БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ 1
РАЗБИРАНЕ И
ИНТЕРПРЕТАЦИЯ

ФОРУМ 2
ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Димитър Карабахчиев

Доверието, макар от хилядолетия човечеството да живее под бездушната тежест на финикийските знаци, сякаш продължава да е най-ценната разменна монета, с която разполагаме. В междуличностностните, семейно-родовите, групово-приятелските, трудово-професионалните и общностно-етническите слепвания; в националните стопанско-производителни, законово-институционални, социални и образователно-културни споразумения за общо благо. И последно, но все по-първостепенно за правенето на 21-вия ни век по „дебелите книги“ на Цивилизацията на Разума, в международните отношения.

В тази тема, в която сам се залутах, като мушица в пещера, пълна с прилепи, смятам, обратно на приетото, да започна „от по-сложното към по-простото“. Реших в необтекаем изговор да изложа мисленето си за стойностите, препънките и неразборията в говоренето/разбирането за ДОВЕРИЕТО на българското общество към Европейския съюз и нашето членство в него. За съпътстващите го граждански активности и „обоснованите” противостоения, неудовлетворености и безразличия.

Ще започна с личното си впечатление, че исторически и поколенийно „ерата на социалистическа и народнорепубликанска България“ продължава да държи преобладаваща част от обществените нагласи в страната ни в своето „детеродно-отглеждащо и педагогическо родителство“. Диапазонът на тези съзнателно или инертно-манипулирано приемани „кръвно-родствени“ повлиявания е широк. От демонстративно-ловка „синовност“ и обвързаност с някаква изгубена „свята бащиния“, през страхопочитателна памет за сигурния черпак яхния и покрив при соц-комуналната мащеха, до обезсилено живуркане в „сиропиталището“ на посттоталитаризма.

Дори най-неспециализиран обзор на показателите „доверие-недоверие“ и електоралната резултатност на политическите партии по протежение на колебливия ни преход към реална демократизация, възстновяване на правото на частна собственост върху производствени средства/активи, предприемаческа инициатива, насърчаване на социална пазарна икономика и законово-конкурентна среда показва ниска степен на мотивация за дясноцентристки избор сред българския народ. На практика единствено правителството на премиера Иван Костов разполагаше с реформаторското „охолство“ да води десни политики, при парламентарното мнозинство на ОДС. По-добре или по-зле, след крушението на идейно-стопанската посткомунистическа „нова платформа на левия Титаник“, именно в периода 1997-2001 г. беше възстановено за оцеляване пазарно-финансово-икономическото тяло на страната ни. И в „гипсов първообраз“ беше скулптирано нейното открито за евроатлантически развития лице. Такова, че да вдъхва доверие на основните ни съюзни партньори и до днес. Разбира се, кандидати за „венцеславни приноси“ в присъединяването ни към НАТО-ЕС в нашия /трудно обозрим в своята многобройност и смътна обществено-ролева функционалност/ партиен кошер има много. Още по-трудно е да отсеем сегашните „за и против“ приспособяването ни към, общо казано, моделите на западната цивилизованост и глобалния реформизъм с надеждни демократични, международноправови и социално-икономически средства и ресурси.

Но нека надникнем в едно публикувано тези дни социологическо проучване, на „Екзакта Рисърч Груп“. То подрежда електоралните нагласи за момента така. ГЕРБ – 24,3 %, БСП – 13,2 %, ДПС – 5,7 %, Реформаторски блок – 5,5 %, Патриотичен фронт/НФСБ и ВМРО/ - 4,5 %, АБВ -2,6 %, Атака – 2,5 %; Други – 6,4 %. Над 8 % от респондентите не са решили как биха гласували, а близо 30 на сто заявяват, че не ще упражнят правото си на избор.

Ако се доверим на приблизителната достоверност на тази извадка, отново ни се привижда познатата структура на труден и несговорчиво законодателстващ парламент. Евентуалното отсъствие на две открито прокремълски партии от него не е задължителен знак, че някои нови „ляво-център-националистки“ проекти няма да приберат от „негодуващите спрямо ЕС-политиките гласове“ и да се наместят във властовата мимикрия на патриотично-отговорното.

Едно сравнение на депутатските квоти и полит-идеологическите платформи на представените в Европейския парламент партии /посестрими/ показва известно покриване с днешния спектър на електорални предпочитания у нас.

Имаме три, работещи в сегашния парламент на РБ, партии /ГЕРБ, ДСБ и СДС/, приети в дясноцентристката Европейската народна партия. В нея членува и българската Демократическа партия. Основополагащо и най-многобройно представяна по традиция, ЕНП не подлага на съмнение консолидирането на Европейския съюз на базата на върховенството на закона, уважаването на основните човешки права и ефективното разделение на властта. Политиките й са последователно за единен европейски пазар, конкурентен в глобален мащаб, от което да произтичат благосъстояние и добруване както за страните-членки, така и за световната общност.

От друга страна, БСП е представена /и председателски-престижно/ в Партията на европейските социалисти. Втора по величина и влияние в ЕП. Техните цели включват икономически растеж, борба срещу бедността, социална интеграция, сигурност и защита на околната среда. Евросоциалистите са склонни да виждат в процесите на икономическа глобализация причина за нарастващата безработица, както и за затруднената реализация на младите граждани в ЕС. Същевременно, те подкрепят приемането на обща Европейска конституция.


В „Алианс на либералите и демократите за Европа“ членува и понастоящем е европарламентарно обозначен един отколешен парт-политически фактор на прехода ни - „Движението за права и свободи“. Българската партия „НДСВ“ имаше също значително представителство там в електорално-активния си период. Алиансът набира трета по численост квота в ЕП и пледира за демократизация на ЕС, защита на основните права на всички европейски граждани, скъсяването на разстоянието между икономическите и политическите измерения на ЕС. С акцент върху прозрачна връзка между гражданите и институциите.

Тези три европейски партийни формации и в сегашния ЕП съставляват предостатъчно мнозинство, определящо основните развития и решения в ЕС, опитващо се да ги хармонизира в демократично-диалогична среда. В последното финансово и стопански кризисно за европейската общност десетилетие, което съвпада и с българското членство в нея, и особено с неуправляемия /засега/ мигрантски поток и тежките терористични актове, в Европарламента заема депутатски седалки /и трибуна/ едно националстки-наежено, ЕС-центробежно малцинство.

Факт е, че почти всички по-незначителни в представянето си на вътрешни и на европарламентарни избори нашенски политически проекти /„НФСБ“, „Атака“, „България без цензура“ и пр./ ревностно се придържат към търсене на членство и „международна изява“ сред малки и маргинални партийни семейства в ЕП. Обикновено те прокламират отпор на „бюрократизирането, недостига на демокрация и централизма“, обявяват се срещу общосъюзна конституция и „европейска свръхдържава“, настъпателно атакуват общите икономически, външнополитически и миграционно-уреждащи позиции в ЕС. Поставят над всичко „националните сили и суверенитет, идентичностите и традициите“. В последните кризисни години, с усилването на нарушаващия международното законодателство евразийско-геополитически и хибридно-информационен размах на „великодържавната политика Путин“, тази, сплотявана с нечие специално внимание /и финансово рамо/, хорова агитка на анти-ЕС-овците усилва и координира своята спятост. В парламентарната зала на БГ-парламента и в камерно-медийни изпълнения често се налага да изслушваме „запомнящи се“ солови изпълнения на местни евроскептици и все по-открити „гробокопачи на евроатлантизма”. Стигащи да кресчендото на „Вън ЕС и НАТО от майка България!“ Без да се доуточнява и доизпява припевчето: „Back in the USSR, booooooooyyys...“ Та тъй, момчета и момичета, моето лично мнение е, че след очакваното от някои „рухване на ЕС“, едва ли някоя бивша страна-членка ще хукне презглава за участие в „съвета за икономическа взаимопомощ“ на изпосталяващия „феникс” на кагебистки пост-СССР. Или пък ще се занижат кервани от европейски мигранти в тази посока…

От горното налагане на българската и европарламентарната партийна „география и генеалогия” добиваме впечатление за достатъчна пълнота на днешната проевропейска нагласа у нас. Но дали е така? Моето гражданско усещане е, че нашата обществено-политическата и електорална „ЕС-чаша” е измамно наполовина пълна и реално повече от наполовина … празна.

Винаги ми е било изключително трудно да разчета ясна позиция на БСП по европейското, а и по натовското ни членство. В тези политически среди се говори завоалирано и жестомимично по ЕС-членската ни проблематика. Сред организираните бг-социалисти и гласоподавателите им, по мои откъслечни впечатления, духът на знаенето и оценяването в тази посока е от пренебрежителен, провинциално-присмехулен към „брюкселските столичани”, до категорично „русофилски” и про-Путински. Дори и когато децата и внуците им студират в елитни европейски и американски колежи и университети…

ДПС-върхушката, а навярно и по-горните слоеве от електората й, както стана неотдавна известно, хлътнаха в дилемата: либерален евроатлантизъм или „консервативно русофилство с етно-патриотични елементи“. Върху това пропукване на най-субординирата партия, кой знае защо, са легнали извън-евросъюзните сенки на спорните „демократично преизбирани“ президенти - Путин и Ердоган. А най-гъсто над „Движението” е легнала корпулентната сянка на неговия млад /българоезичен/ магнат-поддържник, успял в почти 10-процентов дял от родния ни БВП, уличаван от „зли езици” като касоразбивачът на КТБ. Сенки, сенки, пълна мъгла…

Реформаторският блок, по презумпция дясно обединение, потърси политически и електорални разширения през „опозиционен демараж” за реални реформи в основни сфери от властовото функциониране и обществения ни живот. С оставащо участие в правителството на ГЕРБ. Удивителна политическа ситуация, в която добиха публичност нотки на членоразделно диалогизиране на „над дясно-лявото” между ДСБ и „Движение 21” на бсп-изгнаничката Т. Дончева. Междувременно на политико-гражданския хоризонт са появи и антимафиотският манифест „За републиката” на четирима професори, с авторитетни участия в избистрянето на теорията/практика „бг-гражданско общество”. Доколкото мога да проследя, оформят се някои ценностно-активирани проевропейски задвижвания. Няма съмнение, че успоредно с това отсега биват орг-рекламно-финансово форматирани, от задкулисни познавачи на изборната борса и клиентела, следващите „гмо-мелничари“ на електоралния урожай…

На този политически фон голямата „ГЕРБ”, устойчиво разположена електорално, напрегнато демонстрира темпово и при /ха, дано/ нараснал конкурентно-търгов контрол усвояване на евросредства; поема риска и отговорността /пак дано/ на нови заеми; дозира „цинцарски” някакъв реформаторски ход в посока препоръките на ЕК-докладите. Според своите електорални стратегиии за стабилност и последователност. Укрепва партийните си активи и влияние в страната и … „не се влияе от медийната шумотевица“.

Но всъщност, над цялата „скрита картинка“, която се опитвам да разчета за себе си, денонощно е зависнала нашенската хипертрофирана ЧЕТВЪРТА ВЛАСТ. В национално-обществения си /данъкоплатски/ сектор тя често излъчва остро разноречиви, „угрижено анализиращи и профилактиращи“ внушения за „сбърканото” ни членството в ЕС. В преобладаващата част от „свободния медиен пазар“, с никога доизяснена собственост, издръжка и подчиненост, се вихри откровен /хибриден/ антиевропеизъм.

А под всичко това, според мен, е затиснато изключително затрудненото разбиране на българските граждани за възможен по-решителен избор на евроатлантическите пазарно-икономически, законови-институционални и социално-уреждащи модели за развитие и ценности. Не съм политолог, нито социолог; пазя си някакъв „журналистически нюх“, и то, неучаствал в хайки из полит-обществените ни кърища отпреди много-много години. Но имам очакването за предстоящо активиране на интереса и ДОВЕРИЕТО на нашето общество, и особено на младите хора, към „излъгалото българските надежди дясноцентристко и про-западняшко“. Защото това, което се проточи и продължава да ни държи „на букаи“ през целия ни фасаден пазарно-демократичен преход, в ловко прикриваната си и манипулираща същност, беше „зидане на дясно-отворена къща с източно-соц-лагерни леви тухли“. Брутален червенобуржоазен „неокапитализъм“, програмиран и доправян в движение от отбран посттоталитарен „елит“.

От самото начало, „в суматохата и вятъра на промяната”, той ни подкара с вълчи апетит и пълна /номенклатурно-канализирана/ неподвластност на законово преследване за баснословни присвоявания и щети, нанесени на страната и обществото ни. Ловко обградил се с охранително-хранителната среда от верен слугинаж по всички етажи на институциите, централното и местното административно управленство, сред „своята си бизнес-класа и своята си интелигенция“, та чак до подземията на най-тежкопрестъпните доходоносни „предприемачества“. Вглеждането от сегашната времева дистанция в партийно-политическия генезис/съотношение/сблъсък на силите и парламентарно-законодателната история на страната ни, след 1989-та, показва един постоянен кошмарен страх в този „строящ демократичния капитализм елит“. Ужасът от реално дясно политическо управление и реформаторство. От закрепването на онова, което може да регулира нов, вече наистина равен и законо-устойчив, старт за стопанско-производителна инициатива и разширена трудово-професионална реализация на … неучастващите в изборите българи. Като се абстрахираме от отсъствието /дано да се домогнем до правото им на електронно гласуване в близко време!/ на двата милиона наши съграждани, заминали да „доизграждат капитализма“ в развити и уредени държави, налага ни се „невъзможен”, но оптимистичен десен извод. С политическо и гражданско усилие да стигнем до пораждането на една нова, поне едномилионна, предприемаческа и квалифицирано-творчески-трудово ДОСТОЙНО НАЕТА прослойка от народа ни. На партийно-обръчовите и парламентарни динозаври от прехода ни бизнесът, превъртащите се властови, административни и „обществено-уравновесяващи” конюнкции процъфтяват без уголемяваща се средна класа и добре заплатени наети работещи. Митологическото им, дежурно предизборно, комуноидно обещване на „150 хиляди нови работни места и увеличени пенсии”, комай и подарено /от небесата?/ безплатно здравеопазване и образование, е начинът им да задържат почти тридесетилетната си далавера в … „бг-пролетарското ляво очакване”. Мисля, че гражданското, политическото и законово-стопанското изолиране на „националноотговорния“ неокомунистически родово-кастово-феоден модел на … тъпчене на място към европеизирането на страната ни скоро предстои да се състои. Моето поколение, особено най-свястната част от него, носи вината си, че, улисани в надежди и битки за „индивидуално оцеляване”, позволихме бившите ни „водители и тоталитарни авторитети” да ни спретнат такъв лицемерен и непродуктивен преход към модерна държавност и национален просперитет. И все по-ясно осъзнава почтителната невиновност на евроатлантическите ни партньори в този проточил се процес.

ПП: Този текст го наслагвам от няколко дни, в трудност, сухост и … буря от „поучителни въпросителни” към собствената си подготвеност да не губя ориентация в по-пълно истинното. Реших да го пратя под „проф. Игълтъновата” дискусия, която ни потръгна. Почти напълно съм разколебан от хрумката си да бъде открехнат сайтов прозорец „Без студентска книжка”. Напрегнах се, в „профетично” усилие за студентско разприказване по политическите теми на съвременна БГ, и това ми се вижда неестествено и „заключено”. Младостта не обича да бъде напътствана и поучавана. Освен ако не се заслуша с интерес и по свой избор в нещо от „многоопитните”.

Отправям почтителна молба за извинение към професор Богданов. Заради своята „творческа” прибързаност. В крайна сметка, Вие пак предвидихте всичко, предлагайки ми варианти за по-отчетливо участие в сайта. Един от тях беше „дълъг коментар”. Това и ми се получи. Пращам го за форумен прочит и критично-дискусионна преценка. Недоверието на проф. Игълтън към глобалните тенденции на образователното дело изглежда ме подбуди към българското „за-против” членството ни в ЕС. Така стана, в „трудния”, но отворен за всяко неакадемично търсещо-словослагащо, сайт на основоположника на НБУ.

ППП: Темата „За доверието”, във всичките й пясъци, планини и фата моргани, се оказа по-трудна за прекосяване и опознаване от пустинята Сахара. Ако някой ме последва в нея, нека да победуинстваме заедно.


 
Декарабах

***

Прочетох. Каквото ни хрумна, ще го направим. Коментарът по политиките, Декарабах, е важен, още повече че такъв текст не ми е известно да има. Ами той ще е съвсем на място в новата рубрика "Без студентска книжка". Ето какво не му е наред. Ако задачата е всички ние да сме в това политическо брожение-наместване, истината е, че то е само за някои, които влизат в този обхват, за един елит, който сега и се заквасва, а другите, масата те си живеят в свои други по-малки обхвати. Напънете се, Декарабах, да добавите и това, за да стане картината по-пълна. А за да стане още по-пълна, трябва да се погледне и към външността на градовете и селата, в които се движи по-обикновеният човек. Държавите-страни са пъстри неееднородни образувания, които едвам-едвам се събират в по-едно посредством това политическо наместван, за което говорите.


Богдан Богданов

***
Отне ми доста безплодно щуране, за да вляза в това продължение. Професор Богданов, след моя опит за „диагноза” на политическото доверие към ЕС и дясното реформаторство в страната ни /във Форум 4/, деликатно ме насочи към допълване на картината с живеенето в „свои други по-малки обхвати“. Аз обещах да се напъна в оглеждане на редови човешки придвижвания из политизираната ни житейска реалност.

Едва днес сутринта, докато сръбвахме сутринното си кафе с един приятел, негово споделяне ме приземи към конкретно дописване. Той работи в голяма фирма в нашия регион, има специфичната инженерно-техническа нагласа на наблюденията и „вълненията“. На пръв поглед, няма как много да ни върви сприказването, нали моя милост си падам повечко „хуманитарист“. Но то си се ниже и трупа от години. Приятелят ми забива в помпи, компресори, фланци и шпилки… В технологични несъобразности, производствени загуби и замърсявания, които не опират пряко до неговата служебна отговорност, но той прави, каквото е възможно и оперативно-решимо, над задължаващото го, за да „не гръмне цикълът“. Прави го „незабелязвано“ и непоощрявано с финансов знак от началството. Болшинството, ох, тази дума, от колегите му „поработват за надницата“. Във фирмата, с доста по-добро заплащане от другаде, изглежда си цари същата шуро-баджанащина и предпочитане на „наши верни кадри“, както си беше при соц-а. Нещата дори са още по-опасно влошени, защото със смяната на поколенията нормалната стълба на квалификационния и мениджърски растеж е подменена с „хартиено-инструктажен асансьор“ за послушни  и пасивни количественици… 

И какво ми казва той тази сутрин. Снощи се чул в скайпа със сина си, който следва в „гнила“ европейска страна. За кратко, защото момчето бързало да заседне над тестова задача, дадена му към 16 ч. вчера, а срокът за пращане на отговора в сайта на преподавателя бил 24.00 ч. Е, подхвърлям му аз, защо не се обади на съкурсници, ще я опапат заедно набързо. Не, отговаря ми братлето, всяка задача е индивидуална. Отделно е, когато ги сработват в мозъчни атаки над общи проекти. Разделят ги на групи, с преценени /от преподавателя/ допълващи се знания и капацитети за творческо справяне. И ги оставят сами да си разпределят модулите на зададения проект. Да го изработят, сглобят и … да го защитават, заедно и всеки според индивидуалния си принос. Виждат в какво са успели, поемат персонална отговорност за показалото неефективност.

Да. За такива работи си говорим, ние, родителите, или поне част от тях, във все още най-бедната страна-членка на ЕС. Лично за мен тази тематика е стара, колкото „развития ни социализъм“. Тоталитарния. Помня плахите зачатия на „американизъм и японски колективизъм“ в образователните и научно-техническите стандарти на страната ни в рамките на СИВ. За съжаление те бяха винаги под „експертно“-регламентиращото око на службите ни за държавна сигурност. И под „братски“ кремълски надзор. Въпреки това имаше понатрупан опит, „база секретни данни от Запада“, както и мобилизиран /с малки парични премии/ научно-внедрителски потенциал. След 1989-та, особено в първото  десетилетие на прехода, този зародиш на образователно-професионално и технологично-иновативно обръщане към напреднали модели, както си беше и „таен“, напълно се разми в потопа на тоталитарно-клановата приватизация и заграбването на материално-финансови активи. В алчното /и неподчинено на законово договаряне със суверена на националното наследство от соц-а/ първоначалното натрупване на капитали…

Днес чуваме все по-често, бг-индустриалци и предприемачи в реалното производство да се оплакват от липсата на квалифицирана наемна „работническа класа“. Да, ножът отново е опрял до кокала. Сега пак се плясваме по челото за ГЛАВНОТО. За това, че заради липсата на мотивирана трудова и професионална реализация ни се срути „развитият социализъм“. И, че да бъдеш „капиталист“ по някакъв, останал замърсен с реанимиращи уравниловъчно-солидарни носталгии, посткомунистически образец, е от ден до пладне работа…  „Пролетариатът“ отдавна не е, което беше в ерата на ленинската колективизация и електрификация, на сталинското стахановство/многомашинничество „за медали“, на лагерния труд в името на имагинерен интернационалистки прогрес. Все по-малко му угажда, след вдишването на въздух от големите демократични трудово-пазарни пространства, да е „равен с всички в равно поделена комуналка“.

На „епохалния“ болшевишки експеримент с колективистично вдъхвана „мотивация за труд“, под омързеляващия принцип „от всекиго според възможностите, всекиму според потребностите“, краят му се зададе /и у нас/ преди повече от три десетилетия. Оказа се обаче, че той се проточи в мъчително сбогуване със … самите наши „вътрешни социализми“ и примирена безучастност. Това се превърна в благодатна почва за посттоталитарния нашенски „предприемачески елит“. В последно време той удвоява себе-съхранителното си усилие. Пазейки на всяка /вътрешно- и външнополитическа/ цена значителната си капиталова и хибридно-мрежова мощ, тази неестествено и в политическа конспирация въззела се върхушка продължава да  пренебрегва и ретушира, да камуфлира и уязвява ГРАЖДАНСКОТО УКРЕПВАНЕ на обществото ни. На най-реформаторски ангажираната, търсеща пълноценна реализация в БГ/!/ и далновидна част от него.

Все пак, дългото сбогуване с посттоталитарната „най-горна класа“, както и със ступора ни пред нейните преплетени „национално-отговорни“ метаморфози си е в ход. Здравият инстинкт на българина за по-добро справяне и общи ползи, през почтено и оптимално индивидуално реализиране, е разбуден за предизвикателствата на европейското и глобално повдигане на страната ни. Остава да бъде сложен в центъра на  държавността, политическите избори и социално-икономическите процеси.

За да не бавя повече  старта на „Без студентска книжка“, ще пратя тези редове. Може би се вижда, че продължавам да търся разговаряне по нагласата ни да се доверим, в активно и обективно-търсещо вникване, на постъпателното ЕС-синхронизиране на шарената българска действителност. Реалното ни живеене/работене/учене и спорещата, пряко и завоалирано, обществено-медийна среда у нас предизвикват непрекъснато мисленето, преценяването, колебанията или сверката на ценностния ни компас по тази тема. За студентите от НБУ, надявам се, моята постничка интродукция към нея би могла да е повод за по-пъстро и оригинално влизане в дискусия.


Декарабах


* Тексът е публикуван във форума "Без студентска книжка" (2016)

Коментари по темата
Още съм на комп-а и веднага Ви прочетох, уважаеми колега Георги.
Намерили сте още един добър начин да копнем в „по-популярното” и близкото за реагиране. Разбирам Ви напълно. Нашенските разговорки винаги почват от прякото видимо и нужното да сме като всички наоколо… Цялата ни страна някак живее в състояние на сантиментална, взаимно-оглеждаща се /и надлъгваща се/ „втора употреба”. Навярно ще мога да се включа в подаденото от Вас. „Спорът” с уважаемия наш професор Богданов, за цената на риска и усилието да се прави бизнес в България, бях си го набелязал като следващо мое включване. Сега изяснявате с още „бързащата си” и прагматично жива позиция. И аз тъй мисля. От дневното, толкова сложно усукано в сегашната ни страна, държавност и гражданско заживяване, да измъкваме и уреждаме по-здрави нищилки. Да си тъчем платното, след като ни е даден стан.
ПП: Впрочем, нека го кажа, следя Ваши публикации, колега Гочев, и намирам, че те вършат здрава гражданска работа.
Тема № - 167 Коментар № - 8287 Dekarabah - 2016-05-31 21:46:55
Поколебах се какво да отговоря – написах едно, после друго, после и трето. Днес обаче ми помогна нещо външно. Утре в семинара, посветен на Аристотеловата „Никомахова етика“, ще разглеждаме темата за справедливостта. И ето че между разсъжденията на Аристотел се открива и следното, което има отношение и към тукашния ни разговор за промените и живота в България: че ако искаме да разбираме по-пълно как се проявява справедливостта, добре би било да правим разлика между конкретната справедлива/ несправедлива постъпка, справедливостта/ несправедливостта като общи принципи и, най-сетне, нагласата на човека като справедлива/ несправедлива.

Хората, казва Аристотел, си мислят, че е лесно да говориш за справедливостта само въз основа на познаването на закона. Да, обаче е напълно възможно и един справедлив и по-скоро добър човек да извърши постъпка, която е несправедлива, както и в нещо иначе справедливите закони да са несправедливи и онеправдаващи, поради което и в конкретния случай да е по-добре те да се нарушат. Така че оценката въз основа на принципите е едно, а оценката въз основа на едно по-пълно разбиране на реалността – често е друго. Аристотел не говори за емоциите, но ако би говорил, навярно би казал, че емоцията е онова, което вътре в нас ни кара да „слепим“ принципа за конкретното действие и човека, който го извършва.

Накрая дългото разсъждение върху справедливостта завършва с изречението, че така трябва да разсъждаваме изобщо за всички добродетели. Помислих си, че това важи и за вече казаното тук по повод на живота в България. Така е, както написа в предния си коментар и проф. Богданов: онзи, който се оплаква, че е измамен, е в друго отношение измамващ или прикриващ измамата на някой; онзи, който се оплаква от бедността на страната, спокойно може да приема това, че в нея масово се разхищава, а и той сам да е разхищаващ, и т.н. Вчера в емоционален разговор казах, че ни липсва по-директното говорене за нещата в страната, но днес си мисля, че ни липсва по-скоро друго: по-внимателното разглеждане на отношението между принципите, с които говорим, и техните реални проявления.

Един такъв принцип е, че в България много хора мамят държавата с неплащане на данъци. Обаче, първо, този вид мамене наистина масово не се разбира и преживява като мамене, а като нещо нормално, което правят всички. Второ, то е и някакъв вид геройство, свързано и със старата представа за живота на село като труден и оскъден, оттам и за бирника като враг, от когото по правило истината за произведеното трябва да се скрие, а и с преживяното в първите години на комунизма национализиране на части от имуществото – както по селата, така и в градовете. Така че в т.нар. мамене наистина са имплицирани сложно най-различни неща, част от които, ако бъдат изразени, трябва да предизвикат появата на поне няколко синонима на думата.

Няма по-добър пример за горната сложност от купуването на кола втора употреба. Тя обикновено се внася от Западна Европа и се препродава с характеристики, които няма или са преиначени. Така че ето първото измамване: онзи, който препродава колата в България, обикновено й създава фалшива биография за пред новия й собственик. Да, но и самият той по правило не я е купил направо от собственика, ами от автокъща, в която може би някой вече е направил измама. Тези измами покачват цената на автомобила и продавачите по веригата печелят, но те по особен начин пречат на цялото да функционира по правилния начин: веднъж купена с дефект, колата се препродава отново на автокъща при по-ниска цена и т.н., докато в крайна сметка свърши в автоморгата.

Но тук е и особената солидарност между измамени и измамващи. Първо, този, който си купи автомобил на старо, не регистрира пред държавата продажбата на реалната й стойност, ами на много по-ниска. Автомобилът, който ние с жена ми купихме за 5 хил. лв., съвсем съзнателно обявихме пред държавата като купен за 800 лв., поради което и платихме данък от 30 лв. наместо много по-висок. За тази измама знаехме всички: и ние, и продавачът на автомобила, и нотариуса по сделката, и касиерката, която прие плащането. За всички, включително за представителя на държавната администрация, това да се излъже с цената беше абсолютно в реда на нещата. Аргументът е добре известен: така правят всички и някакъв никакъв смисъл да действаш почтено.

Дали обаче наистина няма? Ето какво стана: само три месеца по-късно едно след друго на колата й се развалиха последователно климатикът, електрическите стъкла, гръмна турбината и отказаха спирачките; накрая обстойният преглед установи, че автомобилът не е на обявените от продавача 100 000 км, а на над 400 000 км. С една дума, бяхме измамени. Но не бяхме невинни. Защото съзнателно бяхме сключили договор, в който пишеше, че колата е купена за 800 лв. Автомобилът, който купихме, в крайна сметка наистина струваше 800 лв. и нямаше какво повече да направим с него, освен на свой ред да го препродадем на някой търговец на коли. Което и направихме, връщайки автомобила в системата, която ни го продаде – с ясната идея, че след нас някой друг ще бъде излъган.

Спирам тук. Дано това, което написах, помогне на разговора, а вдъхнови и ДеКарабах.
Тема № - 167 Коментар № - 8286 Георги Гочев - 2016-05-31 20:50:20
Моля за извинение, колеги. В коментара си съм допуснал груба разсеяност. Имам предвид медийната „епоха Берлускони“, разбира се.
Успешен ден на всички!
Тема № - 167 Коментар № - 8285 Dekarabah - 2016-05-30 12:46:02
Не ми потръгна писането днес. Прочетох внимателно и с колегиална „завист” всичко ново, влязло в тъй назованата „Без студентска книжка”. Изглежда съм малко уморен и разбъркан от препускането в броени дни из италианските провинции Кампания и Лацио. Но съм бил прав снощи да възкликна, че мисията на тръгналия форумен раздел оперира в неуговаряна системност и все по-улягаща хармония на нашия разговарящ квартет. Без съмнение, под виртуозната „палка” на професор Богданов.
Та с това и ще почна, послужил си с музикален образ, едно късо настроение от Италия. На прощалното ни пътуване, от отдалечения хотел към летището в Неапол, шофьорът на автобуса, симпатичен и усмихнат млад южняк, ни пусна явно харесвания от него набор от популярни днес неаполитански балади. С бледото си долавяне на думи от тях, леко смутен от надскачащите вокална мяра /ресторантеещи/ извивки, аз си мълчах, докато маркизата в един момент хвана и изрече истината: „Това си е чалга”. Съгласих се, и едва ли бъркаме.
Да, има такова и в голямата, красива и богата пряка наследница на Римската цивилизация. Пълният неин днешен живот се родее и с обикновеното сърдечно-поетическо на селянина от Кампания, и с покоряващите канцонетни изпълнения на даровити изпълнители и велики оперни тенори. По същия начин, поне на мен ми се видя, в родината на най-зримите висоти на античността и Ренесанса се е получило удивително сдвояване между трудолюбивия кич и невероятната прецизност на шика - в едно равновесие, което взаимно сякаш се опложда. Това вмъкване-смесване на едното в другото едва ли е чудо невиждано по цялата ни планета. Тук обаче е безкомпромисно спокойно сложено. От Пантеона и Колизеума, до поднебесното хранилище на Ватикана; от „порочния” Помпей, до прелестните гънки на Амалфийското крайбрежие и луксозния о. Капри; от вековните мраморни кариери, до каймака на световния моден дизайн…
Какво казвам с това. Италия е страна с разровена, непрекъсваемо интензивна дълга вечност, с икономика, която по днес измерен брутен вътрешен продукт вероятно надминава Путинова Русия. Тя не е стегната и „преметена” повсеместно като северните си партньори от ЕС. Нейните 20 провинции, въпреки републиканското единение, са нещо не по-малко многообразно и самобитно от „републиканския унисон” на бившия Съветски съюз. Още по-малко на бившия соц. лагер. Каквото е имало и има за делене, съизмерване и надмогване по тези земи, според мен, се е заровило - в името на преуспяваща цялост. Сигурно е, че някакъв високоинтелигентен и подготвен елит непрекъснато търси най-подходящите решения за тази страна, с нейното средоточно „ботушно” място в средиземноморското подножие на Евросъюза. Самият италиански народ, по мои впечатления, върши работата си добре и с настроение. Възникналите извънредни „гафове”, имам предвид туризма, се решават, с леко забавяне, но докрай. Това е талантлив и енергичен ген. Медиите им, доколкото придобих представа, не покриват проблематиката на провинциите и страната с умозрителен воал и незначителна събитийност. Усетих свобода на полемичност, отворена /знаете, доста жестикулираща там/ лична гражданска позиция по каквото и да е. Дори и забавните тв-програми не си губят времето без обществена цена. Вероятно е настъпил някакъв медиен ренесанс след „епохата Саркози”. Е, Камората не е спряла да си гледа „бизнеса”. Докато през един от екскурзионните ни дни пък автобусът ни извърташе през площад на Неапол, мернах превъзбуден човек на един балкон, който говореше ръкомахайки по телефона си. Италия е пред избори. На балкона се простираше внушителен яркочервен транспарант с текст „Грижа и кураж”. Споделих с маркизата, почти сме сигурни, че Дуче го беше използвал във времето си.
Все пак, върнахме се доволни и подсилени от Италия. Моите притеснения са от уклончивите „бизнес” новини, които чувам за състоялото се посещение на Вл. Путин в нашата православна съседка Гърция. Стреснат съм и от все по-напъпващото говорене за „президентска република” в България. В кръга на шегата ще кажа накрая, че ако Италия се върне към фашио-монархизма, мога да премълча нашето плъзване към такава конституционна мярка.
ПП: Надявам се, моето след-екскурзионно „бърборино” да не се е сурнало съвсем към мисловния кич. И топло поздравявам проф. Косев, д-р Гочев и всички четящи сайта на нашия водител в хуманитарната пълнота - професор Богданов.
Тема № - 167 Коментар № - 8284 Dekarabah - 2016-05-28 19:41:55
Здравейте многоуважаеми колеги!
Най-напред, моля за извинение професор Богданов за моето инкогнито „отдръпване”. Току-що се върнах, попътувал и видял, колкото беше възможно, в друга красива страна. Надникнах веднага във форума - и съм изумен. Сякаш сме мислили за едно и заедно.
Огромна благодарност! Утре ще прочета напоително и ще опитам да ви догоня, свързвайки впечатления и подсилена визия за особеното място на българското в голямата Европа и грамадния дишащ Свят.
Тема № - 167 Коментар № - 8283 Dekarabah - 2016-05-27 22:42:50
Текстът на професор Богданов, отново ни пренасочва и тегли напред; при него няма спиране и милост; макар и с рискове,иска да търсим и пренамираме; под ново име и най-общото; което той наричаше дори „цялото време” - като слято човешко-лично и обществено-социално време – да го видим най-подир и то в днешното ни „общо живеене”, след промените от 1990г. Това ще понамали „брътвежът” при нас, който е и при близкия на всички ни, Декарабах.

Питам се дали „брътвежът” не е лош белег на публичното ни живеене у нас – днес, вчера и преди.

Ще си позволя кратко преди-словие. Някой ще каже, професор Богданов, сменя хоризонта на форумния дебат. Преди искаше да не оставаме в „къси и дълги исторически редове”, да търсим общото, като предикатно „пред скоба”. А като видя, че ни убягва живия живот, вътре в „скобата”, той ни връща към по-съдържателното, с ясните въпроси – „Какво е общото в нашия НАСТОЯЩ живот”; концентрира ни в/у „КОНКРЕТНОТО ОБЩО, в което живеем”; за „...конкретното общо, което ни СВЪРЗВА”; иска „...ПРОСТО заговаряне за общото” (км) и др.

За мен, зовът е за най-трудното – да видим общочовешкото, в нашето си живо – отделно в общо.

Новият Богданов хоризонт, помоему, още е за свързване на „Човекознание” с „Обществознание”. Казано от него по човешки. Като нов проблем. Защото те двете, не могат едно без друго. Защото и в социалното, пак живее индивидът (‘I’) и гражданинът; с оцелостения им модел ‘GPM’; който включва присъщите му, професионални роли-‘R’ и социалните му статуси-‘S’; вкл. и материалния му статус; било със „средно заплащане”; с „печелене и наемане на работа”; с „грижа за...СВОИТЕ”.
И двата, уж „Фройдови” инстинкти (за либидните „свои”; а и за „сигурността”) – тук са посочени.

Сиреч ще правим „Общ модел за личността- GPM” на човека, но ако той, с включеното в него ‘RIS’ (вж. по-горе), дава отговор на въпроса – „Кое е общото в нашия настоящ живот”. Аз съм за това. И да се разбере, че моделът за човешките дейности и практики „PNIEMS/ПНИ-ЕМС” (от 20-ти Май) е вътре-присъщ, макар и често деформиран бюрократично, в „настоящото ни общо” – и ще го има.

Новият РЕЧНИК за думите, ще каже дали 5 от 6-те думи-понятия в ‘PNIEMS’, са вече и НАШИ думи.
,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,

В днешното ни човешко общо, наистина получените, след 1990г. две групи свободи (за предвижване по света; и за свободен избор на работа), сочени от професор Богданов, са негови жизнени същности. Да. Сладка, но и трудна е индивидната и на семействата ни свобода. Тя натоварва – с грижи за лична инициатива; за активност; за конкуриране, със знаене и можене.

И затова предикатите на ‘G P M’, ‘Активност’ и ‘Автономност’, наред с ‘Алтруизъм’- са водещите.

Днешното ни общо, взето вкупом води към по-доброто: вкл. и икономически; събрани са към 3 милиарда в повече; намаляла е с малко и безработицата; и с хубавия 24 Май; с нашия си Аскеер-2016; с магистралите, с туризма ни; с успеха на Поли в Евровизия, 4-та от 40; и със скока на ЦСКА, от трета глуха до Купата; и с реалната и крехката ни сигурност; при подобрено лидерство на Премиера; не казвам, че то е идеално; но заедно с Дончев, Кунева, Павлова, доскоро с Калфин, Москов, защо не и с Рашидов и др., все се движим към по-доброто. Да, бавно е. Но и ние сме тук.

Добрите лидери, вкл. предлагани пряко, от ПРОФЕСИОНАЛНИТЕ КОЛЕГИИ –са нужните ни.

И с успешния ни НБУ, направляван от своя си основател и президент, се завоюва ПО-ДОБРОТО; (макар и в него – само една служеща, не обяви за записване, одобрен от НС мой, СВОБОДНО избиран курс: „Съревнователно-конкурентна мотивация и аспирационен стил на личността”, четен в две предни години; но, сега същото, във Форума, доброволно и като дарител споделям; а и двете ми деца са без „щатове”– и те даряват; а истината е, че не слугуваме на партии, „леви”, пък и „десни”; и затова не „печелим”.). Все пак, това днешно, наше Българско общо; сумарно и хладнокръвно казано, си е... добро. И аз ще му служа.

В ЕС искаме, не „общества” на чиновниците; а общества на ИНДИВИДИТЕ и ГРАЖДАНИТЕ (по Бек).

Всяко добро си има и недобри неща. Напр., че ‘ПНИ-ЕМС’, с включените в него –‘Програмиране’; ‘Нормиране’; ‘Иновативност’ плюс ‘Екзекутивност/изпълнение’; ‘Метризация/оценяване’ и логично следващите ги ‘Стимулиране/заплащане’ – ги има; но и ги няма в техните „разумни” реализации – защото те нямат здрава почва в едрите фирми- обръчи на БСП (със семейно номеклатурни корени), а и в тези на СДС, ДПС и др. Но и сред тях има тук-таме и добри фирми. Както не всички чужди фирми са супер (млад съсед, вчера ми каза, че чужда фирма за каучук в Нови Искър, им плаща ниско; също съм чувал за различни, шивашки гръцки фирми. Има и образцови чужди фирми. Друг млад програмист ги възхвалява. И не иска да имигрира.

„Конкретното общо, в което живеем”, за да се подобри, се нуждае от силен ‘PNI-EMS’; не от менте.

„Общото в нашия настоящ живот” е вярната ни ценностна отдавнашна европейска ориентираност (като от 2007г. и азбуката ни победи); с фондовете на ЕС Дончев, Кунева,Павлова и др. работят по-добре; мъката е за честно ползване на европейски фондове; вкл. и с всеобщ контрол, чрез ‘ПНИ-ЕМС’; вкл. върху огромни суми, усвоени от наши колеги, от които няма ефекти. На първо време може и с контрол, чрез Обществени експертни съвети; и чрез ресурс, за повече теми и колегии.

Не по-малко за всички;обезличено; а чрез общ и пряк избор (не само от близки)–кой е по-добър.
,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,

Етатичното, като бюрократично, следва да се ограничава, вкл. и за паразитно помпане на близки фирми, и главно като „банка” КТБ за корумпирани крадци – съгласен съм с професор Богданов и с Георги; а етатичното, като демократична държавност, законност, ред, равноправие и пр. следва да се усилва. Чрез още по-радикална съдебна реформа. Чрез антикорупция (защото още в Паисиевата свята историйца пише; как наш велик древен цар, във война, взел много ... „корист”).

Нужен е закон, за ДЕСЕТКИ ХИЛЯДИ ОБЩЕСТВЕНИ ЕКСПЕРТНИ СЪВЕТИ (наричани кратко ‘ОЕС’).

„Конкретното общо, което ни свързва” (жизнено-пулсиращо) може и да усилва законността= на държавността, именно чрез тези ‘ОЕС’ (наречете ги Граждански ‘ОЕС’; или ‘ГЕС’; или ‘ОГЕС’). Не е важно името. А значим е ясен закон за ‘ОГЕС’. Не случайно колегата ни в НБУ, Антони Гълъбов, поиска Закон за доброволния труд; за дарителството. Та и трудът в ‘ОГЕС’ е доброволен и личен; и безплатно дарена компетентност. Това, периодично себе-посвещаване, не е чуждо на общото ни.

Чрез ‘ОГЕС’ ще се уважат, стотици хиляди професионали (млади и стари). Там е скрит „капацитет”.

Но срещу това общо, в друг форум на професор Богданов, се възрази. Че те били назначавани. Станали корпоративно деформирани. Какво излезе от единично-„общо”. Заради Петър, се мъчим да очерним всички. Но ние пак ще настояваме за Закон. Нужни са ‘ОГЕС’ (или ‘ОЕС’) в състав от пенсионери –професионални спецове (като мен и Декарабах). И отделно от млади спецове (като форумците Георги, Борислав, Йордан, Морис и др. докторанти; студенти; млади безработни).

Но не „посочвани”; а пряко избирани; от ПРОФЕСИОНАЛНИ ОБЩНОСТИ – и от обслужвани други.

Прякото (ако щете и временно задължително) гласуване – да става главно по ПРОФЕСИИ, не както е сега – и мен психолога, да ме питат за ядрена енергетика. Ами, затова да питат няколко десетки хиляди енергетици. (А мен цели 17 години, от 1999г. до днес; никой да не ме е уважил, с нито един въпрос – за наука; за училища, където съм бил 8 г. учител и Директор; за мениджмънт - където е и ‘GPM,’ и ‘PNI-EMS’, и още нещо към тях; за ВУЗ- където над 10 г. съм преподавал; ами това е и гадно, нечестно, и непочтено, и долно, и тъпо – мислят си, че пенсията ми от 620 лв. ми стига; та, всеки човек, освен за парични стимули, жадува и за духовни стимули (според ‘ G P M’).

„Общото” ни ще се излекува, чрез преки допитвания до ХИЛЯДИ ПРОФЕСИОНАЛИ – а не както е.

Днешното ни „конкретно общо живеене”, се нуждае от радикално обновление, за което имаме сили и което протича, но със забавени ритми. И ние, със скромния си Форум, тепърва ще споделяме свои, дори и рискови идеи; като ще доближаваме двата обхвата на моделиране – на човека и на обществото ни – вкл. и чрез, уж абстрактно-универсалните ‘G P M’ и “PNI-EMS”; в които кристализира „цялото време” (сляло, личностно и социално; все неотделими, днешни времена).

Казаното е за дискусия и с благодарност към модератора, че ни зове да вървим ... ваш Искро
Тема № - 167 Коментар № - 8280 Искро Косев - 2016-05-26 10:55:05
Не приемам коментара на Георги. Истината е заострена, сведена е до негативни факти и унищожена. Георги е влязъл в схемата, че измамникът е пълен измамник, а измаменият - напълно измамен. Моето обяснение е по-сложно. В него измаменият, първо, се самоизмамва, и, второ, заедно с измамника не желае това да се опише. Преди големите измами-кражби, изръсени в примерите на Георги, има стари отрицателни положения, които не са невинни – между тях е и навикът да се потребява без сметка и безогледно пилеещо. Преди да бъде разграбено, онова, което не се превръща във външно обществено благо, е просто разпиляване и по-скъпо потребяване отколкото е редно.

Най-важното, което съм казал, е съчетаването на т.нар. голяма държава с грижа за корпоративно-частното, грижа, която хем го пази и развива, хем го ограничава. Лесно е онова, което е казано в коментара на Георги за комунистите. Но е трудно да се разбере, че комунистите бяха последвани от некомунисти и че това е доста старо положение – в обществената среда непременно има по-горно по-добро, към което са готови да се насочат всички. Защо не разгърнате вашия пример с фирмата за мебели, Георги, и не покажете трудностите, които е изпитвал мизерникът, който стои начело, преди да се обърне към хитростите, изобличени от вас? Ами някой може да е мизерник, но да му се иска да печели и това печелене да го въвлича и в т.нар. мизерии, които, разбира се, и не изглеждат толкова големи, ако се вършат не само от него.

Това съчетаване на голяма държава и на корпоративно-частно устрояване, Георги, е голяма хапка и за политиците, но и за тези като вас встрани, които я свеждат до малка хапка. Това прави човешкото същество – свежда до безспорни положения онова, което не е толкова ясно.
Тема № - 167 Коментар № - 8279 Bogdan Bogdanov - 2016-05-26 09:11:39
Коментарът на проф. Богданов е решителна стъпка напред в разговора. Наистина имахме нужда от такава схема, касаеща по-конкретното битие на българина през последните 25 години. Около какво се гради тя? Около т.нар. свобода, която всички посочват като най-голямата придобивка на прехода. Добре, но свобода в какъв смисъл? Тук е именно важното ни насочване в разговора: свободата да се пътува навсякъде по света и да се печели от частен бизнес.

Беше важно идеята ни за свобода да се конкретизира, защото не е вярно, че днес имаме абсолютно всякаква свобода, както и не е вярно, че по времето на социализма не е имало никаква свобода. И именно тук е първата добавка, която ми се струва важна: че и по времето на социализма една прослойка българи е можела да пътува сравнително свободно по света, да използва благата на капиталистическия свят, а и да управлява някои държавни предприятия на практика като частни. Затворена за Запада в долния и средния си пласт, в най-горния България не е преставала да бъде отворена.

Защо казвам, че тази добавка е важна? Защото на практика единствените, които бяха някак подготвени за капитализма в България, бяха децата на най-висшия и среден партиен елит, които бяха имали досег с него. Останалите, които трябваше да поведат демократичните промени, нямаха такъв опит. Което и позволи на бившите комунисти, плашейки опозицията с гражданска война, да избегнат забраната и лустрацията на висшите им управленски кадри, която трябваше да последва, да се преобразят около т.нар. Кръгла маса в социалисти, и най-важното – бързо да прехвърлят останалото от държавните активи в ръцете на своите близки, ставайки по този начин фактическите учредители на новата капиталистическа класа.

Затова и, както пише проф. Богданов, немалко от днешните по-крупни български фирми са свързани или със социалистически семейства, или с представители на онази опозиция, която къде от страх и желание за печалба, къде от неопитност сътрудничеше с комунистите. Но има и друго, което е не по-малко сериозно и, за съжаление, все още слабо проучено. Следите от капиталите на т.нар. Задгранични дружества така и не се откриха. Вероятно е, че голяма част от тях са преминали в частни ръце посредством офшорните зони (което, както изглежда от скорошните разкрития, свързани с Панама, се е случило в Русия), след което са се върнали в България като „външни инвестиции“.

Но освен това, както показа Христо Христов в няколко свои изследвания, днешните канали за контрабанда са до голяма степен старите канали, по които самата държава чрез задграничните си фирми и ДС извършва търговия с оръжие и наркотици, за да си набави конвертируема валута. Така че трябва да се добави и това: че организираната престъпност, която възникна след 1990 година, беше в тясна симбиоза с предишната социалистическа държавност и че тази симбиоза, макар и променяйки своите форми, остава и до днес.

Защо казвам, че остава? Ето скорошния случай с КТБ. Пирамидата на Цветан Василев изобщо нямаше да добие такова влияние, ако не беше захранвана от няколко поредни правителства с парите на големите държавни предприятия. Но защо точно тази банка и защо единствено тя? Защото Цветан Василев е невероятен банкер? Така и никой не се зарови добре в произхода на банката и свързаността й с една руска външнотърговска банка, тясно свързана на свой ред с пост-комунистическия елит на България.

Но все едно, последвалото е известно: държавата налива в частната банка на Василев (разбирай, в старите собственици на въпросната руска банка) много средства, след това те се дават на свързани с банкера фирми под формата на кредити, а самият банкер използва това, за да упражнява обществено влияние. После парите, вложени от директорите на въпросните държавни фирми и раздадени като кредити, се възстановяват от бюджета, т.е. от всички български граждани. И т.н.

Но това е само едната, така да се каже, едрата и политизирана перспектива. А как стои другата и защо в крайна сметка средният български бизнес не се вдигна на бунт срещу стореното от Цветан Василев и неговата пирамида? Краткият ми отговор е този: защото правеното от него и такива като него се поддържа не само практически от много места, но още от старо време и манталитетно от презумпцията, че държавата е затова, за да захранва определени хитреци и ако мине безнаказано – да бъде ограбвана. Това, че в крайна сметка, грабежът води до всеобща загуба, продължава да е нещо абстрактно за т.нар. редови българин.

Нека и аз да дам един пример за бизнес в България. Пред очи ми е фирмата X, която търгува с мебели. Седалището й е извън София, а днес фирмата има над десет магазина в страната. Дотук добре, бизнесът изглежда печеливш. Да, обаче тази фирма какво прави? Първо, разраства се главоломно, но не развива свое производство на мебели, ами открива нови магазини, като купува китайски и други евтини стоки от интернет разпродажби. В което личи и предисторията на собственика, започнал бизнеса си като амбулантен търговец.

Но ето и второто, което прави: понеже бизнесът се разраства, той се нуждае от по-модерна опаковка. И така, фирмата Х си наема екип от София, който да й прави маркетингова опаковка. И това добре, само че правенето на тази опаковка с какво върви успоредно? С неподписване на договори с под-изпълнители, очевидно с укриване на данъци, с осигуряване на служителите върху книга на едни заплати, а реално плащане на други и т.н. Т.е., казано малко грубичко, българската средна фирма, която външно имитира модерното битие на западна фирма, докато го имитира, съвсем по ориенталски краде. Краде, разбира се, не като Цветан Василев, на едро, а по на дребно, но все пак краде.

Това, което на мен ми изглежда като кражба, на част от работещите във фирмата им изглежда като начин за просъществуване с малко повече пари, а и с един вид гордост, че прецакват държавата. Затова и никой не протестира. Няма и страх от наказание. Не защото това, което се прави, не е подсъдно, и не защото няма закони, а защото в НАП има човек, който срещу дребна сума, услуга или просто от мързел си затваря очите. Това е най-потресаващото: че измамването на държавата при всички положения става с активното съдействие на самата държава.

Та според мен – за да спра дотук – това е големият проблем: че при промяната от социализъм към капитализъм се извърши един вид имитация на реален пазарен преход, но на практика старите човешки структури и манталитети, свързани с печеленето на пари, останаха и продължават да работят и днес, макар и в конкуренция с други видове правене на бизнес. Това, струва ми се, и е основната ни спирачка към по-богата и сигурно битие – тази сива зона, проникнала и в реалния ни живот.
Тема № - 167 Коментар № - 8278 Георги Гочев - 2016-05-25 19:27:03
Чета коментарите на Георги и професор Косев и си казвам: “Ето, те са написали важни положения, аз трябва и да ги уважа, но и да не допусна да се отклоним от задачата. А тя е да намерим съгласие по общия живот, който живеем в последните няколко десетилетия тук в нашата страна. Защото така я зададе Декарабах, преди да отиде някъде. Аз съм този, който повлече към определяне на едно по-дълбоко и обхватно съгласие. Да, но то си е “губи време”, защото сме достатъчно различни. Сега казвам “не” на това “губи време”и подканям всеки да си е който иска и който може да бъде, но, така или иначе, да обсъждаме не друго, а пуктовете на конкретното общо, в което живеем.

Вярно е, че всички разполагаме със събиращата ни българска реч. Тя излиза и от устите на българите- мюсюлмани, макар че те имат и турската реч, която заедно с полученото и друго образование, и друга вяра, ги прави по-работни и по-свързани. Да, но тази българска реч така и не достига до това просто заговаряне за общото, което ни свързва. Затова и, за да мога да се изразя по-конкретно, не се облягам на значенията на “българин” и “българско”. Ще кажа защо. Защото те се опират на очевидността, че сме заедно тук на тази земя, както впрочем са се опирали и по-рано, а на мен то по-скоро ми пречи да назова конкретното общо, което ни свързва.

Пречи ми, защото се е променило и сега неговата основна проява, а и проблем, по-скоро ни свързват с едно навсякъде по целия свят. В това е и проблемът – че бързаме към разликите, а на приликата не обръщаме внимание. Какво стана след 1990 година. Станахме по-пряко свободни. Не е сигурно, че тази свобода ще нарасне и ще бъде управлявана щастливо. Нейните основни изражения са две. Че всеки и сам, и със своите близки, може да ходи навсякъде и че всеки, и сам, а и сдружен, може да се наема на работа, където пожелае, също навсякъде по целия свят. Няма нищо по-трудно обаче от доброто управляване на свободата, а и от възможността да се каже накратко без оценностяваща го емоция, основното в нашия общ живот.

Току-що го сведох до две положения, едното от които е очевидно – това ходене-пътуване навсякъде, разбира се, в зависимост от собствения джоб. Другото е трудно за изказване – т.нар. печелене и наемане на работа. То си има своите подразделения и, разбира се, различни поприща. За тях заговори Декарабах, но работата му го запиля или нашият научен бъбреж го пропъди. Дано да не го е спряло следващото по-нататък. А то е, че вече всеки има грижа за препитанието си, а и за и това на своите хора.

За удовлетворяването на тази грижа у нас има два комбинирани пътя – това да се заработи в частно-корпоративна фирма или човек да си намери работа на държавното поприще. То, разбира се, е доста силно. Убеждава ни дребният факт, че средното заплащане в него е вече по-високо от онова в частното. Но, така или иначе, съществува и частното, определени закони и наредби го закрилят, въпреки че на него никак не му е лесно поради следните причини. Че държавното освен че го закриля, го и ограничава. Веднъж, като не развива закрилата и на практика смачква по-малките и средните фирми, а втори път, като не свива държавното, а го поддържа, особено в сферата на администрацията, която е по-голяма отколкото трябва.

Така че държавата и държавното са привличащо поприще, а и стимул за въжделеене по държавното социалистическо, а заедно с него и по неговия носител и вдъновотел бившата съветска Русия и нейната по-раншна социалистическа територия. Към което се добавят и детайлите за частно-корпоративното и нас, това, че дребните му и по-средни фирми не сполучват особено, ако не става дума за техните основатели, които могат да изкарат по-дълго. Да, но и дори средните фирми по по-високо и те се радват да престанат да бъдат частни и да станат държавни. Защото държавата е едрина и сигирност. А как при едрите фирми?

Понеже светът е вече отворен, когато те са чужди, от това няма по-добро. Те са носителите на частното благополичие и като организации, а и като ръст на заплащане. Те са у нас външното другаде, което е тук. Е, една едра търговска фирма “Фантастико”, която е единствената българска от този род, е голямото изключение. Въпросът е как съществуват другите нетърговски големи фирми. Когато са български, те са обикновено на семейства от кръга на БСП. Тези по-усшешни едри български фирми са свързани с държавата, която ги е включила в един кръг на приближени с предимства и която решава техните пороблеми. Сегашната българска държава е особено разширено поприще, напомнящо нашето устрояване в социалистическото време.

Казах по-горе, че едрите частни фирми са обикновено свързани със семейства от кръга на БСП, но те са свързани и със семейства от кръга на другите две партии, успели в годините на политическата свобода да оформят свои върхушки – ДПС и бившето СДС. Така че политическият живот в годините на прехода, имитирайки действителната свобода, всъщност образува слоя на по-добрите и по-добре живеещите, това горно общество, както беше устроено обществото ни и в социалистическото време и както са устроени държавните общества навсякъде в съвременния свят. Разбира се, това общо положение функционира различно в САЩ, Бразилия и Хондурас.

В САЩ рядко и за кратко един губернатор коже да откъсне своя щат от общата държава и тази обща държава, ако се случи да бъде демократическа, само най-много за два президентски мандата може да се насочи прекалено държавно. Но една малка страна като България може по-задълго да запази гореописания ред, ако го прикрива и не го назовава, като го нарича десен, а той е по същество ляв, или, като казва, че вече няма нито дясно, нито, ляво, или, като не подчертава, че нищо не е по-ляво от това държавата-горно общество да използва дясното частно-корпоративно за самата себе си.

Отдавна се каня да кажа всичко това. Казвал съм го другаде, сега го казвам тук. Прекалено събрано, то изглежда не е точно това, което искам да кажа. Но да говорим за него, а не за друго и да не свърваме толкова често встрани в името на своите различия. Всички живеем общата свобода, която в какво друго се изразява, ако не в свободно придвижване натам, накъдето желаем, но и в свободно заемане с припечелване, каквото желаем.

25 години се опитвам да задържа свободната инициатива на наистина частния НБУ. По това, което казвам по-горе, разбирате едрите копромиси, които съм допуснал. За да задържа НБУ, се подадох и на държавния ред, който ни принуди да се държим социално ляво в лошия смисъл на думата и да имаме повече преподватели отколкото е нужно. Това ни въвлече във формалности, които започнаха да отблъскват нашите студенти. Това продължава. Кризата е и нещо външно, променяща целия свят, но тя е и вътрешно, в което сме влезли. Затова настоявам, че нищо друго не ни задължава толкова, колкото това да кажем кое е общото в нашия настоящ живот. Нека да го направим с всичките рискове, пред които изправя подобна задача.
Тема № - 167 Коментар № - 8277 Bogdan Bogdanov - 2016-05-24 10:53:17
Благодаря ви за коментара, проф. Косев! Тази сутрин обаче като прочетох какво съм написал вчера, и си помислих, че само съм се засилил, може би добре, но скокът го няма. Ами няма го, и защото темата за общия живот е трудна, и защото, изглежда, не ми достига нещо, за да започна да е описвам. Кой знае, може би е тази по-сложна аналитична способност да се мисли едновременно за две неща, които хем са обхванати едно в друго, хем могат да се мислят като съставени от сходна структура, хем в някакво отношение са и различни и отделни, хем и не съществуват по един и същ начин. Говоря, разбира се, за обществото и индивида.

Схемата със скобата е много добра, но ето къде е проблемът. Че за да не е декоративен символ, т.нар. българско, което се изнася пред скоба, не трябва да е просто вън в обществото, а и някак вътре в отделния човек. А то не може да бъде вътре в отделния човек в чист вид. Всеки интегрира българското у себе си, като го смесва по един или друг начин: кой с някакъв спомен от детството, родителите и родното място, кой с нещо по-базово като смелостта или унижението, кой с трето и четвърто. Така че като понятие българското може и да се мисли като чисто, но като реалност го няма в чист вид нито вън, нито вътре в човек, а и изобщо го няма – по начина, по който ги има вещите.

Оттук пътищата са сякаш два. Единият е това българско да се реифицира – т.е. за него да се говори така, все едно съществува като посочимо. И тъкмо това на практика правят днешните т.нар. патриоти. Настояват, че българското наистина го има като посочимо и че то се въплъщава в определени литературни произведения и места на българщината. Разбира се, като се реифицира, това българско и съвсем буквално се прави да съществува. Което се е случило преди вече доста години с песента за „Балканджи Йово“ и което се случва в момента покрай възстановките на исторически сгради. Песента и крепостите са, така да се каже, плътта, която може да се посочи като гаранция, че българското наистина съществува.

Другият път е този, който проф. Богданов очерта тук и по който се засилваме. Да се прави разлика между нещо като понятие, онова, което то означава, и онова, в което се реифицира. И да се мисли по-сложно за общото и като за нещо, което е и вътре в устройството на отделния човек. Това е пътят, по който патриотизмът спира да бъде задължение и се превръща в нещо живо. А „живо“ означава „подвижно“, което на свой ред означава – едновременно да може да е вън от човека, и вътре в него.

Така е, проф. Косев, тази подвижност се носи на първо място от езика. Той е операторът на свързване между общото и частното. Затова и лошото, т.е. бедно знаене на родния език е най-сигурният начин за маргинализиране и отделяне. Не говоря само за прословутата граматика. Говоря за знаенето на много думи и повече от техните значения, за възможността да ползваш синоними, за възможността да говориш и по-кратко, и по-дълго, и т.н.

Това може да се каже накратко и за утрешния празник: че е и трябва да е национален, защото именно посредством езика се извършва най-често тази операция на свързване в общото.
Тема № - 167 Коментар № - 8276 Георги Гочев - 2016-05-23 16:59:52
1  2  3  4  5  6  7  8 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 34123

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 122408

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 13332

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 27716

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 126638

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 71771

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 18632

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 10519

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 171515

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 52770

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA