веднъж недишаща се озовах в Нови хан, където е цеха за сувенирна керамика на съпруга ми. Беше много странна година. Освен, че рисувах като пишех, или пък пишех като не дишах, същата тази година реших да изчистя или почистя целия си живот. Чистех навсякъде където отивах. Така, чистейки и рисувайки подред, се озовах в едно складово пространство, в дъното, на което видях 30 стари велосипеда. Едните бяха паднали, другите бяха изправени, трети бяха подпрени, а четвърти складирани като осакатени върху стилажите. Те дори не можеха да стоят на краката си, защото нямаха гуми. Всичките приличаха на живи хора, някои осакатени, други все още здрави и красиви, трети изоставени.

Попитах Методи, като как тези колела са се озовали там, а той ми отговори, че не знае! И така се започна обгрижването на тези 30 души! Почистих ги, приготвих им цяла самостоятелна стая и след което ги подредих едно до друго, подобно на фриз. В стаята бяха само Те и едно кресло на фигурки от стилизирани цветя! Креслото беше за Методи. Всеки ден отключвах стаята, Методи влизаше, сядаше на креслото, посочваше по едно от тях, аз го изкарвах отпред, той се наслаждаваше, а след това си тръгваше.
 
Така цяло лято! А на фона на всичко това аз рисувах!

Рисувах върху платна и върху обеми.

След като изрисувах всичко, реших, че колелата са част от света, в който се намирам в момента (света между живота и смъртта; между земята и небето). През цялото време докато рисувах те бяха с мен; аз общувах с тях и те общуваха с мен.

Що се отнася до магнитите-сувенири, аз ги виждам като едни силно умалени мои картини. Картините ми са толкова мащабни, че точно заради това никога не мога да ги притежавам. Те никога не са ми пред очите, защото няма къде да ги разположа. Магнитите са единствената възможност тези образи да са около мен или с хората, които имат отношение към тази изложба; към тази болка; към мен самата; към моето семейство или творчество.

Тази игра на преминаване от голямо в малко и от малко в голямо винаги ме е вълнувала. Тази трансформация в „Огледалният свят” е също част от зоната на хоризонта, или зоната на границата. 

„Сувенирът запазва спомена, но само от изложбата, не и от болката!”

Изложбата нарисувах за 1 година, Подредих я за 16 часа, а я развалих за 30 минути. Пластиките опаковах, а платната просто навих на рула. Рулата увих в найлони. Всички тях заедно с велосипедите заключих в онази стая с креслото на фигурки от стилизирани цветя.


 Литературен вестник, бр. 1, стр.2, 07-13.01.2015 г.


Коментари по темата
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 8010

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 120543

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 11617

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 26657

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 124996

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 66718

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 16239

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 8750

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 169587

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 50829

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA