БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ 1
РАЗБИРАНЕ И
ИНТЕРПРЕТАЦИЯ

ФОРУМ 2
ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Димитър Карабахчиев

Доверието, макар от хилядолетия човечеството да живее под бездушната тежест на финикийските знаци, сякаш продължава да е най-ценната разменна монета, с която разполагаме. В междуличностностните, семейно-родовите, групово-приятелските, трудово-професионалните и общностно-етническите слепвания; в националните стопанско-производителни, законово-институционални, социални и образователно-културни споразумения за общо благо. И последно, но все по-първостепенно за правенето на 21-вия ни век по „дебелите книги“ на Цивилизацията на Разума, в международните отношения.

В тази тема, в която сам се залутах, като мушица в пещера, пълна с прилепи, смятам, обратно на приетото, да започна „от по-сложното към по-простото“. Реших в необтекаем изговор да изложа мисленето си за стойностите, препънките и неразборията в говоренето/разбирането за ДОВЕРИЕТО на българското общество към Европейския съюз и нашето членство в него. За съпътстващите го граждански активности и „обоснованите” противостоения, неудовлетворености и безразличия.

Ще започна с личното си впечатление, че исторически и поколенийно „ерата на социалистическа и народнорепубликанска България“ продължава да държи преобладаваща част от обществените нагласи в страната ни в своето „детеродно-отглеждащо и педагогическо родителство“. Диапазонът на тези съзнателно или инертно-манипулирано приемани „кръвно-родствени“ повлиявания е широк. От демонстративно-ловка „синовност“ и обвързаност с някаква изгубена „свята бащиния“, през страхопочитателна памет за сигурния черпак яхния и покрив при соц-комуналната мащеха, до обезсилено живуркане в „сиропиталището“ на посттоталитаризма.

Дори най-неспециализиран обзор на показателите „доверие-недоверие“ и електоралната резултатност на политическите партии по протежение на колебливия ни преход към реална демократизация, възстновяване на правото на частна собственост върху производствени средства/активи, предприемаческа инициатива, насърчаване на социална пазарна икономика и законово-конкурентна среда показва ниска степен на мотивация за дясноцентристки избор сред българския народ. На практика единствено правителството на премиера Иван Костов разполагаше с реформаторското „охолство“ да води десни политики, при парламентарното мнозинство на ОДС. По-добре или по-зле, след крушението на идейно-стопанската посткомунистическа „нова платформа на левия Титаник“, именно в периода 1997-2001 г. беше възстановено за оцеляване пазарно-финансово-икономическото тяло на страната ни. И в „гипсов първообраз“ беше скулптирано нейното открито за евроатлантически развития лице. Такова, че да вдъхва доверие на основните ни съюзни партньори и до днес. Разбира се, кандидати за „венцеславни приноси“ в присъединяването ни към НАТО-ЕС в нашия /трудно обозрим в своята многобройност и смътна обществено-ролева функционалност/ партиен кошер има много. Още по-трудно е да отсеем сегашните „за и против“ приспособяването ни към, общо казано, моделите на западната цивилизованост и глобалния реформизъм с надеждни демократични, международноправови и социално-икономически средства и ресурси.

Но нека надникнем в едно публикувано тези дни социологическо проучване, на „Екзакта Рисърч Груп“. То подрежда електоралните нагласи за момента така. ГЕРБ – 24,3 %, БСП – 13,2 %, ДПС – 5,7 %, Реформаторски блок – 5,5 %, Патриотичен фронт/НФСБ и ВМРО/ - 4,5 %, АБВ -2,6 %, Атака – 2,5 %; Други – 6,4 %. Над 8 % от респондентите не са решили как биха гласували, а близо 30 на сто заявяват, че не ще упражнят правото си на избор.

Ако се доверим на приблизителната достоверност на тази извадка, отново ни се привижда познатата структура на труден и несговорчиво законодателстващ парламент. Евентуалното отсъствие на две открито прокремълски партии от него не е задължителен знак, че някои нови „ляво-център-националистки“ проекти няма да приберат от „негодуващите спрямо ЕС-политиките гласове“ и да се наместят във властовата мимикрия на патриотично-отговорното.

Едно сравнение на депутатските квоти и полит-идеологическите платформи на представените в Европейския парламент партии /посестрими/ показва известно покриване с днешния спектър на електорални предпочитания у нас.

Имаме три, работещи в сегашния парламент на РБ, партии /ГЕРБ, ДСБ и СДС/, приети в дясноцентристката Европейската народна партия. В нея членува и българската Демократическа партия. Основополагащо и най-многобройно представяна по традиция, ЕНП не подлага на съмнение консолидирането на Европейския съюз на базата на върховенството на закона, уважаването на основните човешки права и ефективното разделение на властта. Политиките й са последователно за единен европейски пазар, конкурентен в глобален мащаб, от което да произтичат благосъстояние и добруване както за страните-членки, така и за световната общност.

От друга страна, БСП е представена /и председателски-престижно/ в Партията на европейските социалисти. Втора по величина и влияние в ЕП. Техните цели включват икономически растеж, борба срещу бедността, социална интеграция, сигурност и защита на околната среда. Евросоциалистите са склонни да виждат в процесите на икономическа глобализация причина за нарастващата безработица, както и за затруднената реализация на младите граждани в ЕС. Същевременно, те подкрепят приемането на обща Европейска конституция.


В „Алианс на либералите и демократите за Европа“ членува и понастоящем е европарламентарно обозначен един отколешен парт-политически фактор на прехода ни - „Движението за права и свободи“. Българската партия „НДСВ“ имаше също значително представителство там в електорално-активния си период. Алиансът набира трета по численост квота в ЕП и пледира за демократизация на ЕС, защита на основните права на всички европейски граждани, скъсяването на разстоянието между икономическите и политическите измерения на ЕС. С акцент върху прозрачна връзка между гражданите и институциите.

Тези три европейски партийни формации и в сегашния ЕП съставляват предостатъчно мнозинство, определящо основните развития и решения в ЕС, опитващо се да ги хармонизира в демократично-диалогична среда. В последното финансово и стопански кризисно за европейската общност десетилетие, което съвпада и с българското членство в нея, и особено с неуправляемия /засега/ мигрантски поток и тежките терористични актове, в Европарламента заема депутатски седалки /и трибуна/ едно националстки-наежено, ЕС-центробежно малцинство.

Факт е, че почти всички по-незначителни в представянето си на вътрешни и на европарламентарни избори нашенски политически проекти /„НФСБ“, „Атака“, „България без цензура“ и пр./ ревностно се придържат към търсене на членство и „международна изява“ сред малки и маргинални партийни семейства в ЕП. Обикновено те прокламират отпор на „бюрократизирането, недостига на демокрация и централизма“, обявяват се срещу общосъюзна конституция и „европейска свръхдържава“, настъпателно атакуват общите икономически, външнополитически и миграционно-уреждащи позиции в ЕС. Поставят над всичко „националните сили и суверенитет, идентичностите и традициите“. В последните кризисни години, с усилването на нарушаващия международното законодателство евразийско-геополитически и хибридно-информационен размах на „великодържавната политика Путин“, тази, сплотявана с нечие специално внимание /и финансово рамо/, хорова агитка на анти-ЕС-овците усилва и координира своята спятост. В парламентарната зала на БГ-парламента и в камерно-медийни изпълнения често се налага да изслушваме „запомнящи се“ солови изпълнения на местни евроскептици и все по-открити „гробокопачи на евроатлантизма”. Стигащи да кресчендото на „Вън ЕС и НАТО от майка България!“ Без да се доуточнява и доизпява припевчето: „Back in the USSR, booooooooyyys...“ Та тъй, момчета и момичета, моето лично мнение е, че след очакваното от някои „рухване на ЕС“, едва ли някоя бивша страна-членка ще хукне презглава за участие в „съвета за икономическа взаимопомощ“ на изпосталяващия „феникс” на кагебистки пост-СССР. Или пък ще се занижат кервани от европейски мигранти в тази посока…

От горното налагане на българската и европарламентарната партийна „география и генеалогия” добиваме впечатление за достатъчна пълнота на днешната проевропейска нагласа у нас. Но дали е така? Моето гражданско усещане е, че нашата обществено-политическата и електорална „ЕС-чаша” е измамно наполовина пълна и реално повече от наполовина … празна.

Винаги ми е било изключително трудно да разчета ясна позиция на БСП по европейското, а и по натовското ни членство. В тези политически среди се говори завоалирано и жестомимично по ЕС-членската ни проблематика. Сред организираните бг-социалисти и гласоподавателите им, по мои откъслечни впечатления, духът на знаенето и оценяването в тази посока е от пренебрежителен, провинциално-присмехулен към „брюкселските столичани”, до категорично „русофилски” и про-Путински. Дори и когато децата и внуците им студират в елитни европейски и американски колежи и университети…

ДПС-върхушката, а навярно и по-горните слоеве от електората й, както стана неотдавна известно, хлътнаха в дилемата: либерален евроатлантизъм или „консервативно русофилство с етно-патриотични елементи“. Върху това пропукване на най-субординирата партия, кой знае защо, са легнали извън-евросъюзните сенки на спорните „демократично преизбирани“ президенти - Путин и Ердоган. А най-гъсто над „Движението” е легнала корпулентната сянка на неговия млад /българоезичен/ магнат-поддържник, успял в почти 10-процентов дял от родния ни БВП, уличаван от „зли езици” като касоразбивачът на КТБ. Сенки, сенки, пълна мъгла…

Реформаторският блок, по презумпция дясно обединение, потърси политически и електорални разширения през „опозиционен демараж” за реални реформи в основни сфери от властовото функциониране и обществения ни живот. С оставащо участие в правителството на ГЕРБ. Удивителна политическа ситуация, в която добиха публичност нотки на членоразделно диалогизиране на „над дясно-лявото” между ДСБ и „Движение 21” на бсп-изгнаничката Т. Дончева. Междувременно на политико-гражданския хоризонт са появи и антимафиотският манифест „За републиката” на четирима професори, с авторитетни участия в избистрянето на теорията/практика „бг-гражданско общество”. Доколкото мога да проследя, оформят се някои ценностно-активирани проевропейски задвижвания. Няма съмнение, че успоредно с това отсега биват орг-рекламно-финансово форматирани, от задкулисни познавачи на изборната борса и клиентела, следващите „гмо-мелничари“ на електоралния урожай…

На този политически фон голямата „ГЕРБ”, устойчиво разположена електорално, напрегнато демонстрира темпово и при /ха, дано/ нараснал конкурентно-търгов контрол усвояване на евросредства; поема риска и отговорността /пак дано/ на нови заеми; дозира „цинцарски” някакъв реформаторски ход в посока препоръките на ЕК-докладите. Според своите електорални стратегиии за стабилност и последователност. Укрепва партийните си активи и влияние в страната и … „не се влияе от медийната шумотевица“.

Но всъщност, над цялата „скрита картинка“, която се опитвам да разчета за себе си, денонощно е зависнала нашенската хипертрофирана ЧЕТВЪРТА ВЛАСТ. В национално-обществения си /данъкоплатски/ сектор тя често излъчва остро разноречиви, „угрижено анализиращи и профилактиращи“ внушения за „сбърканото” ни членството в ЕС. В преобладаващата част от „свободния медиен пазар“, с никога доизяснена собственост, издръжка и подчиненост, се вихри откровен /хибриден/ антиевропеизъм.

А под всичко това, според мен, е затиснато изключително затрудненото разбиране на българските граждани за възможен по-решителен избор на евроатлантическите пазарно-икономически, законови-институционални и социално-уреждащи модели за развитие и ценности. Не съм политолог, нито социолог; пазя си някакъв „журналистически нюх“, и то, неучаствал в хайки из полит-обществените ни кърища отпреди много-много години. Но имам очакването за предстоящо активиране на интереса и ДОВЕРИЕТО на нашето общество, и особено на младите хора, към „излъгалото българските надежди дясноцентристко и про-западняшко“. Защото това, което се проточи и продължава да ни държи „на букаи“ през целия ни фасаден пазарно-демократичен преход, в ловко прикриваната си и манипулираща същност, беше „зидане на дясно-отворена къща с източно-соц-лагерни леви тухли“. Брутален червенобуржоазен „неокапитализъм“, програмиран и доправян в движение от отбран посттоталитарен „елит“.

От самото начало, „в суматохата и вятъра на промяната”, той ни подкара с вълчи апетит и пълна /номенклатурно-канализирана/ неподвластност на законово преследване за баснословни присвоявания и щети, нанесени на страната и обществото ни. Ловко обградил се с охранително-хранителната среда от верен слугинаж по всички етажи на институциите, централното и местното административно управленство, сред „своята си бизнес-класа и своята си интелигенция“, та чак до подземията на най-тежкопрестъпните доходоносни „предприемачества“. Вглеждането от сегашната времева дистанция в партийно-политическия генезис/съотношение/сблъсък на силите и парламентарно-законодателната история на страната ни, след 1989-та, показва един постоянен кошмарен страх в този „строящ демократичния капитализм елит“. Ужасът от реално дясно политическо управление и реформаторство. От закрепването на онова, което може да регулира нов, вече наистина равен и законо-устойчив, старт за стопанско-производителна инициатива и разширена трудово-професионална реализация на … неучастващите в изборите българи. Като се абстрахираме от отсъствието /дано да се домогнем до правото им на електронно гласуване в близко време!/ на двата милиона наши съграждани, заминали да „доизграждат капитализма“ в развити и уредени държави, налага ни се „невъзможен”, но оптимистичен десен извод. С политическо и гражданско усилие да стигнем до пораждането на една нова, поне едномилионна, предприемаческа и квалифицирано-творчески-трудово ДОСТОЙНО НАЕТА прослойка от народа ни. На партийно-обръчовите и парламентарни динозаври от прехода ни бизнесът, превъртащите се властови, административни и „обществено-уравновесяващи” конюнкции процъфтяват без уголемяваща се средна класа и добре заплатени наети работещи. Митологическото им, дежурно предизборно, комуноидно обещване на „150 хиляди нови работни места и увеличени пенсии”, комай и подарено /от небесата?/ безплатно здравеопазване и образование, е начинът им да задържат почти тридесетилетната си далавера в … „бг-пролетарското ляво очакване”. Мисля, че гражданското, политическото и законово-стопанското изолиране на „националноотговорния“ неокомунистически родово-кастово-феоден модел на … тъпчене на място към европеизирането на страната ни скоро предстои да се състои. Моето поколение, особено най-свястната част от него, носи вината си, че, улисани в надежди и битки за „индивидуално оцеляване”, позволихме бившите ни „водители и тоталитарни авторитети” да ни спретнат такъв лицемерен и непродуктивен преход към модерна държавност и национален просперитет. И все по-ясно осъзнава почтителната невиновност на евроатлантическите ни партньори в този проточил се процес.

ПП: Този текст го наслагвам от няколко дни, в трудност, сухост и … буря от „поучителни въпросителни” към собствената си подготвеност да не губя ориентация в по-пълно истинното. Реших да го пратя под „проф. Игълтъновата” дискусия, която ни потръгна. Почти напълно съм разколебан от хрумката си да бъде открехнат сайтов прозорец „Без студентска книжка”. Напрегнах се, в „профетично” усилие за студентско разприказване по политическите теми на съвременна БГ, и това ми се вижда неестествено и „заключено”. Младостта не обича да бъде напътствана и поучавана. Освен ако не се заслуша с интерес и по свой избор в нещо от „многоопитните”.

Отправям почтителна молба за извинение към професор Богданов. Заради своята „творческа” прибързаност. В крайна сметка, Вие пак предвидихте всичко, предлагайки ми варианти за по-отчетливо участие в сайта. Един от тях беше „дълъг коментар”. Това и ми се получи. Пращам го за форумен прочит и критично-дискусионна преценка. Недоверието на проф. Игълтън към глобалните тенденции на образователното дело изглежда ме подбуди към българското „за-против” членството ни в ЕС. Така стана, в „трудния”, но отворен за всяко неакадемично търсещо-словослагащо, сайт на основоположника на НБУ.

ППП: Темата „За доверието”, във всичките й пясъци, планини и фата моргани, се оказа по-трудна за прекосяване и опознаване от пустинята Сахара. Ако някой ме последва в нея, нека да победуинстваме заедно.


 
Декарабах

***

Прочетох. Каквото ни хрумна, ще го направим. Коментарът по политиките, Декарабах, е важен, още повече че такъв текст не ми е известно да има. Ами той ще е съвсем на място в новата рубрика "Без студентска книжка". Ето какво не му е наред. Ако задачата е всички ние да сме в това политическо брожение-наместване, истината е, че то е само за някои, които влизат в този обхват, за един елит, който сега и се заквасва, а другите, масата те си живеят в свои други по-малки обхвати. Напънете се, Декарабах, да добавите и това, за да стане картината по-пълна. А за да стане още по-пълна, трябва да се погледне и към външността на градовете и селата, в които се движи по-обикновеният човек. Държавите-страни са пъстри неееднородни образувания, които едвам-едвам се събират в по-едно посредством това политическо наместван, за което говорите.


Богдан Богданов

***
Отне ми доста безплодно щуране, за да вляза в това продължение. Професор Богданов, след моя опит за „диагноза” на политическото доверие към ЕС и дясното реформаторство в страната ни /във Форум 4/, деликатно ме насочи към допълване на картината с живеенето в „свои други по-малки обхвати“. Аз обещах да се напъна в оглеждане на редови човешки придвижвания из политизираната ни житейска реалност.

Едва днес сутринта, докато сръбвахме сутринното си кафе с един приятел, негово споделяне ме приземи към конкретно дописване. Той работи в голяма фирма в нашия регион, има специфичната инженерно-техническа нагласа на наблюденията и „вълненията“. На пръв поглед, няма как много да ни върви сприказването, нали моя милост си падам повечко „хуманитарист“. Но то си се ниже и трупа от години. Приятелят ми забива в помпи, компресори, фланци и шпилки… В технологични несъобразности, производствени загуби и замърсявания, които не опират пряко до неговата служебна отговорност, но той прави, каквото е възможно и оперативно-решимо, над задължаващото го, за да „не гръмне цикълът“. Прави го „незабелязвано“ и непоощрявано с финансов знак от началството. Болшинството, ох, тази дума, от колегите му „поработват за надницата“. Във фирмата, с доста по-добро заплащане от другаде, изглежда си цари същата шуро-баджанащина и предпочитане на „наши верни кадри“, както си беше при соц-а. Нещата дори са още по-опасно влошени, защото със смяната на поколенията нормалната стълба на квалификационния и мениджърски растеж е подменена с „хартиено-инструктажен асансьор“ за послушни  и пасивни количественици… 

И какво ми казва той тази сутрин. Снощи се чул в скайпа със сина си, който следва в „гнила“ европейска страна. За кратко, защото момчето бързало да заседне над тестова задача, дадена му към 16 ч. вчера, а срокът за пращане на отговора в сайта на преподавателя бил 24.00 ч. Е, подхвърлям му аз, защо не се обади на съкурсници, ще я опапат заедно набързо. Не, отговаря ми братлето, всяка задача е индивидуална. Отделно е, когато ги сработват в мозъчни атаки над общи проекти. Разделят ги на групи, с преценени /от преподавателя/ допълващи се знания и капацитети за творческо справяне. И ги оставят сами да си разпределят модулите на зададения проект. Да го изработят, сглобят и … да го защитават, заедно и всеки според индивидуалния си принос. Виждат в какво са успели, поемат персонална отговорност за показалото неефективност.

Да. За такива работи си говорим, ние, родителите, или поне част от тях, във все още най-бедната страна-членка на ЕС. Лично за мен тази тематика е стара, колкото „развития ни социализъм“. Тоталитарния. Помня плахите зачатия на „американизъм и японски колективизъм“ в образователните и научно-техническите стандарти на страната ни в рамките на СИВ. За съжаление те бяха винаги под „експертно“-регламентиращото око на службите ни за държавна сигурност. И под „братски“ кремълски надзор. Въпреки това имаше понатрупан опит, „база секретни данни от Запада“, както и мобилизиран /с малки парични премии/ научно-внедрителски потенциал. След 1989-та, особено в първото  десетилетие на прехода, този зародиш на образователно-професионално и технологично-иновативно обръщане към напреднали модели, както си беше и „таен“, напълно се разми в потопа на тоталитарно-клановата приватизация и заграбването на материално-финансови активи. В алчното /и неподчинено на законово договаряне със суверена на националното наследство от соц-а/ първоначалното натрупване на капитали…

Днес чуваме все по-често, бг-индустриалци и предприемачи в реалното производство да се оплакват от липсата на квалифицирана наемна „работническа класа“. Да, ножът отново е опрял до кокала. Сега пак се плясваме по челото за ГЛАВНОТО. За това, че заради липсата на мотивирана трудова и професионална реализация ни се срути „развитият социализъм“. И, че да бъдеш „капиталист“ по някакъв, останал замърсен с реанимиращи уравниловъчно-солидарни носталгии, посткомунистически образец, е от ден до пладне работа…  „Пролетариатът“ отдавна не е, което беше в ерата на ленинската колективизация и електрификация, на сталинското стахановство/многомашинничество „за медали“, на лагерния труд в името на имагинерен интернационалистки прогрес. Все по-малко му угажда, след вдишването на въздух от големите демократични трудово-пазарни пространства, да е „равен с всички в равно поделена комуналка“.

На „епохалния“ болшевишки експеримент с колективистично вдъхвана „мотивация за труд“, под омързеляващия принцип „от всекиго според възможностите, всекиму според потребностите“, краят му се зададе /и у нас/ преди повече от три десетилетия. Оказа се обаче, че той се проточи в мъчително сбогуване със … самите наши „вътрешни социализми“ и примирена безучастност. Това се превърна в благодатна почва за посттоталитарния нашенски „предприемачески елит“. В последно време той удвоява себе-съхранителното си усилие. Пазейки на всяка /вътрешно- и външнополитическа/ цена значителната си капиталова и хибридно-мрежова мощ, тази неестествено и в политическа конспирация въззела се върхушка продължава да  пренебрегва и ретушира, да камуфлира и уязвява ГРАЖДАНСКОТО УКРЕПВАНЕ на обществото ни. На най-реформаторски ангажираната, търсеща пълноценна реализация в БГ/!/ и далновидна част от него.

Все пак, дългото сбогуване с посттоталитарната „най-горна класа“, както и със ступора ни пред нейните преплетени „национално-отговорни“ метаморфози си е в ход. Здравият инстинкт на българина за по-добро справяне и общи ползи, през почтено и оптимално индивидуално реализиране, е разбуден за предизвикателствата на европейското и глобално повдигане на страната ни. Остава да бъде сложен в центъра на  държавността, политическите избори и социално-икономическите процеси.

За да не бавя повече  старта на „Без студентска книжка“, ще пратя тези редове. Може би се вижда, че продължавам да търся разговаряне по нагласата ни да се доверим, в активно и обективно-търсещо вникване, на постъпателното ЕС-синхронизиране на шарената българска действителност. Реалното ни живеене/работене/учене и спорещата, пряко и завоалирано, обществено-медийна среда у нас предизвикват непрекъснато мисленето, преценяването, колебанията или сверката на ценностния ни компас по тази тема. За студентите от НБУ, надявам се, моята постничка интродукция към нея би могла да е повод за по-пъстро и оригинално влизане в дискусия.


Декарабах


* Тексът е публикуван във форума "Без студентска книжка" (2016)

Коментари по темата
Уважаеми професор Богданов, благодаря Ви за прецизността, с която модерирате насложените колегиални коментари, насочвайки ни към същественото. Така по-бързо ще стъпим върху материка на общо изследване. Проф. Косев и д-р Гочев, сигурен съм, готвят своите по-следващи сондажи. Моля ги за извинение, но ще се включа с нещо кратко.
То е подбудено от предпоследния абзац в коментара на нашия домакин, можете да го видите. В него аз разчитам онзи устояващ либерален оптимизъм, от който съвременният ни свят, в частност и нашето доста разнебитвано от носталгичен „консерватизъм” напоследък обществено мислене, се нуждаят.
Преди време попаднах на остър коментар в мрежата по повод продажбата на кубистичното платно на Пикасо „Алжирски жени” за близо 180 млн. долара, на аукцион в „Кристис”. Авторът на комента, българин, с изострено антилиберални, антиглобалистки и неясни „консервативни” проПутински възгледи казва между другото и следното: „Хванете последния циганин от Филиповци и Факултето, дори без да му държите ръката, и той, изплезил език, изпотен /няма да мирише на френски парфюм, ясно/, старателно ще ви нарисува същото, за 5-10 лева. Хванете ръката на последния наркоман, въргалящ се в подлеза на Мотопистата, София, внимателно му обяснете, че трябва да нарисува „Алжирски жени” от Пикасо и наркоманът ще ви я нарисува същата, за един джойнт.” Разбира се, той умело вмята и някаква „обща търгова аукционна цена” на творби на най-големите ни български художници и стига до извода, че тя не надвишава продажната стойност на „цапаницата на испанския тарикат”. Защото Големите Пари били пожелали да заложат на него…
Само по-себе си такова виждане може да отвори величав разговор за ценности, пари и пазарност. Но, както е известно, световната /споразумяваща се в своите разклонения/ цивилизация безпрепятствено влезе в 21.век с „парадоксалните си аукциони”. Впрочем, това е известно и на младите, Пикасо е един от променилите света, или поне този на изобразителното изкуство, към по-отворено и търсещо време/пространство. Утолил е неговия глад за излаз от безвремие и престой в „академичното консервативно”, при това, с божествена интуиция за мултикултурни смесвания на ценности. Делото на Бил Гейтс, Стийв Джобс, Марк Зукърбърг и подобни не се различава по инвентност. Такова нещо е пазарът, продаваш или си непродаваем.
Вчера споменах за нашенския Деултум. Истински „археологически Пикасо” държим в ръцете си, а още не му знаем цената. Тъй е и с цялото многообразно и невероятно оригинално българско художествено изкуство, фолклорът и литературната ни словесност са живи билки за европейската цялост. А, доколкото знам, най-превежданите автори от български на други езици са Н. Й. Вапцаров, Г. Димитров и др. Т. Живков.
Това искам да кажа, отворена ни е врата, да вникнем в правенето на стойностна европейска цялост. С какъв премислен багажец я прекрачваме е въпросът.
Тема № - 167 Коментар № - 8245 Dekarabah - 2016-05-08 17:08:59
Благодаря на Георги, че се присъедини към този тръгнал в добра посока разговор. Приемам неговото умело разсъждение за трите доверия и неразвитостта на т.нар. екипно доверие. Благодаря и на приелите моята картина за двете съзнания. Което обаче не я прави по-ясна. Написаното е доста надуто словесно. Като му дойде времето, ще опитам наново. Но за какво настоявам? За това, че всичко случващо се е смислово мнгопластово. Което се отнася и за празнуванията. Ясно е, че големите исторически събития като началото на Априлското въстание ни връщат към геричечното минало и един вид спояват днешните българи, пръснали се в какво ли не и лично, и екипно, в друг вид по-голяма общност, родееща се и с едрината на понятието народ.

Да, но при тези празнувания какво ли не протича и какво ли не се споява? Правят се и възстановки на случилото се тогава. Празнуващите се свързват и с тях, и помежду си на това място сега, а и в самото празнуване, което ги радва, защото то е и това случило се човешко множество, поело съдържанието и на тези събития днес. Да, но макар и да надхвърля доверието и приблизеността над обичайното роднинство и съседство, празникът свършва и всички се връщат към ритъма на двете редуващи се съзнания. А този ритъм води и до злини. Най-голямата от тях е, че домашното е подредено и събрано, а и разширено с уреди, които днес могат да се закупят, а по-външното и общественото е вяло и занемарено, оставено на уж избрани служители, които обаче просто са включили тази служба в своята частност и толкова.

А външното стои непроменено и такова, каквото е от отдавна. Така че празникът е незначителна пролука в иначе недостатъчно свързаното човешко. Хората живеят много повече в своя ритъм на по-личното и по-неличното отколкото да прехождат в едни или по-едри можества, които между другото и да пораждат сегашни пространства, които да променят и, разбира се, да разхубавяват старите места за живеене. Това и искам да кажа – че празниците могат да бъдат само разтухи и временни събирания, места-времена за припомняне или за идеални събирания, каквито са били всички стари празници.

Но иначе просто може да не се случват по-живи събирания, както казва Георги, в работни екипи, които произвеждат своите по-трайни проявления в места, сгради и други съществени хубавини, които по нашата земя така и не се виждат. Е, веднага се поправям. Тези хубавини и другаде – и на Запад, където обичаме да ходим, а и на Изток, са дела на богати господари в миналото, имали инициатива да ги изградят. Днес, в днешния по-съвременен свят, те са наистина дела и на работни екипи, но и на ето какво, което нашата съвременност вече е открила. На удоволствието това толкова пръснато по големия свят отделно човешко същество да се усилва, като се събира с други човешки същества, разбира се, и във временни проекти, които са и повод малкият отделен човек да нарасне и да се усили в роли, които иначе не може да има.

Е, нещо такова е и любовта, а и другите събирания, които се ценят толкова отдавна. Но такова е по същество и съвременното поумняване и откъсване от малкото лично, което без да води напременно и до по-широк свят, има неговата стойност. Та ето това добавям към казаното от Георги, като правя и добавка към песимистичната теория за пулсирането между двете съзнания, която изложих в предишния коментар. Така е. И теориите си имат своите настроения и всичко друго човешко. И те са изложени на допълвания, които им променят настроенията.


Тема № - 167 Коментар № - 8238 Bogdan Bogdanov - 2016-05-08 10:24:55
Тезата за „двусветовият пулсиращ обхват на нашето съзнание” – в смисъл и на психодинамика между „един свой по-личен свят и друг по-неличен по-голям” – е изведена от професор Богданов по впечатляващ начин. И това ме кара, мотивира ме, да се откажа от намерението си, две-три седмици, да не коментирам в новия сайт. Емоционално ми беше криво, че няма да подкрепям Декарабах. Дойде и предизвикателно скептичното, но и жестоко вярно, съждение на водещия Форума – „Както и да го гледаш коментирането не променя живота и си е обикновено времегубене”...

Последните думи са верни и не съвсем верни. Двамата с Карабах ги разбираме. Защото и с нашите коментари и без тях – все това. Още по-крайно е да кажем – „С това и без това – все това”. Ние, дори заедно с водещия Форума, сме наясно, че с писанията си и със целите си животи и с всичките си дела, не можем да променим човешкия свят и живота в него. Особено, ако ги разбираме философски и абстрактно ;както бе при Умберто Еко (като симетрично-несиметрична релация между „Le Mond” и „L’Espri” – 2009 г.). А ние приехме вместо „Mond” – да бъде „Realite”.

Но с нещо по-дребно (при мен) или по-значимо (както е напр. при създателя и строителя на един голям национален университет и пр.) може, макар и индивидуално ограничено да се съдейства и то съпричастно, за частични и за локални подобрения, рационалности и за хуманизиране. Друго е при водачи на нации и държави; каквито ние тримата не сме; именно те, като нещо „не-лично”, могат да облекчават или да объркват, малките ни животи.

Има изходи към по-хуманни „двусветови пулсации от света на нашето съзнание”. Но за пътя към тях, това е друга, също сложна тематика . Отзивът на Георги тепърва ще проуча.
Тема № - 167 Коментар № - 8226 Искро Косев - 2016-05-07 20:33:08
Отворих и много се радвам, да Ви чета отново, колега Гочев. Стегнато и с логично преплетени смисли правите темата за доверието и „поевропейчването” ни по-откроена за обговаряне. Истината е, в опитите си да подкарам включването по нея, аз я позатлачих в известна недискурсност. Професор Богданов напътствено и с умели внушения „ми държи главата над водата”. Професор Косев направи крепко колегиално обаждане, за да опитаме още дълбина в обясняването на днешните си въпроси. Очакваме и следващите му текстове.
И ето, Вашите редове ми идват в оперативна помощ. Проблемът с интелектуалната и духовна състоятелност на днешната заможна /горна и средна/ класа на страната ни за мен е същностен за нашите проевропейски съдбини. Случи се тъй, че точно днеска прескочихме с „маркизата” до новооткрития, превъзходно застроен и експониран с европейски средства, археологически комплекс „Деултум”. Тя беше настоятелната да го направим, такъв човек е, видяла е половин Европа, но, щом преди дни й казах, че комплексът е открит, на мира не ме остави. Прекарахме хубави часове в древното. Почудата й беше възторжена и питаща за всичко, в сравнение с моята „обръгналост” в трако-римското. Следващия път ще отидем с приятели и внуци… Бяхме обаче почти единствените посетители в археологическия комплекс. Нашата по-горна и средна класа очевидно още не се е завърнала от гръцките хотели и таверни. Е, не е и достатъчно известно станало, че имаме напълно отворена такава модерно осветлена сърцевина на над трихилядолетна история край Бургас. Мястото би могло да се превърне в един от най-посещаваните от чуждестранни черноморски туристи обекти. Сигурно ще стане.
Ала пред нашето замисляне по-важен се изправя въпросът за ценностната реактивност на сега задвижените „агенти на производителното” в ЕС-членката България. Вие, д-р Гочев, с основание посочвате размиването на първоначално преобразуващата демократична и европейска идея/подтик в обратно връщане в ком-номенклатурно-родово-семейното „захващане с капиталистически опции”. Едно от най-успешните „отваряния” на този процес беше създаването на „средна класа” по необходимия образ и подобие на управляващите го. Мисля, да поговорим тези дни за това. На фона на доверието и умението да придвижваме общите си български работи в по-високо цивилизационно качество. При това и с неговата особена специфика - хем да е незначително за големия общоевропейски и глобален ход на ставащото, хем да е допринасящо в него.
Тема № - 167 Коментар № - 8225 Dekarabah - 2016-05-07 18:19:11
Извинявам се за дългото мълчание. Беше редно да се обадя много по-рано, още повече, че форумът „Образование и НБУ“ действително беше създаден по моя молба. Сега пиша тук, защото, така или иначе, разговорът не протича на всички места, а се премества от едно на друго и в момента е тук – под текста, написан от Декарабах. Другата причина да пиша тук е, че в последните коментари на проф. Богданов се появи общата тема, включваща темите за доверието и българското поевропейчване – тази за деленето между частно и обществено съществуване.

Проблемите, които аз виждам, са два. Първият е, че т.нар. доверие е нещо, без което общественото съществуване – не само на българина, но на който и да е друг човек – е принципно невъзможно. Но и доверията са поне три. Едното е доверието към себе си, другото е доверието към познатите и роднините, третото е доверието към непознати хора, с които се свързваме поради обща работа или цел. Хубаво би било в българския език да имаме отделни думи за тези три типа доверие, но нямаме. Може би и защото поради различни исторически и социални причини сме развили повече само втория тип доверие – семейно-родовия.

Давам си сметка, че едро обобщение като горното е неточно, но все пак ще кажа още нещо по него. Понеже мислим за доверието предимно в семейно-родовата парадигма, мислим за него като за даденост и нещо принципно статично – близките ни са тук или в някакво общо минало, свързани сме с тях от дълго време, тази връзка, основана върху кръвното сродство, не се разтрогва, каквото и да правим, и пр. Да, обаче доверието има и своята динамична страна, в която се изработва, заслужава, но също така и загубва с някакви действия. В този смисъл въпросът за доверието е и въпрос за готовността или неготовността ни да извършваме общи действия.

Затова и историите за Априлското въстание, за което наскоро писа проф. Косев, а още повече за Съединението са толкова тачени – защото са високи примери за доверие и общо действие, което, макар и трудно и само за кратко, все пак е успяло да напусне рамките на семейно-родовото. Но това е планът на високата, национална история, който план реално не съществува за отделния човек, в смисъл, че реално никой не живее направо в историята на страната, която населява, никой не живее направо с целия народ, с който е свързан. Тази свързаност с историята може да се имитира посредством чествания и исторически възстановки, но така или иначе, тя е нищожна.

Така се очертава и вторият проблем. Т.нар. европейска идея беше от самото начало на българския преход изтълкувана погрешно. Какво имам предвид? Това, че от една страна, десните ни партии, които трябваше да изнесат тежестта на прехода, малко наивно приеха, че европейските практики са до една добри за нас само затова, защото идват от Запад, и че могат да бъдат приложени в България без предварително подготвяне на почвата за това, или казано направо – без пълна декомунизация на българския политически и икономически елит. Оттук и парадоксът, че въведено от десните сили, европейското беше осъществявано на практика от бившите комунисти.

От друга страна, с изключение на правителството, водено от Филип Димитров, като че ли никое друго българско правителство не осъзна, че поникването на европейското в България се нуждае както от решителна декомунизация на елита, така и от нещо друго – насърчаване на частната инициатива и кооперативност, на свой ред невъзможно без прекъсване на зависимостта, установена между практическо-икономическата сфера, държавата и семейно-родовото. Това прекъсване обаче, както и декомунизацията на елита бяха извършени плахо и само частично, поради което и не след дълго, още при следващото управление се стигна до обратното движение: постепенна реабилитация на комунистическия елит, възстановяване на ролята на държавното стопанство за сметка на частното и, най-сетне, капсулиране на семейно-родовото, поставено на сериозно изпитание от вълните на логично последвалата масова емиграция.

Ще спра дотук в този коментар, очертавайки с няколко думи нещо като извод: това, заради което реално повдигаме теми, свързани с доверието, е, че оставаме все още крайно подозрителни към възможността да извършваме обща работа в екип с хора, които са извън нашето семейно-родово и не са свързани с високото на държавния елит. Тази трудност, за съжаление, върви ръка за ръка и с факта, че немалко добри примери за обратното поведение стават напоследък все по-често обект на атака в публичната ни среда, на свой ред все по-носталгична към едно минало, с което мислехме, че сме приключили.
Тема № - 167 Коментар № - 8224 Георги Гочев - 2016-05-07 15:44:32
Taка трябва. Отлични думи, подкрепящи и насочващи. Наистина повлияването в тези общи настроения е истинското добро, въпреки че то не е лесно за постигане. Но има и какво да се добави. То е преди всичко осъзнаването на едно деление на две и едно пулсиране между едното и другото. Ние и тук, и другаде, където коментираме и знаем, че ни четат, сме по-обхватни. Иначе насаме със себе си продължаваме с онзи дележ, който е и големият помощник, подкрепил ни в по-кроткото изтърпяване на сивото социалистическо време. За какъв дележ говоря? За този от миналото, но наличен и сега и, разбира се, и в днешните по-модерни съществувания, непреминали през социализъм.

Всеки от нас дели своето притичащо съзнание на малкото свое тясно частно с големия му брой реални грижи по осигуряване на нужното и на другото по-външно и по-голямо – на целия останал свят. Разбира се, те не са абсолютно отделени. От външното, което всъщност не разбираме достатъчно, имаме в личното свое едно или друго отделно. Гарнираме с него своето частно, гарнираме го по-често като настроение, иначе бягаме от външното в своето вътрешно. Това вътрешно, за чието уреждане сега има такъв обхватен пазар и такъв избир. Та то, този вътрешен свой по-малък свят, ни обзема като спасително време-място, в което се скриваме и реално и което по толкова начини утвърждаваме.

Е, четем за това неясно външно, понякога се и замисляме по-цялостно. Но, така или иначе, сме го оставили в ръцете на специалисти и ни е достатъчно онова, което казват за него по телевизионните новини, или познатите ни. Та такава е динамичната структура на живота ни - намаляваме голямото до по-видимото и по-реално по-малко свое. Е, при различните хора е различно, но всички имат дом и в този дом по-любимо място. Всички разполагат с мобифон, по който могат да бъдат косвено със своите близки. И ако се заслушаме в разговорите и репликите, които се дочуват, ще установим, че тези по-малки лични светове са изградени от отношения с реални други хора.

Е, разбира се, в тях участват и ценени предмети, които са обичани и привличат. Ценностите са, разбира се, по-духовно нещо и те щяха да са достатъчни, ако по-истински духовното не зависеше и от своя по-голям обхват. А, така или иначе, обхватът на своя личен свят, за който говоря, никога не е особено голям. Е, ако човек е по-млад, има и любови, значи и отдадености, а и разширения, извеждащи в по-големи обхвати, а и приятелства, които също извеждат в разширявания.

Ако не сме прекалено строги, ще установим, че и при тези, при които няма такива разширявания, т.нар. от мен личен свят пулсира между по-малко и повече при всички хора, но и че не са толкова много онези, които не само знаят за евентуалния по-голям свят, но и съществуват в него. Това е и всъщност последствието от доброто образование – човек да се докарва по-често да бъде в по-голямото, а и да знае, че изпадането в по-малкото на личния свят е неизбежно. С тази съществена разлика, че по-добре образованите знаят, че светът не просто е, а постоянно се прави наново и че не от друг, а от самия човек зависи този свят да бъде по-обхватен.

Така че, Декарабах, нека професор Косев ни занимае с темата, която го радва, но още по-добре ще бъде, ако като психолог и учен той не само сподели радостта си, но и знае за тази динамична структура на по-малкия личен и по-големия свят. Защото не е изключено той само да се радва и да употребява възторжени думи по въпроса, но да не знае за двусветовия пулсиращ обхват на нашето съзнание, а и да не го приема. А аз ето упорствам и неслучайно казвам “пулсиращ”. Защото съм убеден, че сме живи не само поради свиването и разпускането на нашите сърца. Живи сме и поради пулсиращите по подобен начин наши съзнания – пулсиращи между един свой по-личен свят и друг по-неличен по-голям. И то не просто пулсиращи и толкова, но и подканящи ни да правим, а и да оставаме по-дълго в това по-голямо.
Тема № - 167 Коментар № - 8223 Bogdan Bogdanov - 2016-05-06 10:04:20
Уважаеми професор Богданов, както с всеки свой коментар, отваряте още една чакаща тема. Спокойно мога да призная, че съм сред пропусналите ценно време за по-широка и напираща комуникативност. Вероятно, ако се върна в търсене и премисляне, може да се заформи дълга повест, с примерно заглавие „Мълчалият приказливец”. Но работата не е в моето лично, което през последните години взе, че се поразпусна във форумно споделяне/коментиране. Успоредно с този богат на хуманитарни посоки и инструментариум сайт, напоследък надничам /и драсвам по нещо/ в няколко информационно-политически такива. Правя го избирателно, според убежденията си за журналистическа обективност и гражданска достоверност. Понатрупах доста впечатления от „касапницата в мрежата”.
Та такава, ще ми се, да провидя и „Без студентска книжка”. Ние сме наглед логорейни в живеенето сред дневните си преки кръгове. Същевременно сме под мощното лъчение на едрата консумативна медийност. Разпилени сме и в търсене на оазиси за собствени душевни спирания и отдъхвания… Професор Богданов отдавна и ясно говори по тази нагнетяваща се дихотомия. Ще си позволя да я определя като „гражданска сеитба - с разбъркано в общ чувал семе от разни реколти”. Ставащото в страната ни, това ми напомня. Затова си мисля, че тук има достатъчно свобода да оглеждаме нещата зърно по зърно. Затова и не съм песимистично разслабен за новия прозорец. Все някой „мълчащ приказливец” ще се намеси.
За мен е разбираемо и другото. Набралите хубава скорост в по-популярно и четено огласяване на демократизиращи и обновителни обществено-политически казвания трябва да си дърпат ралото. Това е начин да се свива периметърът на буренясване на националното ни съзнание за сложния евроатлантически прелом, в който се намираме. Но говорим ли за едно и също усилие, добре ще е, да се срещаме в него и тук. Малобройното повлияване често е по-значимо от „мощните ръкопляскания”. А когато и двете вървят заедно, те се пълнят взаимно.
С молба за извинение към професор Богданов, заради демонстрираната „разпоредителност” от моя страна в това форумно начинание, искам да поздравя отново професор Косев, в очакване за нещо по незаслужаващите никаква забрава БЪЛГАРСКИ исторически подеми и оцелявания. Тези дни се зачетох пак в „Записките…” на Захари Стоянов. Невероятен език и начин за обхващане на реалност. Начин да разбираме себе си като непогиваща „селяшка”, но всъщност всевиждаща разговорност, самобитна европейска „философщина”, до каквато малко народи са се добрали. Това е и нашето предимство - да я опитомим за всечовешко ползване. Преди няколко дена проф. Богданов ни подаде едно изречение за подобен езиков размер в преводите на проф. Ал. Балабанов по „Характерите” на Теофраст. В това, някъде там, са скрити и „тайните”, в които си струва да се полутаме. Със стара, по-нова и съвсем днешна дата. Когато се завръщаш в Европа, от която всъщност никога не си излизал, а само си промълчал /в прихлупена етно-песенност-приказност и наложена ком-методологична „логорея”/ част от цивилизационната дискусия, търси особения корен на нещата. Натам, мисля, че ще вървим. Моят съгражданин, Милен Русков, даде превъзходен европейски тон в такъв похват за префасониране на нашенските цивилизационни мотивации, със своя роман „Възвишение”. Но и вас ви чакат страхотни предизвикателства, уважаеми студенти от НБУ. Вглеждайте се в този сайт, той това подработва.
Тема № - 167 Коментар № - 8222 Dekarabah - 2016-05-05 20:55:47
Не е лесно да тръгне работата, Декарабах. Това, че и вие не сте много умел, и то допринася, но повече влияе радостта от битовата свобода, изсипалите се толкова празнувания. Как да се интересува човек от принципни въпроси, свързани с миналото и настоящето, когато своят живот е толкова пъстро изпълнен с новослучвания, за които може да се говори. Битовото е толкова обхватно, че няма място и време за преназововане. Защо да се губи време с него, след като има толкова неща и събития за просто назоваване? Животът си е живот и толкова. Е, аз съм по-различно устроен - не обичам нещата да седят на едно място и понеже зависи от мен, въвеждам и променям.

Зависеше от мен и въведох студентите юристи да изучават два семестъра по 3 часа седмично латински език. Полезна работа, свързва се с единствената историческа дисциплина в програмата - “Римско частно право”. Е, студентите си учат, двама преподаващи латински имат нужните часове и толкова. Единият прави само това, преподава и в останалото време къщува. Другият участва и в други неща, но иска да е писател, да публикува, за него открих в моя сайт и специален форум. Написа там статия, попочете този и онзи и толкова. Той, огрижен около своето, което да му носи името, престана да участва и в другото, в което участваше по-рано.

Та това е, Декарабах. Свиване в своето в тесен смисъл на думата и настаняване в онова, което друг се е случило да направи. Защо така ли? Ами поради тази пуста тавтология – че животът си е живот. Има толкова нови неща за имитиране, имитираш. За друго време не остава. В другото време се храниш, спиш, разговаряш. Е, ако остане време, може и да покоментираш това-онова, но не много и не прекалено, защото коментирането си е коментиране, а животът си е живот. Както и да го гледаш, коментирането не променя живота и си е най-обкновено времегубене.
Тема № - 167 Коментар № - 8221 Bodan Bogdanov - 2016-05-05 08:49:14
Христос Възкресе!
Мир и благодат за всички приятели и семействата им, здраве и творческо неспокойствие Ви желая!
Професор Косев, сега отворих сайта и веднага Ви се обаждам. Намирам за чудесно да пратите текстовете си, в порядък и обем, какъвто смятате за подходящ. От вчера и днес следя всичко, свързано с голямото българско честване на Априлската епопея. Какво по-уместно, да ни върнете с мъдрото си слово и естествено към този апогей в историята ни.
Що се отнася до тази разпиляност в прохождащия форум, тя се дължи на моята неопитност в такова начинание. Озовах се в положението на рибар, тръгнал с голяма торба и неподходящи такъми, в кръга на шегата. Но важното е, да понахвърляме „захранка и стръв”. Едрото политическо мислене и повседневното обществено говорене у нас са замътени в люшкане между крайности. В такава вода „професионалното властово бракониерско мрежарство” намира по-добра слука, отколкото неопитното гражданско намерение. Но мисля, че в повечето и застъпващото се едно с друго открояване на пренебрегвани ценности в превъртащото се българско живеене, все ще се закачим за нещо.
Очаквам да Ви прочетем точно в тази вълнуваща за нас годишнина, уважаеми професор Косев. Поздрав на горда и красива Копривщица!
Тема № - 167 Коментар № - 8220 Dekarabah - 2016-05-02 14:13:37
Няма да коментирам, новият обширен текст, посветен на труда и трудово-борческата поетика. Защото това е една нова тематика, различна от това, което обсъждаме във връзка с човешкото и междучовешко доверие; което е проблем и за вярата в човека; и в бого-човека Христос. Оттук и логично свързаните нови мисли, на професор Богданов, за човешката същина. Въпросът ми към Декарабах е – как тематично ще се насочва новият интересен сайт „Без студентска книжка”.

Ако това става календарно, според дати, празници и годишнини, коректно ли ще бъде, напр. аз като копривщенец, понеже днес ще са официалните чествания за 140-та годишнина от Априлското въстание, да изпратя текст за моята родова съпричастност към Бунта; или за Захари Стояновите божествени животоописания. Струва ми се подобно сменяне на темите за недопустимо и затрудняващо включването на нови участници, в нашите споделяния ..... Искро
Тема № - 167 Коментар № - 8219 Искро Косев - 2016-05-02 12:18:27
1  2  3  4  5  6  7  8 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 34122

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 122408

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 13332

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 27716

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 126638

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 71770

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 18632

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 10519

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 171515

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 52770

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA